Франц Кафка
Процесът (2)

Глава втора
Първо следствие

Уведомиха К. по телефона, че за следната неделя било насрочено кратко съдебно следствие по неговата работа. Обърнаха му внимание и върху обстоятелството, че тези следствия щели да се водят редовно едно след друго, наистина може би не всяка седмица, но все пак често. От една страна, общият интерес налагал да се приключи процесът бързо, от друга страна обаче, следствията трябвало да бъдат във всяко отношение задълбочени, но поради свързаното с тях напрежение не бивало да продължават прекомерно дълго. Ето защо взели решение тези следствия да се редуват бързо едно подир друго, но да бъдат кратки. А за следствен ден определили неделята, за да не пречат на К. в професионалните му задължения. Предполагали, че е съгласен, но ако пожелаел друг ден, щели — стига да било възможно — да удовлетворят желанието му. Можело например следствията да се водят и нощем, но К. тогава навярно нямало да бъде достатъчно бодър. Във всеки случай спирали се на неделята дотогава, докато К. не подадял възражение. Разбирало се от само себе си, че трябвало непременно да се явява, едва ли било дори потребно да обръщат вниманието му върху това. Казаха му номера на къщата, където трябвало да се яви. Къщата се намираше в едно предградие на някаква отдалечена улица, по която К. никога досега не беше минавал.

След като изслуша това съобщение, К. постави слушалката на мястото й, без да отговори. Реши веднага да отиде в неделя, отиването му безспорно се налагаше, защото на процеса се даваше ход и той трябваше да обори обвинението, първото следствие щеше да бъде и последно. Стоеше все още замислен до апарата, когато чу зад себе си гласа на заместник-директора, който искаше да си послужи с телефона, К. обаче стоеше на пътя му.

— Лоши новини, а? — попита нехайно заместник-директорът не за да узнае нещо, а за да накара К. да се отстрани от апарата.

— Не, не — отговори К. и се отдръпна, но не си отиде.

Заместник-директорът дигна слушалката и докато чакаше да го свържат, рече над апарата:

— Един въпрос, господин К.: бихте ли ми направили удоволствието в неделя сутринта да се поразходим заедно на моята платноходка? Ще бъдем доста хора, сред които сигурно ще има и ваши познати, например прокурорът Хастерер. Ще дойдете ли? Хайде, елате!

К. се помъчи да внимава какво казваше заместник-директорът. Това не беше неважно за него, защото поканата на заместник-директора, с когото никога не бе се погаждал много, означаваше опит за помирение от негова страна и свидетелстваше колко важен беше станал К. в банката и колко ценно се струваше на втория по ред в йерархическата стълба банков чиновник приятелството с него или поне безпристрастието му. Тази покана беше унижение за заместник-директора, макар че той я отправи, докато чакаше телефонната връзка и над слушалката. Но К. трябваше да го унизи повторно:

— Много благодаря, но за жалост в неделя нямам време, вече поех друго задължение.

— Жалко — рече заместник-директорът и се съсредоточи върху телефонния разговор, защото в момента го свързаха. Този разговор не беше къс, но К. в разсеяността си остана през цялото време прав до апарата. Чак когато заместник-директорът остави слушалката на мястото й, той се изплаши и каза само за да извини що-годе безполезното си стоене там:

— Телефонираха ми преди малко да отида някъде, но забравиха да ми кажат в колко часа.

— Ами че обадете им се повторно — вметна заместник-директорът.

— Не е толкова важно — каза К., макар че с тези думи още повече рушеше без това неубедителното си извинение.

Като се прибираха в кабинетите си, заместник-директорът пътем заговори за други неща. К. наистина си наложи да отговаря, но мислеше главно, че най-добре ще бъде в неделя да отиде към девет часа сутринта, тъй като именно по този час започваха работа всички съдилища в делнични дни.

Времето в неделя беше мрачно. К. се чувстваше много уморен, понеже бе останал в гостилницата до късно през нощта — постоянният състав на запазената маса празнуваше нещо; щеше насмалко да се успи. Той се облече набърже, не му остана време да поразмисли и да обобщи различните планове, които бе нахвърлил през седмицата, и хукна, без да закуси, към назованото му предградие. Кой знае по каква странна случайност; макар че почти нямаше време да се оглежда наоколо си, срещна Рабенщайнер, Кулих и Каминер, тримата чиновници, замесени в неговия случай. Първите двама пътуваха в един трамвай, който пресичаше пътя на К. а Каминер седеше на терасата на едно кафене и се наведе любопитно над парапета точно когато долу минаваше К. Сигурно всички са гледали подире му и са се чудили защо техният началник толкова бързаше. Някакво упорство възпря К. да вземе превозно средство той просто се отвращаваше от всяка, дори най-нищожна чужда помощ в тази своя история, не искаше също да задължава никого и така да го посвети макар и съвсем бегло в нея; в края на краищата пък нямаше и най-малко желание да се унижава пред следствената комисия с прекалена точност. Във всеки случай сега бързаше, за да стигне там по възможност в девет часа, макар че не му бяха определили специален час.

Мислеше, че ще познае отдалеко къщата по някакъв белег, който сам не беше си представил точно, или по някакво особено движение на хора пред входа. Но по Юлиусщрасе, улицата, на която трябваше да се намира къщата и в началото на която К. за момент се поспря, от двете страни се издигаха почти еднообразни къщи — високи, сиви, давани под наем къщи, обитавани от сиромаси. Сега, тази неделна утрин, на повечето прозорци се виждаха хора — мъже по ризи се облягаха на тях и пушеха или държаха внимателно и нежно малки деца, стъпили на края на подпрозоречните дъски. Други прозорци бяха почти запълнени със завивки, чаршафи и възглавници, над които сегиз-тогиз се мяркаше разчорлената глава на някоя жена. Подвикваха си взаимно над улицата, едно такова подвикване предизвика силен смях точно когато отдолу минаваше К. В тази дълга улица се виждаха равномерно разпределени, малки, разположени под уличното ниво магазинчета за различни съестни продукти. В тях влизаха и излизаха жени или стояха по стъпалата и бъбреха. Един продавач на плодове, който хвалеше стоката си на хората по прозорците и затова не внимаваше, щеше насмалко да събори с количката си също така невнимателния К. В същото време се разсвири убийствено някакъв грамофон, изял отдавна хляба си в богаташките градски квартали.

К. навлезе по-навътре в улицата, но вървеше бавно, като че сега вече имаше достатъчно време или като че от някой прозорец го гледа съдебният следовател и, значи, знае, че К. се е явил. Беше малко след девет. Къщата се намираше доста далече, беше с необикновено дълга фасада, а сводестият ходник — висок и широк. Този ходник очевидно беше предназначен за товарни коли, обслужващи различните, сега затворени складове за стоки, които заграждаха околовръст просторния двор; виждаха се табелки на търговски фирми, някои от които К. знаеше като клиенти на банката. Противно на навика си той се заинтересува по-подробно за всички тия външни неща, поспря се дори на входа към двора. На голям сандък близко до него седеше босоног мъж и четеше вестник. Две момчета се люлееха на ръчна количка. Пред помпата стоеше слабо, младо момиче по горница от пижама и докато чакаше водата да напълни каната й, загледа се в К. В един ъгъл на двора между два прозореца беше опънато въже, на което вече висеше проснато за съхнене пране. Под него стоеше един мъж и ръководеше работата с подвиквания.

К. се запъти към стълбата, за да подири стаята на следователя, но пак се спря, защото освен тази стълба видя в двора още три различни стълбища; освен тях един тесен проход в дъното на двора изглеждаше да води във втори двор. Той се ядоса, задето не бяха му написали по-подробно къде се намира стаята — това наистина беше странна небрежност или равнодушие по отношение на него и той се зарече да им го каже гласно и ясно. В края на краищата той все пак се изкачи по стълбата, като внезапно си спомни и попрехвърли в мислите си изказването на пазача Вилем, че съдът бива привличан от вината, от което в същност следваше, че до стаята на съдебния следовател сигурно се стига по случайно избраната от К. стълба.

Докато се изкачваше, той смути много деца, които играеха на стълбата и го поглеждаха сърдито, щом той минеше покрай тях.

„Ако стане нужда да дойда повторно тук — помисли си той, — ще трябва да взема със себе си или бонбони, за да ги подкупя, или бастун, за да ги набия.“

Непосредствено пред първия етаж той трябваше дори да почака малко, докато едно стъклено топче стигне края на пътя си и през това време две малки момчета с лукави лица на възрастни нехранимайковци го държаха за крачолите; речеше ли да се откъсне от тях щеше, без да иска, да им причини болка, а той се страхуваше от писъците им.

Започна действително да търси още на първия етаж. Понеже не можеше току-тъй да пита за следствената комисия, той измисли някакъв дърводелец Ланц — дойде му наум това име, защото така се казваше капитанът, племенникът на госпожа Грубах — и реши да пита във всички жилища дали там живее някакъв дърводелец Ланц, та да може по този начин да надникне във всички стаи. Оказа се обаче, че можеше да постигне това без каквито и да били мъчнотии, защото почти всички врати стояха отворени и деца непрекъснато влизаха и излизаха. Стаите обикновено бяха малки, с по един прозорец, в тях се и готвеше. Някои жени държаха пеленачета на едната ръка, а със свободната работеха на готварската печка. Невръстни, явно облечени само в престилки момичета най-прилежно тичаха насам-натам. Леглата във всички стаи още се използваха — в тях лежаха болни, някъде спяха или се изтягаха неразсъблечени хора. В жилищата, където вратите бяха затворени, К. похлопваше и запитваше дали там живее някой си дърводелец Ланц. В повечето случаи отваряше жена, изслушваше въпроса и се обръщаше назад в стаята към някого, който се надигаше в леглото.

— Господинът пита, живее ли тук някой си дърводелец Ланц?

— Дърводелец Ланц ли? — повтаряше онзи на леглото.

— Да — казваше К., макар че следствената комисия без съмнение не се намираше тук и поради това задачата му беше свършена.

Мнозина вярваха, че за К. е крайно важно да открие дърводелеца Ланц, замисляха се дълго, споменаваха някакъв дърводелец, който обаче не се казваше Ланц, или някое име, което имаше само далечна прилика с Ланц, или питаха у съседи, или придружаваха К. до някоя далечна врата, където според тях беше възможно да живее такъв човек като пренаемател или където живеел някой, който можел да го осведоми по-добре от тях.

В края на краищата вече не трябваше К. да пита лично, а се остави да го дърпат по този начин из етажите. Разкая се за плана си, който изпърво му се бе видял толкова практичен. Пред петия етаж реши да не търси повече, сбогува се с един дружелюбен, млад работник, който искаше да го заведе по-горе, и заслиза по стълбата. После обаче отново го ядоса безполезността на всичките му усилия, върна се и похлопа на първата врата на петия етаж. Първото нещо, което зърна в малката стая, беше един голям стенен часовник; стрелките показваха вече десет.

— Да живее тук дърводелецът Ланц? — попита той.

— Заповядайте — отговори една млада жена с черни, блестящи очи, която в момента переше в един чебър детско бельо, затова посочи с мокра ръка отворената врата на съседната стая.

К. имаше чувството, че влиза в някакво събрание. Гъмжило от най-различни хора — никой от тях не обърна внимание на току-що влезлия — изпълваше средно голяма стая с два прозореца; малко под тавана се виеше галерия, също заета до последното място и където хората можеха да стоят само прегърбени, опрели глави и гърбове о тавана. Понеже въздухът беше прекомерно душен, К. излезе пак и се обърна към младата жена, която навярно го бе криво разбрала:

— Аз питах за един дърводелец, някой си Ланц.

— Да — отвърна жената, — влезте там, моля.

К. може би нямаше да я послуша, но жената дойде при него, улови ръчката на вратата и каза:

— След вас трябва да заключа, не бива да влиза никой повече.

— Много разумно — рече К-, — и сега вече е препълнено. — Но после все пак влезе повторно.

Една ръка се протегна към К. между двама мъже, които разговаряха непосредствено до вратата — единият държеше изпружени далече напред двете си ръце и наподобяваше с тях броене на пари, а другият го гледаше зорко в очите. Протегналият ръката си беше дребно, руменобузесто момче.

— Елате, елате! — рече то.

К. му позволи да го води и се оказа, че в пъплещото гъмжило все пак имаше свободна, макар и тясна пътечка, която може би делеше две спорещи страни; за това говореше и обстоятелството, че в първите редици отдясно и отляво К. не видя нито едно обърнато към него лице, а само гърбовете на хора, които отправяха думите и жестовете си само към хора от тяхната страна. Повечето бяха облечени в черно, във вехти, дълги и хлабаво провиснали официални сюртуци. И само това облекло пообърка К.; ако не беше то, бе сметнал, че е попаднал на районно политическо събрание.

В дъното на залата, където заведоха К., на един много нисък, също препълнен с хора подиум, бе поставена напряко малка маса, а зад нея досами ръба на подиума седеше дребен, дебел, сумтящ мъж, който в момента разговаряше и се кикотеше с другиго, застанал прав зад него, облакътил се на облегалката на стола и кръстосал крака. Сегиз-тогиз той мяташе ръка във въздуха, сякаш пародира някого. Момчето, което водеше К., едва успя да доложи за него. Подигнало се на пръсти, то направи два опита да съобщи нещо, но мъжът горе не му обръщаше внимание. Едва когато един от хората горе на подиума обади за момчето, мъжът се обърна към него, понаведе се напред и изслуша тихо казаните думи. После извади часовника си, хвърли бърз поглед към К. и рече:

— Трябваше да се явите преди час и пет минути.

К. понечи да отговори нещо, но не му остана време, защото, щом мъжът свърши, в дясната половина на залата се надигна всеобщ ропот.

— Трябваше да се явите преди час и пет минути — повтори мъжът с повишен глас и също погледна бегло към залата.

Ропотът тутакси се усили и се уталожи доста бавно, тъй като мъжът не продума нищо повече. Сега в залата беше по-тихо, отколкото при влизането на К. Само хората от галерията не преставаха да подхвърлят забележки. Доколкото можеше да се различи нещо горе и този полумрак, дим и прах, те изглеждаха по-лошо облечени от хората долу. Някои бяха си донесли възглавници и ги бяха наместили между главите си и тавана, за да не натъртят теметата си.

К. беше решил повече да наблюдава и по-малко да говори, затова се отказа да се оправдава за уж голямото си закъснение и отвърна само:

— Дори да съм закъснял, сега съм тук.

Разнесоха се одобрителни ръкопляскания, пак от дясната половина на залата.

„Хора, които лесно може да се спечелят“ — рече си К. Но го безпокоеше тишината в лявата половина, която беше точно зад него и където се разнесоха само откъслечни ръкопляскания. Поразмисли какво би могъл да каже, за да спечели на своя страна всички изведнъж или, ако това беше невъзможно, поне временно и останалите.

— Да — рече мъжът, — но аз вече не съм задължен да ви разпитам сега.

Пак избухна ропот, но този път неясен, та мъжът махна с ръка на хората да пазят тишина и продължи:

— По изключение днес ще го сторя. Подобно закъснение обаче не бива да се повтаря. А сега елате по-напред!

Някой скочи от подиума долу и освободи място за К., на което той се качи. Стоеше плътно притиснат към масата, блъсканицата зад него беше толкова голяма, че трябваше да оказва съпротива, ако не желаеше да събори масата на съдебния следовател, а може би и самия него от подиума долу.

Съдебният следовател обаче нехаеше за това и си седеше удобно на стола, приключи разговора с човека отзад и взе в ръце един малък бележник, единствената вещ върху неговата маса. Този бележник беше овехтял, приличаше на ученическа тетрадка и бе загубил напълно вида си поради често прелистване.

— И така — поде съдебният следовател, като прелистваше тетрадката, и се обърна към К. с тон, сякаш твърдеше нещо установено, — вие сте бояджия?

— Не — отвърна К., — а първи прокурист на една голяма банка.

При този отговор сред дясната половина долу избухна смях, така сърдечен, че К. неволно също се засмя. Хората се подпряха с ръце на колената си и се задрусаха сякаш от тежки пристъпи на кашлица. Смееха се дори неколцина на галерията. Разгневеният съдебен следовател, вероятно безсилен срещу хората долу, направи опит да изкара яда си на галерията, скочи от стола, закани се на галерията и неговите иначе обикновени вежди се сключиха рошави, черни и дебели над очите му.

Лявата половина на залата обаче все още мълчеше, хората там стояха в редици, бяха извърнали лица към подиума и слушаха думите, които се разменяха горе, също така спокойно, както глъчката на другата половина; търпяха дори това, че някои от техните редици сегиз-тогиз действаха единодушно с другата страна. Хората от лявата страна, впрочем по-малко на брой, бяха може би също така незначителни както онези от дясната. Но със спокойствието на своето поведение изглеждаха много по-значителни. И когато К. заговори, беше убеден, че говори това, което мислеха те.

— Господин съдебен следовател, вашият въпрос, дали съм бояджия (в същност вие съвсем не попитахте, а ми го казахте право в лицето), е характерен за начина, по който се води делото срещу мене. Вие може да възразите, че тук изобщо не става въпрос за дело и ще имате право, защото то ще бъде дело само ако аз го призная за такова. Сега за сега, за настоящия момент обаче аз го признавам, донякъде от състрадание. Човек не може да има друго отношение освен състрадателно, ако изобщо реши да го зачете. Не казвам, че се касае за безнравствено дело, но ми се ще да ви предложа това обозначение, за да имате ясно съзнание за него.

К. се пресече и погледна към залата долу. Казаното от него беше рязко, по-рязко отколкото самият той бе възнамерявал да говори, но затова пък правилно. Заслужаваше може би ръкопляскания тук или там, обаче всички мълчаха, явно чакаха напрегнато какво ще последва, може би в тишината се подготвяше избухване, което би сложило край на всичко. Неприятно беше, че точно сега се отвори вратата в задния край на залата, че влезе младата перачка, която навярно беше привършила работата си, и въпреки цялото си старание да мине незабелязана, привлече погледите на неколцина души. Непосредствено удоволствие достави на К. единствено съдебният следовател, защото изглеждаше тутакси засегнат от думите му. Беше го слушал прав досега, защото изказването на К. го изненада в момента, когато той бе се изправил заради галерията. Сега, през паузата, той пак седна, но много бавно и постепенно, сякаш не желаеше някой да забележи това. И сигурно за да успокои изражението на лицето си, взе отново в ръцете бележничето.

— Безполезно е, господин съдебен следовател — продължи К., — и вашето тефтерче потвърждава казаното от мене.

Доволен, че в това събрание на непознати хора чува само своите спокойни думи, К. дори дръзна просто да издърпа бележника от ръцете на съдебния следовател и с връхчетата на пръстите си — сякаш се плашеше от него — да го улови за един лист в средата и да го вдигне високо, така че от двете страни увиснаха гъсто изписаните, изпоцапани и пожълтели по краищата листове.

— Ето преписката на съдебния следовател — каза той и пусна тетрадката на масата. — Продължавайте спокойно да четете, господин съдебен следовател, аз наистина не се страхувам от този бакалски тефтер, макар да е недостъпен за мене, мога да го хвана само с два пръста, но не бих го взел в ръката си.

Това, което стана сега, беше само белег на дълбоко унижение или най-малкото трябваше да бъде схванато така: съдебният следовател дигна падналата на масата тетрадчица, помъчи се да я пооправи и се приготви отново да чете от нея.

Лицата на хората в първата редица бяха тъй напрегнато обърнати към К., че той в продължение на една минута не можа да откъсне погледа си от тях. Всички те бяха по-възрастни мъже, неколцина носеха бели бради. Вероятно имаха решаващ глас и можеха да повлияят на цялото събрание, което дори след унижението на съдебния следовател не трепна в своята неподвижност, в която беше изпаднало след речта на К.

— Случилото се с мене — продължи К. малко по тихо от преди и постоянно оглеждаше лицата в първата редица, което придаваше на речта му малко неспокоен тон, — случилото се с мене представя само изолиран случай и като такъв няма голямо значение, понеже аз не си го слагам много на сърце, но то е характерно за начина, по който се възбуждат дела срещу много хора. Сега аз говоря от тяхно, не от свое име.

Той неволно беше повишил глас. Някой изръкопляска с вдигнати ръце и извика:

— Браво! Защо не! Браво! И още веднъж браво!

Някои в първата редица попригладиха брадите си, но нито един не се обърна, за да види кой извика. К. също не му придаде значение, но се поободри; сега той вече не смяташе, че е необходимо всички да ръкопляскат, достатъчно беше, ако присъстващите започнат да размишляват върху случая и от време на време се спечелеше някой чрез увещание.

— Аз не се стремя към ораторски успех — заяви К. като изхождаше от това разсъждение, — пък и едва ли бих го постигнал. Господин съдебният следовател вероятно говори много по-добре, то е свързано с професията му. Аз се стремя само да предизвикам обществено обсъждане на една обществена нередност. Слушайте: преди около десет дни ме арестуваха; аз сам се смея на факта, че бях арестуван, тук не е мястото и не е време да говорим за това. Нападнаха ме рано сутринта в леглото, може би са имали заповед да арестуват някакъв бояджия, също така невинен, както съм невинен аз, но избраха мене; всичко това не е изключено след казаното от съдебния следовател. Съседната стая бе заета от двамина пазачи грубияни. Ако бях действително някой опасен разбойник, не биха могли да вземат по-добри предохранителни мерки. Свръх всичко тези пазачи бяха деморализирани типове, проглушиха ми ушите с брътвежите си, очакваха да ги подкупя, помъчиха се под различни лъжливи предлози да измъкнат от мен бельо и дрехи, поискаха пари уж за да ми донесат закуска, след като безсрамно пред очите ми изядоха домашната ми закуска. Това не стигаше. Отведоха ме в третата стая при инспектора. Беше стаята на една дама, която аз високо ценя, и трябваше да гледам как заради мене, но не по моя вина, тази стая биде просто омърсена от присъствието на пазачите и на инспектора. Не беше лесно да се запази спокойствие. Но аз намерих сили и попитах напълно спокойно инспектора (ако беше тук, той би трябвало да потвърди думите ми) защо ме арестуват. И какво ми отговори този инспектор, когото и днес още виждам пред очите си седнал на стола на споменатата дама като въплъщение на най-тъпо високомерие? Господа, той в същност не отговори нищо, може би действително не знаеше нищо, беше ме арестувал и се задоволяваше с това. Но той направи дори нещо повече от необходимото: беше довел в стаята на онази дама трима низши служители от банката, където работя аз, които нямаха никакво друго занимание, освен да опипват и да разбъркват фотографии, собственост на дамата. Присъствието на тези служащи имаше естествено и друга цел: те, подобно на моята наемодателка и нейната слугиня, следваше да разпространяват новината за арестуваното ми, да ме дискредитират обществено и по-специално да разклатят положението ми в банката. Ала не постигнаха нищо, ни най-малкото. Дори моята наемодателка, една съвсем проста особа (ще назова тук почтително името й: казва се госпожа Грубах), дори госпожа Грубах излезе достатъчно разсъдлива, за да проумее, че подобно арестуване не означава нищо повече от покушение, извършвано на улицата от недостатъчно надзиравани момчета. Повтарям: цялата тази история ми създаде само неприятности и временни ядове, но не би ли могло тя да доведе и до по-лоши последици?

Когато К. тук се пресече и погледна към умълчалия се съдебен следовател, стори му се, че той в момента прави знак с очи някому сред множеството. К. се усмихна и отново заговори:

— Току-що господин съдебният следовател до мене направи таен знак някому от вас. Значи, сред вас има хора, дирижирани оттук, от подиума. Не зная дали този знак трябва да предизвика сега шъткане или ръкопляскане и по този начин, като разкривам преждевременно тая машинация, аз напълно съзнателно се отказвам от желанието да науча значението на направения знак. Това ми е абсолютно безразлично и аз публично давам право на господин съдебния следовател да командва платените си служители там долу не с тайни знаци, а гласно с думи, като например веднъж им извика: „Сега шъткайте!“, а следния път: „Сега ръкопляскайте!“

Съдебният следовател мърдаше насам-натам на стола си, неизвестно дали от смущение или от нетърпение. Човекът отзад, с когото бе разговарял по-рано отново се наведе към него, било, за да го окуражи изобщо, било, за да му даде някакъв по-особен съвет. Хората долу разговаряха тихо, но оживено. Двете страни, които по-рано изглеждаше да са на толкова противоположни становища, сега се смесиха, някои сочеха с пръст към К., други — към съдебния следовател. Мъгливият дим в стаята досаждаше ужасно, пречеше дори да се наблюдават подробно застаналите по-далече присъстващи. Особено неприятно беше сигурно на хората на галерията; те бяха принудени — разбира се, като изкосо поглеждаха плахо към съдебния следовател да задават шепнешком въпроси на участниците в събранието, за да се осведомяват по-подробно. Отговорите се даваха също така тихо, иззад дигнати до устата длани.

— Ей сега ще свърша — каза К. и удари с юмрук по масата, понеже нямаше звънец; съдебният следовател и съветникът му изтръпнаха от уплаха и главите им мигновено се разделиха. — Цялата тази история ми е чужда, затова съдя за нея спокойно и вие можете да имате голяма полза, ако ме слушате внимателно…, разбира се, при предпоставката, че този мним съд не ви е безразличен. А тъй като нямам време и скоро ще си отида, моля ви да отложите за по-късно вашите взаимни разисквания върху това, което изнасям тук.

К. владееше вече до такава степен събранието, че тутакси се възцари тишина. Не кряскаха един през друг както в началото, дори не ръкопляскаха одобрително, но вече изглеждаха убедени или на път в най-скоро време да се убедят.

— Няма съмнение — рече К. много тихо, защото го радваше напрегнатото слушане на цялото събрание; сред тази тишина се долавяше някакво свистене, което беше по-възбудително от най-възторжените ръкопляскания, — няма съмнение, че зад всички прояви на този съд (в моя случай значи зад арестуването ми и днешното разследване) стои някаква голяма организация. Организация, приела на работа не само продажни пазачи, недодялани инспектори, но и съдебни следователи, които в най-добрия случай можем да наречем простоватички. Не, тя поддържа освен това едно съдийско тяло от висока и най-висока категория с неизбежната безчислена армия от прислужници, писари, стражари и други помощници, може би дори и палачи не се боя да изрека тази дума. А какъв е смисълът на тази голяма организация, господа? Той се състои в следното: да се арестуват невинни лица и срещу тях да се възбужда безсмислен и най-често, както в моя случай, безрезултатен съдебен процес. Как би могло при това безсмислие на цялото начинание да се избегне най-долната корупция на чиновничеството? Това е невъзможно, това би било пряко силите дори на върховния съдия, пък ако ще да става въпрос лично за него. Ето защо пазачите гледат да смъкнат дрехите от гърба на арестуваните, ето защо инспектори нахлуват с взлом в чужди жилища, а невинни хора, вместо да бъдат разпитани, биват унизявани пред цели събрания. Пазачите разправяха само за някакви хранилища, където се оставяли вещите на арестуваните; бих желал да видя веднъж тези хранилища, където гние придобитото с тежък труд имущество на арестуваните, ако не е задигнато вече от крадливи чиновници в тези хранилища.

Нечий крясък от дъното на залата прекъсна речта на К. и той заслони с длан очите си, за да може да погледне в тази посока, тъй като мътната дневна светлина правеше дима белезникав и заслепяващ. Беше перачката, за която още при влизането й бе помислил, че ще предизвика някакъв значителен смут. Дали сега беше виновна, или не, не можеше да се разбере. К. видя само, че един мъж я беше дръпнал в ъгъла до вратата и там я притискаше до себе си. Но не пищеше тя, а мъжът; той беше разтеглил широко уста и гледаше към тавана. Около двамата се образува малък кръг, хората на галерията близко до това място изглеждаха въодушевени, че по този начин биде нарушена сериозността, внесена от К. в събранието. Под първото впечатление от тази случка К. понечи да се спусне незабавно натам, като мислеше също, че за всички би било от значение да се възстанови реда и най-малкото да изгонят двойката от залата, но първите редици пред него останаха непоколебимо на мястото си, никой не се помръдна, за да му направи път. Наопаки, възпрепятстваха го: старци изпружваха ръце пред него, а нечия ръка го хвана отзад за яката, така че той не успя да се обърне. В същност К. не мислеше вече за двойката, защото му се стори, че ограничават свободата му, че за тези хора арестуването му е нещо сериозно и затова той скочи от подиума, без да се съобразява с когото и да било.

Сега застана очи с очи срещу навалицата. Дали беше преценил правилно хората? Дали не беше очаквал твърде силно въздействие от речта си? Дали те не бяха се престрували през цялото време, докато той говореше, и сега, понеже стигаше до изводите, бе им дотегнало да се преструват? Ама че лица го обкръжаваха! Малки, черпи очички се въртяха бързо насам и натам, бузите висяха като у пияници, дългите бради бяха корави и редки — хванеше ли ги човек с ръка, струваше му се, че това са нокти на граблива птица, а не бради. Под брадите пък — и това в същност беше откритието, направено от К., — върху реверите на дрехите блещукаха значки с различна големина и цвят. Доколкото можеше да се види, всички носеха тия значки. Всички съставяха една общност, привидно враждебните страни отдясно и отляво бяха единни. А когато внезапно се извърна, видя същите значки върху ревера на съдебния следовател, който с отпуснати в скута ръце наблюдаваше спокойно залата.

— Така, значи — извика К. и вдигна високо ръце, защото ненадейното прозрение се нуждаеше от простор, — та вие всички сте чиновници, както виждам! Значи, вие сте корумпираната шайка, против която говорих! Вие сте се наблъскали тук слушатели и шпиони, образували сте привидно враждебни страни, едната от които аплодираше, за да ме изпита, и ваша цел е била да научите как следва да се подвеждат невинни люде! Както и да е, надявам се, че не сте били напразно тук или ви е било много забавно, като сте гледали и слушали, че някой очаква от вас да защитите невинността, или пък… махни се или ще те ударя! — извика К. на един треперещ старец, доближил се особено много до него — или действително сте научили нещо. И с тези думи ви желая успех във вашия занаят.

Взе бързешката шапката си, оставена досами ръба на масата, и се запровира към изхода при пълна тишина, във всеки случай тишина, породена от безгранична изненада. Но се видя, че съдебният следовател е бил по-бърз от него, защото той очакваше К. на вратата.

— Един момент — каза му той.

К. се спря, но не гледаше съдебния следовател, вратата, ръчката на която беше вече уловил.

— Исках само да ви обърна внимание върху обстоятелството — продължи съдебният следовател, — че вие днес (може би сам още да не сте осъзнали това) пропуснахте изгодата, каквато във всеки случай представлява разпитът за арестувания.

К. се изсмя срещу вратата и извика:

— Негодници! Не ми трябва никакъв разпит.

Отвори вратата и заслиза бързо по стълбата. Зад него се надигна глъчката на отново оживилото се събрание, участниците в което вероятно бяха започнали да разискват досущ като студенти върху всичко случило се.