Уна-Мери Паркър
Фалшиви обещания (14)

XIV

Желязната врата бе заключена с катинар. Лайза прехвърли първо чантата си от другата страна, а после се покатери. Отзад имаше обширна нива с неузряла пшеница, чиито крехки сребристи стебла се полюшваха от вятъра. Засега тя не бе видяла никой да излиза от гората, но за по-сигурно вървеше покрай живия плет, разделящ нивите. Надявайки се, че се движи успоредно на шосето, по което току-що бе минала с колата, тя се питаше след колко време ще стигне до бензиностанцията. Бе възможно погрешно да е преценила разстоянието, колата бързо гълташе милите, които биха изморили всеки пешеходец. Пък и нямаше начин да разбере дали върви в правилната посока; наблизо не се виждаха нито телеграфни стълбове, нито някакви други знаци за ориентиране. Не се чуваше и никакъв звук от минаващи коли.

В тихия горещ следобед тя бързаше напред, каишките на тежката чанта болезнено се забиваха в рамото й, а почвата бе мека и това затрудняваше придвижването. И все пак тръпките на възбудата я тласкаха непрестанно напред: Тоби беше в края на пътя, независимо дали щеше да го види или не. Поне щеше да бъде близо до него. Само заради това тя беше готова на всичко. Когато стигна другия край на нивата, наложи се да прескочи една канавка, а след това да се прехвърли през телена ограда, за да премине в съседната нива. Една глогинова клонка се закачи отзад за трикотажната й фланелка и болезнено издраска гърба й. Лайза изруга и седна да си почине за малко. Краката я боляха, потта се стичаше на вадички между гърдите й. Облак мушици с подлудяващо упорство танцуваше около нея; ставаха още по-досадни, щом се опиташе да ги прогони с ръка.

Тази нива не беше засята, навярно бе предназначена за пасбище. След като отново се огледа, за да се убеди, че няма никой наоколо, Лайза се изправи на крака. Отново тръгна по края на нивата, под прикритието на дъбове и буки, диви кестени и шипкови храсти. В този момент Лайза усети, че слънцето грее право в лицето й, изгаряше светлата й кожа, заслепяваше я, макар че носеше тъмни очила. А трябваше да бъде отдясно. Беше се отклонила на юг. Така щеше да мине зад бензиностанцията и можеше дори да не я забележи.

Пред нея се откриваше гориста местност. Между дърветата проблясваше светлина, значи местността не бе много голяма. Веднъж щом напуснеше убежището на живия плет и навлезеше в гората, можеше да върви, в която си иска посока. Трябваше да се насочи на изток, за да бъде по-близо до главното шосе.

Гората приличаше на онази, в която бе паркирала автомобила си. Прохладната сянка й подейства освежително след безмилостния слънчев пек. Сега вървеше доста бързо, чувствайки се сигурна под прикритието на дърветата. Тогава го чу. Звука от мотора на приближаваща се кола, която смени скоростта и с рев се отдалечи. Стомахът й се сви. Шосето сигурно беше само на тридесет-четиридесет ярда, и то в ниското. Тя си спомни за високите, обрасли с храсти крайпътни насипи, които бяха скрили полето от погледа й. Бензиностанцията навярно се намираше някъде наблизо. Кой ли бе минал по шосето? Някой от похитителите на Тоби? Дали бяха забелязали, че Лайза е наблизо?

Реши да продължи напред, дори да я бяха видели. Вече нямаше връщане назад. Не и когато беше толкова близо до Тоби. Не и когато имаше шанс да го спаси. За миг се запита дали не бе по-добре да беше отишла в местния полицейски участък и да бе поискала да се започне операция за спасяването на Тоби. Ами ако похитителите на Тоби подушеха нещо? Щяха да заплашват, че ще го убият, ако се намеси полицията, това бе риск, който тя знаеше, че не може да поеме. Както вървеше тихо и упорито напред, стараейки се да не се вижда откъм шосето вляво, изведнъж чу шумолене, като че ли някой я следваше и краката му стъпваха върху сухите листа. После се чу тътрене и настъпи тишина. Лайза инстинктивно замръзна на място, затаи дъх, а кръвта оглушително пулсираше в ушите й. Зърна някакво движение с ъгълчето на окото си и рязко се обърна. Нещо отново изшумоля и тя видя, че това е заек, който се стрелна между дърветата. Лайза се облегна за миг на най-близкото дърво, премаляла от изпитваното облекчение. Ами ако след нея бе тръгнал един от похитителите на Тоби?

Продължи да върви по-бавно надолу по пътеката и разбра, че трябва да е стигнала почти до бензиностанцията. Все още нямаше готов план за действие. Не знаеше дали входът на сградата е откъм шосето или отзад. Когато бе минала наблизо с колата, мястото изглеждаше съвсем изоставено, но дали вътре нямаше пазачи? Пазеха Тоби и сигурно бяха въоръжени. В миг проумя колко безразсъдна е постъпката й. Баща й беше прав. Бе налудничаво да се опита да се приближи достатъчно, за да разбере какво става. И все пак… Мисълта, че би могла да помогне на Тоби, я накара да продължи напред. Вече не можеше да има връщане назад. Ако той бе сам, все някак щеше да успее да се вмъкне в бензиностанцията и да го освободи, каквото и да ставаше. Ако нямаше пазачи, нищо не би могло да я спре. Но трябваше да бъде готова и за най-лошото. Бе малко вероятно да са го оставили сам.

С треперещи и влажни от пот ръце тя отново провери съдържанието на чантата си, после клекна, извади пистолета и го зареди. Като се увери, че предпазителят е спуснат, тръгна напред, ръката с пистолета плътно прилепена до тялото й. Баща й щеше да умре на място, ако я видеше да върви така с пистолет в ръката, но всеки момент можеше да изникне някой и тя трябваше да е готова.

Като заобикаляше внимателно последните дървета, Лайза измина още триста ярда, излезе в другия край на гората и се озова до една нива с рапица. Яркожълтите цветове стигаха до кръста й. Това бе идеално прикритие и тя продължи напред, приведена на две.

Тогава я видя. Вляво в ниското, до горния край на дървена ограда, се виждаше ъгълът на някаква сграда. Лайза коленичи с пистолета в дясната ръка и бавно запълзя напред.

Сега оставаха само двадесет метра до бензиностанцията, която бе построена в малка падина край шосето, пет-шест метра по-надолу от тревистия насип, върху който бе легнала.

Лайза се примъкна по-напред и надникна през оградата. От високата редица от стари бензинови колонки, скърцащата табела и купчината найлонови торбички изглеждаха по-малко зловещи. Мястото като че ли беше съвсем изоставено и тя за миг бе обзета от паника, питайки се дали това наистина е бензиностанцията, за която бе споменала Джанет Гранвил. Но разбира се, че беше тя. На дългото пет мили шосе между Полгарт и Фоуи едва ли имаше друга изоставена бензиностанция.

Самата сграда имаше овална форма, евтина бетонна постройка с плосък покрив и без прозорци. И не беше възможно да се разбере има ли някой вътре или не.

Тя лежа така няколко минути, ослушвайки се. Не се чуваше никакъв звук. Тишината изглеждаше злокобна, сякаш имаше очи и уши. От своята стратегическа позиция Лайза разбра две неща. Входът на сградата сигурно беше от другата страна и нямаше пътека надолу към шосето. Налагаше се да скочи.

След като поразмисли, тя реши, че е най-добре да скочи откъм едната страна на сградата, а не откъм гърба й. Ако паднеше лошо, долу имаше свободно място около два и половина — три метра. Отзад имаше само един метър между задната бетонна стена и насипа.

Още веднъж се огледа, за да се увери, че никой не я наблюдава, ослуша се за приближаващи коли; пътят бе свободен. Лайза изду бузи, поемайки си дълбоко дъх. Набързо уви пистолета отново, пъхна го в чантата и като прескочи оградата, изпълзя напред. Наведе се и пусна чантата долу зад сградата. Чу се тупване. Лайза се дръпна назад, в случай че пазачите на Тоби бяха чули шума. Няколко минути лежа така, ослушвайки се напрегнато, притиснала глава към тревата. Детелината, седефчето и девесилът я скриваха от пътя. Сега, когато бе толкова близо до Тоби, когато всъщност ги разделяше само един миг, тя изпита мъчително желание да го види отново. Това я накара да забрави всякаква предпазливост. Трябваше да отиде при него сега, в тази минута.

Лайза изпълзя напред на ръце и колене; беше прекалено изпълнена с нетърпение да доведе докрай своята мисия, тъй че не можеше повече да чака, да наблюдава и да се ослушва. Седна на ръба, спусна крака надолу и скочи.

Земята бе твърда, колената й се подгънаха и тя се търкулна на една страна. Лакътят я заболя, но това нямаше значение. Набързо огледа предната част на сградата, преди да стане и да хукне към задната част, за да вземе чантата си. Имаше двойна дървена порта, през която можеше да мине кола. Изглеждаше неприветлива и заключена.

Лайза беше зад бензиностанцията и тъкмо развиваше пистолета, когато чу, че се приближава кола. Макар да бе скрита от пътя, тя все пак клекна и се сви, напрягайки се да чуе по-ясно звука на мотора. Ами ако това бяха похитителите на Тоби и водеха нови подкрепления, за да го пазят по-добре? И колко ли бяха на брой? След като Джанет Гранвил беше избягала, те сигурно още повече се стараеха да попречат на Тоби да направи същото. Ами ако?… При мисълта, че ако бе дошла само няколко минути по-рано, щеше да може да го спаси, направо й премаля от мъка.

Тя затаи дъх. Колата премина наблизо, устремена към Полгарт. Треперейки цяла от страх и възбуда, тя реши: или сега, или никога. Пусна чантата на земята, стисна пистолета в ръка и като се придържаше плътно към мръсната бетонна стена, тръгна към входа на сградата.

 

 

Сър Джордж вдървено седеше до масата със слушалки на главата и слушаше разговора, който бе чакал цели двадесет и четири часа. Преди няколко минути Брайън Тод се бе обадил на полковник Макензи и сър Джордж записваше разговора им, надявайки се, че ще се издадат по някакъв начин. Подсмихна се, защото Брайън Тод бе казал, че никога не е чувал за Малоус Хол, където живееше Макензи.

— Тогава значи няма отговор? — попита Тод.

— Не — Макензи беше потаен.

— Някакви новини от Д. У.?

Сър Джордж набързо си записа инициалите. Това трябва да бяха инициалите или кодовото име на някой друг от похитителите.

— Разбрахме се да се свържем в седем часа вечерта. Притеснявам се за него. Струва ми се, че е направил решителната стъпка.

Сър Джордж погледна часовника си. Беше четири часът; оставаха три часа до разговора на Макензи.

— Какво ще правим с М. Б.? Имам чувството, че няма да помръдне.

— Ще го направи. Когато му дойде времето.

— Така ли мислиш?

— Да.

— Не очаквах да стане точно така.

Говореше Брайън Тод. Сър Джордж заключи, че М. Б. означава Малкълм Блакуел.

— Точно това имам предвид — отвърна Макензи. — Струва ми се, че му хлопа дъската.

— Струва ми се, че не бих се съгласил с вашия план, ако знаех, че сме в ръцете на един смахнат — каза Тод.

— Вече не можем да се върнем назад.

— Ами Джанет?

— Той пак ще я сложи в клетката й, не ще и съмнение. Струва ми се, че дните й са преброени.

Сър Джордж си помисли, че Макензи сякаш говореше за някое канарче. Бездушието, с което говореха за вдовицата на един човек от тяхната група, го накара да потрепери и още повече се ужаси при мисълта, че Лайза може да е попаднала в ръцете на тези безмилостни хора. А кой бе смахнатият, за когото говореха?

Макензи и Тод продължаваха да разговарят много внимателно, като споменаваха само инициалите на своите хора. Сър Джордж си ги записа, ставаше въпрос всичко за шест души. Щом този разговор приключеше, щеше да прегледа списъка с имената на външните вложители, изпратен от Деклан, за да види дали няма да открие кои са.

Макензи заговори отново. Сър Джордж се напрегна, за да чува по-добре. След миг размаха ръце и отчаяно извика:

— Хелън! Хелън, за Бога, ела веднага!

 

 

Като притискаше пистолета към гърдите си с лявата ръка, Лайза натисна с дясната двукрилата входна врата. Беше заключена. Това никак не я изненада. Едва ли биха я оставили отворена. Като се ослушваше през цялото време за минаващи коли, тя притисна ухо към вратата и си помисли, че Тоби трябва да е оставен сам вътре. Ако лежеше вътре, вързан и със запушена уста, мястото бе толкова изолирано, че едва ли някой би го намерил. Разбира се, освен ако?… О, мили Боже, те навярно вече го бяха убили?…

Внезапно обзета от паника, тя започна да рита ръждясалата желязна врата. Нищо не се случи. Ритна я отново, този път още по-яростно, и ужасът от онова, което би могло да се крие зад нея, я накара да извика диво:

— Тоби! Тоби, вътре ли си?

В мъртвешката тишина, която настъпи след този вик, вратата ненадейно поддаде, Лайза политна напред и едва не падна в мрака на изоставеното помещение.

Стиснала пистолета, тя се огледа. Наоколо цареше пълен безпорядък, виждаха се бидони за бензин, омазнени парцали, износени гуми, шасито на стара кола, ръждясали инструменти. Като отвори и двете крила на вратата, за да влезе повече светлина, Лайза разбра, че вътре няма никой. Сградата бе пуста, също както дворът навън.

— Тоби… — изплака тя и се свлече на колене, а сълзите се застинаха по бузите й.

Бе толкова уверена в себе си, толкова сигурна; Джанет Гранвил й беше казала, че той е тук. Дали това не бе направено нарочно, както се бе страхувал баща й? Не изглеждаше много вероятно. Ако я бяха измамили, за да я хванат, досега някой вече щеше да се е нахвърлил върху нея. При даденото положение Лайза бе сигурна, че това е едно изолирано място, покрай което почти не минават коли и наоколо няма жива душа — нито похитители, нито някакви други хора. След като бе хранила такива големи надежди, тя бе дълбоко разочарована. Трябваше пак да започне от нулата и нямаше никаква представа къде са завели Тоби и почти никаква надежда да го открие.

Вече заслепена от сълзите, тя се изправи и бавно и тъжно се огледа наоколо. Разходи се из помещението, като подритваше лениво стари кутийки от бонбони и цигари. Изглеждаха така, като че ли бяха престояли тук с години. После изведнъж сърцето й се преобърна в гърдите и замря. Зад останките от кола на пода бяха струпани някакви постелки. Бяха мръсни и скъсани, но й се стори, че върху тях все още си личи отпечатък от нечие тяло. Дали това не е било леглото на Тоби, докато е бил заключен тук? Тя се приближи и се наведе. Подхлъзна се на бетонния под и като си помисли, че това е автомобилно масло, погледна обувката си.

Сякаш ледени пръсти стиснаха тила й и бавно пролазиха надолу по гръбнака й. Това не беше автомобилно масло. Това бе кръв, наскоро пролята, защото бялата гумена подметка на спортната й обувка бе обагрена в тъмночервено и остави отпечатък на пода, когато тя ужасено отстъпи назад. Кървавочервен отпечатък.

— Мили Боже…

Така й се догади, че цялата се изпоти и й премаля, та едва стоеше на краката си. Трябваше да се махне оттук. Това място миришеше на автомобилно масло, на гума и бензин, а сега вече й се струваше, че мирише също така на пот и кръв. За Бога, какво бяха направили с Тоби? Притиснала устата си с длан, за да не повърне, тя тъкмо се канеше да си тръгне, когато забеляза, че нещо се подава изпод постелките. Видя й се познато. Вдигна го и разбра, че е пакетче рекламен кибрит. Но това не беше какъв да е кибрит; лъскавото и сгънато на две картонче бе мръсно и смачкано, но надписът отпред ясно си личеше: „Le Caprice“. А на обратната страна пишеше: „Арингтън Стрийт, SW“. Там се намираше любимият й ресторант. Тогава тя си спомни, че Тоби я беше водил там два дни преди да замине за Щатите. Дори си спомни как той бе прибрал в джоба си рекламния кибрит, докато тя през смях го питаше защо му е, след като и двамата не пушат. Тоби се бе усмихнал и бе казал, че един кибрит винаги може да влезе в работа.

— О, Тоби! — очите й се напълниха със сълзи. — Какво са направили?

 

 

— За Бога, какво има, Джордж? — задъхано попита Хелън.

Тя изтича при него веднага щом чу, че я вика.

Сър Джордж седеше отпуснато, все още със слушалките на ушите.

— Струва ми се, че са преместили Тоби — измъчено каза той. — Опасявах се, че това е капан и ето че Лайза влезе право в него.

— О, Боже мой! — отчаяно извика Хелън. — Какво си чул?

— Макензи разговаряше по телефона с Брайън Тод. Разбира се, и двамата се изразяваха със загадки. Все пак някой се обади на Тод по мобифона и после той каза на Макензи, че „пешката“ е преместена.

— И „пешката“ е Тоби?

— Така ми се струва. Думите на Тод всъщност бяха: „Водачът току-що каза, че е преместил пешката с два хода напред. При следващия ход ще е в замъка.“

— Като при игра на шах?

Сър Джордж кимна утвърдително, като същевременно чертаеше черните и белите квадратчета на шахматна дъска. Нарисува една малка пешка и през две квадратчета от нея — боен топ. Сбърчил вежди, изучаваше рисунката си, сякаш бе географска карта. После захвърли молива.

— Господи, това никак не ми харесва!

— Какво бихме могли да направим?

— Нищо, докато не ни се обади Лайза. Ако ни се обади — мрачно отвърна той. — Господи, въобще не биваше да тръгва. Това беше налудничава и съвсем безотговорна постъпка!

Хелън едва-едва се усмихна накриво.

— Метнала се е на баща си, и още как.

— Аз съм бил в армията. Бях обучен за тази работа. А Лайза ще е като агне на заколение. По дяволите, тя няма никакъв шанс!

Хелън мълчеше. Знаеше, че под очарователната женствена външност на дъщеря й се крие силен и смел дух, че е способна да се погрижи за себе си, ако се налага. И винаги бе съзнавала, че Фреди е по-слабият от двамата. Винаги е било така, дори когато бяха деца. Никога не бе говорила на тази тема с Джордж, но знаеше, че той много добре съзнава колко мекушав е Фреди, Катастрофата с „Лойд“ щеше да превърне сина й в изнервена отрепка, докато Лайза все някак щеше да успее да се справи.

— Смяташ ли, че те ще чакат Лайза в изоставената бензиностанция? — тихо попита Хелън.

— Само Бог знае. Изобщо не биваше да тръгва — повтори той. Отново се обърна към апаратурата. — Трябва да продължа да подслушвам. Макензи може да говори и с други хора. Дори може да споменат Лайза.

Хелън знаеше, че той й е сърдит, задето бе позволила на Лайза да хукне към Корнуол, макар че не го казваше. „Като че ли можех да я спра — помисли си тя. — Та Лайза би дала живота си за Тоби.“

Тогава й хрумна ужасяващата мисъл, че на дъщеря й навярно щеше да се наложи да направи точно това.

 

 

Лайза изгуби представа за времето, седеше на земята, въртеше между пръстите си празното пакетче от рекламния кибрит, както навярно бе правил Тоби. Спомни си, че когато бяха вечеряли в „Le Caprice“, той беше облечен със същия костюм, с който после замина за Америка. Това поне доказваше, че е бил тук, както си помисли тя, докато се оглеждаше наоколо, опитвайки се да си представи какво е преживял. Сигурно ръцете и краката му са били вързани, а устата му е била запушена, иначе щеше да избяга. Тук нямаше прозорци, но вратата изглеждаше съвсем паянтова. И дете би могло да избяга оттук, ако не беше вързано. Или охранявано денонощно. Но какво бе ял и пил Тоби? Наоколо нямаше нито трохи, нито изхвърлени опаковки от храна, никакви празни консервени кутии или бутилки. А чия кръв бе пролята на пода?

Обзе я чувство на безутешна мъка и тя бавно се надигна. В този миг една кола профуча наблизо и Лайза за миг я зърна, лъскава и черна, през отворената врата, но й беше все едно. Мъката й бе толкова голяма, че сякаш нямаше значение какво ще се случи. Все пак инстинктивно усещаше, че похитителите няма да се върнат тук. Защо биха го направили?

Като взе пистолета си, тя излезе в предния двор и затвори двойната врата след себе си. После заобиколи бензиностанцията, взе чантата си и пое по шосето към колата си.

— Връщам се, мамо — съобщи тя на майка си, докато пътуваше по шосе А 326 към Лостуитиъл. Беше четири и половина. Когато се прибереше у дома, децата вече щяха да са заспали. Накратко й обясни какво се е случило.

— Съжалявам — веднага каза Хелън. — Сигурно си разочарована. Баща ти подслушваше телефона на полковник Макензи и както изглежда, те са преместили Тоби в някакъв замък.

— Замък ли? — макар да се чувстваше съвсем паднала духом, Лайза усети радостните тръпки на надеждата. Това поне означаваше, че Тоби все още е жив. — Чудя се в кой ли замък е? — каза тя.

— Татко ти все още подслушва телефона на Макензи, може да успее да открие още нещо, докато се върнеш. Слава Богу, че си добре. Изплашихме се, когато чухме, че Тоби е бил преместен. Смятахме, че си влязла в капан. Ема е тук с децата, нали знаеш? Взе интервю от Мартин.

Лайза тихо ахна.

— О, Боже мой! Съвсем бях забравила. Предай й моите поздрави, мамо, и й кажи, че наистина съжалявам. Дали няма да иска да остане да преспи у нас? Бихме могли да настаним децата в стаята на Томас и Тили. Много ми се иска да я видя.

— Добре, скъпа. Ще я попитам. След два часа ще си у дома, нали?

Лайза погледна часовника си и изведнъж изпита задоволство, че къщата ще бъде пълна с хора в края на седмицата. Сега, след като знаеше, че няма никакъв шанс Тоби да си бъде у дома тази вечер, повече от всякога имаше нужда от присъствието на приятелите и на семейството си.

— Да. Ще кажеш ли на Маргарет да приготви огромна вечеря за всички?

Лайза се облегна удобно на седалката и съсредоточи вниманието си върху пътя напред. После включи радиото. Така времето щеше да мине по-бързо. Докато го настройваше, хвана част от новините.

— … И министър-председателят изрази задоволството си, че Англия е спечелила битката с Европа за намалено работно време за непълнолетните.

Тъкмо се канеше да смени станцията, когато следващите думи я накараха да застине на място.

— … В понеделник ще бъдат съобщени резултатите от финансовата проверка в застрахователната компания „Мартин Хамкрофт“. Смята се, че стотици вложители, повечето от които външни, са изгубили огромни суми, което доведе до настоящото разследване. Преди две седмици синът на основателя на компанията, Тоби Хамкрофт, изчезна, докато се предполагаше, че е заминал за Америка по делова работа…

Лайза не искаше да слуша повече. Изключи радиото и вбесена от това, че медиите продължаваха да свързват загубите на „Лойд“ с изчезването на Тоби, силно натисна педала за газта. Мерцедесът изръмжа и полетя напред. Дори това да бе последното нещо, което щеше да направи, тя бе решена да се погрижи името на Тоби да остане неопетнено, независимо дали той бе жив или мъртъв.