Вадим Собко
Десет дни щастие (3)

Втора глава

Юлският вятър се носеше весело над празните стаи на бъдещите жилищни блокове. Той свиреше като опната струна във високите ферми на кулокрановете, удряше се в застъклените прозорци, извиваше весели вихрушки прах от негасена вар, сякаш беше пълен господар на тази грамадна строителна площадка, която се наричаше трети участък.

До есента тук ще израсне цял град, очертанията на който, изработени грижливо върху големи листове ватманова хартия от архитектите, се въплътяваха на първо време в бетона и тухлите. В центъра на този град вече се извисяваше построената от панели сграда на универмага, а редом — дългото, но невисоко здание на училището. По-нататък се виждаха тежките бетонни основи на болницата и детските ясли, скелетата на игрището с подковообразната трибуна, а наоколо — десетки високи жилищни сгради, прозорците на които ще бъдат винаги озарявани от слънцето.

Универмагът трябваше да бъде построен само от бетон и стъкло. Мощни кулокранове бяха монтирали вече леките му скелета. Стъкло за Светлоград изработваха Константиновските стъклозаводи, а засега целият строеж приличаше на висока етажерка, чиито рафтове още не бяха запълнени с книги и чакаха стопанина си. Това беше най-високият строеж на бъдещия град и поради това началникът на строително-монтажното управление на трети участък Степан Иванович Кравченко бе настанил канцеларията си на шестия етаж на универмага. Там човек можеше да стигне само по широкото криволичещо стълбище без перила.

Кабинетът на началника на СМУ се намираше там, където един ден щеше да се помещава магазинът за стоки с мека опаковка. В голямата, още неваросана стая имаше маса с телефон, няколко стола, две пейки покрай стените и преходно червено знаме, поставено в ъгъла.

Степан Иванович беше доволен от това разположение на канцеларията. Първо, никой не се качваше тук за някаква дреболия, а само по много важна работа. Второ, шестият етаж без асансьор го предпазваше и от прекалените посещения на началството. И, трето, от шестия етаж, от тази ъглова стая с два широки прозореца на изток и юг, целият участък се виждаше като на длан.

Но въпреки всички тези предимства Кравченко рядко стоеше в канцеларията си. Той си беше поръчал една голяма папка, в която пазеше грижливо общия план на бъдещия град, и обичаше да посещава новите обекти и да съпоставя плана с действителността.

Строителството е весела работа. На човек му е приятно да вижда как благодарение на неговите ръце израстват жилищни сгради, училища, универсални магазини. Тогава в душата му се поражда чувството за безсмъртието на човечеството, съзнанието, че животът му не е отишъл на вятъра, че на тази зелена земя ще останат следи от неговата работа.

Кравченко се увличаше в строителството, както млад изобретател в първото си изобретение, както влюбеният момък в девойката. Той знаеше всичко на своя участък, познаваше всяка машинистка на кулокрана и десетник, отнасяше се внимателно с всеки работник, интересуваше се дали е на мястото си, дали е подходящ за такъв обект. Той винаги ревнуваше своя участък от другите и за това имаше свои лични съображения. Тук всичко му харесваше — и красотата на новия град, и ежедневните нередности и препирни. Кравченко беше възрастен, близо шестдесетгодишен човек, изпитал малко радости, но с благ характер. Когато му се случваха големи неприятности, той винаги си казваше: „Успокой се, това не е най-страшното. Преди да умреш, спомняйки си целия изминат път, всички тези грижи ще ти се сторят прекрасни, защото това е самият живот“. А той обичаше живота и умееше да го цени като никой друг.

Кравченко нямаше много време за философски размисли. Всичките му мисли бяха заети със съвсем конкретни работи. Седнал на масата, притиснал здраво телефонната слушалка до ухото, той се караше с някой, без да подбира думи. Побелялата му коса бе паднала над сухото, прорязано с дълбоки бръчки лице с живи очи, прошарените му вежди бяха смръщени, сякаш се готвеше да атакува невидим противник. Носеше рубашка, препасана с тесен пояс, брич, леки кавказки ботуши. Личеше, че не се грижи много за облеклото си, но винаги ходеше чист и спретнат. Бе опрял крак на стола и през цялото време го помръдваше в такт с разговора, сякаш броеше минутите, останали до решаващата схватка.

— Чуй, Рядкодуб — викаше той в слушалката, — бих искал да те видя как ще изглеждаш, ако се наложеше ти да се местиш в такъв апартамент. Я ми кажи какъв е сега цветът на лицето ти? Розов? Блед? Ще почернееш ли, казваш, от моите думи? Много добре. А не искаш ли да позеленееш? Опитай се да влезеш в блока, след като поставим твоите стъкла. Какъв ще станеш тогава? Не знаеш ли? Така е! Не знаеш и не искаш да знаеш, чучело такова! Какво? Заслужаваш и по-груба дума. Можеш да се оплачеш. Не ме баламосвай, защото през тези прозорци ще изглеждаш като Александър трети в ковчег. Дръвник с дръвник, не разбираш ли, че стъклото е зелено като бутилките за минерална вода. Аз няма да живея там, но това не ми е безразлично. Не можеш ли да разбереш, че живееш в съветска епоха? Не може да се поставят такива стъкла на прозорците! Край! Не ги приемам. Прави каквото искаш, оплаквай се където щеш!

Същия миг вратата се отвори и в стаята влезе висока, близо четиридесет и пет годишна жена. Тя изгледа Степан Иванович, сложил крак върху стола, усмихна се, сякаш е видяла това, което е очаквала, и запита е нисък гръден глас:

— Няма ли да ти преча?

— Заповядай, седни, Мария Григоровна — каза Кравченко и продължи по телефона: — Не, това не е за тебе, с тебе съм свършил — да ми докараш бяло стъкло. Не ме интересува откъде ще го набавиш, но утре да го имам. Край! — и тресна слушалката, като скочи от масата. Висок, слаб, но як мъж, той приличаше на лък със силно опъната тетива.

— Привет на началството! — каза той, застанал във войнишка поза.

— Здравей, Степан Иванович!

— Няма да те питам как си със здравето. Щом си се изкачила, без да се задъхаш, на шестия етаж, значи всичко е наред.

— Да, със здравето съм добре.

Тъмните будни очи на жената го гледаха малко недоброжелателно. Черната й, вчесана на път коса бе прилепнала така силно до главата й, че блестеше. Малкият й чип нос и пълните, леко начервени устни завършваха образа на това разумно лице. Някога, на младини, тя ще е била стройна и хубава. Въпреки годините още ясно личеха следите от тази хубост. А още по-ясно проличаваше енергичният й, твърд и властен характер.

Тя правеше впечатление на човек, създаден да изпълнява тежки задачи, който не се страхува от нищо и поема големи отговорности.

— Кажи, какво те води при нас, майко-владетелко? Кого ще кастриш? Нима мене, нещастния апостол Степан?

— Сигурен ли си, че ще те кастря?

— Майко-владетелко, та нали ние, обикновените началници на СМУ, сме създадени за това? Ти ще накастриш мене, аз — своите технически ръководители, те — бригадирите — и тъй нататък. А градът расте! Че как иначе! За какво сме създадени ние? За да ни дерат щавените кожи, които се обработват и върху които след това се пишат като върху египетски пергаменти победни релации до висшето началство.

— Стига смешки, Степан Иванович.

— Ще ме извиниш, майко-владетелко, но това вече не е в твоята власт, макар че си началник на строително обединение. Както си искам, така ще говоря: ако пожелая — ще се смея, ако пожелая — ще плача, аз отговарям за това. Късно е да се превъзпитавам. Някои се опитваха, дори много по-сериозно от тебе, но нищо не излезе. Така че да не говорим за това. Казвай, защо си дошла? Да си кажа откровено — не изпитвам много радост, когато те виждам.

— Аз също — каза сухо Мария Григоровна, усещайки остра неприязън към този възрастен бъбрив човек, който се мъчи да прикрие зад думите истинските си чувства.

— Хайде да се разберем за една-две минути, за да не късаме един другиму нервите. Ти знаеш, че в човешкия организъм се обновяват всички клетки освен нервните…

— Друго ми се иска да знам сега: кога си сериозен?

— Само при два случая: когато участъкът получава преходното червено знаме и когато не го получава, Налице е първото положение и затова мога да бъда сериозен.

Мария Шайтан се намръщи. Никак не й харесваха думите на Кравченко, който между другото подчерта, че неговият участък е завоювал преходното червено знаме.

— Къде е Михайло? — запита тя, като промени рязко темата на разговора.

Кравченко тозчас млъкна, лицето му доби сериозен израз.

— Нима и до тебе е стигнало, майко-владетелко?

— Какво е стигнало?

— Разбирам, щом ме питаш така, значи всичко е наред. Не се тревожи, това са наши семейни работи. Нали е вече ергенин и почва да пее стари песни. Много му харесва например тази: „Не искам, майко, да се уча, а искам да се женя“. Кажи ми коя ще се омъжи за него?

— Какви са тия странни мисли. Степан Иванович? Мене никак не ме интересува кога ще бъде сватбата на твоя син.

— Грешиш, много грешиш. Мария Григоровна.

— За друго съм дошла при тебе. Къде е Михайло?

— Той е втора смяна.

— А къде е машината му?

— Значи, най-после ви дотрябва? А кой е казал, че уж машината…

— Във всеки случай не съм аз.

— Правилно, ти нищо не си говорила. Но не си поставила на мястото другаря Горин. Той оплю цялата му работа.

— Горин не ми е подчинен. Ти много добре знаеш това.

— Това няма значение. Важното е, че ви дотрябва, нали на един бог се молим, една работа вършим. Защо ти е машината?

— Имаме да зидаме прегради в новия тръбен цех. За тази работа не подхождат блокчета. Ръчното зидане е много бавно, затова реших да опитаме с тази машина.

— С една дума, искаш да вземеш машината?

— Още не съм решила. Добре ли работи?

— Чудесно. Сама зида — и обикновена, и фигурна зидария, сама изравнява и изсипва разтвор. Много умна машина.

— Къде е сега?

— На петдесет и седми блок. Само че аз няма да ти я дам. Нямам с какво да я заменя. Нямам зидари. Как ще задържа преходното знаме? Със зъби ли?

— Не се тревожи, не съм я още взела.

— Знам, че ще я вземеш. — Той помълча миг-два, сякаш се двоумеше дали да се доизкаже или не. След това се упрекна мислено за нерешителността си и каза тихо: — А знаеш ли кой е дал идеята за тази машина?

Мария пое още по-дълбоко дъх.

— Сега това няма никакво значение.

— Добре — съгласи се Кравченко. — Ако желаеш, мога да те придружа до петдесет и седми блок.

— Не, благодаря. Работи ли някой сега с тази машина?

— Сигурно.

— Добре, след малко ще се върна.

„Опасна жена — помисли старият Кравченко, — но все пак си е жена. Не е лесна и нейната без мъж, затова и характерът й се е променил.“

Сякаш отгатнала мислите му, Мария се спря до вратата и се обърна:

— За каква сватба ставаше дума — не можах да разбера.

— Много си закъсняла. Внимавай да не станем роднини.

— Как да разбирам това, като обяснение в любов ли?

— Виж я ти накъде бие. За мене ли е тази работа, аз съм вече стар, болнав. Някои, както се казва, и на стари години пощуряват, но за мене е вече късно… Пък и отношенията ни са много сложни… Пък може наистина да рискуваме? Какво ще кажеш. Мария Григоровна, нима не ме бива за жених?

Той се разсмя, цялото му лице се набръчка, но това весело настроение не подействува на Мария Шайтан.

— За какво говориш?

— Внимавай да не ни изпреварят младите.

— А, виж ти каква била работата! За Вера и Михайло ли намекваш? Не се и надявай!

— Но нима ние ще решим това?

— Донякъде — да — каза Мария Шайтан с властен глас.

Кравченко се умълча. Мария излезе, без да каже нито дума повече.

Странни бяха отношенията й с тоя Степан Иванович. Той стана причината да я сполети голямо нещастие, той бе предал Максим Шайтан и другарите му там, в далечния лагер. Съдиха го публично, пред всички. Той отхвърляше всички обвинения, не признаваше нищо, макар че всички доводи, неопровержими и проверени, бяха против него. Въпреки омразата, която изпълваше докрай сърцето на Мария, тя добре запомни последните му думи: „Моите ръце не са изцапани с кръвта на Максим Шайтан и другарите, му но аз не мога да докажа това. Максим Шайтан отнесе със себе си в гроба нашата тайна. Моля съда да ми повярва“.

Не му повярваха и го осъдиха на десет години, макар че и тази присъда изглеждаше мека. Това стана наскоро след края на войната. Всички бяха забравили за Степан Кравченко. През това време умря жена му, порасна синът му, а той все още продължаваше да дълбае тундрата някъде отвъд Полярния кръг. Най-после през петдесет и седма година той се появи в града, отбил пълния срок на наказанието, без да е реабилитиран.

Завърна се с документ за отбиване на наказанието, близо два месеца обикаля Светлоград, вглеждаше се, сетне отиде в градския комитет на партията и поиска да му дадат не много отговорна работа на строежа. Отначало му повериха една малка двуетажна къща, а след това се съобразиха, че няма никакво значение какво ще му поверят: един или десет етажа, една сграда или цял микрорайон. През време на заточението той ще се е научил да разпознава характерите на хората и да се държи с тях — и работите му вървяха добре.

— Нещастието го е научило — казваха за него едни.

— Със седем води промит, от стотици ветрове продухван — добавяха други.

— Парен каша духа — тълкуваха трети.

За него се говореха добри и лоши неща, но почти никой не се съмняваше в справедливостта на обвинението. Сега никой не го запитваше за това: защо трябва да се посипва със сол стара рана? Сам той не заговорваше на тази тема и това беше обяснимо.

Той има само един разговор за своето минало и този разговор се състоя на другия ден след завръщането му, когато се срещна със сина си, вече не шестгодишен шишко, а висок младеж с продълговато слабо лице, буйна черна коса и Широко отворени и леко натъжени очи.

Когато се срещнаха, Михайло се хвърли на шията на баща си, сякаш бе осъден на смърт и неочаквано помилван. В негово отсъствие бе починала майка му. През същото време се бяха случили толкова страшни неща, че завръщането на баща му беше много голямо щастие за него.

„Реабилитираха ли те?“ — запита го тутакси синът.

В малката стая, в която всеки предмет му беше познат и предизвикваше топли спомени, се възцари едноминутна тишина.

„Реабилитираха ли те?“ — запита повторно синът с тревожен глас.

Вероятно никога дотогава не му бяха задавали по-мъчителен въпрос, но той намери сили да отговори.

„Не — каза Кравченко, — отбих цялото си наказание. Цели десет години.“

Синът от изненада пое дълбоко дъх.

„Значи… значи, наистина си виновен?“

„Ти си единственият човек, чието мнение за мене наистина е скъпо — каза бащата, — и затова искам да ми повярваш. Никого не съм предавал, в нищо не съм виновен.“

„Защо тогава не те реабилитираха? Всички реабилитират!“

„Защото не мога да докажа… Всичко, всички доказателства са против мене… Виж, ако беше жив Максим Шайтан и цялата му група…“

„Бащата на Вера ли?“

„Да, бащата на Вера. Но той загина и заедно с него загинаха всичките ми надежди. Аз нищо не мога да докажа, ти също не можеш да докажеш, пък и няма смисъл, защото ще изглежда наивно и смешно. Но аз искам да знаеш, че в нищо не съм виновен. Вярваш ли ми?“

„Вярвам ти“ — отговори тихо синът, но в думите му се долавяше съмнение и това беше най-голямото огорчение за стария Кравченко.

„Дай боже един ден да те убедя“ — каза той и оттогава никога не говореха на тази тема.

Като началник на строително обединение Мария Шайтан отначало беше против назначаването на Кравченко, сетне неочаквано се съгласи да бъде повишен Но винаги, когато го срещаше или си спомняше за него, не можеше и не искаше да угаси в сърцето си чувството на отвращение и оскърбление. С Вера тя почти никога не споделяше това, но девойката разбра всичко от хората. Но докато Мария съумяваше да сдържа чувствата си, дъщеря й не можеше да гледа без омраза стария Кравченко. Тази омраза кой знае защо не се прехвърляше върху сина му Михайло, макар че не можеше да се изисква логичност и последователност в постъпките и чувствата на един човек, ненавършил още деветнадесет години.

За всичко това мислеше с болка на сърцето Степан Кравченко, след като Мария Шайтан затвори след себе си вратата. Той се доближи до прозореца, проследи я с поглед, когато излезе от универмага и тръгна към петдесет и седми блок. Светлата й рокля се мярна някъде сред хаоса от преплетен тел, тръби и още немонтирани панели.

Степан Кравченко дълго стоя до прозореца. Винаги, след всеки разговор с Мария Шайтан, той дълго време не можеше да дойде на себе си.

В този момент вниманието му беше привлечено от някакво необикновено раздвижване долу и той се вгледа по-внимателно нататък. Непознат човек, облечен с лек сив костюм, вероятно търсеше канцеларията на началника на строителното управление, защото запита нещо шофьора на камиона прел сградата, а след това тръгна уверено към входа.

Кравченко не очакваше посетители. При такива случаи началството почти винаги го предупреждаваше по телефона, защото беше неприятно да се изкачиш на шестия етаж и да не завариш домакина. Този сигурно е от редакцията на някой вестник.

Кой знае защо, Кравченко не обичаше кореспондентите и вътрешно се приготвяше да посрещне гостенина сдържано и дори подигравателно. Разхождат се тук през работно време, отнемат скъпо време от трудовите хора. Виж колко непрегледана и неподписана документация го чака.

Стъпките на непознатия бяха леки и безшумни и почукването на вратата го изненада.

— Влез! — извика Кравченко.

Вратата се отвори. На прага застана висок, слаб, външно доста силен човек със сив костюм и умно, но уморено лице.

Степан Кравченко впи поглед в това лице, сякаш се страхуваше да не се припознае, наведе изумен глава към зеленикавия бетонов под, за да се увери, че вижда, сетне изгледа отново лицето на гостенина и не вярвайки на себе си, запита тихо:

— Ти?

В тази къса дума имаше толкова надежда, толкова радост, че Максим Шайтан неволно се усмихна — странно, с една и съща дума го посрещат различни хора.

— Аз — отговори той, като се вгледа в Степан Кравченко.

— Седни — предложи домакинът.

Гостенинът седна мълчаливо.

Степан се разходи из стаята, като се мъчеше да осъзнае всичко, което се случи в този миг, и да се успокои.

Бе станало невъзможното. Всъщност той през цялото време очакваше появата на Максим Шайтан, сякаш това беше наистина възможно. Той знаеше, че никой никога не се завръщаше от дома, където беше отведена неговата група. В лагера това беше нещо съвсем обикновено.

Степан Кравченко никога не забравяше това име. Той мислеше за Шайтан и през време на съда, и като заточеник, и тук, в Светлоград, когато срещаше Мария или когато забелязваше, смръщените погледи на хората.

И ето че внезапно се яви човекът, който, без да знае това, му бе причинил толкова мъки и страдания. Той седи сега спокойно на стола пред масата и сигурно нищо не знае за това, което беше станало в Светлоград в негово отсъствие. В душата на Степан Иванович се породи чувството на страх да не би Максим Шайтан да изчезне, а заедно с него да изчезне и надеждата му да си възвърне най-скъпото — честното си име. Той се уплаши и без да съзнава какво говори, объркал се окончателно, запита повторно:

— Ти?

— Аз — отговори Максим, който явно не придаваше някакво особено значение на тази среща.

Той гледаше с любопитство този висок възрастен мъж с прошарена коса и сухо лице. Наблюдаваше нервните му движения, мъчеше се да отгатне причините на това вълнение, но осакатената му памет нищо не му подсказваше.

Той не помнеше това изразително лице, никога не бе чувал този глас…

— Здравей — каза неочаквано Максим и протегна ръка.

Кравченко се стресна, сякаш му бяха ударили плесница. Той се доближи до Максим и го погледна в светлите очи:

— Да, това си ти, това положително си ти — и стисна здраво сухата и яка длан.

Тази ръка беше позната на Максим Шайтан. В съзнанието му отново се породиха странни неоформени асоциации, някакви чувства, както в момента, когато стоеше до прозореца в стаята на Горин и усещаше мириса на вятъра. Да, тази ръка му беше позната, и това положително беше ръка на приятел, но какви чувства или събития се крият зад това силно приятелско ръкостискане — това му беше неизвестно.

Той виждаше светналите от радост очи на побелелия мъж, забеляза нещо тревожно и дори болезнено в тях.

— Така-а — каза най-после Степан Кравченко, като отпусна ръка. — Значи, яви се? Пристигна?

— Пристигнах!

— Знаех си, че ще дойдеш един ден, със сърцето си предчувствах. Пушиш ли?

— Не.

— Оставил ли си?

Максим Шайтан не отговори. Оказва се, че някога е пушил. Интересно е да узнае човек такива подробности за себе си.

— Преди не беше толкова мълчалив — продължи Кравченко, като извади с нервно движение цигара от кутията. Щракна запалката, засмука дълбоко цигарата, сякаш гъстият ароматичен дим можеше да го успокои. Сетне каза решително: — Хайде, разправяй сега!

— Какво да ти разправям?

Кравченко изгледа подозрително гостенина. Стои си безразличен към всичко, сякаш не познава Степан Кравченко.

Тъй като старият му приятел се правеше на ударен, Кравченко заговори отново с хаплив топ, както при разговора с Мария Шайтан.

— Не знаеш какво да разправяш? — Той така силно засмука от цигарата, че огънчето й стигна до устните му. — Теми за разговор има колкото щеш. Можеш да ми разкажеш например старата приказка за бялото биче, можеш да си спомниш къде си бил, когато ме съдиха, когато ме пратиха в Сибир.

— Тебе ли?

— Не, Пушкин! Ти си единственият човек, който знае цялата истина. И щом си дошъл, ще трябва да я кажеш. И ти ще я кажеш, в това съм убеден. Ще кажеш всичко, докрай.

Той млъкна, засмука отново от цигарата, огънчето допълзя до самите му устни и Кравченко изгаси ядосан угарката в черния пластмасов пепелник.

— Обвиниха ме, че съм ви предал. Че съм предал цялата ви група. Трябва да идеш сега в съда и да кажеш истината.

В очите на Кравченко светеше някакво безумно напрегнато очакване. Максим много добре разбираше, че не може да мълчи, а не знаеше какво да говори. В паметта му не бе останало нищо от онова време. Елза Таубе нищо не му е разказвала за това. Проклетата война, проклетото контузване! Оказва се, че не само той е нещастен. Види се, за Кравченко миналото е много по-важно, отколкото за Шайтан. А какво знае той, какво може да разкаже?… Но сега не е време да говори за своето контузване, за изгубената памет. Таубе му бе разказала как е станало това. Той бил танкист, тежък снаряд попаднал в бронираната кула, екипажът загинал, а по-късно немски войници докарали Максим в лазарета. Кого може да интересува сега това? Той си има командир, който го върна към живот, за Шайтан важат само неговите заповеди, всичко друго няма никакво значение.

— Това беше толкова отдавна — каза с безразличие той.

— Да, това беше отдавна — Кравченко впи очи в неговото лице. Страх го беше да изпусне дори за миг Максим, страх го беше да не изчезне така, както се бе появил. — Това беше отдавна, но аз съвсем отскоро се завърнах от Сибир. И ти няма да се скриеш от мене. Аз много добре помня твоята заповед: „Трябва да останеш тук и да осигуриш бягството ни“. Знаех, че ще се завърнеш, Максим Шайтан не можеше да загине в газовата пещ.

Вероятно в живота на този „незнаен Максим Шайтан“ е имало някакви важни събития и много напрегнати моменти и минути. Той не разбира какво иска от него този побелял, развълнуван мъж…

В този момент се оформи окончателно въпросът, който беше започнал да зрее в душата на Шайтан, когато влакът спря и той стъпи на перона на светлоградската гара: „Какъв си бил ти, Максим Шайтан? Какво си правил? Кого си обичал, как си живял?“

Това вероятно е единственият случай в живота му да намери отговор на тези въпроси, друг такъв случай едва ли ще му се удаде. Отначало му се искаше да се върне веднага в дома на Елза Таубе, но това желание беше лъжливо. Не, сега той ще прекара тук цялото определено време, ще узнае всичко за себе си и ще се върне, за да изпълнява заповеди, да си спомня от време на време за някогашния Максим Шайтан и да го съпоставя със себе си.

Значи, не е необходимо да бърза и издава мислите си. Той трябва да наблюдава внимателно и да слуша.

През последните години почти всички негови желания бяха строго регламентирани със заповедите на Елза Таубе и именно с това може да се обясни желанието, което обхвана душата му, както буен пламък обхваща сухите есенни листа.

Че какво, той има време. Спокойно и упорито ще събира чертичка по чертичка. Положително не всички от тях ще бъдат приятни, но какво го интересува това? Нали някогашният Максим Шайтан отдавна е умрял, тежкият снаряд го е лишил завинаги от памет, нима това не е равносилно на смърт? Напоследък той бе отвикнал да мисли, осланяйки се на заповедите на началството, и поради това сега го боли леко главата, но това няма да трае дълго. Че какво. Максиме, опитай се да създадеш собствения си, отдавна забравен образ.

Той хвърли поглед върху Кравченко и се опита още веднъж да си спомни неговото лице, име и глас, за да се убеди, че не всичко се е заличило от паметта му. Не, той нищо не помнеше, позната му беше само ръката, само ръкостискането. Ще трябва да започне всичко отначало.

— Как се казваш? — попита неочаквано той.

Кравченко го изгледа с недоумение. Можеше да очаква всичко друго, но е и такъв въпрос… Подиграва ли му се Максим, надсмива ли се или е решил да го изпита?

— Казвам се Александър Сергеевич Пушкин — произнесе натъртено той. — Забравил ли си ме?

— Не, не съм те забравил — отговори непринудено Максим, — но ти доста си се променил.

— Паметта изневерява на някои хора — отбеляза жлъчно Кравченко. — Само че не разбирам защо ти е необходимо това? В мене нищо не се е променило — нито душата, нито сърцето, нито името. Остарял съм малко, но това но е промяна. Казвам се, както и преди, Степан Иванович Кравченко. Да не би ти да си си променил името?

— Не, името ми е същото — Максим Шайтан.

— Значи, не си сгрешил адреса. Нали мене търсиш?

— Да, тебе. Странно се държиш с мене. Да не съм ти направил някакво зло?

— Не, никакво зло не си ми направил, но ако не отидеш да кажеш цялата истина, това ще бъде по-страшно и от най-голямата подлост.

— Ами ти сигурен ли си, че знам тая истина?

— Да, знаеш я! Остана ли жив някой друг от вашата група?

— Не знам.

— Значи, само ти си оцелял. Че какво, за да се каже истината, достатъчен е и един човек. Мисля, че една седмица ми стига, за да обадя на хората и оправя всичко в съда и партийния комитет. А ти ще трябва да проговориш. Аз не те моля, а искам това от тебе. Обвиняваха ме, че съм извършил най-страшното, че съм ви предал. Нищо не можех да докажа. Дори бягството ми бе изтълкувано като доказателство срещу мене. За вашите намерения знаеше само вашата група и аз. Как можех да се оправдая?

— Никой друг ли не знаеше за бягството?

— Не, никой друг. Значи, имаш на разположение една седмица. Ти знаеш, че не съм ви предал.

— Кой тогава е направил това?

— Предполагам, че ти знаеш и това.

— Не, не знам.

— Жалко. Нищо, после ще търсим кой ви е предал. За мене е важно хората да знаят, че аз не съм предателят. Ти много добре знаеш колко е тежко да се живее с такова петно…

— Представям си.

— Не вярвам. С една дума, имаш на разположение една седмица, за да си спомниш всичко.

— Смешни работи — каза Шайтан. — Един иска една седмица, друг ти дава една седмица.

— Кой иска?

— Един познат. Добре, ще направя така, както ти искаш, но при едно условие…

— Никакви условия. Трябва да кажеш самата истина — това е единственото условие. Ти си длъжен всичко да помниш, ти нямаш право да забравяш, защото това е от голямо значение за мене.

— Ясно, разбирам те… — И той тутакси запита, сякаш наслуки:

— Горин, директорът на завода, нали е същият, който беше с нас в лагера?

— Да, това е същият Горин — Кравченко изведнъж се намръщи, съсредоточи се. — Само че той нищо не знаеше, пък и не можеше да знае. Кой би могъл да му повери тази тайна? Червей такъв. Сега е голямо началство. Вярно, когато ме съдиха, даде добра характеристика за мене, дори не очаквах такава смелост от него… Не забравяй, че това беше през четиридесет и седма година. Характеристиката му не ми помогна, все едно, че я нямах…

— Горин защищаваше ли те?

— Не ме защищаваше, но даде добра характеристика за мене.

Мислите в главата на Максим се движеха бавно, със скърцане, като пресъхнали и несмазвани колелета. Той не можеше да съпостави всички тези факти и противоречия, тежко му беше да осъзнае истинското значение на това, което каза Кравченко.

— Добре — каза той, — ще помисля и за Горин. Но все пак ще поставя едно условие.

— Подозираш ли ме в нещо?…

— Веднага ще седнеш и ще опишеш цялата наша лагерна история. Бъди сигурен, че никому няма да я покажа.

— Искаш да ме изпиташ, невернико, искаш да се убедиш дали всичко съвпада с твоите сведения?

— Да.

— Че какво, ще напиша. Можеш да показваш моето повествование комуто пожелаеш. Степан Кравченко от нищо и от никого не се страхува. Той не е от тези, които лъжат. Ако бях на твоето място, бих направил същото, и затова не ти се сърдя…

— Видя ли…

— Виждам, виждам. Но стига за това. Измъчих те с моите работи.

— Трябва да опишеш всичко с най-големи подробности.

— Искаш да ме засечеш? Не предполагах, че си такъв, а всъщност… Много време измина оттогава. Добре, ще опиша всичко в стихове и проза. Това ми е единствената надежда в живота. Разбра ли какво значи за мене нашата среща?

— Разбрах.

— Добре. Отдавна ли си дошъл?

— Днес.

— Видя ли се с Мария?

— Мария ли? — попита Шайтан и като си спомни за кого става дума, отговори смутено: — Не, не съм я виждал.

— Не си я виждал?

— Още не.

— Ох. Максиме, Максиме, никак не ми харесваш — каза Кравченко. — Нима толкова много си се променил? Едно време само нея сънуваше, само за нея говореше, а сега си дойде и да не… Я си дай ръката, ти ли си това или не?

Той взе дясната ръка на Шайтан, запретна безцеремонно ръкава на лекото сивосинкаво сако. Върху почернялата кожа личеше ясно шестозначният номер, изписан със синя боя.

— Осемстотин седемдесет и шест хиляди петстотин и тринайсет — прочете той, сякаш прелистваше скъпа страница от незабравима книга. След това запретна ръкава на рубашката си и погледна номера — „876514“. — Всичко е наред. Винаги сме били един до друг. Но защо тогава не отиде веднага при Мария?

— Оттогава се изминаха повече от петнайсет години — отвърна Максим.

— Да, разбирам те. Значи важи още старото правило „без разузнаване нито крачка“?

— Да, важи.

— Къде си отседнал?

— В хотела.

— Нямаш ли кураж да идеш веднага в къщи?

— Нали разбираш… Може…

— Човек може да те разбере, но все пак ти си безподобен глупак. Трябваше да идеш направо в къщи. Щастлив човек си ти. Максиме.

— Аз ли? — попита гостенинът и в гласа му се долови искрено учудване. За какво щастие можеше да става дума? Той ставаше все по-неспокоен. Пътуването му до Светлоград отначало му изглеждаше като туристическа разходка. А пък то… През цялото време се препъва и не знае в какво. Горин, Мария… Та нали това…

Той остана доволен, че успя така сполучливо да отклони разговора и да намери веднага правилен отговор. Когато тръгна на път, той възнамеряваше най-напред да потърси роднините си, но кой знае защо, подсъзнателно се страхуваше от това. А сега всичко се обяснява просто — той не отиде в къщи, защото е искал да узнае дали е жива жена му, дали не се е омъжила втори път — нали оттогава изминаха близо двадесет години.

— Имай предвид, че скоро трябва да дойде една началничка — подметна предпазливо Степан Иванович. — Казвам ти го, за да не останеш изненадан…

— Ще преча ли?

— Ти? Не, ти никому няма да пречиш. Предупреждавам те ей така, за всеки случай, за да не се чудиш на моите отношения с началството.

— Бъди спокоен.

— С една дума, предупредил съм те. Повтарям ти — ти си щастлив човек.

Шайтан не му отговори.

— Помниш ли нашия град? — продължи Кравченко. — Откъде пък ще помниш Светлоград! Знаеш ли колко големи сгради имахме преди войната?

Максим измърмори нещо съвсем несвързано.

— Само една — отговори Кравченко — и тя е дело на твоите ръце.

— Моите ли?

— Не се бой, няма да ти припиша частнособственически тенденции. Това е домът, който ти проектира и строи, първото здание на истинския Светлоград.

Виж ти, оказва се, че той е проектирал и строил здания?

Кравченко се доближи до прозореца, повика с ръка Шайтан и като посочи в противоположна посока на строителната площадка, каза:

— Познаваш ли го?

— Познавам — отговори Шайтан, забелязал няколко по-стари сгради, макар че всъщност нищо не можеше да си спомни. Сред тези сгради изпъкваше с необикновените си пропорции и хармония една голяма четириетажна сграда. Тъй като върху фасадата й нямаше излишни архитектурни украси, тя изглеждаше по-голяма от другите, по-лека и по-светла. На Максим му се прищя да построи един ден същата сграда, но той нищо не каза, защото щеше да се издаде. В него се породи желанието да види творбата см отблизо, да опипа с ръка стените й. Това желание изглеждаше някак необикновено, странно и той го отхвърли без колебание.

— Странно нещо е човешката памет — продължи Кравченко. — Никога не знаеш какво ще заличи тя след две години и какво ще заличи за вечни времена. Понякога ти се струва, че едно голямо събитие непременно ще влезе в историята, а след един месец вече никой не споменава за него. А ето издигна човекът първата сграда на новия град, което за мащабите на страната, където всеки ден се строят стотици здания, не е голямо събитие, а хората са отбелязали и запомнили кой я е строил. Трайна е народната памет. Запитай къде е сградата на Шайтан и всяко хлапе ще ти покаже…

— Нима? — попита тихо Шайтан.

— Не, това е плод на възбудена фантазия — отговори предвзето Кравченко, недоволен от този сантиментален разговор. — Интересно, къде се е забавила уважаемата ни дама?

Вратата се отвори без почукване и на прага застана Вера Шайтан. Тя бе изминала тичешком целия път, без да вярва в собственото си щастие, убедена, че това е шега, една най-обикновена шега на Серафим Горин.

Вера се изкачи на шестия етаж на един дъх, сърцето й се пръскаше от вълнение, силна болка пронизваше гърдите й.

— А, ти ли си? — каза Кравченко, не осъзнал още смисъла на станалото. Вера за него беше само секретарка на директора на тръбния завод. — Какво желае началството?

Но тутакси си спомни, че девойката е дъщеря на Максим Шайтан, забеляза пребледнялото й личице, надигащите й се от вълнение гърди, захапаната долна устна и се развълнува. Той поглеждаше ту обърканата Вера, ту равнодушния Максим, уверен, че сега ще се разиграе някаква сантиментално-плачлива сцена, каквито никак не обичаше.

А Вера не откъсваше поглед от Максим Шайтан и не виждаше нищо друго. Тя бе го виждала на снимката, която пази майка й! Защо тогава не можа да го познае в кабинета на Горин? Той доста се е променил, косата му е побеляла, бръчки са покрили страните му, но чертите на лицето са същите и тя не можеше да сгреши.

Да, това е баща й, това положително е баща й и никой не ще може да й го отнеме. Той стои, поглеждайки нехайно ту нея, ту през прозореца, към стария град, и сигурно не знае каква изненада му е приготвила Вера.

А Степан Иванович, види се, знае, защото погледът му е объркан и Вера не можеше да разбере защо е толкова развълнуван. Почакайте, почакайте, сега ще се изяснят много неща, може би всички приказки за стария Кравченко са лъжливи? Всъщност това бяха не приказки, а суров съд… Може би работите стоят другояче?

В главата й се въртяха най-различни мисли, една от друга по-важни и неочаквани. Да, тя трябва да се запознае сега със собствения си баща, а не знаеше как да стори това, защото първата дума, която трябваше да произнесе, й изглеждаше по-страшна, отколкото да се хвърли от самолет в синята бездна. Това чувство й бе добре познато, но там, горе, имаше зад гърба си сигурен парашут, а тук няма нищо. Но въпреки всичко тя трябва да каже нещо, как може ла мълчи, когато среща за първи път родния си баща?

— Извинете, не се ли познаваме с вас? — запита Вера, като се мъчеше да изговаря думите ясно и уверено и сдържи вълнението си. Въпреки това гласът й прозвуча неестествено глухо.

Максим Шайтан изгледа приветливо Вера, пламналото й лице.

— Разбира се. Имах вече честта. В приемната на другаря Горин.

„Аха, значи ходил си вече при Горин“ — отбеляза мислено Степан Кравченко и отново се почувствува засегнат, загдето Шайтан не бе дошъл най-напред при него.

— Нищо друго ли не ви напомням? — гласчето на Вера беше чудно крехко, кристално-прозрачно и всеки момент можеше да се превърне в горчив плач или радостен смях.

— Извинете, не — отговори Максим. Той чувствуваше, че разговорът става извънредно напрегнат, и все по-изпитателно се вглеждаше във възбуденото личице на девойката.

— Оттогава има ако не двайсет, най-малко осемнайсет години — каза на пръв поглед съвсем неуместно Кравченко, не знаейки как да помогне. Тази сцена го подтискаше ужасно. Искаше му се да извика: „Целунете се най-после, дявол да ви вземе, прегърнете се и отивайте да отпразнувате семейния си празник. Само че по-скоро, защото сега ще дойде Мария и тогава…“

Не беше така лесно обаче да се отърве от неочакваните гости и старият Кравченко подръпваше нетърпеливо мустаците си.

Неговото предположение се оправда. В стаята влезе Мария Григоровна: тя беше весела, бодра и от това изглеждаше дори по-млада. Без да обръща внимание на другите, тя се доближи до Кравченко и каза:

— Чудесна машина, Степан Иванович. Какво ме гледаш като побъркан? Ще я взема най-много за една седмица. А на твоя Михайло ще дам премия. Добър инженер ще стане от него.

Тя беше овладяна от онова радостно чувство, което се поражда в истински специалист, когато вижда добре извършена работа. В това имаше и възторг, и радост, и следа на завист — виж каква проста работа, а друг я е свършил. Но не е толкова лесно да се открият външно прости, но принципно нови неща. Мария Григоровна знаеше добре това и затова се възхищаваше.

— Какво става с тебе? — тя не можеше да разбере какво става с Кравченко. — Казвам ти, че ще я взема само за една седмица, не повече. Знамето ще задържиш и без машината.

Тя хвърли отново учуден поглед на развълнувания началник на строителния участък и се огледа.

— Вера, защо си тук?

Девойката нямаше кураж да отговори и посочи мълчаливо с очи Максим.

Мария Григоровна хвърли поглед към него.

— Не разбирам — каза тя, след това се вгледа по-внимателно и моментално пребледня, олюля се и от разтворената й и изкривена уста се изтръгна тихо стенание.

— Позволете да не присъствам на тази кошмарна и мелодраматична сцена — обърна се Кравченко към Мария Григоровна, но тя не го чу. Всичките й чувства се изляха в един възглас:

— Максиме?

— Не, това е Лермонтов в образа на демон, извинете, Шайтан — разсърди се Кравченко, който не знаеше как да се държи. Сетне подсмръкна и заяви: — Оправяйте се сами, дявол да ви вземе, а аз ще дойда след половин час.

И бързо излезе, сякаш се страхуваше да не го спрат.

Мария не чу нито думите му, нито хлопването на вратата. Ако сега паднеше покривът на бъдещия универмаг, тя и това не би забелязала. Дълги години, хиляди безсънни нощи беше прекарала тя като вдовица, примирявайки се с мисълта, че никога вече няма да види Максим Шайтан. Отначало се надяваше, чакаше, като се мъчеше да подтисне мъката си.

Минаваше година подир година и на нея й стана ясно, че Максим Шайтан никога вече няма да дойде в този просторен апартамент, и мъката й премина, сякаш се скри зад гъста сива мъгла.

Мария Шайтан не изгуби хубостта си и след войната. Тогава тя нямаше и тридесет години. Мнозина я харесваха, искаха я, обясняваха й се в любов. Повечето кандидати бяха почтени хора, влюбени искрено и предано, но сърцето й беше безучастно. Тя не можеше да си представи някой друг да влезе в стаята, където е живял Максим, да седне на неговия стол, да се мие там, където се миеше той… Ако се влюбеше, може би всичко би се променило, но сърцето й остана затворено. Постепенно всички свикнаха с това и тя все по-рядко срещаше пламенни мъжки погледи. Това дори не й направи впечатление, защото живееше само заради дъщеря си и работата. В тежката и напрегната работа, непосилна за жена, тя намери утеха.

На всички бяха известни трудностите на фронта, където умираха стотици и хиляди, за да може хиляда и първият да прекрачи някакво поточе или да се изкачи на обикновена степна могила с каменна скитска баба на върха. За тези герои пишеха песни, поставяха паметници. За жените, които се евакуираха и които работеха в тила, песни не се пишеха. Но когато на фронтовата линия не доставеха два пъти на ден топла храна, това беше ЧП^[1], за което докладваха едва ли не на командващия армията, а в тила никой не те питаше дали си ял днес или не.

Мария бе свикнала да преодолява големи трудности и да изпълнява тежки задачи. И понеже в личния й живот имаше много малко радости, като забеляза Максим Шайтан, тя за миг се уплаши, сетне се зарадва, не вярвайки на очите си. Сигурна винаги във всяко свое движение и всяка своя дума, сега тя се обърка и не знаеше какво да каже и как да се държи.

От властническия й характер не остана и по; мен. Човек не би я познал.

— Максиме! — произнесе тя с треперещ глас, усещайки как нещо напира в гърдите й, надига се като висока вълна към гърлото, готово всеки момент да изскочи навън. Същия миг Мария се спусна към мъжа си, прегърна го здраво, сякаш се страхуваше някой да не й попречи да стори това, скри лицето си на гърдите му и разбра, че това е той, нейният Максим.

Максим Шайтан моментално разбра всичко. Тази прегръдка го смути и той, напълно спокоен в дъното на душата си, погали нежно Мария по главата. Погали я и внезапно, като попарен, отдръпна ръката си — ръката му помнеше и гладко вчесаната й коса, и топлината на тялото й.

Мария вдигна глава и впи поглед в прорязаното му с бръчки лице. Тя го позна! Колко пъти бе го виждала насън през тревожните, дълги и самотни нощи. Само че насън той изглеждаше съвсем друг. А сега лицето му е спокойно, мъдро.

— Колко си се променил — заговори Мария без да откъсва поглед от него, — побелял си, бръчки са покрили… Но все пак това си ти…

— Да, аз — отговори тихо Максим.

Той се бе подготвил предварително за тази среща, която въпреки всичко не го зарадва никак. Безусловно жената, която е впила очи в него, е много хубава, но тя не предизвиква никакви чувства или спомени в душата му. Само ръцете му като че ли се зарадваха на тази среща. Ръцете му бяха нещо съвсем отделно от усещанията, а чувствата му като че се раздвоиха.

Застанала до стената. Вера гледаше смаяна майка си и баща си. Коя е тази сила, която така неочаквано промени майка й, лиши я от властност и независим тон, който винаги възхищаваше момичето, превърна я в най-обикновена, подчинена на чувствата си жена, която се е хвърлила на шията на любимия, не смее да свали ръце и повтаря някакви странни, несвързани думи? Вера не бе осъзнала още собствените си чувства. Искаше й се да се спусне към баща си (колко странно звучи тази дума, когато баща й, жив и здрав, стои пред нея), да го прегърне и целуне…

Не, за първата среща това е премного. Та всъщност те никога не са се виждали.

Вера усети някаква слабост в гърдите си. „Какво да кажа — помисли тя. — Нима: «Позволете да се запознаем, другарю Шайтан, аз съм ваша дъщеря».“

И изведнъж бурните й чувства се изляха в звънък неудържим смях. Шайтан я изгледа плахо Мария — уплашено. Смехът секна, замря.

— Какво значи това — каза Вера и в гласа й се долови нотка на обида, — нима в някои минути от живота възрастните забравят децата си?

— Децата ли? — повтори объркано Максим.

Елза Таубе го бе предупредила, че има роднини, но за деца не бе споменала. За първи път Максим Шайтан се почувствува развълнуван. Значи, той има дъщеря? Той свали деликатно ръцете на Мария и се вгледа във Вера.

— Това моя дъщеря ли е? — за първи път гласът му трепна за миг, ала никой не забеляза това.

Мария плесна с ръце. Стори й се, че е допуснала непоправима грешка. Но тутакси се успокои — всъщност не бе станало нищо страшно. Така трябваше да стане. Максим никога не бе виждал дъщеря си.

— О, господи — извика радостно Мария, — забравих за най-главното. Максиме, та това е нашата Вера… Ти никога не си я виждал.

Вера не знаеше какво да каже и гледаше изпод вежди баща си.

Шайтан разбра душевното й състояние и я запита просто и любезно, сякаш се обръщаше към много добър и предан приятел:

— Смешно беше там, в кабинета, нали?

— Много смешно. Половин час играхме като на криеница — доверчивият и приятелски тон веднага привлече Вера.

Сега тя знаеше как да се държи с този красив мъж, който и беше баща, тя го обикна и беше готова да го защищава: тя вече знаеше, че баща й е добър, много добър, и никому нямаше да позволи да каже лоша дума за него.

— За какво си говорите? — попита Мария.

— Нищо особено — отговори Максим, — днес сме се виждали, без да се познаваме.

— Смешно, но как е станало това? Наистина смешно! — Мария не беше в състояние да се засмее. Тя беше на границата на онова нервно напрежение, когато с човека може да се случи всичко, от истерика до умопомрачение; тя разбираше, това и се сдържаше с всичка сила. Тя съзнаваше, че говори ненужни думи, но не можеше да намери други, а да мълчи бе невъзможно.

— Извини ме, Максиме че говоря врели-некипели, но какво да правя, когато съм се объркала.

— Мълчи, така ще е по-добре — каза строго Вера.

— Не, не мога да мълча. Разбираш ли, Вера — това е баща ни, баща ни!

— Разбрах, че е баща ми — каза Вера, — и сега съм много щастлива, нещо повече, горда съм. — Тя говореше, сякаш искаше да даде пример на майка си, изговаряйки ясно всяка дума. — Дори не ми се вярва, че може да има такова щастие… Татко, ти щастлив ли си?

Шайтан изгледа изумен дъщеря си. Досега никой не му беше задавал такъв въпрос и той не знаеше какво да отговори. В живота му бе станало нещо важно и необикновено, но той не можеше да нарече това щастие. Той никога не бе мислил за такива чувства, които изобщо не му бяха необходими. Заповедите на Елза Таубе не оставяха място за тях. Но сега настъпи някаква промяна в душата му и обикновеното любопитство отстъпи място на друго, по-топло чувство Той не знаеше дали това можеше да се нарече щастие, но разбра много добре какво трябва да отговори и каза:

— Да, аз съм много щастлив.

— Наистина? — запита Мария.

— Да — отговори уверено Шайтан. Странно, тази кратка дума успокои Мария. Максим Шайтан остана смаян. Мария се промени пред очите му. Къде се дяна обърканата и безпомощна млада жена, която се бе хвърлила, плачейки, на шията му и не знаеше какво да каже? Пред него стоеше съвсем друга Мария — красива, сдържана жена, която гори от щастие, засрамена от първия изблик на вълнение.

Вера обаче още не бе се успокоила — тя искаше още сега да узнае всичко.

— Ето — каза тя високо, — вие, възрастните, казвате, че знаете по-добре от нас, младите, как трябва да се живее. Кажете ми тогава как трябва да се държа сега? Да се хвърля на шията на баща си? Да викам „ура“? Да бия барабан? Да разглася по радиото?

Мария се засмя тихо. В душата й вече навлизаше истинското щастие и този тих смях беше един вид награда за вълнението й.

— Не, струва ми се, че не е необходимо да се разгласява по радиото — каза тя, без да отпуска ръката на Шайтан, — не се безпокой, тази вест ще се разпръсне из града по-бързо и от радиото. Ходи ли в къщи?

Шайтан се обърка. С всяка измината минута Мария и Вера все повече му харесваха. Наистина те му бяха чужди, заличени от паметта му, но той беше доволен от тяхната добрина и обич…

Зад тази мисъл се криеше някаква опасност, някаква потайна, но примамлива клопка. Но той няма защо да се страхува от никакви клопки, защото Елза Таубе е предвидила всичко. Така или иначе той ще се върне обратно в точно определения срок и никаква сила не ще попречи да стори това. Да, той трябва да се върне колкото се може по-скоро, защото в дисциплинираните му миели започва някакво безредие. За какво го питаше Мария? Нима той знае къде е домът му?

— Не, на хотел съм.

— Защо?

— Не знаех…

— Какво не си знаел?

— Нищо. Оттогава има близо двайсет години.

— Как можа да помислиш това?

— Близо двайсет години.

— Да, прав си, двайсет години не са малко време.

За Вера този разговор беше многозначителен Тя много добре разбираше, че баща й не е отишъл направо в къщи, защото не е знаел дали Мария Шайтан няма ново семейство, в дъното на душата си тя беше възмутена от подобно предположение и в същото време се гордееше, че нищо подобно не беше станало, пък и не можеше да стане. Сега душата й представляваше цял водовъртеж от чувства, непознати, в повечето случаи необясними, но все пак радостни. Тя се увери, че пред нея стои баща й, че той няма да я остави, и дъхът й спря от сладкото предчувствие на голямо, неизмеримо щастие.

И без да се страхува, преминавайки на „ти“ към този висок, макар все още непознат, но вече скъп човек, тя каза:

— Много ми се иска да те докосна, да се убедя, че си жив, че си истински, да те целуна, но ще направя това в къщи! Само в къщи!

— Да, наистина — Мария си спомни, че бяха в канцеларията на Степан Кравченко. — Да вървим у дома. — Тя се усмихна смутено на Шайтан, сякаш искаше извинение за безразсъдната прегръдка, и добави: — Никога не предполагах, че срещата ни ще бъде такава.

— Да вървим — изкомандува Вера, — тук няма какво да правим, да вървим.

Но вместо да тръгне към вратата, Максим Шайтан се доближи отново до прозореца.

— Почакайте малко — каза той, като устреми поглед към сградите от двете страни на улицата.

— Помниш ли къде се намира първият жилищен блок в нашия град?

— Охо! — извика Вера. — Домът на Шайтан ли? Та ние живеем в него. Къде другаде бихме могли да живеем? Този дом се смята тук за легендарен! Всеки хлапак го знае.

Максим продължавате да гледа като омагьосан по посока на тънкия Верин показалец. Той беше убеден, че именно този дом беше негова творба, ала нищо не можеше да си спомни. Това донякъде наподобяваше чувствата, които той изпита от лъха на вятъра и ръкостискането на Степан Кравченко. Мария се засмя тихо.

— Ох, струва ми се, че вършим и говорим не това, което трябва, а какво именно трябва да правим и говорим — и аз не зная — каза тя. — Хайде да вървим в къщи.

— Да вървим — съгласи се Шайтан.

В същия миг в канцеларията влезе Михайло Кравченко. Бригадирът, когото той срещна долу, му казал, че „лично тя“ — така наричаха Мария Шайтан на строежа — проявила интерес към машината. Бригадирът не забравил да добави, че машината й харесала, защото началничката не скрила впечатлението си. Затова лицето на Михайло имаше тържествения израз на артист, който е разбрал за успеха на играта си, а сега излиза пред завесата, за да се поклони на публиката. Вярно, публиката в случая беше малко странна, дори опасна, от Мария Григоровна можеше Да се очаква всичко, но машината говореше за себе си.

Щом влезе в канцеларията, той веднага забеляза Вера и до нея един мъж в сиво. Михайло се смути, сетне се упрекна за тази проява на малодушие и заговори, мъчейки се да придаде на гласа си независим тон. Той знаеше, че по-късно Вера ще го подиграва, имитирайки неговото смущение, но не можеше да намери никакъв друг подходящ маниер на поведение.

— Казват, че сте ходили да видите нашето гениално изобретение? — заговори той, обръщайки се към Мария.

— Здравей, Михайло — каза Мария, която нищо не можеше да си спомни в момента. — За какво говориш? Какво изобретение?

Тя бе забравила всичко. Събитията, които се бяха развили преди срещата с Максим, сякаш бяха потънали в гъста непрогледна мъгла и тя трябваше да напрегне мисълта си.

— Машината за фигурно зидане — в гласа на Михайло се долови обида.

В обърканата памет на Мария Шайтан изведнъж изплува машината за фасонно зидане на тухли, а покрай нея още стотици проблеми за работи, които имаше да разрешава началникът на строителното обединение. Всички тези неща обаче бяха толкова нищожни в сравнение с нейното щастие, че просто не и се искаше да говори или мисли за тях.

И затова тя отвърна нехайно:

— А, машината ли… Да, да, много хубава машина… Ще я вземем за една седмица в цеха, за да иззидаме преградите, а на тебе ще дадем премия… Но не сега, после… Извинявай…

Очите на Михайло се разшириха от учудване. Той никога не бе виждал Мария Шайтан в такова състояние.

— Мария Григоровна, какво се е случило? — извика той. — Ако трябва да ви помогна с нещо? Просто не мога да ви позная!

— А мене познаваш ли? — излезе напред Вера.

Очите на Вера горяха, но езикът й беше все така подигравателен и остър.

— Тебе — горе-долу.

Вера се усмихна дяволито, дотича до високия мъж в сиво, притисна се до него и произнесе с тържествен звънлив глас:

— Знаеш ли, че това е баща ми?

Михайло Кравченко се вкамени. Той опули очи, а лицето му доби някакъв странен, глупав израз. Вера тържествуваше. Тя се разсмя весело и се притисна още по-силно до баща си.

Това докосване трогна Шайтан — досега той не бе изпитвал подобно чувство. С такова доверие и преданост се притискат само родните деца и Шайтан почувствува това с цялото си сърце. Той се улови в това, че му се иска също да прегърне Вера и да я притисне силно до себе си. Та нали тя е негова дъщеря, негова кръв.

— Как така баща ти? — доби най-после кураж Михайло.

— Не можа ли да зададеш по-умен въпрос? — надсмиваше му се весело Вера. — Да, това е баща ми, родният ми баща, както във всяко семейство. Стига си важничил, сега и аз имам баща!

— Родният? Максим Шайтан?

— Да, родният! Максим Шайтан! — каза саркастично Вера.

Ефектът беше голям, макар че Вера очакваше много повече. Но вниманието на Михайло беше другаде. Той като че ли не съзнаваше значението на това събитие за Вера. И вместо да помисли за това, той извика с цялото си гърло:

— Другарят Шайтан? Браво! Сега вече съм на пълно щастлив!

Вера го измери с поглед, но младежът не обърна никакво внимание на това.

— Елате да видите нашата машина! — викаше той запалено. — Знаете ли за коя машина става дума? За фигурно програмирано зидане с тухли. Аз отдавна се познавам с вас, много отдавна. В архива намерихме една ваша докладна записка за нея от преди войната, написана в една ученическа тетрадка. Естествено много неща трябваше да се довършат, но идеята е ваша, в това не може да има никакво съмнение. Можете да бъдете спокоен: когато докладвахме проекта пред техническия съвет, казахме, че идеята е на инженер Максим Шайтан, който не е успял да направи всички изчисления и конструира машината, а техническата разработка и някои поправки са наши. Не се тревожете — вашето име е запазено…

— Аз не се тревожа — каза тихо Шайтан. Този ентусиазиран младеж много му хареса. В дъното на душата си той чувствуваше, че го е страх да остава насаме с жена си и дъщеря си, и затова с удоволствие би отишъл да види новата машина.

— Стига — каза твърдо Вера, — стига тържествени речи, машини, изобретения и приказки. За първи път виждам баща си. Разбираш ли? Има време да покажеш машината си. Ние отиваме в къщи.

— Но кога ще се видим, другарю Шайтан? — попита Михайло с умолителен глас.

— Да оставим за утре — усмихна се Максим. — Аз наистина трябва да ида в къщи.

Михайло едва сега осъзна нетактичното си поведение. Как можа да допусне това? Това сигурно може да се обясни с неочакваната поява на Шайтан и предчувствието за промените, които трябва да настъпят. Той се изчерви, сви се.

— Ох, извинете, наистина глупаво и нетактично постъпих. Защо трябваше да ви занимавам сега с машината? И утре е ден. Моля не ми се сърдете!

— Няма за какво. — Михайло все повече допадаше на Шайтан.

— Аз искрено се радвам на вашето завръщане… Знаете ли колко важно е това за мене…

— Благодаря — отговори Максим, който действително не знаеше колко е важно неговото завръщане за Михайло Кравченко.

— Хайде, утре ще се срещнете — каза Мария. — Да вървим.

— Довиждане — Шайтан кимна приветливо на Михайло.

— Довиждане.

Те бяха престъпили прага, когато младежът извика неочаквано:

— Вера, един момент!

Той беше сигурен, че девойката няма да се върне, дори се бе приготвил да чуе някакъв подигравателен отговор, но Вера се спря.

— Казвай по-бързо, нали виждаш, че нямам време.

Той искаше да й каже нещо много важно, но се обърка и стоеше умълчан.

Вера се разсърди:

— Хайде де, защо мълчиш? Нали виждаш, че бързам.

— Разбирам — отговори с мъка Михайло, — ей така… исках да ти кажа…

— Пак ли обяснение в любов? — подигра го отново Вера.

— Не, нещо друго, по-важно…

— По-важно ли? — Очите на девойката изпускаха искри.

— Може би някои думи… Ти дори не можеш да си представиш колко се радвам… Моля те, не ми се сърди… Помислих… че онова, най-страшното, не е истина. Щом Максим Шайтан се завърна…

Да, това наистина можеше да бъде много по-важно от едно обикновено обяснение в любов. Но в този момент Вера не можеше да се ориентира в собствените си чувства. Какво значение може да има това, щом баща й се завърна? Сега положително всичко ще се изясни — в това не може да се съмняват…

— Може би — продължи Михайло — всичко е било клевета. Може би баща ми никого не е предавал. Моля те, запитай татко си…

— И дума да не става — отговори отсечено Вера, която се чувствуваше на седмото небе. Преди един час тя не би могла да помисли за такъв отговор, а сега това изглеждаше като нещо обикновено. Много й се искаше Михайло да повтори още веднъж тези думи.

— Жалко — продума младежът, — така си и знаех, че ще откажеш да го запиташ.

— Кого?

— Как „кого“? Баща си.

„Аха, той произнесе най-насъщната, най-скъпата дума. Е, добре — помисли Вера, — сега и аз ще ти се отплатя с добро.“ Вера се смили и каза:

— Добре, ще го запитам, само че не веднага, нали разбираш?

— Разбирам всичко, но не забравяй, защото това е много важно за мене.

— А защо не ги оставим сами да уреждат отношенията си?

— Не, и аз трябва да зная всичко. Страшно те обичам.

Вера се разсмя.

— Сега ти си ми безразличен — каза тя. — Излишно е да се надяваш. Баща ми се завърна и аз няма и да помисля за тебе. Сега имам кого да обичам, имам за кого да мечтая. Ти си човек на грубото съвременно възпитание, човек, лишен от висши чувства — говореше като на рецитал Вера, — и ти, който винаги си имал баща, не можеш да ме разбереш.

— Да, винаги съм имал… — отвърна вяло Михайло.

— Извини ме, не исках да те засягам — Вера хвана младежа за ръката, — после ще поговорим за това. Баща ми се завърна, ура!

И тя изтича от канцеларията, като хвърли дяволит заговорнически поглед на Михайло, сякаш му поверяваше някаква голяма тайна. Токовете й затракаха звънко по бетонните стъпала и след малко всичко утихна.

Михайло се доближи до прозореца. Долу вървяха трима. По средата беше Максим Шайтан, а от двете страни — Вера и Мария. Те го бяха хванали здраво под ръце, като се облягаха на яките му лакти. Вървяха дружно, в крак, и Михайло със завист се отдалечи от прозореца. Сетне помисли, че Вера не е чак толкова безразлична към него, и отиде отново до широкия прозорец. Семейство Шайтан бе застанало пред най-стария жилищен блок на Светлоград и на Михайло му се стори, че Максим Павлович се моли. Той дори протърка от учудване очи, а когато погледна отново, на улицата нямаше вече никой, а домът на Шайтан се извисяваше безмълвен, целият озарен от златните лъчи на юлското слънце.