Р. А. Салваторе
Духът на демона (11)

Глава 11
Роджър Локлес, предполагам

Треперейки от болка, Роджър здраво захапа парчето дърво. Бе откъснал парцал от ризата си и бе го завързал над коляното си, около второ парче дърво. Сега бе завъртял дървото, затягайки по този начин превръзката.

На няколко пъти почти припадна, като ту му причерняваше, ту губеше съзнание. Напомни си, че ако изпадне в несвяст, едва ли някога ще се събуди отново, тъй като ухапването на краготската хрътка бе дълбоко и кръвта му шуртеше.

Накрая кръвотечението поспря и Роджър, мокър от студена пот, се строполи до пръстената стена на своята клетка. Той познаваше това място отлично — вкопана изба край центъра на града и знаеше, че то има само един изход — капак, до който се стигаше по една разнебитена дървена стълба. Погледна към капака и лъчите слънчева светлина, които се прецеждаха през него. Бе късен следобед, позна той и за миг помисли, че може би трябва да опита да избяга, когато слънцето залезе, под прикритието на нощта.

Моментално осъзна безумието на тази идея. Нямаше да може да иде никъде тая нощ, нямаше сила дори да се изправи. Смеейки се на собствената си глупост, той се просна на пода и спа цялата нощ, а щеше да спи и още много, много часове, ако вратата на затвора му не се бе отворила и лъчите на зората не бяха нахлули вътре.

Роджър изпъшка и се опита да събере някакви сили.

Един паур слезе по стълбата, следван от втори, самият Кос-косио Бегулн. Първото джудже отиде до Роджър и го изправи на крака, блъсвайки го към стената.

Роджър се олюля, но сполучи да запази равновесие, осъзнавайки, че ако рухне, джуджето вероятно отново ще го повдигне, този път дори по-грубо.

— Кой използва магията? — изръмжа Кос-косио Бегулн, притича до Роджър, сграбчвайки го за разкъсаната и окървавена дреха и го приведе така ниско, че лицето му бе на не повече от инч от сбръчканата физиономия на джуджето и усети горещия му отвратителен дъх.

— Магия? — не разбра Роджър.

— Викнете хрътките! — изкрещя Кос-косио.

Роджър отново изпъшка, като дочу звука от кучешкия лай.

— Кой използва магията? — настоя главатарят на паурите. — Какви са камъните им?

— Камъни? — повтори Роджър. — Не знам нищо за никакви камъни или магии.

Отгоре отново се чу лай.

— Кълна се — добави Роджър, обзет от ужас, — мога просто да излъжа и да ти кажа име, някакво име и ти не би разбрал дали лъжа, или не, освен ако не намериш въпросния човек. Но аз не познавам магьосници, никакви!

Кос-косио Бегулн задържа Роджър още малко, ръмжейки глухо — и младежът се уплаши, че ще му отхапе носа. Но джуджето го блъсна грубо в стената и се обърна към стълбата, убеден от простичката логика на Роджър.

— Вържи го — излая той на другия паур, — с морски възел. Искаме на госта да му е удобно.

Роджър не бе сигурен какво точно има Кос-косио наум, но злата усмивка на главатаря в никой случай не бе обещаваща. Другото джудже извади тънко въже с груби краища и пристъпи към него.

Роджър се свлече на пода. Джуджето го изрита в корема, след което грубо извъртя ръцете му зад гърба.

— Не, разкарай проклетото псе — рече Кос-косио на трети паур, който се бе появил на стълбата, водейки краготска хрътка на къс повод. — Той е само един жалък човек и няма да издържи на още болка.

Кос-косио погледна зад гърба си от височината на стъпалото, на което бе застанал, и срещна погледа на Роджър.

— Искам още малко да се позабавлявам с този, преди да го оставя да умре.

— Голям късметлия съм — измърмори Роджър под носа си и това само накара джуджето зад гърба му да го завърже още по-здраво.

„Морският възел“, както го бе нарекъл Кос-косио Бегулн, се оказа дяволско извъртане на въжето. Ръцете на Роджър бяха плътно завързани зад гърба му и извити така, че почти докосваха врата му. След това отвратителната корда преминаваше през рамото му и надолу пред тялото му, извивайки се болезнено към слабините, а след това тръгваше отново по гърба, завършвайки с примка около шията. Въжето бе вързано тъй здраво и умело, че и най-малкото движение на ръцете не само предизвикваше вълни от болка в слабините, но и започваше да го души.

— Е, човешки ключарю, да те видя как ще се измъкнеш от това.

Паурът се изсмя, постави факла на един свещник на стената, запали я и викна няколко джуджета.

— Кос-косио не иска тоя да се измъкне!

— Значи двойно заключване? — попита едно от джуджетата горе.

— Двойно — потвърди онова на стълбите. — А подир това сложете проклетото псе на капака. И някой да дойде да ме смени, преди слънцето да залезе. Няма да пропусна вечерята заради този смрадлив човек.

— Стига мрънка — отвърна другото джудже и затвори тежкия капак с тътен, който прозвуча като присъда. Роджър слушаше внимателно как веригите и ключалките дрънчат и погледна паура, който слизаше по стълбите.

Една грешка, Кос-косио, рече си младежът. Остави този въоръжен.

Паурът се отправи право към Роджър.

— Ще лежиш мирен — рече му джуджето и след това, за да подчертае думите си, силно изрита Роджър в ребрата.

Роджър потръпна — и това само му причини още болка.

Хилейки се, джуджето се отдалечи и седна под запалената факла.

Свали червеното си кепе, завъртя го на пръста си, за да го види Роджър добре, сякаш искаше да му обещае, че и неговата кръв скоро ще оцвети шапката. След това постави кривите си ръце зад главата и се облегна на стената, затваряйки очи.

Роджър загуби много, много време, докато се съвземе. Бореше се с гаденето и болката, след което се опита да измисли начин да се измъкне от въжетата. Това щеше да е по-лесното, реши той, защото дори и да се измъкне, да вземе оръжието на джуджето и да го убие, къде щеше да иде? Вратата на избата бе заключена с вериги, а той нямаше нужда от напомняне какво има над нея.

Задачата му наистина изглеждаше безнадеждна, но Роджър си наложи да се успокои и концентрира, опитвайки се да реши нещата едно по едно.

Някъде в късния следобед паурите смениха стражите. Новият даде на Роджър малко храна и вода — като едва не го удави, — след което седна на мястото на предишния постови.

До час и този хъркаше доволно.

Решен да не прекара още една нощ като гост на Кос-косио Бегулн, Роджър реши, че е дошло време да действа. Стъпка по стъпка, напомни си той, опирайки рамо на твърдата стена. Трябваше да се приведе така, че тежестта му, а не силата му да свърши работата. Роджър хвърли бърз поглед към своя тъмничар, за да се увери, че оня спи дълбоко, после притвори очи и събра сили.

След миг внезапно се хвърли към стената и силно я удари с рамо, а шокът избута ръката му назад. Мускулите и тежестта му работеха заедно, избутвайки го напред.

Рамото му се размести с ярко изхрущяване и вълните на болка, които последваха, почти го повалиха на земята. Ала той успя да ги прогони, а въжето се бе разхлабило около изкълчената му ръка до степен, че той успя да го свали от рамото си.

За няколко секунди остана да лежи на пода, освободен от въжето и борейки се за глътка въздух. След мига почивка, отново бе на крака, блъсвайки рамото си в обратната посока, намествайки го правилно трик, който крадецът бе усъвършенствал през годините. Отново спря за момент, давайки време на болката да отмине, подир което взе въжето и се придвижи до спящия паур.

— Хей — възмути се джуджето няколко мига по-късно, като отвори сънените си очи и видя, че Роджър държи собствения му къс меч.

— И какво смяташ да правиш с това? — попита паурът, изправи се и извади къс нож от ботуша си. Както джуджето, така и Роджър знаеха, че дори въоръжен, човекът не бе равностоен съперник на каления в битките паур.

Роджър отскочи назад със здравия си крак и падна до отсрещната стена. Джуджето изръмжа и нападна, вдигайки кинжала пред себе си.

Но в същия момент паурът осъзна, че около китката му има вързано въже — къса каишка, закачена за стърчащ от пръстената стена корен, близо до мястото, където джуджето бе стояло.

— Какво? — изуми се паурът, когато клупът се затегна и издърпа ръката му между краката, поваляйки го на земята.

Роджър отскочи от стената още докато джуджето правеше странното си салто, и се плъзна до него.

— Какво? — измуча отново джуджето, преди дръжката на късия му меч да се стовари върху коравата му глава. То се разшава, мъчейки се да освободи ръката си и да докопа Роджър с другата.

Роджър го удари отново по главата, пак и пак, докато упоритото джудже най-сетне изгуби съзнание. Младежът вече почти губеше сили от болки и изтощение, ту му причерняваше, ту се свестяваше.

— Нямам много време — напомни си Роджър упорито и с мъка се изправи на крака.

Паурът помръдна, а Роджър отново го удари с дръжката на меча по главата.

— Нямам много време — каза той отново, по-упорито, клатейки глава заради инатливостта на поваленото джудже.

Сега нещата се усложниха; Роджър се замисли върху целия си план, опитвайки се да открие всяко препятствие и всеки предмет, който би му помогнал да го преодолее. Взе кинжала от ръката на джуджето и свали колана от кръста му, след което затегна въжето за по-сигурно. Изкатери се по стълбата, като се опитваше да прецени здравината на капака. От вътрешната страна през средата му минаваше здрава и дебела греда.

Роджър се зае първо с нея, или по-скоро с дървото над нея, и изчопли малка кухина, колкото да прокара въжето над гредата. След това започна умела атака към дъските, разхлабвайки подпорите им от всички страни. По едно време чу ръмженето на разтревожената краготска хрътка и трябваше да спре за дълго, преди да се увери, че свирепото куче се е успокоило.

Малко по малко, тресчица по тресчица, той продължи работата си.

Но отново трябваше да спре, този път защото кракът му пулсираше така силно от болки, че той не можеше да остане на стълбата. Малко по-късно пак спря, тъй като паурът идваше в съзнание и имаше нужда от още един здрав удар по главата. Роджър упорито се върна към работа и най-после дъските от двата края на централната подпора бяха разхлабени.

Моментът бе настъпил; младежът се надяваше, че няма точно в този момент да припадне от болка.

Върна се при джуджето, събра всичко необходимо и прекара известно време, припомняйки си плана. За последен път провери с какво разполага — меча, кинжала, токата от колана на джуджето, кожените връзки от ботушите му и накрая — един от въпросните миризливи ботуши, — след което си пое дълбоко дъх, опитвайки се да се успокои, и се закатери по стълбата. Натисна леко отхлабените дъски — опитваше се да прецени къде точно се намира хрътката. Разбира се, ако кучето не беше само едно и наблизо имаше паури, играта щеше да свърши бързо и вероятно болезнено. Но Роджър реши, че трябва да поеме риска. Нямаше какво да губи, тъй като Кос-косио Бегулн не би го освободил, а и не хранеше никакви илюзии относно пленничеството си: веднага щом главатарят решеше, че вече не му е нужен, паурите щяха да го измъчват до смърт.

Вече бе навил въжето около гредата отляво надясно, но тогава, осъзнавайки, че хрътката е по-скоро отляво, той обърна посоката. Спусна се по стълбата и довлече зашеметения паур до нея, от лявата й страна.

Обратно на стълбата, Роджър потри ръце нетърпеливо, напомняйки си отново и отново, че моментът трябва да бъде избран абсолютно точно. С помощта на трески от разхлабените дъски той постави примката на място точно под дясната греда. След това взе ботуша в една ръка и с другата здраво хвана дясната греда, точно през примката.

За последно си пое дълбоко дъх и блъсна здраво, като откърти дъската само колкото да събуди хрътката и да й остави отвор, през който да нападне.

И тя наистина нападна — захапа ботуша, който Роджър бе набутал в муцуната й. Той скочи от стълбата, издърпвайки упоритата хрътка право през отвора към примката.

Капанът проработи идеално, хващайки хрътката, докато тя падаше надолу, увивайки се около врата й и едната лапа. Роджър падна заедно с кучето и се прекатури болезнено, а то увисна на края на въжето. Рязкото движение изправи паура в другия край на въжето на колене и остави хрътката да виси, като един от задните й крака драскаше по пода.

Краготската хрътка здраво захапа ботуша, тръскайки яростно глава и очевидно не обръщаше внимание на факта, че е обесена. Роджър се озова до нея за част от секундата и уви с връзките за обувки челюстите й и ги затегна здраво.

— Лай си сега — подразни той звяра, след което прекара пръст през носа му. Погледна припадналия паур, тресна го пак по главата за всеки случай и отново се покатери по стълбата.

Наоколо бе тихо, но предвид болката в крака Роджър не смяташе, че би имал особен късмет, ако се опита да излезе през мъничкия отвор, който бе разбил в капака.

Промуши ръце навън, достатъчно, че да усети катанците, които заключваха двете вериги. Винаги доволен от собствената си находчивост, Роджър се ухили, взе токата от колана на джуджето и започна работа.

Нощната птица изчака сигналното изсвирване, след което бързо и тихо се покатери по дървото, където се бе настанил неговият малък приятел. От тази изгодна позиция двамата видяха по-голямата част от Каер Тинела, а сметките на Джуравиел за броя на чудовищата се виждаха прекалено предпазливи на пазителя.

— Имаш ли идея къде могат да го държат? — попита той.

— Казах ти, че ги чух да разговарят за него, а не че съм го видял — отвърна елфът. — Може да е в която и да е от сградите, а съдейки по събитията от миналата нощ е по-вероятно да е мъртъв.

Нощната птица искаше да оспори това, но сдържа езика си, тъй като логиката му подсказваше, че Джуравиел е прав. Цял ден бе отминал — той и елфът не можеха да рискуват да навлязат в Каер Тинела посред бял ден — давайки на Кос-косио Бегулн достатъчно време да разбере всичко за катастрофата в гората и да хвърли вината върху ценния си затворник.

— Трябваше да дойдем незабавно — продължи Джуравиел. — Веднага след края на битката, два или три часа мрак щяха да ни свършат чудесна работа.

— Пони трябваше да се погрижи за ранените — отвърна пазителят.

— Тя така или иначе не е тук — напомни му елфът. Нощната птица се бе надявал, че тя ще ги придружи, но Пони бе изтощена от прекалената употреба на магия. След танца с мечовете тази сутрин, тя бе спала през по-голямата част от деня и вероятно щеше да спи и през цялата нощ.

— Но това е тук — отговори пазителят, държейки в ръка хематита. — Роджър Локлес вероятно ще се нуждае от него.

— Най-вероятно Роджър Локлес ще се нуждае от погребение — сухо отвърна елфът.

Пазителят не хареса този сарказъм, но отново не продума и дума, освен да посочи напред и да каже на Джуравиел да води.

Елфът тръгна на момента, а няколко секунди по-късно ново изсвирване придвижи пазителя още по-наблизо. Те задържаха позиции за известно време, когато огромна група паури и великани напусна града, тръгвайки по-скоро на запад, отколкото на север.

— Колкото по-малко останат в града, толкова по-добри са шансовете ни — отбеляза Джуравиел шепнешком заради близостта им до града.

Пазителят кимна и махна на Джуравиел да продължи напред.

Следващият им ход ги придвижи до ограда за добитък, а по-следващият — точно зад един хамбар в североизточната част на града. Двамата се придвижваха заедно, приготвили лъковете си.

Двамата замръзнаха, когато чуха гласове зад хамбара — някакви гоблини, които се оплакваха от работата си, и един, който мърмореше нещо за потрошена верига.

— Може да е тук — меко каза Джуравиел.

Пазителят не смяташе, че считаният за мъдър главатар на паурите ще е толкова глупав да остави така ценен затворник в предградията, но искаше да остави чист пътя си за бягство от Каер Тинела, затова леко опъна тетивата и кимна към хамбара.

Джуравиел поведе, идвайки от предния ъгъл. Преминаха покрай една двойна врата на нивото на главата на пазителя, използвана, за да се хвърля сено на кравите, но понеже нямаха дръжки отвън, не им обърнаха внимание — поне докато двете врати не се отвориха рязко и едната не удари Нощната птица точно по раменете, блъскайки го назад, а другата не премина над главата на Джуравиел. Нещастният гоблин, който бе отворил вратите, не осъзна, че човек ги блокира от едната страна и дори, че навън въобще има някой, докато Джуравиел, гмуркайки се под отварящата се врата, не вдигна лъка си и не пусна стрелата си право между очите му. Елфът влетя вътре, пърхайки с криле. Сграбчи умиращия гоблин за парцаливата му туника и го подпря на място.

Нощната птица изпъшка и промърмори нещо, докато най-после не мина покрай странната врата само за да види Джуравиел панически да държи пръста на устните си и едновременно с това да сочи навътре.

Пазителят остана спокоен и се придвижи до ръба на отвора, надничайки навътре. Видя още един гоблин, който закрепваше един пън с въжета и верига. Може би имаше и други, но вътрешността на хамбара бе твърде претъпкана с небрежно разхвърляни бали, един фургон и много други предмети.

Подпирайки Ястребокрилия на стената, той изтегли Буря и се промъкна зад гоблина, след което се придвижи към полицата зад прозореца.

Тихо като котка пазителят внимателно застана зад гоблина, работещ с пъна и въжето.

— Нужда от помощ? — попита той.

Гоблинът се обърна, ококорен от изненада.

А Буря го посече.

В хамбара обаче наистина имаше още един гоблин и той изскочи от съседно помещение, опитвайки се да побегне покрай пазителя. Той потръпна и се олюля, когато една стрела го удари, след това пак се препъна, почти рухвайки на колене и забавяйки се достатъчно, че Нощната птица да го хване. Силният пазител хвана съществото за главата, запуши устата му с другата си ръка и го повали на земята.

— Къде е затворникът? — прошепна той в ухото му.

Гоблинът се заизвива и опита да изпищи, но Нощната птица го стисна още по-силно, разтърсвайки главата му напред-назад. Тогава зад тях изникна и Джуравиел, а лъкът му се издигна зад главата на гоблина, а стрелата погали слепоочието му. Гоблинът се кротна.

— Ако креснеш, мъртъв си — обеща му пазителят и отхлаби ръката си.

— Боли! Боли! — изпищя жално гоблинът и двамата приятели не можеха да го обвиняват, тъй като едната стрела на Джуравиел стърчеше от рамото му, а друга от бедрото му. Въпреки това пазителят отново запуши устата му.

— Затворникът — настоя той и свали ръката си. — Къде е затворникът?

— Кос-косио Бегулн има много затворници — отвърна гоблинът.

— Новият затворник — поясни пазителят. — Този, който Кос-косио Бегулн мрази най-много.

— Гадни стрели от гадно елфче!

— Кажи ми — изръмжа пазителят. — Иначе приятелят ми ще ти пусне още една стрела.

— В земята — изквича гоблина. — В дупка в земята.

— Погребан? — попита нервно пазителят. — Кос-косио уби ли го?

— Не е погребан — отговори гоблинът. — И още не е мъртъв. В дупка в земята е.

Пазителят погледна Джуравиел и обясни:

— За съхраняване на храна. Имахме такива в Дъндалис, когато бях момче.

— Вкопана изба — разбра елфът и двамата отново се обърнаха към затворника.

— И къде е тази дупка? — попита Нощната птица, разтърсвайки гоблина.

Той поклати глава и пазителят го притисна още повече.

— Ще кажеш… — отвори уста Нощната птица, но Джуравиел, надзъртайки през един малък прозорец зад предната врата на избата, който гледаше към вътрешността на града, го прекъсна.

— Няма време — обясни елфът. — Паурите са на крака.

— Последен шанс — каза Нощната птица на гоблина. — Къде е дупката?

Но гоблинът се боеше от Кос-косио Бегулн повече, отколкото от тези двамата и това, което можеха да му сторят. Той се заизвива и се опита да изкрещи и когато пазителят сложи ръка на устата му, го ухапа здраво. Когато не успя да се измъкне от здравата хватка, той се опита да го ухапе наново и да изпищи, колкото и приглушен да бе викът му.

Добре премерен удар на малкия меч на Джуравиел прекрати съпротивата и съществото рухна мъртво на земята.

— И как ще намерим Роджър Локлес сега? — попита Нощната птица.

— Гоблинът нямаше да ни каже нищо повече, дори и да знаеше — отговори елфът. — И без това бях решил да го убия веднага след като си получа информацията.

Пазителят любопитно погледна спътника си.

— След като му обещахме живот в замяна? — попита той.

— Тогава щяхме да излъжем — отговори спокойно Джуравиел. — Не ми говори за милост към гоблините, Нощна птицо. Не бих допуснал и един от тях да оцелее. Ти не би трябвало да си различен след касапницата в Дъндалис и всички ужаси след това.

Нощната птица погледна към мъртвия гоблин. Джуравиел беше прав за злата раса, разбира се, макар че щом бяха взели гоблина като затворник и бяха искали информация, това сякаш променяше нещата.

Гоблините бяха отвратителни създания, зли и безжалостни. Те живееха, за да рушат, и биха нападнали всеки човек, включително и деца, ако смятаха, че могат да спечелят битката. Пазителят никога нямаше да се чувства виновен за това, че е убил някой от тях, но ако бе дал думата си на някой, че ще го пощади, ако му предаде информация…

Това бе странна мисъл, но сега не бе времето да разсъждава върху нея, даде си сметка пазителят, когато погледна през прозореца зад вратата. Джуравиел не лъжеше — голяма група паури и други изчадия се придвижваше през града, насочвайки се на север. Пазителят остана с впечатлението, че търсят някого.

— Какво правиш? — попита той елфа, когато се обърна и видя Джуравиел да притичва през хамбара и да събира факли.

Джуравиел не си направи труда да отговори. Той закрепи с въжето факлите до една дъска, постави я върху гредата, минаваща покрай предния прозорец, поставяйки факлите върху дебела купа сено.

— Диверсия за пътя навън?

— Ако наистина минем оттук — отвърна елфът.

Нощната птица само кимна и не разпитва повече, доверявайки се на приятеля си. За няколко мига те приключиха, минавайки през същия отвор на хамбара, от който бяха влезли, и внимателно затвориха вратите зад себе си. Те пропълзяха до предния ъгъл на сградата и се огледаха.

Наоколо имаше много врагове, повечето от тях паури и немалко носеха горящи факли.

— Не много обещаваща ситуация — рече пазителят, но той намери начин да приближи центъра на града. Сега, използвайки котешкото око, той поведе, придвижвайки се до още една сграда и след това промъквайки се по тясна уличка между нея и още една. На следващия завой те се натъкнаха на паур. Буря го посече, минавайки през рамото и дълбоко към врата на създанието; а мечът на Джуравиел го прониза под най-долното ребро, плъзгайки се нагоре, за да му отнеме дъха. При тази координирана и перфектно изпълнена атака джуджето успя само приглушено да изкрещи, преди да умре.

Двамата спътници си размениха тревожни погледи и елфът рече:

— Побързай напред.

Напредвайки с бързи крачки, пазителят гледаше повече надолу, отколкото нагоре, търсейки някакъв капак, който да подскаже наличието на изба, докато Джуравиел притичваше насам-натам, внимавайки за минаващи наблизо чудовища. Затова обикновено внимателният Нощна птица се сепна, когато чу глас над себе си.

— Търсиш ли нещо? — небрежно попита гласът.

Очите на пазителя скочиха нагоре заедно с меча, но той спря рязко замаха си, защото видя, че говорещият не е паур, гоблин или великан, а човек, нисичък и костелив. Беше се облегнал на тясна издатина зад един заден вход. Пазителят бързо го огледа, забелязвайки раната на крака му, драскотините и синините по лицето и едната му ръка, която бе оголена.

И въпреки очевидната болка и в най-добрия случай несигурното си положение, човекът изглеждаше спокоен и дори горд. Тази загадка имаше два възможни отговора и един от тях изглеждаше невероятен — едва ли някой човек би станал съюзник на паурите.

— Роджър Локлес, предполагам — тихо каза Нощната птица.

— Виждам, че моята слава се е разпростряла надлъж и шир — отвърна човекът.

— Трябва да тръгваме — отбеляза нервно Джуравиел, излизайки от сенките.

Роджър погледна елфа, ококори се и зяпна, при което загуби равновесие и падна от издатината, на която се бе настанил. Той щеше да падне лошо, ако пазителят не бе под него и не го хвана, внимателно изправяйки го на крака.

— Какво е това? — ахна Роджър.

— Разговорите ще почакат — остро каза пазителят.

— Трябва да побързаме — обясни Джуравиел. — Чудовищата затварят периметъра си на търсене около нас. Търсят от врата на врата.

— Нямаше да ме хванат — отвърна самоуверено Роджър.

— Много паури — допълни елфът, — с достатъчно факли, че да осветят деня.

— Нямаше да ме хванат — повтори Роджър.

— И великани, които гледат покривите — допълни Джуравиел.

— Нямаше да ме хванат — за трети път каза невъзмутимият крадец, щракайки с пръсти.

Нощният въздух бе раздран от мощен лай.

— А имат и кучета — отбеляза пазителят.

— О! — бързо се сви Роджър. — Изкарайте ме от това проклето място!

Тримата побягнаха надолу по алеята, но скоро стана ясно, че Роджър не може да се придвижва бързо и на няколко пъти едва не падна. Нощната птица бе точно зад него и го метна през рамо.

— Намери ми бастун — помоли се Роджър.

Пазителят поклати глава, осъзнавайки, че бастунът едва ли би помогнал много. Той внезапно се приведе ниско, прекара ръката на Роджър през раменете си и го вдигна на гръб.

— Води ни — каза пазителят на Джуравиел. — Бързо!

Елфът се втурна към един ъгъл, надзърна зад него и побягна почти веднага, спринтирайки към следващата, а после и към по-следващата сграда. Чуха крясък на великан и макар че не знаеха дали чудовището вика по тях, Джуравиел и пазителят се втурнаха в бягство на живот и смърт. Елфът сложи ръка на тетивата на лъка си, докато бягаше, а когато наближиха хамбара, се забави, прицели се и стреля. Стрелата полетя през прозореца зад вратата, забивайки се с все сила в отхлабената дъска, която Джуравиел бе поставил, и събори горящите факли в сеното. Преди тримата да подминат хамбара, светлината в него драматично се извиси, а докато тичаха покрай оградата на пасбището, пламъците изригнаха от предния прозорец и се разпростряха до покрива.

Те преминаха оградата и скоро бяха обратно в горите. Пазителят тичаше отпред с всичка сила, независимо от товара си. Можеха да чуят дивите крясъци от Каер Тинела, заповеди, които търчащите паури, великани и гоблини си разменяха. Някои пищяха за вода, а други за преследване на избягалия човек. И после чуха, по-силно, воя на няколко хрътки, които приближаваха по дирите им.

— Бягай право към другите — рече Джуравиел. — Аз ще се отърва от тези противни псета.

— Не е толкова лесно — изохка Роджър, намествайки се.

— За някой, който няма крила, не — отвърна елфът и му смигна, макар че Роджър едвам пазеше равновесие и едва ли можеше да го забележи.

Тогава Джуравиел се обърна назад, а пазителят побягна, изчезвайки в нощната гора. Елфът почака за момент, преценявайки преднината на своя приятел и воя на приближаващите кучета, след което избра високо и широко дърво, около което земята бе сравнително гола. Затича се към него, оставяйки диря за кучетата, и крилата му го понесоха към най-ниския клон, като се отъркваше в кората по пътя нагоре, оставяйки още следи. След това се издигна до още по-висок клон и после още нагоре, като се бе изкачил наполовина до върха, когато първата хрътка достигна дървото. Подуши в основата и заскимтя, сетне подпря предните си крака на кората и зави развълнувано.

Джуравиел му викна отгоре да го подразни и пусна една стрела в земята точно зад хрътката.

Още кучета дойдоха, душейки и кръжейки около дървото, хванали се в капана на елфа.

Той се покатери още по-високо, до самия връх на дървото, към клони, които едва издържаха дори неговото крехко тяло. Спря за миг, възхищавайки се на гледката — върховете на дърветата се разпростираха, тъмни и далечни, докъдето поглед стигаше. След това, сигурен, че кучетата ще останат под това дърво, Джуравиел остави крилете си да го понесат към едно далечно дърво, дълъг полет за елф. Въпреки това веднага щом стигна клоните му, той знаеше, че не може да спре да си почине, затова полетя отново до следващото, а после и до по-следващото дърво и така чак докато лаят на хрътките остана далеч назад. След това слезе, за да даде почивка на крилете си, и се затича през нощната гора.

По-късно, в покрайнините на човешкия лагер, Джуравиел видя, че Елбраян и Роджър са пристигнали в безопасност. Много други се бяха събрали около тях и въпреки късния час слушаха за спасяването — или бягството, както го наричаше Роджър. Удовлетворен от добре свършената работа, Джуравиел се придвижи още по-навътре в гората, към дебелите и меки клони на едно борово дърво и там прекара нощта.

Когато се събуди, с изненада видя, че и Елбраян и Пони вече са напуснали лагера. Елфът се усмихна при мисълта, че те имат нужда да останат малко сами, като двама влюбени — далеч от другите. Но те не правеха това, което Джуравиел си мислеше. Бяха отишли до тайното сечище, за да танцуват с мечовете си би’нел дасада.

Тази сутрин и всяка следваща, всеки път, когато танцуваха, Пони следваше движенията на Нощната птица все по-дълго и по-дълго. Тя знаеше, че ще минат години, преди да достигне това ниво на съвършенство, но се окуражаваше, тъй като всеки ден ставаше все по-добра — всеки път ударите й бяха по-бързи и стигаха по-надалеч, а мерникът й ставаше по-точен.

Докато дните отминаваха, пазителят забеляза промяна в танца й, почти недоловима, но все пак промяна. В началото се притесни дали обучението на Пони не покварява този специален дар от Туел’алфарите, но после разбра, че тази промяна, която съвсем не бе нежелана, бе чудесна. Защото всеки ден той и неговата спътница ставаха все по-близки, усещаха движенията си, учеха се да се допълват и подкрепят.

И наистина танцът им бе красив, споделящ сърце, душа и най-вече доверие.