Уна-Мери Паркър
Фалшиви обещания (17)

XVII

С подпухнали очи и жално извити устни Лайза безсилно се тръшна на бледорозовия диван във всекидневната. Погледна Мартин, който малко по-рано се бе върнал от Сити. В гласа й прозвучаха сурови нотки.

— Срещнах се е Малкълм Блакуел. Получил е още едно анонимно писмо. Те все още настояват петдесет милиона да им бъдат прехвърлени в швейцарски банки, но този път са му дали краен срок. О, мили Боже, какво ще правим? Той каза, че няма да плати нито пени.

Мартин беше в лошо настроение, защото не бе успял да се срещне с Чарлс Брайър. Предполагаше се, че „е зает“ през целия ден.

Той уморено погледна Лайза.

— Какъв краен срок? — попита, като остави вестника, който четеше.

— Една седмица. Седем дни, броени от вчера.

Ръцете й трепереха силно, когато посегна да вземе кърпичката си, опитвайки се да задуши ужаса, който заплашваше да я погълне, да я блъсне в някаква хлъзгава черна дупка. „Имаш само още шест дни, за да постигнеш невъзможното“, крещеше нещо вътре в нея, защото тя знаеше, че Малкълм е казал истината, че няма никакво намерение да изпълни исканията на похитителите. Само шест дни, през които трябваше да открие кои са останалите похитители и може би чрез тях да разбере къде е бил преместен Тоби.

Мартин шумно прочисти гърлото си, преди да заговори:

— Разбира се, Малкълм е съвсем прав. В никакъв случай не бива да плаща откупа.

Той треперливо се надигна и се затътри към подноса с питиетата, за да напълни отново чашата си.

Лайза погледна гърба му с едва сдържан гняв и отчаяние.

— Как можа да го кажеш? Не те разбирам. Говорим за твоя син, за твоя единствен син.

Мартин се върна на мястото си от другата страна на камината, внимателно постави чашата си на малката масичка наблизо и погледна Лайза в очите.

— Нито една отделна личност не е по-важна от „Лойд“. В армията полкът и родината са по-важни от живота на войника. И в „Лойд“ е така.

— Не мога да повярвам на ушите си! — ужасено възкликна тя. — Разбира се, войниците понякога умират, за да спасят другите, но нима е възможно да пожертваш живота на човешко същество заради някаква си застрахователна институция? Това е най-голямата тъпотия, която съм чувала.

Тя се беше изправила с бялата си лятна рокля, слаба като вейка, с опънати до крайност нерви. Златните й гривни подрънкваха, докато жестикулираше разпалено и отмяташе назад дългата си руса коса.

Върху сбръчканото лице на Мартин бе изписано хладно неодобрение.

— Няма защо да ме обиждаш, Лайза — студено изрече той.

— Съжалявам, но наистина не мога да възприема идеята, че Тоби е по-малко важен от тайфа бизнесмени, половината от които така и така са със съмнителна почтеност — вбесено отвърна тя. — Зная, че Малкълм не може да прехвърли петдесет милиона лири в Швейцария просто ей така, но би могъл да изпрати нещичко, което да ни отвори вратичка за евентуални преговори. А вместо това той седи като тлъст котарак в луксозния си кабинет и нищо не прави! — изпълнена със страстен гняв, тя започна да крачи напред-назад из стаята. — Той просто поглежда писмата на похитителите и казва: „Боже, Боже, нищо не можем да направим“, а после отива на гости.

Мартин мълчеше, отпиваше бавно от чашата си и я караше да се чувства като капризно дете, но това нямаше значение.

— Ти не даваш пукната пара за Тоби — продължи тя. — Интересува те единствено „Лойд“.

С мургавото си съсухрено лице и сбръчкания си врат той отново й заприлича на костенурка.

— Разбира се, че ме е грижа за Тоби. Защо според теб ние с Нина пристигнахме тук веднага щом научихме, че е изчезнал?

— Ще ти кажа защо — рязко отвърна Лайза. — Защото по онова време всички предполагахме, че Тоби е претърпял злополука или изживява нервна криза, дори, че е изгубил паметта си. Нищо, което би могло да опозори „Лойд“. Затова си дошъл. А сега, когато знаем, че Тоби е бил отвлечен, навярно заради случилото се в синдиката „Хамкрофт“, работата е съвсем друга, нали?

Мартин внимателно отпиваше от уискито си.

— Само защото аз не съм се втурнал да пътувам из провинцията и не се правя на шпионин като баща ти, който май все още си мисли, че е във Военното разузнаване, не означава, че не ми пука. Освен това ти пропусна един много важен фактор.

Лайза отчаяно прокара пръсти през косата си.

— И какъв е той? — попита е пресилено спокойствие.

— Тоби не би искал Малкълм Блакуел да плати откупа. Помисли върху това, Лайза. Ако някой друг беше отвлечен и на Тоби бяха изпратили бележката за откупа, той пръв щеше да каже, че не бива да отстъпваме.

Лайза отчаяно го погледна, осъзнавайки истинността на думите му. Тоби би се държал точно по същия начин като Малкълм Блакуел. Тя закри лицето си с ръце. Нещо вътре в нея сякаш щеше да се счупи, да се срине, тъй че само след миг тя щеше да се разпадне напълно и никога нямаше да може да се съвземе. Двамата поседяха мълчаливо няколко минути, после Мартин заговори:

— Затова смятам, че са го принудили да каже онези неща от видеозаписа. Тоби никога не би говорил така, никога не би ни умолявал да уредим плащането на откупа по собствено желание — Мартин като че ли размишляваше на глас. — Именно тези нови амбиции за бързо забогатяване доведоха до премахването на кодекса на честта, според който преди работехме.

— Но те са били поканени да се включат в синдиката! Дори са ги уговаряли да се включат.

— О, да. Защото онези от стаята мислят само за собствените си комисиони и са включили безброй нови вложители, без да се замислят.

— Но и Тоби включи много нови вложители, защото вярваше, че това е най-доброто капиталовложение за всеки, който може да си го позволи — възрази Лайза.

— Моят син е честен човек — с достойнство каза Мартин. — Той не е виновен, че типове като Деклан Конъли са забогатявали за сметка на новите вложители и че като техен застрахователен агент той постепенно ги е вкарал, в които си е искал синдикати. Ето там е работата. Тоби е смятал, че трябва да се погрижат за тях честно и почтено. А Деклан е мислел по друг начин. За него те са били нещо като пушечно месо, пет пари не е давал за тях и за техните вложения. Деклан е най-неподходящият човек за „Лойд“. Повече го бива да продава стари коли.

— Семейство Дейвънпорт… — замислено каза Лайза. — Това обяснява всичко. Деклан вероятно ги е включил в друг синдикат — после погледна свекъра си право в очите. — За Бога, защо Деклан заема такъв отговорен пост?

Мартин присви и без това стиснатите си устни.

— Чарлс Брайър го назначи.

— Защо? Чарлс трябва да е знаел какво става.

— Той винаги е бил любимец на Чарлс. Всъщност именно Чарлс го взе при нас на работа преди много години — сухо отвърна Мартин.

— Мислиш ли, че Чарлс съзнава какво е правил Деклан?

— Кой знае? Комисията явно не е успяла да докаже нищо против Деклан, иначе и той щеше да бъде отстранен от длъжност. Лично аз дори не бих се докоснал до Деклан Конъли. Или до онази ужасно алчна французойка — женичката му!

Двамата поседяха мълчаливо, всеки потънал в мислите си, всеки съсипан от онова, което ставаше наоколо.

— И така, какво ще правим сега? — най-накрая попита Лайза.

— Нямаме кой знае какви възможности — той пресуши чашата си и я остави обратно на масичката. — Ема ще дойде на вечеря, нали?

— Да.

Мартин с мъка се изправи на крака и тя отново с изненада забеляза колко е немощен.

— Добре ли си? — попита Лайза, внезапно изпълнена с разкаяние.

— Май ще отида горе да си почина малко преди вечеря — промърмори той.

 

 

Ема пристигна час по-късно. Черната й коса бе вързана отзад с кадифена лента и имаше много делови вид с този костюм, който обикновено обличаше за срещи с избирателите на съпруга си.

— Работата наистина става напечена — каза тя веднага щом прегърна Лайза. — Познай какво получих днес. Писмо със смъртоносна заплаха. Искат да ме принудят да престана да пиша тези статии.

Лайза ахна.

— Не може да бъде! Божичко, Ем! Наистина става страшно, като се има предвид, че Чарлс Брайър е отстранен от длъжност, намесен е Отрядът за борба с мошеничеството, а Малкълм Блакуел изобщо отказва да преговаря с похитителите.

Тогава каза на Ема за видеокасетата.

— О, Лайза! — Ема сграбчи ръката на приятелката си. — За Бога, иска ми се да можех да направя нещо! Не успяхте ли да научите нещичко за това къде е бил преместен Тоби?

— За нещастие Джанет Гранвил не успя да ни каже нищо повече от онова, което вече знаем.

— Как така… нищо? Господи, хващам се на бас, че бих успяла да измъкна нещо от нея, ако можех да я интервюирам.

— Истината е, че май няма кой знае какво за казване. Извели я насила от къщата в Барънс Корт, набутали я в един закрит автомобил, вързали й очите и пътувала така няколко часа. Предполагаме, че някъде към западната провинция. Заключили я в една стая в някаква усамотена къщичка и оттам тя ги чула да говорят за Тоби, за това, че го държат в изоставената бензиностанция. Като по чудо през нощта успяла да избяга през прозореца. Бог знае колко мили е извървяла пеша, докато стигне до Шептън Мале — рече Лайза.

Тъмните очи на Ема се разшириха от удивление.

— И въобще не е успяла да разбере кои са похитителите й?

Лайза поклати глава.

— Няма никаква представа. Те не са се издали по никакъв начин.

— О, по дяволите!

— И от къщата на Макензи не се чува нищо. Татко смята, че той е открил микрофончетата. Аз съм ужасно отчаяна, Ема. Ако през следващата седмица не се случи нещо, може да стане късно за спасението на Тоби.

Лайза й разказа в общи линии и за срещата си с Малкълм Блакуел по-рано същия ден.

— Мислила ли си да разкриеш, че блъфират, като се обадиш на полицията?

— Това не ми излиза от ума — разпалено каза Лайза.

— Ами тогава? — почти нетърпеливо попита Ема.

— Божичко, не знам. Ами ако не блъфират? Ами ако наистина убият Тоби, щом кажем на някого?

Двете жени се спогледаха. Лайза не по-малко от Ема гореше от нетърпение да повика полицията. Ами ако всичко се объркаше? Как щеше да живее по-нататък, как щеше да погледне децата си, ако похитителите изпълнеха заплахата си?

 

 

— Не знам какво да правя, Деклан — каза Джейн Брайър, стиснала телефонната слушалка. — Паспорта на Чарлс го няма, липсват и малко пари, които държахме тук за спешни случаи. Казвал ли ти е, че смята да замине?

— Не.

За втори път през този ден Деклан преживяваше ужасен шок фактът, че Чарлс бе глобен и отстранен от длъжност и Отрядът за борба с мошеничеството, както и прокурорът, бяха призовани да се намесят, бе достатъчно неприятен сам по себе си, но вестта, че той е избягал от страната представляваше ужасен удар за Деклан. Чарлс бе неговият наставник, неговият шеф и приятел, който бе направлявал кариерата му и се бе грижил за него от самото начало. Именно Чарлс Брайър го беше насърчавал да стане такъв обигран и преуспяващ професионалист като Тоби Хамкрофт. Той също така го бе научил как да се възползва от връзките на Тоби в обществото. А ето че сега, както твърдеше съпругата му, Чарлс бе напуснал страната, без дори да каже „довиждане“.

— Джейн, сигурна ли си, че не ти е оставил бележка? — попита той, обзет от внезапно раздразнение.

Винаги бе смятал, че тя е посредствена и безлична, но сега знаеше, че е и тъпа. Как така дори нямаше представа, че съпругът й се кани да напусне страната, ако положението стане много опасно?

— Никаква бележка не е оставил, Деклан. Предполагам, че ще ми се обади, когато му дойде времето, но се чудех дали ти не знаеш къде е отишъл — кротко каза тя, като че ли се извиняваше, че го е обезпокоила.

— Нямам представа — рязко изрече той. — Обади ми се, щом се свърже с теб.

— Да. Разбира се. Може би ще трябва да отида сама на тази вечеря.

— Сериозно ли говориш? — Деклан не можеше да повярва на ушите си. — Не можеш да отидеш, след като целият град говори само за това, че Чарлс е бил отстранен от длъжност! Куп хора ще се втурнат да те преследват, особено ако се разбере, че е избягал в чужбина.

— О, Божичко! Какво да правя?

— Стой си на мястото и това е. Виж какво, сега трябва да вървя, но ще ти се обадя утре. Така добре ли е?

— Да. Добре — гласът й прозвуча несигурно.

Деклан веднага позвъни на Лайза. Без да си губи времето със светски любезности, направо премина към въпроса.

— Знаеше ли, че Чарлс се е готвел да офейка? — настоятелно попита той.

— Какво искаш да кажеш?

— Хайде сега, Лайза. Вие двамата с Мартин днес ходихте при Чарлс, нали?

— Само Мартин — отвърна Лайза. — Но доколкото ми е известно, изобщо не са се видели. Чарлс бил зает през целия ден.

— Значи ти не знаеше, че той се е измъкнал?

— Измъкнал ли се е?

Лайза бе като зашеметена от безсънието и от огромното напрежение и с мъка успяваше да разбере думите му.

— Напуснал е страната — лаконично каза Деклан.

— Не! — Лайза бе искрено изненадана. Никога не беше си представяла, че поривистият Чарлс е способен на такова нещо.

— Джейн току-що ми се обади. Дори не й е казал „довиждане“. Тази сутрин си взел паспорта и малко пари, тъй че явно не е имал никакво намерение да се връща у дома след срещата си с президента на компанията.

Лайза я заболя заради жената на Чарлс. Макар че не я познаваше много добре, не можеше да не изпитва съчувствие към нея.

— Това е ужасно! — възкликна тя. — Знаеш ли къде е отишъл?

— Нямам никаква представа.

— Всичко е заради малките синдикати. Те вече не са законни, нали така? Нали Маргарет Тачър въведе забраната?

Деклан простена.

— Имам чувството, че работата е много по-сериозна. Толкова много хора на „Лойд“ са замесени в това, че Чарлс сигурно е бил използван като изкупителна жертва, иначе нямаше да го отстранят от длъжност.

— Ами тогава какво ще кажеш за онези четиридесет милиона лири, дето липсват?

— Може би заради тях е избягал. Работата е сериозна, Лайза. Всички може да пострадаме. Сигурно нямаш новини от Тоби, нали?

— Никакви — отвърна тя със стиснати устни.

— Не е в негов интерес да стои толкова дълго настрана — с горчивина каза Деклан. — Сега всички с положителност ще смятат, че той е свързан по някакъв начин с Чарлс и с липсващите милиони. А сигурно това не е вярно, нали?

— Как можеш дори да си помислиш такова нещо? — гневно изрече тя.

— Хайде сега, поразмърдай си мозъка. Тоби изчезва, после изчезват и четиридесетте милиона и накрая Чарлс офейква! Че какво друго ще си помислят хората?

— Да, но… — тя успя да спре навреме. — О, Боже, не знам — добави неловко. — Иска ми се Тоби да можеше да се върне у дома.

— По дяволите, какво прави полицията?

— Сигурно прави всичко възможно — предпазливо каза Лайза.

— И нямаш никакви новини за него? — опипа той почвата. Заприлича й на Лоти, когато е захапала кокал. Лайза се зачуди дали той не знаеше нещо повече и не се опитваше да разбере какво знае тя.

— Не — твърдо отвърна Лайза.

Каза му „дочуване“ и се обърна към Ема, която бе слушала целия разговор.

— Деклан като че ли е изпаднал в паника — заяви Лайза. — Чарлс е избягал в чужбина, без дори да каже на жена си, а Деклан смята, че това е свързано с изчезналите милиони.

— Ау! — Ема цялата се бе превърнала в слух. — Имаш ли телефонния й номер? Веднага трябва да говоря с нея. Това е голяма новина! Надявам се, че другите вестници все още не знаят. Ако имам късмет, ще успея да взема специално интервю.

— О, Ем, точно сега не бива да звъниш на бедната жена! — възкликна шокираната Лайза.

— За Бога, защо не? Щом се разчуе новината, ще се скъсат да й се обаждат. Би могла да говори с мен най-напред.

— Но това е ужасно, Ем. Спомняш ли си как се чувствах аз в онази сутрин след изчезването на Тоби, когато журналистите пристигнаха у дома? Беше истинско мъчение. И ако за мен беше трудно да се разправям с тях, помисли си какво ще бъде за Джейн Брайър. Тя е свита, нервна и винаги е стояла в сянката на Чарлс. Въобще няма да може да се справи.

Ема вече бе взела обемистата си чанта и вадеше мобифона.

— Добре, Лайза. Няма да те намесвам в тази работа, но се налага да я свърша.

Тя набра номер 192. След миг Лайза я чу да казва:

— Бихте ли ми дали телефонния номер на Брайър, моля? Чарлс Брайър. Арлингтън Хаус — после погледна с усмивка Лайза: — Дори не ти искам телефонния й номер, тъй че няма да се чувстваш замесена.

Няколко минути по-късно Ема вече говореше с Джейн Брайър.

— Чух, че съпругът ви е напуснал страната, мисис Брайър. Това не е ли доста неочаквано? Как се чувствате…

Лайза рязко се изправи и излезе в градината. Беше ужасно да слуша как Ема подлага съпругата на Чарлс на този мъчителен разпит. Според Ема как се чувстваше тя? Лайза се приближи до розовите храсти и с нетърпелива ръка окъса увехналите цветове. От отворения прозорец на съседите долиташе музика. Свиреха Концерт за пиано и оркестър в сол минор от Равел. Тя вдигна глава и се заслуша в познатите акорди, защото това бе едно от любимите музикални произведения на Тоби. Великолепната мелодия отекна направо в сърцето й и някакъв вътрешен глас й подсказа, че точно тази музика е добро предзнаменование. Лайза отново бе изпълнена с решимост да спаси Тоби, да го върне у дома, в семейството му.

Когато се върна във всекидневната, освежена от тези няколко минути на усамотение, откри, че Ема все още е на телефона и диктува материала си на някого.

— Смята се — говореше Ема, — че Чарлс Брайър навярно сега се намира в Швейцария. Оставил е тук жена си и една заплетена мрежа от финансови престъпления, която превръща „Лойд“ в център на най-ужасния скандал, разтърсил лондонското Сити през тристагодишната му история. Край. Всичко наред ли е? Няма нищо, Лайза — нежно каза тя, когато затвори телефона. — Не съм опекла на шиш горката жена. Някой трябва да пише за тези неща и е по-добре аз да го направя, отколкото някой безотговорен и безсърдечен писач.

— Какво ти каза тя?

— Беше невероятно спокойна. Смята, че Чарлс навярно е отишъл в Зермат, където имат апартамент. Това беше всичко, което можа да ми каже, защото е ясно, че никога не е обсъждал с нея финансовите си проблеми — каза Ема.

— Възможно ли е швейцарското правителство да го екстрадира?

— Не съм сигурна, но ще разбера.

Лайза се намръщи.

— Той сигурно няма нищо общо с отвличането на Тоби, нали? Спомняш ли си, че похитителите искаха парите да бъдат прехвърлени в швейцарски банки?

Ема поклати глава.

— Смятам, че това е едно прекалено просто и ясно обяснение.

— Но ако всички изброени сметки всъщност са принадлежали на Чарлс, той може би се надява да прибере петдесетте милиона заедно е четиридесетте милиона, които вече е задигнал — замислено каза Лайза.

— Докато същевременно е наел хора, които да му свършат черната работа, като отвлекат Тоби? — Ема се замисли. — Не ми се вижда правдоподобно. Не мисля, че това е обяснението.

Двете замълчаха. На Ема й се искаше да беше измъкнала нещо повече от Джейн Брайър, а Лайза се сети, че е време да сервира вечерята, която Одет бе сготвила по-рано.

В този момент бързешком се появи Нина, лицето й беше страшно бледо, очите й — пълни с ужас.

— Мартин… — извика тя. — Ела веднага.

Мартин лежеше на пода до леглото, кожата му бе студена и лепкава, лицето — бяло като платно. Лайза коленичи до него и се опита да напипа пулса му, да разбере дали диша.

— Ще повикам линейка — веднага каза Ема.

Нежно, внимателно Лайза успя да го обърне на една страна. Припомняйки си всичко, което бе научила в курса за първа помощ в „Сейнт Джонс“, тя провери дали не е глътнал езика си, дали е разхлабена яката му, дали са свободни дихателните пътища.

— Какво се е случило, Нина? — попита Лайза.

Изплашената й свекърва седеше на леглото, вперила невярващ поглед в Мартин. Той, който никога не беше боледувал през живота си… който винаги бе във форма…

— Оплака се от болки в гърдите и в долната челюст. После припадна. Ще се оправи, нали? — цялата се тресеше, сълзите се стичаха по бузите й.

Лайза не й отговори. Бе напипала някакъв пулс, но той беше слаб и пресеклив.

— Линейката е тръгнала — обяви Ема. — Ще отида да ги чакам пред входната врата.

— Моля те, Боже, нека да остане жив — изхлипа Нина. — Моля те, нека да се оправи.

Лайза все така стоеше на колене до Мартин, сърцето изплашено се преобръщаше в гърдите. Ако Мартин умреше, това щеше да бъде част от кошмара с изчезването на Тоби. Освен това тя съжаляваше, че по-рано бе избухнала пред него. Като държеше ръката му с изпъкнали сини вени, Лайза го наблюдаваше отблизо, виждаше как едва-едва си поема дъх със синкавите си устни, забеляза болезнения сивкав цвят на кожата му под слънчевия загар.

Всички чакаха линейката, минутите им се виждаха дълги като часове, времето едва се влачеше, а Нина се обливаше в сълзи.

Лайза отново погледна към Мартин, с него бе настъпила странна промяна. Очите му бяха наполовина отворени, но не виждаха, взираха се някъде в пространството зад нея, а устните му побеляха, сякаш бяха нарисувани.

— Мартин!…

Опитваше се да напипа пулса му, повтаряше името му, молеше се това да не е вярно, не можеше да е вярно… Нина стана от леглото и също се надвеси над него.

— Мартин? — в задавения й глас се долавяше изненадата, че той не й отговаря.

Нямаше пулс, гърдите му не се повдигаха, клепачите му не трепваха. Настъпи ужасяваща тишина и те знаеха, че той е мъртъв, че си е отишъл тихо и кротко, като перце, отнесено от вятъра.

Нина коленичи и го притисна в прегръдките си.

— Мартин!… Мартин, не ме оставяй! Моля те, не ме оставяй!

Прекалено зашеметена, за да плаче, Лайза прегърна свекърва си, питайки се как ли щеше да се справи Нина без съпруга си, когото бе обожавала близо петдесет години.