Уна-Мери Паркър
Фалшиви обещания (19)

XIX

На следващата сутрин, след няколко часа неспокоен и откъслечен сън, Лайза се събуди, очаквайки, че светът се е сгромолясал. Вместо това откри, че всичко е неестествено спокойно. Трескавото отчаяние от предишния ден се бе стопило и сега бе обзета от тиха безнадеждност, която я караше да се чувства някак странно изолирана от всичко, като че ли ужасяващите събития от вчерашния ден въобще не я засягаха.

Отвън на тротоара я чакаха като на бивак цял куп журналисти и фотографи. Това означаваше, че още един ден ще трябва да се крие и да излиза от къщата само при крайна необходимост.

Докато си правеше кафе в кухнята, все още пуста в ранната утрин, тя се питаше дали днес ще й се обади Малкълм Блакуел. Вчерашните й усилия да се свърже с него бяха отишли напразно, тъй като секретарката му непрекъснато й бе отговаряла, че е много зает. Полицаите несъмнено вече бяха ходили при него и Лайза се запита дали Бък също толкова му е бил ядосан за укриването на информация, колкото и на нея. Тя някак си се съмняваше в това.

Няколко минути по-късно се появи Хелън, погледна Лайза в лицето и каза:

— Скъпа, защо не се върнеш в леглото? Изглеждаш съсипана.

— Не спах добре. Може би следобед ще легна да си почина, но не мога да лежа в леглото, щом веднъж съм се събудила. Започвам да си мисля… и това е ужасно.

Майка й кимна с разбиране.

— Зная какво имаш предвид. В хоризонтално положение всичко изглежда още по-лошо. Щом се изправиш на крака, надеждите се възраждат.

Лайза й наля чашка кафе и двете седнаха една срещу друга до кухненската маса, погледнаха се в очите — по-младият и по-старият вариант на един и същи модел, едни и същи гени.

— Какво смяташ да правиш днес, Лайза?

— Мислех да пратя децата на училище, но явно е невъзможно. Хората от пресата чакат отвън и непременно ще ги последват до училището. Вече имам чувството, че всички ние сме заложници в собствения си дом.

— Не искаш ли ние с баща ти да ги закараме пак в Чокландс? В края на краищата лятната ваканция започва много скоро и няма защо да ги държим в Лондон, след като не могат да ходят на училище, нали така?

— Права си. Ще имате ли нещо против вие двамата с татко да останете с децата в Чокландс? Те започват да се чувстват несигурни и мисля, че се нуждаят от близки хора. Ингрид, Маргарет и Бърт ще ви помагат.

Хелън се пресегна и потупа Лайза по лакътя.

— С най-голямо удоволствие, миличка. Да вземем ли и Нина с нас? Сигурно ще се почувства по-добре в провинцията.

— О! Нина. — Лайза като че ли изведнъж усети силна болка, веждите й рязко се сбърчиха, стисна устни. — Как е могла да разкаже всичко за Тоби? Още не мога да повярвам.

— Виновни са успокоителните и брендито. Според мен тя не е знаела какво прави. Беше направо съсипана, когато разбра какво е казала.

— Зная. Божичко! Каква бъркотия!

— Ще бъдеш ли добре, ако останеш сама тук? — попита Хелън, внезапно обзета от тревога.

— Вечерно време Фреди ще ми прави компания… За Бога, колко дълго ще продължава този ад все пак? — Лайза вдигна поглед, изпълнен с непоносима болка. — Аз не мога да издържа още дълго. Излязохме от безизходното положение, когато похитителите искаха пари, а Малкълм Блакуел отказваше да ги даде. Ами сега?… Разбира се… — гласът й колебливо изтъня и секна. Вече не беше сигурна в нищо.

По-късно същата вечер, когато се бе стъмнило и хората от пресата най-накрая си бяха отишли, убедени, че семейството си е легнало и нищо интересно не може да се случи, сър Джордж и Хелън потеглиха за Чокландс с Нина, децата и Ингрид, която държеше Лоти в скута си.

— Журналистите едва ли ще дойдат да ви безпокоят в Чокландс, след като не знаят къде сте — рече Лайза, — а и по това време на нощта би трябвало да стигнете за малко повече от час.

Сър Джордж бе проявил нежелание да напусне „сцената на действието“, както се бе изразил, но Лайза успя да го омилостиви, като му каза, че точно сега децата се нуждаят от мъжко присъствие. Това бе вярно, но тя всъщност повече се притесняваше за неговото здраве. Всички бяха потресени от смъртта на Мартин.

— Защо не дойдеш и ти, мамо? — хленчеше Тили, докато се настаняваше на задната седалка заедно с Нина.

— Защото имам доста работа тук, но ти обещавам, че в края на седмицата ще бъда при вас — увери я Лайза и я целуна за последен път.

— Ама дотогава има толкова много време.

— Времето ще мине бързо, Тили.

— Сигурно ще чакаш татко да се върне вкъщи, нали? — интуитивно се досети Томас.

Лайза се вгледа в сините му очи. Толкова много приличаха на нейните, сякаш бе взел част от душата й.

— Да — отговори тя колкото можеше по-уверено. — Но дори татко ви да не си дойде тази седмица — тук гласът й затрепери, но Лайза успя да се овладее, — аз пак ще бъда при вас в петък вечерта.

Тя им помаха за сбогом, ненадейно разстроена от това, че всички заминават. Преди малко бе копняла за спокойствие и усамотение, за един миг насаме със себе си, в който да събере сили, но ето че сега, докато бързаше обратно към къщата, изведнъж се почувства самотна и тъжна. Фреди щеше да вечеря навън и бе казал, че ще се прибере късно. В къщата цареше зловеща тишина. Никога не се беше чувствала толкова отчаяна, както в този момент.

 

 

Рано на следващата сутрин полицаите позвъниха на входната врата и Лайза инстинктивно усети, че нещо не е наред. Те биха могли да й донесат и добри новини за Тоби, но нещо вътре в нея й подсказваше, че не е така. Одет отиде да им отвори и потръпна, когато видя инспектор Бък пред себе си. До него стоеше някаква полицайка, която Лайза никога не бе виждала.

Одет ги покани с жест да влязат, а Лайза тръгна към тях, събирайки сили да понесе онова, което й предстоеше.

— Извинете ме, че идвам така, без да ви се обадя предварително — започна Бък и Лайза едва не избухна в истеричен смях, като че ли бе нахълтал в къщата по време на коктейл или нещо такова и сега се извиняваше за faux pas^[1].

— Какво има? — страхът сграбчи сърцето й с ледена ръка и го стисна силно. Тя вдигна поглед към лицето му и за първи път забеляза, че очите му са изпълнени със съчувствие. — Какво се е случило? — гласът й прозвуча хрипливо дори за собствените й уши.

— Не е ли по-добре да влезем в салона и да седнем? — учтиво предложи той.

„Не мога да понеса това, помисли си Лайза. Моля те, Боже, не им позволявай да ми го кажат…“

Тя се остави да я заведат до един от диваните във всекидневната. Бък остана изправен, но жената седна до нея; беше дребничка и наперена, приличаше на някаква дръзка птичка и като че ли бе готова на всичко.

Бък заговори направо:

— На Южното крайбрежие, някъде близо до Бексхил, вълните са изхвърлили труп. Имаме причини да смятаме, че това може да е вашият съпруг, но се опасявам, че трябва да дойдете да го идентифицирате, преди да продължим работата си.

Лайза мъчително дишаше; бързо, повърхностно дишане, което не премахваше чувството, че животът я напуска.

— Веднага идвам — собственият й глас като че ли достигаше до нея от много далече. После стана практична. — Опасявам се, че колата ми не е тук в момента. Някой от вас ще може ли да ме закара?

Докато говореше, тя стана и започна разсеяно да проверява съдържанието на чантичката си.

Бък примигна.

— Колата ви чака отвън, мисис Хамкрофт. Елате, щом сте готова.

 

 

Ема събра бележките си, зашеметена от своето откритие. Ако всичко, което й бяха казали, беше вярно, това бе най-крещящият пример на ужасяваща корупция, с който се бе сблъсквала някога. Това обясняваше, макар и по заобиколен начин, защо Тоби е бил отвлечен; също така обясняваше и защо Чарлс Брайър е избягал от страната.

Източникът на информацията, когото тя като журналистка нямаше право да разкрие, й бе предоставил достатъчно факти, за да срине „Лойд“ заедно с неговата камбана на „Лутен“ и всичко останало. Въпросът беше дали Антъни изобщо някога щеше да й проговори, ако го направеше. Струваше ли си заради един журналистически материал да рискува семейството си? След като прекара една безсънна нощ, тя реши, че преди да започне да пише, трябва да му каже какво е открила. Двамата бяха за два дни в Лондон и за първи път от дълго време лениво закусваха сами, преглеждайки пощата и вестниците.

— Ант, искам да те попитам нещо — тихо каза тя. Двамата вече си говореха, но все още липсваше обичайната хармония в отношенията им.

— Хъммм? — той изглеждаше зает, отбелязваше нещо в някакъв списък.

— Моля те, изслушай ме, Ант. Много е важно.

Той намръщено вдигна поглед към нея.

— Какво има, Ем?

— Струва ми се, че загрях какво става в „Лойд“ и защо Тоби е бил отвлечен.

Лицето му се изопна. Очите му я погледнаха малко уморено.

— И?…

— Искам да пиша за това, защото е много важно. Искрено вярвам, че фактите трябва да станат публично достояние.

— Продължавай.

— Нали си чел във вестниците, че от синдиката „Хамкрофт“ са изчезнали четиридесет милиона и затова е невъзможно да бъдат изплатени всички полици?

Антъни кимна, сега вече я слушаше много внимателно.

— Както изглежда, от известно време се е смятало за напълно законно парите на вложителите да бъдат изнасяни зад граница чрез няколко отвъдокеански презастрахователни компании. Разбира се, нарастването на капитала е било огромно дори след като са били изплатени лихвите — обясняваше Ема. — Тези отвъдокеански компании се намират на места като Джърси, Кайманските острови, дори на остров Ман.

— Това са парите от презастрахователните премии с нисък риск и голяма доходност, нали? — попита Антъни.

Ема бе удивена от неговата информираност.

— Държавната хазна е осведомена за всичко това. По този начин наистина се избягва плащането на някои данъци, но е напълно законно.

— Така разбрах и аз — продължи Ема. — И ето че отгоре на всичко Чарлс е управлявал един малък синдикат само за себе си и за свои приятели. С безрискови полици, което означава, че загубите не могат да надхвърлят определена сума. В качеството си на застраховател само Деклан Конъли е вкарал тук единадесет милиона, но както изглежда, повечето от вложителите са били приятели на Тоби, за които той поначало се е погрижил, като ги е включил в сигурни синдикати. Следиш ли мисълта ми?

— Засега да, но не разбирам накъде биеш — отбеляза Антъни. — Всичко това малко ми прилича на мошеничество, може да се каже, че са постъпвали много нечестно, но нищо повече. Освен дето Деклан сигурно е направил цяло състояние от комисионите.

— Оказа се, че е нещо повече, когато ми стана ясно онзи ден, че Чарлс Брайър е отклонил четиридесет милиона лири от парите на вложителите, вкарани в отвъдокеански компании, към своите собствени компании в други държави.

Антъни тихо подсвирна.

— Колко съм доволен, че послушах Тоби — отбеляза той след малко.

— Какво искаш да кажеш?

— Преди няколко години го попитах какво мисли за малките синдикати, защото повечето от депутатите смятаха, че чрез тях се облагодетелстват служители на „Лойд“ за сметка на останалите вложители и че рано или късно ще стане скандал. Маргарет Тачър беше твърдо против тези неща.

— И?… — заинтригувано попита тя.

— Тоби тогава каза, че тъй като съм депутат, в никакъв случай няма да ми позволи да се включа в малките синдикати, защото беше сигурен, че в бъдеще ще си имат неприятности с тях.

— Много мило от негова страна… Но това не означава ли, че сме загубили всичките си пари?

— Да, ако нямахме късмет. Но откровено казано, бих предпочел това, защото щеше да означава почтена загуба, вместо да се забъркаме във финансов скандал. Това щеше да е краят на моята кариера.

— Значи нямаш нищо против да разкрия, че Чарлс Брайър е прибрал всичките тези пари и затова се е наложило да избяга от страната?

Антъни се пресегна през масата и хвана ръката й.

— При дадените обстоятелства нямам нищо против и ти благодаря, че ми каза за какво смяташ да пишеш. Съжалявам, че бях такъв негодник, скъпа. Изплаших се, защото смятах, че един скандал в „Лойд“ може да рикошира върху нас, но ти си права. Това зло трябва да бъде спряно. Каза ли на Лайза какво си открила?

— Все още не.

Той се засмя и я погледна с любопитство.

— Как успя да откриеш всичко това?

— Няма да е почтено да ти кажа името му, но става въпрос за един младеж, който работи в „Хамкрофт“. Той е открил какво се е случило, докато комисията провеждала разследване в компанията. Чарлс Брайър само с един час е изпреварил Отряда за борба с мошеничеството. Сигурно е предвидил какво ще се случи, затова в онази сутрин е взел паспорта си, преди да отиде на работа.

 

 

Лайза почти не забеляза как стигнаха до Бексхил. Шофьорът караше внимателно, в рамките на позволената скорост, и само във въображението й сирената виеше и бляскаха сините сигнални светлини. Не биваше да мисли. Докато минаваха през градове и села, никой не обръщаше внимание на колата и тя се питаше защо. Нима не излъчваше някакво странно сияние, синкаво, нажежено? Не биваше да изпитва нищо. Погледна ръцете си. Обикновени ръце, с добре поддържани нокти без лак, големият старомоден венчален пръстен все още блестеше като нов. Стисна ги здраво и впери поглед в шосето напред. Не биваше да скърби. Все още не.

Предното стъкло се замъгли. Започваше да вали.

 

 

В същата тази сутрин майката на Мелиса отиде да вземе дъщеря си от болницата „Кралица Шарлот“. Тя тактично бе прибрала всички бебешки дрешки и други вещи, за да не се разстройва Мелиса, сама бе подредила свободната стая за нея, бе напълнила спретнатата къщичка с вази със свежи цветя, а хладилника — с всякакви деликатеси. Сега беше време да заведе дъщеря си у дома.

Освободена от скъпоценното и така желано бреме, Мелиса седеше мълчаливо, изпълнена с чувство за вина. „Това е Божие наказание“, нашепваше й някакъв вътрешен глас. Прекалено силно бе желала да запази къщата. Прекалено много бе завиждала на Лайза и ето че Бог я наказа за алчността й. Но дали това наистина беше алчност? — питаше се тя. За нея къщата бе много повече от едно хубавичко домашно гнездо, с което да се хвали пред приятелките си. Обичаше я, защото беше истински рай, нещо, което й принадлежеше, където можеше да се скрие от майка си. Осъзнавайки това, тя бе преживяла истински шок. И ето че двамата се бяха хвърлили право в ръцете на Ейлийн Благдън, като й бяха позволили да изплати дълговете им. Ужасната истина беше, че тя бе успяла да се измъкне от къщи, да се освободи от майка си, за да се върне пак при нея накрая.

— Почти стигнахме — обяви Ейлийн, когато завиха по Кингс Роуд.

Мелиса кимна с безмълвно отчаяние. Машинално посегна към чантичката си.

— Надявам се, че ключовете за входната врата са у мен.

— Няма да имаш нужда от тях — с усмивка каза Ейлийн.

— Защо? Има ли някой вкъщи? — възможно ли беше да е Фреди?

— Не.

— Тогава ключовете ми са у теб, нали?

Нещо не беше наред. Защо майка й увърташе, сякаш знаеше някаква вълнуваща тайна и искаше Мелиса сама да я разкрие.

— Скоро ще разбереш, скъпа — все същата дразнеща усмивчица.

Когато майка й извади новичките лъскави ключове от джоба си, Мелиса разбра какво се е случило.

— Какво си направила? — ужасено попита тя.

— Не се притеснявай, скъпа. Всичко е наред. Скоро вече няма да си съпруга на Фреди. Винаги съм знаела, че можеш да се справиш по-добре от него. А междувременно аз ще ипотекирам къщата, за да можеш да я купиш за себе си. Това ще бъде едно много добро капиталовложение за бъдещето, нали?

Майка й сияеше, щеше да осъществи собствените си амбиции чрез дъщеря си.

— Много бързо ще се възстановиш — продължи тя. — Сигурна съм, че скоро ще си намериш подходящ съпруг. Преуспяващ съпруг. От висшето общество. Дори с титла. Ето от какво имаш нужда.

Мелиса тихо започна да плаче.

 

 

Моргата миришеше на смърт. Вътре цареше гробовна тишина, пълна, абсолютна, като в празна пещера, в която никой още не е влизал. Най-лошото беше, че тук нямаше жива душа, празно пространство, в което някога е имало духове, като изгаснал пламък или слънчев лъч, заличен от минаващ облак.

Докараха една носилка на колела, трупът върху нея бе завит с чаршаф.

Лайза заби нокти в дланта на ръката си, надявайки се да не припадне. Бък и полицайката се приближиха от двете й страни, сякаш искаха да я подкрепят. Много бавно служителят от моргата отмахна чаршафа от единия край. Лицето изглеждаше съвсем безцветно, мирно, далечно, не принадлежеше вече на този свят.

Лайза пристъпи напред. Нечий глас й заговори кротко:

— Можете ли да го разпознаете, мисис Хамкрофт? Това съпругът ви ли е?

 

 

— Какво ще кажеш, Хъмфри? — Лейди Роузмари огледа приятната всекидневна на апартамента, който бяха дошли да разгледат в Пимлико. Беше просторен и светъл, прозорците гледаха към парка на Уорик Скуеър и имаше три спални, голяма трапезария, много хубава кухня. — Лошото е, че няма двор, но ще можем да използваме вътрешната градина.

Сър Хъмфри премигна объркано.

— Как ще успеем да съберем всичко тук?

Тя пъхна ръка в неговата и го поведе към квадратното преддверие.

— Ще изберем малко мебели от Кейвънхам Корт, малко от апартамента на Итън Плейс и ще гледаме да не е много претрупано. Струва ми се, че ще се справим много добре — весело каза тя. — Не забравяй, че Ричард и Лора ще бъдат в университета през повечето време. Ще останем само ние двамата, а аз може би ще шия пердета в трапезарията.

Той тъжно кимна.

— Дотогава ще загубим всичко, нали? Кейвънхам Корт, Итън Плейс и всичко останало. — Гласът му се сниши до шепот.

— Но аз ти казвам какво няма да загубим, Хъмфри. Ще бъдем заедно.

Беше удивително колко близки бяха станали, откакто техният свят се бе разпаднал. Преди няколко години тя изобщо не би повярвала, че могат да бъдат толкова щастливи заедно. Помисли си, че огромното й богатство навярно е стояло като бариера помежду им, подривало е самочувствието му, подчертавало е неспособността му да направи блестяща кариера, изолирало е нея от реалния свят.

Сър Хъмфри й се усмихна, изпълнен е благодарност.

— Да, разбира се, ще бъдем заедно, ще имаме малко пари, не много, но достатъчно, за да си позволим по някоя бутилка вино от време на време, нали?

— Разбира се — увери го тя е усмивка, съзнавайки, че много отдавна не е забелязвала какви ясни сини очи има той.

— Предполагам, че малкото, което ще получавам от „Мелдрюс“, ще ни дойде добре.

Импортно-експортната компания, на която той бе директор от двадесет години, се бе разраснала и неговата титла все още изглеждаше добре на официалните бланки, както обичаше да казва на приятелите си. Всъщност липсата на снобизъм и искреният интерес към подчинените с годините го бяха направили скъп на всички, чувстваше се желан.

— Твоята директорска заплата ще бъде като дар Божи за нас — увери го съпругата му. — И така, ще вземем ли този апартамент?

— Да, струва ми се — отвърна той така уверено, че тя го погледна с удивление. — Знам, че ти ще съумееш да го направиш много приятен, скъпа. И съм сигурен, че ще бъдем много щастливи тук.