Вадим Собко
Десет дни щастие (1)

Пролог

Големите прозорци на кабинета, които заемаха цялата стена, гледаха към юг. Леките завеси бяха отдръпнати встрани. Високо издигналото се юлско слънце хвърляше сноп ярки лъчи в просторната стая.

Полковник Корен влезе в кабинета и се спря учуден. Той отдавна не беше виждал такава пъстра, едва ли не материализирана светлина. Като че ли в стаята бяха пръснати безброй големи диаманти — светлината се преливаше в кристалната прозрачност на големите колби, блестеше в розовите тръбички, пламваше по повърхността на синкаво-зеленикавата течност, затворена в почти невидимото стъкло.

През двойните прозорци се виждаше млада овощна градина. Безшумно потрепваха листата на нискостеблените сливи и ябълки — навън духаше топъл вятър. От близката алея излязоха двама души. Облечени в еднакви сиви костюми, те наподобяваха хора, излети от един калъп. Обръснати и съсредоточени, те не изглеждаха млади. Разговаряха сериозно за нещо: личеше, че са заети с нещо важно, но какво именно — не можеше да се разбере. Ето че единият от тях извади от джоба си малък пистолет, наведе се и вдигна от една купчинка празна консервна кутия. Той стоеше с леко вдигнати ръце и приличаше много на светия или цар, който държи в едната си ръка скиптър, а в другата — корона. Сетне подхвърли нагоре кутията и пистолета, хвана оръжието и стреля. Изстрелът проехтя като удар по дъска. Другият мъж вдигна кутията от земята, погледна я и поклати одобрително глава. Не ще съмнение — отличен изстрел. След това каза нещо, без да се усмихва, извади също пистолет и се наведе над кутията. Това не беше развлечение.

Полковникът се обърна. Нещо странно става в този старателно пазен дом. Вероятно в обоснованите и подробни реферати на професор Елза Таубе не са отразени всички нейни изследвания Защо тази светла стая изглежда толкова неприветлива?

Мъжете в градината дадоха още по два изстрела, оставиха грижливо кутиите и изчезнаха зад нежните, огрели от слънцето овошки.

„Кои са те? Какво правят в тази голяма лаборатория? — помисли полковникът. — И откога Елза Таубе е станала професор? Кога се е появило това звание в официалните документи? Вероятно отначало никой не е обръщал внимание на промяната, а след това са свикнали? Стават и тия работи.“

Корен очакваше тази среща с някакво неприятно предчувствие. Той не беше видял още Елза Таубе, а усещаше нещо гадно, сякаш бе затънал в смрадливо блато и иска да си измие веднага ръцете. Ръцете му бяха сухи и чисти, а чувството на погнуса не изчезваше.

Полковникът се навъси. Един невидим мускул трепна в лявото ъгълче на устните му. Той притисна с пръсти бузата си и мускулът веднага се успокои.

Това беше обяснимо. Той знае доста неща за Елза Таубе. Много неща може да си спомни, нищо хубаво обаче няма в тези спомени. Едно време, още през четиридесет и шеста година, той, младият учен, беше определен за съдебен експерт. Именно тогава Корен я видя за първи път в съда и я запомни за цял живот. Невисоко, русо, нежно създание с големи сини и наивни като на дете очи. Жена, създадена за домашен уют, за любов и весели шеги, за възпитание на деца и семейно щастие.

През време на войната тя беше лекарка в един голям концентрационен лагер, където всеки ден биваха унищожавани стотици концлагеристи. Смъртните случаи в лагера бяха престанали да бъдат събитие — на тях никой не обръщаше внимание. Имаше ли значение къде ще умре следващият „непълноценен човек“ — чех, евреин или украинец — в газовата камера или под ножа на Елза Таубе? Началникът на лагера с готовност позволяваше да изпращат в операционната й по двама, трима, а при нужда и повече концлагеристи. Искаше се само едно — да се вземат разписки за тях и да се следи внимателно да не се измъкне някой от изкусните и дълги пръсти на Елза.

Как е отваряла човешките черепи? Какво е търсела в тях, кои клетки е анализирала? Понякога оперираните от нея лежаха със седмици в болничната барака, а умираха по-късно, но винаги в главата на всеки един от тях, в най-сложните и дълбоки гънки на мозъка, там, където се ражда мисълта, се бяха ровили тънките пръсти на Елза. Какво е намирала, какво е откривала там?

В съда тя беше изправена между двама яки конвойни войници и се усмихваше с детската си, едва ли не ангелска усмивка. Какво искат от нея? Та нали тя е обикновен лагерен лекар, който изпълнява заповедите на началството.

— С каква цел сте отделяли части от мозъка? — бе я запитал Корен.

— Исках да видя как ще се държи в такъв случай оперираният.

— Но извършването на такива опити е престъпление! Нима вие, лекарката, не знаехте това?

— Не знаех — отговаряше с наивна усмивка Елза Таубе, сякаш се чудеше на своята неосведоменост.

От тези нежни пръсти загинаха хиляди хора! „Не знаех!“ Лъжа, лъжа и пак лъжа! През четиридесет и пета биха я обесили за това без да се подвоумят и минута, но през четиридесет и шеста…

Как да се докаже на съда, че Елза Таубе трябва да се унищожи, да се стъпче като гъсеница? Къде да се намерят такива думи и доказателства? Нима нищо не разбират тези непогрешими съдии с военни униформи? А може би някой вече е разбрал повече от тях и сянката от това е паднала върху Елза Таубе, вземайки я под закрила. Нищо не знае военният експерт Едуард Корен, ала на душата му е така тежко, така гадно, че му се иска да извика, да ругае или да извади пистолета и да стреля два пъти — най-напред в тези наивни сини очи, а след това в сърцето си.

Сега е противно и страшно ля си спомня за това. Как е свършило делото, той не можа да разбере, защото беше отзован веднага след като експертизата направи изводите си.

Колко отдавна беше това! Петнадесет? Не, много повече години са се изминали оттогава. И ето слънчева лаборатория, сложни уреди, странни хора с пистолети в новата градина и заповедта на най-висшето командване да отиде при професор Таубе, да я изслуша и по възможност да удовлетвори молбата й. Интересно, каква ще бъде молбата й?…

Но в тази мисия имаше нещо унизително. На него, учения със световно име, възлагат такава задача! Наистина той е военен. В наше време войната и науката са свързани така тясно, че най-големите открития на учените стават веднага собственост на армията. Но той няма причини да се черви — по ръцете на полковника няма нито капка човешка кръв. Но защо изпратиха именно него?

Много му се искаше да отиде в къщи, а не в лабораторията. Там е жена му, децата му — защо тъкмо сега му се иска да ги види? Къде е най-после тази проклета надзирателка?

А как трябва да разговаря с нея? Високомерно с пренебрежение?

Какво става с него? Нима се вълнува? Нима трябва да мисли какъв тон да спазва? Не е ли това много голяма чест? Нека тази восъчна кукла с белег от примка на шията се вълнува и мисли как да води разговора. Въпреки всичко той изпитваше някакво гадно чувство, а вълнението не изчезваше. Нима няма да стане истински офицер, нима няма да се освободи от интелигентската си колебливост? Къде е най-после тази проклетница?

По алеята преминаха бързо двама мъже. Сега те бяха облечени в сини спортни костюми и, види се, тренираха. В движенията им имаше нещо автоматично, неестествено, сякаш бяха не хора, а роботи, и веднага изчезнаха.

— Здравейте, господин полковник, приятно ми е да ви видя в моя дом — чу се тих женски глас и Корен се обърна рязко.

Той веднага позна Елза Таубе, макар че се бе изменила доста за тези години. Пред него стоеше понапълняла, близо петдесет и две годишна жена. Лицето й се бе закръглило от годините, ала все още напомняше восъчна кукла. Тя бе напълняла в тялото, но краката й оставаха стройни. Обувките с високи като игли токове подчертаваха изяществото им. Беше семпло облечена. „Не може да се каже, че домакинята се е готвила много за посрещането на високия гост“ — помисли Корен и тази мисъл го обърка и ядоса. Погледът му неволно падна на ръцете на Елза — те почти не се бяха изменили. Не му се искаше да гледа тези дълги пръсти — те предизвикваха извънредно много асоциации и спомени.

След това погледна очите й и дори застина за миг от учудване. От светлосини те бяха станали сиви, дори тъмни. Всъщност полковникът се учуди не от цвета, а от израза на очите й. В тях липсваше дори сянка от престорената детска наивност, а се бе появила сурова, горда увереност. За такива очи нямаше и не можеше да има тайни на този свят, те всичко са видели и опознали. „Дали наистина е така или това е само добре изиграна роля?“ — помисли полковникът.

— Много ми е приятно да ви видя — устните на домакинята се свиха в учтива, угодническа усмивка, а очите й оставаха все така спокойни и тъмни. — Сигурно не сте очаквали да ме видите такава? Защо се чудите?

— Не, не се чудя. Здравейте.

— Здравейте. Много ли съм остаряла? Заповядайте, седнете.

Тя посочи вежливо дълбокото кресло до полираната маса, на която освен небрежно хвърлената голяма бяла роза и обикновен телефон нямаше нищо друго.

„Защо е тук тази роза?“ — помисли полковникът, като сядаше в креслото.

— Много ли съм остаряла? — запита за втори път домакинята.

— Никой от нас не се е подмладил през последните петнайсет години.

— Да, това е истина, това е истина. — Тя посегна с дългите си пръсти, взе розата и я допря до лицето си. — Белите рози са моята слабост.

В душата на полковника закипя гняв. Той чувствуваше, че Елза никак не се страхува от него, че срещата с такова голямо началство не я тревожи. Сега тя не мисли вече нито за престъпленията в лагера Дахау, нито за отговорността за тези престъпления, нито за някакви други подробности из своя живот. „На нея й се струва, че е направила гениално откритие“ — помисли с ирония полковникът, като усещаше как все повече го завладява невъзмутимото спокойствие на домакинята. Той сам вече жадуваше да узнае, да запита, да проникне в тайната. Внезапно се ядоса на себе си и каза натъртено:

— Извинете, разполагам с много малко време.

— Да, разбирам ви — Устните на Елза все още се свиваха за усмивка и Корен не можеше да разбере дали се подиграва или наистина се радва. — Вашето идване е голяма чест за мене.

— Не може ли по-накратко? — в гласа на полковника се долавяше груба нотка, той сам усети това и добави по-учтиво: — Бих ви помолил да преминем към въпроса.

Елза Таубе помълча миг-два, сетне каза съвсем спокойно:

— Очаквах по-друго отношение от страна на нашето командване.

— Виж ти! — рече Корен. — А знаете ли, че такова отношение трябва да се заслужи?

— Да, аз добре зная това.

— И ви се струва, че сте го заслужили?

— Да.

— Завидна скромност.

Корен едва сдържаше гнева си. Той не можеше да осъзнае чувствата си и от това се ядосваше още повече. Нима той не знаеше при кого го изпращат? Нима е станало нещо неочаквано? Защо тогава се горещи, защо не говори с авторитетен, спокоен тон, както подобава на началник?

В дълбочината на душата си той чувствуваше откъде идва това. Всичко се дължеше на спокойното и самоуверено държане на Елза. Нейният поглед сякаш му казваше: „Издигнала съм се на такава висота, за която ти не можеш дори да мечтаеш“. И тъкмо това ядоса полковника.

— Завидна скромност — повтори той, — макар че може да се очаква нещо друго…

И секна, като преглътна думата. Не, той никога няма да се унизи и не ще започне препирня. Именно в този момент в главата му се породиха цял куп ругатни, но полковникът се овладя и млъкна.

Обаче Елза много добре разбра мислите му Това не наруши душевното й равновесие, напротив — тя стана още по-въздържана и приветлива.

— Защо спряхте, господин полковник? Изкажете се докрай. Какво може да се очаква от човек, който е бил надзирател в концентрационен лагер и когото разумни и далновидни съдии са осъждали два пъти на смърт чрез обесване, от човек, който е извършил близо две хиляди трапанации на черепа, който… Това ли искахте да ми напомните?

— Нещо подобно — отговори Корен.

Елза Таубе поклати глава и помълча.

— Да, разбирам ви. Имала съм вече случай да говоря с хора, които отначало мислеха като вас. Но времето тече, господин полковник, и всичко се променя. Престъпленията стават заслуги, а заслугите — престъпления.

Нейният разсъдлив, философски тон ядосваше страшно полковника. Единственото му желание сега беше да свърши колкото се може по-скоро с това посещение.

— Да, хората се променят — продължаваше домакинята, — изменят се времената и представите. Ето например аз скоро ще получа орден…

Дали слухът му изменя или наистина каза нещо подобно?

— Да, да, не се учудвайте, аз съм сигурна, че съм заслужила вече орден, и не е много далеч денят, когато вие или някой друг, по-голям началник ще ми го донесе.

Внезапно напрегнатото състояние на полковника изчезна. Защо трябва да се ядосва, да негодува и се вълнува? Всичко било много по-просто. Пред него стоеше една обикновена еснафка, заслепена от жаждата за слава, а той си представяше, че ще види голям учен, за който са достъпни най-големите тайни на науката.

— Значи ще ви го донесем? — въпросът прозвуча подигравателно.

— Да, ще ми го донесете, ако това не пожелае да стори лично господин канцлерът — насмешливият тон никак не подействува на Елза Таубе.

— Стига — полковникът едва не удари с юмрук по масата.

— Вие сте напълно прав, стига — съгласи се домакинята. — Нашият разговор придоби прекалено емоционален характер. Това винаги пречи на работата. Не се тревожете, аз много добре зная, че не сте дошли тук по собствено желание…

— Виж, това е истина.

— Благодаря. Наредили са ви да дойдете при мене, да ме изслушате и да ми помогнете. Недейте съжалява и не се разкайвате. Времето не е изгубено напразно. Аз съм пред прага на такива открития, че…

— Рекламата не ме интересува. По-близо до въпроса.

— Моля. Молбата ми се състои в следното: необходимо е един от моите възпитаници да замине за проверка в Съветския съюз.

— От кои възпитаници?

— Един от групата с отнета памет.

— Не може ли по-точно?

— Мога. Не току-тъй съм извършила хиляди операции на мозъка. Не напразно съм проникнала в най-тайните му гънки, с това съм придобила опит, за който дълго ще си спомня човечеството. Не ме интересува какви епитети ще бъдат поставени до името ми в историята на човечеството, но то ще стои там, можете да бъдете сигурен. Това е между другото. С една дума, научих се да влияя до известна степен върху човешкия мозък, в който съм проникнала не с нож, а с много тънка игла, толкова тънка, че човек дори не забелязва това, толкова тънка, че дори мозъчната клетка в сравнение с нея изглежда голяма. Подробностите сега са излишни. Ще ги узнаете по-късно. Бях си поставила за цел да намеря начин за управление на човешкия мозък и струва ми се, че съм постигнала известни успехи. — Тя помълча, мълчеше и полковникът. — На науката отдавна е известно, че различни участъци на мозъка ръководят различните функции на човешкия организъм. Елементарен пример: нараняването на мозъка на гръбначния стълб води към парализа на краката. Аз се насочих към по-сложни процеси. Най-напред ме заинтересува паметта. Можах да открия части от мозъка, които я управляват. Нещо повече, сполучих да ги определя. Открих методи, с помощта на които може да се влияе върху тях. Сега съм в състояние да залича паметта на човека, както се заличава с парцал тебеширът от черната дъска. При мене има група хора, върху които съм провела сполучливо този опит. Това са бивши военнопленници. Дадоха ми ги отдавна, никой не ги търси, никой не се интересува за тях, защото се смятат за загинали.

Полковникът неволно изтръпна — толкова спокойно говореше Елза.

— Чувал съм за тази група — каза тихо той. — Значи, не войната, а вие сте ги лишили от памет.

— Аз — с ваше разрешение.

— Не знаех за това…

— Това потвърждава, че държавната тайна в нашия щаб се пази строго.

— Но защо ни е необходимо всичко това?

— Нима не разбирате, господин полковник?

— Не съм осведомен за новите задачи и промени във вашата работа.

— Не са могли да ви информират, защото дори нашето началство знае далеч не всичко. Сега вие ще бъдете най-добре информираният човек и ще се гордеете с това. — Елза Таубе го стрелна насмешливо с очи. — Но и вие няма да знаете всичко. Някои подробности ще зная само аз. Сега вие чувате неща, от които зависи бъдещето на света.

— Много съм поласкан — каза полковникът. Искаше му се тези думи да прозвучат подигравателно и иронично, ала от това нищо не излезе — нали домакиня беше Елза.

— Да, бъдещето на света — повтори тя. Представете си, че имате на разположение цяла армия от хора, които нямат минало, нямат семейство, нямат приятели, близки, които са лишени от всички чувства, освен от чувството на покорност и готовност да изпълняват заповедите на командира. Всяка армия, дори от най-големи професионалисти, мисли, решава, страда, обича, мрази, може да се разбунтува под влияние на личните си чувства. Представете си, че имате на разположение няколко хиляди души, които не мислят за съдбата на страната, градовете и децата, върху чиито глави ще бъдат хвърлени водородни бомби. Те ще седят безразлични в самолетите или пред таблата за управление на ракетите! Представяте ли си?

Полковникът наведе бавно глава. Вероятно става дума за много по-важни неща, отколкото е предполагал. Фантазия ли е това или думите й имат реална основа? Но по-добре да не я разпитва, нека се доизкаже сама.

— Между другото — продължи Елза — моите опити засягат не само военни въпроси. Представете си армия от работници, лишени от памет, от желания, стремежи, работници, които знаят само едно — да работят, да ядат и спят, които нямат представа за стачки, революции и демонстрации. Силни, целенасочени, с развити мускули, те няма да знаят нищо друго, освен волята на своя командир, Разбирате ли сега какви хоризонти се разкриват пред нас, разбирате ли за какво съм ви поканила тук? Какво ще кажете сега за заслугите ми? Съдбата ми е предопределила да спася цивилизацията.

И тутакси на полковника му се стори, че пред него е една налудничава изобретателка, една от тези, които обикалят фирми, министерства и редакции с проекти за вечен двигател и стопяване на антарктическите ледове. Скептична усмивка заигра по устните му и той запита:

— Шизофренични приказки ли са това или притежавате реални резултати?

— Именно за това съм ви поканила тук. Сега ще видите някои неща, но аз трябва да проверя доколко са ефикасни откритията ми. Да ги проверя основно. За тази цел трябва да се изпрати един екземпляр в Съветския съюз.

— Не ви разбирам.

— Сега ще разберете. Когато изключвам паметта, известно време те приличат на големи бебета. Този екземпляр проговори доста бързо. С подозрителна лекота изучи родния си език и говори без акцент. Усъмних се, че не съм изключила всичко. Може би не всичко съм изучила? Може би в глъбините на сивото вещество е останало нещо извън моето влияние? Понякога се чувствам същински бог, но от време на време ми се струпа, че природата е по-хитра и ме лъже. Но аз не ще позволя да бъда излъгана! Не ще позволя!

Тя произнесе тези думи с висок, почти истеричен глас и полковникът помисли, че някогашната надзирателка не е напълно сигурна в своето откритие, както може да изглежда на пръв поглед. Но въображаемата картина го учуди и Корен разбра, че именно сега трябва да определи линията на своето поведение. Той трябва да се произнесе „за“ или „против“. Трето решение няма! Какво да избере? Интересите на държавата… Да, ето я спасителната нишка! Няма защо да мисли кое е по-добро: да работи заедно с Елза Таубе или да разкрие престъпленията й. Интересите на държавата… Сега той трябва да забрави окончателно и завинаги недоверието и подигравките. Става дума за важни държавни работи. В случая той трябва да се абстрахира от личните си чувства. Край на колебанието. Всичко е ясно.

И като се мъчеше да подтисне благородния си гняв, той запита:

— Знаете ли как трябва да се провери това?

— Да, зная. Именно затова поисках помощ. Той трябва да бъде изпратен в Съветския съюз, там, където е живял и работил преди… Необходим е шок, много силен шок, за да проверим дали няма да се възвърне паметта при среща с познати хора, места и предмети. Ние трябва да правим всичко със сигурност, с абсолютна сигурност. Хора без памет, без чувства — това е чудесна армия, но хора, които си спомнят внезапно всичко, могат да се окажат стократно по-страшни.

— Да, това е истина, това е истина — каза замислен полковникът. — Правили ли сте му операция на черепа?

— Не. Само няколко инжекции в точно определени участъци на двете полукълба.

— Какви инжекции?

— Това зная само аз. Това е тайна. За по-сигурно.

— Разбирам.

Той помълча още малко, като съпоставяше мислено първите си представи за Елза Таубе, впечатлението си от днешната си среща и новото си отношение към нея. Колко бързо се променят отношенията. Това го учудваше и кой знае защо го плашеше…

— Да пристъпим към конкретна работа — предложи полковникът. — С какво мога да ви бъда полезен?

— Той трябва да замина за Съветския съюз съвсем легално и на всяка цена да се върне.

— Надявам се, че ще можем да уредим това в Съветското посолство. Ще кажем, че не сме знаели нищо за него, защото е изгубил паметта си през време на войната, а сега сме получили допълнителни сведения и можем да му дадем месечна почивка. Смятам, че това е напълно възможно и положително няма да предизвика възражение. Дори ще ни благодарят… Но трябва да бъдем сигурни, че ще се завърне…

— Това е осигурено — каза уверено Елза.

— Как?

— Всеки месец им правя инжекции. Аз съм доста далновидна и съм възпитала в тях убеждението, че без тези инжекции не може да се живее. Веднъж дори им показах нагледно до какви опасни последици води отказът от тях…

— Какво им правите?

— Има ли значение? Важното е да бъдат привързани към мене с невидимо въже, а какво им давам аз — физиологичен разтвор или някаква секретна ваксина — това няма значение. Представяте ли си какво значи за мене такъв един екземпляр?

— Да, това е много предвидливо от ваша страна — каза полковникът, доволен, че наближава краят на разговора. Но Елза не бързаше да се сбогува.

— Радвам се, че се срещнахме — каза тя. — И се надявам, че нашето сътрудничество ще бъде плодоносно. Ах, господин полковник, понякога бивам сантиментална…

Полковникът я изгледа смаян.

— Да, да, не се чудете, именно сантиментална. Това се случва тогава, когато мечтая за бъдещето. Струва ми се, че и вие трябва да мечтаете. Славата е приятно нещо, но тя не е за такива хора като нас. Ние сме военни. И само в мечтите мога да почувствувам бъдещето.

— Любопитен съм да зная как си представяте бъдещето? — полковникът искаше да й се подиграе, но гласът му неволно прозвуча сериозно.

Сега Елза Таубе гледаше право пред себе си, сякаш не забелязваше присъствието на гостенина. Сивите й очи станаха още по-тъмни и заприличаха на студени прозрачни ахати, лицето й застина, като че бе изваяно от глина.

— Погледнете ме внимателно, господин полковник — гласът й беше синкав, сдържан, тържествен, — пред вас стои голям учен, който е пред прага на исторически открития в науката. Скоро ще мога да изключвам не само паметта, но и други чувства. Ще унищожавам едни, ще развивам и отглеждам други, както се отглеждат цветя в лехи. Ще вкарвам в мозъка отрова — и участъците на доброто, милосърдието, съчувствието, хуманността и любовта завинаги ще останат мъртви. Такъв човек няма да ви протегне ръка за помощ, няма да си мръдне и пръста, дори когато умира от глад собствената му майка. Същевременно така ще подсиля онези участъци на мозъка, които ръководят чувството за омраза, жестокост, покорство и уважение към господаря, че ще ожъна реколта, в сравнение с която престъпленията на всички най-големи варвари ще изглеждат като детска играчка. Като бог ще създавам непобедими армии. За войници ще вземам деца, каквито има достатъчно в големите ни градове, от приютите и бедните семейства. Те ще бъдат верни до смърт на командирите си, защото освен сантименталните чувства ще изключвам от мозъка им мисълта за измяна. Тях няма да ги е страх нито от наказание, нито от смърт, те ще знаят само едно — заповедта на своя командир. Харесват ли ви такива войници?

Тръпки побиха полковника.

— Да не сте се уплашили, господин полковник?

— Да съм се уплашил ли? Не. Но аз наистина съм смаян.

— Радвам се, че ме разбрахте. Та нали ние с вас ще се грижим за тези несравними войници, пък може не само за тях… Почти във всички страни на земното кълбо е въведено смъртно наказание. Смешно е да се унищожава здрав човек, който може да работи, да се сражава, да създава за нас пари и стоки. Смешни! Една инжекция — и най-страшният престъпник завинаги ще забрави да краде. Втора инжекция на друго място — и същият ще забрави, че на света може да има революции или комунизъм. Капка храна в трета точка — и пред очите ви израства най-гениалният физик, четвъртата инжекция дава математик, пред когото Айнщайн е нищо. Разбирате ли, господин полковник, вие пръв сте посветен в работата ми, и то в пълния и обем. Мога да създавам човека, неговата душа и съзнание, както пожелая. Зная това, което не е знаел досега никой. Аз съм бог.

„Тя е побъркана — помисли ужасен Корен — Само лудите могат да имат такава желязна и точна логика. Това е ужасно, но привлекателно. Но как да се уверя?“

И той я запита ужасен:

— Ще ми покажете ли нещо от вашите постижения?

— Естествено — отговори домакинята и тутакси посегна за слушалката, вдигна я и заповяда: — Тринайсти да дойде при мене.

— Как се казва?

— Някога се казвал Максим Шайтан. Той е от Украйна. Сигурно ви е известно, това е южната част на Съветския съюз. Сега ще видите. — Елза потърка уморено челото си.

На вратата се почука.

— Влез — каза домакинята.

Полковникът втренчи поглед във вратата, в очите му се четеше нескриван ужас. Той очакваше да види някакво чудовище, жив труп, скелет. Но вместо това в стаята влезе висок строен мъж, облечен с лек сив костюм, вече познат на полковника.

Изглеждаше четиридесет и седем — осем годишен човек със загрубяла кожа на шията и дълбоки бръчки около големите, твърди, ясно очертани устни. Сухите, малко хлътнали бузи придаваха на това лице малко аскетичен вид. То вероятно би изглеждало много сухо и затворено, ако не бяха очите. Светлосини, сякаш в дълбочината им се бе отразила небесната синева на Юга, те учудваха със своето безразличие и спокойствие — несломимо и ненарушимо. Буйната коса над високото чисто чело вече бе започнала да побелява и от това изглеждаше не тъмна, а пепелява. Гъстите, запазени вежди бяха сключени над носа. Равният продълговат нос сякаш завършваше образа на това лице с правилни черти.

То беше бледо и съсредоточено, сякаш Максим Шайтан непрекъснато търсеше някаква много важна мисъл, не може да я намери и от това нервите му се опъваха в очакване на заповед. От време на време в очите му се четеше пълна апатия, като че ли Максим Шайтан не се интересуваше от нищо, като че ли нищо не можеше да наруши еднообразното течение на застиналите му, вкаменени мисли.

Той затвори плътно вратата след себе си, удари токовете, изпъна се за миг като струна, след това разтвори краката си, както правеха немските войници, и застина в очакване.

Цялото му внимание беше насочено само към Елза Таубе, а полковника той, види се, не виждаше. За него на тоя свят не съществуваше нищо освен домакинята.

Полковникът си спомни за пруското военно обучение, така умело използвано от Хитлер, но нищо не каза — Елза Таубе имаше право да възпитава момчетата си както тя си иска. Максим Шайтан му хареса. Нима шизофреничните измислици на Елза Таубе са истина?

— Слушам, мадам — каза Шайтан. Гласът му, нисък и глуховат, прозвуча с безразличие, сякаш му бяха известни предварително всички въпроси и заповеди.

— Те ви наричат „мадам“? — учуди се полковникът.

— Още не съм получила генералски пагони — отговори сухо домакинята. — Но аз скоро ще ги получа. Седнете, тринайсти. Как са работите ви?

— Чудесно, мадам. Четирийсет и шестото упражнение е усвоено напълно. Попадение деветдесет и две от сто възможни.

— Много добре. Не ви ли дотегнаха упражненията? — запита полковникът.

— Какво означава думата „дотегнаха“, мадам?

Елза Таубе се усмихна и хвърли поглед на полковника.

— Нямате ли някакви други желания или стремежи освен четирийсет и шестото упражнение? — не спираше полковникът.

— Днес нямам. Но утре, надявам се, ще има нови, още по-интересни задания.

— Четете ли вестници, книги?

— Не, това не ми е необходимо.

— Какво тогава знаете да правите?

— Всичко за професията.

— А каква е професията ви?

Максим Шайтан погледна изпитателно Елза, сякаш се чудеше защо гостенинът задава такива въпроси.

Полковникът се усмихна.

— Извинете, не знаех, че между нас могат да съществуват тайни.

Домакинята разбра думите на гостенина като упрек и веднага се притече на помощ на своя възпитаник.

— Не се обиждайте, господин полковник — каза тихо тя, — въздържанието винаги е било една от най-добрите черти на моите момчета. Мога да ви уверя, че тринайстият наистина умее да върши някои работи.

— Например?

— Например да стреля.

— Наистина? — полковникът си позволи да произнесе тази дума с ирония, ей така, между щракането на запалката и първото засмукване. Огънчето на цигарата се червенееше ярко на края на нежната цигара.

— Да — отговори сдържано Елза, като даде знак с пръст и Максим неочаквано извади от джоба си пистолет с дълга цев.

„Безшумен“ — помисли полковникът и тутакси чу думите на Елза:

— Тринайсти, в огънчето.

Докато полковникът се усети, раздаде се тих, приличащ на пляскане с ръце звук и другият край на цигарата, намиращ се на четири сантиметра от устните му, сякаш беше отрязан с нож. На отсрещната стена се появи малка дупчица от куршума. Корен хвърли обезумял поглед към Елза, след това той осъзна истинското значение на този изстрел и коленете му неволно се разтрепераха. Той се помъчи да се овладее, а през ума му мина мисълта: „Ами ако бе минал с един сантиметър по-близо?“ Той дори опипа с длан устните си. Елза забеляза това движение и се усмихна. В същия миг полковникът се успокои, краката му спряха да треперят, а тялото му натежа, сякаш се бе наляло с олово.

— Ами ако беше казала „в сърцето“, щеше ли да стреляш?

Максим Шайтан дори не погледна полковника. За него този въпрос беше безсмислен.

— Щеше ли да стреляш? — повтори Корен. Максим го изгледа така, сякаш нищо не се бе случило, и процеди нехайно през зъби:

— Разбира се.

В тази дума нямаше нито самохвалство, нито афектация, тя беше нещо естествено за Максим Шайтан, за целия строеж на неговите мисли и представи. Но това означаваше, че Елза Таубе не преувеличава.

Полковникът се отмести встрани и със задоволство седна на широкия диван близо до писалището. Овладя го някакво смесено чувство на негодуване, възхищение и страх.

— Имате ли врагове и кои са те?

— Враговете ми определя и назовава мадам — отвърна с безразличие Максим Шайтан.

Отговорите му бяха механични и полковникът беше готов да приеме това като инсценировка. Може би преди да дойде той, е имало репетиция? Не, това е изключено — пепелта от цигарата лежеше на лъскавия паркет… Пет сантиметра, само пет сантиметра по-наляво… Какъв ужас!

Да, види се, Елза Таубе казва истината.

— Не ви ли интересува защо сме ви извикали?

— Не. Всичко ще бъде казано в заповедта.

— Не смятате ли, господин полковник, че именно такава трябва да бъде армията? — усмихна се Елза.

— Да, такава — съгласи се замислен полковникът, — именно такава.

Но Елза Таубе вече не го слушаше. Сега трябваше да се действува, да се заповядва.

— Тринайсти, готов ли сте да изпълните отговорна задача?

Върху лицето на Шайтан не помръдна нито един мускул, той отдавна очакваше тези думи.

— Готов съм.

— Ще заминете за Съветския съюз, ще останете в Светлоград, някъде в центъра на Донбас…

— Мадам — Максим Шайтан изгледа плахо Корен.

— Той е мой началник, той е донесъл заповедта за вас и ще осигури изпълнението й. Той знае повече, отколкото ние с вас.

— Слушам, мадам.

„Елза е умна жена — отбеляза мислено полковникът със задоволство, — авторитетът на началника трябва да се подкрепя.“

— Ще заминете за Светлоград — повтори Елза, ще останете там две седмици и ще се върнете обратно. Не ви ли напомня нещо името Светлоград?

— Не, мадам.

— Някога сте живели в този град. Сега там живеят ваши роднини и вие ще се срещнете с тях.

— Това необходимо ли е?

— Да, това е необходимо. Освен това там живее един ваш познат, Серафим Петрович Горин. С него също трябва да се срещнете. Ще прекарате там две седмици, ще се видите с познати и роднини и ще се върнете. Нещо неясно?

— Не, мадам.

— Имате ли въпроси?

— Да. Горин ваш възпитаник ли е?

— О, не. Той е просто ваш стар и добър познат. Пригответе се за изпълнение на задачата. Срещата с роднините може да се окаже много по-сложна, отколкото ви се струва.

— Може би, но аз съм готов.

— За подробностите ще говорим после, щом получим документите. Ще трябва да ви снабдим с повече информация за Съветския съюз, необходимите данни ще получите още днес, запомнете всички подробности. Това е всичко.

— Свободен ли съм?

— Една минутка. Дайте пистолета си. Там той няма да ви трябва.

Максим Шайтан извади пистолета и го подаде без желание на домакинята, като се мъчеше да прикрие това чувство.

— Зареден е.

— Благодаря, знам. Не се тревожете, тринайсти, щом си дойдете, ще ви го върна. Желая ви успех. Сега може да си вървите.

Шайтан се поклони леко с прошарената си глава, погледна полковника, поклони се още един път и излезе от стаята със застинало лице.

След едноминутна пауза полковникът каза:

— Да, бива си го. Единственото, което го развълнува, беше раздялата с оръжието.

— Хареса ли ви?

— Да.

— Кажете ми откровено, какво предизвиква това — само страх или и възторг?

— И едното, и другото, макар че надделява възторгът. Ако всичко това е истина, откритието е гениално.

— Знам.

Тя произнесе тази дума с такъв тон, сякаш отдавна бе свикнала с мисълта за собствената си гениалност. За какво ли я запитва този страхлив полковник? Колко смешен изглеждаше той с разтрепераните колене, когато куршумът улучи цигарата му.

— Я ми кажете, Елза — заговори полковникът, не бихте ли искали да забравите нещо от своя живот? Не желаете ли да заличите нещо от паметта си?

Странен въпрос. Елза Таубе долови в него и нотка на заплаха.

— Не, не желая да заличавам нищо от паметта си, нито паметта на моите началници.

— Сигурна ли сте?

— Да, сигурна съм. И не мислете, че можете да ме сплашите или разтревожите с нещо. Гениалните изобретения и открития изискват съответни жертви. След няколко месеца животът и смъртта на няколко хиляди пленници няма да ви изглеждат по-значителни от смъртта на обикновен подопитен плъх или питомен заек. Разговорът ни беше много интересен, но аз се уморих. Аз съм една обикновена слаба, възрастна жена. Искрено ви благодаря и няма да ви задържам повече.

Тя протегна чудно нежната си, отпаднала ръка. Корен понечи да поднесе до устните си тези дълги пръсти, но се сдържа и се задоволи с ръкостискане. След това излезе, седна в колата и помисли, че отдавна не е преживявал такъв изпълнен с противоречиви чувства и преживявания ден.