Вадим Собко
Десет дни щастие (7)

Епилог

Леките завеси в голямата лаборатория на професор Елза Таубе бяха спуснати. В стаята цареше мека светлина. Тя падаше от невидими светилници на тавана, отразяваше се върху стените, пода, голямата писалищна маса и стелажите с различни уреди.

Човек можеше да остане с впечатление, че нищо не е в състояние да наруши реда в тази лаборатория.

Както при заминаването на Шайтан, Елза седеше до голямата си писалищна маса, а полковник Корен — малко встрани в креслото, само че тогава бе слънчев ден и стаята бе обляна с ярка светлина, а сега беше вечер.

Полковникът разглеждаше умореното лице на Елза и мислеше за странните превратности на човешката съдба, за мислите и деянията на тази тиха миловидна жена, които не отговаряха на външния й израз. Мислеше за грандиозните открития в тази лаборатория. Когато чу за първи път за тях, дори се уплаши. Сега страхът беше отминал, отстъпил място на възторга.

Ако опитът с Максим Шайтан наистина излезе сполучлив, няма да може да се отрече гениалността на Елза Таубе, пък и никой не те пожелае да прави това Ако всичко излезе така, както те се надяват, полковникът ще трябва да иде до колата и да извади от кожената чанта една черна кутийка. Там, върху червено кадифе, лежи едно много голямо отличие. Правителството, президентът и канцлерът ценят високо работата на професор Таубе. Но Елза още нищо не знае. Най-напред той трябва да се увери във всичко и едва тогава да връчи ордена. Такава е заповедта.

Сега полковникът беше убеден, че наградата е напълно заслужена. Странна е човешката съдба. От съда и бесилката до гениалното откритие, от камшик в ръката на надзирателката до почетния орден с диаманти. Значи, някой, някой е предвиждал…

Все пак Елза Таубе е смела жена. Тя рискува, но не се знае дали е спечелила.

— Кажете, Елза — запита Корен, — не ви ли беше страх, че ще остане там?

— Не. Той нямаше такава възможност. Хора, които са лишени от памет, също желаят да живеят.

— Нима наистина инжекциите, които им слагате всеки месец, са от решаващо значение?

— Важното е, че те вярват във важността на тези инжекции. Те видяха какво стана с колегата им, който не беше инжектиран.

— Видяхте ли тринайстия номер?

— Не, той сега се мие. Ще дойде в девет часа.

— Интересно.

— Аз съм спокойна.

Стрелките върху сребърния циферблат показваха девет без десет. Оставаше съвсем малко време. Личеше, че спокойствието на Елза Таубе е привидно. Тя дръпна с нервно движение новия вестник, зачете бегло редовете, спря поглед на един пасаж, като се намръщи, и извика:

— Идиоти!

— Извинете, кого нарекохте така?

— Господин канцлера.

— Извинете, но аз… — смая се полковникът.

— Какво искахте да кажете? — запита го любезно Елза.

— Не може ли по-учтиво?

— Виж ти. Какво е това — благородно негодуване? — отвърна подигравателно Елза. — Не, не може по-учтиво. Когато хората правят глупости, не може да се мълчи, дори ако се отнася до канцлера…

„Вероятно има пълно основание“ — помисли полковникът и не посмя да й възрази.

— Точно така — продължи Елза, като сгъваше и разгъваше вестника, — точно така. Забранили да продават дебели стоманени тръби на Съветския съюз и там веднага пристъпили към собствено производство. Вече пуснали нов завод. Ето снимката на първата тръба. Преди известно време американците отказаха да им продават турбини, за да забавят с това развитието на тяхната електрификация. И какво излезе от това? Червените веднага организираха собствено производство и сега турбини от някакъв харковски завод се въртят не само в Съветския съюз, но и в цяла Африка и Азия. Щраусова политика. Стратегически материали! Глупак!

— Господин канцлерът се отнася с вас много по-благосклонно, отколкото вие с него — каза меко полковникът.

— Не съм се уверила още в това.

Елза разгъна вестника. Хартията не издържа и се скъса. Тя го смачка, сякаш се мъчеше да излее яда си върху него, захвърли го настрана, стана, разходи се из стаята и погледна часовника.

— Къде се бави тоя покойник?

Това беше някаква нова нота в разговора и полковникът вдигна учудено вежди.

— Покойник ли?

— Да — Елза продължаваше да ходи нервно из стаята. — Това е моментът, когато човек още ходи, мисли, говори, но е вече мъртъв.

— Защо?

— Знаете ли, господин полковник — каза дръзко Елза, — струва ми се, че армията, дори в лицето на най-добрите й представители, никога няма да достигне интелектуалното равнище на съвременността. Тринайстият не бива да остане жив. Малка е вероятността да му се е възвърнала паметта. Много по-опасно е друго: той е могъл да подразбере защо я е изгубил. Нещо повече, не е изключено да са го подпомогнали, а това е вече опасно. Според мене на човек, който е бил там, вече не може да се вярва. Днес ще го проверим, ще го посрещнем колкото се може по-любезно, няма да дадем повод и за най-малко подозрение, а утре сутринта той просто няма да се пробуди. Той не ни е необходим повече.

Ужас отново обхвана полковник Корен. Той се страхуваше от Елза Таубе и в същото време се възхищаваше от нея. Защо му липсва тази безжалостна студена решителност? Пази боже, той никога не е правил опити с хора, неговите опити се ограничаваха само с животни, но ако се наложи да премине…

— На мене ми се струва — каза той, като се мъчеше да се успокои, — че канцлерът наистина никак не е сгрешил по отношение на вас. — Той помълча малко и внезапно извика: — Но това е ужасно!

— Кое е ужасно? — учуди се Елза. — Всеки от нас една сутрин няма да се събуди. Има ли значение дали това ще стане днес или утре?

Полковникът я изгледа изпитателно. Как може да бъде толкова спокойна? Какво е това — увереност в собствената си гениалност, убеденост в това, че важността на откритието оправдава всички жертви, или просто навик да се убиват хора като един вид право?

— Добре — усмихна се той сдържано, — вие имате право, в това няма нищо за учудване. Нещо повече, аз вероятно ви подценявам до известна степен. Канцлерът се оказа много по-далновиден от мене…

— Затова той е канцлер, а вие… — жегна го Елза.

— Да, той е канцлер, а аз — обикновен полковник. Ако опитът излезе сполучлив, ще ви поднеса не голям подарък. От името на канцлера и президента.

— Орден?

Очите на Елза светнаха от възбуда и нетърпение.

— Не зная — отговори нехайно той, — може би. А вие не сте ли се замисляли, че една сутрин също няма да се пробудите?

— Защо ме питате за това? Има ли такава опасност?

Очите на Елза станаха прозрачни като лед.

— Не. Друго искам да кажа. Няма никаква опасност. Но има възраст, сърце, нерви. Не ви ли е страх, че ще отнесете тайната си със себе си?

— А, ето каква била работата — засмя се гордо Елза. — Не, не ме е страх. Нямам още намерение да умирам, но за всеки случай съм мислила върху това. Може би дори ще е по-добре, ако знаете всичко.

Тя се доближи до стената, където се виждаше малка вратичка, извади ключ, изви дръжката и отвори касичката. Оттам извади две тетрадки, сложи ги пред себе си на масата, като ги опипваше с любов, сякаш галеше любими деца.

— Тук, господин полковник, е записано всичко, тук — и никъде другаде. За всеки случай искам да знаете, че съществуват тези тетрадки. Всеки от нас един ден няма да се пробуди. Това е истина.

— Мога ли да ги видя?

— Не — тя затвори тетрадките и ги сложи пред себе си, като ги погали нежно с длан по корицата. — Не. — Тя помълча, след това въздъхна и каза със съвсем друг тон: — Къде се бави това животно?

— Сега е девет без една минута — каза Корен, без да откъсва поглед от черните тетрадки.

— Вашият сигурно изостава.

— Не, моят часовник е точен. Защо се нервирате?

— Защото горя от нетърпение да получа подаръка от канцлера. — Той и сега не можеше да разбере подиграва ли се професор Таубе или наистина й се иска да докосне бленувания орден?

Някой почука леко на вратата. Елза внезапно се понадигна от креслото и сякаш стана по-висока.

— Идва — каза тя, — вашият часовник наистина е точен. — И добави по-високо: — Влез!

Облечен в униформен сив костюм, Максим Шайтан влезе в стаята и се спря на две крачки от прага.

— Позволете да вляза.

— Влезте, тринайсти — подчертано спокойно каза Елза Таубе. — Радвам се на вашето завръщане.

Погледът й падна върху двете черни тетрадки, които сякаш плуваха по лъскавата повърхност на масата. Тя ги взе внимателно като някаква голяма ценност, която в този момент й се струваше още по-скъпа, отвори касичката, сложи вътре тетрадките, заключи тежката вратичка и пъхна ключовете в джеба си.

След това се обърна към Шайтан, като се вглеждаше изпитателно в сухото му лице, мъчейки се да отгатне дали не се е възвърнала паметта му.

Нищо обаче на се бе променило върху това лице. То беше все така сухо, лишено от израз, готово да изпълнява заповеди. В погледа му също нямаше никакви промени, той беше все така съсредоточен и безразличен.

Елза Таубе въздъхна с облекчение. Вероятно опитът е излязъл сполучлив.

— Докладвайте — заповяда тя.

— Задачата е изпълнена. Бях в Светлоград, Донбас, УССР, Съветски съюз. Видях се с някои хора, които се оказаха мои стари познати.

Пред погледа му се изпречиха Гана Жук, Федир Малцев и Степан Кравченко. Те влязоха в просторната стая и застанаха до стената, втренчили поглед в Максим Шайтан. Те искаха да знаят какво ще говори и как ще се държи Максим Шайтан. Видението беше толкова реално, че той дори се усъмни дали Елза Таубе не вижда приятелите му.

— Видяхте ли се с вашето семейство?

Във въображението му се явиха Мария и Вера и сърцето на Максим се сви от мъка.

— Да, видях го.

— Голямо ли е семейството ви?

— Жена… дъщеря.

— Познаха ли ви?

— Жената веднага ме позна.

— Ами дъщерята?

— Не. Тя никога не ме бе виждала.

— Как да се разбира това? — намеси се внезапно полковник Корен.

Елза го изгледа укорително като малко дете, което поставя неразумни въпроси.

— Отговаряйте, тринайсти — каза тя.

— Дъщеря ми се е родила след отиването ми на фронта.

— Ясно — измърмори недоволен Корен.

— Вие познахте ли ги? — попита Елза Таубе.

— Не, никого не познах. Нито роднините, нито приятелите.

— Разбраха ли, че сте изгубили паметта си през време на войната?

— Да, отначало аз доста сполучливо прикривах този факт, но после всичко се изясни. Намериха се дори хора, които са видели избухването на танка.

— Кой?

— Горин, Серафим Горин, за когото ме предупредихте.

— Много добре. Какъв сте били преди войната?

— Архитект.

— Видяхте ли строежите си?

— Да.

— Познахте ли ги?

— Не. Ако разбирам правилно целта на моето пътуване, то се заключаваше в това да се провери дали няма да се възвърне паметта ми при среща с познати хора.

„В него все пак има някаква промяна, като че ли е станал по-умен — помисли Елза. — Това е още един повод да не се пробуди утре. Но той говори не като враг, а като съучастник. Това е добре.“

— Да, така е — каза тя, — ние имаме за цел да изнамерим начин да ви възвърнем паметта.

— Мозъкът ми не можеше нищо да си спомни — продължи Максим Шайтан, — но ръцете ми си спомниха за много неща. Те помнят докосването на тухлите и зидарския инструмент, ръцете на някои хора, които преди са били мои близки приятели, но главата ми нищо не си спомни.

— Интересно — каза Елза. И тутакси отбеляза на ум: „Значи не съм изключила всички центрове на паметта, значи трябва още да поработя“. — Имахте ли силни преживявания, когато срещнахте семейството си?

— Не, тази среща не ми направи никакво впечатление.

Елза изгледа гордо полковника.

— Жена ви не се ли е омъжила повторно?

— Не.

— Хубава ли е?

Образът на Мария внезапно се открои ясно във въображението му. Ох, ако можеше само това чудовище да си представя колко е хубава Мария!

— Да, тя безусловно е хубава.

— Голяма ли е дъщеря ви?

— Да.

— Омъжена ли е?

— Да.

Сега върху екрана на паметта му сякаш се откроиха двете — Вера и Мария. Такива, каквито ги бе видял за последен път — влюбени и натъжени.

— Станал ли сте дядо? Видяхте ли внуците си?

Виж за това той никога не е мислил. Да, той положително ще има внуци, но няма да ги види. Опита се да си представи техните образи, но не можа, пък и нямаше време да мисли за това — нали трябваше да отговаря.

— Не, не съм станал още дядо.

— И през цялото това време нищо ли не си спомнихте? — настояваше упорито Елза.

— Не. Остатъци от паметта запазиха само ръцете ми.

— Убеден ли сте?

— Напълно.

Елза Таубе стана, разходи се из кабинета. Сега тя беше на върха на щастието. Не, думата щастие не подхождаше в случая — това е триумф, несъмнен триумф, венец на цялата й многогодишна работа. Хората могат да си спомнят за Дахау и Заксенхаузен колкото си искат, на нея сега й е безразлично, защото победителите не се съдят.

— Боля ли ви главата?

— Не.

— Дори когато се мъчехте да си спомните нещо?

— Да, дори в такива случаи. Те бяха малко. Невъзможно беше да си спомня нещо. Скоро се убедих в това и махнах с ръка.

— Здрав ли сте?

— Напълно.

— Нищо ли не си спомнихте, абсолютно нищо? — запита Корен.

Максим Шайтан сви рамене:

— Отговорих вече на този въпрос.

— Добре, тринайсти — обърна се на острите си токове Елза. — Какво ще кажете, господин полковник, заслужила ли съм подаръка от канцлера?

Корен стана от креслото, тържествен, радостен. Сърцето му бе изпълнено с възторг.

— Да — каза той, — и аз безкрайно се гордея с това, че именно на мене се падна голямата чест да ви го връча. Сега ще го донеса…

Сянка закри лицето на Елза: — Не го ли носите със себе си?

— Там е под стража…

— Значи, не ми вярвахте?

— Това няма вече никакво значение. Извинете, аз ей сега ще се върна. Лабораторията ви е доста далеч от входа. Ще трябва да ида на улицата.

— Не е ли по-добре да изпратим някой?

— Не, ключът от колата е у мене. Като вас не обичам да давам ключовете си на външни лица. Честито! Пригответе се за кратката, но много радостна церемония.

Корен излезе. Елза погледна подире му, след това извърна погледа към Шайтан. Той стоеше на две крачки от прага, гледаше само нея в очакване на нова заповед, като ловеше всяка нейна дума.

Нищо не се бе променило в него, нищо! В мозъка му живеят само мислите, втълпени от Елза Таубе. Нима това не е истински триумф, нима това не е победа? Никой досега не е сполучвал да създаде такъв покорен, предан автомат. Никой на света не ще може да устои на една армия от такива хора-автомати След време паметниците на Елза Таубе ще красят площадите на всички цивилизовани градове по света!

— Е, тринайсти — каза тя, — с божа помощ всичко свърши прекрасно. Доволна съм от вас. Вие оправдахте най-хубавите ми надежди.

— Иначе не можеше да бъде.

— Това е истина. Днес ще пренощувате тук, а утре ще се върнете при другарите си.

Тя се замисли за миг, след това се усмихна, отиде до масата, издърпа чекмеджето и извади оттам дългия безшумен пистолет:

— Вземете си оръжието, тринайсти.

Нито един мускул не помръдна върху лицето на Максим Шайтан, когато дланта му усети хладната грапава дръжка на добре познатия пистолет.

— Благодаря, мадам — каза той по стар навик. — Той много ми липсваше там.

— Разбирам ви. Освен това вие безусловно заслужавате награда. Имате ли някакво желание?

— Не — Максим продължаваше да гали ръбовете на пистолета.

— Тъкмо сега е време да се мисли за награда. После ви чака работа.

В този момент Елза беше великодушна. Утре този висок, преждевременно побелял мъж няма да се събуди. Защо тогава да не му достави едно макар и малко удоволствие?

„Преди никога не ми е идвало на ум нещо подобно — учуди се Елза Таубе. — Да не съм остаряла, откъде е тази сантименталност? Не, това е от радостта, от желанието да се убедя в собственото си всевластие.“

Максим Шайтан стоеше неподвижно. Видението все още не изчезваше. Той гледаше унесен Мария, Вера, далечните познати, като се мъчеше да отсрочи края на това видение, когато ще трябва да се върне към живота и изпълни замисленото.

Ето че лицето на Мария започна да се обвива с мъгла, сякаш потъваше във вода, все по-дълбоко и по-дълбоко, усмихнато, развълнувано. Най-после във въображението на Максим останаха само очите, само погледът на Мария, но в него имаше толкова любов, че той едва не извика от мъка.

Видението изчезна. Пред погледа му остана само Елза Таубе. За какво го пита тя? За награда ли?

Мисълта, която се породи в мозъка му, беше по-светла от светкавица. Той дори не предполагаше, че може да бъде толкова дързък. Не, нищо няма да излезе от това. Но какво ще загуби той? Нищо! Какво може да спечеля? Всичко.

— Помислете — настояваше Елза, — нима нямате никакви желания?

— Може би… — устните не слушаха Максим Шайтан.

— Какво „може би“?

Трябваше да реши незабавно и Максим доби кураж:

— Позволете ми да се обадя по телефона в Светлоград.

Молбата беше неочаквана и дръзка, но в този тържествен ден нищо не можеше да учуди Елза Таубе. Утре този висок мъж не ще се пробуди, защо да не му достави това удоволствие?

— В къщи ли искате да се обадите? — запита Елза.

— Да.

— Какво искате да им кажете?

Шайтан за миг се запъна, сетне каза:

— Те ме плашеха и ми казваха, че щом се завърна, веднага ще ме арестуват и убият. Предупреждаваха ме, че уж на хора, които са посетили Съветския съюз, никога вече нямат вяра… Искам да им кажа, че тук ми върнаха всичко, дори пистолета…

Сякаш желаейки да убеди Елза, той извади и й показа пистолета.

Елза го слушаше внимателно, като се мъчеше да открие в гласа му поне една умолителна нотка или заинтересованост. Ако доловеше нещо подобно, в никакъв случай не би се съгласила.

„Може би той има право утре да се събуди?“ — запита се Елза и тутакси отхвърли тази мисъл.

— Добре, ще получите този подарък — съгласи се тя, — това може да бъде от полза.

— Кога?

— Сега, естествено.

Шайтан наблюдаваше със студени очи как Елза Таубе посегна към лъскавия диск и избра номера. Зави му се свят, той не чуваше думите на Елза, сякаш те долитаха през дълбоки памучни преспи.

— Дежурният? — запита Елза. — Свържете ме веднага през Берлин със Съветския съюз. Да, незабавно. Украйна, Донбас, град Светлоград, номер…

Тя погледна Шайтан, който все още не вярваше.

— Телефонният номер? — заповяда тя.

— Три, трийсет и три, шейсет и един — произнесе Шайтан, сякаш вдигаше някаква голяма тежест.

— Три, трийсет и три, шейсет и един. Да, незабавно.

Тя остави слушалката и като се разкайваше за проявеното великодушие, го предупреди сухо и сдържано:

— Но ще трябва да говорите в мое присъствие. Разбрахте ли?

— Не, мадам — отговори неочаквано Шайтан. В момента, когато Елза остави слушалката, всичко в него се промени — и лицето, и погледът, и ръцете. Елза усети моментално това.

— Какво? — извика тя. — Как да разбирам това?

Защо не е скрил пистолета? Защо цевта му е насочена срещу гърдите й?

— Много просто — каза Шайтан. — Преди да ни свържат, вие ще умрете.

— Какво? — извика Елза.

— Ще умрете — цевта през цялото време беше насочена срещу гърдите и. Елза с цялото си същество усещаше това и трепереше като трескава.

С голямо усилие на волята тя се окопити и се разсмя. Не, сега това животно ще се покори.

— Долу пистолета! — заповяда властно жената.

Ръката на Максим трепна. Силата на многогодишния навик едва не го накара да отпусне пистолета. Стори му се, че в ръката си има не обикновен пистолет, а голям стоманен къс, и за да го удържи, трябва да притежава грамадна сила.

— Долу пистолета! — извика Елза Таубе, усетила колебанието му.

Ала този път ръката на Максим не трепна.

— Не, мадам, вие сега ще умрете.

Елза Таубе се уплаши.

— Излишно е да викате и натискате копчета — предупреди я Максим, като произнасяше натъртено думите си, — и без това ще стрелям преди…

— Какво се е случило? Защо? Да не сте се побъркали? — мяташе се Елза, сякаш бе попаднала в някакъв капан.

— Не, не съм се побъркал.

— Тогава оставете шегите! Долу пистолета!

— Не, мадам, това не е шега. Това е изпълнение на присъдата. Вие нямате право да живеете на земята. Аз зная всичко. Зная, че сте били надзирателка в Равенсбрюк и Дахау. Зная, че не избухването на танка, а вие лишихте мене и цялата наша група от памет. Зная защо сте направили това, зная какви нечовешки планове кроите…

— Тринайсти, там са ви излъгали!

— Не, там никой нищо не ми е говорил. Аз сам разбрах, сам проверих и съпоставих фактите. Вие сте били осъдени на смърт чрез обесване, но някой ви е помогнал, някой от силните на деня ви е отървал от бесилката. Никой обаче не може да отмени присъдата на народите. Сега аз ще изпълня тази присъда и ще съобщя за това в Светлоград, ще съобщя, че жена ми, дъщеря ми, бъдещите ми внуци и милиони други внуци могат да спят спокойно, без да се страхуват, че над главите им ще се появи тъп жесток идиот, лишен от памет, любов и щастие…

— Вие също ще умрете!

Шайтан сви рамене. Той знаеше това със сигурност. Но той също така добре знаеше за какво умира. От това смъртта нямаше да бъде по-приятна, но по-лека.

— Аз много добре зная това — въздъхна Максим, — но иначе не може. Никой друг няма да има такъв случай…

Елза разбра, че наближава смъртта, неумолима и жестока. Оставаше само една слаба, тънка като паяжина надежда — връщането на полковник Корен. Разбира се. Шайтан ще успее да стреля, но може би в последната минута нещо ще се промени. Нима ще трябва да умре тъкмо когато е спечелила най-голяма победа?

— Чуйте, тринайсти — заговори трескаво тя, — опомнете се. Помислете за бъдещето на човечеството! Ако ме убиете, ще загине може би най-гениалното научно откритие…

— Тъкмо това откритие трябва да унищожа. Това е опасно откритие, човечеството няма нужда от него…

— Не е истина, то може да лекува болести… — В такъв случай учените отново ще го изнамерят, но не за да осакатяват хората. Всяко откритие може да бъде използвано различно, в зависимост от това в чии ръце ще попадне. Смъртоносните отрови в ръцете на престъпници унищожават хората, а в ръцете на лекарите спасяват живота на болните. На вашето откритие не провървя. То е попаднало в мръсни ръце…

Секундарникът на големия стенен часовник отброяваше секунда след секунда. На Елза Таубе й се струваше, че тази стрелка е станала сто пъти по-тежка и бавна. Тя не смееше да погледне часовника, но през цялото време стрелваше неволно с очи големия сребърен циферблат. Шайтан забеляза този поглед.

— Оставете всякаква надежда — каза той, — щом влезе полковникът, ще стрелям, без да чакам и един миг: Само че ще трябва да направя това по-рано, защото, когато влязох тук, вие скрихте някакви книжа в касата. Ключът е в джоба ви. Това сигурно са записките от вашите опити. Аз трябва да ги унищожа…

Той говореше бавно, делово и тъкмо този тон лиши Елза Таубе от всякаква надежда. Тя още се владееше, но всеки момент можеше да изпадне в истерия и да се нахвърли върху Шайтан, макар и да знаеше, че това ще предизвика точен неумолим изстрел.

„Хора, чиято памет неочаквано се възвърне, могат да се окажат страшни“ — това бяха нейни собствени думи. Паметта на Шайтан не се е възвърнала, но пред очите му ще е преминал целият му живот и сега положително няма да има пощада. Твърде много е изгубил той, доста му е отнела и Елза Таубе.

Споменът за касата и книжата я караше да побеснее. Сега тя ще се спусне и ще забие ноктите си в гърлото му…

— Хората отдавна са ви осъдили и присъдата е обявена — кънтеше някъде гласът на Шайтан. — Вие често споменавахте името божие. Искате ли да се помолите?

Изгубила самообладание. Елза се спусна напред и моментално падна, пронизана от кратък, остър изстрел, приличащ на плясък с ръце. Тялото й потръпна веднъж-дваж и се отпусна в Дълбокото кресло.

Максим Шайтан се доближи до нея. Куршумът я бе улучил в сърцето. Присъдата беше изпълнена. Той бръкна в джоба на костюма й и извади ключа от касата. Без да се оглежда, отиде до стената, отвори тежката вратичка. Две черни тетрадки лежаха на рафта. Освен тях в касата нямаше нищо друго.

Прехвърли страниците. Да, това са записки от опитите, рецепти и формули. Как ли го е лишила от памет?

Ето номер тринайсет. Датата на първата инжекция. Колко отдавна е било това!

С чувство на човек, който е взел справедливо решение, той извади запалката, щракна и поднесе тънката хартия към синьото пламъче. Тетрадките пламнаха и след малко на пода лежеше само бяла пепел.

Доближи се до креслото. Елза Таубе лежеше неподвижно, лицето и беше вече студено.

Когато иззвъня телефонът, Максим Шайтан не можа веднага да се съобрази какво е станало, сетне се сепна, дотича до масата и дигна слушалката.

Отначало се дочу тънък мелодичен шум, звънтене, умножено на хиляди километри, които го разделяха от Светлоград. След това чу далечен весел глас, роден и познат, и сърцето на Максим едва не се пръсна от болка.

— Слушам — говореше Вера, — слушам. Кой е? Татко, ти ли си?

— Вера, Верочка! — извика Максим. — Добре, че си в къщи! Къде е майка?

— Майка е на пусковия. Скоро ще си дойде. Как от, татко? Как си със здравето?

— Всичко е добре, много добре.

— Татко, можеш да ме поздравиш, последния изпит взех с петица…

Нещо стегна като с клещи гърлото на Максим.

— Говори, говори!

— Михайло също е добре. Машината работи, много добре работи. Ти как си?

— И аз съм добре. Кажи на майка си, че всичко е наред и че може да започне работата си… Разполагам със съвсем малко време… Чакайте ме! Чакайте ме непременно! Ще се върна! Непременно ще се върна и ще построя град…

Пред погледа му внезапно израсна Светлоград, новият, голям град на бъдещето. А той, млад, весел, върви по широката улица. До него от едната му страна е Мария, а от другата Вера, и той дори усеща топлината на телата им. До тях има хиляди и хиляди километри, а той ги видя до себе си като живи.

— Татко, защо прекъсна? Аз те слушам — говореше Вера. — Не се тревожи, ние сме добре.

— Не, аз вече не се тревожа. Направих каквото можах. Кажи това на майка. И ме чакайте. Аз ще се върна, това няма да стане скоро, но ще се върна.

— Кога ще се обадиш пак, татко?

— Не знам. Но вие ме чакайте, аз ще се върна.

В този момент хлопна вратата. Максим прекъсна разговора и сложи слушалката. Внезапно всичко изчезна, останаха само очите на Мария и чувството, сякаш върви съвсем близо до него, допряла плътно рамото си.

Полковник Корен влезе тържествено в стаята, носейки кадифена кутийка, в която блестеше с диамантите си малтийски кръст. Той погледна Елза Таубе, забеляза пистолета в ръцете на Шайтан, стъписа се и тутакси се спря объркан.

Шайтан сложи пистолета на масата.

— Не се бойте, господин полковник, аз няма повече да стрелям. Ще имате случая да носите този орден пред ковчега й. Можете да извикате стражата… Елза Таубе умря.

И пред погледа му отново израсна Светлоград и десетте дни щастие, за които заслужаваше да даде живота си, израснаха пред очите му и изчезнаха в неизвестността. Остана само чувството, което изпитва човек, когато редом до него върви приятел, притиснал здраво рамо о него.