Мария Барет
Интимни лъжи (2)

Втора глава

Лондон, 18,00 ч.

Холи Григсън вдигна глава от работата си и погледна към улицата, когато една двойка спря и надникна през осветения прозорец на галерията. Наблюдава ги известно време, макар да беше сигурна, че нямат намерение да купуват. Видя ги да се обръщат един към друг и да се целуват бързо. Това й причини болка, за част от секундата я накара да се чувства жалка и тъжна, но след това отново се върна към работата си и не им обърна повече внимание. Ако искаха нещо, щяха да влязат, а ако не, можеше да мине и без да гледа влюбени. Това само я караше да размишлява върху собственото си положение, а тя не искаше да го прави. Не и тази вечер, не и в седмицата преди Коледа.

След малко довърши работата върху каталога с картини и си погледна часовника. Стана и се протегна, после отиде до вратата и обърна табелата на „затворено“.

— Струва ми се, че бих се изпарила оттук при първа възможност — рече тя на глас и отиде до двете картини, облегнати една до друга на стената, които беше продала същия ден. — Ако той печелеше малко по-малко пари, тогава моята част може би щеше да бъде по-голяма!

Холи погледа няколко минути картините, доволна от себе си, че ги е продала, че изобщо ги е избрала въпреки съветите на Санди. Точно тогава си спомни кавгата. Задоволството й веднага отстъпи място на раздразнението, раздразнение, задето Санди не бе тук да види, че и тя може, и най-вече заради това, че галерията, за която се бе борила толкова дълго и упорито, не й носеше нищо повече от съжаление и ядове. Съпругът й печелеше по-голямата част от парите — той сключваше големите сделки, от които идваха парите за галерията — и в резултат на това той командваше парада.

— Хайде, погледни реално, Холи — каза тя, като се поддаде на навика да си говори сама, докато си събираше нещата. — Баща ти беше прав, изобщо не биваше да се отказваш от правото — тя нахлузи през главата си черното кашмирено пончо и приглади косата си с ръка, за да премахне статичното електричество. — Трябваше да се придържаш към това, от което разбираш, моето момиче — после отиде до таблото и натисна първите два ключа. Лампите отзад изгаснаха.

Точно в този момент вратата се отвори и Холи се обърна рязко.

— О, Боже! — след това отново светна лампите и погледна току-що влезлия младеж. — Господи, направо ме накарахте да подскоча!

Младежът носеше огромна прашна папка и очевидно не беше клиент. Когато направи крачка напред, папката се изплъзна от ръцете му и падна шумно на пода. Той започна да пелтечи някакви извинения, отдръпна се назад и впери мълчаливо поглед в пода, засрамен от тромавото си влизане. Не трябваше да идва. Рискуваше да ядоса сериозно съпруга й, но му беше писнало да не знае какво става. Продаваше картини на Санди Търнър и галерия „Григсън“, но не получаваше обратна връзка. Никакви рецензии, никакво внимание. Той вдигна очи и отвори уста да обясни.

— Вижте — изпревари го Холи, — наистина съжалявам, но затворих — тази вечер нямаше сили да преглежда папката на млад, надежден художник и да му говори красиви, насърчителни думи. Денят беше тежък, а краткият розов проблясък на задоволство се беше изпарил заедно с мислите за съпруга й. — Пък и обикновено не приемаме работи без препоръка.

Младежът кимна, отмахна кичур коса от лицето си и отново се втренчи в пода. Трябваше да й даде да се разбере, но нямаше смелост. Санди Търнър го беше предупредил каква е и не можеше да си позволи да я ядоса. Последното нещо, от което се нуждаеше, бе да загуби стабилния си доход от тях.

Той се усмихна извинително.

— Ами добре, все пак си струваше да опитам — след това сви рамене и се отправи към вратата.

Холи го погледна. В него имаше нещо толкова неагресивно, толкова нежно и приятно, че се чу да казва:

— Но винаги бих могла да ви отделя пет минути, ако искате например да си побъбрим?

Съжали още в момента, в който го изрече. По дяволите, отново повтаряше същата грешка, просто никога не можеше да откаже.

Младежът се обърна към нея.

— Наистина ли?

Беше очаквала всичко друго, но не и това. Изглеждаше толкова поразен, че Холи въпреки опасенията си се засмя.

— Да, наистина — каза тя. — Все пак е Коледа! Хвърлете си нещата там, а аз ще сложа чайника. Искате ли чай?

— Да, страхотно, страшно бих искал! С мляко и три бучки захар. Сигурна ли сте?

— Разбира се! — Холи извърна поглед за момент, след това пропъди мимолетното самосъжаление. — И без това тази вечер нямам какво друго да правя.

Тя сложи чайника в малката кухничка и вече се връщаше в галерията, като пътьом измъкваше пончото през главата си, когато вратата отново се отвори.

Холи се закова на място, с наполовина свалено пончо, и се втренчи в току-що влезлия мъж.

— Здравей, Холи.

Тя остана напълно неподвижна, забравила, че е с покрита глава, за частица от секундата забравила всичко, а мъжът каза:

— Какво е това на главата ти?

Холи се изчерви до корена на косите си.

— Не е на главата ми! — каза му троснато. — Това е пончото ми и всъщност се канех да го сваля!

— Разбирам.

— Не, не разбираш! Изобщо не разбираш! Никога не си разбирал, но това си е твой проблем! — сърцето на Холи затупка лудо и й се наложи да затаи дъх. Тя издърпа пончото от главата си и го хвърли на бюрото. — Между другото, какво правиш тук, Кит Томас? Трябваше да си в Ню Йорк! И как намери галерията?

— Баща ти ми даде номера и наистина през повечето време съм в Ню Йорк, но дойдох за седмица-две в командировка.

Кит откъсна очи от лицето й и погледна коленичилия на пода младеж. Налагаше се. Беше толкова възбуден при вида й — с пламнали бузи и напрегнато като пружина дребно, гъвкаво тяло — че ако я погледаше още малко, щеше да прекоси стаята и да я притисне до стената. Грешка, голяма грешка.

— Здрасти — поздрави той младия художник. — Кит Томас.

— Здравейте. Ейдриан Уайт.

Двамата мъже се ръкуваха и Кит изпита облекчение, че това не е съпругът на Холи, но се опита да го прикрие.

— Вижте — рече Ейдриан. — Мисля, че трябва да си вървя. Мога да дойда друг път, ако искате.

— Не! — отвърна Холи.

— Да! — каза Кит едновременно с нея. Двамата се изгледаха сърдито.

— Наистина няма нужда — рече бързо Холи. — Сигурна съм, че господин Томас се кани да си…

— Не, не се каня, но ако искаш това, Холи, тогава…

— Вижте, аз излизам — Ейдриан завърза връзките на папката си, изправи се и бръкна в джоба си. — Ето картичката с телефона ми. Може би да ви се обадя друг път? Съпругът ви…

— Какво съпругът ми? — прекъсна го Холи.

Ейдриан сви рамене. Понечи да обясни, но вече беше загубил смелост. Ужасно положение — тези двамата се бяха вторачили един в друг и не обръщаха никакво внимание на околния свят. Той протегна ръка с картичката.

Холи я взе и я пусна разсеяно в протритата тъкана торба, която носеше вместо дамска чанта.

— Съжалявам. Да, разбира се, елате друг път.

Младият художник вдигна папката и се помъчи да я пъхне под мишница.

— Ще дойда. Все пак благодаря за… ъъъ… — той остави изречението недовършено, защото точно в този момент Кит му отвори вратата.

— Ще се справите ли с това? — попита Кит.

— Да, благодаря — той вдигна неразумно свободната си ръка да махне и едва не изпусна товара си, но успя да се оправи, преди Кит да му помогне. — Чао тогава.

Вратата се затръшна зад гърба му и Холи си взе пончото.

— Много галантно! — каза тя. — Срамота е, че изгони така човека.

— Изгонил съм го! Просто наминах да те видя. Ти беше тази, която кипна, и… — Кит спря, въздъхна, извърна очи за момент, погледна я отново и попита: — Примирие?

Холи гледа възможно най-дълго настрани, след това се обърна към бюрото и започна да рови из някакви книжа.

— Примирие — отговори му след кратко мълчание.

— Е, как върви галерията? — попита нехайно Кит след неловка пауза. Искаше му се да прекоси стаята, за да бъде по-близо до нея, но позата й го предупреждаваше да запази дистанция.

— Чудесно! — отвърна с престорен ентусиазъм Холи. Не можеше да говори с него за галерията, за онова, за което трябваше да се моли, да краде и взема назаем, онова, което желаеше най-много от всичко, но й носеше само разочарование. — Направо страхотно — добави тя.

— Добре.

Мълчание. „О, Боже — помисли си Холи, — защо трябваше да се връща сега?“ За последен път беше видяла Кит Томас преди осемнадесет месеца. Тогава лежеше до него гола и изпълнена с топлина и ужасна смесица от въодушевление и страх. Знаеше, че това е единственият мъж, когото някога ще обича, и се проклинаше, задето го е открила. Каза му, че го желае, но има нужда от малко свобода, малко време. Опита се да му обясни за галерията, за нуждата си да успее с нея, да я накара да работи. Всичко, което искаше, бе малко пространство, за да може да продължи както досега, но седмица по-късно той си замина. Написа й три реда, само три реда:

„Холи, обичам те, но и аз си имам собствен живот. Чаках две години, но не мога да чакам вечно. Грижи се за себе си и бъди такава, каквато искаш.

Кит.“

Три нищо и никакви мизерни реда и така и не й се обади повече. Копеле!

Тя вдигна поглед и каза:

— Не ми писа!

— Ти се омъжи, Холи — напомни й той. — Не ми се стори особено редно.

— Не, може би не е.

Разбира се, че щеше да се омъжи! Три месеца след заминаването му беше намерила човек, който искаше галерията, колкото и тя, човек, който разбираше, който… Холи въздъхна. Човек, с когото не биваше дори да ходи на почивка, камо ли да се омъжва за него.

— Ами ти?

— Не — усмихна се той. — Не съм се оженил — как можеше да се ожени? Беше му нужна цяла година, докато успее да прекара и ден, без да мисли за нея. — Все пак имам много мила приятелка — побърза да прибави Кит. — Може и да се влюбя в нея по някое време, човек никога не знае.

Поне така си мислеше, когато тръгваше за Ню Йорк. Само че сега, докато я гледаше, се питаше отчаяно дали някога ще успее да се отърве от любовта си към Холи Григсън.

— Къде е съпругът ти? — попита бързо той, за да смени темата.

— В чужбина. Май да продава или купува, едното от двете — Холи сви рамене и направи гримаса. — Италия.

Не искаше думите й да прозвучат недоволно или ядно, но просто така се получи. Многократно се беше опитвала да вземе участие в бизнес пътуванията му, но винаги без полза. Санди се държеше високомерно, почти тайнствено, и в крайна сметка тя загуби желание. А това беше нейната скъпоценна галерия.

— Разбирам.

— Да, ами… — Холи се обърна към бюрото и си взе чантата. — Виж, Кит, наистина ми е приятно, че те виждам, но…

— Не лъжи, Холи — рече уморено той.

— Добре де! — тя поклати глава. — Кит, за мен това е страхотен шок и наистина съм твърде потресена, за да продължа това изпитание. Моля те, върви си и ме остави да заключа. Приятно пътуване и предай от мен поздрави на приятелката си в Ню Йорк — след това нахлузи пончото и го оправи.

— Черното ти отива — рече Кит. — Изглеждаш добре, Холи, точно както те помня.

— Не — отговори студено тя. — Не точно. Всички се променяме, Кит.

Той въздъхна.

— Да, права си, всички се променяме — идването му тук беше грешка, но, странно, не съжаляваше за това. — Виж, Холи, ето адреса на хотела ми, ако имаш нужда или по някаква луда, импулсивна причина ти се прииска да се свържеш с мен — Кит се усмихна и й подаде картичката. — Само че недей да си я пускаш в чантата и да я губиш, сложи си я в портмонето. Ще бъда в този хотел до края на седмицата.

Холи отвърна на усмивката му. Беше забравила колко завладяваща е тя.

— Кит, някога да съм действала импулсивно? — подразни го тя.

— Да, често — отвърна той и за момент двамата млъкнаха, спомняйки си вълнуващите, умопобъркани, необикновени неща, които бяха правили заедно. Кит винаги бе предпазливият, а Холи — дивата. — Да те изчакам ли да заключиш? — попита накрая той.

— Не, благодаря. И без това най-често го правя сама.

Холи се приближи до таблото и за втори път тази вечер започна да натиска ключовете.

— Тогава те оставям — рече Кит, обърна се към вратата и я отвори, сякаш чувстваше нужда да постави известно разстояние между тях.

— Да.

Холи спря и се обърна. В полумрака, с черно-червената минипола на цветя, с черното пончо, тъмночервения клин и ниските черни обувки приличаше на девойче, седемнадесет или осемнадесетгодишно, със свежо и красиво лице. Кит се запита как жена с толкова богат опит и силни чувства може да изглежда така млада и непринудена.

— Довиждане, Холи — каза той. — Радвам се, че те видях.

— Довиждане, Кит.

Беше си все същият чудесен Кит: очарователен, уравновесен, солиден. Холи се обърна към таблото, за да не го гледа как си отива. Чу затръшването на вратата. Стъпките му прозвучаха по тротоара, заглъхнаха и настана тишина. Добре поне, че тази вечер не й се налагаше да вижда съпруга си. Нямаше да е в състояние да го понесе.

 

 

Късно същата вечер Холи най-сетне изкачи стълбите до апартамента си, натоварена с три претъпкани торби. Остави ги на пода пред вратата, потърка изтръпналите си пръсти и се върна долу за останалите четири. Замъкна ги горе, като бутилките дрънчаха, а яйцата се кандилкаха опасно в кората си. Под мишницата си беше пъхнала огромен букет, който можеше всеки момент да падне. Точно когато стигна до най-горното стъпало, се спъна и изпусна всичко. Не можа да направи нищо друго, освен да стои и да гледа безпомощно как една опаковка презряло „Бри“^[1] се търкулна надолу по няколко стъпала, преди да се отвори и протече по проядената пътека.

— По дяволите! — изруга ядно тя, но това като че ли не беше достатъчно, за да изрази чувствата й. — Мамка му!

Холи изрита чантите до вратата на апартамента, вдигна разсипаните продукти и се върна да вземе останките от сиренето. После струпа всичко накуп, отвори вратата, влезе вътре и я затръшна пред ужасната бъркотия навън. Запъти се направо към хладилника, извади бутилка бяло бургундско и си наля щедро в голяма винена чаша. Накрая се свлече на пода, облегна се на бюфета и я изпи половината на един дъх.

— Гооосподи!

Отпусна главата си назад и затвори очи. Половин тон смачкани продукти бе последното нещо, от което имаше нужда.

Беше ходила на покупки. Обикновено така лекуваше депресията си — отиваше в супермаркета и се отдаваше на бясно пазаруване. Започна с три вида сладолед, четири вида скъпо сирене, филе, няколко торбички със салата, първокачествен зехтин, редките за сезона ягоди и оризов пудинг в кутия. Буташе количката надолу-нагоре между рафтовете, като оглеждаше всеки продукт, забелязваше специалните отстъпки, стискаше рулото тоалетна хартия, за да провери дали е мека, и душеше освежителите за въздух — макар че нямаше никакво намерение да купува от тях. Натрупа пакетчета царевичен чипс върху консерви с домати и три различни вида пикантна наденица. Купи си два нови крема за лице и се запаси с витамини. Щеше да ги взема една седмица, след това да ги забрави някоя сутрин по време на махмурлук и никога повече да не си направи труда да ги пие.

Само че сега, докато седеше в малката си, но удобна кухня — според описанието на брокера по недвижими имоти, не нейното — Холи разбра, че трябва да понесе последствията от настроението си: коридор, пълен с чанти, и очевиден недостиг на място. Тя прокара длани по лицето си и въздъхна уморено. Нямаше какво да се прави: не можеше да остави покупките да гният отвън с дни, а и една от целите на посещението й в супермаркета бе да приготви страхотна вечеря за Санди по случай завръщането му. Тя се изправи, събу си обувките и зашляпа тежко през апартамента да донесе продуктите. Вдигна разпилените неща, домъкна ги в кухнята, прибра ги и методично започна да се връща за всяка една чанта и да я изпразва, докато освободи коридора и напълни хладилника и повечето от шкафовете. Накрая си наля втора чаша вино, влезе в спалнята, седна на ръба на леглото и огледа стаята, която делеше със съпруга си.

— О, Боже — въздъхна тя.

Знаеше, че страхотната вечеря няма да възстанови кой знае колко отношенията им. Щяха да се нахранят и да си поприказват за галерията и за продадените по време на отсъствието му картини, а това почти със сигурност щеше да изглежда нищожно в сравнение с неговите сделки. След това щяха да си легнат и дори да правят любов, като се имаше предвид неколкодневното му отсъствие — всъщност не любов, а секс, щяха да правят секс — а Холи щеше да стене достатъчно убедително и да си мисли каквото й дойде наум.

— О, Боже! — каза отново тя.

Внезапно се изправи и отиде до гардероба. Отвори го, наведе се и порови из бъркотията в задната му част, докато откри кутията от обувки. Седна на пода с подвити крака и вдигна капака на кутията. Хартиите се разпиляха по пода: снимки, писма, сметки, пощенски картички, менюта; истинска колекция от спомени. Тя вдигна една от снимките и се усмихна. Задните части на Кит, гърбът му — едно силно загоряло атлетично тяло, което бягаше, бягаше от обектива, вдигнало ръце в знак на протест. Задникът му беше бял, мускулест, изненадващо сексапилен. Снимката бе направена във Франция през лятото, а те бяха най-големите приятели — приятели, които по-късно станаха любовници в неподходящо време и на неподходящо място… Холи пусна снимката и прелисти останалите неща, като вдигна една пощенска картичка, после обвивка от бонбон — странни спомени — и се запита защо ли е запазила и половината от тях. След това си спомни: повечето от времето, прекарано с Кит, бе толкова вълшебно, че й се искаше да вземе парченце от него и да го запази, малко парченце щастие, запазено завинаги в кутията.

Само че в момента, в който тази мисъл й мина през главата, Холи се изправи, наведе се, прибра всичките неща обратно в кутията и отново я пъхна в гардероба. Вече беше омъжена, Кит принадлежеше на миналото и тя нямаше време за сантименталности. Щеше да приготви страхотна вечеря за Санди, да почисти апартамента, да смени чаршафите и да подреди цветята. Баща й грешеше, щеше да му докаже, че греши. Беше успяла, знаеше, че е успяла. Може би наистина се бе отказала от добра юридическа кариера след години скъпо обучение в университета, но с отварянето на галерията бе започнала нещо, което отчаяно искаше. И може би наистина беше отблъснала мъж, с когото се обичаха от години, за да създаде брак, на който Тобиас Григсън не даваше повече от три месеца. „Но я се виж сега — помисли си Холи, докато сваляше чаршафите, хвърляше завивката на пода и издърпваше калъфките от възглавниците. — По дяволите, имам галерия, която печели добре, хубав живот, щастлива съм и все още съм омъжена, нали?“ Тя се спря, поднесе калъфката до носа си и вдиша леката остатъчна миризма на собствения си парфюм. Нямаше и следа от миризмата на мъжа й — всъщност, като си помислеше, нямаше дори негова снимка до леглото или в портмонето й, нямаше бръснач или пяна за бръснене, защото Санди винаги ги вземаше със себе си. Имаше твърде малко неща, които да показват, че той изобщо живее тук.

— О, Боже! — извика Холи за трети път, хвърли калъфката на пода, покри лицето си с ръце и избухна в сълзи.