Уна-Мери Паркър
Фалшиви обещания (9)

IX

— Не разбирам защо се притесняваш за Тоби Хамкрофт. Няма никакво значение, че е изчезнал. Не ти е нужен. Защо си разстроен?

Максин Конъли все още говореше с подчертан френски акцент, макар че живееше в Англия от близо двадесет години. Тя се обърна да погледне Деклан, който караше по Парк Лейн техния двуместен ролс-ройс — последната им придобивка. Спряха пред главния вход на Гросвенър Хаус. Розовите му ръце с късички пръсти и тъмни косъмчета леко държаха кормилото. Тя забеляза, че профилът му някак си започва да се разлива от сития живот, който водеше. Косата му беше започнала да оредява на темето, макар че той се мъчеше да прикрие това, като се решеше по специален начин.

Деклан хвърли поглед на Максин и му се прииска понякога да не беше чак толкова интелигентна. Едно нещо бе да имаш жена, която проявява разбиране към служебните ти задължения, съвсем друго през цялото време тя да е на една крачка пред теб.

Той не отговори на въпроса й, а вместо това каза:

— Надявам се, че ще има кой да паркира колата вместо мен. После излезе — нисък, набит, облечен с великолепно ушит смокинг, с който изглеждаше по-скоро як, отколкото закръглен — и размаха ключовете пред лицето на униформения портиер.

— Съжалявам, сър. Ще трябва да си намерите място за паркиране някъде отзад. Тази вечер очакваме да пристигнат няколкостотин коли и се опасявам, че не е възможно да оставите вашата тук.

Деклан притеснено цъкна с език. Максин вече стоеше на тротоара, обсипана с бляскави диаманти, с рокля от черен атлаз и шифон за четири хиляди лири от „Брус Олдфийлд“.

— Ти по-добре върви, Макси — кисело каза Деклан. — Ще се видим във фоайето.

Двамата си бяха купили билети за един от най-изисканите благотворителни балове на Лондонския сезон и имаха запазени места на маса, начело на която щяха да седнат Чарлс и Джейн Брайър. Деклан обичаше да го виждат на такива светски събирания. Обикновено срещаше свои познати, повечето от които бе направил вложители на „Лойд“. Смяташе, че е добра политика да им покаже колко е преуспял.

Дори по време на рецесия. Дори когато над „Лойд“ бе надвиснала такава катастрофа, че вложителите на рисковите синдикати бяха започнали да рухват като купчинка плочки за домино, фалираха, продаваха къщите си. „Докато той самият продължаваше да печели, другите можеха да си гледат работата“, както си помисли той.

В дамската гардеробна Максин отиде до огледалото на тоалетната масичка уж за да дооправи иначе съвършения си грим, но всъщност за да има време да разбере кои други са дошли. Атлаз и пайети, изящна дантела и скъпоценни бижута привлякоха погледа й и тя бе доволна, че тази вечер е облякла черната си рокля. С бялата си кожа и лъскавата си черна коса, прибрана назад в изящен кок, Максин ярко се открояваше сред многобройните англичанки с безцветни коси и рокли в пастелни тонове. Тя с удоволствие разгледа отражението си в огледалото; на тридесет и девет години изглеждаше сочна като зряла праскова.

Няколко жени шумно нахлуха в гардеробната, като издаваха радостни възклицания и шумоляха с копринените си рокли. Сред тях се открояваше висока стройна жена с аристократична осанка, която носеше привидно елегантна рокля от кремав креп и огърлица от няколко реда перли. Максин веднага позна лейди Роузмари Дейвънпорт. Двете се бяха запознали на един коктейл у Лайза и Тоби и затова, без да се колебае, Максин се присъедини към хора от хвалебствени излияния:

— Изглеждаш чудесно, Роузмари!

— Сигурно си капнала. Толкова тежка работа има около уреждането на един такъв бал.

— Как го правиш, Роузмари? Балната зала е приказна!

— Скъпа моя, изглеждаш великолепно! Но ти винаги изглеждаш така. Колко билета успя да продадеш за тази вечер?

Лейди Роузмари се усмихваше любезно, макар да изглеждаше бледа и напрегната. Групичката мина покрай Максин и я накара да се почувства като натрапница. Жените се скупчиха още по-плътно около лейди Роузмари и започнаха да си шепнат нещо доверително, като напълно изолираха Максин от компанията си. Тя се приближи до мивките, остави топлата вода да се стича по пръстите й и едва тогава успя да чуе за какво си говорят.

— … Най-ужасният удар.

— Вие колко изгубихте?… О, Божичко!

— Чухте ли, че семейство Бродърик са разорени… банкрутирали?

— Искате да кажете, че ще ви се наложи да продадете всичко?… Всичко?

— О, това е истински ужас!

— Моят съпруг получи нервна криза…

— И още един се самоуби… Хенри Гранвил. Обесил се е. Това е второто самоубийство за последните две седмици…

— Но не става въпрос само за природните бедствия, моят съпруг казва…

— Измами и мошеничество в невероятни размери!…

— Опасявам се, че това е само върхът на айсберга!

— … И чух от много достоверен източник, че най-накрая загубите щели да достигнат дванадесет милиарда. Това прави средно по половин милион на вложител.

Максин стоеше като парализирана, дори нямаше сили да се отдалечи. Беше шокирана и се чудеше защо Деклан нито веднъж не бе споменал, че положението е толкова сериозно. През всичките години, прекарани в Англия, тя нито веднъж не бе чула такива неща да се говорят в една гардеробна. Обикновено жените сплетничеха и взаимно си правеха комплименти за облеклото, оплакваха се от съпрузите си или се хвалеха с любовниците си; никога по-рано не беше ги чувала открито да обсъждат финансовите си проблеми и тези на приятелите си. И през цялото време всички произнасяха името „Лойд“ с присвити устни.

Максин побърза да отиде да намери Деклан. Ами ако и тях ги очакваха финансови загуби!… Тази мисъл беше направо непоносима. Двамата бяха работили толкова усилено, за да постигнат днешното си благополучие, и знаеше, че никога не би могла да се върне към мизерията на младежките си години.

— Трябва да говоря с теб — каза тя сърдито и дръпна Деклан по-далеч от групата мъже, с които разговаряше.

— Какво има?

Като смесваше припряно английски и френски думи, тя му каза какво е чула.

— И ние ли ще понесем финансови загуби? — натъртено попита Максин и впери блесналите си, черни като маслини очи в него.

— Не — безстрастно отвърна той. Отиде бавно до бара. — Две водки „Абсолют“ с тоник — поръча Деклан, като размаха банкнота от петдесет лири.

— Как може да си толкова сигурен? Сред онези жени беше лейди Роузмари Дейвънпорт. Каза нещо за огромни загуби.

Деклан имаше самодоволен вид.

— Много хора изгубиха пари, но не и твоят благоверен!

— Но защо? Защо те е трябвало?… — Максин изведнъж млъкна и присви очи. — Изчезването на Тоби има ли нещо общо с тези загуби?

— Не, доколкото ми е известно, но неговото изчезване се отразява зле на бизнеса. Привлича всеобщото внимание върху синдиката „Хамкрофт“, а това е последното нещо, от което имаме нужда в момента.

— Тези жени… те бяха направо шокирани… Изплашиха ме. Тя все още изглеждаше разтревожена.

— Няма как да не са шокирани — той весело се изкиска. — Сигурно всички са съпруги на външни вложители, дето до последния момент са чакали „бомбата“ да падне на главите им, че да разберат какво става. Викаме им ломбардците. Виж какво, аз работя на това място, знам какво става всяка минута. Оттук малко вътрешна информация, оттам някоя добре премислена сделка… и при нас всичко е наред, Макси.

Максин с благодарност си взе чаша коктейл „Абсолют“ от подноса на един келнер и отпи голяма глътка от огнената течност, в която потракваха кубчета лед.

— Защо ломбардците, Деклан? Да не би заради Ломбард Стрийт^[1], която се намира близо до сградата на „Лойд“?

Деклан сниши глас и се огледа.

— Ломбард означава лишен от мангизи балама и тъй нататък — той се изкиска, доволен от собственото си остроумие. — Не забравяй, че Чарлс ми е приятел. Той винаги ще се погрижи парите ми да останат непокътнати. И е добър учител. Много съм научил от Чарлс — Деклан многозначително поклати глава.

Максин се успокои и започна да се наслаждава на вечерта. Беше се изплашила здравата, но това я накара дори още повече да оцени хубавите неща в живота — нещата, без които не можеше да живее, като изисканите дрехи, красивите бижута, великолепната къща и хубавата кола. Пък и това я накара да почувства известно благоразположение към жените в гардеробната, които презрително я бяха пренебрегнали и я бяха изключили от разговора си. В края на краищата, докато тях ги очакваше разорение, тя продължаваше да се наслаждава на начина на живот, който всички желаеха. Това някак си ги правеше по-поносими за нея.

Чарлс Брайър, който същата сутрин бе пристигнал от Ню Йорк, изглеждаше в невероятно добра форма. Представи Максин и Деклан на другите си гости. Съпругата му Джейн не се отдели от него през цялото време — бледа, безцветна жена с рокля от бежова дантела, която след тридесет години семеен живот знаеше, че не може дори да си отвори устата в присъствието на съпруга си, и не се и опитваше.

При първа възможност Чарлс извика Деклан настрана.

— Някакви новини за Тоби? — попита той.

Деклан поклати глава.

— Вестниците ежедневно пишат, че е изчезнал и апелират към всеки, който го е видял някъде, да се обади, но засега няма никакъв резултат. Според мен той е вече някъде в чужбина.

— Защо мислиш така?

— Имам чувството, че е така. Струва ми се, че ако беше в страната, досега щяха да го намерят, жив или мъртъв.

— Говорил ли си с Лайза? — попита Чарлс. — Май ще трябва утре да й се обадя по телефона.

— Видях я преди два дни, говорихме и по телефона. Изглежда доста спокойна при дадените обстоятелства.

Чарлс Брайър издуха облак цигарен дим и с любопитство погледна Деклан.

— Смяташ ли, че тя знае какво се е случило с него?

— Сигурен съм, че щеше да ми каже, ако знаеше нещо. Много е непосредствена, не би могла да пази тайна. Да се надяваме, че скоро ще имаме новини. В стаята всички говорят само за това, бъди сигурен.

— Полицията прави ли всичко възможно да го открие? В края на краищата вече са минали дванадесет-тринадесет дни, откакто са го видели за последен път — отбеляза Чарлс.

— Последното, което чух, е, че се опитват да открият екипажа на „Утринно сияние“. Яхтата е дадена под наем на някакви богати мексиканци и се предполага, че се намира някъде край бреговете на Испания.

— Испания, а? — Чарлс повдигна гъстите си бели вежди. — Родителите на Тоби живеят в Испания, нали? Чудя се дали цялата работа не е свързана по някакъв начин с това.

Деклан сви рамене.

— Сигурно си чул и за другия скандал, който е свързан с компанията, нали?

— Какъв скандал?

— Двама от външните вложители са хвърлили топа заради загубите си. Роджър Кларк и Хенри Гранвил. И за това пишеше във вестниците. При това положение хората ще започнат да си мислят, че сме кутсузлии.

Чарлс сниши глас:

— Е, по-добре е да мислят това, отколкото нещо друго, нали?

Деклан се усмихна многозначително:

— Прав си.

Обявиха, че вечерята е сервирана и като мощен поток всички се устремиха по широкото стълбище към просторната бална зала на долния етаж.

Със сдържано достойнство лейди Роузмари и сър Хъмфри седяха начело на централната маса. Те може би много скоро щяха да загубят всичките си пари, но не им струваше нищо да се държат изискано и благосклонно и бяха решени да покажат на света, че притежават тези качества в изобилие.

— Не само ние сме засегнати от тази катастрофа — утешително се бе произнесъл сър Хъмфри по-рано същата вечер, когато двамата се приготвяха за бала.

— Прав си — съгласи се лейди Роузмари. Тя полагаше усилия да не се измъчва заради загубата на Кейвънхам Корт и начина на живот, свързан с тази къща, но не й беше лесно. — Трябва да гледаме на всичко това като на приключение, Хъмфри. Ще си вземем апартамент с градина заради кучетата и аз ще започна работа.

Сър Хъмфри я погледна учудено и глуповато със своите добри очи.

— Но какво ще работиш?

— Записах се в курса за изработване на пердета, калъфки и абажури. Ще го завърша и ще се захвана за работа. Ще мога да използвам една от стаите на апартамента, в който ще живеем. Сигурна съм, че ще изкарвам много пари. Хората винаги търсят някой, който да им направи завеси или калъфки за креслата. Ще се справя, особено ако в началото вземам по-евтино.

А междувременно тя председателстваше настоящия бал, последното й обществено задължение, преди големият удар да се стовари върху главата й, затова разговаряше с другите гости, докато сър Хъмфри ги забавляваше с остроумни разкази за премеждията си по време на последния лов.

На съседната маса имаше две празни места. Лайза и Тоби Хамкрофт отдавна се бяха съгласили да си купят билети и да се присъединят към компанията на Антъни Търнбъл.

— Много глупаво от моя страна. Забравих да кажа на организаторите, че те няма да присъстват — нехайно каза Ема на съпруга си.

Той бе поканил неколцина министри и съпругите им на тази маса; всички бяха поддръжници на една и съща кауза — борбата с рака, и Ема знаеше, че тази вечер е важна за него.

— Не се притеснявай, скъпа — каза той. — Всички ще разберат. Лайза сигурно все още не е успяла да се свърже с Тоби, нали?

Ема извърна лице, тъй като мразеше да лъже Антъни, дори заради Лайза.

— Не, не е успяла — отговори тя. И си каза, че поне това е вярно.

Антъни изглеждаше притеснен.

— Колкото по-дълго го няма, толкова по-сериозно става положението — каза той, клатейки глава. — За Бога, е какво се занимават тези полицаи, дявол ги взел?

Еми сви нежните си бели рамене, които бледосинята рокля от шифон излагаше на показ.

— Сигурно е като да търсиш игла в купа сено — небрежно отвърна тя.

— Тази работа не ми харесва.

Тя го погледна с любопитство, дали не беше подочул нещо?

— Какво искаш да кажеш?

Антъни направи гримаса.

— Като депутат аз трябва да бъда много внимателен; да не будя никакви подозрения. Сега ми се иска никога да не бях се съгласявал да стана външен вложител на „Лойд“. Ако има нещо съмнително около Тоби, аз, най-меко казано, ще изпадна в неловко положение — добави той, като снижи глас.

Бузите на Ема пламнаха от гняв.

— Как можа да кажеш такова нещо? Лайза и Тоби са най-добрите ни приятели. Разбира се, той не е…

— Говори по-тихо — сърдито прошепна той. — За Бога, Ем! — с фалшива усмивка огледа гостите около масата, но за негово облекчение те разговаряха помежду си и не му обърнаха внимание. — Нека да се освободим от тези два празни стола.

Антъни направи знак на един келнер с бели ръкавици и той веднага застана до него. Столовете бяха махнати и Антъни одобрително закима.

— Така е по-добре! Тези празни столове бяха като призраци.

Ема седеше, стиснала устни. Понякога Антъни бе склонен да поставя политическата си кариера над всичко друго.

 

 

На събранието присъстваха само седмина мъже и две жени. Бяха станали по-малко поради самоубийството на Хенри Гранвил. Атмосферата беше напрегната. Нещата не вървяха по план. Жените несъмнено бяха изплашени, докато водачът на групата ги фиксираше със студения си безжизнен поглед и току удряше със свит юмрук дланта на другата си ръка. Току-що бяха разбрали, че този човек е склонен да изпада в необуздани пристъпи на ярост. Тогава внезапно измъкваше пистолета си, размахваше го и казваше, че ще убие всички, ако не получи онова, което искаше. Обзет от натрапливата мисъл за съществуването на централния фонд на „Лойд“, той заплашваше да отмъсти на всеки, който би се опитал да го измами. Викаше, че всички са еднакво замесени в тази работа и никой вече не може да се измъкне. Заяви, че ако някой не му се подчини, ще го открие, където и да е, и ще го убие.

Най-възрастният член на групата беше най-силно разтревожен, тъй като едва сега осъзнаваше, че неговите алтруистични планове са попаднали в ръцете на психопат. Пък и първоначалната идея бе толкова проста. Подобно на хиляди други, и той бе загубил всичките си спестявания в „Лойд“. Разгневен от тази несправедливост, той знаеше, че има и други хора в неговото положение — по-стари, по-слаби, по-уязвими, отчаяно нуждаещи се от помощ. Защо тогава да не отвлекат един от видните вложители на „Лойд“ и да не поискат откуп? След това парите щяха да бъдат разпределени между онези, които най-много бяха пострадали. Но все пак сам не би могъл да го извърши. Това щеше да е голяма операция, щеше да има нужда от хора с различни умения. Малко по малко бе успял да събере тази група, доверявайки плана си на онези, на които според него можеше да се разчита. Именно неговият дългогодишен приятел Хенри Гранвил бе предложил да използват услугите на племенника му, бивш офицер от Военната полиция, който също бе загубил всичките си спестявания. Той щеше да ръководи операцията. Хенри Гранвил бе настоявал за две неща: никой да не пострада и планът им да бъде осъществен с цивилизовани средства. Старецът малко се бе разколебал, когато сестра му го бе нарекла смахнат чудак, който страда от старческо слабоумие. Но сега всичко се беше объркало.

 

 

По същото това време Чарлс Брайър и Мартин Хамкрофт седяха един срещу друг до кръглата масичка със стъклен плот в американския бар на хотел „Савой“. Между тях цареше студена и враждебна атмосфера.

— Нека първо да си поръчаме нещо за пиене и тогава да се заемем със сериозните въпроси — предложи Чарлс, който искаше да печели време.

Това съсухрено старче Мартин Хамкрофт бе настояло да се срещнат, но Чарлс беше решен отсега нататък да контролира положението. Първоначалните си успехи може би дължеше на Мартин, но през изминалите четиринадесет години бе проправял свой собствен път и сам се бе издигнал. Ако зависеше от него, Деклан щеше да го наследи като президент на синдиката „Хамкрофт“, а не Тоби.

— Ужасно се притеснявам за Тоби — каза Мартин.

Днес той изглеждаше особено състарен и сбръчкан, сякаш след жегата в Испания английският климат бе вледенил костите му.

— Какво ще пиеш? — попита Чарлс, като направи знак на един келнер.

— Сухо мартини, моля.

— И за мен сухо мартини — поръча той — с маслина и с няколко капки лимон.

— Разбира се, сър.

Келнерът бързо се отдалечи и Мартин с очакване погледна Чарлс.

— Е? Какво е положението? — настоятелно попита той. — Ако нещо не е наред в компанията, защо цялата вина пада върху Тоби?

Чарлс се наведе напред и дискретно сниши глас:

— Аз не го обвинявам. Знаеш какви ги пишат онези от пресата. Всъщност всичко е под контрол. Както знаеш, Деклан действа според моите инструкции. Прави точно каквото му кажа. Затова го направих застрахователен агент, за да се грижи за личните интереси на вътрешните вложители.

— Поначало Тоби вършеше тази работа във фирмата — отбеляза Мартин.

Чарлс кимна.

— Но Тоби наистина имаше някои резерви и възражения по отношение на отделни аспекти на работата. Не ти ли е споменавал за това? — нехайно попита Чарлс, но в същото време като че ли се умилкваше.

— Може и да ми го е казвал, не си спомням. Нали разбираш, не се виждаме чак толкова често — в гласа на Мартин звучеше нетърпение, сякаш искаше да накара Чарлс веднага да премине към същността на въпроса.

— Все пак Тоби е блестящ брокер и е постигнал много успехи — любезно продължи Чарлс. — С естествения си чар и със способността си да се разбира с хората той е идеалният посредник. Може да накара всеки застраховател в стаята да поеме част от някоя застраховка и винаги може да се разчита на него. От комисиони за осигуряване на застрахователни полици е направил цяло състояние!

Чарлс кимаше тържествено, кръглото му подпухнало лице с двойна брадичка подскачаше нагоре-надолу, сякаш той бе кукла, движена от невидими конци. С чувство на леко отвращение Мартин си помисли, че сигурно се храни и пие алкохол по два пъти на ден, без дори да помисли за здравето си.

— Всичко това ми е известно — изръмжа той. — Не съм дошъл тук, за да слушам доклада ти за неговите способности. Искам да знам какво става с външните вложители. Много добре знаеш, че през последните тринадесет години бях в чужбина. Връщам се тук само когато се наложи и това, което чувам, никак не ми харесва.

Стараеше се да не споменава много често името на Тоби. Чарлс явно нямаше ни най-малка представа, че той е бил отвлечен, иначе досега щеше да каже нещо по този въпрос.

— Кое не ти харесва? — удивено попита Чарлс. — Ние сме в дълбока рецесия, нали знаеш? „Лойд“ пострада, както всички други компании.

Донесоха питиетата им. Чарлс започна да пие, като че ли беше много жаден. Мартин отпиваше по малко, усещайки как сместа от джин и вермут внезапно и нежно стопля стомаха му.

Най-накрая каза с леден глас:

— Пет пари не давам за останалите. Искам да знам дали и аз ще имам финансови затруднения заради „Лойд“ или не!

Ръката на Чарлс за миг застина, както държеше чашата пред устните си, и той удивено погледна Мартин.

— Ти като че ли се притесняваш повече за парите си, отколкото за сина си — отбеляза Чарлс.

— В момента не съм в състояние да направя нищо за него. Всичко зависи от полицията — рязко отвърна Мартин. — Но се надявам, че мога да разбера дали съм понесъл загуби като всички останали или не. Кажи ми, Чарлс.

По лицето на Чарлс се разля широка усмивка, той се изсмя кратко, сякаш излая.

— Нали току-що ти казах, че Деклан се грижи за вътрешните вложители! И че прави точно каквото му кажа? Разбира се, че ти не си понесъл никакви загуби. На мен винаги може да се разчита да се погрижа за приятелите си, да знаеш — добави с пресилена скромност. — Ти си един от хората, за които Деклан работи според моите специални инструкции. Ти си член на малкия синдикат, където имаме високи застрахователни премии и минимален риск, скъпи Мартин. Нали разбираш? Ти, аз и неколцина други обираме каймака… La creme de la creme! — гласът му се извиси и в него прозвуча задоволство. — Ние се грижим за своите, да знаеш.

Сякаш някаква огромна тежест се смъкна от плещите на Мартин, дори дълбоките бръчки по лицето му като че ли се поизгладиха.

— Слава Богу! — възкликна той. — Не можеш да си представиш какво огромно облекчение изпитвам.

— Напразно си се притеснявал. Хайде да изпием още по едно — Чарлс сияеше, изпълнен с благосклонност, един Дядо Коледа за големите, закръглен и щастлив, който раздава подаръци на благодарните възрастни хора.

Малко по-късно, след като изпиха по още едно питие, Мартин се поразмекна. Всичко щеше да се оправи. Топлината на мартинито в стомаха му подсказваше, че ще бъде точно така. Но имаше още едно нещо, което трябваше да разбере.

— Тоби също е в малкия синдикат и те с Лайза няма да понесат никакви загуби, нали? — попита той.

Лицето на Чарлс стана мрачно. Присви месестите си устни, белите му вежди се сбърчиха.

— Тоби имаше странна представа за малкия синдикат — отговори кратко. — Някаква префърцунена идея, че това е неморално. Не искаше да има нищо общо с него. Не знам в кои синдикати е вложил парите си, но със сигурност не са в малкия.

 

 

И Лайза не знаеше къде са вложени парите на Тоби. Това бе първото нещо, което Мартин я попита, когато се върна в къщата на Холанд Парк Уок.

Тя го погледна объркано.

— Не зная. Има ли значение?

В момента повече от всичко я интересуваше къде е Тоби, а не къде са парите му. Чувстваше се изключително напрегната след срещата с мисис Гранвил, която, след като хвърли „бомбата“ в началото, отказа да спомене каквото и да било повече за плана на съпруга си, като ридаеше и говореше несвързано при всеки опит да я притиснат. Накрая двамата си тръгнаха; беше безсмислено да се опитват да измъкнат някаква информация от нея в това състояние. Но сега Лайза бе преследвана от натрапливата мисъл, че тази жена не знае нищо повече, че Хенри Гранвил е отнесъл със себе си в гроба сведенията за мястото, където се намираше Тоби…

— Тогава може да понесете големи загуби — говореше Мартин.

— Какво? — тя се върна в настоящето и нетърпеливо махна с ръка. — Че кой го интересува? Някакви си пари! — кресна, изгубила контрол над себе си.

Днес бе най-лошият й ден. Първоначалният шок от случилото се бе отшумял, приповдигнатото настроение след появата й по телевизията също се бе стопило. Сега щеше да се чувства като разпната в ада, докато мисис Гранвил не дадеше необходимата информация или от „Лойд“ не приемеха условията на похитителите.

Президентът на фирмата не беше й се обаждал, а когато самата тя му бе позвънила, секретарката й бе казала, че той за целия ден имал уговорени срещи и вероятно няма да има възможност да се свърже с нея.

„Какво ли означава това? — питаше се Лайза. С кого ли се срещаше той?“

Когато от полицията й позвъниха, за да й кажат, че няма нищо ново около случая, тя изпита непреодолимо желание да изтърси истината. „Тоби е бил отвлечен… искат откуп… Моля ви, намерете го, преди да е станало прекалено късно…“ Точно навреме успя да се овладее и да преглътне тези думи, които заседнаха на гърлото й, и сега имаше чувството, че се задушава.

— Мисис Хамкрофт, чувате ли ме? — попита инспектор Робин Бък, докато тя с всички сили се стараеше да се овладее.

— Да.

Плачеше й се от отчаяние. Когато той затвори телефона, Лайза се запита дали е постъпила правилно.

А и Тили, Томас и Сара бяха кисели и непослушни през целия ден, оставяха играчките и дрехите си навсякъде из къщата, а когато им се скараше, отговаряха й грубо.

— Ако не слушате, ще ви заключа в детската стая — викна Лайза, усещайки, че прекалява, но направо имаше чувството, че ще полудее от вироглавото им държане и от врявата, която вдигаха.

Сара избухна в сълзи.

— Аз… с-с-само и-и-исках да занеса долу количката на куклите! — изплака тя. Погледна жално и умолително майка си. — Не е честно, Тоби кара колело в градината, а на мен не ми давате да сваля к-к-оличката.

Лайза погледна надолу и видя цялата мъка на света, изписана върху малкото личице на Сара. Изведнъж се почувства много жестока. Сара не беше виновна, нито пък Томас и Тили, задето Тоби бе отвлечен, а самата тя — отчаяна. Бяха прекалено малки, за да проумеят сериозността на положението. Лайза коленичи и протегна ръце към Сара, която се хвърли на шията й, хълцайки.

— Всичко е наред, миличка — успокои я Лайза. — Съжалявам, че бях груба. Наистина не исках да те разстроя.

И тъй като Сара продължаваше да плаче, Лайза също се разплака, а Томас, който бе наблюдавал сцената като хипнотизиран, най-накрая се обади.

— Да занеса ли Сарината количка за кукли в градината, мамо? — попита той с много сериозно изражение.

— Благодаря ти, миличък. Много си мил. Ти си много добро момче.

После тя прошепна нещо в ухото на Сара. След миг Сара каза: „Благодаря ти, Томас“ и силно подсмръкна.

— Няма защо.

Той вдигна количката за куклите и с наперена мъжка походка я занесе в градината.

Когато Мартин се върна следобед, като миришеше на бренди и на пури, и започна да се суети за това в кои синдикати Тоби е вложил парите си, нещо в гърдите на Лайза сякаш се счупи.

— По дяволите, само парите те интересуват! — извика тя. — Човек може да си помисли, че са отвлекли скъпоценните ти пари, а не сина ти.

Мартин я изгледа хладно.

— Няма защо да се държиш така, Лайза. Знам, че си разстроена, но човек трябва да е практичен! Ако сте понесли големи загуби, както брат ти Фреди, ще трябва ти и Тоби да вземете съответните мерки, за да се спасите. Нали не искаш да се наложи да продадете къщата и Чокландс? Или да загубиш „Утринно сияние“? Или децата ти да не ходят в добри училища?

Лайза прокара пръсти през косата си, очите й бяха разширени от удивление и гняв.

— Не мога да повярвам на ушите си! — възкликна тя. — Синът ти, твоят единствен син, е отвлечен от тайфа смахнати гангстери, а ти се чудиш дали ще можем да запазим жизненото си равнище! Дори не сме сигурни дали ще освободят Тоби. Може да го малтретират. Може дори да го убият. Но не! Важното е да си запазим двете къщи и онази проклета яхта!

Тя се изправи, сърцето й щеше да се пръсне, ушите й бучаха. В този момент Нина влезе в стаята, явно бе чула думите на Лайза.

— Ние наистина споделяме твоята тревога за Тоби — каза тя, като с един поглед обхвана всичко: гневно отметнала косата си назад, Лайза крачеше из стаята, Мартин стоеше във вдървена поза пред камината и с хладно любопитство я наблюдаваше. — Съвсем естествено е да се притесняваме за финансовото ни положение след всички онези ужасни неща, които чуваме, откакто сме тук — обърна се към Мартин: — Видяхте ли се с Чарлс на обед?

— Да. При нас всичко е наред. Чрез Деклан той ни е включил в малкия синдикат, но нищо не знаеше за вложенията на Тоби.

Нина изглеждаше изненадана.

— А ти знаеш ли нещо, Лайза? Знаеш ли в кои синдикати Тоби е вложил парите си?

Преди Лайза да успее да отговори, Мартин рязко се намеси:

— Не я питай, Нина. Аз я попитах и тя едва не ми откъсна главата! Както изглежда, Лайза смята, че аз съм безчувствен към Тоби, щом се интересувам от това дали е понесъл някакви финансови загуби.

Нина тъжно погледна Лайза.

— О, скъпа. Мартин не е имал това предвид. Не се притеснявай толкова. Сигурна съм, че скоро ще освободят Тоби. Аз напълно разчитам на Малкълм Блакуел, да знаеш — тя говореше много разпалено. — Сигурна съм, че той ще преговаря с похитителите по възможно най-добрия начин и ще им даде всичко, каквото поискат, за да осигури освобождението на Тоби.

Лайза погледна свекърва си почти със съжаление. Дали това се дължеше на факта, че принадлежаха към различни поколения? Или може би Нина бе изгубила връзка с реалния свят, след като бе водила такъв добре осигурен и изолиран живот в Испания през последните години? Каквато и да бе причината, Лайза я смяташе за невероятно наивна.

Тя се обърна към Мартин.

— Смяташ ли, че Малкълм Блакуел ще плати откупа? — попита Лайза.

Мартин я изгледа втренчено, а после впери поглед в меките розови, сини и зелени шарки на старинния френски килим. Въздействието на сухите мартинита вече се бе стопило, изчезнала беше и еуфоричната радост, която бе изпитал след съобщението на Чарлс, че вложенията му са непокътнати. Той дълго мълча, защото не беше сигурен дали трябва да каже онова, което мислеше. Когато заговори, веднага стана ясно, че много внимателно се опитва да й внуши нещо.

— Трябва да запомниш едно, Лайза. Ако похитители или терористи получат онова, което искат, това ще окуражи други като тях и те ще смятат, че могат да отвлекат всекиго, за да получат какъвто си пожелаят откуп. Щом похитителите удържат лесна победа над нас, всички управители и директори на компанията ще бъдат отвличани и освобождавани срещу откуп от всякакви хора — от разгневени вложители до смахнати. Според мен Малкълм Блакуел няма да удовлетвори исканията на похитителите. Ако го направи, ще изложи на опасност сигурността на други влиятелни бизнесмени.

Нина ахна и се свлече на дивана, като притисна устните си с кърпичка. Лицето на Лайза бе пребледняло от шока, очите й потъмняха от мъка и ужас.

— Да. Разбирам какво искаш да кажеш — сухо изрече тя.

— Но „Лойд“ трябва да плати за освобождението на Тоби! — изплака Нина. — Те трябва да го направят, Мартин! Ти трябва да направиш нещо… да използваш цялото си влияние.

— Преди тринадесет години аз престанах да бъда влиятелна личност — с равен глас отвърна той. — Малкълм Блакуел не може да направи нищо. Опасявам се, че той няма да отиде като агне на заколение и да връчи на похитителите няколкостотин милиона лири, нали така?

— О, Мартин! Става въпрос за нашия син! Какво ще правим? — Нина го погледна умолително. — Трябва да си го върнем.

Той отиде до мястото, където тя седеше, сгърбила се отчаяно, притиснала ръце към гърдите си, сякаш изпитваше непоносима болка. Сложи ръка на рамото й.

— Съжалявам, скъпа. Такива са фактите.

Лайза седеше, вледенена и застинала, питайки се кога ли ще се върне баща й. Той бе отишъл да изпълни своята задача и ако не успееше, надеждата й веднага да намерят Тоби щеше да пропадне.

 

 

В разстояние на два дни сър Джордж за втори път посещаваше грозната къщичка в Барънс Корт. След като двамата с Лайза бяха видели Джанет Гранвил за първи път, той бе казал:

— Струва ми се, че ако действаме внимателно, тя ще ни каже повече, стига да не я притискаме много.

— Смяташ ли, че съпругът й въобще й е казал нещо? Ако го е направил, трябва да е бил сигурен, че тя ще държи езика си зад зъбите — отбеляза Лайза.

— Както ми изглежда, те са били много близки, пък и нали видя, че тя е останала без пукната пара? Сега, след като съпругът й е мъртъв, тя може и да не е толкова лоялна към останалите.

— Какво смяташ да правиш?

— Ще отида пак да я видя, но този път сам. Според мен тя е свикнала съпругът й да се грижи за нея и сигурно ще се държи по-добре с мъж, отколкото с друга жена. Ще подходя много внимателно, ще й предложа финансова помощ, което така или иначе съм готов да направя, защото й съчувствам, и се надявам да се разприказва… или поне да изтърве нещичко. Достатъчно, за да ни насочи.

— Това да не са прийоми на Военното разузнаване?

Сър Джордж леко сви рамене.

— Зависи — каза той. — Нямам намерение да я притискам или нещо подобно. Ще й предложа честна сделка: пари срещу информация. Само че в този случай ще трябва да позамажа нещата, за да я накарам да се съгласи да приеме сделката.

На следващия ден почти по същото време той отиде на посещение в къщата. Този път входната врата му отвори около петнадесетгодишно момче със скъсани джинси и мръсна фланелка.

— К'во искате? — подозрително попита то.

— Може ли да видя мисис Хенри Гранвил? — любезно попита сър Джордж.

— Кой?

Момчето дъвчеше дъвка, премяташе я из устата си и го гледаше нагло.

— Мисис Гранвил. Тя живее в задната стая…

В този момент Джанет Гранвил отвори вратата на своята стая. Силуетът й се открои на фона на прозореца с изглед към градинката отзад.

— Стори ми се, че разпознах гласа ви — каза тя. Изглеждаше доволна, че го вижда.

— О, скъпа мисис Гранвил — сър Джордж премина покрай момчето, протегнал ръка. — Надявам се да нямате нищо против, че толкова скоро ви посещавам отново. Минавах наблизо и си рекох, че няма да е зле да намина да ви кажа „здрасти“.

Докато влизаше в стаята, момчето се вторачи след него, като че ли през живота си не беше виждало подобно зрелище.

Сър Джордж сложи на пода пред бюфета хартиената кесия от „Маркс и Спенсър“, която носеше.

— Надявам се, че ще приемете някои дреболии — любезно каза той. — Случайно минавах покрай „Маркс и Спенсър“ и тъй като съм сигурен, че не се грижите както трябва за себе си или може би за вас е прекалено голямо усилие да пазарувате в този момент, си позволих да ви купя някои дребни неща: студено пиле, малко пастет, яйца и хубаво сирене. Това е от любимите ми.

Очите на Джанет Гранвил мигновено се напълниха със сълзи.

— Колко мило… — с пресеклив глас промълви тя. — Моля, седнете. Ще пиете ли кафе? Опасявам се, че имам само нес.

— Да, моля.

Сър Хенри се усмихна с широката си и мила усмивка и докато водата в чайника завря, стоеше прав и гледаше навън през мръсните стъкла на прозореца, поддържайки незаангажиращ разговор, за да я накара да се отпусне. Когато седна на твърдия буцест диван с лице към него, тя отново изглеждаше спокойна.

— Много ви благодаря за днешното посещение — любезно рече мисис Гранвил. — Още не съм се съвзела напълно. Но скоро ще трябва да се стегна. Не мога да остана на това място завинаги.

— Имате ли близки? — нежно попита той.

Тя поклати отрицателно глава.

— За нещастие ние нямахме деца, а родителите ми починаха. Имам сестра в Нова Зеландия, но отдавна не си пишем.

Сър Джордж бе удивен от това, че днес тя е толкова разговорлива. Имаше чувството, че му има доверие, че има доверие на всеки мъж, такава жена беше. Бе доволен, че Лайза не е с него. Щеше да разговаря по-свободно в нейно отсъствие.

След като размениха малко информация за произхода си и след като стана ясно, че бабата на мисис Гранвил е шотландка, сър Джордж започна много деликатно да я подготвя за предстоящия сериозен разговор.

— Разбира се, вие вече познавате дъщеря ми Лайза — нехайно каза той. — Тя има три деца. Момчето, Томас, е на девет години. Истински живак, уверявам ви. А най-малката е само на четири годинки — сър Джордж тъжно поклати глава. — Слава Богу, засега децата все още не са разбрали, че баща им е изчезнал. Но няма да можем още дълго да крием това от двете по-големи деца. Напоследък Тили плаче всяка вечер, преди да си легне, усеща, че нещо не е наред.

Джанет Гранвил кимна с разбиране.

— Сигурно всички тъгуват за него.

— Ужасно много! — натъртено каза сър Джордж. — Децата ужасно много тъгуват за него, а също и дъщеря ми. Тя направо се съсипва от притеснение. Наистина се страхувам, че всеки миг ще рухне. Сигурен съм, че вашият съпруг не е имал ни най-малка представа в какво се забърква, когато се е захванал с тази работа. Тоби е напълно невинен, никого не е измамил. Ако тези хора са изгубили парите си и наистина имат зъб на „Лойд“, погрешно са се насочили към Тоби.

Джанет Гранвил явно изглеждаше разколебана.

— Другите… — млъкна, сякаш се страхуваше, че може да каже прекалено много — … те знаят какво правят. Не биха избрали, ей така случайно, когото и да е от „Лойд“. Трябва да има някаква причина, поради която са избрали именно Тоби Хамкрофт.

— О, да, и всички ние знаем каква е тази причина. Той е известен. Има големи връзки и е „добре поставен“, както се изразяват напоследък. Трябвало е да бъде отвлечен много известен човек, за да могат да накарат „Лойд“ да им обърне внимание и да погледне сериозно на тях.

Тя не каза нищо, но все още изглеждаше объркана.

— Струва ми се — неумолимо продължи сър Джордж, — че финансовите проблеми са попречили на съпруга ви да направи правилна преценка. Това никак не ме учудва. Като се има предвид колко много пари е загубил чрез „Лойд“, това е достатъчно да обърка всеки — въздъхна тежко. — Опасявам се, че същото ще се случи със съпругата ми и с мен. Рано или късно ще се наложи да продадем нашата хубава стара къща в Шотландия.

— О, съжалявам. Не знаех.

— Толкова много хора пострадаха, скъпа мисис Гранвил. Но отвличането на моя зет няма да оправи нещата. Онзи, комуто е хрумнала тази идея, ще трябва да се осъзнае. За доброто на всички, които са замесени в тази история, ще трябва да предприемем мерки за освобождаването на Тоби.

Тя изглеждаше много разтревожена.

— Рано или късно тези хора ще бъдат открити — продължи той — и никога няма да получат парите си обратно. Отвличането е сериозно престъпление. Възможно е всички замесени задълго да отидат в затвора. Трябва да са луди, ако смятат, че лесно ще се отърват.

— Полицията не знае, нали? — каза тя и в очите й блесна страх.

— Не — кратко отвърна той. После я погледна право в лицето и каза много сериозно: — Скъпа мисис Гранвил, съзнавате ли, че именно заради тези хора съпругът ви се е самоубил? Убеден съм, че напрежението около осъществяването на тази смахната идея е било последната капка, с която чашата е преляла за него. Ако попаднете в безизходно положение, винаги ще се намери някой, който да ви окаже финансова помощ, но ако сте замесен в криминално престъпление, наистина сте тръгнали по наклонената плоскост. Вие ни най-малко не сте длъжна да бъдете лоялна към тези хора, да знаете. Всъщност по-скоро би трябвало да потърсите начин да им отмъстите за смъртта на съпруга си.

— Всички не са мъже — неволно изрече тя и после вдигна ръка към устните си, като че ли не искаше да каже нито дума повече.

Сър Джордж повдигна вежди с пресилено удивление.

— Така ли? Е, разбира се, всички вложители на „Лойд“ не са мъже, има и жени. О, Боже! — той отново въздъхна тежко. — Толкова много хора ще провалят живота си. Ще има толкова много мъка, особено за вас. Толкова много мъка и за моята Лайза и нейните деца. Ако не успеем да открием Тоби.

Джанет Гранвил не каза нищо. Тя отпиваше от кафето си и се взираше в пода.

— Мислили ли сте да заминете за Нова Зеландия? Да бъдете близо до сестра си? Може би да започнете нов живот там. Чувал съм, че това е чудесна страна. Великолепен климат. Красива природа.

Тя вяло се усмихна.

— Аз дори не мога да си позволя да платя на едно такси, за да ме закара до „Хийтроу“.

Той помълча малко, не искаше да я притиска прекалено. Лайза му беше казала, че би платила колкото й поискат, за да получи някаква информация за Тоби.

„Има доста пари в общата ни сметка, татко — бе казала тя. — Ще продам бижутата си. Бих могла да изровя хиляди лири и ще го направя, ако това може да ми върне Тоби.“

Сър Джордж отново впери поглед в мисис Гранвил.

— Искате да отидете в Нова Зеландия? — той говореше с най-ласкав глас, тактика, която в миналото често му бе носила успех.

— Разбира се. Сестра ми е вдовица. Често предлагаше да отидем да живеем при нея, когато Хенри се пенсионира.

Той се наведе напред и й заговори като на дете:

— Аз бих могъл да ви помогна да осъществите тази своя мечта, стига да ми позволите. Мога да ви дам достатъчно пари, в наличност, за да заминете със самолет при сестра си, и веднъж завинаги да оставите зад гърба си тази ужасна история, и всички мъчителни спомени, свързани с нея. Какво ще кажете, мисис Гранвил?

Сълзите безмълвно се стичаха по бузите й и отначало тя не можеше да продума. Най-накрая каза:

— Моля, наричайте ме Джанет.

Той й се усмихна с разбиране, протегна силната си ръка и утешително я сложи на рамото й.

— Само трябва да кажете една дума, Джанет. Сигурен съм, че съпругът ви би искал точно това, вместо да живеете тук в крайна бедност, докато похитителите излежават присъдите си в затвора. Дори няма да имате никакви приятели, ако стане известно, че сте били свързана с тези хора. Господи, животът ви ще се превърне в ад!

— Но аз се страхувам — тихо изрече тя. — И трябва да ви кажа, че не зная къде са отвели вашия зет. Хенри никога не е споменавал пред мен за това.

— Но бихте могли да откриете къде е, нали? Чрез някой от другите.

— Предполагам, че сте прав — каза тя, но не изглеждаше много убедена.

— Това може да е въпрос на живот или смърт, Джанет. Ако ние дори не знаем къде държат Тоби, няма как да предприемем спасителна операция. Сигурен съм, че ако съпругът ви беше тук и ако знаеше какъв предан съпруг и баща е моят зет, щеше да разбере, че не това е правилният начин да се търсят компенсации за финансовите загуби. Накрая Тоби може да умре, а тези хора да не получат нито пени.

Джанет потрепери, като кършеше ръце в скута си. Той виждаше как тя се бори с чувствата си. Трябваше ли да бъде нелоялна към хората, които заедно със съпруга й бяха тръгнали да търсят финансова справедливост? Или трябваше да помогне за освобождаването на един невинен човек? Залогът в тази игра…

Сър Джордж отново заговори, кротко и настоятелно:

— Свържете се с онзи от тях, когото познавате най-добре. Попитайте го какво става. Като вдовица на Хенри Гранвил вие имате право да знаете това. Неговият дял от евентуалния откуп принадлежи на вас.

Нарочно не я попита кои са членовете на групата, това щеше да направи по-късно. За момента беше необходимо да я убеди, че всеки би могъл да се измъкне невредим от това положение.

— Утре ще дойда пак — продължи той. — Опитайте се дотогава да разберете къде е Тоби. И се пригответе да заминете. Опаковайте багажа си.

Тя впери поглед в него, изглеждаше объркана, смутена.

— Защо?

— Защото искате да оставите всичко това зад гърба си и да се махнете оттук. Да започнете нов живот. Ще дойда с кола и ще ви донеса билет за самолета. За щастие нямате нужда от виза за Нова Зеландия. Също така ще ви донеса и две хиляди лири в брой, ще ви стигнат да се издържате известно време. Не забравяйте да вземете паспорта си. Ясно ли ви е всичко?

Това му напомни за инструктажите, които бе водил в армията, усети прилив на сили и отново се почувства млад и жизнен.

Джанет Гранвил го гледаше като зашеметена, съзнавайки, че сякаш с един замах на вълшебна пръчица пред нея се открива великолепно бъдеще, нов живот, по-хубав и от най-смелите й мечти. Стига да успееше да открие къде се намира Тоби Хамкрофт. Бавно, като се усмихваше, тя кимна утвърдително.

На третия ден сър Джордж пристигна с мерцедеса на Лайза. Точно пред къщата, където живееше Джанет Гранвил, имаше свободно място. Във вътрешния джоб на сакото си той носеше билет за самолет на името на „мисис Харви“ и две хиляди лири в различни банкноти. Когато закрачи по пътеката пред входа на къщата, усети приятните тръпки на нетърпението. Надяваше се след няколко минути да разбере къде държат Тоби, както и имената поне на няколко от похитителите. Натисна звънеца. Същото момче, със същите скъсани джинси и същата мръсна фланелка, му отвори вратата.

— Да? — попита то.

— Идвам при мисис Гранвил.

— Няма я — момчето запремята дъвката из устата си.

Сър Джордж впери стреснат поглед в лицето му.

— Какво искаш да кажеш с това, че я няма? Тя ме очаква.

— Казах ти, че я няма. По дяволите, виж в стаята й, като не ми вярваш — добави враждебно.

Сър Джордж мина покрай него, бързо прекоси коридора с подпряния на стената велосипед и отвори вратата в дъното.

Стаята бе преобърната с главата надолу. Сякаш през нея бе преминал ураган, разхвърляйки и унищожавайки всичко по пътя си. Той се обърна и погледна с укор младежа.

— Вчера дойдоха за нея. Нищо не знам за тази работа — заоправдава се той.

— Кой дойде за нея?

— Видях двама мъже. Откараха я с кола. Майка ми беше бясна, като й казах. Мисис Гранвил й дължеше наем за две седмици, истина е.

Сър Джордж цял се вледени. Следващият въпрос беше почти неуместен, но той все пак го зададе:

— Кой е преобърнал наопаки стаята?

— Те. Веднага щом дойдоха. Като че ли търсеха нещо — момчето сви рамене. — Аз няма да оправям тая проклета бъркотия.

— Как изглеждаше мисис Гранвил? — наложи си да попита сър Джордж.

— К'во искаш да кажеш?

— Беше ли разстроена? Ядосана? Приятелски ли се държеше с тях? — веднага осъзна, че този въпрос звучи направо нелепо.

Момчето изсумтя раздразнено.

— Ей, за какъв се мислиш? Вече казах на полицаите, че нищо не знам!

После сграбчи кормилото на велосипеда, ловко го изкара на заден ход на улицата и остави сър Джордж да стои безпомощно, вперил поглед в разрухата на нечий живот.