Уна-Мери Паркър
Фалшиви обещания (10)

X

Президентът на „Лойд“ получи второто съобщение за откупа в шест часа същата вечер. Слизаше по стръмното главно стълбище на сградата, когато му го връчи един куриер с предпазна каска и големи тъмни очила, облечен с черни кожени дрехи. Стреснат от бързината, с която белият плик бе пъхнат в ръката му, Малкълм Блакуел зяпна объркано, докато моторът на мотоциклета изръмжа и пратеникът изчезна от погледа му. Всичко стана толкова бързо, че сякаш никой нищо не забеляза, освен шофьора на Малкълм, който го чакаше, изправен до лъскавия даймлер. Той разтревожено пристъпи напред.

— Добре ли сте, сър? — по лицето на Малкълм Блакуел явно си личеше, че е разтревожен.

Президентът на „Лойд“ бързо се овладя.

— Всичко е наред, Скот.

Едва когато Скот успя да включи колата в натовареното движение, устремено на запад, Малкълм Блакуел скъса плика, предварително усещайки подсъзнателно, че това е ново съобщение от похитителите. Погледът му бързо пробяга по компютърната разпечатка и той разбра, че най-лошите му опасения са се превърнали в действителност.

От съдържанието на писмото ставаше ясно едно: какво точно искаха похитителите, за да бъде освободен Тоби Хамкрофт. Имаше списък на десет тайни банкови сметки, разпределени в три банки в Женева. Според инструкциите пет милиона трябваше да бъдат прехвърлени от централния фонд на „Лойд“ във всяка от посочените сметки; едва след това заложникът щеше да бъде освободен. Ако „Лойд“ откажеше да изпълни тези инструкции, никой повече нямаше да чуе за Тоби Хамкрофт. Същото щеше да се случи, ако някой се опиташе да намеси полицията.

Шокираният Малкълм Блакуел седеше вдървено на задната седалка, чудейки се какво, по дяволите, да направи. Някакво вътрешно чувство му подсказваше, че тези хора няма да се спрат пред нищо. Първото съобщение, което бе получил, бе съчинено сякаш от тайфа смахнати чудаци, но това тук беше друго нещо. Който и да държеше Тоби Хамкрофт като заложник, правеше го при добра организация и много професионално. И при това на Малкълм не бе оставена никаква възможност да преговаря. Нямаше място за никакви сделки. Тези хора искаха общо петдесет милиона и Тоби Хамкрофт със сигурност щеше да бъде мъртъв, ако не ги получеха.

Не за първи път Малкълм Блакуел усети ужасяващата изолация, на която го осъждаше постът му в „Лойд“. Към кого можеше да се обърне? На кого можеше да се довери, от кого можеше да получи съвет? От Малкълм зависеха сигурността и освобождението на Тоби и той не можеше да си позволи нито една погрешна стъпка, но, от друга страна, беше направо нелепо да си въобразява, че би могъл да прехвърли петдесет милиона от централния фонд на „Лойд“ в някакви сметки в швейцарски банки.

Шофьорът спря колата пред великолепната му къща в „Белгрейвия“. Гипсовата й фасада беше боядисана в бледокремаво, а входната врата бе лъскаво черна. Двамата с жена му бяха поканили гости за вечеря и неколцина от тях вече се бяха събрали под блесналия полилей във всекидневната. Някак си трябваше да успее да се държи така, като че ли нищо особено не се е случило. Той неохотно слезе от колата, изпитвайки чувството, че бележката за откупа във вътрешния джоб на сакото сякаш изгаря сърцето му. Веднага изобрази на лицето си дежурната светска усмивка. Ако някой споменеше за изчезването на Тоби Хамкрофт, той щеше да се пошегува невинно, че „Лойд“ и армията са две различни неща — в „Лойд“ всеки имаше право на самоволна отлъчка.

— Здравей, скъпи! — четиридесет и една годишната му съпруга го поздрави, сложила ръце на раменете му и вдигнала лице към него, както бе правила през целия им семеен живот. — Има съобщение за теб, Малкълм. Някой си сър Джордж Мортимър се обади по телефона. Каза, че е спешно, иска да му позвъниш. Оставила съм ти номера му в бележника до телефона в кабинета.

— Благодаря ти, скъпа.

Името нищо не му говореше. Ако хранеше тайната надежда, че обадилият се има намерение да му помогне да реши проблемите си, само след минутка тя се изпари. Бащата на Лайза Хамкрофт се бе обадил, за да му съобщи, че Джанет Гранвил също е била отвлечена.

 

 

— Това е ужасно! — възкликна Лайза, когато баща й й каза какво се е случило. — Те сигурно са се страхували, че тя може да проговори. Де да беше ти казала повече при последната ви среща!

Сър Джордж изглеждаше разтревожен.

— Чувствам се ужасно, защото я изложих на опасност. Освен това той имаше чувството, че е объркал всичко, тъй като е действал като аматьор. Може би вече остаряваше. По времето, когато бе работил във Военното разузнаване, никога не би изложил на опасност по този начин своя връзка. А сега вече бе твърде късно. Хазяйката на Джанет Гранвил бе казала на полицията, че тя насила е била отведена някъде. Беше само въпрос на време полицаите и медиите да се досетят какво става. Изчезването на Тоби, последвано от самоубийството на Хенри Гранвил, извършено поради големи финансови загуби в „Лойд“, щяха да изглеждат зловещо, след като и мисис Гранвил бе изчезнала. Ако никой не се досетеше, че това е отвличане, можеше да се стигне до прибързани заключения. Дори бе възможно да се появят предположения, че Тоби и Джанет Гранвил заедно са избягали с парите на „Лойд“, но тя е разиграла онази сцена, за да изглежда, че е била отвлечена.

Сър Джордж тихо простена. Той се чувстваше много виновен за това последно „поражение“ и се страхуваше от начина, по който щяха да го представят медиите.

Тъкмо напротив, Лайза не даваше пет пари за това какво мислят хората. Тя искаше само да знае къде държат Тоби, за да се опитат да го освободят.

— О, Божичко! Иска ми се да можехме да кажем на полицията какво всъщност се е случило — отчаяно избухна тя. — Те ще търсят уликите не там, където трябва, и ще стигнат до погрешни заключения. Това дори би могло да попречи на опитите ни да си върнем Тоби.

— Току-що говорих с Малкълм Блакуел по телефона, намекна ми, че е получил още една бележка за откупа.

— Какво пише в нея? — задъхано попита Лайза.

— Веднага отивам при него. Той е поканил гости за вечеря и тъй като никой не би свързал него и мен, с теб и Тоби, реши, че това е добра възможност да обсъдим положението.

— Искаш да кажеш, че аз не мога да дойда с теб? — долната й устна разочаровано увисна.

— Опасявам се, че това е невъзможно, душичке. Всички знаят как изглеждаш. Все още всичко трябва да бъде пазено в пълна тайна. Всъщност сега повече от всякога, ако искаме да измъкнем Тоби и Джанет Гранвил от тази бъркотия — отговори сър Джордж.

— Какво съдържа бележката?

— Той не искаше да говори по телефона. Затова отивам при него. Ще се върна колкото е възможно по-бързо и ще ти кажа всичко.

— Умолявам те — изрече Лайза. — Не знам още колко бих могла да издържа.

— Защо да не отидем в Чокландс в края на седмицата? — той внезапно погледна с копнеж навън през прозореца. — На всички ни ще се отрази добре да подишаме малко чист въздух.

— Нима смяташ, че трябва да напуснем Лондон?

— Защо не? Нищо не можем да направим. Просто се налага да чакаме, докато се случи нещо, тъй че е все едно дали ще прекарваме времето си тук или в провинцията. Децата имат нужда да поиграят на свобода. Не е хубаво за тях през цялото време да стоят затворени в тази къща и да се страхуват да излязат, за да не би някой фотограф да се втурне след тях.

Лайза кимна.

— Напълно си прав, татко. Ще отидем там в петък вечерта. Ей сега ще позвъня на Бърт и Маргарет и ще им кажа да оправят къщата. А и аз винаги бих могла набързо да се върна в Лондон, ако е необходимо, нали така?

— Разбира се. Сега ще тръгвам. Кажи на майка си, че съм излязъл, а?

— Добре. Къде е мама?

— Заведе Лоти на разходка в парка Кенсингтън. Нали знаеш колко много обича да се разхожда — с усмивка отвърна той. — Лоти е най-добрият й претекст за това.

— Тая щастливка Лоти! Сигурна съм, че от години не се е разхождала толкова много.

— Мартин и Нина са на горния етаж, почиват си, ако те интересува — каза сър Джордж. — Той никак не изглеждаше добре по време на обеда.

— Зная. Притеснявам се за него. Нина твърди, че е много по-разтревожен за Тоби, отколкото показва.

— Възможно е. Все пак ще се върна колкото може по-скоро.

— Добре — Лайза го погледна, човекът, който я беше обичал и подкрепял от деня на раждането й. — Благодаря ти, татко. За всичко — рече тя признателно.

Той спонтанно я прегърна и силно я притисна към себе си.

— Ти си моето момиче — каза нежно. — С теб всичко ще бъде наред.

— Знам, татко. Трябва да бъде наред, дори само заради децата.

— И заради самата теб — тихо добави той.

— Искам Тоби да се гордее с мен. Каквото и да се случи, искам това да стане.

Сър Джордж обхвана лицето й с длани и с палците си изтри внезапните сълзи, които се стичаха по него.

— Тоби винаги се е гордял с теб, скъпа, и винаги ще се гордее — нежно каза той. — Не би могло да е иначе. И аз съм горд с теб, както и майка ти. Ти се държиш невероятно добре, въпреки огромното напрежение.

Лайза издуха носа си и се усмихна плачливо.

— Тези проклети сълзи. Не искам да плача. Детинско е.

— Въобще не е вярно. Това е естествен отдушник. Трябва да си благодарна, че можеш да се освободиш от напрежението по този начин, вместо да трупаш всичко в себе си.

Когато той тръгна за срещата с Малкълм Блакуел, Лайза седна във всекидневната и впери поглед навън през прозореца. Мислено беше с Тоби. Понякога мълчаливо се молеше, опитвайки се да сключи сделка с Господ-Бог. „Ако Тоби си дойде у дома здрав и читав, никога повече няма да се оплаквам.“

Няколко минути по-късно Ема й позвъни.

— Имам някои наистина много интересни новини за теб — каза тя след размяната на обичайните поздравления. — Направо няма да повярваш.

 

 

Мелиса гледаше през прозореца на спалнята, очаквайки завръщането на Фреди. От това стратегическо място можеше да го види как върви енергично по Куоръндън Стрийт, облечен е тъмносиния си костюм на тънки райенца, стиснал в ръка лъскавата си кожена чанта, изпълнен с нетърпение да се прибере по-скоро у дома. Единственото нещо, което очакваше с нетърпение всяка вечер, бе да се прибере у дома при Мелиса. Скоро тук щеше да го очаква и едно бебе. Загубите му в „Лойд“ бяха тъмният облак на хоризонта. Все пак, за разлика от семейство Дейвънпорт, непосредствените им проблеми бяха решени от Ейлийн Благдън. Може би Мелиса беше права? Може би щяха да оцелеят след бурята?

Нещо подсъзнателно го накара да погледне нагоре. Видя Мелиса на прозореца на спалнята, с широката си яркорозова рокля изглеждаше още по-наедряла. Той й махна весело и й се усмихна. Тя не му махна в отговор, дори не даде знак, че го е забелязала, а бързо се отдръпна назад, като че ли не искаше той да я види.

След миг Фреди вече бе в коридора на малката им къща, настлан с черни и бели плочки. Хвърли ключовете си на сребърната табла върху масичката в коридора и извика:

— Тук съм, скъпа.

Посрещна го студено мълчание.

— Добре ли си? — извика той, внезапно обзет от тревога.

Ами ако й беше зле? Забърза нагоре по стръмните стъпала и влетя в стаята им. Тя седеше на леглото, извърнала лице.

— Какво има, скъпа? — попита Фреди и се приближи, за да я прегърне.

Тя изведнъж избухна в плач, силни ридания разтърсиха раменете й, не можеше да проговори.

Фреди никога не беше я виждал в такова състояние.

— Всичко ще бъде наред — увери я той.

— Как въобще е възможно това? — задавено и дрезгаво изрече тя. — Ние ще загубим всичко! Ако не през тази година, през следващата и по-следващата. Мама казва, че ни очаква разорение. Тя казва, че „Лойд“ ще пропадне и ще ни увлече със себе си… като… като потъващ кораб.

— Тогава ще трябва да доплуваме до брега, нали така? — отвърна той лекомислено, надявайки се да я поразвесели.

Не за първи път Ейлийн Благдън предричаше неизбежната катастрофа. След сватбата им тя бе уверила всичките си приятели, че този брак няма да трае повече от година.

— О! — Мелиса сграбчи една от малките дантелени възглавнички, с които бе отрупано леглото им, и я хвърли по него. — Ти си глупак! — извика разплакано. — Никога не съм виждала по-голям глупак от тебе. Не те ли интересува, че ще останем без пари?

— Не ми казваш нищо ново — той изведнъж се ядоса и цял пламна. — Но защо си го изкарваш на мен? Ние не сме единствените жертви. Чувам, че стотици хора са изгубили парите си, почти всички синдикати са пострадали. Вината не е моя.

— Първо на първо, защо трябваше да влагаш парите си в „Лойд“?

Този начин на мислене говореше за непосредствената намеса на майката на Мелиса.

— Сега ти се държиш като глупачка — каза той.

Мелиса избърса сълзите си с опакото на дланта си.

— Не. Не е вярно. Преди да станеш вложител, трябваше да си осигуриш работа в компанията, тогава щеше да можеш да се грижиш за нашите интереси. Тоби поне се е включил в синдикатите с малък риск и няма съмнение, че е натрупал цяло състояние… докато ние оставаме без пукната пара.

Фреди погледна тази жена, която му беше съпруга от три години, изпитвайки едновременно съжаление и ужас. Както изглеждаше, Ейлийн хубавичко се бе постарала да промие мозъка й.

— Как можеш да говориш така за Тоби, когато ние дори не знаем дали е жив или мъртъв и сестра ми направо ще полудее от мъка? — натъртено попита той. — Държиш се така, като че ли Тоби ни е захвърлил в ада и се е погрижил само за себе си.

— Но това е вярно, нали? Тоби и Лайза имат всичко, а ние догодина ще останем без покрив над главите си. А очакваме и бебе. Защо Тоби не се е погрижил за нашите интереси? Лайза ще бъде все така богата до края на живота си, а ние няма да имаме нищо, защото мама не може да си позволи до безкрайност да плаща вместо нас, да знаеш!

— Ти завиждаш, нали? — Фреди бе шокиран, в гласа му несъмнено прозвучаха ледени нотки. Мелиса продължаваше да плаче и макар да я съжаляваше, той се чувстваше дълбоко наранен. „Защо позволява на майка си да й влияе така?“ — мислеше си раздразнено. Разбира се, грешката му беше, че й позволява да ги подпомага финансово. — Хайде, миличка — каза ласкаво. — Успокой се!

— Остави ме сама, Фреди — изплака тя. — Моля те.

— Добре.

Той тихо излезе от спалнята и отиде в кухнята, където нямаше и следа от някакви приготовления за обед. Затова си направи сандвич със сирене. Реши, че трябва да се постарае да й намери оправдание — в края на краищата тя беше прекалено млада, бременна и все още под влиянието на майка си.

Няколко минути по-късно чу как се затръшна входната врата.

— Мелиса! — извика той.

Нямаше отговор. Фреди се втурна обратно към спалнята и на възглавницата откри една набързо надраскана бележка.

„Дотегна ми и отивам при майка си. Нямам желание да те виждам повече.

М.“

 

 

— Струва ми се, че не се познаваме — каза Амилия Блакуел, след като поздрави пристигналия на Чапъл Стрийт, сър Джордж. — Да не би да сте колега на Малкълм?

— Хъм… не, всъщност не — отговори той. — Но ние имаме общи приятели.

— Колко хубаво! Ще пийнете ли нещо?

Обсипаната й със скъпоценности ръка махна по посока на иконома, застанал наблизо със сребърен поднос в ръце, върху който бяха сложени половин дузина кристални чаши, пълни с шампанско — мехурчетата плуваха нагоре като крехки стъбълца.

— Благодаря.

Той се огледа наоколо, осъзнавайки, че въобще няма представа как изглежда Малкълм Блакуел, но се надяваше, че ще бъде забелязан като външен човек сред група приятели. В този момент един набит мъж е изящно ушит тъмен костюм се извини на двойката, с която разговаряше, и с протегната ръка си запроправя път към него.

Първото нещо, което направи впечатление на сър Джордж, бе умореното и съсипано лице на Малкълм Блакуел, като на боксьор след няколко рунда; подпухналите торбички под очите му приличаха на синини, а устните му бяха увиснали в ъгълчетата.

— Добър вечер — каза Блакуел. — Радвам се, че можахте да дойдете. Нека да отидем в кабинета, там ще можем да поговорим за няколко минути — и като се обърна към съпругата си, каза: — С моя приятел трябва да обсъдим един делови въпрос. Няма да се бавим много.

Амилия кимна, сякаш бе свикнала съпругът й винаги да поставя бизнеса на първо място. Сър Джордж забеляза, че Малкълм нито веднъж не бе го нарекъл по име.

За изненада на сър Джордж, кабинетът бе обзаведен като за жена. Кретонени завеси на ярки цветя, полици, претъпкани с книги с меки корици, възглавнички, плетени на една кука, и една рижава котка, която се изправи и лениво се протегна, допълвайки уютната атмосфера. Единственото бюро тук представляваше хубав екземпляр от времето на крал Джордж III и бе отрупано с книжа.

— Седнете — каза Малкълм, макар че самият той остана прав, с гръб към пълната с цветя камина. — Знаехте ли, че тази вечер получих още една бележка за откупа? — попита той, като веднага премина към същината на въпроса.

— Нямах представа. Позвъних ви, защото смятах, че би трябвало да научите за отвличането на Джанет Гранвил.

— Кажете ми нещо за мисис Гранвил. Коя е тя всъщност?

Сър Джордж накратко му описа положението.

Преди да заговори, Малкълм мълчаливо отпи от чашата си с шампанско.

— Те трябва да са заподозрели, че тя вече не е на тяхна страна и че се кани да ви помогне, като открие къде са завели Тоби Хамкрофт — най-накрая се обади той. — Сега и двамата са затворени някъде. Не биваше да говорите с нея. Аз наблегнах пред дъщеря ви Лайза, че секретността е от жизненоважно значение в този случай.

— Не можете да искате от нея да седи със скръстени ръце и да чака нещо да се случи — рязко отвърна сър Джордж. — Чрез покойния си съпруг мисис Гранвил беше единствената ни връзка с групата, която е отвлякла Тоби. Разбира се, ние би трябвало да открием къде държат Тоби и след това да организираме някаква операция за освобождаването му, нали така? Вместо да чакаме похитителите да ни диктуват какво да правим.

— Според мен работата не е чак толкова проста. Тези хора са добре организирани и както изглежда, добре информирани. Погледнете това — Малкълм Блакуел му подаде последната бележка на похитителите.

Сър Джордж я прочете два пъти. Стисна устни.

— Какво смятате да правите?

— Съвсем нищо на този етап — зачервените очи на Малкълм Блакуел се затвориха за миг, като че ли нямаше сили да ги държи отворени.

— А после какво?

— Ако не откликна на това съобщение, те ще разберат, че не искам да играя тяхната игра.

— И ако това стане? — с глух глас попита сър Джордж.

Малкълм Блакуел сви рамене.

— Предполагам, че те ще предложат по-приемливи условия. Не че това ще промени главното. Веднъж да отстъпим и тази работа няма да има край.

— Зная — именно за това бе говорил Мартин Хамкрофт предишния ден. — Значи единствената ни възможност е да открием къде е Тоби. Иначе изпадаме в безизходно положение.

— Точно така — Малкълм остави празната си чаша и тръгна към вратата, сякаш с това приключваше тяхната среща.

— Вие разбирате — продължи сър Джордж, като последва Блакуел, — че те могат да си позволят да бъдат много търпеливи; времето навярно е на тяхна страна. Седмици наред могат да държат Тоби като заложник, дори месеци могат да минат — добави той с нарастваща тревога в гласа. Как ли щеше да понесе всичко това Лайза, ако Тоби останеше в неизвестност още дълго време?

Малкълм Блакуел кимна утвърдително.

— Зная.

— И сте готов да позволите да се случи?

— А какво друго ми предлагате да направя? Не мога да изпълня техните условия, дори да исках. Първо на първо, управителният съвет на „Лойд“ никога няма да одобри подобни действия. Институция като нашата не може да позволи на банда лунатици да й диктуват какво да прави! Това е немислимо.

Двамата вече бяха в коридора. През отворената врата на всекидневната, сър Джордж видя, че са пристигнали още гости. Малкълм също забеляза това.

— Моля да ме извините, налага се да се върна при моите гости — каза той.

— Разбира се. А аз трябва да си отивам.

— Не искате ли да пийнете още една чашка?

Малкълм Блакуел полагаше усилия да бъде откровен и гостоприемен, но сър Джордж усещаше, че би искал поне временно, докато е сред гостите си, да прогони от главата си всяка мисъл за Тоби и неговите похитители. Присъствието на сър Джордж щеше да е прекалено голямо бреме за него.

— Бих искал да се върна при Лайза — дипломатично отговори той.

Малкълм почти не успя да скрие облекчението си.

— Ще й предадете моите поздрави, нали? Кажете й, че ужасно съжалявам за случилото се.

— Да, непременно.

Двамата си стиснаха ръцете. Двама мъже с различни цели в живота. Единият, от Хароу, бе навлязъл в големия бизнес, за да забогатее, другият, от Уелингтън и Сандхърст, офицер и човек на честта, който мислеше повече за кралицата и за страната си, отколкото за лични облаги.

Но в този момент двамата имаха нещо общо — искаха да осигурят освобождаването на Тоби Хамкрофт, макар сър Джордж да подозираше, че всеки щеше да подходи към това по свой начин.

 

 

Лайза слушаше разказа на Ема.

— Не е ли това истинско съвпадение? — разпалено попита Ема. — Когато главният редактор на „Глоуб“ ми позвъни тази сутрин и ми предложи да напиша серия от статии за „Лойд“, направо се слисах! Той нямаше никаква представа, че ти си ми приятелка, нито пък знаеше, че Антъни е външен вложител на „Лойд“.

— От каква гледна точка иска да представиш всичко?

— Трябва да направя нещо като експозе! Да разкрия всички подробности, без да споменавам конкретни имена, разбира се. Иска ми се Тоби пак да си беше у дома, защото това наистина ще бъде голяма работа, когато излезе.

— Зная — тихо каза Лайза.

— Какво има, скъпа? — загрижено попита Ема.

— Е, разбира се, аз зная, че трябва да го направиш, точно такъв вид журналистика ти допада, но… не знам… — Лайза сконфузено се поколеба.

— Кажи ми какво има.

— Не мога да не бъда лоялна към „Лойд“. Искам да кажа, че ако е имало някакви измами, това са били единични случаи, сигурна съм. В кацата с мед винаги има и няколко капки катран.

Настъпи дълга пауза по линията. После Ема каза:

— Не мога да разбера чувствата ти, Лайза. Няма да напиша и една дума, докато не проуча подробно всичко. В момента аз явно не знам много за това място, но смятам да го проуча и да напиша истината — добави тя благоразумно.

— О, Ем! Извинявай… но ми се искаше да не го правиш. „Лойд“ беше добра инвестиция за нас. Всичко, което притежаваме, дължим на „Лойд“. Само защото някакви смахнати държат Тоби като заложник, това не означава, че там всички са корумпирани.

— Зная това, Лайза. Аз явно трябва да внимавам какво пиша, нямам желание да ме съдят! Но именно ти ми казваш: Не пиши ужасни неща за „Лойд“. Първо на първо, какво те кара да мислиш, че там има нещо нередно? Защо предполагаш, че аз ще започна война с „Лойд“? Много е вероятно да стигна до заключението, че това е идеалният пример за застрахователна дейност. Разбира се, там работят добри, честни и почтени хора и настоящата ситуация може би се дължи просто на комбинация от старомодни методи на работа и неволни грешки в управлението.

— Как смяташ да започнеш? — попита Лайза.

— Като знам колко са потайни всички там, ще трябва просто да се поровя, да взема интервюта от някои хора и да съпоставя всички факти и цифри, които се цитират в момента.

— Защо не поговориш с Мартин? Сигурна съм, че той ще ти помогне, поне ще ти даде сведения за миналото на компанията и може би ще ти каже как са се променили нещата от негово време насам.

— Великолепно! Благодаря ти, Лайза. Ще го помолиш ли от мое име? Смятам утре да пристигна в Лондон, за да започна да пиша тази статия и може би ще успея да дойда да те видя. Искам да знам какво става…

— Добре. Не мога да говоря по телефона, но има някои нови неща, които ме плашат — сдържано отговори Лайза.

— О, Божичко! Смяташ ли, че аз като журналистка бих могла да помогна, нали разбираш… Сега имам претекст да задавам въпроси, да посещавам разни места, което ти не би могла да правиш, за да не събудиш подозрения. Разбираш ли какво искам да ти кажа? — отвърна й Ема също така внимателно.

— Да. Права си. Би могла много да ни помогнеш. Поговори с татко. Той се държи направо чудесно и… е толкова жалко… — гласът й секна, щом се сети за мисис Гранвил. Баща й беше на косъм да измъкне цялата информация от нея, но ето че всичко се бе провалило. — Ще ти разкажа, когато се видим, Ем. Не мога да говоря сега.

— Ще се видим утре.

Ема замислено остави слушалката. Това можеше да се окаже най-големият журналистически „удар“ в живота й, но също така можеше да стане причина да се скара с най-добрата си приятелка. Лайза беше от хората, които винаги мислят най-хубавото за всички и са безкрайно лоялни. Тя бе благодарна, че Тоби е успял да създаде такива чудесни условия на живот за семейството им и никога нямаше да повярва, че нещо не е наред в „Лойд“, дори фактите да бодяха очите й. Но след като бе разговаряла с Антъни, Ема бе убедена, че някогашната почтена институция е пропита от алчност в най-опасната й форма. Разследването обещаваше да бъде вълнуващо и плодотворно. Макар това да означаваше, че всяка седмица ще трябва да оставя децата си по за няколко дни, тя нямаше търпение да започне. А колкото до онова, което щеше да открие, само Бог знаеше какъв ще бъде резултатът, но слуховете за един потенциален скандал вече бяха стигнали до ушите й. Говореше се, че правителството е готово да плати загубите на всичките петдесет и един депутати, които бяха външни вложители, защото ако тези хора — главно членове на Консервативната партия — банкрутираха, това щеше да доведе до частични избори и вероятно мнозина от кандидатите на Торите щяха да изгубят местата си.

Ема откри, че се намира в много деликатно и противоречиво положение: ако данъкоплатецът — защото до него в края на краищата опираха нещата — платеше евентуалните загуби на Антъни, за нея това щеше да е дар Божи, но в същото време и един изключително неморален акт. Все едно да основеш благотворителна фондация, за да платиш комарджийските си дългове.

Тя влезе в кухнята, където децата, чистички и измити, след като бяха тичали с кучетата в градината, вечеряха, насядали около кръглата чамова маса. Кучетата вкупом се втурнаха към нея, а Барнаби, Робин и Роуз я погледнаха с очакване.

— Може ли да погледаме малко телевизия, преди да си легнем? — попита Барнаби с пълна с варен боб уста.

— Може ли, майче? Може ли?

Ема им се усмихна снизходително, благодарна за това, че все още бяха малки и неуязвими за бедите и проблемите от света на възрастните.

— Половин час! Не повече.

— Еха! — момчетата нададоха радостни викове, но Роузи само се усмихна унило.

— Какво има, малката ми розова Роузи? — попита Ема, като я прегърна. — Не искаш ли да погледаш малко телевизия?

— Не искам да заминаваш утре — със задавен глас отвърна Роузи.

Проблемът на четиригодишната Роузи бе, че изглеждаше най-малко на шест години и хората винаги очакваха от нея повече, отколкото можеше да даде.

— Но аз ще се върна на следващия ден — утешително каза Ема. — Ако си много добро момиче, може да ти донеса нещо от Лондон.

— И на мен! И на мен! — завикаха в един глас момчетата. Роузи като че ли се развесели.

— На всички — увери ги Ема.

Сърцето й се сви. Макар да знаеше, че й предстои да се заеме с най-важната задача в кариерата си, мисълта да остави децата си никак не й беше приятна.

Сър Джордж влезе в къщата на Холанд Парк Уок, страхувайки се да каже на Лайза за разговора си с Малкълм Блакуел. През последните няколко дни започваше да й личи, че е под голямо напрежение. Имаше измъчен вид и сякаш живееше в някакъв свой, далечен свят, където страхът и съмненията замъгляваха разума й, а мрачната решимост да бъде силна и да се владее я правеше да изглежда неестествено спокойна.

По-рано в армията сър Джордж много пъти бе виждал тези симптоми, когато неговите хора бяха под голямо напрежение; знаеше, че ако много скоро не направеше нещо, Лайза щеше да получи нервен срив. Нямаше търпение да я накара да заминат за Чокландс. Тя имаше нужда именно от тишината и свежия въздух на провинцията. Но преди това трябваше да й каже за последното съобщение на похитителите.

— Лайза! — извика той.

Тя бързо се появи от кухнята, лицето й изглеждаше изпито, кожата бе силно опъната на скулите й.

— Какво стана? Срещна ли се с Малкълм Блакуел?

Той я прегърна през раменете.

— Нека да отидем да седнем във всекидневната и ще ти разкажа всичко — кротко изрече той.

— Не! — тя се закова на място, не искаше да се помръдне. — Кажи ми веднага! Какво има? — пълният й с мъка поглед бе умолително вперен в него. — Кажи ми сега.

Сър Джордж тежко въздъхна.

— Получена е още една бележка от похитителите. Те искат петдесет милиона лири да бъдат прехвърлени на определени сметки в три швейцарски банки и казват, че няма да освободят Тоби, докато не получат парите.

Лайза се сепна.

— Петдесет милиона!… О, Божичко, „Лойд“ никога няма да плати толкова много за неговото освобождаване.

— Точно така — гласът му прозвуча съвсем тихо, едва доловимо.

— Тогава… какво ще стане?

— Той смята, че те ще разберат намека и ще намалят сумата.

— А ти как мислиш? Но дори да не могат да получат петдесет милиона, те ще поискат поне двадесет или тридесет милиона, нали?

— Кой знае? Тази операция ми се вижда много добре планирана. Те не се шегуват. Лошото е, че също така могат да си позволят да бъдат много търпеливи. Ние искаме Тоби да се върне, но те явно не бързат като нас да уредят този въпрос. Опасявам се, че може да са готови да чакат седмици наред или дори месеци, докато получат каквото искат.

— Оххх! — Лайза закри лицето си с ръце. — Не мога да понеса това, татко. Не мога. Трябва да намерим някакъв начин да си върнем Тоби. В бележката не се казва нищо за Джанет Гранвил, нали?

— Нито дума. Те не я държат, за да получат откуп за нея, защото никой не я търси.

Гласът на сър Джордж прозвуча хрипливо, тъй като го завладя чувство на вина. По дяволите, той бе забъркал такава каша и сега Джанет също живееше в страх и отчаяние. И както си помисли с нарастващ ужас, тя бе напълно беззащитна. Имаше само една сестра в Нова Зеландия, която навярно дори не бе чула за самоубийството на Хенри Гранвил. Ако Джанет Гранвил се превърнеше в бреме, похитителите щяха да се отърват от нея и никой нямаше да разбере.

Лайза не откъсваше очи от лицето му.

— За какво мислиш?

— За Бога, иска ми се да знам с какви хора си имаме работа — отвърна той. — Дали са обикновени гангстери? Наемни убийци? Отмъстителни психопати? Едно е сигурно: не може да са тайфа аматьори, защото всичко е прекалено добре организирано.

— Не знаем колко души са замесени — отбеляза тя. — Може би това е работа на един човек? Или на малка група?

— Имам чувството, че доста хора стоят зад всичко това и ми се струва, че Хенри Гранвил е бил един малка пионка в тази игра. После е загубил самообладание и се е отчаял.

Лицето на сър Джордж бе напрегнато, очите му блестяха, като че ли изведнъж се бе сетил за нещо. После внезапно пребледня.

— Какво има? — попита Лайза. Винаги можеше да познае, когато нещо не бе наред.

— На нас само ни казаха, че се е самоубил.

— Да? — изведнъж очите й се разшириха от ужас. — Да не би да мислиш… О, не! Разбира се, че не!

Сър Джордж съкрушено кимна.

— Възможно е да е бил убит. Щом веднъж е закарал Тоби при тях, той повече не им е бил нужен, нали?

— В такъв случай — бавно изрече Лайза — и Джанет Гранвил може не само да е била отвлечена, нали?

 

 

На вечеря — мрачен ритуал, който се изпълняваше само защото Хелън Мортимър държеше всички да се хранят нормално — сър Джордж бе необичайно мълчалив. Докато останалите водеха безцелен разговор, той се взираше в чинията си и сякаш не съзнаваше, че има и други хора в стаята.

— Добре ли си? — тихо го попита Лайза.

Всички бяха загрижени за здравето на Мартин, тъй като напрежението бе много голямо, а той бе над седемдесетгодишен, но никой не се сещаше за собствения й баща, който беше само с три години по-млад от него.

Той сякаш не я чу, остави ножа и вилицата си и се обърна към Мартин.

— Как да се добера до списък с имената на външните вложители, по-специално на агенцията „Хамкрофт“? — попита сър Джордж.

Лайза веднага разбра какво цели.

Мартин вдигна поглед към него подобно на някаква полусляпа стара костенурка, тънката му жилеста шия щръкна над прекалено широката бяла яка.

— Може би трябва да го поискаш от Деклан Конъли — хрипливо каза той. — Когато аз се пенсионирах, Тоби беше застрахователен агент на вътрешните вложители, но Чарлс Брайър май е сметнал за по-подходящо да даде този пост на Деклан.

— Смяташ ли, че той ще ми съдейства? — попита сър Джордж.

— Донякъде зависи от това за какво ти трябва този списък — кратко отвърна Мартин.

Лайза и майка й се спогледаха, надявайки се, че двамата мъже няма отново да се счепкат. Нина забеляза това и се сконфузи.

— Искам да видя този списък, защото ми се струва, че ако Хенри Гранвил е фигурирал в него, същото би могло да се отнася и за неговите съучастници.

— Това е все едно да търсиш онази прочута игла в купа сено — сухо отвърна Мартин. — С каква информация разполагаш? След като мисис Гранвил беше отстранена, ние дори не можем да разберем кои са били приятелите на Хенри Гранвил.

— Това ми е ясно — търпеливо каза сър Джордж. — Все още смятам, че си струва да опитаме. Може да изскочи нещо. Ще попитам в „Премиър Карс“ къде е живял, преди да загуби всичко и да е принуден да се премести в Барънс Корт. Може би е имал съсед, който е членувал в синдиката „Хамкрофт“ и сега е замесен в отвличането.

Мартин се развълнува, очите му блеснаха.

— Защо продължаваш да предполагаш, че похитителите на Тоби имат нещо общо е агенцията „Хамкрофт“? И други синдикати са пострадали не по-малко от нашия, да знаеш. Хората, които са отвлекли Тоби за откуп, биха могли да са вложители на стотици други агенции!

— Струва ми се — намеси се Лайза, — че президентът и комисията разследват само работата на агенцията „Хамкрофт“. Затова съм съгласна с татко, че похитителите вероятно по-скоро са към същата застрахователна агенция, към която се числи и Хенри Гранвил.

— Е, ваша работа, но аз ви казвам, че си губите времето.

— Трябва да опитаме всичко — с тънко гласче се намеси Нина. — Колкото по-дълго Тоби е държан като заложник, толкова по-малка е вероятността да си го върнем.

През последните няколко дни тя също като че ли се беше състарила много. От сребристосините сенки под очите й клепачите й изглеждаха прозрачни и сънливо се притваряха.

— Това несъмнено зависи от условията, при които го държат, нали? — предположи Хелън Мортимър. — Не мога да повярвам, че тези хора биха го държали заключен в някое ужасно място. Какъв е смисълът?

— Заради сигурността, за да не може да избяга — трезво отвърна Лайза. — Кой знае къде са го отвели? За Бога, надявам се, че не го малтретират. Но как можем да бъдем сигурни? Най-лошото е, че той навярно ужасно много се притеснява за нас! Де да можехме да се свържем по някакъв начин с него и да му съобщим, че правим всичко възможно за освобождаването му.

— Трябва да вземем този списък от Деклан — каза сър Джордж, отново изпълнен с енергия.

— Струва ми се… — Нина, изглежда, се колебаеше. Другите обърнаха погледи към нея. — Струва ми се, че не е възможно да съобщим на полицията, нали? Да им обясним какво е положението, но да им кажем, че трябва да се пази в тайна?

— Това е последната ни възможност, ще я използваме, когато всичко друго пропадне — каза сър Джордж. — На този етап похитителите може да си мислят, че само Лайза, аз и Малкълм Блакуел знаем за отвличането на Тоби…

— … Трябва да са много наивни, ако смятат, че ние не знаем — отбеляза Мартин.

— Може би дори не им е известно, че си пристигнал от Испания — намеси се Лайза. — Ема знае за това, но тя е самата дискретност. Само се моля да успее да открие нещо, докато прави проучванията си.

— Ние наистина трябва да направим нещо, и то колкото може по-бързо. Те са в състояние да проточат цялата тази работа, докато получат каквото искат. Опасявам се, че може да им отнеме и месеци — заяви сър Джордж.

Лайза потръпна, сякаш изпитваше физическа болка.

— Следователно — продължи баща й — трябва да се захващаме за работа. Според мен нямаме нито минутка за губене.