Р. А. Салваторе
Духът на демона (23)

Глава 23
Другият брат Франсис

От всички задачи, които изпълняваха монасите от Сейнт Мер-Абел, брат Делман смяташе тази за най-трудна. Той и още двама монаси бяха завързани към спиците на огромно водно колело и превиваха гръб, за да го завъртят, пъшкайки и стенейки, дълбаейки в земята с пети, ала често падайки под огромната тежест.

Много, много надолу, подкрепян от тежки вериги, които тежаха повече от хиляда паунда, лежеше огромен каменен блок. Хубав и здрав, този камък бе взет от подземната каменоломна под южната част на двора на Сейнт Мер-Абел. Огромната кариера стигаше до най-дълбоките тунели на манастира — всъщност отец Йойона, скрит в подземните библиотеки, понякога чуваше дялкането по камъните — ала най-сигурният начин да се извадят камъни, необходими за абатството, бе използването на този кран.

Болката и усилието бяха полезни за младите монаси, смятаха техните отци и върховният абат.

Друг ден брат Делман щеше да се съгласи с това. Изтощението на тялото бе добро за духа. Ала не и днес, не и толкова скоро след завръщането му от дълго и трудно пътуване. Не искаше нищо повече от това да стигне до своята малка килия и да се свие в кревата си.

— Давай, братко Делман — скастри го отец Де Унеро с острия си глас. — Не искаш братята Калан и Сеумо да вършат всичко, нали?

— Не, отче Де Унеро — изпъшка брат Делман и се приведе така, че да притисне спицата по-силно, и напъна с всичка сила, а мускулите на гърба и краката му запулсираха от болка. Той притвори очи и изстена дълбоко. Ала тежестта внезапно се увеличи и колелото се завъртя на обратно.

Делман се ококори.

— Дръж го, братко! — изкрещя Калан, който бе проснат на земята, Сеумо вече залиташе на една страна.

— Заклинете го! — изкрещя отец Де Унеро.

Нещастният Делман напъна с всичка сила, ала краката му започнаха неумолимо да се хлъзгат. Защо Капан не се връщаше на колелото, зачуди се той? Защо Сеумо не ставаше? Защо всички се движеха така бавно?

Мина му през ум да пусне колелото и да се махне от пътя на спиците му, но знаеше, че е невъзможно. Без някой да го удържа, то щеше да се завърти прекалено бързо и да го размаже.

— Заклинете го! — отново чу той крясъка на Де Унеро, ала всичко ставаше толкова бавно.

А колелото вземаше надмощие и мускулите на Делман преминаха предела си…

Внезапно той падна назад, а всичките му стави се сгънаха на обратно. Чу внезапно изхрущяване, като камшик, и в единия му крак избухна силна болка. Той се извъртя, но едната му ръка беше приклещена и въртящото се колело го повлече бързо и го метна така силно настрани, че той се блъсна в коритото за поене на добитъка, а рамото му изпука.

Той остана неподвижен, почти в съзнание, цял в кръв и пот.

— Отведете го в личните ми покои — чу той гласа на Де Унеро. В следващия миг отецът бе над него, изглеждаше искрено загрижен.

— Не се безпокой, млади ми братко Делман — каза Де Унеро и макар да се опитваше да го успокои, гласът му все още звучеше злокобно. — Бог е с мен и с Неговата сила ще изцерим твоето изстрадало тяло.

Болката внезапно се засили, когато Калан и Сеумо вдигнаха младия Делман. През цялото му тяло преминаха вълни от агония, подпалвани от всеки мускул. След това се спусна мрак.

Дните се сляха в един, тъй като той не забелязваше как преминават.

За отец Йойона времето сега нямаше значение. Той напускаше подземната библиотека само когато физическите нужди на тялото му го принуждаваха и се връщаше колкото се може по-скоро. Не бе намерил нищо полезно сред томовете, свитъците и пергаментите, ала знаеше, че е близо. Чувстваше го, със сърце и душа.

Погледна рафта със забранените книги и се зачуди дали те бяха забранени не заради зла умисъл при написването си, а защото съдържаха истини, които щяха да уличат настоящите ръководители на Абеликанския орден. След дълго чудене, като дори веднъж стана и пристъпи към рафта, отец Йойона се засмя на собствената си параноя. Той познаваше тези книги, тъй като бе помагал при инвентаризацията им — едно от задълженията му, преди да придобие статуса на непорочен. В тях нямаше никаква скрита истина. Те бяха книги на злото, за земната магия на дактила и за изкривяването на силите на добрите камъни за зли цели, за призоваване на демони или вдигане на трупове, за създаване на чума или зла реколта — практики, неприемливи дори по време на война. На частна сбирка на отците Йойона бе научил, че една от книгите описва ужасното унищожение на реколтата през 67 година, когато Бехрен и Хонс-де-Беер били вкопчени в дълга война за контрола на проходите на планинската верига на Колана и Токата. Гладът бе обърнал хода на войната, ала цената, измерена в човешки животи и останалите лоши чувства, не си беше струвала.

Не, книгите в тъмния ъгъл не криеха никаква истина, освен ако не се вземаха предвид уроците, които можеха да се научат от допуснатите грешки.

Ала Йойона трябваше да си напомня това често в дните, които изминаваха без някакъв забележим успех. Пък и нещо друго започна да тормози ума му, като накрая се превърна в много силен дразнител — съдбата на затворниците на Маркварт. Те плащаха скъпо, може би вече прескъпо, заради неговата работа тук. Съвестта на Йойона крещеше да отиде и да види нещастните хора и кентавъра, който, ако наистина се бе борил рамо до рамо с Авелин срещу демона дактил, бе истински герой.

Но Йойона не можеше да го направи, не още, трябваше да подтисне тревогите си за затворниците. Може би трудът му тук щеше да ги спаси, каза си той или пък щеше да предотврати нови зверства от страна на Църквата.

Полека-лека той започна да напредва. Книгите в библиотеката не бяха хаотично наредени, както бе смятал в началото. Бяха разделени на секции, а те, на свой ред, бяха подредени хронологично, описвайки времето от най-ранните дни на Църквата допреди по-малко от два века, когато новата библиотека бе построена и това място се бе превърнало в архив, а не в място за работа.

За щастие повечето данни за времето, по което бе живял брат Алабарне, или поне тези извън Сейнт Мер-Абел, се пазеха тук.

Скоро след като откри общата подредба, отец Йойона започна своите търсения из най-ранните томове, които датираха отпреди първата година, годината на Богоявлението и Обновлението, разделяща историята на Стар и Нов Завет. Йойона реши, че отговорите на неговите въпроси може да се крият във времената преди Обновлението, при самото създаване на организираната Църква, във времената на свети Абел.

Не откри никакви отговори в малкото останали документи, от които не всички ставаха за четене — бяха хвалебствени творби, главно песни, славещи Бога. Много от тях бяха написани на пергаменти, които се ронеха така, че Йойона не смееше да ги докосне, а други бяха издълбани на каменни плочки. Писанията на свети Абел не бяха сред тях, разбира се — бяха изложени в главната библиотека горе. Йойона ги знаеше наизуст и не си спомняше в тях нещо, което да му помогне в търсенето. Ученията бяха най-вече общи мъдрости за поведението на хората и бяха отворени за различни тълкувания. Все пак отецът си обеща да отиде и да ги разгледа, когато има време, да види дали може да ги прочете в нова светлина и да открие нещо повече за истинските предписания на своята Църква.

Това, което най-много искаше, бе да намери Доктрината на Абата от същата тази година на Великото Богоявление, ала знаеше, че това е невъзможно. Един от големите грехове на Абеликанския орден бе, че първата Доктрина на Абата бе изгубена още преди много векове.

Затова отецът продължи работата си с това, което имаше в наличност, и зачете писанията, създадени непосредствено след Новия Завет.

Не откри нищо. Нищо.

По-малодушен човек би отстъпил пред тази непосилна задача, ала мисълта за отказ така и не премина през ума на Йойона. Той продължи своя преглед по хронология, откривайки някои окуражителни изрази на върховни абати, които Маркварт никога не би изрекъл.

И тогава намери едно наистина интересно томче, малка книжка с червена корица, написана от млад монах на име брат Франсис Гулиар през 130 година, година след първото пътуване към Пиманиникуит след Богоявление.

Ръцете на Йойона потрепериха, докато внимателно разлистваше страниците. Брат Франсис — колко иронично звучеше това име — бе един от подготвилите се за пътуването, след което се бе върнал и написал своята история!

Това само по себе си силно впечатли Йойона — днес на завръщащите се от Пиманиникуит монаси дори бе забранявано да обсъждат пътуването. Брат Пелимар се бе изпуснал и не бе живял дълго след това. Ала по времето на Франсис Гулиар избраните за пътуването дори бяха окуражавани, съдейки по текста, да разказват подробно своите истории!

Макар в тъмната стая да бе хладно, Йойона почувства как челото му се оросява с капки пот и той я попи, за да не капне върху крехкия пергамент. Отгърна страницата с треперещи пръсти и зачете:

Пък ако откриеш мъничките камъни в цвят сив и червен, приготви се да разнесеш Божията милост на лечителството из целия широк свят.

Отец Йойона отстъпи назад и си пое дълбоко въздух, за да се успокои. Ето защо абатството имаше толкова огромна колекция от мънички хематити, малките червени и сиви камъчета. Следващият абзац, в който брат Франсис Гулиар пишеше за спътниците си, потресе отеца дори още повече:

Тридесет и трима достойни братя плаваха по морето абеликанско, мъже млади и силни, добре тренирани, на които разчитахме да отведат двамата избрани до Пиманиникуит и да ги върнат обратно.

И след това всичките тридесет и един (двамина Бог прибра по време на пътуването) се присъединиха в крайната подредба и грижа за камъните свети.

— Братя — тихо промълви Йойона — по морето. Използвали са монаси.

Остана без дъх, по лицето му рукнаха сълзи, щом си спомни си съдбата на „Бягащия с вятъра“ и нещастните му моряци. Отне му много време да се успокои и да продължи да чете. Стилът на брат Франсис Гулиар бе труден, а много от думите прекалено архаични, за да може Йойона да ги разбере, а и човекът разказваше повече по смисъл, отколкото по хронология. След няколко страници Франсис описваше тръгването от Сейнт Мер-Абел в началото на пътуването.

И тогава пред Йойона се появи едиктът на върховния абат Бенуто Конкаррон в неговата прощална реч с хората от кораба и екипажа, реч, в която настояваше Абеликанският орден да разпространи божието богатство, светите камъни, сред хората, заедно с Божието слово.

Благочестие, достойнство, бедност.

Сълзите му продължиха да текат. Това бе Църквата, в която искаше да повярва, Църквата, която можеше да приеме човек със сърце, чисто като това на Авелин Десбрис. Ала какво бе станало? Какво я бе отклонило от курса? Защо сивите и червени камъни още бяха в Сейнт Мер-Абел? Къде бе отишла благотворителността?

— И къде е сега? — каза той на висок глас, мислейки за нещастните затворници.

Къде бе отишла Църквата на Франсис Гулиар и Бенуто Конкаррон?

— Проклет да си, Маркварт — прошепна отец Йойона. Прибра книгата под широкото си расо и напусна подземията, за да се отправи към спокойствието на собствената си стая. След това реши да потърси брат Браумин, ала прецени, че това може да почака, тъй като имаше друго, което го безпокоеше от дни.

Слезе в още по-ниските нива на Сейнт Мер-Абел, от другата страна на огромния манастир, към килиите, които върховният абат Маркварт бе превърнал в тъмници. Не се изненада да види, че един монах стои на стража и препречва пътя му.

— Няма да споря с теб, млади ми братко — каза Йойона, като се мъчеше да звучи заплашително. — Колко години са минали, откакто си пропътувал през Ръкавицата на Доброволното Страдание?

Наистина бе успял да стресне младежа.

— Година, отче — каза тихо той, — и четири месеца.

— Една година! — гръмна гласът на Йойона. — И се осмеляваш да заставаш на пътя ми! Стигнал съм ранга на отец, преди да се родиш, а ти дръзваш да ми казваш, че не мога да продължа!

— Върховният абат…

Йойона бе чул достатъчно. Избута младежа, като го изгледа строго, и мина покрай него, предизвиквайки го да го спре.

Младият монах измънка някакви възражения, ала само безсилно тропна с крак, когато Йойона продължи надолу по стълбите. В подножието им стояха още двама монаси, ала Йойона дори не ги заговори, само ги избута и те не посмяха да го спрат. Единият обаче го последва, като на всяка крачка сипеше възражения, а другият хукна нанякъде. За да докладва на Маркварт вероятно.

Йойона разбираше, че поема по опасен път, като дразни така дръзко върховния абат. Ала книгата, която бе намерил, само засили намерението му да се изправи срещу неправдите на Маркварт и той се закле вече да не позволява да бъде отклонен от пътя си, каквото и да последва. Бе решен да посети нещастните затворници, да се увери, че са живи и че с тях не се държат прекалено зле. Рискуваше много и разумът му подсказваше, че може да направи повече добро, ако сега си замълчи. Ала това нямаше да помогне на бедните Чиличънкови или на героичния кентавър.

Защото именно този аргумент хора като Маркварт често използваха, за да оправдаят своите безбожни действия или страха си.

Така че Йойона вече не се интересуваше колко ще вбеси Маркварт.

Продължи по пътя си, като мина през още една врата и покрай още един шокиран млад монах. След това се спусна по друго стълбище и спря, защото на пътя му стоеше брат Франсис.

— Не бива да си тук.

— Кой го казва? — сопна се отец Йойона.

— Върховният абат Маркварт — отговори Франсис без колебание. — Само той, аз и отец Де Унеро можем да слизаме тук долу.

— Все достойни хора — каза саркастично отец Йойона. — И защо така, брат Франсис? За да може да измъчвате невинните хорица на спокойствие?

Изрече думите високо и изпита задоволство от това, че младият страж зад него неспокойно се размърда.

— Невинни? — повтори скептично Франсис.

— Толкова ли ви е срам от действията ви, че ги вършите тук долу, далеч от всички? — продължи отец Йойона и пристъпи напред. — Знам какво е станало с Грейди Чиличънк.

— Нещастен случай по пътя — възрази Франсис.

— Крий греховете си, братко Франсис! — отговори Йойона — Те си остават за твоя сметка.

Франсис изсумтя презрително.

— Не можеш да разбереш в каква война сме въвлечени — възрази той. — Жал ти е за престъпници, докато невинни хора плащат с кръвта си за техните престъпления срещу Църквата и човечеството!

Отговорът на отец Йойона дойде под формата на тежък удар с лявата ръка. Но Франсис не се остави да бъде изненадан и успя да се извърне така, че ръката на Йойона само докосна лицето му, а възрастният отец залитна от пропуска. Франсис скочи зад него, сграбчи го здраво и наруши равновесието му.

Отец Йойона изстена и се извърна, ала само за момент, тъй като му причерня и след миг изпадна в безсъзнание.

— Братко Франсис! — извика смаяно младият монах и се втурна да ги разтърве. Франсис без съпротива пусна Йойона и той се стовари тежко на пода.

Той чу стъпките пред вратата си. Напред-назад, напред-назад, потъна в ритъма им и го остави да го отведе обратно до света на живите.

Светлината ослепи за миг очите му, тъй като в предишните дни бе стоял в тъмнина, ала щом очите му свикнаха, веднага разбра къде се намира — седеше на стол в личните покои на върховния абат Маркварт.

Маркварт и Франсис стояха пред него и не изглеждаха особено доволни.

— Нападнал си монах — започна рязко върховният абат Маркварт.

— Безочлив послушник, който имаше нужда от малко възпитание — отвърна отец Йойона, прогонвайки умората от очите си. — Брат, който имаше нужда от добър урок.

Маркварт погледна към самодоволния Франсис.

— Може би — съгласи се той просто за да стресне наперения млад мъж. — И все пак той само е изпълнявал моите заповеди.

Отец Йойона с мъка запази спокойствие, тъй като отчаяно искаше да каже право в очите на злия Маркварт какво мисли за него и за падналата му Църква. Ала само прехапа устни и остави стареца да продължи:

— Прекратил си задълженията си да подкрепиш канонизирането на брат Алабарне — разгневи се върховният абат. — Една достойна кауза, или поне така си мислех предвид съдбата на горкия абат Добриниън, тъй като монасите от Сейнт Прешъс имат нужда от мъничко кураж в тези мрачни времена. И какво правиш ти? Използваш времето, което съм ти дал, за да се шляеш из абатството и да се бъркаш в неща, които не те засягат.

— Как може да не ме е грижа за това, че невинни хора са държани като затворници в тъмниците? — отвърна отец Йойона спокойно и твърдо. — Как може да не ме засяга, че хора, които не са направили нищо лошо, и кентавър, който всъщност е герой, са бити и измъчвани в място, за което се предполага, че е свято?

— Измъчвани? — изсумтя върховният абат. — Ти пък какво знаеш за това?

— Ами исках да науча — отговори Йойона, — ала ти ми пречиш, както на мен, така и на останалите.

Маркварт отново изсумтя.

— Няма да оставя изплашените Чиличънкови и опасният Брадуордън да тревожат останалите. Те са моя отговорност.

— Твои затворници — поправи го Йойона.

Върховният абат Маркварт се спря и си пое дълбоко дъх.

— Не били извършили нищо лошо, казваш ти, ала ние имаме всички причини да вярваме, че кентавърът е бил съюзник на демона дактил и само случайното разрушение на Аида му е попречило да се включи в поход срещу всички богобоязливи хора на тоя свят!

— Случайно разрушение — повтори Йойона невярващо и със сарказъм.

— Това е изводът от моето разследване — внезапно изрева Маркварт и скочи към Йойона, като че искаше да го удари. — Ти реши да се занимаваш с нещо друго!

Само ако знаеше истината, отговори наум Йойона, щастлив, че е скрил древната книга в стаята си, преди да отиде при затворниците.

— А дори и с него не се занимаваш — продължи Маркварт. — И докато работеше върху някакви архаични текстове, които не могат с нищо да помогнат за сегашното тежко положение, един от нашите млади братя едва не загина!

Това накара Йойона да наостри уши.

— В двора — продължи Маркварт, — докато е работил върху нещо, което обикновено е грижа на отец Йойона, ала е било прехвърлено върху отец Де Унеро заедно с много други неща. Затова не е могъл да реагира, когато от тримата братя двама са се хлъзнали от колелото, а третият, горкият Делман, едва не е бил разполовен от внезапната тежест.

— Делман! — извика Йойона и почти скочи от стола, а Маркварт направи крачка назад. В ума му се прокрадна паника, внезапно се разтревожи за брат Браумин, когото не бе виждал вече дни наред. Колко ли инциденти се бяха случили?

Ала осъзна, че вълнението му само показва Делман като негов съучастник, затова се опита да възстанови самоконтрола си и седна пак на стола.

— Същият Делман, който ни придружи до Аида? — попита той.

— Има само един брат Делман — остро отвърна Маркварт, веднага усетил преструвката.

— Колко жалко — каза Йойона. — Жив е, нали?

— Едва-едва и може би не за дълго — отговори върховният абат и отново закрачи напред-назад.

— Ще го видя.

— Няма! — излая абатът. — Той е под грижите на отец Де Унеро. Забранявам ти да говориш с него. Няма нужда от извиненията ти, отец Йойона. Нека вината за твоето отсъствие тежи на твоите плещи. Може би така ще научиш кои са истинските ти задължения.

Мисълта, че някак е отговорен за станалото бе скандална, ала Йойона разбра заплахата зад нея. Маркварт не само използваше това като извинение да го държи настрана от брат Делман, но и бе оставил младежа в ръцете на Де Унеро, човек умел в изкривяването на умовете на хората, както свидетелстваха братята, пуснати по дирите на Авелин.

— Ти си ми свидетел, братко Франсис — каза Маркварт. — Предупреждавам те, отче Йойона, че ако приближиш брат Делман, последствията ще бъдат ужасни — и за теб, и за него.

Йойона бе изненадан, че Маркварт го заплаши така открито. Нали всичко се нареждаше както го иска, защо му трябваше да стига до такива крайности?

Не възрази, само кимна и излезе. Нямаше намерение скоро да застава на пътя на Маркварт. За брат Делман щеше да е по-добре, ако прекъснеше за известно време отношенията си с него. Освен това едва бе започнал работата си.

Хапна набързо, отиде до стаята си и въздъхна дълбоко, когато видя томчето на мястото му. Сетне се върна в древната библиотека, за да намери повече информация за този все по-заплетен пъзел.

Вратите бяха запечатани с тежки катинари. Един млад монах, когото Йойона изобщо не познаваше, бе застанал на пост.

— Какво означава това? — попита отецът.

— Никой не може да влиза в древните библиотеки — отвърна механично монахът. — По заповед на…

Йойона не го изчака да довърши, обърна се и хукна нагоре по стълбата. Не бе изненадан да открие, че абат Маркварт го чака в личните си покои, този път сам.

— Не каза, че прекратяваш работата ми — започна отец Йойона, искаше да започне внимателно тази битка, тъй като вярваше, че тя ще се окаже решаваща.

— Сега не е времето да се тревожиш за светостта на брат Алабарне — спокойно отвърна върховният абат. — Не мога да си позволя един от отците ми да си губи времето в тъмниците.

— Интересно — отговори Йойона, — при положение, че много от най-верните ти братя си губят времето в други тъмници.

Видя как в очите на Маркварт блясва ярост, ала абатът бързо се овладя.

— Процесът по канонизирането ще изчака края на войната — каза той.

— Която по всички данни може би вече е завършила — бързо отвърна Йойона.

— И докато опасността за Ордена отмине — добави Маркварт, — разумно е да предположим, че след като паур може да се добере до абат Добриниън, нито един от нас не е в безопасност. Враговете ни сега са отчаяни, тъй като войната се развива зле за тях. Вероятно ще се опитат да убият още някой от влиятелните водачи на човечеството.

Йойона едва сдържа езика си, преди да обвини Маркварт на място, че е изфабрикувал убийството на Добриниън. Не го беше грижа вече за него самия, би обвинил Маркварт публично, открито, започвайки битка, която вероятно щеше да му коства живота. Ала не можеше, напомни си той неколкократно в следващите няколко мига. Трябваше да мисли и за другите — Делман, Браумин Херде, Марлборо Висченти и нещастните затворници. Заради тях и не заради себе си още не можеше да започне битката с Маркварт.

— Процесът ще изчака докато откраднатите камъни бъдат върнати — продължи Маркварт.

— Значи ще си губя времето на горните нива — осмели се да отговори Йойона.

— Не, имам друга работа за теб — отвърна Маркварт — по-важна. След като вече си добре, достатъчно здрав, че да нападнеш друг монах, ще трябва да се приготвиш за път.

— Ала ти каза, че светостта ще почака — отвърна Йойона.

— Така е — отговори Маркварт — ала твоята цел вече не е Сейнт Хонс. Отиваш в Палмарис, в Сейнт Прешъс, за да присъстваш на назначението на новия абат.

Отец Йойона не можа напълно да скрие изненадата си. Нямаше монах в абатството, готов за тази работа и заради това, доколкото знаеше той, нищо за наследяването не бе обсъждано, това бе работа на Събора на Абатите по-късно тази година.

— Отец де Унеро — отвърна абат Маркварт на незададения му въпрос.

— Де Унеро? — повтори невярващо Йойона. — Най-младият отец в Сейнт Мер-Абел, издигнат в ранг предварително заради смъртта на отец Сихертън?

— Убийството на отец Сихертън, извършено от Авелин Десбрис — бързо му напомни Маркварт.

— Той ще поеме водачеството над Сейнт Прешъс? — продължи Йойона, прекалено отвратен дори за да усети болката от последните си думи. — Ала тази позиция е много важна, предвид факта, че Палмарис остава близо до сраженията.

— И именно затова избрах Де Унеро — отвърна спокойно Маркварт.

— Избрал си го? — изуми Йойона. Такъв ход бе безпрецедентен, назначението на абат не бе дребна работа, дори ако ставаше зад стените на въпросния манастир. Това се решаваше от Събора на абатите!

— Няма време да свикаме Събор предварително — обясни Маркварт, — нито можем да чакаме до планираната среща през калември. Дотогава назначавам този, когото считам за най-подходящ предвид обстоятелствата. Отец Де Унеро ще замени Добриниън.

— Временно? — попита Йойона.

— За постоянно — остро отговори Маркварт. — А ти, отче Йойона, ще го придружиш.

— Ала аз тъкмо се върнах след много седмици на път — възрази Йойона, но разбра, че е победен и че е сбъркал в опита си да се добере до затворниците, да притисне Маркварт. И сега щеше да си плати.

Маркварт имаше право да забави процеса по канонизирането, а дали изборът на Де Унеро щеше да остане в сила, щеше да се реши на Събора, не по-рано. Йойона нямаше как да възрази, нито да се измъкне.

— Ще останеш в Сейнт Прешъс да помогнеш на отец… на абат Де Унеро — продължи Маркварт. — Ако той е доволен, може да се върнеш в Сейнт Мер-Абел.

— Ала аз имам по-висок ранг от него.

— Вече не — отговори Маркварт.

— Аз… Съборът няма да разреши това! — възрази Йойона.

— Това ще видим в средата на месец калември — отвърна Маркварт, — ако другите абати и техните гласуващи заместници считат за нужно да отменят решението ми, може би ти ще си новият абат на Сейнт Прешъс.

Ала по това време Маркварт вече щеше да е докопал камъните и всички монаси, които подкрепяха Йойона или просто му бяха приятели, щяха да изчезнат от Сейнт Мер-Абел, жертви на „инциденти“ като сполетелия брат Делман, или пък щяха да минат на страната на Маркварт след поредица от лъжи и заплахи. Или пък щяха да бъдат изпратени на мисии в далечни и опасни земи. До този миг отец Йойона не бе осъзнавал какъв ужасен противник може да бъде старият върховен абат.

— Може би ще се срещнем отново — каза Маркварт, махвайки му с ръка. — Ала заради спокойствието и на двама ни, се надявам това да не се случи.

„И така, всичко свърши“, помисли си Йойона.