Уна-Мери Паркър
Фалшиви обещания (8)

VIII

Ако в този свят Лайза можеше да се довери на някого, това беше Ема. Приятелството им бе оцеляло през последните двадесет години. Нито веднъж през това време Ема не беше я предала.

Рано на следващата сутрин, след още една безсънна нощ, изпълнена с мъчителни видения, тя набра добре познатия телефонен номер и позвъни в дома на Ема, който се намираше в Годалминг, Съри. Ема веднага вдигна слушалката.

— Аз съм — каза Лайза, знаейки, че приятелката й винаги познава гласа й.

— Лайза, как вървят нещата при теб?

— Трябва да говоря с теб, Ем. Може ли веднага да дойда с колата?

Настъпи изненадваща тишина и след малко Ема отново заговори:

— Разбира се, че можеш да дойдеш тук. Но не е ли възможно да ми кажеш по телефона за какво става дума? Да не би да си научила нещо за Тоби?

— Не мога да говоря за това. Трябва да те видя — предпазливо рече Лайза.

Както винаги, Ема веднага пое нещата в ръцете си.

— Тогава ела веднага. Вкъщи съм си по цял ден. Можеш да останеш да преспиш тук, ако искаш.

— Благодаря ти, Ем. След около два часа ще бъда при теб.

Не бе толкова лесно да се измъкне от къщи, колкото си мислеше. Децата хленчеха и настояваха да знаят защо не могат да излязат с нея. Родителите й, подкрепени от бащата и майката на Тоби, настояваха да разберат как би могла да й помогне Ема.

— Просто имам нужда да поговоря с нея — уклончиво отвърна Лайза.

Тя отиде на най-горния етаж, където преди осем години бяха направили пристройка, състояща се от детски спални и стая за игра. Томи и Тили лежаха по корем на пода и подреждаха пъзел, а Сара, с престилка с воланчета върху дънковата си поличка, „готвеше“ на малката печица, която й бяха подарили предишната Коледа.

— Мамче! — доволно изписка тя и се хвърли в прегръдките на Лайза.

Лайза я вдигна на ръце и силно я притисна към себе си. После заедно с нея седна на един стол близо до другите две деца. Всички я гледаха с блеснали от надежда очички.

— Татко скоро ли ще се върне? — попита Томас.

— Ти отиваш да го посрещнеш, нали? — попита Тили.

— Надявам се, че татко ви много скоро ще се прибере у дома — искрено отговори Лайза. — Но ние трябва да бъдем търпеливи, защото може да мине още малко време дотогава.

— Защо? — настоятелно попита Томас.

— Първо трябва да свърши работата си — отговори Лайза, съзнавайки, че това все пак е част от истината.

— Защо? — захленчи Тили. — Защо да не може да работи в офиса и да си идва всяка вечер, както преди?

Лайза се наведе, за да я погали по гърба и да целуне прасковено гладката й бузка.

— Защото това не зависи от татко, но знам, че ще си дойде веднага щом това е възможно. Аз излизам сега. Има едно нещо, което мога да направя, за да помогна на татко да си дойде по-рано, затова искам всички да бъдете много послушни, да се грижите за баба и дядо и за другите баба и дядо и да гледате да прекарат приятно тук. Ще го направите ли?

Тили изглеждаше разтревожена.

— Ще се върнеш, нали, майче?

Лайза силно я притисна към себе си.

— Разбира се, сладката ми. Ще се върна малко по-късно днес.

— Обещаваш ли? — тържествено попита Томас.

Тя привлече и него към себе си и го притисна. Най-накрая Лайза бавно се изправи и се освободи от прегръдките на децата, целувайки ги нежно по главичките.

— Ще се върна, преди да успеете да се обърнете — с безгрижен тон каза тя.

Томас се завъртя на пети.

— Ха! — извика тържествуващо. — Аз се обърнах два пъти, а ти дори още не си тръгнала!

В този момент Хелън влезе в детската стая.

— Хайде сега! На какво ще играем? — весело ги попита тя. — Какво ще кажете за една игра на „Не се сърди, човече“?

— Благодаря ти, мамо — прошепна Лайза, минавайки тихо покрай нея. — Ще се върна за вечеря.

 

 

Навън на улицата свежо попълнение от журналисти и фотографи заместваше вчерашната уморена група.

— Можете ли да ни съобщите нещо, мисис Хамкрофт? — попита един от тях.

— Някакви новини за съпруга ви? — настоя друг.

Свела очи, стиснала устни, Лайза бързо мина покрай тях и отиде до мястото, където бе паркирана колата й.

Никак не бе лесно да не обръща внимание на щракащите фотоапарати и настоятелните въпроси, но тя побърза да подкара колата и като погледна в огледалцето за обратно виждане, изпита внезапно съжаление към неутешимата групичка, която гледаше след отдалечаващото се возило.

Пътуването до колоритното село Шиър, отдалечено на няколко мили от Гилдфорд, й отне час и половина и когато Лайза се озова в тучната и плодородна провинция, напрежението започна да намалява, от доста време не се бе чувствала толкова спокойна. Беше прекрасен летен ден, който предлагаше — това е възможно само в Англия — лек бриз за смекчаване на въздуха и горещо, замъглено небе — за смекчаване на очертанията на пейзажа. Ема живееше в покрайнините на селото в голяма тухлена къща в старинен стил, издигната на стръмен склон, тъй че през прозорците околността приличаше на огромен юрган, съшит от пъстри парцалчета. Боядисаната в бяло входна врата се разтвори широко, преди Лайза да успее да паркира колата на чакълената алея, и ето че се появи Ема, заобиколена от деца и кучета.

— Изглеждаш по-добре, Лайза — отбеляза тя и я целуна за поздрав. — Ела вътре да ми разкажеш всичко.

Децата, две момчета и едно момиче, заедно с един дакел, златист лабрадор, болонка и малък бял териер на име Снежната топка, изхвръкнаха от къщата и се пръснаха наоколо като ято пеперуди, тичайки из градината, гонейки една топка, смеейки се, блъскайки се, а по-малкият син на Ема държеше за конеца сребрист балон, напълнен с хелий, и крещеше с цяло гърло.

Децата и животните така непосредствено се радваха на живота, че това се оказа заразително за Лайза и тя неволно се усмихна.

— Вече наистина се чувствам по-добре — каза тя на Ема, докато влизаха в къщата.

— А сега — разпореди се Ема, очарователно непосредствена, както винаги — ти ще седнеш, а аз ще ти направя един силен джин е тоник. После ще обядваме на спокойствие без хлапетата и кучетата и ще ми разкажеш всичко.

— Какво ли бих правила без теб, Ем? — с благодарност изрече Лайза и се отпусна в едно кресло, отрупано с кретонени възглавнички.

Тя огледа удобната и някак нехайно подредена всекидневна и се запита защо ли й действа по-успокоително от нейния красив лондонски хол.

— Хайде сега, започвай! — нареди Ема, като й подаде пълна чаша и затвори вратата, за да не ги безпокои никой.

— Ами децата? — попита Лайза, тъй като откъм градината долитаха изблици смях.

Ема изглеждаше съвсем спокойна.

— Имам две шведки детегледачки, направо са великолепни, и понеже са две, никога не се чувстват самотни, а пък децата направо ги обожават. А сега, за Бога, Лайза, кажи ми какво се е случило. Умирам от нетърпение. Сигурно не е станало нищо ужасно, защото ми изглеждаш доста весела.

— Изпълнена съм с надежда — призна си Лайза. — Вчера имах среща с президента на „Лойд“. Строго секретна.

— Наистина ли? — Ема изглеждаше много впечатлена.

— Тоби е бил отвлечен, държат го, защото искат откуп.

— Какво?

Лайза кимна. Накратко й разказа какво се е случило.

— Божичко, Лайза! — слисано възкликна Ема. — Аз съм направо шокирана! Това е невероятно! Искаш да кажеш, че са отвлекли Тоби, когато е пътувал към „Хийтроу“, и ще го държат, докато не получат парите от централния фонд на „Лойд“? Каква невероятна история — тя удивено заклати глава. — А сега какво ще стане?

— Хрумна ми една идея, не знам дали това е възможно или не. Ето защо най-напред бих искала да я обсъдя с теб. Нали знаеш, че едно време татко работеше във Военното разузнаване?

Ема кимна утвърдително.

— И какво от това? — заинтригувано попита тя.

— Ами тъй като не можем да кажем на никого, че Тоби е бил отвлечен, аз се чудех дали не бихме могли да използваме разузнаването, МИ5 или МИ6, или както там го наричат в днешно време, за да открие къде е бил отведен Тоби.

— Да? — каза Ема след известна пауза. Тя погледна Лайза с интерес. — А после какво?

— Когато разберем къде е Тоби, може да се подготви спасителна операция с помощта на Военната полиция! — тържествуващо заключи тя.

— Сериозно ли говориш? — Ема изглеждаше слисана. — Струва ми се, че няма да им позволят да се замесят в такъв несвързан с дипломацията граждански инцидент.

Лайза бе съкрушена.

— Така ли?

Приятелката й я погледна съчувствено.

— Знам какво ти е — каза тя с разбиране, — но такава е реалността, Лайза.

— Зная, но аз трябва да си върна Тоби. Няма никакви гаранции, че „Лойд“ ще плати откупа. Става въпрос за петстотин милиона лири. Първо на първо, само това е достатъчно нереалистично.

— Но те все пак ще преговарят — отбеляза Ема. — Сигурна съм, че са говорили най-общо за централния фонд. Възможно е дори да не знаят колко пари има в него.

Лайза се поразвесели.

— Права си, особено ако всички са външни вложители. Но дори и при това положение ужасно се притеснявам и още по-ужасно е, че и Тоби сигурно е притеснен до смърт за мен и за децата. Само да можех по някакъв начин да му изпратя съобщение, че всички сме добре и че се опитваме да направим нещо, за да го освободим. О, Господи, това е истински кошмар! Колко ли време ще трае?

Тя отчаяно заклати глава.

— На теб май въобще не ти идва наум, че Тоби би могъл сам да избяга? — отбеляза Ема. — Сигурна съм, че ще го направи, стига да има възможност.

Лайза кимна, очите й блестяха, лицето й бе зачервено от непролятите сълзи.

— Толкова се страхувам за него.

— Тази работа трябва да се подготви много внимателно, Лайза, и ми се струва, че засега се налага да изчакаме да видим какво ще се случи. Ще бъде като игра на шах. Всеки ход трябва да бъде добре обмислен, стъпка по стъпка. Един погрешен ход и… е…

Тя млъкна, изглеждаше много благоразумна.

— Права си — съгласи се Лайза. — Работата е там, че се чувствам толкова безпомощна.

 

 

Когато се прибра в Лондон вечерта, Лайза бе разочарована, защото нищо повече не се бе случило междувременно. Ужасно много й се искаше да се обади на Малкълм Блакуел, но баща й каза, че идеята е лоша, особено от гледна точка на сигурността.

— Може би разговорите му се подслушват — каза сър Джордж — и затова е трябвало да се срещнете тайно. Той непременно ще получи още едно анонимно писмо, в което ще бъдат описани подробно исканията на похитителите. Как прекарахте с Ема?

Лайза му разказа за своята идея и за това, че Ема не я одобрява.

Баща й я изгледа малко странно.

— Защо не попита първо мен?

— Знаех, че ще кажеш, че не е възможно да се замесва разузнаването, но се надявах тя да измисли някакъв заобиколен начин. Сигурно МИ5 може да подслушва всеки телефон в тази страна, нали? Не могат ли да открият някои неща, без никой да се досети? Те имат повече власт от полицията, нали така? Надявах се, че ще успеем да ги накараме да открият похитителите на Тоби и може би къде са го закарали — разпалено добави тя.

— Струва ми се, че объркваш националната сигурност с гражданската криминология, скъпа — нежно й каза той. — Ако Тоби беше отвлечен от ирански или палестински бунтовници, тогава работата щеше да е съвсем друга. Ти си се сетила за аферата с Иранското посолство в Лондон, нали така? Когато от Военната полиция успяха насила да влязат в сградата и да спасят всички?

Лайза разпалено закима.

— Да. Точно за това се сетих.

— Опасявам се, че няма да стане, скъпа — със съжаление каза той. — Ще се наложи да играем според правилата на цивилния живот.

— Струва ми се, че няма да мога да го понеса.

Тя помълча известно време, замислено сбърчила вежди. После погледна към баща си, който четеше вестниците.

— Но нищо не може да ми попречи да поговоря с Хенри Гранвил, мъжа, който е закарал Тоби на летището в онази сутрин, нали така? Искам да кажа, че ни е позволено да признаем, че Тоби все още го няма.

Сър Джордж изглеждаше несигурен.

— Наистина ли смяташ, че това е добра идея, скъпа? Полицаите вече са го разпитвали. Съмнявам се, че знае нещо повече от онова, което им е казал.

— Да, но по онова време те не са знаели, че той е външен вложител, който е изгубил всичките си пари. Сигурна съм, че ще мога да измъкна нещо от него — упорито заяви тя.

— Какво смяташ да му кажеш?

— Искам да го попитам как е изглеждал Тоби. Ще се престоря, че съм загрижена, задето Тоби е бил много притеснен за бизнеса си, което, разбира се, не е вярно, доколкото ми е известно, но той няма откъде да го знае. Ще го попитам дали Тоби е повикал носач за багажа си и разни такива и ще се надявам, че мистър Гранвил неволно може да изтърве нещо.

Сър Джордж изглеждаше замислен.

— Бъди много внимателна. Нали не искаш да се досети, че според теб може да е помогнал на похитителите на Тоби? Струва ми се, че тази работа е прекалено рискована.

— Обещавам ти, че ще бъда внимателна. Боже Господи, не бих направила нищо, което да застраши сигурността на Тоби — добави тя почти гневно.

Сър Джордж се съгласи с нея. Тези дни в Лондон му се виждаха много дълги и напрегнати. Напрежението се дължеше най-вече на това, че се шляеше наоколо и не знаеше какво да предприеме. Бе сигурен, че Мартин изпитва същото, макар че той повече бе свикнал да води заседнал живот. Нина и Хелън не изглеждаха толкова нервни. Приятно им беше да прекарват времето си с трите си внучета и можеха да седят и да разговарят, докато сър Джордж, също като Лайза, непрекъснато имаше чувството, че трябва да направи нещо. Той се разходи в градината и откри, че лондонският въздух е тежък и мръсен в сравнение в шотландския, който изглеждаше чист като изворна вода и благоуханен като околните, обрасли с пирен планини. Колко ли време щеше да мине, докато освободяха Тоби? Едно беше сигурно — не можеха да оставят Лайза сама, докато всичко не приключеше. Той се гордееше с това, че тя се държи толкова твърдо, но ако Тоби не се върнеше, рано или късно щеше да рухне.

Сър Джордж се разхождаше в централната част на градината с павирани алеи, разглеждаше розите и орловите нокти, увиснали от едната страна на стената, и се питаше какво ли ще се случи с тези неща, ако Тоби бе изгубил и всичките си пари. Лайза и Тоби бяха живели в разкош през последните няколко години, в края на всяка седмица можеха да отидат в Чокландс, имаха яхта в Монте Карло. Чудесен живот. Все пак той бе сигурен, че дъщеря му ще се приспособи, каквото и да се случеше, не беше разглезена от материалното благополучие на съпруга си.

Сър Джордж въздъхна. Той бе човек, който би направил всичко, за да спести на сина си и на дъщеря си мъките и изпитанията на живота. В този момент му се искаше никой от тях никога да не бе чувал за „Лойд“.

— Татко! — долетя гласът на Лайза откъм прозореца на всекидневната. Бе застанала там с пребледняло лице.

— Какво има? — извика той и забърза към къщата.

— Говорих със собственика на „Премиър Карс“ — изрече Лайза с пресипнал глас и той забеляза, че цяла трепери.

— Да?

— Той ми каза, че Хенри Гранвил се е самоубил вчера.

 

 

— Това означава, че той не е имал нищо общо с отвличането на Тоби, нали така? — отбеляза Мартин Хамкрофт, когато всички седнаха да обсъдят положението и да решат какво да предприемат.

Беше късно сутринта и Лайза все още бе силно разстроена от новината за самоубийството на шофьора на Тоби. За първи път тяхната сравнително голяма къща в Холанд Парк й се виждаше прекалено тясна. Тя започна да забелязва колко арогантен е Мартин, как майка й прекалено много се суети около децата, от което те стават непослушни и кисели. Дори баща й ставаше раздразнителен, когато се обръщаше към Мартин.

— Все пак е напълно възможно Хенри Гранвил да е имал нещо общо с това — настоя той. — Само защото се е самоубил не означава, че не е бил замесен. Може да е имал угризения на съвестта.

— Струва ми се, че е малко вероятно — упорито заяви Мартин. — Ако е смятал, че може да получи компенсация за загубите си, като отвлече Тоби, щеше да гледа да е наблизо.

— Всъщност това има ли някакво значение? — попита Нина. — Бедничкият човек е мъртъв и толкова.

— Искам да се срещна с вдовицата му — ненадейно заяви Лайза. — Тя може да има нужда от помощ. Ако той наистина е фалирал, тя сигурно е останала без пукната пара. Какво ще стане с нея сега? Трябва да се опитам да й помогна.

Тя се изправи на крака, доволна, че има с какво да заангажира мислите си.

— Струва ми се, че това никак не е разумно — каза Мартин. — Ще изглежда, че ти се опитваш да спечелиш благоразположението й, за да не съди брокера на покойния си съпруг или синдиката. Не бива да имаме нищо общо с нея.

Лайза пламна цяла.

— Това са ужасни думи. Как бих могла да я пренебрегна? Разбира се, че трябва да отида да я видя и да направя нещо за нея, ако мога.

— Но не бива да се държиш така, като че ли Тоби е виновен за финансовото състояние на съпруга й. Първо на първо, този глупак сигурно не е знаел какво всъщност представлява „Лойд“. Не по наша вина се е забъркал в тази каша! — гневно добави Мартин.

Както се беше навел напред, за да им внуши гледната си точка, на Лайза й се стори, че прилича на костенурка с това дребно, кафеникаво, сбръчкано лице и с дългия си жилест врат, щръкнал над яката.

Сър Джордж също се беше изправил и едва не запелтечи от гняв.

— Това е най-отвратителното нещо, което някога съм чувал — изграчи той. — За Бога, Мартин! Какво имаш в гърдите си? Сърце или парче лед? Напълно съм съгласен с Лайза, че трябва да разберем дали вдовицата има нужда от помощ — обърна се към Лайза: — Ще дойда с теб, ако искаш.

— Благодаря ти, татко.

— Ще разбера къде живее и веднага ще отидем там — заяви той и с едри крачки излезе от стаята.

Нина изглеждаше сконфузена, докато съпругът й продължаваше да излага гледната си точка.

— Ние дори не знаем дали се е самоубил, защото е изгубил парите си! Възможно е да е страдал от депресия. Тайно се надявам във вестниците да не се появи съобщение, че някой се е самоубил заради загубите на „Лойд“ — с горчивина изрече той.

— Смятам, че каза достатъчно — тихо отбеляза Хелън Мортимър. — Разбрахме гледната ти точка, но според мен ти си много жесток човек.

Но никой не можеше да накара Мартин да млъкне.

— Ако Лайза отиде да посети тази жена, докато Тоби го няма, ще изглежда, като че ли от името на „Лойд“ поема отговорността за разорението и смъртта на съпруга й! Бедата е там, че външните вложители на „Лойд“ искат само да печелят. Никой не трябва да поема отговорност за по-голяма сума, отколкото може да си позволи да изгуби. Това важи за всякакъв вид обзалагане, включително и за „Лойд“.

— Значи ние не сме заложили в „Лойд“ повече, отколкото можем да си позволим да изгубим, така ли? — попита Нина.

Той пак сви рамене и се извърна така, че тя не можа да види лицето му.

— О, не знам точно — отвърна с престорено безразличие. — Самият аз винаги съм обичал хазарта.

 

 

Сър Хъмфри и лейди Роузмари бяха излезли навън да разходят кучетата си, когато Фреди спря колата си пред величествените порти на Кейвънхам Корт. Макар че вече бе срещал семейство Дейвънпорт в обществото, никога не бе виждал къщата им в готически стил, построена във формата на буквата Е от меднозлатист камък. Той слезе от колата си и вдигна поглед към прозорците с капандури, фронтоните, спираловидните комини и шпиловете. Това бе великолепен образец на архитектурата от шестнадесети век и Фреди знаеше, че ако външният вид отговаряше на съдържанието, „Сотби“ щеше да спечели цяло състояние, стига да им възложеха продажбите.

Икономът Мастърс отвори входната врата, преди Фреди да успее да стигне до нея, и го въведе в коридора, украсен с портрети на предците на семейството. От една голяма кръгла ваза, пълна с разцъфнали рози, се носеше приятно ухание.

— Ако нямате нищо против да почакате в библиотеката, сър, аз ще уведомя Нейно височество за вашето посещение.

Докато чакаше, Фреди разгледа една голяма картина, окачена над внушителната камина от дялан камък. Семеен портрет, правен някъде около 1775 година според него. Картината бе хубава, но не и особено ефектна. Другите стени от горе до долу бяха закрити с лавици, пълни с книги.

След няколко минути лейди Роузмари забързано влезе в стаята и Фреди бе впечатлен от добре ушития й костюм от туид и светлобежов кашмир и пламналото й аристократично лице.

— Скъпи мой Фреди, едва сега, в този момент разбрах, че именно вас пращат от „Сотби“! Колко глупаво от моя страна. Как сте? За последен път се видяхме на една от онези прекрасни вечери у Лайза, нали?

Очарователна и самоуверена, тя му посочи едно кресло, където би могъл да седне, и помоли Мастърс да поднесе кафе, като същевременно бъбреше с привично светско изящество. Няколко минути по-късно сър Хъмфри се появи в стаята, заобиколен от всичките си черни лабрадори.

— Много мило от ваша страна, че сте си направили труд да дойдете чак дотук, драги приятелю — сърдечно каза той. Лейди Роузмари дипломатично бе избегнала да спомене за изчезването на Тоби, но нейният съпруг бе лишен от финеса на висшата класа, която обича да заобикаля всяка неприятна тема. — Какво става с Тоби Хамкрофт? — попита, като премигваше бързо-бързо. — Бедничката Лайза! Лоша работа, нали?

— Всички сме много притеснени — натъртено отвърна Фреди. — Лайза е направо отчаяна. А видяхте ли какви ужасни лъжи писаха за него във вестниците? — заклати глава, пламнал от възмущение. — Ако бях на мястото на Лайза, щях да ги съдя!

— Според мен би трябвало да го направи — отвърна лейди Роузмари. — Абсурдно е да се мисли, че човек като Тоби би задигнал парите на „Лойд“.

Сър Хъмфри ги остави да обикалят из къщата и отиде да нахрани кучетата си.

Лейди Роузмари се усмихна и сухо отбеляза:

— Той не позволява на никой друг да приготвя храната им. Трябва да е балансирана, отделните й съставки да са точно претеглени. Никога не е проявявал такива грижи към децата! — после снизходително се засмя. — Толкова много обича тези кучета.

Като си водеше бележки пътьом, Фреди бавно и внимателно проучи всичките двеста картини, които украсяваха стените — от коридора до трапезарията, от всекидневната до стълбищните площадки на горния етаж.

— Според мен най-ценни са картините на Гейнсбъро и Рейнолдс — отбеляза лейди Роузмари, като не откъсваше очи от портрета на своята прапрабаба, която обожаваше от детските си години. — Но колкото и да е тъжно, опасявам се, че ще трябва да ги продадем, ако искаме да запазим къщата. Имате ли представа колко бихме могли да спечелим от тях на търга?

Фреди погледна към бележките си, чудейки се как да й каже истината. Реши, че трябва да печели време.

— Бих искал да обиколя къщата и да ги разгледам още веднъж — бавно изрече той. — През последните години не сте ли им правили оценка заради някоя застраховка?

Тя изглеждаше изненадана.

— Всъщност не. Застрахователните вноски нарастват всяка година, но това може би е естествено.

Този път Фреди тръгна да обикаля къщата сам; особено много му се искаше по-отблизо да разгледа картините на Гейнсбъро и Рейнолдс. По задната част на платната им щеше да разбере дали подозренията му ще се оправдаят. Два часа по-късно, изпотен и уморен, той се върна в библиотеката, където чаят току-що бе сервиран.

Семейство Дейвънпорт го очакваше с надежда.

Фреди запрелиства с треперещи пръсти бележките си и каза с пресеклив глас:

— Ужасно съжалявам… Това не е нещо необичайно… Обикновено някой от наследниците иска да спечели малко пари, без да разбере семейството…

— Какво точно искате да кажете? — рязко попита лейди Роузмари.

— Опасявам се — каза Фреди и цял пламна, — че картините на Гейнсбъро и Рейнолдс са копия и не струват повече от няколкостотин лири.

 

 

Черният мерцедес, който Тоби бе подарил на Лайза за Коледа, плавно спря пред грозната фасада на една тухлена къща с кремава гипсова мазилка, която се намираше на двадесет ярда от спирката на метрото. Лайза и баща й прекосиха тясната калдъръмена пътечка пред входа и натиснаха звънеца на боядисаната в зелено входна врата. Докато чакаха, Лайза огледа улицата. Беше мръсна и миришеше на изискана бедност. Тук живееха хора, които навярно някога са имали свястна работа, пенсионирали са се и сега се опитваха да поразвеселят живота си, като слагаха пъстри сандъчета с цветя на прозорците си и боядисваха къщите си в ярки цветове. Повечето от тези хора скриваха личния си живот зад плътни мрежести или дантелени завеси.

Когато входната врата се отвори, и двамата разбраха, че вдовицата на Хенри Гранвил не е част от този квартал. Макар да изглеждаше уморена и разплакана, тя беше висока елегантна жена, облечена с много скъпа черна пола и копринена блуза, а ръцете й с добре поддържан маникюр подсказваха, че едва ли е измила и една чиния през живота си.

— Добро утро. Моля да ни извините за безпокойството. Казвам се Мортимър. Джордж Мортимър, а това е дъщеря ми Лайза. Вашият съпруг беше вложител на агенцията „Мартин Хамкрофт“, нали така?

— Да, прав сте — очите й се разшириха и тя стана неспокойна.

— Искаме да знаем дали не бихме могли да ви помогнем с нещо — тихо каза Лайза.

Мисис Гранвил я погледна втренчено и изведнъж я позна.

— Гледах ви по телевизията! Вашият съпруг е изчезнал! — възкликна тя. После сякаш се опомни. — Съжалявам. Не исках да бъда груба… Моля, влезте — мисис Гранвил имаше приятен глас и говореше като човек с добро образование. — Ние… тоест аз имам само една стая тук, затова моля да ме извините за безпорядъка.

Тя се обърна и ги поведе по тесния коридор, в който се виждаше един велосипед, подпрян на стената. През една врата в дъното влязоха в малка квадратна стая с твърд на вид диван, който явно се разтягаше и служеше за легло, буцесто кресло и малка масичка. Мебелировката изглеждаше евтина и разнебитена, килимът бе протрит. В ъгъла имаше бюфет с отворена вратичка, през която се виждаше малка готварска печка с два тигана върху нея; на полицата по-нагоре имаше няколко чинии и чаши. Единственото хубаво нещо в стаята бяха прозорците с изглед към малка морава, оградена с няколко хилави храста. Жената с жест им предложи да седнат на дивана и Лайза веднага започна да й обяснява.

— Моят съпруг е изчезнал — подхвана тя. — Естествено ние ужасно се притесняваме за него, но съвсем не е вярно, че е избягал и е задигнал купища пари.

Мисис Гранвил седеше, вперила поглед в пода.

— Това е ужасно — тъжно каза тя, като клатеше глава.

— Вашият съпруг е откарал Тоби на летище „Хийтроу“ в онази последна сутрин — продължи Лайза.

— Последна?… — зачервените й сиви очи стреснато се втренчиха в тях. — О, да — унило добави тя.

— Мисис Гранвил, зная, че ви се натрапваме, ужасно ми е неприятно да ви задавам тези въпроси, но вашият съпруг споменавал ли е нещо за това пътуване до „Хийтроу“? — попита Лайза. — Двамата говорили ли са за „Лойд“? Или за загубите на съпруга ви?

— Не зная. Хенри нищо не ми е казвал.

— Не ви ли е споменавал, че е загубил ужасно много пари? Аз си помислих, че затова може би… сам е отнел живота си.

Лайза имаше чувството, че мисис Гранвил знае много повече, отколкото иска да каже, или пък навярно беше натъпкана с успокоителни лекарства. Не можеше да прецени кое от двете.

— О, да, той загуби толкова много пари, знаех за това. Наложи се да продадем всичко. Къщата, мебелите… всичко. Всичко отиде — гласът на мисис Гранвил се сниши до шепот.

Лайза и баща й се спогледаха. Все още нищо не бяха успели да открият.

— Много се притеснявам и искам да разбера къде е съпругът ми — с отчаяние изрече Лайза. — Имате ли някаква представа какво може да се е случило с него в онзи ден, когато вашият съпруг го е откарал на летището?

Устните на вдовицата се извиха надолу в ъгълчетата и от двете страни на носа й чак до брадичката се откроиха дълбоки бръчки.

— Защо би трябвало да знам нещо за това? — нехайно попита тя.

Сър Джордж оглеждаше оскъдно мебелираната и неуютна стая. След малко каза смутено:

— Моля да ме извините, мисис Гранвил, но ми се струва, че може би сте затруднена материално или дори сте останали без всякакви средства.

— Предполагам, че имам право на социална осигуровка… Не зная… Може би на вдовиците на фалиралите е отреден тежък живот — промълви тя. — Ние само искахме да си върнем изгубеното — добави жената, като че ли говореше на себе си. — Ние не искахме нищо повече… но после Хенри съвсем се отчая, каза, че всичко е загубено… че няма никога да получим парите си. Аз му казах, че трябва да почакаме да видим какво ще стане… но той не искаше.

После мисис Гранвил изведнъж избухна в плач, тялото й се разтърси от силни, отчаяни ридания. Разтревожена, Лайза я прегърна през раменете, но баща й се бе вторачил в по-възрастната жена и на лицето му имаше някакво странно изражение.

— Надявали сте се, че чрез централния фонд ще можете да възстановите загубите си, нали така? — тихо попита той.

— Да… Искам да кажа — не… — тя засече на последната дума, а после вдигна измъчения си поглед към него. — Да! Добре! — погледна го така, сякаш нямаше какво повече да губи. — Ние си мислехме, че ако отвлечем Тоби Хамкрофт, от „Лойд“ ще „снесат“ парите от централния фонд, за да го освободят!