Р. А. Салваторе
Духът на демона (9)

Глава 9
Среща на стари приятели

— О, значи е истина! — извика едрият мъж, като видя Елбраян и Пони да навлизат в укреплението след завръщащите се стрелци.

— Белстър, стари приятелю! — възкликна пазителят. — Така се радвам да те видя жив и здрав.

— Жив и здрав съм си! — обяви Белстър. — Макар и малко гладен напоследък, предвид липсата на редовни хранителни дажби. — Той потупа корема си. — Но вярвам, че ти ще се погрижиш за това.

Както Елбраян, така и Пони се засмяха на тази забележка — Белстър както винаги държеше на приоритетите си!

— А къде е другият ми приятел? — попита Белстър. — Симпатягата, чийто апетит се равняваше на моя?

По лицето на Елбраян премина сянка. Той се обърна към Пони, която бе дори по-объркана.

— Но докладите от гората разказваха за могъща магия, извлечена от светите камъни! — възрази Белстър. — Магия, каквато само лудият пророк може да запрати. Не ми казвайте, че е загинал тази нощ! Би било наистина ужасно!

— Авелин вече не е между нас — тъжно отвърна Елбраян. — Но той не намери смъртта си тази нощ. Умря в Аида, когато унищожи демона дактил.

— Но разказите от гората… — запелтечи Белстър, сякаш се опитваше да опровергае някак думите на пазителя.

— Тези разкази са верни, но говорят за Пони — обясни Елбраян и прегърна с една ръка жената. — Тя използва магията на камъните тъй изкусно. — Обърна се към любимата си и погали дългата й руса коса.

— Авелин я обучи добре.

— Така изглежда — отбеляза Белстър.

Пазителят се отдръпна от Пони и се изпъна решително, поглеждайки Белстър.

— И Пони е готова да продължи оттам, докъдето стигна Авелин — обяви той. — В недрата на димящата Аида Авелин унищожи демона дактил и обърна хода на тази война, ликвидирайки това, което обединяваше враговете ни. Сега ние трябва да довършим делото му и да прочистим земите си от гнусните създания.

Елбраян сякаш порасна още повече, докато говореше, и Белстър О’Комли се усмихна. Това бе чарът на Елбраян — загадъчността на Нощната птица. Белстър знаеше, че той ще вдъхнови всички и ще ги поведе към нови битки, наказвайки всяка слабост сред редиците на противника. Въпреки новините за Авелин, въпреки неговите растящи страхове за изчезналия Роджър Локлес, тази нощ светът като че стана малко по-светъл.

Резултатите от победата бяха впечатляващи. Гората бе пълна с телата на мъртви гоблини и паури, а и на неколцина великани. Шестима от хората бяха ранени, един от които смъртоносно, а още трима липсваха и вероятно бяха мъртви. Тези, които носеха най-зле ранения, не очакваха той да преживее нощта — наистина, носеха го само за да може да се сбогува със семейството си и да бъде погребан както е редно.

Пони отиде при него с хематита, след като бе работила с него часове наред, жертвайки всяка частица от собствената си енергия.

— Тя ще го спаси — обяви Белстър на Елбраян малко по-късно, когато с Томас Гингеварт намериха пазителя, който чистеше Симфония и проверяваше подковите му.

— Ще го спаси — повтори си няколко пъти някогашният кръчмар, очевидно се мъчеше да убеди сам себе си.

— Шеймъс Тъкър е добър човек — добави Томас. — Не заслужава такава участ.

Елбраян забеляза, че Томас го гледа почти обвинително. Сякаш той смяташе грижата на Пони за ранения за някакъв вид тест.

— Пони ще стори всичко по силите си — отвърна простичко пазителят. — Тя е могъща с камъните почти колкото бе Авелин, но изразходи голяма част от енергията си в битката и се опасявам, че не й е останало много, с което да помогне на Шеймъс Тъкър. Когато привърша със Симфония, ще ида при нея и ще видя мога ли да й помогна по някакъв начин.

— Първо ще се погрижиш за коня? — обвинението в гласа на Томас не можеше да бъде скрито.

— Ще сторя, както ме посъветва Пони — спокойно отвърна пазителят. — Тя предпочита да започне процеса на лечението сама, тъй като в усамотението може да достигне по-дълбоки нива на концентрация и така да осъществи по-съкровена връзка с ранения. Аз се доверявам на преценката й, ти също трябва да го направиш.

Томас наклони глава, изучавайки мъжа, и кимна бавно и неуверено.

Изнервеният Белстър прочисти гърлото си и смушка с лакът упорития си спътник.

— Не смятай, че сме неблагодарни… — започна да се извинява той на Елбраян.

Смехът на пазителя го прекъсна и той премигна изненадано. Погледна към Томас, който очевидно бе ядосан и смяташе, че му се подиграват.

— От колко време живеете така? — попита Елбраян. — От колко месеца се криете в гората и се биете?

— Твърде много — отговори Белстър.

— Наистина — каза пазителят, — а за това време аз научих много. Знам защо не ми се доверяваш, Гингеварт — каза той откровено. — Преди с Пони да пристигнем, ти бе един от безспорните лидери на тази група.

— Намекваш, че не осъзнавам висшето благо? — запита Томас. — Вярваш, че съм поставил своята воля за власт над…

— Казвам истината — прекъсна го Елбраян, — това е всичко.

Томас почти се задави след това изявление.

— Сега се притесняваш и така и трябва — продължи пазителят, обръщайки се обратно към коня си. — Всеки в твоята позиция, която е натоварена с тежка отговорност, усеща промяната, дори промяната към добро, като нещо тревожно. Залогът е твърде висок.

Белстър прикри усмивката си, докато наблюдаваше Томас. Простичките разсъждения на пазителя и откровеният начин, по който бяха изказани, наистина бяха обезоръжаващи. Напрежението на Томас премина и той определено се поотпусна.

— Но разбери — продължи Елбраян, — че аз и Пони не сме нито твои врагове, нито дори твои съперници. Ще помогнем където и когато е възможно. Нашите цели, както и твоите, са да отървем тези земи от злите слуги на дактила точно както отървахме света от самия него.

Томас кимна; изглеждаше някак укротен, макар и малко объркан.

— Ще оцелее ли човекът? — попита Белстър.

— Пони е обнадеждена — отвърна пазителят, — а тя прави чудеса с хематита.

— Да се надяваме — искрено добави Томас.

Пазителят привърши със Симфония и отиде при Пони и ранения.

Намери ги подслонени под навес. Човекът спеше дълбоко, а дишането му бе дълбоко и равномерно. Пони също спеше, легнала върху него, стиснала в ръка хематита. Елбраян помисли да вземе камъка на душата и да опита сам да лекува Шеймъс Тъкър, но прецени, че сънят е може би най-доброто лекарство.

Пазителят тихо премести Пони, опитвайки се да я настани в по-удобна поза, и ги остави. Върна се при Симфония. Мислеше да си легне там и с облекчение видя, че Бели’мар Джуравиел се е върнал и го чака.

— Поведох малката група обратно към Каер Тинела — обясни елфът с мрачен глас. — Там намерих сто паура, същия брой гоблини и още няколко великана, готови да се присъединят в преследването.

— Още великани? — повтори пазителят невярващо, тъй като не бе обичайно за чудовищата да се събират в големи групи. Самият потенциал за унищожение на такава група спря дъха му.

— Смяташ ли, че ще се отправят към Палмарис? — попита той.

Джуравиел поклати глава.

— По-вероятно е да използват градовете като бази, от които да предприемат по-малки набези — обясни той. — Но трябва да наблюдаваме Каер Тинела внимателно. Ръководителят там е паур с очевидно голяма слава, дори великаните му се кланят, а през цялото време, което прекарах там, криейки се в сенките, не чух и дума на несъгласие с него, дори когато новините за катастрофа в гората пристигнаха.

— Значи не сме ги ужилили достатъчно силно — отбеляза пазителят.

— Ужилили сме ги — отговори Джуравиел. — И това може да ги разяри дори още повече. Трябва да наблюдаваме юга внимателно. Следващия път, когато нападнат, ще са много повече, сигурен съм.

Елбраян инстинктивно погледна на юг, като че очакваше орда изчадия да дойде от горите.

— Има и още нещо — продължи Джуравиел, — става дума за един затворник на паурите.

— Доколкото знам, те имат много пленници в различни градове — отвърна Елбраян.

— Но този е различен — обясни Джуравиел. — Този познава приятелите ти от гората, нещо повече, много е обичан сред тях, както бе ти сред хората в Дъндалис и другите градчета в Гористите земи.

Застанал на края на сечището и скрит под сплетените клони на един бор, Белстър О’Комли наблюдаваше пазителя с любопитство. Зад него Томас бе значително по-оживен и само постоянното смушкване от страна на едрия кръчмар не позволи и двамата да бъдат разкрити.

Елбраян като че говореше на себе си, макар че Белстър подозираше каква може да е причината. Пазителят гледаше към един клон, на който уж нямаше нищо, и му, говореше, макар че не можеха да различат думите.

— Приятелят ти да не си пада нещо луд? — прошепна Томас на ухото на Белстър.

Белстър поклати глава.

— По-скоро целият свят е полудял — отвърна той.

Прекалено високо.

Елбраян се обърна и наклони глава, а Белстър, осъзнал, че са разкрити, изведе Томас от укритието на клоните.

— А, Елбраян — каза ханджията, — ето те и теб. Търсихме те навсякъде.

— Не съм се крил — отговори пазителят спокойно, но и малко подозрително. — Отидох да видя Пони. Вашият приятел е добре и изглежда, че ще оцелее. След това се върнах при Симфония.

— При Симфония и… — каза Белстър, кимвайки към дървото.

Пазителят остана неподвижен и не отговори. Не бе сигурен как ще реагира Томас, ако види Джуравиел, макар че Белстър бе виждал елфа и още няколко Туел’алфари по времето, когато се беше сражавал с Елбраян на север.

— Хайде де — продължи Белстър, — познавам те добре, Елбраян. Знам, че не би си говорил сам.

„Да ме видиш само с Оракула“, помисли си пазителят и тихо се засмя.

— Довел си приятел, ако не се лъжа — рече Белстър. — Приятел, чиито умения ще донесат само добро на мен и спътниците ми.

Елбраян махна на двамата да дойдат при него под дървото, а Бели’мар Джуравиел скочи от клона и с няколко махвания на полупрозрачните си криле кацна зад пазителя.

Томас Гингеварт почти подскочи от изненада.

— Какво, в името на всички тайни на този откачен свят, е това? — извика той.

— Това е елф — отговори спокойно Белстър.

— Туел’алфар — добави Елбраян.

— Бели’мар Джуравиел, на вашите услуги — рече елфът, покланяйки се на Томас.

Високият мъж само кимна глуповато, клатейки глава и мърдайки устни.

— Хайде стига — рече му Белстър — разправях ти за елфите, които се биха редом с нас при Дъндалис. Разказах ти за кервана катапулти, които Авелин разби сам-самичък и за това как елфите жилеха враговете ни, стреляйки от дърветата.

— Аз… аз… не очаквах — запелтечи Томас.

Елбраян погледна към Джуравиел, който изглеждаше почти отегчен от тази толкова типична реакция.

С дълбоко вдишване Томас си наложи да се успокои.

— Джуравиел е бил до Каер Тинела — започна да обяснява Елбраян.

— Щях да го помоля за това — прекъсна го нетърпеливо Белстър, страхуваме се за един от нашите, Роджър Локлес се казва. Той отиде тази вечер в града, малко преди чудовищата да ни нападнат.

— Или маршът им към позициите ни е бил хайка за него, или са го хванали — добави Томас.

— Второто е — съобщи им Елбраян. — Джуравиел е видял вашия Роджър Локлес.

— Жив? — попитаха двамата мъже с искрена загриженост.

— Определено — отговори елфът. — Ранен е, но не много лошо. Не можах да го приближа много, паурите го държат под строга и зорка охрана.

— Роджър е трън в петата им, откак пристигнаха — обясни Томас.

Белстър си припомни много приказки за приключенията на Роджър, дръзките му кражби, унизителните шеги, които си правеше, най-често обвинявайки гоблини за собствените си престъпления, или пък освобождаването на госпожа Келсо.

— Голяма е отговорността ти, Нощна птицо — мрачно каза Томас Гингеварт, — ако искаш да заместиш Роджър Локлес.

— Да го заместя ли? — възкликна пазителят. — Говориш за него, като че е вече мъртъв.

— В лапите на Кос-косио Бегулн… — отговори Томас.

Елбраян и Джуравиел се спогледаха, разменяйки си лукави усмивки.

— Ще видим — каза пазителят.

Белстър почти подскочи от радост, обзет от надежда.

Елбраян бе изненадан да открие Пони будна и очакваща го на следващата сутрин, докато източното небе се осветяваше от първите лъчи на зората.

— Очаквах да проспиш целия ден след вчерашните усилия с камъните — рече пазителят.

— Щях, ако днес не бе толкова важен ден — отговори Пони.

Елбраян я погледна учудено за момент, но след това забеляза позицията, която Пони бе заела, и меча на кръста й.

— Искаш да овладееш танца на меча — каза той.

— Ти се съгласи — отвърна Пони.

Липсата на ентусиазъм у пазителя бе съвсем очевидна.

— Имаме толкова много работа — обясни той. — Роджър Локлес, доста важна фигура за тези хора, е пленник в Каер Тинела и ние трябва да прегледаме групата, за да видим кой може да се бие и кой не.

— Значи ти самият не възнамеряваш да танцуваш с меча? — попита Пони и пазителят разбра, че се е оплел в логиката й.

— Къде е Джуравиел?

— Нямаше го, когато се събуди — отговори Пони, — но нали той отсъства всяка сутрин?

— За да танцува вероятно — каза пазителят, — и да претърси областта.

Много от Туел’алфарите предпочитат това време на деня, призори.

— Както и аз — рече Пони, — хубаво време за би’нел дасада.

Елбраян не можеше да удържи на настояванията й.

— Хайде ела — каза той, — да намерим подходящо място.

Той я поведе през тъмната гора, докато не стигнаха малка падина, където земята бе чиста и необрасла с храсталаци.

— Виждал съм те как се биеш — рече той, — но никога не съм имал възможност или причина да изуча стила ти. Няколко прости нападащи или защитни движения ще ми свършат работа.

Той й махна да пристъпи напред и да му покаже какво може.

Пони го погледна с любопитство.

— Няма ли да се съблечем — хитро попита тя.

Елбраян въздъхна раздразнено.

— Няма ли да спреш да се закачаш с мен? — попита той безпомощно.

— Да се закачам? — невинно отвърна Пони. — Виждала съм те как танцуваш…

— Ще се учим или ще си играем? — прекъсна я пазителят твърдо.

— Не те закачам — отговори Пони. — Просто смятам да поддържам интереса ти през времето, в което се точи тази война.

Тя пристъпи напред и изтегли меча си, привеждайки се леко.

Тогава обаче той я стисна за рамото и я обърна към себе си. Беше се втренчил в нея с напълно сериозно изражение.

— Не бе мой изборът за въздържание — каза той тихо, — нито твой.

Това бе решение, продиктувано от обстоятелствата, което търпя, но не харесвам. Въобще. И изобщо не се притеснявай от това дали съм заинтересуван, любов моя. Цялото ми сърце е твое и само твое. — Той се приведе към нея и я целуна леко, но не позволи това да прерасне в нещо по-дълбоко и страстно.

— Ще намерим нашето време — обеща му Пони, когато се разделиха. — Време за теб и мен, когато няма да трябва да пазим целия свят.

Време, в което ти ще си Елбраян Уиндон, а не Нощната птица. Време, в което нашата любов ще ни дари с дечица.

Те останаха така дълго, взираха се един в друг, изпитваха огромна наслада просто от присъствието на другия. Най-сетне крайчецът на слънцето се показа на източния хоризонт и наруши съзерцанието им.

— А сега ми покажи какво можеш — рече пазителят и отстъпи малко назад.

Пони отново зае защитна позиция и изчака, докато се балансира правилно и се подготви психически, след което започна серия атакуващи удари, редуващи се с блокове, като мечът й пореше въздуха като майсторски въртян камшик. Бе прекарала години в кралската армия, усъвършенствайки тези движения и въртенето на меча, което демонстрираше изключително.

Но това все пак бе обикновено, осъзна Елбраян, твърде представително за стила, възприет по тия земи, стил, имитирай от гоблини и паури. Пони прехвърляше тежестта на тялото си ту към единия, ту към другия си крак между всеки сечащ удар, хвърляйки се напред и след това отдръпвайки се отново в защита.

Когато завърши, тя се обърна, зачервена от усилието, но гордо усмихната.

Елбраян пристъпи зад нея, изтегляйки Буря.

— Удари този клон — рече й той и посочи един нисък израстък на около три фута.

Пони се подготви, след което пристъпи напред веднъж, два пъти, три пъти и мечът й се издигна за удар.

Спря го във въздуха, тъй като Буря профуча покрай нея, забивайки се дълбоко в клона. Бе направила цяла стъпка още преди Елбраян да започне движението и въпреки това той с лекота я бе изпреварил.

— Напад! — рече той, задържайки позата си — изтегнато тяло, дясната ръка изпъната силно напред, а лявата извита надолу. Отдръпна се назад внезапно, заемайки отново защитна позиция само за миг.

— Твоите сечащи удари са великолепни, но трябва да добавиш този внезапен напад, на който никой враг не може да устои.

В отговор Пони зае неговата поза, балансирайки тялото си по перфектен начин, колената присвити, краката извити перпендикулярно един на друг. Пристъпи рязко напред с единия крак, отпусна лявата ръка и протегна дясната, имитирайки почти съвършено движението на Елбраян.

Пазителят дори не се опита да прикрие изненадата си, нито пък одобрението си.

— Ти си ме изучавала — каза той.

— И то отдавна — отговори Пони, връщайки се в защитната поза.

— Направи го почти правилно — отбеляза Елбраян, накърнявайки гордостта й.

— Почти?

— Пое с тялото — обясни пазителят, — но всъщност мечът трябва да те направлява.

Пони погледна със съмнение острието си.

— Не разбирам.

— Ще разбереш — ухили се Елбраян. — А сега ела. Нека намерим по-добро място, за да упражним би’нел дасада.

Скоро намериха подходяща поляна и Елбраян се отдръпна, за да се подготви, позволявайки на Пони малко уединение, докато се съблече.

След това се срещнаха на полето. Пазителят водеше танца, а Пони се нагаждаше на всеки негов ход.

Дълго време Елбраян я наблюдаваше, внимателно измерваше ловкостта и гъвкавостта й, наслаждавайки се на лекотата, с която овладяваше танца. След това сам потъна в транса на медитацията, в собствената си рутина и остави песента на би’нел дасада да обсеби тялото му.

За известно време Пони се опита да поддържа темпото му, но скоро просто гледаше, зашеметена от красотата на танца, от невероятната игра на мускулите, от постоянно сменящия се, но винаги перфектен баланс на любимия си.

Когато приключи, той бе покрит с пот също като нея. Нежният вятър галеше телата им. Двамата се гледаха много дълго, струваше им се, че са стигнали степен на единение, неотстъпваща на любовните ласки.

Елбраян се приближи и нежно я погали по бузата.

— Всяка сутрин — каза той, — но внимавай Бели’мар Джуравиел да не научи за това.

— Страхуваш ли се от реакцията му?

— Не знам дали би одобрил — призна пазителят. — Това е един от най-висшите ритуали на Туел’алфар и само те имат правото да го споделят с другите.

— Джуравиел призна, че ти не си н’Туел’алфар — напомни му Пони.

— И не се чувствам виновен — отговори пазителят убедено. — Ще те науча — но искам решението да остане само мое.

— Да предпазиш Джуравиел — разсъди Пони.

— Иди и се облечи — каза й Елбраян, — денят ще бъде дълъг и, опасявам се, труден.

Пони тръгна към храста в края на полето, удовлетворена от утринната си работа, макар и наистина изтощена. Всички тези седмици тя бе желала да започне танца на меча и сега, след първия си опит с него, определено не бе разочарована.

Някак чувстваше, че танцът на меча е като обучението, което бе получила със светите камъни, дар, който увеличаваше талантите й, приближаваше я до Господ.