Вадим Собко
Десет дни щастие (4)

Трета глава

Вечерта ги завари в просторния апартамент на третия етаж. Прозорците гледаха на запад и от това всички стаи бяха изпълнени с бледа светлина. Най-голямата стая в този апартамент беше приспособена за столова и гостна, втората — спалнята — беше на Мария, а третата, най-малката, принадлежеше на Вера. В столовата — голяма стая с врата за балкона — имаше пиано, маса, библиотека и мек диван. Над пианото висеше голям портрет на младия Максим Шайтан.

Голям мек килим, нашарен с екзотични папратови листа, червени пеперудки и синкавозелени птици, покриваше почти целия под.

Мария и Вера седяха една до друга на дивана, а Шайтан се разхождаше неуморно от единия ъгъл до другия, като се натъкваше ту на масата, ту на барчето с телевизора. Той говореше с нисък глас и човек можеше да остане с впечатление, че разказва за своя живот не на жена си и дъщеря си, а на себе си.

— И ето — говореше той бавно, сякаш подбирайки следващата дума, — върху танка избухна фаустпатрон и след време аз дойдох на себе си в един немски полеви лазарет. Бях половин човек, — така ме бе оглушил и осакатил този фаустпатрон. Всъщност това е цялата история. Цели осемнайсет години ме лекуваха бавно и упорито. Как го виждате, аз съм почти здрав.

— Но нали си дошъл завинаги? — стресна се Вера.

— Виж, това не зная и сигурно никой не знае. Ще видим. Скоро ще стане ясно. Такива като мене лекуват само на едно място на земното кълбо…

— Там, където си бил?

— Да.

— А след това ще дойдеш ли завинаги?

— Не знам. Сега ми дадоха виза и позволително за един месец. Нима това не е най-главното?

— Да, разбира се. Отсега нататък ще те чакаме, сигурни, че ще се завърнеш завинаги. Сега ще можем да си пишем. Това е вече съвсем друго Скоро ще оздравееш окончателно! Нали?

— Да.

Той произнесе тази дума, знаейки със сигурност, че това никога няма да стане. За тези няколко часа жена му и дъщеря му не му станаха по-близки. Беше му интересно с тях и нищо повече. Да можеше да се върне поне една малка част от паметта му, тогава той щеше да знае повече за себе си и разговорът би бил по-интересен.

След малко вниманието му се насочи към пианото.

— Каква марка е?

— Това е нашият стар Шрьодер — отговори замислена Мария, — тук нищо не се е променило. През време на окупацията у нас живя Агрипина Степановна. Тя почина през четирийсет и осма На осемдесет и една година. Старичка беше.

— Да, старичка — отговори Максим, без да се мъчи да си припомни коя бе тази Агрипина Степановна.

— Искаш ли да посвириш? — запита Мария — Твоите ноти са ей там, отляво.

Той взе една голяма папка с изтъркани корици. Личеше, че едно време някой е обръщал внимание на тези ноти. Имената му бяха непознати: Бетовен. Вагнер, Чайковски. Глинка. Той нищо не знаеше за тях, но не смееше да издаде неосведомеността си. Остави внимателно нотите, отвори капака на пианото, погледна белите, сякаш от мрамор направени, клавиши, сложи ръка върху тях, но пръстите му не усетиха трептенето на струните; вероятно всичко беше безвъзвратно забравено.

— После ще посвирим — каза тихо той и затвори капака с чувство, сякаш затваряше капак на ковчег. — Вера свири ли?

— Разбира се. И то доста прилично — Ще следва в… Как се казва?…

— Консерватория? Не, тя иска да стане химик, казва, че това е най-перспективната наука. Но за да постъпи в института, необходим е двегодишен стаж и затова отиде при Горин.

— Не желая да оставам повече при него… — каза Вера.

— Добре де, ще ти намерим друга работа — съгласи се майка й. — Пък можеш изобщо да не работиш. Изпитите не са толкова леки, но аз съм сигурна, че ще ги вземеш…

— И аз съм сигурен — обади се Шайтан, като запрелисти отново нотите.

Той не знаеше как да се държи, какво да прави и затова търсеше спасение в дребните неща, като се бавеше нарочно, за да намери изход от положението.

— Бетовен — прочете тихо той (в дома на госпожа Таубе никога не се споменаваше името на Бетовен).

— Да, Вера много добре изпълнява „Лунната соната“.

— За бога, недейте! — Вера дори подскочи на дивана. — После ще ви посвиря, сега нямам настроение.

— Добре, после — съгласи се Максим, като разглеждаше портрета на Бетовен — тънките му устни, високото чело и вглъбените му очи.

Разговорът не вървеше. Като че ли трябваше да подбира всяка дума. Все по-често настъпваха паузи.

Но да се мълчи също беше неловко и затова Вера каза:

— Къде е багажът ти?

— В хотела.

— Да го донеса ли?

— Недей — отговори Максим.

— Защо? — учуди се Мария.

— Сам ще го донеса. Куфарът ми е доста голям.

Той не знаеше дали изобщо ще се върне тук, ако отиде за куфара, пък и не искаше да мисли за това. Сега му беше спокойно на душата. Мълчанието не му досаждаше. Полека-лека всичко ще се нареди само по себе си.

Неочаквано иззвъня телефонът.

Максим се усмихна и погледна Мария.

— Да се обадя ли? Мария също се усмихна.

— Обади се.

— Моля — каза плахо Максим и добави разочаровано: — Затвориха.

— Сигурно са помислили, че е грешка — обади се весело Вера. — Ха-ха!

Телефонът иззвъня отново.

— Видя ли? — каза Вера.

— Моля — обади се отново Максим, доволен от тази игра. — Не, не сте сгрешили. Това е домът на Шайтан. Кой е на телефона ли? Максим Шайтан. Да, мъжът на Мария. Да, завърнах се. Благодаря. Тебе търсят — и той кимна на Мария.

— Моля — Мария взе слушалката, като продължаваше да се усмихва. — Аз съм. Да, това е мъжът ми. Благодаря. — Настъпи продължителна пауза. Лицето на Мария доби отново суров, властнически израз. Тази промяна учуди Максим и той разбра, че познава много малко жена си.

Мария изслуша всичко докрай, сетне каза:

— Чуй какво ще ти кажа, Илиодор Якимович, остави тия приказки. Семейните ми работи нямат нищо общо с това. Ако ролгангът не бъде готов утре до петнайсет часа, да му мислиш. Вие много добре ме познавате. Да знаете, че прошка няма да има. Имате достатъчно време. Желая успех. — И сложи ядосана слушалката. — Същински заплес с обективни причини.

Тя посегна за големия тефтер на масата и започна да смята нещо с молив.

— Много ли се страхуват подчинените от майка? — попита дяволито Максим дъщеря си.

— Да се страхуват ли? — Вера помисли миг-два. — Не, обаче не смеят да не изпълнят нарежданията й.

— Какво си бъбрите вие там? — запита Мария, като се откъсна от сметките си.

— За тебе — засмя се Вера. — За какво друго бихме могли да говорим.

Мария захвърли тефтера на масата, а Вера каза:

— Чуйте, скъпи ми родители, не ви ли се струва, че в нашето държане има нещо нередно? Вярно, случаят е особен, но все пак има нещо ненормално. Вместо да се радваме, да се веселим, та цялата къща да трепери, ние… Защо не поканим гости?

— Не, днес не бива да се канят гости — обади се загрижена Мария.

— Да, днес не бива — съгласи се Максим.

Вера се обърка.

— Искаш ли да чуеш как свиря?

— Много — отговори Максим.

Вера седна на пианото и отпусна ръце върху белите клавиши. Чу се музика от „Егмонт“, едно от най-бурните и най-вълнуващите произведения на великия композитор. Тя зовеше за подвиг, роптаеше, надсмиваше се над победения враг и същевременно празнуваше победата. Вера обичаше тази музика, тя се унасяше в нея и тези героични и вълнуващи акорди намираха отзвук в душата и. Странно, как можеше тази малка, нежна девойка, която сякаш се опираше със здравите си и гъвкави пръсти върху чернобялата клавиатура на пианото, да предизвика такъв поток от звуци? За миг тя дори забрави за необикновеното събитие на деня…

След малко Вера хвърли поглед към дивана и спря да свири. Баща й и майка й изобщо не и слушаха. За тях това беше най-удобният случай да се отдадат на мислите си. Те положително размишляват върху тази неочаквана среща и изгубените двадесет години, върху бъдещето и миналото, но не и върху Бетовен.

— Стига — извика обидено Вера. — По дяволите пианото, щом не ме слушате!

Мария и Максим не възразиха.

— Чуйте какво ще ви кажа, уважаеми родители — заяви Вера, като затвори с трясък капака на пианото, — досега за такива случаи човечеството не е измислило нищо по-хубаво от виното. Никак не ми се искаше, но се налага да спазваме традициите, „Веселие Руси питие есть“^[1]. Затова дайте ми пари, за да изтичам до гастронома за шампанско.

— Ти си права — усмихна се Мария, — по този случай сам бог е наредил да се пие. Ето ти пари, тичай!

— Хайде, развеселете се, засмейте се поне малко — подкани ги Вера. — Че като ви гледам — сърцето ми се свива от мъка. Разбирам, много добре разбирам, че сте отвикнали един от друг и се чувствате като чужди. Но всичко ще мине, а ще остане само радостта, най-голямата радост на земята! Ей сега ще се върна, не тъгувайте без мене. — И тя излезе тичешком от стаята, само полата й се мярна зад вратата.

— Добро момиче — каза Максим. — Странно нещо е животът, човек никога не може да предвиди каква изненада може да ти сервира. Обикновено хората си поднасят предмети, а се оказва, че може да се подари и дъщеря…

— Да — отговори замислена Мария.

Тя отговаряше механично, унесена в нещо друго, нещо много важно, и тази мисъл се превърна в тих, тъжен въпрос:

— Добре ли ме помниш, Максиме?

— Да — не съвсем уверено отговори той и целият се превърна в слух в очакване на нов въпрос.

— Прегърни ме — Мария се доближи до него, той също стана от дивана, прегърна я плахо като съвсем чужд човек и изведнъж се стресна.

— Какво ти е? — разтревожи се Мария.

— Нищо.

Той я прегърна още по-силно, целуна я, усещайки ясно ръцете й, устните й, тялото й. Това чувство бе толкова рязко, че той едва не охна, и отпусна бавно ръце. След това изгледа смутено Мария и се усмихна.

— Знаеш ли, странно, дори ръцете ми нищо не са забравили.

— Ами сърцето ти? — попита тихо Мария.

Максим не знаеше какво да отговори. Сега никак не му се искаше да лъже, макар че в утвърдителния отговор нямаше да има някаква особена лъжа. Той просто още не може да дойде на себе си, сякаш новите чувства нарушаваха строгите, заповеди на Елза Таубе и разваляха целия план, заради който бе дошъл в Светлоград. Защо пък разваляха? Напротив, Елза подчертаваше необходимостта да се срещне с роднините си…

Но животът се оказа много по-сложен, отколкото предполагаше Шайтан. Той беше сигурен, че такива чувства като любовта, дружбата и милосърдието са изчезнали завинаги от съзнанието му. Без тях се живееше по-просто и по-лесно. Какво по-хубаво от това: командирът дава заповеди, той отговаря за изпълнението им.

А изведнъж се установява, че бронираните врати, зад които се бяха скрили тези чувства, не са толкова здрави и нищо не е в състояние да ги задържи.

— Добре правиш, че мълчиш — каза Мария, — всичко това е толкова сложно и вероятно ще трябва да започнем отначало. В живота нищо не може да се върне: нито времето, нито младостта, нито надеждите. Дори чувствата. Ела тук, седни до мене.

Максим се доближи послушно до нея. Слънцето вече преваляше високата стена на съседния дом и в стаята се възцари мек полумрак. Той сякаш предразполагаше към тих, приятен разговор.

— Седни по-близо — подкани го Мария, — седни да ти се нагледам. Зная, че сме поостарели за любов, но въпреки това чувствам се като влюбена. Сърцето ми прелива от щастие. Дори ако това щастие е кратковременно, пак заслужава да дадеш живота си за него… Едва сега осъзнах, че през цялото време съм живяла в очакване на този миг, на тази среща. Това мъчно може да се обясни.

Тя се умълча, загледана унесено в лицето на Максим, сякаш се опитваше да прочете в дълбоките му бръчки нещо потайно, понятно само на нея…

— Поостарели сме — думите й се лееха тихо и бавно, — не сме старци, разбира се, но все пак… Ти си същият красавец и прошарената ти коса дори ти върви. Може би някой друг мисли другояче, но за мене ти винаги ще бъдеш най-красивият — млад, чернокос…

Отново настъпи продължителна пауза. Полумракът стана още по-гъст и приятен.

— И кой знае защо си спомням за най-големия, най-щастливия ден — деня на нашата сватба. Спомняш ли си как приятели ни изпращаха до гражданското отделение? Тогава Петро Соколов (той загинал някъде край Берлин) пееше като псалт с басовия си глас: „Гряди, гряди, голубице!“^[2]. Помниш ли?

— Да — отговори тихо Максим.

— Странно нещо е животът. Когато седнахме на сватбената трапеза, изпихме първата чаша и гостите завикаха „горчи“, дойде един войник и ти връчи повиквателната. Ние го поканихме на трапезата и му предложихме да пие за нашето щастие. А след една седмица ти замина… След това изминаха няколко месеца, започна войната, но на мене ми се струва, че войната започна същата вечер.

В стаята стана още по-тъмно, мракът — непрогледен и приятен — изпълни цялата стая.

— Помниш ли как Галя Коршунова ни гледаше тогава на карти?

— Да — отговори механично Максим.

Думата „помниш ли“, която така често употребяваше Мария, му беше крайно неприятна. Тя сякаш подчертаваше, че той е забравил много предмети, които е срещал през дългия си и интересен живот; това започна да го дразни и Шайтан забеляза с учудване — нима такива дребни неща могат да бъдат от значение?

— Помниш ли — каза тя, — помниш ли оригиналната карта, която излезе тогава?

И на Максим неочаквано му се дощя да играе на карти. В едно тесте има само тридесет и шест карти. Нима няма да спечели, ако назове сега някаква карта? Естествено тузовете и царете не могат да бъдат наречени оригинални, дамите също. Значи, от тридесет и шест остават само двадесет и четири карти и шансът му да спечели е още по-голям. Да се опита ли?

Едва тази хлапашка прищявка се породи в сърцето му, той я подтисна с голямо усилие на волята си. Шансът му беше много малък. Пък и какво би могъл да спечели в случая? Нищо. Мария дори нямаше да забележи, това нямаше да и направи никакво впечатление. А ако загубеше, щяха да се разкрият много неща. Загубата положително нямаше да остане незабелязана. Странно, как можа да му дойде на ум тази недопустима хлапашка идея? Странни мисли. Интересно, дали някогашният Максим е могъл да си позволи нещо подобно?

Сега ще трябва да се измъкне деликатно от това положение. Лошото е това, че той понякога не може да разбере истинските си желания и в стремежа си колкото се може по-бързо да промени външно спокойния, изпълнен с мили спомени и лирични отстъпления разговор, той стана от дивана, засмя се тихо й каза:

— Карти, хиромантия, пророчески сънища! Не вярвам нито в картите, нито в хиромантията, нито в сънищата, нито в кихането, нито в граченето на птиците — така, струва ми се, се казва в една приказка.

Тази приказка той бе чел съвсем неотдавна когато учеше език, и тя му хареса много.

— Да — отвърна Мария, — това е много хубава приказка. Запали, моля ти се, лампата. Знаеш ли, аз дори не усетих кога се мръкна. Каква хубава вечер…

— А къде е ключът? — озърна се Шайтан.

— На същото място. Не помниш ли, ти сам го премести на времето там.

— Аха, така е — рече колебливо Максим. — Хайде да поседим още така.

— Добре — съгласи се Мария.

Максим не можа да разбере дали Мария е забелязала вълнението му. Пък може да се преструва, че нищо не е забелязала. Да, той трябва да бъде много внимателен, трябва да обмисля всяко свое движение, всяка дума…

Но не е ли по-добре да признае всичко, да каже истината, че фаустпатронът му е отнел паметта и го е превърнал в човек, който по нищо не се различава от малко дете, което не знае дори собственото си име, не знае какво е лъжица… Защо не си признае?

Не, професор Таубе нищо не му е казвала за това. Тя определи точно какво трябва да говори и прави. А Елза Таубе нищо не забравя.

— Добре, да поседим — каза Мария. — Седни по-близо. Изпитвам някакво особено чувство, когато си до мене, и тъмнината като че ли е по-приятна.

— Да — каза Шайтан.

— Станал си удивително мълчалив. Войната ли те промени така?

— Сигурно.

Тя притисна главата му до гърдите си и той притаи дъх, смутен от нейната ласка.

— Да знаеш как те обичам — каза Мария, като милваше с ръка прошарената му коса, Максим понечи да каже нещо, да се освободи от нежната прегръдка, а след това помисли: „Защо трябва да се отказвам от тази радост? Кому може да навреди това?“ Самата тази мисъл беше вече нарушение на наредбите на Елза Таубе, но в този момент не му се искаше да мисли за професора. Изстиналото сърце на Максим Шайтан, който дълги години се занимаваше само с военни упражнения, жадуваше за ласка.

Звънецът в антрето стресна Мария.

— Вера се връща — каза тя, като пусна главата на Максим.

— Да отворя ли? — запита Шайтан, който все още беше под властта на Мариините прегръдки.

— Недей, аз ще отворя.

Мария Григоровна стана от дивана, запали лампата (Максим нарочно проследи движението на ръката й), оправи косата си и като му се усмихна смутено, излезе.

Максим остана на дивана. Той не мислеше за затаените чувства, които тлеят и в най-закоравялото човешко сърце. Тези размисли бяха прекалено сложни за него, но той усети много добре силата на Мариината ласка и някакво раздвояване на мислите и поведението все повече го гнетеше, защото не беше никак лесно да играе ролята, определена от професор Таубе.

Нищо, сега ще дойде Вера, ще пийнат шампанско и всичко ще се забрави.

Вратата изскърца и на прага неочаквано се показа лъскавата плешива глава на Серафим Петрович Горин. Появата му смути Максим. Никак не му се искаше да види сега Горин.

Но се налагаше да бъде учтив, още повече, че знаеше какви са отношенията между Горин и Мария.

— Акхи, акхи — изкашля се Горин, сякаш се канеше да държи голяма реч. — Извинете за моето, така да се каже, самоволно нахлуване. Неканеният гостенин е по-лош от татарин, така гласи народната мъдрост, но трябваше да дойда. Разбирате ли, това е много важно за мене…

— Имате още много време на разположение, всичко си остава така, както се разбрахме — каза сухо Максим.

— Да, разбира се, аз много добре помня нашата уговорка и ценя високо вашата точност. Аз наистина имам доста време, но…

Той спря да говори, погледна Максим, сетне Мария Григоровна.

— Преча ли ви? — запита Мария.

— Мария Григоровна, как можахте да помислите това? Кому можете да пречите вие в Светлоград? Просто ми са необходими три минути за мъжки разговор. Както казват, на четири очи.

Мария Григоровна хвърли поглед на мъжа си. Какви отношения може да има между него и Горин? Някога те са били в един лагер… Странно, защо я смути това посещение?

— Заповядайте — каза тя и тръгна към вратата. Сетне се спря на прага и се озърна. Максим й кимна с глава, като присви успокоително очи.

Мария излезе. Горин дръпна дръжката, за да се увери дали вратата е добре затворена, доближи се до Максим, пое дъх като спортист, който се готви за рекорден скок, сетне отново пое дъх и каза решително:

— Дойдох, уважаеми другарю Шайтан, за да ви кажа, че съм променил решението си. Нашата уговорка е невалидна.

Тези думи не направиха никакво впечатление на Максим.

— Много добре — каза той, — щом си го променил.

— Какво значи „много добре“? — Очите на Горин пламнаха. Той очакваше всичко друго, но не и такъв отговор. — Какво значи „много добре“?

— Много добре, щом си променил решението си.

— Какво ще правите сега?

— Нищо.

Горин не очакваше такъв отговор. Ако Шайтан почнеше да протестира, да възразява, това би било в реда на нещата и Серафим Петровия щеше да знае как да постъпи. Но при това положение всичко се променя. Той се усъмни дали не е допуснал някаква грешка и с това да е дал козове в ръцете на Шайтан. Нищо обаче не му идваше на ум и само за да не мълчи, Горин запита:

— Нищо ли?

— Нищо — потвърди спокойно Максим.

О, не, Горин е врял и кипял и Шайтан не може го измами. Но защо е толкова спокоен? Едва ли е решил да мълчи и да не си отмъсти за някогашното предателство. Такава възможност просто не се побираше в главата на Горин.

— Е, да — заговори арогантно той, — утре ще идете в партийния комитет, ще разправяте различни басни, приказки и небивалици, всичко това ще изглежда доста сензационно, но имайте предвид — там няма да ви повярват. Да, няма да ви повярват! Повтарям — няма да ви повярват! Аз съм Горин. Директор на завод. Човекът, който след две седмици ще започне да произвежда тръби с голям диаметър, така много необходими на страната ни! И неочаквано се явявате вие и започвате да давате компрометиращ материал. Кой сте вие? Къде сте били през тези исторически години, когато строихме основите на комунизма? Кому ще повярват? На вас или на мене?

— На вас — отговори спокойно Максим, без да проявява интерес.

Горин погледна в безразличните му очи и внезапно се почувствува като мишка пред котка. Той не можеше да допусне, че Шайтан не се интересува изобщо от него, от някогашното му предателство.

— Подигравате ли се? Кой ви е дал право да се подигравате със съветските хора?

— Не съм и помислил да се подигравам. Просто съм убеден, че ще повярват именно на вас, директора.

— Аха — кипна Горин и от устата му се разхвърчаха слюнки, — знам откъде идва всичко. Това е работа на Кравченко, той е набелязал линията на вашето поведение. Затова трябва да ви предупредя, другарю Шайтан, че Степан Иванович Кравченко не е човекът, с когото трябваше да се свързвате. Той не е реабилитиран, не е амнистиран, а сега нашето правосъдие е справедливо. Няма го вече култът. Кравченко получи заслуженото.

— Нима? — попита Максим.

Горин му беше противен, но той не желаеше да издава чувствата си. Той нямаше някакви особени симпатии към стария Кравченко, но на света съществуваше и младият Михайло Кравченко, на когото Максим Шайтан желаеше само добро.

Думата „нима?“ беше за Горин като гръм от ясно небе. Най-после проклетият Шайтан изплю камъчето! А се преструва на хрисим. Кой знае какъв добре разработен план се крие зад това негово равнодушие.

Серафим Петрович разбра, че нищо няма да излезе от неговия замисъл. Шайтан положително има големи козове в ръцете си. И това вероятно не са празни приказки, а веществени доказателства. Не ще и дума, той е имал време да се приготви за тая среща. Дълги години се е спотайвал, лекувал се е някъде, кроил е планове, за да дойде и притисне Горин до стената. Всичко е пресметнал, нищо не е пропуснал.

Не знаейки какво поведение да държи, Горин започна да хленчи.

— Брей че подлец — заговори той с тънък, плачевен глас, — стъпи ми на врата и отгоре на всичко се подиграва. Зная литературните ти способности, чел съм дописките ти във вестниците, способен си така да окарикатуриш човека, че и родната му майка не го познае…

„Значи и във вестниците съм писал“ — помисли Максим.

— Ще ме окарикатуриш, нали? — продължи Горин, за да откопчи нещо положително от Шайтан.

— Не зная — все така неопределено отговори Максим.

— Какво значи — „не зная“? — едва ли не подскочи Горин. — Кой, римският папа ли знае?

— Както намеря за добре, така ще направя.

Горин се запъна и млъкна за миг. Значи, всичко зависи от желанието, а това чувство не е нещо постоянно. Може би зад тези думи се крие някакъв благосклонен намек?

— Не може ли по-ясно?

— А нима и така не е ясно? Сега намекът беше явен. Стига се е колебая и размислял, все едно друг изход няма. Смело напред. Никой не ги подслушва, вратата е затворена и в краен случай винаги ще може да се откаже от думите си.

— Струва ми се, че разбрах намека ти… — каза Горин, като пресмяташе всяко свое движение и дума. — Имаш нужда от пари… Много пари… Колко искаш, за да мълчиш?

Той произнесе тези думи със страх и дори се стъписа, но и това предложение не направи впечатление на Максим. Напротив, той стана още по-спокоен. Всичко се развиваше така, както трябваше. Преди да замине, на последната инструкция професор Таубе му каза: „Напълно възможно е, тринайсти, някой да се опита да ви подкупи, пазете се много от такива хора, защото те са най-опасни“. Той трябва да й благодари. И може би именно благодарение на това предупреждение Шайтан изпита дълбоко отвращение към Горин. Той презираше този дебел и плешив човек, който положително се държи високомерно с подчинените си, и в същото време се досети защо Елза Таубе го е предупреждавала за евентуална опасност. Такъв човек като Горин е способен на всичко, дори на убийство…

Той ще трябва да разбере какво точно е станало на времето в техния лагер. Да запита за това Горин беше невъзможно. Какво да прави тогава? Кравченко естествено ще напише всичко, но това няма да е достатъчно. Жалко, че е отвикнал да мисли…

Е добре, той има още достатъчно време, а сега трябва да свърши с разговора.

— Колко даваш? — запита той. — Хиляда, десет хиляди?

— Не, десет са много…

— Пазарлъци ли ще правиш? Нямам нужда от парите ти. Сега можеш да бъдеш сигурен, че няма да те пожаля. Всичко ще напиша. Отначало, когато ми поиска една седмица срок, помислих, че си смел човек и че заслужаваш уважение… Стори ми се, че си станал по-добър… А се оказва, че си станал сто пъти по-лош, по-подъл…

— Ще ме обадиш ли?

— Да.

— Значи, остава ми само едно?

— Не, ти няма да имаш кураж да посегнеш на себе си. Ще те изправят пред съда, а ти ще рониш сълзи и ще скимтиш: „Простете, двайсет години са се изминали оттогава…“

Серафим Горин се почувствува излъган в най-добрите си надежди. Да, никой няма право да се съмнява в неговата смелост. Той ще докаже това, ще докаже, колкото и скъпо да му струва…

— Ти не ме познаваш — извика Горин — и да не си посмял да говориш така! Серафим Горин винаги е плащал скъпо, ще заплати и сега. Без да мигне, ще заплати с кръвта си за грешките на зелената си младост. Във вторник вечерта…

— Нищо няма да стане във вторник вечерта — прекъсна го Максим, — аз вече много добре познавам душичката ти. Няма да имаш кураж да вземеш пистолет и да го насочиш към собственото си сърце. Виж, ако е за някое чуждо… — Той си спомни отново професор Елза Таубе и последните й поучения и добави уверено: — Виж, ако е за нечие чуждо сърце, положително ще ти достигнат сили. Отсега нататък ще трябва да внимавам. Но за всеки случай искам да те предупредя, за да не направиш още една подлост: още днес ще седна, ще напиша всичко, ще го сложа в един плик и ще го скрия така, че един ден хората да го намерят. Ако нещо се случи с мене, всички ще знаят кой е направил това и защо… А във вторник вечерта всичко ще унищожа…

— Защо във вторник? — изтръгна се неволно от гърдите на Горин. Той нито за миг не се бе замислял сериозно да умира, играеше си със смъртта, кокетничеше със себе си и с другите — вижте, един вид, колко съм смел, колко съм благороден, защото заплащам с кръв грешката си…

Максим се намръщи от отвращение и не каза нито дума. Серафим разбра грешката си, но беше вече късно: думата не е врабче, хвръкне ли — не можеш я хвана. Домъчня му много за себе си.

Убедил се, че няма сила, която да накара Максим Шайтан да мълчи, Серафрим Петрович започна отново да хленчи:

— Брей че проклетник, стъпи ми на врата и не ми дава да дишам. Всичко наоколо е затворил, една пролука не е оставил, всички дупчици е запушил с кълчища. Ще загинеш като муха, Серафим Горин. Иди си в къщи, нещастнико, стреляй в сърцето си и никой няма да се заинтересува за тебе. И на всичко отгоре говорим, че строим комунизъм и че човек за човека е брат.

Максим мълчеше: той знаеше с положителност — Серафим Горин няма да се застреля. Друга мисъл не оставяше на мира Шайтан — какво бе станало там, в лагера? Как да узнае това?

Той гледаше отчаяния Серафим Горин, който бе тръгнал да си върви, надявайки се, че Шайтан ще го спре, ще го съжали и ще му прости всички прегрешения.

— Стой — каза Шайтан.

Горин остана закован на мястото си, убеден, че това е спасението. Откъде идеше това убеждение, той не знаеше, но вярваше със сигурност в него.

— Отказа ли се? — запита той и очите му светнаха от надежда.

— Да се откажа ли? Не. Искам да проверя още един път дали си човек…

— На всичко съм съгласен… За сетен път ще се убедиш, че Серафим Горин умее да цени дружбата, че винаги се отплаща за сторена добрина. Скоро ще се убедиш в това…

— Добре, ще видим — каза неопределено Максим.

— На всичко съм съгласен, говори, заповядай.

— Добре — продължи Максим, като произнасяше натъртено всяка дума. — Ще идеш в къщи, ще седнеш на масата и ще опишеш всичко най-подробно. За лагера, за всеки от нас, за своята подлост… Ще напишеш и ще ми го донесеш. Така ще мога да разбера какъв човек си ти. И тогава ще реша какво да правя с тебе.

— Искаш да ми стъпиш на врата с документ ли? — ахна Горин. В неговата представа тази заповед можеше да бъде продиктувана само от дълбоко обмислено коварство.

— Има ли значение — с документ или не?

— Да, прав си, прав си. Но това значи да ти стана роб! Тогава ще можеш да правиш с мене, каквото пожелаеш.

— Не, от роби нямам нужда, нито имам намерение да те шантажирам, много по-просто и лесно е да ти взема пари. За мене е важно да разбера човек ли си ти или не. Всичко зависи от тебе. От това, доколко честно ще опишеш всичко. Не забравяй, че аз съм осведомен като никой друг…

— О, в това не може да има съмнение — отвърна Горин.

Сърцето му пееше от радост. Максим казва истината, той няма да го шантажира, а изпълнението на присъдата положително се отлага. А щом се отлага с една седмица, значи ще може да се отложи и с един месец, с цяла година, завинаги. Максим Шайтан го е съжалил — това е сигурно. Горин ще опише всичко, той няма да скрие нито една подробност. Той ще напише цялата истина, само истината, но в изгодна за него светлина. Щом Максим му обеща да не го предаде, той може да му повери и най-страшната си тайна.

— Не забравяй, Серафим Горин, че това е последният ти шанс в живота.

— Мога ли да помисля? — отговори Горин, страхувайки се да не сгреши и надявайки се да откопчи нещо от Шайтан, макар че в душата си се бе съгласил с искането му.

— Цялото време до вторник е на твое разположение. Можеш да мислиш, можеш да пишеш, можеш…

— Какво „можеш“?…

— Каквото пожелаеш. Но не забравяй предупреждението ми, защото и аз ще запиша всичко…

— Защо ми казваш всичко това?

— Защото чувствам, че си способен да ми напакостиш.

— Как можа да допуснеш това? Как не те е срам?

— Мога. Край. До вторник.

Влезе Мария. Разговорът според нея продължи много дълго. Тя хвърли поглед към мъжа си, сетне към Горин, който, изтриваше с кърпичка лъскавата си плешива глава, и запита:

— Е, наприказвахте ли се?

— Да, да — побърза да отговори Горин, — всичко си казахме, за всичко се разбрахме. Споделихме спомени за събития от минали години. Извинете, Мария Григоровна. Благодаря ти, Максиме, много ти благодаря, ще помисля и ще направя така, както ти ме посъветва.

— Желая ти успех — каза Максим с насмешлива нотка в гласа.

— Довиждане, Мария Григоровна, довиждане.

Той се забави до вратата с намерение да откопчи от Шайтан някакво по-сигурно обещание, но тутакси съобрази, че моментът не е подходящ, кимна приятелски на Максим, един вид „разчитам на тебе и на твоята дружба“ — и излезе.

Мария го изпрати с поглед, след това се обърна към Максим:

— За какво ти благодари тоя?

— Знаеш ли, откровено казано, това е много сложна работа.

— Няма ли да ми обясниш?

— Да ти обясня ли? В тази история няма нищо интересно, пък и не обичам да ровя стари спомени. Добър човек ли е този Серафим Горин?

За да не сгреши и да не се изкаже категорично за Горин, Мария Григоровна отговори неопределено:

— Не зная.

— И аз още не зная — каза Шайтан. Той се доближи усмихнат до жена си, прегърна я силно и повтори: — И аз не зная. Ще видим, скоро всичко ще се изясни.

Така ги завари Вера. Тя влезе в столовата, държейки в едната ръка шише шампанско, а в другата — кесии с мезета и плодове. Изглежда, че в нейно отсъствие бяха станали, големи промени.

— О, мили мои родители — извика весело тя, — сега ми харесвате! Ей сега ще пийна за кураж и също ще те целуна…

Максим отпусна неочаквано ръце.

— Мене ли?

— Не, Пушкин, както казва старият Кравченко — отговори Вера, като сложи ябълките на масата.

Максим се усмихна шеговито — дъщеря му все повече му харесваше.

— Защо, иначе страх ли те е?

— Малко — засмя се Вера.

Сетне отвори изведнъж широко очи, сякаш се бе изкачила на много висока кула, спусна се презглава към Максим, прегърна го и го целуна, като извика тържествуващо:

— Не ме е страх вече от тебе!

Максим я прегърна и я дигна високо като малко дете.

— Господи, колко си силен — извика Вера. — Пусни ме, трябва да знаеш, че тежа петдесет и четири килограма.

— И шейсет да тежиш — все едно — смееше се Максим.

Мария Григоровна наблюдаваше тази сцена с някакво раздвоено чувство. Тя не знаеше всичко за своя мъж, макар че се досещаше и все по-дълбоко разбираше, че радостта на Вера е преждевременна.

Шайтан свали Вера долу като кукла.

— Господи, колко си силен. Ние с тебе можем да участваме в самодейния колектив с акробатичен етюд.

— Къде?

— В самодейния колектив.

— Да, сигурно ще можем.

Мария слушаше внимателно този разговор. Внезапно звънецът отвлече вниманието й.

— Много гости имаме днес — каза замислено тя, като излезе в антрето, и странният тон, с който тя произнесе тези думи, направи впечатление на Вера.

От антрето се дочу басов женски глас. Максим се извърна неспокойно към вратата. Вера се засмя от задоволство. В стаята влезе Гана Гавриловна Жук. Тя беше връстница на Максим Шайтан — кръглолика, пълна, много жива и приказлива жена. В Светлоград, където Гана Жук бе председател на градския съвет, всички я наричаха „майка-командирка“ и този прякор й приличаше. Когато се явяваше някъде, винаги вдигаше шум, хвалеше едни и порицаваше други. И сега, щом научи за завръщането на Максим Шайтан, тя реши да отиде у тях, за да узнае и провери всичко сама.

Пълна и яка, тя се втурна запъхтяна в гостната, застана до вратата, погледна Максим — и изведнъж от очите й потекоха сълзи.

— Ето ти един ревлив председател на градския съвет — каза тя, като изтриваше очите си с кърпичка. — Чудни работи стават на тоя свят! Отначало не повярвах, а той наистина си дошъл. Ха-ха! Браво!

Тя се смееше и плачеше, щастлива, че вижда един стар приятел, огорчена от прошарената му коса.

Гана Гавриловна изтри с ръка сълзите и каза високо:

— Отначало не повярвах, макар че всички само за това говорят. Е, мисля си, няма да се обаждам по телефона, ще ида лично да проверя. Някои смятат, че не било удобно, че жена му го чакала двайсет години. Нищо, казвам си, чакала е двайсет години, ще почака още половин час, ще успее да разговее… Е, хубавецо, жив-здрав ли си?

Тя разтвори широко ръце за прегръдка, в която сигурно би се побрал целият свят, и тръгна напред като тежък танк.

— Благодаря, добре съм — отговори Максим, без да помръдне от мястото си.

— Само това ли ще ми кажеш? Да не си ме забравил, да не си се възгордял?

— Какво говорите, Гана Гавриловна, нима може някой да ви забрави? — засмя се Мария.

— И аз съм на същото мнение, никой не може да ме забрави, макар че не съм от знатните дами — не спираше Гана Гавриловна.

Тя направи още една крачка напред и Максим усети, че е погълнат от мекотата на нейните гърди, устни, ръце.

— Не се бой — каза Гана Гавриловна, като целуна три пъти Максим, — червилото ми е фино, няма да те изцапам. Радвам се, много се радвам, че те виждам. — Тя пусна Максим и се обърна към Вера: — Ами ти как си, красавице? Кога ще се жениш?

— Не знам — изчерви се Вера.

— Затова пък аз зная. Скоро. Ти, Маруся, не ми се сърди, но нямах търпение да чакам до утре. Нали ме разбираш? Не издържах, глупачката. Можех да дойда утре, но не издържах. Но защо сме застанали тук, да не сме на гарата? Щом съм нарушила семейното ви спокойствие, да седнем, макар и за малко.

Където и да отиваше, Гана Гавриловна навсякъде се чувствуваше като домакиня.

— Заповядай на трапезата, Гана Гавриловна — покани я Мария, — тъкмо навреме си дошла…

— Не — Гана Гавриловна дори се отмести от масата, — днес не мога да ви бъда компания. Сега ще ви кажа две-три нежни думи и ще си ходя. Ще ви дойда на гости след няколко дена, ще донеса, както е редно, ракия и гъби, че като пийнем, като запеем. Максим Павлович сигурно отдавна не е виждал мариновани гъби?

— Да, отдавна — потвърди Максим.

— Няма да забравя абсолвентската вечер в института… Тогава ти си пийна порядъчно ракия. Сега пийваш ли си?

— Не.

— Значи, отказал си се. А пък аз и сега не се отказвам да се почерпя с приятели. Ами помниш ли как защищавахме дипломните си работи? Боже, какъв страх брахме тогава! Щастлив човек си ти, Максиме, не всеки сполучва да види дипломната си работа претворена в живота. Как си бяхме пийнали по тоя случай!

— Гана Гавриловна, човек може да помисли, че сте най-голямата пияница в града. Пък и за Максим не си спомням да е пил често.

— Но нима аз казвам, че трябва често да се пие? Пие се по някакъв повод, с добри приятели. А дали малко или много — това няма значение. Гледам те, Максим Павлович, и очите ми отново се насълзяват. Кога най-после ще престанем да плащаме данък на тази война?

— Не зная.

— И аз не зная. Преди беше весел, приказлив като картечница…

— Или като Гана Гавриловна Жук — обади се весело Вера от ъгъла.

— Виж ти! — каза гостенката. — Виж колко смела е станала. Нали си дойде баща й. Не се черви, не се черви, няма да те обидя.

— Никак не ме е страх от вас. Гана Гавриловна. Сега има кой да ме защищава.

Остра болка сви сърцето на Максим Шайтан. Никога досега той не е изпитвал такова чувство. „Има кой да ме защищава“ — непрекъснато кънтеше в ушите му. Той никога не беше предполагал, че тези думи могат да го развълнуват така.

— Е добре — Гана Гавриловна стана. — Много добре разбирам, че не съм дошла в подходящо време, но все пак ще кажа няколко думи. Дошла съм при вас по важна работа…

— Така и предполагах — усмихна се Мария.

— Максим Павлович, искам веднага да започнеш работа.

— Но татко ще замине на лечение — намеси се тутакси Вера.

— О-о, виждам, че се защищавате един друг като римските гладиатори. Правилна тактика. Но все пак човек не може да живее без работа.

— За каква работа става дума? — полюбопитствува Максим.

— За оная, за която мечтаехме преди войната. Да не си забравил, да не си разпилял мечтата си по света? Не, не мога да повярвам. Така добре те бях изучила в института. Сега на всяка мечта се дава зелена улица и затова с пълна отговорност ти казвам: започвай, средствата са осигурени. Ще ти дам цял микрорайон, проектирай го по своему, никой няма да ти се меси в работата, само градският съвет ще я утвърди на края. Не помниш ли какви успехи жънеше на времето?…

— Да, помня.

— Какви грандиозни строежи бяхме започнали преди войната — дори сърцето ми се свива от болка. И какви поразии направи проклетата война! Само като си помисля, лошо ми става…

— Дали не се е запазило нещо от моите скици в архивите? — попита Максим.

— Скици ли? — попита на свой ред Гана Гавриловна. — Нима си оставил някакви скици?

— Имаше и скици, и рисунки, и то доста интересни — каза Мария.

Максим въздъхна с облекчение — той произнесе тези думи наслуки, предполагайки, че е правил такива скици. Нима Мария наистина помни нещо или се намеси нарочно, за да го отърве.

— Непременно ще ги потърсим, ти не се тревожи за това, всичко е в нашите ръце — обеща Гана Гавриловна, — ще издирим и най-малкото листче, стига да не е унищожено от фашистите. — Тя се доближи до масата и хвърли поглед на чиниите: — Хайде, налейте ми една чаша! Заслужава си човек да пийне по тоя случай. Разбирам, че трябваше да почакам поне до утре, но не можах да изтрая. Ще извинявате, но сигурно бог е рекъл да изпия тази чаша права по случай щастливото ти завръщане и за твое здраве.

— Знаех си, че така ще стане — каза със звънлив глас Вера. — Нима може някой да се откаже, когато бутилката е на масата?…

Гана Гавриловна я изгледа с престорена строгост и нищо не каза.

Максим отвори бутилката… Бистрото пенливо вино потече в чашите. Гана Гавриловна се доближи до масата и вдигна високо чашата си.

— Хайде, за бъдещите дворци, Максиме! За ваше здраве, момичета!

Тя изпи шампанското на един дъх и остави чашата на масата. Финото стъкло иззвънтя и Гана Гавриловна каза:

— Силна е човешката памет, Максиме.

— Да — потвърди неопределено Максим.

Гостенката си наля още от виното, вдигна чашата и погледна през нея. Сребърни мехурчета играеха и се къпеха като в злато.

— Толкова години изминаха, а цялото селище те помни. Какво ти селище — същински град! Малцина си спомнят за тебе от преди войната, а работата ти всеки знае. Човек оставя своето име на тоя свят с делата си…

Тя се умисли за миг, сякаш се мъчеше да осъзнае дали самата тя е направила нещо за поколенията, след това се стресна и каза със съвсем друг тон:

— Дано в живота ми има толкова мъки, колкото капки останат в тази чаша — и гаврътна чашата. — Не ми се сърди, Маруся, но не можех да постъпя другояче, пък и не съм ви отнела много време. Хайде, бъдете здрави.

Очите й отново се насълзиха — от радостната среща със стар приятел, от вълнуващите спомени за изминалата младост и горчивата скръб по собствения й мъж, Иван Жук, който никога не ще се върне в Светлоград — той бе загинал във войната, когато водел в атака своя батальон. Името му бе издълбано върху един червен гранитен блок, но тя не знаеше къде е гробът му.

Гана Гавриловна излезе, без да се оглежда — тя не искаше да видят сълзите й, Мария затвори вратата и се върна.

— Много е добра. На мнозина е помагала в най-тежките години.

— Много тежко ли ви беше?

— Много — отговори Вера, — много тежко. Особено без тебе.

— „Особено без тебе“ — повтори тихо Максим и взе бутилката. Виното в нея още се пенеше.

— Наливай — каза Вера, — да пием, да се радваме и от днес нататък да се чуват само хубави неща.

Чукнаха весело напълнените чаши.

— Благодаря, Верочка — каза Максим, сякаш умът му се бе освободил от мрачни мисли. — Всичко ще се нареди — той стана от дивана и без да придава на думите си някакво особено значение, каза: — Е, време е, струва ми се, да си вървя.

— Къде?

— Как къде? В хотела.

— В хотела ли?

Тези думи не се побираха в мозъка на Вера. Не, тя сигурно не е дочула или криво го е разбрала. Нима наистина баща й иска да иде в хотела? Защо?

— Нима няма да останеш у нас? — попита тя с недоумение.

— Тук? — попита на свой ред Максим.

— Че къде другаде? Разбира се, тук! В къщи!

Той едва сега разбра грешката си. Това, което му изглеждаше съвсем естествено, беше недопустимо за жена му и дъщеря му. Как не се сети по-рано за това? Естествено той би трябвало да остане сега тук, да се почувствува наистина като у дома си.

Нещо повече, на него му се искаше да остане в къщи, но тъкмо от това свое желание той най-много се страхуваше. То като че ли го освобождаваше изпод железния и неумолим контрол на ясните и точни заповеди на Елза Таубе. Той не знаеше откъде може да дойде заплахата, но я предусещаше. Някъде в дълбочината на душата му се породи сила, невидима и непозната, способна да превъзмогне строгата закономерност и непреодолимост на заповедите на професор Елза Таубе. Той не смееше да допусне нещо подобно и затова, без да разбира от какво се страхува, побърза да напусне стаята, която не беше станала още негов дом, но която с всяка измината минута му ставаше все по-скъпа.

Той нямаше сили да вдигне глава, да погледне Мария, а особено Вера.

— Трудно ми е веднага, разбираш ли…

— Трудно ли? Защо? — едва не извика Вера. Сърцето й се късаше от болка, а най-вече от пълното неразбиране на това, което ставаше пред очите й. Това беше някаква грешка, недопустима измама или недоразумение. Още сега трябва всичко да се изясни! Баща им няма право да ходи в хотела!

Но защо майка и мълчи? Тъжните й очи потънаха още по-дълбоко в орбитите.

И всичките й чувства се изляха в една дума, в един вик:

— Защо?

— И аз не разбирам защо, но трудно ми е ей така веднага… — каза виновато Максим и пристъпи към вратата.

— Майко, защо мълчиш? — Вера недоумяваше. — Ами той си отива, той наистина си отива!

— Да, отива си — съгласи се Мария, като се мъчеше да подтисне болката си.

— Но защо? Защо?

Никой не можеше да й отговори на този въпрос. Мария втренчи поглед в отворения прозорец и не виждаше нищо пред себе си. Шайтан наведе безпомощно глава. Той много добре съзнаваше, че ако не си отиде сега, никога вече няма да си отиде.

— Остави ме да посвикна, Верочка — измърмори той като за оправдание.

Нещо парна като с куршум Вера в сърцето. Чувствата й внезапно се промениха — тя не обичаше вече този висок побелял мъж, тя го презираше. Но защо мълчи майка й? Защо не го спре, защо не заключи вратата?… Защо?

— Отивай си незабавно, отивай си завинаги! — извика високо Вера. — Щом си такъв, отивай си веднага! Нямаше нужда да идваш! А ние се зарадвахме! Махай се! Ще те забравя, завинаги ще те забравя! Знам вече какво представляваш!

— Успокой се, Вера — каза Мария Григоровна.

— Но защо си толкова спокойна? — извика Вера. — Не виждаш ли, че си отива?

— Да, щом е решил. Види се, няма друг изход и никой не може да го задържи.

В тези думи се долавяше и болка на едно наранено сърце, и някакъв странен отзвук на радост и тревога, на дълбоко убеждение и увереност.

Максим Шайтан долови в тях подкрепа и преди да осъзнае напълно значението им, съобрази, че Мария му се притичва на помощ. Какво знае тя? Какво е подразбрала?

Тази мисъл тревожеше, глождеше душата му и бягството беше сега единственото спасение за него.

— Не ми се сърди, Верочка…

— За вас не съм Верочка, а Вера — святкаха очите на девойката.

— Не, за мене ти беше и оставаш Верочка — Шайтан се бе овладял напълно. — Ти не можеш да си представиш колко ми е мъчно. Остави ме да свикна. Всичко това е много по-сложно, отколкото ти си го представяш. Довиждане.

И бързо излезе, страхувайки се да не му изневерят силите и да спре пред вратата.

— Довиждане — каза механично Мария Григоровна, когато вратата се затвори.

Вера стоеше посред стаята, сякаш поразена от гръмотевица. Как устояха стените? Защо не рухнаха и не погребаха завинаги този омразен свят? Защо? Защо си отиде той? Какво лошо му казаха те, какво му сториха?

Вера дотича до вратата и я отвори. Нямаше никой. Тишина.

— Отиде си? Отиде си! — извика тя, като хлопна вратата. — Защо не го спря? Не го ли обичаш?

Мария се доближи тихо до дъщеря си и я прегърна силно. Малкото й тяло трепереше от вълнение. Тя я заведе до дивана, накара я да седне до нея, прегърна я нежно и каза:

— Не му се сърди. Ние трябва да го разберем и сигурно… — тя се запъна за миг, сякаш да подбере подходяща дума, и добави: — Сигурно ще трябва да му помогнем.

— Ти се мъчиш да разбереш всички и да им простиш. Защо си отиде? Каква беше тази комедия? Не е ли това подигравка? Защо си отиде?

— Не, аз не се мъча да разбера и простя всички, и мога да ти кажа само едно — на него никак не му е до комедии. На него му е сто пъти по-тежко, отколкото на нас. Той има нужда от помощ…

— Каква? Да му помогнем да ни остави завинаги ли? Някога като дете видях едно жестоко момче. То бе привързало за конец парче месо и го даде на едно гладно коте, а когато то глътна месото, момчето дръпна конеца и измъкна всичко обратно. Сега аз приличам на това коте! Точно копие!

— Почакай — Мария прегърна още по-силно дъщеря си, като се мъчеше да подтисне вълнението й. — Не бързай да правиш изводи, а по-добре се успокой и ме изслушай.

— Искаш да го оправдаеш? Не те разбирам, нима искаш да го оправдаеш?

— Той не се нуждае от оправдаване — каза Мария, доволна, че е успяла да поуспокои дъщеря си. — Той каза истината — той трябва да свикне.

— С кого? С нас? Как не го е срам?

— Не говори така. Той нищо не помни.

Вера изведнъж утихна, усетила някаква опасност, готова да се бори с нея и я победи. В думите на майка й имаше нещо страшно — как така баща й може да не помни?

— Много просто — той нищо не помни. Не помни къде са електрическите ключове в тази стая, не помни пианото и не може да свири, не помни Бетовен и неговата „Лунна соната“, не помни дома, който е проектирал и строил, не помни нито Гана Гавриловна, нито Кравченко, нито Горин, нито… мене.

Вера мълчеше, затаила дъх. Тя беше поразена. Сърцето й се сви от тези думи. Наистина това, което каза майка й, не можеше да се сравни със собствените й чувства.

— Войната му е отнела паметта и затова така дълго са го лекували, затова така късно са издирили родното му място. Аз не можах да разбера това веднага, но сега съм напълно сигурна.

— Майко, това е страшно — прошепна Вера, — защо на този свят няма пълно щастие?

— Не знам и струва ми се, че сега трябва да мислим за друго…

— За какво?

— Трябва да му помогнем.

— Как? Не разбирам.

— Той не ни познава, за него ние сме обикновени минувачи, които никога през живота си не е виждал…

— Това не е истина, той ни обича! Аз много добре разбрах това.

— Може да е така, но ние за него сме съвсем чужди хора. Той нищо и никого не помни и не желае другите да разберат това. Представяш ли си състоянието му! Той е лишен не от крак или ръка, а от целия си досегашен живот, от радостта, от любовта, от приятелите, дарбата, работата.

Най-после Вера я разбра. Тя се помъчи да се постави на мястото на баща си, но не можа. Това бе невъзможно. И чувството на негодуване се замени с дълбоко съжаление.

— Каква конфузия — каза тя, като се упрекваше за невъздържаността си. — А аз го нахоках… Как да му помогнем? Майко! Как?

— Само с търпение. Ние нямаме право да забелязваме неговите странни въпроси и грешки…

— Мислиш ли, че ще дойде пак при нас?

— Да, сигурна съм, че ще дойде. Ако не утре, другиден. Ние нямаме право да му се сърдим, ако не дойде скоро, както на нас ни се иска…

— Ох, майко, това е ужасно.

— Затова мисли само за него. И неговата не е лесна. Напротив, на него е сто пъти по-тежко.

— Но как можа да стане това, как можа да изгуби паметта си?

— На фронта често се случват такива неща. Сътресение на мозъка, контузване.

— Да, чела съм. Господи, колко е страшно! А аз така лошо се държах с него, едва не го изгоних.

Мария погали нежно дъщеря си по главата.

— Нищо, това не е беда, аз съм сигурна, че той ще ни разбере. Но странно, докато той нищо не помни, ръцете му нищо не са забравили. Как е могло да стане това?

— Не разбирам.

Вера се замисли за миг.

— Не зная, нищо не зная и не желая да зная, освен едно — обичам го, много го обичам, за мене той е най-скъпият човек на света. И съм готова да направя всичко, за да бъде добре, за да бъде щастлив.

Мария се засмя и погали отново дъщеря си.

— Ще си лягаш ли?

— Не, ще почета — отговори Вера. — Главата ме боли. Недей затваря вратата на столовата, за да се виждаме и чуваме. Нали?

— Добре — усмихна се Мария.

А Максим Шайтан се отдалечаваше все повече и повече от дома си. Отначало му се струваше, че щом излезе и затвори вратата, веднага ще изчезнат всички съмнения и тревоги.

Той тръгна, без да се оглежда, през площада, направи десетина крачки, сетне се спря, обърна се и погледна назад. Домът, който на времето бе строил, плуваше пред него като грамаден светъл кораб на фона на тъмносиньото бездънно небе, обсипано с блещукащи звезди. Той се възхищаваше от леките пропорции на високата сграда, от своеобразното разположение на осветените прозорци, от балконите и стълбищата. Да, добре изпипана работа.

Чувство на гордост изпълни душата му, сърцето му затуптя от вълнение.

Той се опита да се успокои, като си спомни любимата сентенция на професор Таубе: „Всички ще умрем и никой няма да си спомни за нас“, но това не му се удаде. Действителността беше извънредно противоречива. За всички тези хора той е умрял преди около двадесет години, но те не са го забравили.

— След сто години ще ме забравят — опита се да се убеди той и се запита с лека усмивка на уста: — Пък може би няма?

След това се упрекна за тези глупави мисли — в края на краищата на него му е все едно дали ще си спомни някой за него подир сто години или не. Но тази мисъл все пак беше приятна. Тя пораждаше в душата му някакви непознати досега чувства и от това му ставаше по-топло на сърцето.

Той крачеше по широката асфалтирана улица към хотела. Из въздуха се носеше приятната миризма на цъфналите липи, тя сякаш нахлуваше през прозорците и вратите на къщите и просторните задимени цехове. Градът приличаше на приказен парк, изпълнен с аромат, осветен от зеленикава светлина на сребристо-жълтите лампи, облъхван от лекия степен вятър.

Покрай Максим минаваха непознати хора и той никого не поздравяваше. По асфалта се носеха лъскави коли, но той не ги забелязваше. Вървеше бавно, целият потънал в мисли. Улиците ставаха все по-пусти. Жителите на Светлоград, които отиваха на работа призори, се прибираха рано.

Постоя самотен пред хотела, сякаш имаше среща.

В главата му се рояха някакви странни мисли. Той мислеше за своя дом, за жена си и дъщерята. Днес той им достави много радост и им причини голяма болка Защо не остана при тях?

Пред погледа му беше непрекъснато образът на Вера. Като че ли дъщеря му вървеше до него, любувайки се на червения залез, вдишвайки миризмата на липите.

Той взе ключа от портиера и се изкачи на третия етаж. Там, в голямата стая, имаше четири свободни, грижливо постлани легла, голям гардероб, маса, покрита с белоснежна покривка, и празен никелиран чайник върху нея. Отскоро белосаните стени, осветени от голямата кръгла лампа, го подтискаха и той дори се сви от тази белота.

Нима ще остане сам в тази голяма и неприветлива стая? Нима никой друг няма да легне на тези белоснежни легла, които кой знае защо напомнят казармата, госпожа Елза Таубе и всички нейни заповеди?

Той огледа стаята още един път и непознатото чувство на самота го обхвана с нова сила. Защо му се струва, че тук е студено? Това вероятно се дължи на белите стени.

Седна на масата, подпря с ръце главата си и застина. Защо Елза Таубе го е изпратила именно тук? Какво се крие зад това пътуване? Защо беше необходимо да се среща със стари познати, с жена си и Вера?…

Той помисли за Вера и в ушите му внезапно прокънтя нейният глас: „За вас не съм Верочка, а Вера“.

Навярно трябва да слезе долу, да вземе куфара си от гардероба, да се върне и да си легне. Дано заспи. Нищо, в куфара му има таблетки за сън, които изключват съзнанието за шест часа.

Сега белите стаи му се сториха още по-зловещи. Като че ли всеки момент можеха да го стиснат в каменните си прегръдки…

Максим взе куфара си и се спря пред портиера.

— Дълго ли ще стоите при нас? — усмихна се дежурната, предчувствувайки дълъг и интересен разговор.

— Не зная.

— Сигурно ще работите при нас?

— Не зная. Лека нощ.

— Лека нощ — отговори жената, като изгледа с недоумение този странен човек, който вместо да се качи горе в стаята си, тръгна към изхода.

Максим не можеше да се върне в стаята см, между четирите белосани стени. Той трябваше да иде в къщи, да се почувствува поне веднъж като човек, който има свой дом. Това чувство го вълнуваше ужасно. То бе в разрез с всички заповеди и нямаше право на съществуване в сърцето на Максим Шейтан. Всъщност никой не му е забранявал тези отношения и срещи. Напротив, това беше главната му задача.

Той излезе от хотела и закрачи бързо по улицата, като размахваше тежкия си куфар, а в главата му се въртеше мисълта: „Ами ако не ме пуснат? Какво ще стане тогава?“

Тази мисъл го караше да върви все по-бързо и по-бързо. Колко дълги са тези квартали! Нима той ги е проектирал толкова дълги?

Домът на Шайтан израсна пред очите му. Максим се спря и затърси с очи прозорците на техния апартамент. В столовата лампата беше изгасена, а в другите две стаи светеше слабо.

Обзе го страх. Заизкачва се на пръсти по стълбището и натисна плахо звънеца. Звънът му се разнесе сякаш из целия град.

„Няма да ми отворят — помисли отново Шайтан — и правилно ще постъпят, заслужил съм го.“

Вратата се отвори веднага. Черната като катран коса на Мария блесна срещу светлината в антрето. Тя го покани непринудено:

— Заповядай, Максиме, ние те очаквахме.