Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Der Prozess, 1925 (Пълни авторски права)
- Превод от немски
- Димитър Стоевски, 1980 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,9 (× 40 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- stomart
Издание:
Франц Кафка. Процесът
Превел от немски: Димитър Стоевски
Народна култура, София, 1980
Franz Kafka
Der Prozess
© Fischer Bücherei KG, Frankfurt am Main und Hamburg 1960
Ins Bulgarische übertragen von © Dimiter Stojewsky
Redigiert von Willi Brückner
Verlag Narodna kultura Sofia 1980
История
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Процесът (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
- Вижте пояснителната страница за други значения на Процесът.
| Процесът | |
| Der Process | |
 | |
| Автор | Франц Кафка |
|---|---|
| Създаване | 1914 г. Германия, Австрия |
| Първо издание | 1925 г. Германия |
| Издателство | Die Schmiede, Berlin |
| Оригинален език | немски |
| Жанр | хорър |
| Вид | роман |
| Издателство в България | Народна култура, 1980 |
| Преводач | Димитър Стоевски |
| Начало | Someone must have been telling lies about Joseph K., for without having done anything wrong he was arrested one fine morning. |
| Процесът в Общомедия | |
Процесът (на немски: Der Process, по-късно като Der Prozess и Der Prozeß) е роман на Франц Кафка, първоначално публикуван през 1925. Една от най-известните творби на Кафка, той разказва историята на мъж, арестуван и разследван от дистанционен, недостъпен орган, като естеството на неговото престъпление остава неразкрито нито на него, нито на читателя.
Подобно на другите романи на Кафка, Процесът никога не е завършен, въпреки че тя включва глава, която довежда историята до край. Поради това са налице несъответствия във времето, както и други прекъсвания в разказа.
След смъртта на Кафка през 1924, неговият приятел и изпълнител на литературните му завети Макс Брод редактира текста за издаване.
Резюме на сюжета
На тридесетия си рожден ден, прокуристът на банка, Йозеф K., е неочаквано арестуван от двама неидентифицирани агенти от неуточнена агенция за неуточнено престъпление. Шефът на агентите пристига по-късно и провежда мини трибунал в стаята на съседката на К., госпожица Брюстнер. K. не е отведен, а е оставен „свободен“ да чака инструкции от следствената комисия. Той отива на работа и същата нощ се извинява на госпожица Бюрстнер за нахлуването в нейната стая. В края на разговора той изведнъж я целува.
K. получава телефонно обаждане, че е призован в съда, а като дата е определена идващата неделя. Часът не е определен, не му е даден и адрес. Накрая адресът се оказа огромна постройка, в която се дават квартири на сиромаси. K. трябва да изследва, за да намери съда, който се оказва, че се намира на тавана. Стаята е задушна, опърпана и претъпкана, и въпреки че няма идея в какво е обвинен или кой води процеса, държи дълга реч, омаловажаваща целият процес, включително агентите, които са го арестували и по време на която съпругата на един прислужник е изнасилена. Тогава се прибира вкъщи.
K. по-късно посещава съда отново, въпреки че не е бил призован. Съдът не е в сесия. Вместо това той говори със съпругата на прислужника, която се опитва да го съблазни да я отведе от тук и която му дава повече информация за процеса, и предлага да му помогне. K. по-късно отива с прислужника на по-високо ниво, където се оказва, че се помещават офисите на съда, които са опърпани и задушни.
K. се връща вкъщи и вижда, че госпожица Монтаг, наемателка на друга стая, се премества при госпожица Бюрстнер. Той подозира, че това се прави, за да му попречи да се сближи с последната. В допълнение се появява и друг наемател - капитан Ланц, който изглежда, че е в „отбора“ на Монтаг.
По-късно, в един килер на неговата банка, К. открива двамата агенти, които са го арестували, да биват налагани от бияч в резултат на жалбите на К. пред съда. K. се опитва да спори с бияча, казвайки че хората не трябва да бъдат бити с камшик, но биячът е непреклонен. Следващият ден той се връща в килера и е шокиран да види всичко така, както го е оставил предния ден, включително бияча с камшика и двамата агенти.
K. е посетен от чичо си, който е бивш настойник на К. Чичото изглежда притеснен и отчаян от затрудненото положение на К. Симпатизиращ в началото, впоследствие той е загрижен, че К. подценява сериозността на случая. Чичото представя К. на адвокат в присъствието на Лени – медицинска сестра, която чичото на К. подозира, че е любовница на адвоката. По време на обсъждането става ясно коло този процес е по-различен от обикновените правни производства – прилага се презумпцията на виновност, бюрокрацията доминира на много нива и всичко е тайно - обвинението, правилата на съда, органа, седящ зад съда – дори самоличността на съдиите на по-високите нива. Адвокатът му казва, че може да изготви резюме за К., но понеже обвинението и правилата са неизвестни, това е трудоемка работа. Също така напълно е възможно никога да не бъде прочетено, но в същото време е много важно да го има. Адвокатът добавя, че най-важната негова задача е да се договори с могъщите съдебни служители зад кулисите. По време на раговора адвокатът разкрива, че канцеларският директор стои скрит в тъмното в ъгъла. Канцеларският директор излиза от тъмнината и се присъединява към разговора, но К. е извикан навън от Лени, която го завежда в съседната стая, където тя предлага да му помогне и го прелъстява. Те имат сексуален контакт. След това отвън К. среща чичо си, който е бесен и претендира, че липсата на уважение от страна на К. влияе зле за случая му.
K. посещава адвоката няколко пъти. Адвокатът непрекъснато му казва колко бедствено е неговото положение и му разказва много истории за други безнадеждни клиенти и неговите задкулисни усилия от името на тези клиенти, и се хвали с многото си връзки. Заданието никога не е завършено. Работата на K. в банката се разстройва и той е обзет от тревога от своето дело.
K. е изненадан от един от неговите клиенти в банката, който му казва, че е запознат, че срещу К. се води дело. Клиентът е научил за това от Титорели, художник, който е разказал на клиента за делото на К. и отношенията му със съда. Клиентът съветва К. да отиде при Титорели за съвет. Титорели живее на тавана в жилище в предградие в противоположната на съда страна на града. Три тийнейджърки се присмиват на К. и го закачат „сексуално“. Титорели се оказва официален художник на портрети за съда – наследяема позиция, и има задълбочени познания на протичащите в съда процеси. К. научава, че доколкото Титорели знае, нито един ответник никога не е бил оправдаван. Той представя опциите пред К. и предлага да му помогне с една от тях. Опциите са: получаване на временно оправдаване от долна инстанция, която може да бъде отменена по всяко време от по-високо ниво, водещо до възобновяване на процеса; или услуга от нисшестоящи съдии за протакане на делото. Титорели показва на К. да излезе от малка задна врата, понеже момичетата са блокирали вратата, през която К. е влязъл. За недоумение на К., вратата отваря друг лабиринт от офисите на съда – отново опърпани и задушни.
K. решава да поеме контрола на нещата в свои ръце и посещава своя адвокат с намерението да оттегли пълномощното за представителство. В дома на адвоката той се запознава с един потиснат индивид, Блок, клиент, който предлага на К. частично прозрение от перспективата на клиент. Делото на Блок продължава пет години и той се е превърнал от проспериращ бизнесмен в почти банкрутирал и е практически поробен от зависимостта си от адвоката и Лени, с която изглежда да е сексуално „ангажиран“. Адвокатът се подиграва с Блок пред К. за неговото кучешко раболепие. Тези впечатления допълнително отравят мнението на К. за адвоката. (Тази глава е останала недовършена от автора.)
K. е помолен от банката да покаже на един италиански клиент околните места, представляващи културен интерес, но италианският клиент, притиснат от времето, моли К. да го заведе само в Катедралата, определяйки час за среща там. Когато клиентът не се появява, К. разглежда катедралата, която е пуста с изключение на една старица и един църковен служител. K. забелязва свещеник, който изглежда, че се подготвя да изнесе проповед от малък амвон. Когато той започва, K. тръгва да излиза, но е призован да остане в залата. Вместо да произнесе проповед, свещеникът извиква името на К. K. доближава амвона и свещеникът го упреква за неговото отношение към процеса и за търсенето на чужда помощ, особено от жени. K. го моли да слезе, а двама души влизат и се разхождат в катедралата. Свещеникът работи за съда като капелан и казва на К. притча (която е публикувана отделно като „Преди закона“), която има за цел да обясни неговото положение. K. и свещеникът обсъждат притчата. Свещеникът казва на К., че притчата е древен текст на съда и много поколения съдебни служители са правили интерпретации.
В навечерието на тридесет и първия рожден ден на K. двама мъже пристигат в неговия апартамент. Той ги очаква и оказва малка съпротива – всъщност двамата мъже получават указания от К. докато го водят из града. К. ги завежда до една каменоломна, където двамата мъже поставят главата на К. върху един откъртен камък. Един от мъжете изважда двуостър касапски нож и докато двамата мъже си го разменят напред-назад между тях, разказвачът ни казва, че „K. изведнъж проумя, че всъщност би било негов дълг да улови ножа, когато той минаваше от ръка в ръка над него и сам да го забие в гърдите си“. Той не взема ножа. Един от мъжете държи неговото рамо, а другият забива ножа дълбоко в сърцето и го завърта два пъти. Последните думи на K. са: „Като куче!“
Персонажи
- Йозеф K. – Главният герой (протагонистът) в историята.
- Госпожица Бюрстнер – Живее в съседната стая в къщата, в която живее и Йозеф K. Тя го оставя да я целува една нощ, но след това го отблъсква. Появява се отново за кратко във финалните страници на романа.
- Госпожица Монтаг – Приятелка на Госпожица Бюрстнер, тя говори на K. за прекратяване на връзката му с Госпожица Бюрстнер след неговият арест. Тя твърди, че може да му донесе прозрение, защото тя е обективна трета страна.
- Вилем и Франц – Служителите, които една сутрин арестуват K., но отказват да разкрият престъплението, което е обвинен, че е извършил.
- Инспекторът – Мъжът, който води разследването в къщата (квартирата) на Йозеф К. и го информира официално, че е арестуван.
- Рабенщайнер, Кулих и Каминер – Младши банкови служители, които присъстват на изслушването в пансиона.
- Госпожа Грубах – Собственичката на къщата, в която K. живее. За нея K. е на висока почит, независимо от неговия арест.
- Жената в съда – В нейната къща се състои първото заседание от делото на K. Тя търси помощ от K., защото не иска да бъде магистратите да злоупотребяват повече с нея.
- Студентът – Деформиран човек, който действа по заповед на съдията. Ще бъде могъщ човек в бъдеще.
- Съдията – Първият съдия на K. В първия процес обърква K. с бояджия.
- Чичо Карл – Поривист чичо на K. от провинцията, бивш негов настойник. След като научава за процеса, Карл настоява К. да наеме господин Хулд като адвокат.
- Господин Хулд, адвокат – Помпозният и претенциозен адвокат на K., който предоставя почти нищо в областта на действието и много повече в областта на анекдота.
- Лени – медицинската сестра на Господин Хулд, тя има чувства към Йозеф К. и скоро става негова любовница. Тя му показва ципестата си ръка, още една препратка към мотива за ръката в цялата книга. Очевидно, тя намира обвинените мъже за безкрайно атрактивни – факта за тяхното обвиненеи ги прави неустоими за нея.
- Алберт – канцеларски директор в съда и приятел на Хулд.
- Биячът – човекът, който наказва Франц и Вилем в банката след жалбите на К. срещу двамата агенти.
- Вицепрезидентът – мазен съперник на К. в банката, само чакащ да го хване в компрометираща ситуация. Той многократно се възползва от заетостта на К. с процеса, за да придвижи своите амбиции.
- Президентът – Управителят на банката. Болнав човек, чиято позиция Вицепрезидентът се опитва да заеме. Държи се добре с К., като го кани на различни събития.
- Руди Блок, търговец – Блок е друг обвиняем и клиент на Хулд. Неговото дело е от преди 5 години и той е само сянка на проспериращия търговец на зърно, какъвто някога е бил. Цялото си време, енергия и ресурси той посвещава на неговото дело. Въпреки че той е наел допълнително пет адвоката, той е напълно и трогателно подчинен на Хулд.
- Производителят – Човек, който чува за процесът на К. и го съветва да се види с един художник, който знае как функционира съдебната система.
- Титорели, Художник – Титорели наследява позицията съдебен художник от баща си. Той знае много за това, което влиза и излиза от най-ниското ниво на съда. Той предлага да помогне на K. и успява да пробута на обвиняемия мъж няколко идентични картини с ландшафт.
- Свещеникът – затворнически капелан, когото K. среща в църквата. Свещеникът съветва K. да приеме съдбата си, т.к. неговият случай се развива неблагоприятно.
- Пазачът и фермерът – герои от притчата на капелана.
Законност
В скорошно изследване, базирано на писанията на Кафка,[1] Реза Бенакар посочва, че много от описанията на Кафка на закона и законността често се третират като метафори за неща, различни от закона, но също така достойни за изследване като особена концепция на закона и законността, която оперира парадоксално като интегрална част от човешкото състояние в модерността.[2] Жозеф K. и неговият необясним опит със закона в Процесът например е повлиян от действителен правен случай, в който Кафка е замесен.[2]
Филмови адаптации
- Във филмовата адаптация от 1962 на Орсън Уелс Процесът, ролята на Жозеф K. се изпълнява от Антъни Пъркинс.
- Филмът на Мартин Скорсезе от 1985 г. Часове по-късно е римейк на Процесът.
- Процесът от 1993 г. е базиран на сценарийна адаптация на Харолд Пинтър и с участието на Кайл Маклахлън и Антъни Хопкинс.
Театрални и оперни адаптации
- Сценаристът и режисьор Стивън Беркоф адаптира няколко от романите на Кафка в пиеси и ги поставя на сцената. Неговата версия на Процесът е първоначално играна през 1970 в Лондон и е публикувана през 1981.[3]
- Базираният в Чикаго сценарист, Грег Алън, написва и режисира K., базиран на Процесът. Той е продуциран от Хипокрит и се играе няколко месеца през 2010 в Шопен Театър в Чикаго.[4]
- Йозеф K, по сценарий на Том Баздън и базиран на Процесът, се играе в модерен Лондон, като в ролята на протагонистът е банкера от ситито. Играе се в Гейт Театър, Нотинг Хил, Лондон, в края на 2010.[5]
- Gottfried von Einem написан като опера, Der Prozeß, базирана на ромата. Нейният американски дебют е режисиран от Ото Преминджър.
- Сценаристът Серж Ламот адаптира Процесът за сцената. Режисиран от Франсоа Жирар, неговата версия на Процесът е представена за пръв път през 2004 в Монреал и Отава, Канада, и издадена през 2005.
Избрани издания
- Oxford World's Classics, 4 октомври 2009, Translation: Mike Mitchell, ISBN 978-0-19-923829-3
- Dover Thrift Editions, 22 юли 2009, Translation: David Wyllie, ISBN 978-0-486-47061-0
- Penguin Modern Classics, 29 юни 2000, Translation: Idris Parry, ISBN 978-0-14-118290-2
- Schocken Books, 25 май 1999, Translation: Breon Mitchell, ISBN 978-0-8052-0999-0 Translator's preface is available online [6]
- Everyman's Library, 30 юни 1992, Translation: Willa and Edwin Muir, ISBN 978-0-679-40994-6
Вижте също
- Музей на модерната литература, където се съхранява оригиналния ръкопис.
- 100-те книги на 20 век според „Монд“
- Най-добрите немски романи на двадесети век
Бележки
- ↑ Corngold, Stanley et al., (eds.) Франц Кафка: Служебни писания. Princeton, Princeton University Press, 2009.
- ↑ а б Banakar, Reza, "In Search of Heimat: A Note on Franz Kafka’s Concept of Law" (19 октомври 2009) Law and Literature, Vol. 22, Summer 2010.
- ↑ Berkoff, Steven. „The Trial, Metamorphosis, In the Penal Colony. Three theatre adaptions from Franz Kafka.“ Oxford: Amber Lane Press, 1981.
- ↑ "'K.' by The Hypocrites: Greg Allen's 'K.' can be unfeeling, but it showed the way" by Chris Jones, Chicago Tribune (26 октомври 2010)
- ↑ "Joseph K – review" by Lynn Gardner, The Guardian (17 ноември 2010)
- ↑ www.conjunctions.com, архив на оригинала от 25 декември 2014, https://web.archive.org/web/20141225182218/http://www.conjunctions.com/archives/c30-fk.htm, посетен на 12 април 2012
Библиография
- Engel, Manfred: „Der Process“. In: Manfred Engel, Bernd Auerochs (eds.): Kafka-Handbuch. Leben – Werk – Wirkung. Stuttgart, Weimar: Metzler 2010, 192 – 207. ISBN 978-3-476-02167-0
Външни препратки
- „Процесът“ на сайта
„Моята библиотека“ - The Trial: A Study Guide
- The Trial Архив на оригинала от 2015-05-02 в Wayback Machine. at Literapedia
- The Trial в сайта на
Проект Гутенберг - The Trial movie at liketelevision.com Архив на оригинала от 2006-02-12 в Wayback Machine.
- Der Prozeß, original text in German
- The Trial (1993) в
Internet Movie Database - Le Procès (1962) в Internet Movie Database
- SparkNotes
- Kafka's Parable Before The Law
- The Trial Map Архив на оригинала от 2015-05-25 в Wayback Machine.
Глава десета
Край
В навечерието на тридесет и първия му рожден ден — беше към девет часа вечерта, време, когато улиците утихват — в жилището на К. дойдоха двама господа. Бяха охранени, но бледи, облечени в черни сюртуци, а на главите си носеха цилиндри, които сякаш не можеха да се отместят оттам. След кратка формалност пред вратата на жилището кой от двамата да влезе пръв, същата формалност се повтори по-продължително пред вратата на К. Без да беше предизвестен за това посещение, К., също облечен в черно, седеше на един стол близко до вратата и си слагаше бавно нови ръкавици, които се разтягаха силно и очертаваха ясно пръстите; седеше така, както седи човек, когато очаква гости.
Изправи се веднага и погледна любопитно господата, после попита:
— Значи, вас определиха за мене?
Господата кимнаха и всеки посочи с цилиндъра в ръка към другия. К. призна в душата си, че беше очаквал други гости. Отиде до прозореца и хвърли още един поглед към тъмната улица. Почти всички прозорци от другата страна на улицата също бяха вече тъмни, пердетата на много от тях бяха спуснати. На един осветен прозорец в горния етаж зад решетка играеха малки деца и се мъчеха да се достигнат с ръчички, защото още нямаха сили да станат от местата си и да се приближат едно до друго.
„За мене изпращат стари, второстепенни актьори — помисли К. и се поогледа назад, за да се убеди повторно в това. — Гледат да ме свършат по-евтино.“
После внезапно К. се обърна към тях и попита:
— В кой театър играете?
— Театър ли? — попита в недоумение единият господин другия и ъглите на устата му потръпнаха.
Другият направи някакви особени движения — също като ням човек, който се бори с най-опърничав организъм.
„Те не са подготвени да отговарят на въпроси“ — каза си К. и отиде да вземе шапката си.
Господата понечиха още на стълбата да хванат К. под мишница от двете страни, но той рече:
— Чак на улицата, не съм болен.
Но още пред пътната врата те го хванаха по много особен начин под мишница — К. никога досега не беше ходил така с някого. Двамата почти долепиха рамената си зад неговите, не свиха мишниците си в лактите, а ги използваха да обгърнат ръцете на К. в цялата им дължина; долу пък стиснаха ръцете му с добре заучена, школувана, непреодолима хватка. К. вървеше съвсем изпънат между тях, тримата образуваха сега едно такова цяло, че ако случайно разбиеха едного от тях, щяха да разбият и тримата. Подобно цяло можеха да образуват сигурно само неодушевени предмети.
Когато минаваха под фенери, К. неведнъж се опитваше, колкото и трудно осъществимо да беше това намерение поради тясното съприкосновение, да разгледа по-подробно своите придружители, защото в полумрака на стаята не успя да ги види добре.
„Възможно е да са тенори“ — помисли той, като гледаше свисналите им двойни брадички.
Погнуси се от чистотата на лицата им. Просто виждаше още почистващата ръка, която бе човъркала в ъглите на очите им, бе търкала горната им устна и изглаждала бръчките по брадичките им.
Като забеляза това, К. се спря, ето защо другите също се спряха; бяха стигнали до окрайнината на открит безлюден площад, украсен с лехи.
— Защо изпратиха именно вас? — не само попита, но и извика той.
Господата видимо не знаеха какво да отговорят, та почакаха с увиснала свободна ръка — досущ като болногледачи, щом болният пожелае да отпочине.
— По-далеко не отивам — каза К. за опит.
Господата не сметнаха за нужно да отговорят, достатъчно беше да продължават да го стискат здраво за китките; помъчиха се да вдигнат и да отместят К., но той оказа съпротива.
„Занапред не ще имам нужда от много сили, затова сега ще изразходвам всички — помисли той и си спомни за мухите, които разкъсваха краченцата си, за да се отскубнат от лепилото на мухоловката. — Ще създам доста труд на господата.“
В този момент от една по-ниско разположена улица пред тях по стъпалата към площада се изкачи госпожица Бюрстнер. Но не беше напълно сигурно, въпреки голямата прилика, дали беше тя. Пък и за К. не беше никак важно дали положително беше госпожица Бюрстнер, но той тутакси осъзна цялата безполезност на своята съпротива. Нямаше нищо героично в това, че се съпротивлява, че създава трудности на господата, че се опитва в самоотбрана да се наслади на последната искрица живот. Той тръгна пак и радостта, с която изпълни господата, се преля отчасти в него самия. Сега те не възразиха, че той определи по кой път да минат, а той го определи с оглед към избраната от госпожицата посока — не че имаше намерение да я настигне, не че искаше да я гледа колкото е възможно по-дълго, а само за да не забрави назиданието, което тя представляваше него.
„Единственото, което мога да сторя сега — рече си той и мислите му бяха потвърдени от равномерността на неговите крачки и на крачките на другите двама, — единственото, което мога да сторя сега, е да запазя до края умственото си равновесие. Аз винаги по-рано протягах двайсет ръце към живота, и то не с някаква похвална цел. Това беше неправилно. Нужно ли е сега да разкривам, че дори едногодишният процес не ме е поучил? Нужно ли е да си отида окончателно като човек, който не може да се вразуми? Нужно ли е после с право да приказват, че в началото съм искал да сложа край на процеса, а сега, в неговия край, искам да го започна отново? Не желая да приказват така. Благодарен съм, че ми отредиха за придружители по този път тия двама полунеми, безчувствени господа и че предоставиха на мене да си кажа сам необходимото.“
Междувременно госпожица Бюрстнер бе свила в една странична улица, но К. можеше вече да се откаже от нея и да върви послушно между двамата си придружители. Тримата минаха сега в пълно единодушие по един мост, залян от лунната светлина; сега господата с готовност следваха дори най-малкото движение на К. и когато той се обърна малко към перилото на моста, те също се обърнаха фронтално нататък. Блещукащата и трепкаща в лунната светлина вода се раздвояваше около един малък остров, където се притискаха грамади от шума на дървета и храсти. Под нея, невидими сега, се виеха чакълени алеи с удобни пейки, на които неведнъж лятно време К. бе протягал и изпружвал снага.
Не, аз съвсем нямах намерение да се спирам — каза той на придружителите си, засрамен от тяхната отзивчивост.
Единият като че укори тихо зад гърба на К. другаря си за това недоразумение, после продължиха пътя си.
Възлязоха по няколко леко стръмни улички, по които тук-там стояха или се разхождаха полицаи, ту далече от тях, ту съвсем наблизко. Един с рунтави мустаци и длан върху ръкохватката на сабята пристъпи като че умишлено близо до малко подозрителната група. Господата се спряха рязко, полицаят вече зина, но К. из един път потегли властно господата напред. Няколко пъти поизвърна предпазливо глава назад, за да види дали полицаят не върви подире им; но щом един ъгъл ги скри от неговите очи, К. започна да тича и господата се принудиха също да тичат, макар че силно се задъхваха.
Така излязоха скоро от града, който в тази посока граничеше почти без преход с полето. Близко до една още напълно градска къща се виждаше малка, запусната и глуха каменоломна. Господата спряха тук, било защото това място беше тяхна цел от самото начало, било, защото бяха толкова изнурени, че не можеха да продължат пътя си. Сега те пуснаха К., който чакаше безмълвно, свалиха цилиндрите от главите си и изтриха с носни кърпи потта по челата си, като в същото време огледаха каменоломната. Лунната светлина заливаше всичко със своята естественост и покой, несвойствени на никаква друга светлина.
След като си размениха няколко учтиви фрази относно това, кой следва да се заеме с непосредствените задачи — изглеждаше, че господата не бяха получили отделни, точно определени за всекиго поръчения, единият пристъпи до К. и му съблече палтото, жилетката, а накрая и ризата. К. неволно потрепери, като че ли зъзнеше леко, и тогава господинът го удари леко, успокоително с ръка по гърба. После грижливо прибра на едно място дрехите му, както се прибират предмети, които ще се употребяват и занапред, макар и не в най-близко време. За да не излагат К. неподвижен на доста хладния нощен въздух, той го улови под мишница и започна да се разхожда с него напред-назад, а през това време другият господин се зае да търси подходящо място в каменоломната. След като го намери, той направи знак с ръка и първият господин заведе К. там. Беше близко до ломената канара, там лежеше и един откъртен камък. Господата накараха К. да седне на земята, облегнаха го на камъка и наместиха главата му върху него. Въпреки всички усилия, полагани от тях, и цялата отзивчивост, проявявана от К., неговата поза оставаше твърде насилена и неубедителна. Ето защо единият господин помоли другия да предостави само нему работата около полагането на К., но и това не доведе до нещо по-хубаво. В края на краищата те оставиха К. в положение, което не беше най-удобното от всички опитани досега.
После единият господин разкопча сюртука си и извади от ножница, закачена на колан, препасан върху жилетката, един дълъг, тънък, наточен от двете страни касапски нож, дигна го високо и провери остриетата му на светлината. Противните учтивости започнаха повторно, единият подаде — над главата на К. — ножа на другия, този му го подаде обратно пак над главата на К. И сега К. изведнъж проумя, че всъщност би било негов дълг да улови ножа, когато той минаваше от ръка в ръка над него и сам да го забие в гърдите си. Но не го стори, ами изви още свободната си шия и прогледна край себе си. Не можа да покаже напълно на какво беше способен, като сам извърши онова, което беше задължение на властта — отговорността за това последно опущение носеше онзи, който бе отказал да му вдъхне малкото необходима за това сила.
Погледът му обгърна последния етаж на къщата досами каменоломната. Както внезапно блясва светлина, така там се разтвориха крилата на един прозорец, един човек — слаб и тънък на вид, понеже беше далече и високо — се наведе изведнъж далеко напред и протегна още по-надалеко ръце.
Кой беше той? Приятел ли? Добър човек ли? Някой, който му съчувстваше ли? И който искаше да му помогне ли? Отделен човек ли беше? Или той представяше всички? Можеше ли все още да му се помогне? Имаше ли още някои забравени възражения? Положително имаше. Логиката е наистина непоклатима, но тя не може да устои пред човек, който иска да живее. Къде беше съдията, когото той ни веднъж не видя? Къде беше върховният съд, до който той не стигна? Дигна ръце и разпери всички пръсти.
Но единият господин обви с две ръце шията на К., а в същото време другият заби ножа дълбоко в сърцето му и го завъртя два пъти там. С вече оцъклящи се очи К. смогна да види как господата, наведени ниско над лицето му, опрели буза до буза, наблюдаваха развръзката.
— Като куче! — каза той така, като че ли този позор щеше да го надживее.