Р. А. Салваторе
Духът на демона (19)

Глава 19
Промяна в посоката

Пътуването бе лесно — или поне трябваше да бъде такова, тъй като пътят по протежението на западния бряг на Масур Делавал, на юг от Палмарис, бе най-хубавият в целия свят. В началото Йойона си намери място в керван, с който пътува два дни без почивка, дори и през нощта. Въпреки това не се чувстваше добре. Костите го боляха много, а на двеста мили от Палмарис се разболя, имаше пристъпи на гадене и слаба температура, от която постоянно се потеше.

Лоша храна, предположи той, искрено надявайки се това пътуване и тази болест да не се окажат края му. Все още имаше да свърши много неща, а и мисълта да умре сам на пътя между Урсал и Палмарис, два града, които никога не бе обичал особено, въобще не му се нравеше.

Така, с типичния си стоицизъм, старият отец пътуваше от град до град, вървеше бавно и тежко се подпираше на тоягата си, упреквайки се, че си е позволил да напълнее толкова. Смирение, достойнство, бедност, каза си той саркастично. Чувстваше се съвсем недостоен, стигайки в бедността си твърде далеч. А що се отнася до смирението — Йойона вече не знаеше какво точно значи тази дума. Да следва сляпо върховния абат Маркварт? Или да следва сърцето си, доверявайки му се, както го бе учил Авелин?

Второто, реши той, но в действителност това не означаваше нищо, тъй като Йойона не знаеше какво трябва да направи, за да промени нещо наистина. Най-много да го отлъчат от Църквата или дори да го изгорят като еретик. Църквата имаше дълга история, в която често анатемосаните като еретици бяха изгаряни на клада. Йойона потръпна при тази мисъл, сякаш тя бе мрачно предчувствие. Наистина върховният абат напоследък бе в лошо настроение, което се влошаваше още при споменаването на името на Авелин Десбрис! Така, по дългия път към Урсал отецът си бе спечелил нов враг, отчаянието. Ала той продължи да се тътри напред, крачка по крачка.

Когато се събуди на шестия ден от пътуването си, видя, че небето е натежало от черни облаци и към средата на сутринта заваля. В началото Йойона бе щастлив от облаците, тъй като предходния ден се бе оказал немилостиво горещ. Ала щом първите ледени капки намокриха трескавото му тяло, той наистина се почувства нещастен и дори се замисли дали да не се върне в града, в който бе прекарал нощта. Все пак не смени посоката, а просто продължи през локвите, съсредоточавайки се в себе си, в Авелин и Маркварт, в пътя, който бе избрала Църквата, в мислите за онова, което можеше да стори той, за да я отклони от него. Минутите преминаха в час, после в два, а старият отец бе така потънал в мислите си, че изобщо не чу бързо приближаващия зад гърба му фургон.

— Махни се от пътя! — извика кочияшът и дръпна юздите. Конете кривнаха настрани, като се разминаха на косъм с Йойона и го изпръскаха с кал, а той изненадан и ужасен се хвърли на земята. Фургонът затъна в калта, която обаче предотврати обръщането му, а обезумелият кочияш се мъчеше да овладее положението. Накрая колелата забавиха ход и спряха. Кочияшът скочи на земята, огледа набързо затъналите колела и хукна към другата страна на пътя, където седеше Йойона.

— Прощавайте — заекна отецът, докато мъжът, красив човек на около двадесет години, прецапваше пътя до него, — не ви чух в дъжда.

— Няма нужда да се извинявате — каза дружелюбно човекът и помогна на Йойона да се изправи, като изтърси малко от калта по робата му. — Опасявах се от такъв инцидент още откак напуснах Палмарис.

— Палмарис? — повтори Йойона. — И аз идвам от този тъй прекрасен град.

Монахът забеляза, че изражението на мъжа стана кисело, като чу думата „прекрасен“ и реши да замълчи и да слуша.

— Е, аз карах доста бързичко — отговори той, безпомощно поглеждайки фургона.

— Няма да е лесно да го извадим от калта — съгласи се Йойона.

Човекът кимна.

— Ще намеря местни да помогнат — каза той, — на около три мили зад нас има град.

— Хората там са учтиви — с надежда каза Йойона, — мога да ви придружа, те с радост ще помогнат на един свещеник, а и бяха много мили с мен снощи, когато отседнах там. А после, като извадим фургона, може би ще ме вземете със себе си. Аз пътувам към Урсал и пред мен има още много път, а вече съм старичък за него.

— И аз пътувам към Урсал — каза човекът. — Тъкмо ще ми помогнете да предам съобщението, тъй като то засяга вашата Църква.

Йойона наостри слух при тази забележка и повдигна вежда.

— О! — рече той.

— Скръбна вест — продължи човекът, — наистина скръбна вест е — загинал е абат Добриниън.

Очите на Йойона се разшириха и той залитна, но бързо се хвана за ръкава на мъжа, за да не падне.

— Добриниън? Как?

— Паур — отвърна човекът, — мръсен гаден плъх. Промъкнал се в манастира и го убил.

Йойона не можеше да повярва на ушите си. Мислите препуснаха в главата му, но той се чувстваше твърде зле и беше много объркан. Седна пак на калния път и скри лицето си в шепи. Заплака, но не знаеше за кого — за абат Добриниън, за себе си или за своя обичан Орден.

Кочияшът успокоително сложи ръка на рамото му и след малко заедно поеха към града, като човекът обеща, че ще нощуват там, дори ако хората успеят да извадят фургона от калта.

— И ще пропътуваш с мен остатъка от пътя до Урсал — каза той усмихнат, опитвайки се да окуражи монаха. — Имам топли завивки, ще те стоплят, отче, и хубава храна, много хубава храна, за из път.

Едно от семействата в малкия град настани Йойона и кочияша в топли легла за през нощта. Монахът си легна рано, но не можа да заспи веднага, тъй като в къщата дойдоха много хора. Всички идваха да чуят със собствените си уши от кочияша вестта за тъжната участ на абат Добриниън. Йойона лежеше тихо и слушаше дълго разговорите, докато накрая, потен и треперещ, потъна в сън.

Юсеф и Данделион не се върнаха с нас.

Отец Йойона внезапно се събуди. Къщата бе притихнала и тъмна заради облачното небе.

Йойона се огледа, присвивайки очи.

— Кой е там? — попита той.

Юсеф и Данделион не се върнаха с нас! — чу той отново, този път по-отчетливо.

Не, не бе чул, осъзна Йойона, тъй като наоколо не се чуваше нищо освен тежкото барабанене на дъжда по покрива. Чуваше думите в ума си и в миг разбра кой ги е поставил там.

— Брат Браумин? — попита той.

Опасявам се, че върховният абат ги е изпратил по дирите ти, предадоха му мислите. Бягай, приятелю, бягай, учителю. Върни се в Палмарис, ако не си далеч оттам, в двора на абат Добриниън и не позволявай на братята Юсеф и Данделион да влязат в Сейнт Прешъс.

Връзката бе слаба, но Браумин не ползваше често хематита, а и вероятно сега го правеше при сложни обстоятелства.

Ти къде си? — попита телепатично Йойона. В Сейнт Мер-Абел?

Моля ви, отче Йойона! Трябва да ме чуете. Юсеф и Данделион не се върнаха с нас!

Връзката отслабваше — Браумин се изморяваше, разбра Йойона. Тогава, внезапно, тя прекъсна напълно и Йойона се изплаши, че Маркварт или Франсис са го намерили.

Ако това наистина бе Браумин. Можеше да е просто халюцинация от треската му.

— Те не знаят — прошепна отецът, осъзнал, че съобщението на Браумин не споменава нищо за абат Добриниън. Йойона се измъкна от леглото, простенвайки от усилието, и тихо премина през къщата. Стресна първо стопанката, като почти се стовари върху й, защото тя спеше на земята в общата стая. Беше му дала собственото си легло. Той не искаше да я безпокои, но имаше неща, които не можеха да чакат.

— Кочияшът? — попита той. — В къщата ли е, или е подслонен при друго семейство.

— Не, не — каза жената, опитвайки се да бъде любезна. — Той спи в стаята на малките ми синове.

— Извикай го — каза й отец Йойона, — веднага.

— Да, отче, както кажете — отвърна жената, отви се и прекоси стаята.

Върна се след няколко мига със сънения кочияш.

— Трябва да спиш — каза мъжът, — не е добре да ставаш толкова рано.

— Само един въпрос — прекъсна го Йойона и трескаво замаха с ръце, за да привлече вниманието му. — Къде беше керванът от Сейнт Мер-Абел, когато абат Добриниън бе убит?

Мъжът неразбиращо наклони глава.

— Знаеш, монасите от моето абатство посетиха Сейнт Прешъс — продължи Йойона.

— Беше повече от посещение, бая бели направиха — каза сърдито мъжът.

— Наистина — призна Йойона, — но къде бяха те, когато паурът уби абат Добриниън.

— Бяха си тръгнали.

— От града?

— Да, заминали на север, казват някои, макар че чух, че пресекли реката, а не се качили на ферибот — отвърна кочияшът. — Това бе ден и половина, преди абатът да бъде убит от паура.

Отец Йойона отстъпи назад и се почеса по брадичката. Кочияшът продължи да говори, но монахът вече бе чул достатъчно, затова го прекъсна, вдигайки ръка.

— Лягайте си, и аз ще направя същото.

Останал сам в тъмната си стая, отец Йойона не можа да заспи. Убеден, че връзката му с Браумин не е била сън или нещо въображаемо, той се замисли. За разлика от Браумин, не се безпокоеше, че Юсеф и Данделион са тръгнали по петите му. Маркварт бе твърде близо до целта си или поне така си мислеше лудият абат, за да си позволи да бави убийците. Не, те по-скоро биха отишли на север, а не на юг от Палмарис, за да търсят светите камъни из бойното поле.

Но очевидно бяха направили кратка спирка по пътя си, достатъчна, за да решат един от проблемите на Маркварт.

Отец Йойона отиде до един от прозорците, отвори го и повърна върху тревата навън. Призляваше му от самата мисъл, че върховният абат е наредил екзекуцията на свой събрат!

Беше ужасяващо! Ала всеки детайл си пасваше така, че Йойона можеше да направи само едно заключение. Но не изкривяваше ли всички детайли според собствените си съмнения.

Юсеф и Данделион не се бяха върнали!

А брат Браумин нямаше идея каква съдба е застигнала абат Добриниън.

Отец Йойона искрено се надяваше, че греши, че страховете му са се превърнали в кошмари от треската. Надяваше се, че предводителят на неговия Орден не би сторил подобно нещо. Във всички случаи пред него вече имаше само един път и той бе на север, а не на юг.

Към Сейнт Мер-Абел.

 

 

Най-после двестатимата мъже започнаха да се придвижват на запад, а после и на юг от двата града, които все още бяха във владение на паурите. Елбраян ръководеше похода им, като изпрати напред разузнавачи и задържа четиридесетимата най-добри войни в една група. От целия керван бегълци само половината можеха да се бият, и то само ако нямаха друг избор. Останалите бяха или прекалено стари, или прекалено млади, или прекалено болни. Здравето на групата като цяло бе добро, най-вече благодарение на безкрайните усилия на Пони и нейния безценен лековит камък на душата.

Не срещнаха никаква съпротива в двата града и привечер на петия ден бяха почти на половината път до Палмарис.

— Ферма с хамбар — каза дотичалият Роджър Локлес. — Само на миля напред. Кладенецът е здрав, а чух и пилета.

Неколцина от хората близо до тях изстенаха, зашумяха и облизаха устни само при мисълта за пресни яйца.

— И няма никого? — скептично попита пазителят.

— Поне отвън — отговори Роджър, изглеждаше малко засрамен, че не е успял да разбере повече. — Но не отидох много напред — бързо обясни той. — Опасявах се, че ако се забавя прекалено, ще влезете в полезрението им и ако има чудовища, те ще ви видят.

Елбраян кимна и се усмихна.

— Добре си направил — каза той. — Задръж групата тук, докато с Пони проучим как стоят нещата.

Роджър кимна и помогна на Пони да се качи на гърба на Симфония зад пазителя.

— Обезопаси периметъра, особено на север — каза Елбраян на младежа. — И намери Джуравиел. Кажи му къде да ни открие.

Роджър прие заповедите с кимване. Потупа Симфония по задницата и конят се понесе напред. Младежът се обърна и хукна да предаде инструкции на хората да заемат защитни позиции.

Пазителят лесно намери сградата и Пони започна работа с камъка на душата, за да проучи първо хамбара, а после и самата ферма.

— В къщата има паури — каза тя, когато се върна в собственото си тяло. — Трима, макар че един спи в задната стая. Гоблини държат хамбара, но не са нащрек.

Елбраян затвори очи и потъна в дълбоко, подобно на медитация спокойствие, превръщайки се почти видимо в своето обучено от елфите второ аз. Той посочи малка горичка отляво на хамбара, сетне слезе от Симфония и помогна на Пони да стори същото. Остави коня и двамата предпазливо се придвижиха до сенките на дърветата, след което пазителят продължи сам, прикривайки се зад дънерите, а после покрай едно корито с вода.

Скоро вече бе във фермата, опрял гръб до един прозорец с Ястребокрилия в ръка. Надникна вътре, кимна на Пони и приготви една стрела.

Обърна се рязко и стреля, пронизвайки в главата едно нищо неподозиращо джудже, наведено над готварска печка. Създанието полетя напред и заби лице право в цвъртящата мас в тигана.

— Какво правиш! — изкрещя спътникът му и се втурна към готварската печка, но спря рязко при вида на трептящата стрела. Обърна се и видя Нощна птица с Буря в ръка. Могъщият меч се спусна надолу и паурът посегна към оръжието си. Ръката му обаче се отдели от тялото и джуджето с вой се втурна напред, за да забие глава в пазителя.

Едно мушване на Буря го прониза право в сърцето и пазителят заби острието чак до дръжката. След няколко мощни гърча, паурът падна мъртъв на пода.

— Ох, събудихте ме! — долетя рев от спалнята.

Нощната птица се усмихна, изчака една минута, промъквайки се бавно до вратата. Поспря за малко, за да е сигурен, че джуджето отново е заспало, и бавно отвори вратата.

С гръб към него на легло лежеше паур.

Малко по-късно пазителят излезе от къщата и бързо махна на Пони. После извади Ястребокрилия и започна внимателно да обикаля хамбара. През отворената врата се виждаше плевника, а едно въже висеше до земята.

Пазителят се огледа и видя, че Пони заема нова позиция, откъдето можеше да наблюдава едновременно вратата на къщата и хамбара. Елбраян знаеше, че е благословен да има толкова вещ спътник, тъй като, ако изпаднеше в беда, Пони щеше да е до него.

Сега и двамата разбраха плана. Пони можеше да нападне направо хамбара, разбира се, използвайки серпентина и експлозивния рубин, но димът от такъв огън нямаше да е полезен. Вместо това тя остана на позиция с магнетита и графита, като подкрепление за Нощната птица.

Пазителят оцени дисциплината, която стоеше в основата на решението й. Всяка сутрин тя танцуваше с меча и умението й с острието наистина ставаше впечатляващо. Тя искаше да се бие до Елбраян, да танцува истински. Ала беше и дисциплинирана и търпелива.

Пазителят я бе уверил, че ще има възможност да използва новите си умения — и двамата знаеха, че вече е почти готова.

Но почти.

Нощната птица провери въжето в плевника, сетне започна бавно и внимателно да се изкачва по него. Спря точно под вратата, ослуша се и надзърна в таванското помещение. Сетне махна с пръст нагоре, за да го види Пони.

Изтегли се още и се изравни с вратата, поставяйки внимателно крака си в една малка пукнатина, макар че още се държеше за въжето. Знаеше, че трябва да е бърз и едва ли ще има време да извади оръжието си.

Пое си дълбоко дъх да се успокои. Опря крак в долната част на вратата и рязко я изрита, връхлитайки върху изненадания гоблин, който вероятно беше пазач.

Гоблинът изпищя, но викът му почти веднага бе заглушен, защото пазителят му запуши устата и изви ръката, с която създанието държеше оръжието си. После натисна с длан лицето му и изви ръката му така, че свали гоблина на колене.

Отдолу се чу вик, който му подсказа, че няма много време.

С внезапен тласък Нощната птица изправи гоблина на крака, вдигна го и го хвърли през отворената врата, откъдето той падна от десет фута височина. Приземи се тежко и изохка, а сетне се опита да се изправи и да извика. В последния момент видя Пони. Тя стоеше спокойно пред него, протегнала ръка.

Магнетитът изхвърча със скорост, многократно по-голяма от ускорението на всяка прашка, премина през металния амулет на врата на създанието, който то бе задигнало от една жена, напразно умолявала го да запази живота й.

Вътре в хамбара Ястребокрилия запя смъртоносната си песен и започна да поваля гоблините от стълбата, по която се опитваха да се изкатерят до тавана. Миг по-късно пазителят с изненада установи, че не е сам и към него се е присъединил втори стрелец.

— Роджър ми спомена за плановете ти — обади се Джуравиел. — Добро начало! — добави той и прониза със стрела един подал глава над стълбата гоблин.

Като разбраха, че не могат да се покатерят на тавана, останалите гоблини хукнаха през главната порта, отвориха я широко и излязоха навън.

А там мнозина от тях бяха повалени от мълния.

Елфът се показа от вратата на тавана и застреля оцелелите, които се опитваха да се спасят.

Пазителят не помогна на приятеля си, а вместо това се спусна по стълбата. Направи кълбо до земята, избягвайки копието, хвърлено от един гоблин, и докато се изправяше, стреля с Ястребокрилия и улучи създанието право в лицето. А после простреля и втори гоблин, който търчеше към него откъм вратата.

След миг всичко притихна, поне вътре, но Нощната птица осъзна, че не е сам. Остави лъка на земята, изтегли меча си и започна да се придвижва бавно и тихо. Отвън писъците бяха утихнали. Той приближи купа сено и се заслуша.

Дишане.

Рязко я заобиколи, задържайки удара, за да е сигурен, че отзад има гоблин, а не някой нещастен пленник, а после отдели грозната глава на съществото от раменете му с един-единствен удар. Малко по-късно излезе на дневна светлина и видя, че Пони и Джуравиел водят Симфония покрай хамбара. Явно бяха приключили.

Елфът остана с Елбраян, за да обезопаси новия периметър, а Пони препусна в галоп към групата бежанци.

 

 

— Не мога да се върна сега — отвърна кочияшът, когато Йойона му каза за плановете си на следващата сутрин. — Макар че с радост бих ви помогнал. Но работата ми…

— Е важна. Разбирам — отвърна Йойона.

— Най-добрият вариант е да пътувате с кораб — продължи кочияшът. — Повечето от тях плават на север в открито море през летния сезон. Самият аз също бих пътувал по море, но малко кораби плават на юг по това време.

Отец Йойона почеса наболата си брада. Нямаше пари, но може би щеше да открие начин.

— Кое е най-близкото пристанище? — попита той кочияша.

— На югоизток — отвърна мъжът, — казва се Бристол. Град, построен като база за акостиращите кораби. Не е много далеч от пътя ми.

— Задължен съм ти — отвърна монахът.

И така, те потеглиха отново, след една обилна закуска, осигурена им безплатно от добрите местни хора. Чак след като фургонът потегли, отец Йойона разбра колко по-добре се чувства физически. Въпреки че пътят бе осеян с бабуни и той се тормозеше от друсането, закуската определено му беше помогнала. Въпреки новините от предишната нощ, усложненията и мрачните мисли, чувстваше нови сили в изнуреното си тяло. Просто не можеше да си позволи да е слаб.

Бристол бе най-малкият град, който Йойона бе виждал, и изглеждаше странно нехармоничен. Районът около пристанищата бе просторен, а самите те като че можеха да приемат десетина големи кораба наведнъж. Но иначе имаше малко сгради и само две дюкянчета. Но когато фургонът спря в центъра на струпаните къщички, Йойона разбра за какво става въпрос.

Корабите, плаващи по реката, рядко имаха нужда от доставки по това време, понеже пътуването от Палмарис до Урсал не бе особено дълго. Моряците обаче имаха нужда от малко почивка и затова спираха тук по друга причина.

От седемте къщи, скупчени една до друга, две бяха кръчми, а други две — бордеи.

Отец Йойона каза една кратка молитва, но не бе твърде обезпокоен.

Той бе толерантен човек, дори склонен да прости слабостите на плътта.

Важна, в крайна сметка, беше душата.

Той се сбогува с щедрия кочияш, като съжали, че не може да даде на добрия човек нещо повече от топли думи, и се захвана за работа.

Три кораба бяха спрели на пристана, а четвърти идваше от юг. Монахът отиде до брега на реката и сандалите му зашляпаха по дългия кей.

— Здравейте, добри хора — каза той, като приближи един кораб и видя двама мъже, наведени над оградата на хакборда да работят с чуковете по нещо, което той не можеше да види. Забеляза, че корабът е разположен с кърмата назад, странност, която го караше да изглежда сякаш скоро ще потегли. Отецът се надяваше наистина да е така.

— Здравейте, добри хора — повтори Йойона и размаха ръце, за да привлече вниманието на мъжете.

Чукането спря и един стар морски вълк със сбръчкана кафява кожа и почти без зъби погледна монаха.

— Здравейте, отче — каза той.

— На север ли пътувате? — попита отец Йойона. — За Палмарис, може би?

— Палмарис и Залива — отвърна мъжът, — но няма да тръгнем много скоро. Котвата не работи, веригите й са строшени.

Йойона разбра защо корабът е обърнат наопаки. Огледа се към града, чудеше се какво да измисли. Всяко нормално пристанище би имало нужното оборудване — дори скромните докове на Сейнт Мер-Абел бяха снабдени с резервни вериги и котви. Но Бристол не бе град за ремонти, а за „отпускане“ на екипажа.

— Ще дойде резервна от Урсал — продължи старият моряк, — може би до два дни ще е тук. Ще отплаваш ли тогава?

— Да, но работата ми не търпи отлагане.

— Ами ще те вземем, за пет кралски жълтици — каза старецът. — Цената е добра, отче.

— Тя е добра, но аз се опасявам, че нямам злато — отговори Йойона, — нито време.

— Дори два дена? — из лая морския вълк.

— И два са много — отговори Йойона.

— Моля за извинението ви, отче — чу се друг глас, от съседния, по-широк кораб. — Ние тръгваме на север още днес.

Отец Йойона махна на двамината от повредения кораб и тръгна да види по-добре човека, който го бе заговорил. Беше висок, строен и смугъл — но не заради слънцето, а заради произхода си. Беше от Бехрен и то, предвид цвета на кожата му, вероятно от южната му част, далеч на юг от Колана и Токата.

— Опасявам се, че нямам злато, с което да ви платя — отвърна Йойона.

Тъмнокожият се усмихна и белите му зъби блеснаха.

— Но, отче — каза той, — да ви говоря за злато?

— Ще работя тогава — предложи Йойона.

— Всичко, от което има нужда корабът ми, е една молитва, отче — отвърна човекът от Бехрен. — Даже повече от една, страхувам се, предвид това, че сме спрели тук. Елате на борда, умолявам ви. Нямаше да тръгнем преди залез, но само един човек не е на кораба и той може да бъде извикан лесно. Ако вие бързате, значи и ние бързаме!

— Много мило, добри ми господин…

— Алу’мет — отвърна човекът. — Капитан Алу’мет от хубавия кораб „Сауди Ясинта“.

Йойона наклони глава при това чудно име.

— Значи „Бисерът на пустинята“ — обясни Алу’мет. — Малка шега с моя баща, който искаше да се издигам по дюните, а не по вълните.

— Както моят баща искаше да предлагам на хората бира, а не молитви — отвърна със смях Йойона. Той бе повече от изненадан да открие, че тъмнокожият бехренец управлява урсалски търговски кораб и освен това толкова много уважава Абеликанския орден. Църквата на Йойона не бе добре приета в южното кралство, даже нейни мисионери често загиваха, задето налагаха своята визия за божественото на нетолерантните жреци от пустинята, наричащи се на езика на Бехрен ято ли.

Капитан Алу’мет помогна на Йойона да изкачи последното стъпало от подвижния мост и изпрати двама души от екипажа си да намерят липсващия моряк.

— Имаш ли багаж? — попита той Йойона.

— Само това, което си е с мен — отвърна монахът.

— И колко на север ще пътуваш?

— До Палмарис — отговори Йойона. — Или през реката, вероятно, мога да мина с ферибота. Трябва да съм възможно най-скоро в Сейнт Мер-Абел.

— Можем да минем покрай Залива на Вси светии — каза капитан Алу’мет. — Макар че ще изгубиш поне седмица, ако плаваш по море.

— Значи към Палмарис — каза монахът.

— Накъдето отиваме и ние — отговори капитан Алу’мет и все така усмихнат посочи входа на каютата под дека. — Имам две каюти — обясни той, — все ще мога да споделя едната с теб, за ден или два.

— Ти абеликанец ли си?

Алу’мет се усмихна още по-широко.

— От три години — обясни той. — Намерих твоя бог в Сейнт Гуендолин и това бе един от най-добрите улови в живота на Алу’мет.

— Ала и още едно разочарование за баща ти — отвърна Йойона.

Алу’мет постави пръст на устните си.

— Няма нужда той да знае това, отче — рече хитро бехренецът. — Насред океана, когато се развихрят бурите и вълните се издигат на два човешки боя, сам избирам своя бог. Освен това — добави той с намигване — те не са така различни, Богът на твоята земя и Богът на моята. Една проста смяна на дрехите ще направи свещеника ятол.

— Значи кръщението ти е повече за удобство — подразни го Йойона.

Алу’мет сви рамене.

— Сам избирам своя бог.

Йойона кимна и отвърна на усмивката му, сетне бавно се запъти към каютата на капитана.

— Момчето ми ще те настани — подвикна след него Алу’мет.

Юнгата си играеше на челик, когато отец Йойона отвори вратата.

Детето, което изглеждаше на не повече от десет години, трескаво събра пуловете с много виновен вид — явно се опасяваше, че бе хванато да мързелува.

— Настани приятеля ни, Матю — извика капитан Алу’мет. — И виж от какво има нужда.

Йойона и Матю се гледаха известно време, преценяваха се. Дрехите на Матю бяха протрити, както на повечето моряци, но бяха добре ушити.

А и момчето бе по-чистичко от повечето работещи по корабите деца.

Изсветлялата му от слънцето коса бе добре сресана, а кожата му имаше хубав златист тен. Видът му се помрачаваше само от едно грозно петно, чернеещо на ръката на момчето.

Йойона разпозна белега и си представи болката, която момчето бе изпитало. Петното бе направено от трите „лековити“ цяра, които се прилагаха на корабите — ром, катран и урина. Ромът се използваше, за да убие червеите, които винаги намираха пътя си в хранителните провизии, срещу прилошаване след лоша храна или за забрава при дългите, безкрайни часове. Урината се ползваше за пране на дрехи и миене на коса, и колкото и да бе отвратителна, бледнееше в сравнение с течния катран. Той се ползваше при рани по кожата. Момчето очевидно се бе порязало лошо и моряците бяха покрили раната с катран.

— Може ли? — тихо попита Йойона и посегна към ръката му.

Матю се поколеба, но не се осмели да откаже.

„Добра работа“, помисли си монахът. Катранът се бе слял с кожата безупречно.

— Боли ли? — попита Йойона.

Матю поклати глава.

— Не говори — долетя гласът на капитан Алу’мет, който бе застанал зад разсеяния монах.

— Ти ли го направи? — попита Йойона и посочи ръката на детето.

— Не, Коуди Белауей — отвърна Алу’мет, — той е нашият лечител, когато сме далеч от брега.

Отец Йойона кимна и спря да коментира въпроса, макар че видът на почернялата ръка на Матю нямаше да изчезне така бързо от мислите му. Колко хематити стояха заключени в Сейнт Мер-Абел? Петстотин?

Хиляда?

Количеството им бе значително, знаеше Йойона, тъй като, когато бе по-млад, бе правил инвентаризация на тези камъни, най-често добиваните в Пиманиникуит. Повечето от светите камъни имаха по-малка сила от този, който бяха взели с кервана по пътя си към Барбакан, ала Йойона все пак се чудеше колко добро можеха да сторят, ако един или двама души от всеки кораб бъдеха научени да ползват лечителската им сила. Раната на Матю несъмнено бе тежка, ала Йойона с лекота щеше да я излекува с магия, а не с катран. Много страдания можеха да бъдат спестени почти без усилие. Това накара отеца да се замисли за още нещо. Защо да не дадат хематит на всяка общност, или поне на всяка област в кралството, и да не обучат лечители? Той, разбира се, никога не бе обсъждал това с Авелин, но някак си разбра, че ако изборът бе негов, Авелин Десбрис щеше без колебание да раздаде хематити на населението и би използвал огромната магическа мощ на Сейнт Мер-Абел за доброто на всички, или поне би раздал малките камъни, твърде слаби, за да се използват за нещо така демонично като обсебването или друга злина.

Да, знаеше Йойона, Авелин щеше да постъпи така, ако бе имал този шанс, ала разбира се, върховният абат Маркварт никога не би го позволил!

Йойона погали русата глава на Матю и със знак го помоли да му покаже стаята. Алу’мет ги остави и викна на хората си да се подготвят за отплаване.

„Сауди Ясинта“ скоро се отдалечи от Бристол с издути от вятъра платна, които го придвижваха срещу мощното течение. Щяха да стигнат бързо, твърдеше Алу’мет, тъй като южните ветрове били силни, но без да предвещават бури, а след като Масур Делавал се разширеше, насрещното течение нямаше да е така силно.

Монахът прекара по-голямата част от деня в каютата си, спейки и събирайки силата, която щеше да му е нужна. Стана за кратко и с приятелско кимване убеди Матю да поиграе зарове с него, убеждавайки го, че капитанът няма да се сърди, ако си почине малко от задълженията.

Йойона съжаляваше, че момчето не може да говори или поне да се засмее по време на играта. Искаше да го разпита откъде е и как на такава крехка възраст се е озовал на кораб.

Вероятно родителите му са бедни и са го продали, помисли си монахът и направи гримаса при мисълта. Повечето кораби се снабдяваха с невръстните си юнги по този начин, макар че Йойона се надяваше покупката да не е направена лично от Алу’мет. Капитанът претендираше да е религиозен човек, а Божиите хора не правеха така.

През нощта заваля ситен дъжд, но не последва нищо, което да забави напредъка на „Сауди Ясинта“. Екипажът бе опитен, познаваше всеки завой на голямата река и корабът продължи да пори вълните, а носът му се белееше на бледата лунна светлина. В същата тази нощ, след като дъждът спря, отец Йойона прие напълно истините, които се оформиха в сърцето му. Останал сам в тъмнината с плясъка на вълните, естествените шумове от брега и плющенето на платната от вятъра, той почувства как пътят му се прояснява. Имаше усещането, че Авелин е до него и му напомня трите клетви — не просто думите, а значението зад тях, — които се предполагаше, че водят Абеликанската църква.

Той остана на палубата през цялата нощ и си легна призори, след като помоли сънения Матю да отиде и да му приготви хубаво ядене.

Стана отново на обед и хапна с капитан Алу’мет, който му каза, че ще стигнат целта си рано на следващата сутрин.

— Недей да будуваш още една нощ — каза му капитанът с усмивка. — Утре сутрин отново ще стъпиш на твърда земя, а няма да изминеш много път, ако ти се спи.

И все пак по-късно вечерта капитан Алу’мет отново намери Йойона да стои на носа и да се взира в тъмнината, търсейки сърцето си.

— Ти си мислител — каза капитанът, приближавайки монаха. — Това ми харесва.

— Как може да кажеш такова нещо само защото стоя тук сам? — отвърна Йойона. — Ами ако просто си стоя и не мисля за нищо.

— Не и на носа — отвърна капитан Алу’мет и застана точно зад привелия се над перилата монах. — И аз познавам вдъхновението, което дава това място.

— Откъде взе Матю? — попита внезапно Йойона, преди да се усети.

Алу’мет го погледна, изненадан от въпроса. Сетне се втренчи в разпенените от носа вълни и се усмихна:

— Не ти се иска да вярваш, че аз, човек от твоята Църква, съм го купил от родителите му — отвърна проницателният мъж. — Ала сторих точно това — добави той, изправи рамене и погледна монаха в очите.

Отец Йойона не отвърна на погледа му.

— Бяха сиромаси, живееха край Сейнт Гуендолин. Оцелявайки от трохите, които твоите абеликански братя им подхвърляха — продължи капитанът, а гласът му стана по-дълбок и тъжен.

Сега вече Йойона се извърна и го погледна предизвикателно.

— И все пак това е Църквата, към която си избрал да се присъединиш.

— Това не значи, че съм съгласен с всички, които сега прилагат догмите й — спокойно отвърна Алу’мет. — Що се отнася до Матю, аз го купих и то на добра цена, защото започнах да го чувствам като мое дете.

Той винаги бе по доковете, знаеш ли — или поне винаги когато успяваше да се измъкне от свирепия си баща. Онзи го биеше без причина, нищо, че малкият тогава нямаше и седем години. Така че го купих, взех го на борда и го научих на почтен занаят.

— Тежък е този живот — отбеляза Йойона, ала в гласа му не се усещаха нито враждебност, нито укор.

— Вярно е — отвърна едрият бехренец. — Живот, който някои обичат, а други ненавиждат. Матю сам ще реши какъв е, когато порасне достатъчно. Ако се влюби в морето като мен, няма да има друг избор, освен да остане на кораба — надявам се на моя кораб. Опасявам се, че „Сауди Ясинта“ ще ме надживее и ще е хубаво, ако Матю продължи моето дело.

Алу’мет се обърна да погледне монаха и притихна в очакване Йойона да го погледне в очите.

— А ако мирисът на морето и люлката на вълните не му допаднат, ще е свободен да си тръгне — отвърна честно мъжът. — Ще направя всичко възможно той да има добро начало в живота, където и да реши да го прекара. Давам ти думата си за това, отче Йойона от Сейнт Мер-Абел.

Йойона му повярва и усмивката, с която му отвърна, бе искрена.

Сред суровите моряци в тези времена, капитан Алу’мет бе рядко срещано изключение.

И двамата се загледаха отново във водата и известно време останаха смълчани, като само вълните и вятърът нарушаваха тишината.

— Познавах абат Добриниън — каза най-после капитан Алу’мет. — Той беше добър човек.

Йойона го погледна заинтригуван.

— Твоят спътник, кочияшът на фургона, разнесе слуха за трагедията в Бристол, докато ти търсеше начин да продължиш пътя си — обясни капитанът.

— Добриниън наистина беше добър човек — отговори Йойона. Смъртта му е огромна загуба за Църквата.

— Загубата е огромна за целия свят — съгласи се Алу’мет.

— Откъде го познаваше?

— Познавах много от църковните водачи и предвид занаята ми, съм прекарал доста време в различни абатства, сред които и Сейнт Прешъс.

— Бил ли си в Сейнт Мер-Абел? — попита Йойона, макар че не му се вярваше. Щеше да запомни човек като Алу’мет, ако бе идвал в манастира.

— Веднъж минавахме наблизо — отвърна капитанът, — ала времето ставаше все по-лошо и не стигнахме самото пристанище. Сейнт Гуендолин все пак не е толкова далеч.

Йойона се усмихна.

— Виждал съм обаче вашия върховен абат — продължи капитанът, само веднъж. Беше 819 или 820 година, вече ми се сливат. Върховният абат Маркварт търсеше кораб за открито море. Аз не съм речен плавател, да ти призная, но миналата година корабът ми се повреди след сблъсък с паурски плавателен съд, тъй като противните джуджета бяха навсякъде — и закъсняхме по пътя си към пристанището тази година.

— Отвърнал си на призива на върховния абат — припомни му мисълта Йойона.

— Да, ала корабът ми не бе избран — отвърна спокойно Алу’мет. — Да ти кажа честно, мисля, че има нещо общо с цвета на кожата ми. Не вярвам, че твоят върховен абат би се доверил на бехренски мореплавател, особено на такъв, който по онова време не бе член на неговата Църква.

Йойона кимна в знак на съгласие, нямаше начин Маркварт да приеме човек от южната религия за пътуването към Пиманиникуит. Дори намери това за иронично, смехотворно, предвид внимателно планираното убийство на екипажа в края на пътуването.

— Капитан Аджонас и неговият „Бягащият с вятъра“ бяха по-добрият избор — призна Алу’мет. — Той бе плавал из океана, преди аз да се науча да работя с веслата.

— Познавал си Аджонас? — попита Йойона. — И знаеш за края на „Бягащият с вятъра“?

— Всеки моряк по Скършеното крайбрежие го знае — отвърна капитан Алу’мет. — Случило се точно на излизане от Залива на Вси светии, казват. Мръсна работа, но съм удивен, че опитен човек като Аджонас е загубил кораба си на толкова плитко място.

Йойона само кимна, нямаше сили да разкрие ужасната истина, да каже на този човек, че Аджонас и хората му са били избити в защитените води на Залива на Вси светии от светите хора на религията, на която Алу’мет доброволно се бе посветил.

Спомняйки си това, отец Йойона не можеше да повярва, че бе подкрепил този план, тази ужасяваща традиция. Винаги ли е било така, както Църквата твърдеше?

— Бяха добър екипаж с хубав кораб — почтително довърши Алу’мет.

Йойона кимна, макар че почти не познаваше никой от моряците и бе видял само капитан Аджонас и неговата дясна ръка, Бънкъс Смейли, когото изобщо не хареса.

— Върви и се наспи, отче — каза капитан Алу’мет. — Предстои ти тежко пътуване.

Йойона също реши, че е добре да прекъсне разговора. Без да иска, Алу’мет му бе дал много теми за размисъл, спомени, които трябваше да бъдат видени в нова светлина. Това не значи, че съм съгласен с всички, които прилагат догмите й, бе казал капитанът, думи, които за обезкуражения отец звучаха почти пророчески.

Йойона спа добре, най-здравият сън, откакто бе дошъл в Палмарис, откакто светът бе полудял. Викът, че се виждат светлините на пристанището, го събуди с изгрева, той събра малкото си вещи и хукна към палубата, като мислеше, че ще види дългите кейове на Палмарис.

Ала единственото, което видя, бе мъглата, плътна сива покривка.

Целият екипаж бе на палубата, а повечето бяха на перилата и държаха фенери, за да разпръснат сивия покров. Оглеждат се за скали и за други кораби, помисли си Йойона и потрепери. Видът на капитан Алу’мет обаче го успокои. Високият мъж стоеше уверено, сякаш не ставаше нищо необичайно. Йойона си проправи път към него.

— Чух вик за пристанищни светлини — каза монахът, — макар че се съмнявам да сте ги забелязали в тази мъгла.

— Видяхме ги — увери го Алу’мет усмихнат. — Близо сме и приближаваме все повече.

Йойона проследи погледа на капитана през мъглата. Нещо — не знаеше какво — му се струваше нередно, като че вътрешният му компас се бе повредил. Остана притихнал дълго, опитвайки се да определи какво става, когато забеляза петното слънчева светлина на хоризонта.

— Пътуваме на изток — каза той внезапно и се обърна към Алу’мет, но Палмарис е на западния бряг.

— Мислех, че искаш да си спестиш часовете на претъпкания ферибот — обясни Алу’мет. — Още повече, че той няма да тръгне в тази мъгла.

— Капитане, не трябваше…

— Няма проблеми, приятелю — отвърна Алу’мет. — И без това нямаше да ни пуснат в пристанището на Палмарис, преди мъглата да се разпръсне, затова вместо да пуснем котва, ние се отправихме към Амвой, по-малко пристанище с по-малко правила.

— Земя на хоризонта! — долетя вик.

— Дългият док на Амвой! — потвърди друг моряк.

Йойона погледна към Алу’мет, който само му намигна и се усмихна.

Скоро „Сауди Ясинта“ с лекота се плъзна зад един от дългите докове на Амвой, а опитните моряци бързо го закотвиха.

— Желая ти всичко хубаво, отче Йойона от Сейнт Мер-Абел — каза Алу’мет искрено, докато превеждаше монаха по трапа. — Нека загубата на абат Добриниън да даде сила на всички ни. — Той стисна здраво ръката на Йойона и монахът се обърна да си тръгва. На края на мостчето той се спря, разкъсван от борбата между благоразумието и съвестта му.

— Капитан Алу’мет — каза той внезапно и се обърна. Забеляза неколцина моряци наоколо. Гледаха го с очакване, но той не позволи това да го разколебае.

— В следващите месеци ще чуете истории за мъж на име Авелин Десбрис. Брат Авелин, някога от Сейнт Мер-Абел.

— Това име ми е непознато — отговори капитан Алу’мет.

— Но ще го чуеш — увери го отец Йойона, — ще чуеш ужасни истории за този човек, които ще го представят за крадец, убиец и еретик. Ще чуеш името му като синоним на адски пламъци.

Капитан Алу’мет не отговори и Йойона се спря за миг, преглъщайки.

— Казвам ви го съвсем честно — продължи монахът, като добре разбираше, че пресича много тънка граница. Отново преглътна и продължи: — Тези истории са неверни. Уверявам ви, че брат Авелин бе човек, следващ Божията воля през целия си живот.

Неколцина от екипажа просто свиха рамене, решиха, че думите не ги касаят, но капитан Алу’мет усети сериозността в гласа на монаха и разбра, че това е решителен момент за него. Явно тези истории, които още не знаеше, наистина засягаха и него, и всеки, свързан с Абеликанската църква. Кимна, без да се усмихне.

— Никога Абеликанската църква не е отглеждала по-достоен човек от Авелин Десбрис — каза твърдо Йойона, след което се обърна и напусна „Сауди Ясинта“. Разбираше какъв риск е поел и осъзнаваше, че някой ден корабът може отново да посети Сейнт Мер-Абел и капитан Алу’мет или, по-вероятно, някой от дочулите разговора моряци можеше да се заговори с хората от абатството или дори с върховния абат Маркварт.

И все пак Йойона не се отрече от думите си. Беше го казал ясно, както трябваше да бъде.

Но те го преследваха по пътя из Амвой и го изпълваха със съмнения.

Намери си транспорт за изток — един фургон, чийто кочияш също бе вярващ човек, дружелюбен и щедър като капитан Алу’мет. Но когато се разделиха на няколко мили от портите на Сейнт Мер-Абел, отец Йойона не повтори историята за Авелин.

Чак когато видя абатството, съмненията му изчезнаха. Сейнт Мер-Абел бе внушително място от всяка гледна точка, стените му се издигаха древни и непристъпни, неотделими от планинския бряг.

Докато го гледаше оттук, Йойона си спомняше дългата история на Църквата, традициите, които произлизаха отпреди Маркварт и дори отпреди последните десетина върховни абати. Отново почувства, че духът на Авелин е до него и в него, усети непреодолимо желание да се разрови в миналото на Ордена, да види как са стояли нещата преди векове. Защото отец Йойона не вярваше, че вярата на Църквата, такава каквато беше сега, би могла да стане господстваща религия. Днес хората идваха в нея заради традицията, бяха „вярващи“, понеже и родителите им бяха такива, както и техните родители преди това. Малцина бяха като Алу’мет, осъзна той, наскоро обърнали се във вярата, убедени по сърце, а не по наследство.

Няма как да е било така в началото, разбра Йойона. Сейнт Мер-Абел, така огромен и могъщ, нямаше как да е бил построен от хора, споделящи вярванията на днешната Църква.

Окрилен от прозрението си, отец Йойона приближи портите на абатството, мястото, което бе наричал свой дом през почти две трети от живота си, място, което сега му се струваше само фасада. Не разбираше истината за абатството, но с духа на Авелин, който да го напътства, щеше да я намери.