Вадим Собко
Десет дни щастие (2)

Първа глава

От кабинета на директора се виждаха не само заводските цехове и строителната площадка, но и далечните жилищни блокове. Вера стоеше до прозореца и наблюдаваше монтирането на електрически тела под покрива на новия цех. Всъщност това бе не покрив, а цяло поле с площ за близо две футболни игрища. По-нататък, зад заводската ограда, се издигаха много нови сгради, една от друга по-високи. Някои от тях бяха завършени окончателно, други — едва започнати. Те настъпваха гордо към високия хълм, откъдето често долитаха свирките на малките локомотиви. Там кипеше работа.

Яркото слънце лееше щедра светлина от небето. Младите липи в заводския двор бяха оклюмали нежни листа. Горещият въздух трепереше над нагорещения асфалт. Всичко наоколо беше изпълнено с такава силна светлина, че Вера неволно премрежи очи от наслада, сякаш се мъчеше да запамети завинаги образа на тази светла радост.

Дочу се мелодичният звън на телефона — директорът бе извикал специално техник, за да регулира звънеца му. На Вера и доставяше голямо удоволствие музикалният глас на белия телефон, поставен за връзка с висшето началство на областта и града. Някои, чули за тези прищевки на директора, се усмихваха, но тя изглеждаше толкова мила, че дори не предизвикваше клюки. До белия телефон стоеше черният, също много добре регулиран апарат, по който можеше да се обади всеки работник или жител на Светлоград. По сега звънеше белият и тя трябва да побърза.

— На телефона е секретарката на директора — обади се Вера.

— Къде е Серафим Петрович? — изгугука нечий басов, явно началнически глас.

— Другарят Горин отиде на пусковия обект — отговори девойката.

— Хм… добре — измънка някой на другия край и сложи недоволно слушалката.

Вера тракна своята. Колко е смешна нейната работа. Седи на бюрото и отговаря по телефона. Секретарка на директора. Красиви думи. Когато звънеше белият телефон, тя трябваше да отговаря: „Другарят Горин отиде на пусковия обект“, а когато се обаждаха по черния: „Другаря Горин го няма и не се знае кога ще дойде“. За различни хора — различни отговори, всичко точно регламентирано, но обидно.

Хубавото беше само едно — тук тя имаше доста свободно време и възможност да се подготви за конкурсния изпит.

Девойката издърпа дясното чекмедже на директорското бюро, където беше учебникът. В същия миг на вратата се почука и добре познатият младежки глас запита:

— Мога ли да вляза?

Вера се изправи — сърдита и в същото време смешна. Малкото й чипо носле се вдигна нагоре и стана по-остро, буйната светла като главичка на глухарче коса стана още по-буйна, а зеленикаво-жълтите очички под вдигнатите вежди го стрелнаха остро като иглички. Сега тя приличаше на малко, но мило, симпатично и безстрашно зверче.

— Не, другарю Кравченко, не може — каза тя натъртено на високия чернокос младеж, който бе застанал на прага. — Както виждате, директора го няма, а в негово отсъствие влизането на външни лица е строго забранено.

— Извинете, но аз съм натоварен със специална задача — отговори весело младежът.

— Ти? Специална задача? Как не те е срам да лъжеш?

— Представи си, че не лъжа. Възложено ми е да монтирам тук този магнетофон. Нарича се „механичен секретар“, Изобретение на нашите момчета. Утвърдено от началството. Заповядай, ето наряда за монтиране — и показа една хартийка на Вера.

Михайло Кравченко наистина държеше в ръцете си малък магнетофон. Въпреки миниатюрните размери и сложността на магнетофона, Вера не прояви никакво любопитство. Тя погледна наряда — всичко беше редовно. Девойката сви учудено рамене:

— Щом са ти наредили — монтирай го.

— Донесох го за тебе, за да те спася — заяви Михайло.

— Мене ли?

— Да. Ако ние, изобретателите, не те спасим, ще загинеш сред тези непроходими канцеларско-бюрократични дебри. Ще затънеш като в тресавище и няма да се знае къде да ти поставим паметник.

Той говореше полусериозно и полушеговито, като вадеше някакви жички, сетне отиде до телефонната розетка. Човек можеше да остане с впечатление, че в този голям кабинет работи той, а Вера е обикновен посетител.

— Почакай — каза решително девойката, — защо е необходима тук тази машина?

— За да те отмени. Каква работа вършиш тук?

— Нали съм секретарка?

— Е, да, ти си секретарка на началник, това звучи многозначително, а всъщност ти си един обикновен жив, красив и мил магнетофон, но все пак магнетофон.

Никой досега не й бе нанасял по-голяма обида. В сравнението на Михайло имаше нещо много нахално и точно и Вера не знаеше какво да му отговори. Сякаш изведнъж бяха изчезнали всички язвителни думи. А беше необходима някаква специална дума. Михайло веднага ще разбере слабостта си, ще извърти всичко по своему и ще се смее хапливо, макар и от сърце. Но Вера не можеше да мълчи и като се мъчеше да придаде на гласа си повече решителност и твърдост, каза:

— Чуй, Михайло, сега ще се наложи…

— Нищо няма да се наложи. Наредбата си е наредба.

Той говореше, а с ръцете си оправяше чудно преплетените разноцветни жички.

— Ще извикам милиция! — каза заплашително Вера.

— Добре — съгласи се Михайло, — викай, те са добри момчета и веднага ще ме разберат. Сега вече мога да кажа, че съм изучил добре характера ти. В него няма нищо интересно, но поради съвсем непонятни причини… — Някаква жичка изскочи от магнетофона, Михайло я ловеше упорито, захапал здраво долната си устна, най-после я хвана, постави я на мястото и завърши изречението: — … но по непонятни за мене причини много те обичам… Смаян съм, нищо не разбирам, но повярвай ми — обичам те.

Вера сви рамене.

— Положително ще ми станеш жена и нищо на света няма да те спаси.

Каква дързост! Дъхът на Вера спря. Не, тоя Михайло Кравченко с неговата самоувереност трябва да се постави на мястото, иначе току-виж си въобразил, че щом я повика с пръст, Вера ще хукне подире му. Виж го ти, пъхнал дългия си нос в магнетофона, черният му перчем увиснал като грива, заприличал е на същинско чучело, а отгоре на всичко мечтае… Нищо, сега ще си получи заслуженото за тези нахални думи и дръзки предложения. Или да се въздържи? Не, защо трябва да си въобразява, че може да се налага? Не, това няма да го бъде!

И Вера произнесе думи, зад които на пръв поглед не се криеше нищо саркастично.

— Можеш да го кажеш на обичния си баща, това сигурно ще го развесели и зарадва.

Думите бяха най-обикновени, но подействуваха на Михайло Кравченко като удар с камшик. Той отпусна ръце и жичките, доволни от неочакваната свобода, се усукаха на спирали и иззвънтяха леко. Чистото младежко лице с изразителните очи неочаквано пребледня.

— Недей така — каза тихо той.

Дори глухият би доловил в тези думи остра болка, но Вера в този момент нищо не чу. Човек недочува най-вече, когато не желае да слуша, а девойката нямаше никакво желание да слуша. Михайло Кравченко, нито пък да вниква в душевното му състояние. Сега той ще си получи заслуженото: и за магнетофона, и за намерението му да я спаси.

— Напротив, трябва, хиляди пъти трябва — повтори тя е капризен тон, съзнавайки, че е прекалила.

— Той е невинен. Това не е истина! — каза Михайло.

— Не е ли истина? Защо тогава не го помилваха, защо не го реабилитираха като другите? По затворите няма сега невинни хора. Мина времето на култа.

Тя разбираше, че не трябваше да започва този разговор, че е тръгнала в съвсем друга посока, и все пак не можеше да спре. В тоя момент тя гледаше вече с болка застиналото лице на Михайло.

— Ти си бил жесток човек — каза младежът, впил поглед във Вера.

Михайло имаше сили дори да се усмихне. Той не искаше да придава на тази усмивка някакъв особен израз, тя неволно излезе горчива, страдалческа.

И тъкмо тази усмивка, а не думите, стресна Вера. Тя все още не можеше да обуздае гнева си, но вече съжаляваше Михайло. Тя се упрекваше мислено за тези необмислени думи, но не можеше да отстъпи.

— Да, жестока. Никога няма да бъда сантиментална лигла.

Михайло отново се усмихна и усмивката му този път излезе неподправено добродушна. Вера забеляза усмивката му, понечи да каже нещо още по-язвително, но се сепна и пламна от гняв, срам и някакво друго непознато чувство. Очите й се насълзиха, устните й се разтрепераха.

— Вера, ти май че не си добре с нервите? При друг случай тя би избухнала отново, но силите й се бяха изчерпали. Михайло имаше пълно основание да зададе такъв въпрос. Тя наистина се държеше като неврастеничка.

— Моля да ме извиниш — каза девойката, — разбирам… Не исках да те засегна… Пък и ти нямаш никакво отношение към това… Извинявай…

— Това са дреболии — вече нищо не можеше да наруши спокойствието на Михайло.

— Не, това не са дреболии. Като си помисля, че обичният ти баща, Степан Кравченко, заради когото е загинал татко ми, сега ходи по земята, строи сгради, диша, усмихва се…

— Можеш да не му завиждаш.

— Аз не му завиждам, знам, че е излежал присъдата си, но това нищо не променя. Моя баща го няма…

— Познаваш ли го?

— Не. Майка има само една малка снимка. Аз не съм го виждала. Странно нещо е човешката памет. Майка все още го чака. И защо? Изминали са вече близо двайсет години. Цял живот. Това е понятно — всеки човек трябва да чака нещо… А ти не ми се сърди. Ти си прав — седнала съм тук и отговарям като папагал по телефона. Не ми се сърди, всичко е от разклатените нерви… Не знам защо, но напоследък страшно тъгувам за баща си. На какво се дължи това — не мога да си обясня. Види се, действително съм модерно дете с неуравновесена психика и склонност към самоанализ.

— Ето че всичко е готово — каза Михайло, като зави с малки клещи последната гайка.

— Ти изобщо не ме слуша.

— Не, слушах те, и то много внимателно.

— Сърдиш ли ми се?

— Не, аз всичко разбирам.

— Там е бедата, че винаги всичко разбираш…

— Беда ли?

— Не знам. Във всеки случай не е щастие. Кажи ми, защо си сложил този магнетофон?

— Казах ти — за да те отмени.

Очите на Вера отново пламнаха. Защо е толкова груб и невнимателен? Когато на човек му се иска да чуе добра дума, когато осъзнава вината си, той не намира друг отговор освен някаква несполучлива или грубичка шега. Нима е сгрешила в избора си?…

— Михайло! — В гласчето и зазвучаха треперещи високи ноти.

— Почакай, почакай, изслушай ме и тогава дрънкай — побърза да я укроти младежът, — това наистина е машина, предназначена, ако не да те отмени напълно, да облекчи доста работата ти. Хайде, говори тук спокойно и важно: „Другаря Горин го няма и няма да дойде“.

В този момент иззвъня белият телефон.

— Тихо! — извика Вера и грабна слушалката.

— Слушам.

Далечен глас запита нехайно за директора.

— Другарят Горин отиде на пусковия обект. — Тя остави слушалката и каза: — Секретарят на обкома.

Високото положение на Вериния събеседник не направи никакво впечатление на Михайло.

— Ами как ще отговориш, ако звънне черният? — запита той, като натисна копчето.

— Черният ли? — Вера се усмихна и отговори строго: — Другаря Горин го няма и няма да дойде.

— Чудесно — каза весело Михайло. — Имаш хубав глас.

Той говореше и по същото време оправяше телефонната розетка и на Вера й се струваше, че и клещите, и отвертката оживяват в ръцете му и завиват сами малките винтчета.

Някакво странно чувство обзе Вера. Тя вече нямаше нищо против изобретенията на Михайло. Сега мисълта й беше другаде. Вероятно имаше нещо нередно в краткия й живот, щом може да я отмени такава примитивна машина като магнетофона. Стана й неловко от това, че Михайло Кравченко забеляза всичко, и в същото време това я радваше. Не, тя няма да остане повече на това тихо и спокойно секретарско място. До конкурсните изпити в института й оставаше малко време — близо един месец. Ще трябва да се посъветва за това с Михайло…

С Михайло ли?

Да, именно с него. Той като никой друг се ориентира добре във всичко и тя ще се обърне за съвет към него.

Какво лошо начало има днешният им разговор. Защо понякога я догневява на него без причина? Защо я дразни с думите си за любовта? Защо се бе разтревожила, когато близо една седмица той не й говори нищо за това?

Естествено всичко, което е станало между бащите им, е страшно и нетърпимо, но старият Кравченко вече е изкупил вината си.

Изкупил ли?

Изобщо може ли да се изкупи вина, когато на съвестта ти лежи цял човешки живот, когато всички наоколо знаят че си лош, че си способен да предадеш другаря си, че си коварен, подъл човек… Не, такава вина не се забравя, тя наподобява голямо клеймо върху челото. Човек умира, а клеймото остава върху името му.

Но Михайло не може да отговаря за баща си. Ако те биха си разменили местата, той без колебание би жертвал живота си за другарите си. Вера беше убедена в това.

— Какво си се замислила — обади се Михайло. — Сякаш гемиите ти са потънали. Много си странна днес.

В този момент иззвъня като сребърно звънче белият телефон. Вера се спусна към него, но Михайло я спря.

— Свърши се с административния порив — каза той.

— Но това е белият — отвърна Вера.

— И зелен да е, все едно. Той от никого не се страхува.

Долу нещо изщрака тихо и мелодичният уверен глас на Вера каза:

— „Другарят Горин отиде на пусковия обект“. Вера се разсмя. Защо е седяла тук по цели дни, когато всичко е така просто?

— А сега да идем на разходка — предложи младежът, без да обръща внимание на нейния смях, тъй като знаеше защо се смее девойката. — Всичко ще се нареди. Не се къхари и за нищо не мисли.

— Виж го ти, значи ти не си безразличен към моите мисли?

— Може би. Знаеш ли, напоследък започнах да чувствам голяма отговорност за всичко, което става около мене, за всичко и за всички. Може би това звучи смешно. За всичко и за всички.

— И за мене ли?

— Да, и за тебе.

— Не поемаш ли много върху себе си?

— Не, по всяка вероятност, не.

Те се умълчаха за миг умислени. Странни бяха отношенията им. Нито една тяхна среща не минаваше без спречкване и караница, а винаги свършваше мирно. И нямаше ден да не се срещнат. И всеки ден се явяваше нещо ново, неочаквано. Ето днес Михайло Кравченко е решил да поеме отговорност за живота и делата на всички хора. Смях, същински смях. Пък може да не е толкова смешно? Може би това се отнася не за всички хора, защото думата всички е доста разтегливо и неясно понятие, а само за по-близките, например за нея? Нима самата тя е безразлична към живота на Михайло? Човешките отношения така тясно се преплитат…

— Хайде да се поразходим — предложи й за втори път Михайло, — твоят шеф няма да се върне по-рано от три часа.

— Понякога си идва и по-рано, но днес може да не дойде.

В този момент някой почука на вратата и тя тутакси се отвори. Така обикновено в кабинета на Горин влизаха или големи началници от областен мащаб, или хора, незапознати с правилника за вътрешния ред.

Вера се обърна към вратата. На прага стоеше висок, възрастен мъж със сухо мъжествено лице и дълбоки бръчки по него. В големите му ясни очи се четеше любопитство и спокойствие. Косата му, която доскоро ще е била тъмна, сега приличаше на гъст възсив облак, надвиснал над голямото чело. Беше облечен просто, но всичко друго, като се започне от малката чанта в ръката до модните и леки обувки с остри носове, беше чуждестранно производство.

— Извинете — каза той, като гледаше Вера, — съжалявам много, ако съм ви попречил… Но в първата стая нямаше никой и затова си позволих…

— Моля, заповядайте — покани го любезно Вера, макар и разочарована вътрешно, защото нямаше да може да излезе на разходка с Михайло. — Това е служебен кабинет и вие никому не пречите.

— Бих искал да се видя със Серафим Петровия Горин.

— Другарят Горин е на пусковия обект.

— Ще се върне ли скоро?

Гостенинът говореше доста ясно. В гласа му нямаше никакъв акцент, но въпреки всичко в говора му се долавяше нещо изкуствено, сякаш непознатият обмисляше предварително всяка произнесена дума.

— Да, надявам се скоро да се върне. Извинете, чужденец ли сте?

— Не.

Михайло Кравченко се успокои. Той се наведе към Вера, усети приятната миризма на косата й и пошепна на ухото й:

— Хайде да обядваме, другарят може да почака и сам.

— Не, не е удобно — отговори тихо Вера. — Ако можеше да разберем кой е…

— Защо не го запиташ?

— Не е удобно.

— Защо?

— Не знам. Има нещо странно в него.

— Да, права си. Е, добре, ще дойда след половин час. Кой дявол го доведе тук. — Той изгледа гостенина и каза по-високо: — Ако видя другаря Горин, непременно ще му предам, че го чакате.

Михайло Кравченко излезе от директорския кабинет, като крачеше с дългите си като пергели крака. Буйната му черна коса се олюляваше войнствено.

Гостенинът хвърли поглед на високата му фигура, сетне погледна стола. Вера разбра, че трябва да му предложи да седне, но това беше невъзможно. Какво ще помисли той, ако някой се обадя по телефона, а вместо Вера отговори магнетофонът? Ще се изложат ужасно. Не, каквото ще да става, никой няма право да чуе този механичен заместник.

А гостенинът продължаваше да стои унесен до бюрото, сякаш не обръщате внимание на Вера, сякаш бе забравил за какво е дошъл тук.

— Извинете — доби най-после кураж девойката, — аз съм секретарка на директора и работното ми място е в първата стая. Там са преписките и телефонът… Ако нямате нищо против…

Гостенинът веднага я разбра.

— Разбира се, разбира се, моля ви се — отговори той с подчертано любезен глас.

Те влязоха в приемната и Вера затвори доволна тежката врата на кабинета: слава богу, отърва се от механичния секретар. Сетне въздъхна с облекчение, огледа стаята, сякаш искаше да се убеди, че не я очаква друга изненада, и покани гостенина:

— Заповядайте, седнете. Ако желаете, можете да окачите шлифера си тук.

Гостенинът се доближи мълчаливо до високата закачалка в ъгъла, свали и окачи прозрачния си лек шлифер, отиде мълчаливо до дивана срещу бюрото, седна и заразглежда Вера така, сякаш бе дошъл именно за това. Погледът му, тежък и втренчен, тревожеше девойката, но през цялото време тя имаше впечатление, че този човек не разбира много добре какво вижда пред себе си. Странен гостенин! Дали не е от онези побъркани изобретатели, които преди известно време бяха кажи-речи обсадили Горин? Ще трябва да разбере кой е той и откъде идва. Но дали не е вече късно да го пита за това? Защо пък ще е късно, в края на краищата тя е служебно лице.

— Извинете — обърна се Вера към гостенина, — от коя организация идвате?

Непознатият не отговори. На Вера й се стори, че разглежда някаква точка върху лицето и. Странен човек.

— Отдавна ли сте пристигнали? — попита отново девойката.

Гостенинът се стресна.

„Аха, значи някои въпроси чува, а някои — не“ — помисли Вера.

— Извинете, бях се замислил. Питахте ли ме пешо?

— Отдавна ли сте пристигнали?

— Не, преди един час.

— В хотела ли сте отседнали?

— Да, в хотел „Светлина“, стая четирийсет и шеста.

— Добре ли се настанихте?

— Благодаря, отлично.

Той казваше само най-необходимите думи и нищо повече. Щом млъкваше Вера, разговорът прекъсваше. Странен посетител! Всяка дума трябва да му издърпваш от устата като с клещи. Паузата не трая дълго.

— Сигурно сте командирован от народностопанския съвет?

— Не.

— На работа ли сте дошли при нас?

— Не.

— Някаква комисия?

— Не.

— Кореспондент на вестник?

— Не.

Вера се засегна. Тя не е външно лице и с нея би могъл да говори по-любезно. Че какво, щом на тоя надут посетител му се иска да се представя за някакъв тайнствен Мефистофел, нека бъде неговата. Сега Вера ще каже още една дума, но това ще бъде вече не въпрос, а проява на вежливост.

— Мога ли да ви предложа днешния вестник?

— Благодаря, няма нужда.

Вера сви рамене. Дано по-скоро дойде Горин, та да се отърве от този странен и кой знае защо (тя не искаше да вярва в това чувство, но то не я оставяше на спокойствие) небезопасен гостенин.

Девойката взе вестника, разгъна го и се затули с него от втренчения поглед на посетителя. Щом не иска да знае какво става на този свят.

Във вестника имаше доста интересни неща и новините веднага привлякоха вниманието на девойката. Вера четеше и чувствуваше, че има голяма нужда от събеседник, за да сподели някои мисли, да изкаже възторга си или негодуването си. И макар че не беше прилично да започва отново разговор, не издържа:

— Стар будала и нищо повече — заяви категорично тя.

Очите на гостенина изразяваха сдържано, снизходително любопитство.

— Извинете, кого наричате така?

— Господин Аденауер.

— Как го нарекохте?

— Стар будала!

— Това е напечатано във вестника?

— Да — зарадва се Вера на първия му въпрос. — Представете си, и то съвсем недвусмислено. Не точно така, както се изразих аз, но съдържанието е същото, можете да ми повярвате.

— Не се съмнявам, щом вие го казвате, но…

— Какво „но“?

— За мене е мъчно да съдя…

— В това няма нищо мъчно — все така категорично каза Вера, — всичко е ясно като бял ден. И през хиляда деветстотин и петдесета година беше така. Кога най-после ще разберат, че не могат да ни сплашат? Вие какво мислите за това?

— Не знам.

— И аз не знам. През деветстотин и петдесета година — естествено аз само съм чела за това — американците неочаквано отказаха да изпълнят поръчката ни за турбини. Искаха да ни стъпят на врата, за да провалят всичките ни планове по изграждането на електроцентрали. И какво излезе от това? Питам ви, ако помните, какво излезе от това?

— Наистина, какво излезе от това? — запита гостенинът.

Вера спря. Странни въпроси задава гостенинът. Да не е паднал от небето?

— Нищо не излезе — каза девойката. — Загубиха само те. Ние си построихме десет, двайсет, а може би и трийсет турбинни завода, веднага усвоихме производството на турбини и оттогава не сме поискали нито една турбина от никого. И сега така ще стане…

— Извинете — мисълта на посетителя работеше бавно, напрегнато, — но аз не виждам никаква връзка между споменатите турбини и вашата унищожителна оценка на господин Аденауер.

— Не виждате ли? А пък аз виждам. Господин Аденауер е нарушил всички търговски спогодби и е забранил да се продават на Съветския съюз стоманени тръби за нефтопроводи. Сигурно е смятал да провали с това изграждането на нефтопровода, свързващ Съветския съюз с Чехословакия, Полша и ГДР. Да, с тези тръби ще стане същото, както с турбините. — Вера скочи бързо от стола, дотича до прозореца и каза, като посочи с ръка: — Ето, погледнете!

Гостенинът стана и се доближи до прозореца. През чисто измитото стъкло на прозореца се виждаха високите кулокранове. Стрелите им ту се спускаха надолу, ту се вдигаха нагоре, пренасяйки тежки бетонни елементи. Целият простор пред очите на посетителя представляваше грамадна строителна площадка. Навсякъде блестеше ослепителното слънце.

— Виждате ли онзи цех?

— Виждам.

— Това е пусковият обект, където отиде другарят Горин. Горе поставят осветителни тела, а долу вече монтират машините и се подготвят производствените линии. Това е тръбният цех. След две-три седмици ще произведем първата тръба, ще я опаковаме в хартия и ще я изпратим на господин Аденауер. Сега разбрахте ли връзката?

— Разбрах!

— Ето това е резултатът — каза гордо Вера.

— Струва ми се, че сте прекалено бъбрива — каза гостенинът.

— Бъбрива ли? Защо? — учуди се девойката.

— Защото това положително не е цех само за тръби. Донякъде този цех ще представлява и важен стратегичен обект.

— О, господи! — въздъхна Вера. — Правилно е казал някога великият Остап Бендер: „Хора, които не четат вестници, трябва да се убиват“. Та това е написано във всички вестници: и в местните, и в централните.

Тя грабна няколко вестника от бюрото и ги разгърна пред гостенина. В тях се съобщаваше за строежа на тръбния цех, имаше и снимки. Панорамата, която се разстилаше пред тях, беше известна вече на цялата страна.

— Извинете, на кого се позовахте преди малко?

— На Остап Бендер.

— Кой е той?

Въпросът смая Вера. Не, работата не е така проста, както изглежда на пръв поглед. Разбира се, гостенинът е нов човек и може да не знае за новия тръбен цех, но да не познава Остап Бендер…

— Сигурно дълго време сте отсъствали от Съветския съюз? — запита девойката.

— Да, дълго.

— Ами преди войната?

— Тук съм израсъл.

— И не знаете кой е Остап Бендер?

На гостенина му се стори, че е допуснал непоправима грешка. Но защо трябва да се страхува?

— Извинете, не знам.

— Но нима не сте чели книги на младини?

— Не се чудете, много неща съм пропуснал в живота.

И изведнъж я озари една мисъл.

— Сигурно току-що сте излезли от затвора?

— Не, не съм бил в затвора.

— Нищо не разбирам — разпери ръце девойката.

Гостенинът отново отиде до прозореца. Той наблюдаваше ширналата се пред погледа му картина, но тя не предизвикваше в него никакви особени чувства: ни симпатия, ни омраза, ни жал. Елза Таубе му говори, че той е живял тук преди войната, че има роднини и познати, че ще посети места, където е прекарал детството си. Тогава това му се стори интересно, но тук не предизвикваше никакви емоции. Той не познаваше този град, не можеше да си спомни градските улици. Хората му бяха чужди и непознати и единственото, което му се искаше сега, беше да се върне по-скоро обратно, в познатия свят на голямата лаборатория, която прилича на клиника или болница и където животът тече отмерено, като по часовник.

— Мога ли да отворя прозореца? — запита неочаквано гостенинът.

— Разбира се — обади се Бера.

Тя дръпна дръжката с малката си, но здрава ръка и разтвори прозореца. В стаята веднага нахлу веселият шум на големия строеж.

Заедно с шума вятърът донесе острата миризма на гасена вар, на цимент, тухли, пресни чамови стърготини, а сред тези миризми едва се долавяше тънкият аромат на цъфнали липи. Ветрецът лъхна по-силно — и в китката от миризми се примеси риганът и валмото, и най-после острият дъх на въглища. Такъв мирис има вятърът само в Донбас.

Гостенинът стоеше пред прозореца и нищо не виждаше. Ноздрите на правилния му тънък нос се разшириха и всичките му сетива се насочиха към чудния мирис, донесен от свежия летен вятър.

Този мирис го вълнуваше, пробуждаше в него непознати неясни чувства и спомени, които нямаха нищо общо с предметите и хората. Мирисът му беше познат и тъкмо това го развълнува — той недоумяваше: откъде идва тази тревога, какво я поражда.

Огледа се. Вера седеше, спокойно на бюрото, преглеждаше някакви книжа и ги слагаше в папката „За подпис“. Посетителят се отдалечи развълнуван от прозореца. Струваше му се, че го дебне някаква опасност, макар че там, в синия простор, нямаше нищо освен слънце, вятър и високи кулокранове.

Поразходи се из стаята и застана пред бюрото.

— Тук винаги ли е така тихо и безлюдно?

— Не, само сега, защото всички са на пусковия обект. А след свършването на смяната тук е като в кошер.

Той не ще може да дочака края на смяната. Още днес ще трябва да тръгне обратно. Странно, защо го разтревожи така този вятър? За какво му напомнят тези миризми, какви събития искат да възпроизведат в мъртвата му памет?

Теглеше го към прозореца, както местопрестъплението тегли престъпника. По неизвестни причини вятърът всяваше тревога в душата му. Странно. Какво опасно може да има в миризмите?

Той се доближи до прозореца, усети отново топлия вятър и се, скова. Приличаше на тъмен силует на фона на ослепителното златно слънце.

Елза Таубе неведнъж е разправяла на него и другарите му, че са били контузени от тежки снаряди и са загубили завинаги паметта. Тя правела всичко възможно, за да ги излекува, и те трябва само да й благодарят за това. Тази благодарност се изразяваше в пълно послушание и изпълнение на всички нейни заповеди. Тя ги обучаваше на много неща, като се започне от най-простото — названията на предметите — до представите за света изобщо и по-специално за Съветския съюз, за хората, за тяхното минало и бъдеще. Светът за тях беше ясен, понятен и примитивен. В него нямаше сложни представи или чувства, и такъв живот, основаващ се само на заповеди, изглеждаше прост и лесен.

Но по всичко личеше, че той не е изгубил цялата си памет в пламъците на войната. Дръзкият вятър му напомняше нещо, развълнува го, възроди някакви спомени от миналото. Да, не всичко е заличила войната от паметта му. Какви ли още изненади го очакват в този град, какви срещи му предстоят?

Зад него се разтвори с шум вратата, дочуха се уверени стъпки и прекъсващо дишане. Той се обърна, без да се отдалечава от прозореца.

Вера стана от мястото си.

Пред масата стоеше пълен, оплешивял, близо четиридесет и пет годишен мъж с къси възсиви мустаци и закръглен нос, с яка брадичка и малки живи очи. Това пълно, налято със сила тяло преливаше от здраве. Леката бяла риза, пъхната в сини работни панталони, не издържа силата на мощния му квадратен гръб и се разкопча, оголвайки якия окосмен врат.

Цялата фигура на Серафим Петрович Горин, всяко негово движение и дума излъчваха енергия.

— Да, Верочка — каза високо той, — наближава краят на пусковия период. Рибката е вече на въдицата, а връвта е здрава, капронова, и няма да се скъса. След две, най-много след три седмици ще произведем първата тръба. Пригответе си реверите за ордени, момчета! И тебе, момиче, няма да забравя. Браво, много добре отговаряше по телефона, на няколко пъти проверявах…

Той говореше и прехвърляше книжата в папката „За подпис“, за да ликвидира с омразните преписки и иде по-скоро там, където вече се очертаваха ръбестите ролганги и мощни валяци бяха готови да превърнат дебелата листова ламарина в тръби.

Но преписките трябва да се уважават. Върху някоя от тях може да има подпис на голям началник и затова Серафим Петрович два пъти на ден се отбиваше в дирекцията, за да провери лично дали не е пропуснато нещо важно, значително, а след края на работното време винаги оставаше в кабинета — „за да послужи на бога на бюрократизма“, както се изразяваше той.

Гостенинът стоеше срещу прозореца и затова Серафим Петрович не го забеляза.

— Серафим Петрович, чакат ви… — каза Вера.

Едва сега Горин забеляза присъствието на външно лице в приемната, погледна тъмния силует, очертал се на фона на златното слънце, и каза:

— Извинете, за бога, объркал съм се до немай къде. От народностопанския съвет ли сте или от някоя редакция?

Гостенинът не отговори, но Горин усети, че посетителят е дошъл по важна работа.

— Заповядайте. Вера, ако някой ме потърси, да ме почака.

— Добре, Серафим Петрович.

Директорът пръв влезе в кабинета си. Гостенинът тръгна бавно подире му и затвори плътно вратата. Вера го проследи със сериозен поглед — в тази среща имаше нещо странно и дори тревожно.

— Заповядайте, седнете, другарю — покани гостенина Горин, като посочи любезно дълбокото кресло пред бюрото, а сам седна на директорското място.

Едва сега, когато гостенинът седна пред него, осветен от яркото слънце, Серафим Петрович го погледна в лицето, застина за миг, сякаш поразен от гръмотевица, сетне махна с ръка и прошепна, не вярвайки на собствените си очи:

— Ти ли си?

— Аз — отговори гостенинът.

— Жив ли си?

Въпросът беше съвсем неуместен, но гостенинът не реагира на това.

— Струва ми се, жив.

Горин разглеждаше неспокойно лицето му Как е могъл да се припознае! Та пред него седи съвсем друг човек, наистина много си приличат, но съвсем друг. Случва се понякога чертите на един човек да съвпадат напълно с чертите на друг. Човешкият образ се създава от израза на очите и лицето, дори от мислите, а в случая нямаше никаква прилика между гостенина и стария спомен.

— Извинете — каза спокойно Горин, — вероятно думите ми ви се сториха смешни, но вие така много приличате на един мой стар приятел, който загина през време на войната, че аз в първия момент се обърках от радост… Слушам ви, другарю! По каква работа сте дошли? Как се казвате?

Той гледаше гостенина и много добре виждаше, че няма никаква грешка, че пред него седи и го наблюдава с угаснал безучастен поглед човекът, за когото не му се искаше дори да си спомня.

— Казвам се Максим Шайтан — каза посетителят, без да изпитва някакви особени чувства, — заповядайте документите.

Серафим Петрович не пожела да гледа документите. Всичко беше ясно. Случи се това, което най-малко е очаквал. Същински гръм от ясно небе. Тъмните и малко тесни като на монголец очи на Серафим Петрович се насълзиха от вълнение. Той не гледаше гостенина. Сега той мислеше за себе си и само за себе си. Види се, миналото никога не може да се заличи. Човек винаги трябва да заплаща и за радости, и за мъки.

Серафим Петрович се отпусна върху облегалото на креслото, огъна пръстите на яките си, обрасли със светли косъмчета ръце, ставите му изпращяха и той каза:

— Ето че се срещнахме. Документите ти не ми трябват. И така всичко ми е ясно. Позна ли ме? Разбира се, че ме позна, плешивата глава не е пречка. Завинаги ли си дошъл?

— Още не знам.

— Защо тогава си дошъл?

— На гости.

В това имаше нещо странно. Серафим Петрович се зарадва на този слаб проблясък от надежда и побърза да се хване за него като удавник за сламка.

— На гости ли? Я да видя документите?

— Заповядай.

В бележката се казваше, че Максим Шайтан след продължително лечение, предизвикано от тежки последици от войната, ще посети родните си места, след което трябва да се върне обратно, за да продължи лечението до пълното си оздравяване. Всичко е наред, всичко е законно. Да, няма никаква надежда…

— Всичко е редовно — върна документите Горин. — Значи, не можа да изтърпиш, пристигна.

— Пристигнах — отвърна с безразличие Максим.

Серафим Горин не го интересуваше. Елза Таубе му нареди да се срещне с него. Той ще изпълни докрай задачата — ще види роднините си — и завинаги ще изчезне от този град, където лъхът на вятъра предизвиква такава тревога в сърцето му. Той предпочита животът му да бъде спокоен, ла се покорява на заповеди и да не бъде обезпокояван от такива примамливи тревоги. Никак не го интересуват преживяванията на този плешив и як, но, види се, много умен и хитър човек, който прилича на тежък чук. По всичко личи, че появата на Максим Шайтан не го е зарадвала. Че какво, ние няма да причиняваме на хората излишни неприятности.

— Погледни какъв цех сме построили — каза Горин, — ти не познаваш и половината от нашия завод. Какво представляваше той преди? Само два цеха, а сега… Ще му дадем да се разбере на Аденауер… Започваме производството на тръби с голям диаметър. Прекрасна работа. Във всички вестници са поместени статии и снимки, всичко говори за нас. Каква популярност!…

Той много добре разбираше, че говори съвсем излишни думи, но не можеше да спре.

— Нещо друго няма ли да ми кажеш? — запита Максим Шайтан, за да даде възможност на този пребледнял човек да се изкаже свободно. Горин вече не го интересуваше. Те се срещнаха — значи, заповедта е изпълнена.

— Подиграваш ли се? — каза Горин. — Няма какво да ти казвам, ти всичко знаеш.

Шайтан нищо не му отговори. Щом на Горин не му се говори, това си е негова работа.

— Какви са сега плановете ти? — запита навъсен директорът.

— Още не знам.

— Ще мълчиш или не?

— За какво да мълча?

— Не се преструвай, Максиме. Много добре знаеш за какво. Сигурен съм, че няма да мълчиш, дори ако падна пред тебе на колене. Няма да мълчиш. Ти не си от тях.

— Може и да не мълча. — Шайтан нямаше представа от какво се страхува Горин.

— Не „може“, а сигурно. Остави ме да помисля.

Максим сви рамене. Той никъде не бърза. Стана, доближи се до прозореца, разтвори го. Какво му напомнят тези миризми на вятъра, на строежа и степта? Какви хора се крият зад тях? Какво знае той за предишния си живот? Какъв е бил той? Какво е работил? Нищо не му е известно, пък и малко го интересува това. — В дома на мадам Таубе той престана да бъде любопитен. Странно, той помни само последните шестнадесет-седемнадесет години от живота си.

Защо ли се вълнува този як плешив човек? Сигурно са били познати и някогашният Максим Шайтан е знаел нещо за него. Дребна работа. Защо не му каже, че нищо не помни и че няма защо да се тревожи?

Какво може да се е случило в миналото? Хората винаги са склонни да преувеличават своите постижения и престъпления. При това оттогава са изминали не по-малко от седемнадесет години.

Максим Шайтан се обърна към Горин, погледна го и дори се стъписа от изненада: за няколко минути самоувереното му лице бе станало неузнаваемо. Под очите на директора се бяха образували торбички, брадата му увисна като на стар булдог, а тесните му очи изглеждаха тъжни.

— Време ли нямаш? Не можеш ли да почакаш? — запита с дрезгав глас директорът.

— Не, мога.

— Аз вече взех решение. Ще изпълниш ли една моя молба?

— Надявам се.

— Тогава чуй: искам да те помоля да помълчиш, никому да не говориш за това една седмица. Тази седмица ми е необходима, за да уредя някои мои лични работи. Нали знаеш, човек не е сам на този свят, трябва да се погрижа и за други хора.

— Разбира се.

— Кой ден сме днес?

— Вторник.

— Значи, ще се застрелям идния вторник, през нощта. Пистолет си имам от фронта и можеш да бъдеш сигурен, че ще удържа думата си. Но ти трябва да се закълнеш, че ще мълчиш и след моята смърт. Аз все още държа за името си.

— Твърдо ли си решил?

— Да, твърдо. Ако беше на моето място, би сторил същото, а всъщност… никой нищо не знае…

Сега дойде редът на Максим да се замисли. Та нали ставаше дума не за някакви дреболии, а за човешки живот. Нямаше съмнение, че Горин говори сериозно и че решението му да сложи край на живота си има основателни причини.

Какъв ли е бил той, Максим Шайтан, щом появата му предизвиква такива страсти? Това го заинтригува. Внезапно му се дощя да разбере миналото си, да си спомни или чуе нещо от други хора. И на всяка цена трябва да разбере защо този едър, як човек е решил да сложи край на живота си?

А всъщност какво го интересува това? Подобно на мъждукащо огънче в сърцето му пламна минутно любопитство и тутакси изгасна. Защо му е дотрябвало да се интересува за това, да губи време за странични работи, които не са предвидени в заповедта.

Сетне хвърли поглед на закръгленото лице на Горин, на изгасналите му очи и изпотеното чело и мислите в главата му отново се завъртяха. Да, той не бива да се връща веднага обратно. Не се знае дали този жалък човек не скрива някакво голямо престъпление. Естествено Шайтан няма да се намесва пряко в това. Има кой да се занимава с тези въпроси. Горин иска една седмица, за да уреди личните си работи. Шайтан няма нищо против това, в края на краищата той има време. А до неделя или понеделник той трябва да издири някой от старите си познати. Елза му е говорила, че има и някакви роднини тук. Ще трябва да се види и с тях.

— Значи, твърдо си решил?

— Нали ще мълчиш?

— Може би.

— Виждал ли си някой друг от нашия лагер? — запита нехайно Горин като човек, който е разчистил всичките си сметки с този омразен свят.

— Че кой от тях живее тук?

— Степан Кравченко. Помниш ли, го?

— Откъде ще го помня?

— Работи като ръководител на трети жилищен участък. Но ти не ми отговори на главния въпрос.

— Какъв въпрос?

— Даваш ли ми една седмица срок?

— Да.

— Добре, благодаря ти и за това. Да не би пък да ми се е присънило?

Шайтан се усмихна. Странна изглеждаше тази усмивка върху суровото му мъжествено лице с големи устни, които през цялото време помръдваха леко.

— Не, това не е сън. Аз съм жив и здрав и имам намерение да живея още дълги години.

— Да, това е истина. Моята секретарка веднъж ми беше казала, че на този свят съществува законът на сандвича. Резенът хляб, намазан с масло, пада винаги с маслото надолу. Физиката не е в състояние да обясни това явление. Същото става с мене. Тъкмо се бях подредил, тъкмо бях постигнал всичко в живота — явяваш се ти…

— Имаш една седмица на разположение — повтори Шайтан.

— Добре си ми стъпил на врата. Хайде, отивай си…

— Бъди здрав…

Максим се поклони леко и излезе, не разбрал кажи-речи нищо от това, което се бе случило в тази стая.

Когато вратата след него се затвори, Горин обиколи нетърпеливо кабинета, сякаш търсейки друга врата, спря се пред прозореца, погледна към строежа и новия цех, който беше негова гордост, и едва не заплака от мъка, отчаяние и безпомощност.

Миналото, което изглеждаше забравено, излезе властно на сцената и се оказа толкова страшно и отблъскващо, че главният герой нямаше възможност да остане и една минута на подиума. Наистина той има на разположение рще една седмица, цяла седмица — това е много и в същото време ужасно малко. Какво ще може да направи или промени той за една седмица? Нищо. От миналото нищо не може да се измени, изменя се само бъдещето, но и това могат да правят далеч не всички, а само наистина смели и честни хора.

Той огледа отново кабинета си — хубавата и с вкус подредена стая. Правеше му удоволствие да влиза тук и да се чувствува пълновластен господар на завода. Сега стаята му се стори неприветлива, чужда. Сноп слънчеви лъчи падаше на пода, сякаш се канеше да запали паркета. Таванът бе надвиснал над главата му, подтискаше го и го задушаваше. Защо не му достига въздух? Кой е виновен за станалото?

„Никой. Виновен си само ти, само ти, Горин.“

„Нима е дошъл денят на разплатата?“

„Да, той винаги идва неочаквано.“

„Нима няма изход от това?“

„Няма.“

„Но това беше толкова отдавна!“

„Времето в случая не играе никаква роля. Независимо от времето подлостта не престава да бъде подлост.“

„Нима в живота винаги и за всичко трябва да се заплаща?“

„Да, нима това не ти е известно?“

„Защо не изчезва миналото? Нали го няма! Няма!“

„Какво да правя сега?“

„Каквото си решил.“

„Защо тогава поиска една седмица?“

„Защото ти се стори, че си силен, че ще можеш да уредиш смело личните си работи, а след това да накажеш с твърда ръка себе си, да премахнеш петното от собственото си име и с това да спечелиш уважението на малцината, които биха разбрали защо си постъпил така.“

Той дори се повдигна от дивана, сякаш с това движение искаше да спре настойчивия глас на съвестта, с който трябваше да се бори непрекъснато.

Огледа отново стаята, чужда, мрачна и враждебна, и се отпусна в ъгъла на дивана, като че ли там можеше да намери спасение от надвисналата над него заплаха.

На бюрото иззвъня мелодично телефонът. Ако звънеше белият, той нямаше да се помръдне от мястото си. Какво го интересува сега началството, когато му остава да живее само една седмица.

Нещо щракна в апарата и ясният, познат глас на секретарката отговори:

— Другарят Горин го няма и няма да дойде. — Тези думи сякаш пронизаха сърцето му с нож. Той не можеше да проумее как гласът на Вера се чува тук, в кабинета.

Горин скочи, погледна с обезумели очи телефона и извика:

— Това не е истина! Аз съм тук! Тук съм!

След това се посъвзе и се усмихна горчиво. Последните си дни той трябва да изживее с достойнство, пазейки доброто си име.

Беше убеден, че ще умре след една седмица, защото друг изход няма, а някъде в дълбочината на душата му тлееше надежда — Горин се надяваше на случая, на някакво щастливо стечение на обстоятелствата, което ще го спаси в последната минута. Нима целият му живот не е бил низ от щастливи случаи и стечения на обстоятелства? Да, но случаят винаги попада в ръцете на оня, който умее да се възползува от него. А той винаги е сполучвал, дали ще сполучи и сега?

Нищо, малко му остава да чака. Само една седмица.

Вратата се отвори без почукване. На прага стоеше жена му Надежда. Само тя му липсвате сега.

Той изгледа изпод вежди жена си — хубостта й му се стори фалшива и ненужна.

Надежда Горина бе наистина красавица. В красотата й имаше нещо особено, предизвикателно, дори нескромно. Висока, здрава блондинка, с пищна коса и сини очи, със силно начервени устни и кръгло лице, тя беше поне петнадесет години по-млада от Горин. Хубостта й още не беше започнала да увяхва, тя бе в пълния разцвет на силите си, и Надежда, от която лъхаше енергия и здраве, знаеше цената си. Имаше хубави, стройни крака и затова носеше къса модна пола и обувки с висок ток, което подчертаваше още повече нейната младост и стройна фигура.

Надежда работеше в същия завод, в лабораторията на отдела за технически контрол, където имаше работа с рентгенови тръбички и гама лъчи. Не се знаеше с какво я бе пленил Серафим Горин през тежките следвоенни години — тогава тя беше още младо и самонадеяно осемнадесетгодишно девойче, а Горин — пълничък, къдрокос и привлекателен, току-що демобилизиран офицер. Всичко стана светкавично, за една седмица. „Тя е създадена само за моя жена“ — каза си тогава Горин. Всичко в живота трябваше да се подрежда така, както пожелаеше той.

Оттогава се изминаха петнадесет години. Оплешивя главата на Серафим Горин, младата девойка се превърна в твърда жена, но петнадесетте години съвместен живот те прекараха добре. Нямаха деца.

В живота им имаше много щастливи и злополучни дни. Горини бяха свикнали един с друг, бяха се научили да отгатват взаимно настроенията си, без да се запитват. Сегиз-тогиз се скарваха, но скоро се помиряваха. Имаха много познати, но малко приятели и затова при скарване и двамата чувстваха някаква празнота и бързаха да се помирят.

Надежда влезе в кабинета и се учуди много от вида на съпруга си. Лицето му никога не е имало такъв израз. Сигурно се е случило нещо необикновено.

Но това не разтревожи Надежда, нито пък я уплаши. Тя се доближи до него и го измери с изпитателен, малко подигравателен поглед. Никак не й беше приятно да вижда мъжа си в такова състояние. Съпругът в нейната представа винаги трябва да бъде мъж.

— Какво е станало с тебе? — запита тя.

— Развличам се и се веселя — отговори сърдито Горин, навел глава.

— Виждам. Казвай, какво е станало?

— Нищо не е станало и нищо не виждаш. Забранявам ти да ме питаш. Разбра ли?

— Ще извиняваш, но аз не желая да държиш такъв тон.

Това озадачи и разтревожи Надежда. Никога досега Горин не беше разговарял така с нея. Нима наистина е станало нещо важно и опасно?

— Не се тревожи, този тон няма да трае дълго.

— Надявам се.

— Можеш да бъдеш сигурна.

— Чуй, Горин — при спречкване съпрузите винаги се назоваваха по презиме, — аз нищо не разбирам. Кажи ми какво е станало?

— Нищо не е станало! Абсолютно нищо. Към края на седмицата ще поговорим на тая тема, а сега нямам време. Защо си дошла?

Надежда недоумяваше. Друг път те по няколко пъти на ден си разговаряха по телефона, срещаха се след работа и весели се прибираха в къщи. Какво се е случило сега? Надежда се обърка и продума, като се запъваше:

— За какво съм дошла ли? Както винаги… Какво ти е?

— Извини ме — каза Горин, като се упрекваше за невъздържаността си. — Сега нямам време за приказки. Зает съм. Ще закъснея.

Но Надежда не беше вчерашна. Тя се доближи до Горин, хвана го здраво за яката на ризата, раздруса го, сякаш искаше да покаже силата си, и каза решително:

— Хайде, говори какво е станало! В края на краищата аз жена ли съм ти или не? Нямам ли право да зная какво е станало с тебе?

Колкото и странно да изглеждаше, от това раздрусване Горин се поуспокои. Сякаш внезапно се бе появил командир, който поема върху себе си отговорността за дадени заповеди. Макар че всъщност не ставаше дума за някаква заповед. Всичко беше ясно.

В този момент отново иззвъня телефонът и веселият глас на Вера отговори: „Другаря Горин го няма и няма да дойде“.

Директорът дори се стресна.

— Чу ли? Няма го и няма да дойде.

— Какво е това? — учуди се Надежда, като погледна към бюрото. — Защо отговаря така?

— Наистина какво е това? Какво е това безобразие? Какво търси тук? — Той се доближи до бюрото, огледа телефона, проследи с поглед червената жичка, отвори чекмеджето и видя магнетофона. — А-а-а! — каза той със задоволство. — Поставили ми механичен секретар. Кой ли е наредил това? — Но тутакси си спомни в какво положение се намира, изтри с ръка лъскавата си глава и закрачи из стаята. — „Другаря Горин го няма и няма да дойде.“ Чу ли? Това е истина. Свърши се с другаря Горин.

— Говори де!

— Нямам време!

— Още сега ще ми кажеш всичко.

— За нищо на света.

— Ще кажеш.

Надежда се доближи отново до него и замахна леко с ръка. На Горин му се стори, че ще го зашлеви. Сините й очи станаха светлосини и зли — Надежда Горина не можеше да изживее такова непокорство.

— Говори!

И тя замахна с ръка.

Серафим Горин за първи път виждаше жена си такава. Той като че ли стана по-малък, сви се и извика:

— Недей! Да не си посмяла!

— Говори! — Очите на Надежда изпускаха искри.

Горин я изгледа плахо, пое тежко дъх и разбра, че ще трябва да разкаже всичко.

В дълбочината на душата си той дори почувствува облекчение: слабодушие бе проявил не той, не той отиде да се оплаква на жена си и да иска съвет и помощ, а тя го накара да стори това.

— Добре — съгласи се той неохотно, — все едно рано или късно… По-добре сега да разбереш всичко от мене, отколкото от разни жалки клюкари, които ще изопачат всичко. Нищо приятно няма да чуеш, но щом желаеш…

— Но ти си бил страхливец! — каза укорително Надежда. — Никога не предполагах…

— Пазя нервите ти.

— Можеш да не ги пазиш. Говори.

— Пристигна Максим Шайтан.

Той произнесе тези думи плахо, предполагайки, че ще изненадат жена му, но тя дори не мигна. Напротив, върху лицето й се появи сянка от подигравателна усмивка.

— Кой е пристигнал, какъв Шайтан?

— Мъжът на Мария Шайтан.

— Е, и какво от това?

— Нямаше го близо двайсет години. Заедно бяхме в концентрационния лагер.

— Че какво от това, много е приятно да срещне човек стар приятел.

— Приятел ли? Той е единственият човек на земята, който знае всичко за мене.

— Какво знае?

— Всичко!

Тази кратка дума беше произнесена така ясно, така убедително, че Надежда се уплаши.

Въображението й започна да рисува хиляди възможни оскърбления и безчестия, които са дебнели всеки човек в хитлеровите концентрационни лагери.

Всички тези мисли минаха мигновено през модно вчесаната главичка на Надежда и допускайки най-страшното, тя запита, като се запъваше:

— Да не са те завербували?

Серафим Горин се почувствува засегнат. В гърдите му се надигна благородно негодуване. Нима изживените заедно петнадесет години не са научили на нещо Надежда? Нима може да допусне нещо подобно?

— Да не си се побъркала? — запита я той. — Да ме завербуват. Как можа да допуснеш това? Как можа да го измислиш?

— Защо тогава се тревожиш? От какво се страхуваш? Какво знае Максим Шайтан?

Горин се двоумеше — да каже или не? Щом Надежда можа да допусне, че той е способен на такива отвратителни и недопустими неща като шпионаж, как щеше да посрещне тя онова, което е направил преди около петнадесет години? Не, той няма да й каже всичко. Той ще се самоубие, но ще направи това без излишен шум. Нека Надежда остане с убеждението, че той е съвършен и безкрайно честен човек и че дори една малка грешка, едно незначително петно в биографията му го лишава от възможността да живее. Не, той не може да й каже всичко.

Горин се изправи и като се мъчеше да гледа само големите си, космати ръце, каза:

— Имаше един миг на слабост в далечното ми минало. Един от тези мигове, за които е неприятно човек да си спомня и които не се забравят цял живот.

— Някаква подлост?

Що за навик да се задават такива въпроси, и то в момента, когато той има нужда от успокоение и ласка? Колко добре би било сега да се притисне до майчина гръд и някой да го погали нежно, милостиво.

Не, от Надежда той не може да очаква това. Тя мрази слабодушните и безволеви хора и смята, че човек винаги трябва да бъде твърд в отношенията си с другите. Искаше му се да избяга някъде далеч оттук, за да не мисли нито за страшния концентрационен лагер, нито за последните, щастливи и безоблачни петнадесет години. Но от Надежда е невъзможно да избяга, а още повече от себе си. Ще трябва да отговаря.

Той няма намерение да се оправдава, макар че в случая могат да се измислят много аргументи. Сега, след толкова години, за някого те могат да изглеждат убедителни, но Серафим Горин знае твърдо, че това е подла постъпка. А на Надежда той нищо няма да каже. Стига й толкова. Когато се застреля, тя ще узнае защо е постъпил така и положително ще се преклони пред неговата решителност и нетърпимост към собствените грешки. С такова петно е невъзможно да се живее — той е убеден в това.

— Струваше ми се, че миналото е изчезнало завинаги — каза Горин с печален глас, — а се оказа…

— Какво се оказа?

— Нищо хубаво. Дойде Шайтан и всичко отиде по дяволите. Не мога да разбера как е могъл да остане жив. Поисках му една седмица срок и той няма да ме излъже, познавам характера му…

— Защо ти е тази седмица?

— За да приготвя всичко, да сложа навсякъде ред. Да не мислиш, че това е проста работа? Знаеш ли колко неприятности могат да се случат, когато слиза от сцената човек като мене?

Той се мъчеше да убеди себе си в честността на собствените си чувства.

Решението му беше категорично, но в същото време в душата му се породи надежда за някакви непредвидени събития, която непрекъснато растеше и ставаше все по-осезателна, макар че той не си позволяваше да мисли за нея.

— Какво значи „слиза от сцената“? — запита Надежда Горина, все още неосъзнала цялата трагичност на положението.

— Много просто, ще сляза от сцената, както слизат от нея големи актьори. Разликата е само в това, че аз няма да се сбогувам със зрителите и няма да вдигам шум. Моята биография и моят живот трябва да останат чисти. След една седмица, точно във вторник, ще се раздаде случаен изстрел от моя пистолет и никой на света няма да ми попречи да сторя това — нито ти, нито широката общественост. Шайтан обеща да мълчи и ти също ще мълчиш. Така ще е по-добре… по-леко… Колко е страшно, когато миналото се изпречва пред тебе и трябва да отговаряш за него.

Това изречение кънтеше през цялото време в мозъка му като припев към всичките му мисли, то гореше като огън и нямаше никаква възможност да се отърве от него. Затова няма защо Надежда да го гледа с такива учудени очи. За миналото трябва да се заплаща и той ще заплати!

— Това ли е всичко? — запита сдържано тя.

— Нима това е нищо?

Той гледаше жена си, странно променения израз на лицето й и се маеше.

Тя сякаш не разбираше, че неговият живот се е разделил на две различни половини — преди и след идването на Шайтан. Какво става с нея? Защо си свива така устните? Какво се крие зад това — смях или плач?

А Надежда наистина не можеше да осъзнае положението. Тя виждаше пред себе си един сломен, обезверен човек, в живота на когото е станало някакво голямо нещастие. Но тя знаеше също, че Горин играе роля, без да вярва в дълбочината на душата си, че ще се самоубие.

Той ще е направил голяма подлост, но това не е фатално. Миналото губи от силата си, още повече че през време на съвместния им петнадесетгодишен живот тя не е забелязала нищо лошо в характера на Серафим Петрович. Напротив, той й изглеждаше по-добър от другите. Как да си обясни станалото?

Добре, че дойде Максим Шайтан. Сега Надежда ще знае по-добре цената на думите и мислите на своя съпруг. Ще знае, че той не е съвсем безупречен, какъвто и изглеждаше досега. Ще знае, че с твърдото си и трезво разбиране на живота, времето и положението тя е по-силна от него. Тя вече знае слабото му място…

Смешно й беше да гледа сега това едро подуто лице. От него лъхаше неподправено отчаяние и обида. Сякаш добрия и невинния й съпруг са обидили лоши хора и сега му се иска да чуе ласкави и утешителни думи.

Надежда разбра, че няма сериозно основание за безпокойство, и избухна във весел, неудържим смях. Тя се смееше, както се смеят хора, уверени в своите сили и правота. Понечи да спре, но не можеше. Изразът на мъжовото й лице предизвикваше нов изблик на смях, неудържим и непристоен.

— Млъкни! — извика Горин, ала Надежда дори не го чу.

Горин понечи да зашлеви жена си, която си позволяваше да се кикоти в момента, когато той е пред прага на смъртта. А пък той беше сигурен, че има вярна, предана жена, която разбира от един поглед всичките му болки, радости и тревоги.

Надежда веднага забеляза промяната в настроението му. Смехът й секна.

— Господи, никога не съм предполагала, че си такъв страхливец, паникьор и безхарактерен човек — каза тя, убедена напълно в правотата си. — Някой си бил пристигнал! Нещо бил казал! Плюй на всичко от най-високо място! Не съм късметлия и това е — продължи тя вече с друг тон. — Дръж за славата си, бори се за живота и щастието си, не го изпускай. Някой си бил дошъл, нещо бил казал. Това може да има значение само тогава, когато се изкачиш на трибуната и започнеш да се разкайваш. Само ти можеш да си създадеш неприятности и никой друг. Можеше да загинеш в този лагер, а ти оцеля и прекара щастливо цели двайсет години.

На този уплашен и съкрушен човек можеше да се въздейства само със строги думи.

Давещият се и за сламка се улавя. В очите на Горин пламна огънче и Надежда разбра, че най-страшното е минало. В дълбочината на душата си тя много добре съзнаваше, че не всичко е толкова просто, както можеше да изглежда на пръв поглед, че всеки може да бъде сполетян от опасност и неприятности, но трябва да отвлече мъжа си от мисълта за самоубийство. Лицето на Горин изгуби малко от отчаяния си вид.

— Мислиш ли, че няма да му повярват?

— Нищо не мисля. Не става дума — дали ще му повярват или не. Всякакви разговори за миналото са изключени завинаги. С твоята работа, с твоя ум.

— Само сърцето ти не ги е изключило — каза Горин.

— Червей, влечуго! — избухна отново Надежда. — Твоето държане никак не ме учудва. Ти си типичен мухльо, който може да направи някаква подлост, а след това плаче и застава в благородна поза…

— Това не е истина! Не говори така! Готов съм да заплатя скъпо това и ще го заплатя.

— Никога няма да направиш това! Няма да ти достигне смелост. Нищо не прави, никому нищо не говори, никъде не пиши, преди да се посъветваш с мене. Кога ще си дойдеш?

Този неизменен въпрос веднага го пренесе в атмосферата на ежедневието и постави всичко на мястото му. Като че ли животът тръгна по старому, като че ли нищо не се бе променило.

— Към шест часа имаме летучка — отговори виновато Горин.

— Добре, ще си бъда в къщи. Какво си се разкиснал? Запомни, нищо не се е случило, пък и да се е случило, никой няма право да знае. Лошо ми става, като те гледам. Толкова си…

Тя се извърна на високите си токове, размаха леката си копринена пола и излезе от светлия кабинет.

Горин поседя няколко минути на дивана, впил поглед във вратата, сякаш очакваше връщането на Надежда. След това отиде до бюрото и седна в креслото. Странно, когато те сполетява някакво нещастие, преставаш да се радваш и на най-скъпите неща. Ето и това кресло, сякаш не е същото, сякаш е станало по-твърдо.

Да, сега той трябва да поразмисли трезво. Как да се държи отсега нататък? Каква линия на поведение да спазва?

Откъм шосето се дочу тревожната свирка на бърза помощ. Горин дотича бързо до прозореца, но светлосинята кола бе изчезнала някъде зад новия цех.

„Да не се е случило нещо с Шайтан? — помисли Горин. — Нов, неопитен човек, не познава строежа, току-виж стъпил някъде…“

Това предположение му се стори доста привлекателно. Ако можеше Максим Шайтан да изчезне така неочаквано, както се бе появил. Горин внезапно осъзна, че от мисълта за евентуално нещастие с Максим до желанието му да подпомогне осъществяването на това нещастие има само една крачка. Ледени тръпки полазиха по гърба му. Не, той никога няма да стане престъпник. В наше време престъпленията се разкриват лесно и просто. Ще пострада само той. Той ще има кураж да насочи пистолета срещу себе си.

Но тази мисъл все пак беше привлекателна и Горин посегна за телефона.

— Чорнокут, защо е дошла бързата помощ на участъка?

— За Оксана Гаптовна. Припаднала е, сигурно апандиситът я е свил.

— Много добре, много добре — каза Горин, като сложи бавно слушалката, — много добре.

Той седна отново в креслото, опря пълните си и добре обръснати бузи върху ръцете и се замисли. Мислите пробягваха една след друга като сиви, нерадостни вълни, които плискат в брега…

„На този свят вероятно има много като мене, които биха искали веднъж завинаги да забравят миналото си — помнели Горин. — Ако не цялото си минало, поне един ден, един час или минута. Това минало го дърпаше надолу, не му позволяваше да се издигне нагоре и направи голяма кариера. И обратно, има много хора, които вече нищо не са, които не са способни за нищо, а живеят само с миналото си и им се струва, че са били изтъкнати и талантливи хора, а сега никой не цени заслугите им.“

Не. Горин не е от тях. Той още не е навършил петдесет и животът е пред него. Очаква го голям полет. Този завод прилича на голям трамплин, който ще даде сили на крилете му, за да се издигне във висините…

Но дойде Максим Шайтан.

Полетът му бе осуетен. Затова няма защо да чака да го извикат в партийния комитет и да му връчат, не дай боже, призовка за съда, след което… „В името на Украинската съветска социалистическа република…“ Не, за това е страшно дори да се помисли… В очите на всички хора той трябва да остане волев и кристално чист човек Никой след смъртта му не бива да каже за него лоша дума.

След смъртта ли?

Той се улови в това, че мисли за смъртта, сякаш след смъртта ще остане жив, сякаш това се отнася до съвсем друг човек.

„Кокетничиш със смъртта? — помисли той и тутакси отговори, за да убеди себе си: — Не, ще ми достигнат сили.“

Изведнъж звънна телефонът. Едва чуто зашумя моторчето в бюрото. „Другаря Горин го няма и няма да дойде“ — обади се звънливият глас на Вера.

— Не е истина, тук съм — извика Горин.

Проклета машина, като че ли нарочно го дразни именно сега, в този тежък момент, когато трябва да се бори и побеждава. Да се изхвърли веднъж завинаги, че и помен да не остане От нея. Но кой я е поставил тук?

Той съгледа жълтия бутон на бюрото, и го натисна с все сила, сякаш се нахвърляше срещу невидим враг. Вера като че ли изникна от земята.

— Викахте ли ме, Серафим Петрович?

— Аз съм тук и ще остана тук! — все още не можеше да се успокои Горин.

— Извинете, не ви разбирам. — Вера дори се стъписа.

Горин изгледа разтревоженото й личице и се стресна. Аман от тези нерви!

Той измери секретарката с изпитателен поглед и едва сега забеляза нещо странно в израза на лицето й. Девойката вече не приличаше на малко, весело и безгрижно зверче. Очичките й гледаха остро, будно, пълните й устни бяха свити, без никаква сянка на усмивка. „Нима е разбрала нещо?“ — помисли уплашен Горин, но тозчас се успокои — какво може да знае това хлапе.

— Искам да знам — каза строго директорът — що за машина е това и кой е наредил да се постави тук?

— Машината се нарича „механичен секретар“. Монтира я техник с наряд. Такива машини се поставят вероятно в кабинетите на всички директори на заводи и трябва да ви кажа, Серафим Петрович, че работата ми по нищо не се различава от работата на магнетофона, и затова ви моля да ме освободите. „Механичният секретар“ ще ме отмени напълно, а аз ще ида на строежа.

— При Кравченко?

— Не знам.

Всичко, което ставаше сега около Серафим Горин, се отразяваше в съзнанието му само в една светлина: какво отношение има то към него?

— Уплашихте ли се? — запита той строго. — На мене ми се струва, че няма защо да се плашите.

— И на мене така ми се струва — отговори девойката. — Само че преди смятах, че наистина съм необходима тук и че върша някаква работа, а когато поставиха тази машина… Вие бихте ли се съгласили да работите там, където би могъл да ви отмени един обикновен магнетофон?

— Глупав въпрос.

— А пък аз искам да се чувствам не като магнетофон, а като човек.

— Вера, какво става с вас? Нали сте моя секретарка, един вид дясната ми ръка. Нали вие отговаряте…

— Както виждате, магнетофонът върши тази работа не по-лошо от мене. Вие се убедихте в това.

Внезапно в съзнанието на Серафим Горин се породи ново съмнение. Защо тази машина е поставена тук точно в деня на идването на Максим Шайтан? Случайно съвпадение ли е това или вече го следят, подслушвайки всяка негова дума?

Дъхът му спря от тази догадка. Нямайки сили да се владее, без да се замисля, че механичният секретар говори на глас и че червената жичка, прокарана от кутийката до бюрото, не е скрита, той изхриптя:

— Защо са поставили тази машина тук, за да записва думите ми ли?

— Какво става с вас, Серафим Петрович? — извика слисано Вера.

И Горин осъзна безсмислеността на подозрението си. Но защо това се случи именно днес, а не вчера или утре?

Той изгледа смутено Вера и изведнъж, спомнил си нещо, запита:

— А вие защо сте тук?

Вера го изгледа с недоумение.

— Извинете, но още съм ваша секретарка.

— Зная. Бяхте моя секретарка и ще останете такава. Не мислете, че съм загубил ума си и ще освободя един ценен работник. Питам ви защо сте тук?

— А къде трябва да бъда?

— Къде трябва да бъдете ли? На третия участък. При другаря Степан Кравченко. Вашият уважаем баща Максим Шайтан се завърна и отиде там. Хайде де, защо стоите?

Вера пребледня, олюля се и едва не падна.

— Нима мислите, че след такава шега ще остана да работя при вас? — каза тя, като се запъваше.

— Шега ли? — изрева Серафим Петрович. — Ей дотук ми дойдоха твоите шеги — отговори Горин, като допря длан до устните си. — Хайде де, какво стоиш? Тичай!

— Серафим Петрович!

— Тичай, казвам ти!

Вера вдигна малките си ръце и ги притисна до гърдите.

— Знаете ли… Ако това е шега…

— Какво ще направиш, ще ме убиеш ли?

— С това човек не бива да се шегува.

Той изгледа личицето й, забеляза непознатия израз на светлосивите й, леко присвити очи и помисли, че в изблик на омраза това люто зверче може да направи всичко…

— Тичай по-бързо. Баща ти наистина се завърна. Тичай!

— Той ли беше тук?

— Той. Тичай.

Вера му повярва и без да се колебае, изскочи като стрела от кабинета. Тя се препъна на прага и извика: „Извинете!“, хлопна вратата и изчезна.

„За едни нещастие, за други радост. Но дали появата на Максим Шайтан ще донесе изобщо радост на някого? Не е ли преждевременна радостта на тази мила девойка?…“

Да-а, сега всичко трябва да се обмисли спокойно. С какви средства трябва да се брани? Той имаше всичко: пари, млада, красива жена, положение… Липсваше му само спокойствие Сянката на забравеното минало го преследваше първите няколко години, след това започна да се топи, но не го оставяше.

Дано се оправи някак си с Шайтан, в края на краищата думите на един човек не са от голямо значение. Хората бързо ще ги забравят. Но щом се е завърнал Шайтан, могат да дойдат и други. В такъв случаи той непрекъснато ще живее в тревога, очаквайки появата на Фьодоров или Гаприндашвили. Не, той не може да живее така. Но какво да прави? Какво да прави?

Вратата се отвори без почукване. В кабинета влезе Михайло Кравченко и каза:

— Вера, аз звънях, машината работи прекрасно.

Серафим Горин стана от масата, страшен и гневен. Ето кой е поставил тук магнетофона! Той си знаеше, че това е работа на Кравченко.

— Вера ли ти трябва? — изсъска той с пяна на уста.

— Ох, извинете — стъписа се уплашеният Михайло.

— Не е тук твоята Вера. Тичай подире й на третия участък.

— Защо пък трябва да тичам?

— Там ще узнаеш — едва се сдържа Горин и добави с друг, спокоен тон: — Кажи на баща си да не се радва много.

— Защо пък трябва да се радва?

— Там ще разбереш. Отивай.

— Още един път се извинявам — каза Михайло и излезе.

„Как могат да бъдат щастливи хората на този спят?“ — помисли Горин.

Зазвъня телефонът, той погледна нататък и без да чака отговора на машината, стовари със страшна сила юмрука си върху бюрото, не знаейки върху кого да излее яда си. Магнетофонът заговори с гласа на Вера и секна.