Вадим Собко
Десет дни щастие (6)

Пета глава

Максим Шайтан затвори вратата и влезе в стаята. Вера свиреше унесено „Апасионата“. Това беше не обикновено развлечение, а опит да се постигне пълно съвършенство в изпълнението.

— Ти не си за химическия институт, ти са само за консерваторията — говореше често майка й, когато я слушаше.

— Както е известно, Бородин е бил химик — отговаряше Вера.

Щом изскърца вратата, Вера заряза пианото и дотича до баща си.

— Господи, колко си смешен! — извика тя.

— Смешен ли? — запита закачливо Шайтан. — На нашия строеж всички носят такива дрехи.

— На нашия строеж! Ха-ха-ха! — прихна да се смее Вера. — При нас само общите работници носят такива комбинезони.

— Правилно. Ами че аз какъв съм? Да не съм голямо началство?

Обикновеният син комбинезон наистина стоеше някак си смешно на Максим. Личеше, че баща й не е свикнал да носи такива дрехи. Лицето му, изцапано с алабастър, сияеше от задоволство.

— Не се ли обажда майка?

— Обажда се. Една минута не можете да живеете един без друг.

— Виж го ти какво нахално дете — засмя се Шайтан. — Сега ще ти дам да се разбереш как се подиграва майка и баща. В края на крантата аз баща ли съм ти? Кой трябва да задава въпроси? — Той грабна Вера и я вдигна високо. — Кажи, ще се надсмиваш ли?

— Какви са тия навици — възнегодува Вера. — Не ме оставят една дума да продумам. Да не съм кукла?

— Нещо повече от кукла — смееше се Максим, като сваляше комбинезона в банята, — ти си ми дъщеря и с това всичко е казано. Между другото, днес близо три часа работих с твоя приятел.

— Кой приятел? — повиши глас Вера, та я чуха и на горния етаж.

— Има там един такъв — кикотеше се Максим, застанал под душа. — Трябва да ти кажа, че никога не предполагах, че е такова умно момче.

— За кого говориш?

— За един наш познат — отговори Максим продължавайки да се мие.

След малко той излезе от банята освежен, преоблечен. Сърцето на младото момиче се топеше от радост — толкова хубав и весел беше баща й.

— Майка скоро ли ще си дойде? — попита Максим и седна до дъщеря си на дивана.

— Скоро. Къде сте работили с него?

— С кого? — изгледа я дяволито Максим. — Не разбирам за кого говориш?

— Стига бе, татко. Трябва да ми помогнеш. Само ти можеш да ми помогнеш.

— Ами майка?

— Това не е за нея. Къде сте работили?

— На трийсет и седмия блок. Тази машина вече е прехвърлена там. Чудесна машина! Не мога да разбера как ми е дошла на времето тази идея. Това беше много отдавна…

— Наистина ли върши работа тази машина?

Максим Шайтан се помести по-близо до нея, сложи ръце на раменете й и я погледна в очите. — Много ли го обичаш?

— Много.

Тя произнесе тази дума без колебание, без вълнение.

— Ами той?

— Още повече.

— Тогава какво има да се мисли?

— Не зная. Когато го няма — не ми се иска да живея, тогава съм готова да тръгна да го търся. Само че той няма представа за това… А когато се срещнем, веднага започва нещо невероятно. Иде ми да му кажа нещо хапливо, за да не вири нос, за да не мисли, че съм лапнала по него… Помогни ми!

— Какво да ти помогна?

— Трябва да кажа една решаваща дума, а как да сторя това — не зная.

— Ами той?

— И той навярно не знае. Разбира се, всичко това би трябвало да кажа не на тебе, а на майка, но аз не смея дори да й намекна за това. Тя така мрази стария Кравченко… Затова се обръщам към тебе… Разбираш ли?

— Разбирам.

Той гледаше дъщеря си, сякаш за да отгатне целия ход на нейните и своите мисли, и разбираше ясно, че причината за нейните преживявания и колебания се крие в Степан Кравченко, че именно това не й позволява да каже открито и смело последната дума на сина му.

Какво можеше да й отговори той, какъв съвет да й даде? Максим се опасяваше, че в стремежа си да узнае истината Вера ще започне да го разпитва за далечното минало, обвито с гъстата мъгла на небитието. Какво ще й отговори тогава той?

И сякаш отгатнала мислите му, Вера го попита:

— Татко, вярно ли е, че ви е предал в лагера?

— Кой?

— Старият Кравченко.

— А-а-а! Не зная. Това е такава объркана и сложна история… Още много неща трябва да се проверят.

Вера изведнъж се сепна. Господи! Колко нетактична и непредпазлива е тя! Сигурно е причинила голяма болка на баща си, макар че въпросът й беше съвсем естествен. Не, това никога вече няма да се повтори.

Тя изгледа плахо баща си изпод вежди. Не, той не й се сърди, лицето му е спокойно, значи не е отдал особено значение на нейния въпрос.

Ако знаеше само колко струваше на Шайтан това спокойствие!

В този момент той като че ли се почувствува виновен в нещо. Ако можеше да се възвърне паметта му, тогава всичко веднага би застанало на мястото си и той нямаше да се измъчва и да мисли дали Степан Кравченко е предател или не. Всъщност какво отношение може да има това към Михайло?

Естествено, ако не се вземе всичко присърце, това няма никакво отношение към него. Но ако обичаш човека и мислиш да живееш с него цял живот, не можеш да се отнасяш с безразличие към минали дни и събития, а любимият трябва да отговаря не само за себе си, но и за целия свят. И тъкмо поради това, не знаейки дали има право да изкаже всичките си мисли и съмнения, Вера го помоли отново:

— Татко, помогни ми.

— Какъв ден сме днес? — попита неочаквано Максим Шайтан.

Но не е ли това манкиране от негова страна?

— Понеделник. Значи, не искаш да ми помогнеш? — за първи път в гласа на Вера се долови горчивина и разочарование.

Значи, утре е вторник, утре свършва фаталната седмица, която си бе измолил Горин. Свършват седемте дни, дадени на стария Кравченко. Предстоят някакви събития. Може би в тях се крие спасението на Вера?

Ако можеше да си спомни поне един миг, поне една дума! Какво е станало с проклетия му мозък?

— Защо те интересува какъв ден сме днес? — попита нехайно Вера.

— Дребна работа, Верочка. Почакай още малко, дано измисля нещо.

Вера сви рамене — един вид, надеждата беше много малка. А пък тя се надяваше, че именно той…

— Слушай — каза Шайтан, — искаш ли да поговорим за това довечера?

— С майка?

— Разбира се. Ако желаеш, можем да бъдем четирима. Доведи го тук, не се бой.

— Защо пък ще се страхувам? Но дали е удобно аз да му предлагам?

Шайтан се засмя:

— Защо не? Има ли значение?

— И то голямо. Не, така не може. Няма да му се кланям… О, майка си идва!

Ключалката щракна, откъм антрето след малко се дочуха стъпки и Мария Григоровна влезе в стаята. За тези няколко дена тя се бе освежила и подмладила. Това се случва, когато човек наистина е щастлив. След завръщането на Максим Мария стана неузнаваема, тя се чувствуваше на седмото небе, дъхът й спираше от щастие и страх да не го изгуби.

— Мене ли чакате? — попита весело тя. — Едва се изскубнах — толкова много работа! Но, слава богу, отървах се, днес вече никой няма да ме безпокои. Слушай, Максиме, утре ще трябва непременно да дойдеш на пусковия обект. Да знаеш каква гледка, каква неизразима красота. Още десет дни — и първата тръбичка ще излети като снаряд от оръдие. Ще дойдеш ли?

— Разбира се. Но дали ще ме пуснат там?

— Голяма работа, нима това е тайна? Почакай да си измия ръцете.

И тя излезе.

— Е, как ще започнем атаката? — запита тихо Максим.

— Не зная, нищичко не зная — отговори Вера. — Дали изобщо трябва да я започваме…

— Да, тъкмо сега му е времето — настоя весело Максим, — никакво отлагане!

Влезе Мария, измита, освежена, усмихната.

— Искам да зная програмата на днешната вечер — заяви тя. — Трябва да ви кажа, че имаме голям избор. Получих специална информация. В нашия клуб има голям естраден концерт. В театъра дават „Платон Кречет“. В „Колос“ прожектират „Балада за войника“, а във „Волга“ — „Карнавална нощ“. Освен това в ресторант „Антарктида“, по проверени сведения, има чудесни шишчета.

Вера изгледа майка си — погледът й изразяваше и недоволство, и разочарование.

— От известно време — каза тя — в тебе започнаха да се проявяват някакви странни, бих казала натуралистични склонности.

— Но аз не скривам това — засмя се весело Мария. — Иска ми се да изпия недопитото вино, да видя всички представления, да чуя всички стихотворения…

— И да изядеш всички шишчета!

— Да, и шишчета искам! В живота ми не е имало такива щастливи дни. Всичко искам! Кино! Театър! Гости! Шишчета! Дори да поседя в къщи! С всичко съм съгласна! Животът е прекрасен, както и да го погледнеш, и аз заявявам това официално!

— Смешна е станала майка — каза със скептичен глас Вера, — всичко й харесва.

— Правилно, всичко харесвам. Но като изключение вие днес нещо не ми харесвате. Сериозни, замислени, сякаш ви предстои да разрешавате някакви световни проблеми. Не искам да чувам за проблеми. Животът е прекрасен.

— Щастлив човек — каза с ирония Вера, като въздъхна.

Максим я изгледа изкосо и лицето на Вера доби отново сериозен израз.

— Нашите планове, може да се каже, са много прости — каза той. — Най-напред ще постоим малко в къщи. Трябва да дойде един човек. Не сме определяли часа, но мисля, че скоро трябва да дойде — той изгледа изкосо Вера, — пък може да не е един…

— Много добре — съгласи се Мария. — Как трябва да посрещнем вашите гости?

— Нашите ли? — обади се Вера.

— Именно вашите. Да не мислите, че не виждам как си смигате?

— Не, това са мои гости — засмя се Максим.

— Много добре. Как трябва да ги посрещнем тези гости? Може ли да знаем, ако не е тайна, кои са?

Максим се замисли за миг и Мария се сепна.

— Трябва да дойде Степан Иванович Кравченко.

— А другият?

Максим погледна Вера и тя внезапно се изчерви.

— За втория не съм сигурен дали изобщо ще дойде.

Мария хвърли поглед на мъжа си, сетне на дъщерята. Жалко, че хората не са се научили още да четат мислите на другите. Какво ли са намислили? Да, явно е, че са се наговорили.

— Аха — каза Мария, — значи решили сте да ми развалите настроението? Поканили сте Кравченко? Но имайте предвид — никой не е в състояние да ми развали настроението. Той е много лош човек, той е предател, заради него са загинали десетки, ако не стотици хора…

— Майко! — извика Вера.

— Откога си започнала да защищаваш Кравченко? Зная какво говоря. Той може да се хили и да се преструва на невинно пострадал, но ние знаем истината, това не е трийсет и седма година. Той беше осъден справедливо и си изтърпя присъдата. Защо не го амнистираха, защо не го реабилитираха?… Защо? Защото е предател! — Тя млъкна, погледна тъжното и развълнувано лице на Максим и зачервеното лице на дъщеря си и добави: — Но той не може да ми развали настроението. Той изкупи вината си, опита от сибирското удоволствие. И макар че ми е неприятен, нека дойде, щом вие желаете това. Ще го приемем като гостенин. Съгласна съм.

Вера беше поразена.

Какво значи това, нима този, който е сгрешил, няма право да живее, нима за него няма прошка? Нали е изкупил вината си? Нима хората не стават по-съвършени, по-добри и по-честни?

Мария пък мислеше за съвсем други, прозаични неща:

— Ние ще посрещнем както трябва този неочакван гостенин, но как ще направим това, не зная. Хладилникът е празен. Вино нямаме. Можем да приготвим само пържени яйца с шунка, но според мене това е недостатъчно… Но ако желаете да посрещате гости както подобава, отивайте в гастронома!

— Какво трябва да се купи? — запита Максим, като стана от дивана.

— И аз ще дойда — скочи Вера.

— Там ще решите.

— Значи, предоставяш на нас? — запита учтиво Максим.

— Хайде! — каза решително Вера.

Мария Григоровна отиде в спалнята и се погледна в огледалото. Щастието бързо изменя човека. Тя наистина изглеждаше много добре. Дори очите и светеха. Един ден, при комунизма, хората ще бъдат лекувани с щастие и това ще бъде най-силният лек на света.

Май че трябва ла се премени. Да, разбира се. И то не в някакъв домашен пеньоар, а в хубава пъстра рокля с деколте, за да подхожда за настроението.

За настроението ли?

Но какво настроение ще има Мария Шайтан когато дойде Кравченко? Нима наистина никой не е в състояние да й развали настроението? Да, никой!

Тя се преоблече на бърза ръка, отиде в столовата и седна в креслото. Тишината и вечерният покой извикваха спокойни мисли. За първи път, откакто се бе завърнал мъжът й, тя мислеше не за него, а за предстоящото посещение на Кравченко.

Зад него се криеше нещо неизвестно и тъкмо това я тревожеше и дразнеше и не я оставяше да се радва изцяло на щастието.

Звънецът иззвъня тревожно. Странно, нима може по звъна да се различи кой натиска копчето? Сигурно е Кравченко.

Тя отвори вратата и се смая: на прага стоеше висока жена с пищна светла прическа и големи сиво-сиви очи. На Мария й се стори, че е виждала някъде тази жена, но не можеше да см опомни коя е тя.

— Вие ли сте Мария Григоровна Шайтан? — запита жената.

— Да, аз. Но аз не приемам в къщи по служебни въпроси.

— Не съм по служебна работа. Мога ли да ви побезпокоя?

— Заповядайте.

Те влязоха в столовата, седнаха. Мария забеляза и оцени с вкус подбраните й обувки, модната й рокля.

— Мога ли да запаля, нещо съм развълнувана…

— Моля.

Гостенката извади като стар пушач цигара от кутията и щракна запалката.

— Позволете да премина веднага към същината на работата.

— Да, тъкмо това щях да кажа и аз. Ние чакаме гости…

— О, не се тревожете, няма да ви отнема много време. Ние с вас сме съвременни жени и бързо ще се разберем.

На Мария не й хареса много изразът „съвременни жени“, но тя нищо не каза.

— Казвам се Надежда Александровна Горина — най-после се представи гостенката.

— Съпруга на Серафим Горин?

— Да, същата.

— Чудно, как досега не сме се запознали.

— Да, чудно, но, искрено казано, бих предпочела да се срещнем с вас по друг повод.

— Не разбирам.

— Сега ще разберете — Надежда Александровна засмука дълбоко от цигарата, сякаш искаше да спечели време или да добие кураж за последна решителна стъпка. — Работата е там, че се е завърнал вашият съпруг и, колкото да е странно това, неговото завръщане се отрази върху положението на нашето семейство. Има ли някой друг тук освен вас?

— Не. — Вместо да се разтревожи, Мария кой знае защо остана напълно спокойна. Нещо повече, беше й приятно да слуша гостенката, да наблюдава израза на лицето й, движенията й.

— Не бих желала да ме чуе някой друг. С вас мога да говоря съвсем свободно, предполагам, че между вас и Максим Павлович не може да има тайни…

— Да, така е — съгласи се Мария.

— Ще бъда откровена. Някога в хитлеристкия лагер мъжът ми в минута на слабост…

Надежда Горина вероятно надценяваше собствените си сили, уверена, че ще може да каже всичко просто и непринудено. Но се оказа, че не е лесна работа да се говори за подли постъпки на близък човек.

— Слушам — окуражи я Мария.

— Всичко това не е така просто, както може да ви се струва — Горина отново засмука дълбоко от цигарата. — Хайде, стига съм нервничила… През време на войната в минути на слабост мъжът ми е извършил нещо, което сега може да се тълкува различно от хората.

— За много подла постъпка ли става дума?

— Не зная. Мисля, че нито вие, нито аз можем да съдим правилно за това, след като са изминали близо двайсет години оттогава. Времената и възгледите са други, други са гледните точки.

— Не, гледните точки по отношение на подлостта не са се променили.

— Може би, но аз не съм дошла тук за дискусии на морално-етични теми. Работата е там, че това знае само другарят Шайтан. Във всеки случай той не ще скрие от вас…

— Може би — отговори неопределено Мария. — Но защо сте дошли при мене?

— За да предупредя вас или вашия съпруг.

— Да предупредите ли? — Мария и сега не почувствува тревога.

— Именно. Помолете вашия съпруг да забрави завинаги за този случай, да го изхвърли от паметта си. Така ще бъде по-добре за всички ни.

Мария се усмихна някак горчиво и ъгълчетата на устните й помръднаха. Странно, Надежда Горина я моли да направи сега това, което отдавна бе направила войната.

Надежда забеляза сянка от усмивка по лицето на Мария, но я изтълкува по своему.

— Мисля, че не съвсем точно преценявате положението и затова си позволявате да се усмихвате — каза тя, — а положението на вашия съпруг в нашето съветско общество не е така просто, както може да изглежда на пръв поглед…

— Не ви разбирам.

— Помислете сама, близо двайсет години в чужбина, неизвестно с кого, неизвестно къде, направо казано — всичко е възможно и на всичко може да се вярва и да не се вярва. Ненадейно и странно завръщане… Близо двайсет години в някаква тайнствена болница, за която никой никога не е чувал… Не ви ли изглежда странна тази история?

— Не, не ми изглежда.

— И аз нищо не подозирам, но вие знаете, че хората обичат да се ровят в чуждия живот. За съпруга ви вече се носят клюки, и то такива невероятни, че дори не ми се говори за тях… Клюките естествено си остават клюки, но мина лото на вашия съпруг също може да не бъде съвсем безупречно… И в него могат да се намерят слаби места и минути на слабост…

— Не, не могат.

— И аз доскоро вярвах в кристалната чистота на моя мъж. Всичко може да се случи на този свят, Мария Григоровна. Хората обичат да вярват на злите езици, защото това, един вид, оправдава собствените им простъпки. И нищо да няма в миналото на Максим Шайтан, хората ще измислят…

Мария наблюдаваше мълчаливо Надежда Горина.

Нима тя наистина вярва, че в наше време може да се очерни невинен човек? Нима толкова дълбоко са се втълпили в съзнанието й нравите от неотдавнашното минало, когато беше достатъчен един донос, за да се унищожи един невинен човек? Нима не е разбрала, че сега времената са други?

Какво ужасно наследство! Вероятно няма да се отървем скоро от зловещата му сянка!

— Помислете сама колко смешно звучи всичко това — каза Мария, — вие сте съгласна да не клеветите Максим, ако той мълчи. Правилно ли ви разбрах?

Очите на Надежда станаха стоманено-сиви, но гласът й звучеше меко и приветливо:

— Защо говорите думи, които не подхождат за нашето време? Всичко е много по-сложно, отколкото си мислите, Мария Григоровна. Бдителността не беше снета от дневния ред нито преди, нито след култа.

Надежда не разбираше само едно — защо Мария Шайтан е спокойна? Именно това непоклатимо спокойствие нарушаваше нейното равновесие. Щом Мария е спокойна пред лицето на такава опасност, значи тя знае нещо, неизвестно на Надежда. Какво е това: някакви сведения за Серафим Горин или дълбока вяра в хуманността на нашето време?

— В това се заключава най-главната и, ако искате да знаете, фаталната ви грешка, Надежда Александровна. Вие сте закъснели най-малко с осем-десет години. Наистина, ако Максим се бе завърнал към петдесет и трета година, положението му щеше да бъде доста сложно и той би имал доста неприятности. Но сега времената са други. Който има чиста съвест, няма от какво да се страхува…

Дълбоко разочарование и завист овладяха душата на Надежда. Тя завиждаше на Мария, която беше убедена в чистотата на своя мъж. Това можеше да се обясни с любовта.

Надежда си спомни за Горин, представи си обърканото му и наплашено лице. Дали би го защищавала, ако той изпаднеше в същото положение? Това изглеждаше смешно. На такъв въпрос можеше да има само един отговор. И тъкмо заради това в нея се породи неверие.

Надежда разбираше колко е тежко да се бори, без да вярва в успеха на своето дело. Но малко ли партии — на шахматната дъска и в живота — са бивали спечелвани само заради това, че противникът, спечелил една позиция, е допускал една единствена, незначителна грешка?

— Значи вие сте напълно уверена, че съвестта му е чиста?

— Да, напълно съм уверена.

— Това ще трябва да се докаже.

— Не, Надежда Александровна, вие забравяте, че живеем в друго време. Сега човек няма защо да доказва правотата си. В наше време в случая се връчва обвинителен акт и не обвиняемият трябва да го опровергава, а хората, които го обвиняват, трябва да докажат думите си. Вие много добре знаете това.

Надежда разбра, че е ударила на камък. Защо не притежава поне един непроверен факт? Какво може да направя тя срещу тази бетонна стена?… Ох, тежко е да се защищава човек като Серафим Горин.

Тя помълча, събра всичките си душевни сили и произнесе студено, като човек, който знае много, но казва далеч не всичко:

— Дойдох да ви предупредя. Не е в мой интерес да откривам сега всичките си карти, но вие можете да бъдете сигурна в едно: загази ли Серафим, ще повлече в пропастта и вашия съпруг. Това е мъчно да се разбере.

— Максим няма откъде да пада — каза Мария.

— Но има къде да падне.

Горина изговори тези думи натъртено и изгледа многозначително събеседницата си.

— Вижте какво — каза Мария, — можете да говорите каквото си искате и колкото си искате. От това все едно нищо няма да излезе. Съжалявам ви. Не зная какво е направил Горин, но щом дойде мъжът ми, ще го запитам и ще разбера. А вие предизвиквате в душата ми съжаление и учудване. Нима подлите хора заслужават защита?

— Да не искате да ми четете извадки от моралния кодекс на строителя на комунизма?

— Не, за друго мисля. Това, което вършите сега, не е изгодно за самата вас. Подлостта има дълги и остри рога и колкото и да ги прикрива човек, те все едно ще се покажат, ще излязат наяве…

— Нас никой не ни е чул и вие нищо не можете да докажете.

— Аз изобщо няма да доказвам. Помислете за своята роля…

— Той ми е мъж.

— Обичате ли го?

Това беше най-страшният въпрос. Надежда Горина дори се стъписа.

— Мисля, че най-добре ще е да си ходите — каза Мария Шайтан.

Да, това би било най-добре, но Надежда Горина не можеше да напусне бойното поле победена. Какво можа да постигне тя, какво беше спечелила в резултат на този унизителен разговор?

Абсолютно нищо. Само е загубила.

Сега Мария Шайтан положително ще се заинтересува какво се е случило в лагера преди двадесет години. Значи за това ще знае още един човек, значи възможността да бъде изобличен Серафим Горин става още по-голяма. А това беше загуба.

Но защо Мария е спокойна?

Да, времената са други. И това може би беше най-голямата грешка на Надежда. Но тя не искаше да се признае за победена и затова каза на излизане:

— Не се тревожете, сега ще си ида. Казах ви всичко. Помислете добре. Времената са нови, но хората са същите. Сбогом.

Тя тръгна към вратата. Мария мълчеше. Дотегнал й беше този разговор.

Но преди да излезе Надежда Горина, дрънна звънецът. Мария побърза да отвори и се върна в стаята със Серафим Горин. Директорът заслужаваше съжаление. Лицето му бе отслабнало, кожата на бузите му бе увиснала като на стар булдог, тъмните му очи се бяха насълзили. Големите му пресъхнали устни трепереха и Горин непрекъснато ги облизваше.

Той влезе в стаята, изгледа объркано Надежда, подозирайки някакъв заговор срещу него.

— Какво търсиш тук? — запита плахо той.

— Играя на кукли с Мария Григоровна — отвърна рязко Надежда.

Тя гледаше Горин с отвращение. Каква голяма грешка е допуснала, защо й трябваше да идва тук?… Времената са други, там е работата, че времената са други.

Мария гледаше ту Горин, ту жена му.

— Какво търсиш тук? — викаше Горин.

— Надежда Александровна ми предложи една много изгодна сделка — каза най-после Мария, — мълчание срещу мълчание. Както казват — това за това. Без заплащане и проценти.

— Не, вие грешите — обади се Надежда, — може да се помисли и за доплащане, и то доста солидно.

— Виждате ли — отговори иронично Мария, — оказва се, че може да се помисли и за доплащане. Откровено казано, не предполагах, че сте способна на това.

Надежда се изчерви, а Горин избухна в благороден гняв:

— Не, няма да го бъде! Става дума не за материално, а за морално доплащане. Искаш да ми припишеш още едно престъпление?

— Не се тревожи, нямам такова намерение.

— Защото не можеш — най-после се овладя Горин. — Къде е мъжът ви? При него съм дошъл, а не при вас. С него ще говоря, само с него и с никой друг. Предстои ни истински мъжки разговор.

— Скоро ще се върне. Не може ли разговорът ви да се отложи за утре? Ние очакваме гости…

— Днес понеделник ли е? Не-е-е! Не може. Утре ще бъде късно!

— Тогава почакайте.

— Напразни надежди — намеси се Надежда.

— Не, аз ще почакам.

— Дано пукнеш, глупак с глупак! Бях готова да направя всичко заради него, а той ще ми играе роля на благородник… Срам ме е да те гледам! Как можах да се омъжа за тебе?

Горин остана изненадан. Вярно казват хората — бедата никога не идва сама. Ето че и Надежда е против него. Голяма работа! Сега той знае как да се държи, и ще докаже на всички, че е бил наистина смел човек, който знае да отговаря за постъпките си.

— Не мога повече така, разбираш ли — не мога — каза той и гласът му от басов изведнъж стана тънък и сипкав. — Не може да се живее, когато над главата ти е надвиснала такава опасност. Всичко съм обмислил и нямам нужда от защитници като тебе.

Той извади от джоба на кремавото си сако няколко грижливо сгънати листове хартия и ги заобръща объркан. Листовете потреперваха в дебелите му пръсти като крилца на пеперуда.

— Тук съм написал всичко, цялата истина.

— И сега, разбира се, ще го дадеш на Шайтан? — иронизираше го Надежда. Страшно много й се искаше да изскубне листовете от ръцете на Горин, да ги накъса и разпилее.

— Да, ще му ги дам — каза смело Горин, — ще му ги дам, нека прави с мене каквото ще. В противен случай остава само едно — куршум.

— Отново комедии? Няма обаче кой да ти ръкопляска — подиграваше го Надежда.

— Не, аз имам достатъчно воля.

— За тебе това би бил най-правилният изход — каза Надежда, — във всеки случай всички биха си спомняли за тебе с уважение. Иначе ще загинеш и хората ще кажат — загина като подлец.

Серафим Петрович погледна жена си, след това извика с прегракнал глас, сякаш някой го душеше:

— Лъжеш! Лъжеш! Аз ще живея! Шайтан е честен човек, той ще постъпи справедливо! Убеден съм, че ще ме помилват, това се случи преди около двайсет години…

— Не, никой няма да те помилва — отсече Надежда.

— Не е ли по-добре да продължите разговора си в къщи? — каза Мария.

— Не — отговори твърдо Горин. — Моето решение е твърдо и непреклонно. Не мога да живея повече така.

— Мри тогава, червей гаден! — ядоса се Надежда. — Оставай и чакай колкото си щеш! — Тя се запъна за миг и добави: — Когато се върнеш, няма да ме завариш в къщи. Отивам си завинаги. Сбогом, Горин. Да знаеш само колко си ми противен! Дано никога вече не те срещна! Не трябваше да идвам при вас, Мария Григоровна. Моля да ме извините.

И тя тръгна да си върви.

— Стой! — изкряска Горин.

— Какво има? — обърна се Надежда. — Искаш да ми кажеш, че си смел и честен човек ли?

— Отивай си! — извика Горин. — Отивай си, коварна жено! Знаех, че си способна да оставиш мъжа си на произвола на съдбата…

— Горин — каза Надежда, като се усмихваше презрително, — нима не разбираш, че на Мария Григоровна никак не й се слушат нашите приказки?

— Мария Григоровна е честен човек! А плъховете вече напускат потъващия кораб? Ами ако не потъне?

— И да не потъне, все едно никога няма да се върна при тебе. Това ми е урок за цял живот. Мария Григоровна, бих искала да ви уверя, че никога не ще забравя този разговор. Моля да ме извините и да не ми се сърдите.

И тя излезе, без да се обръща.

— Отиде си! — извика Горин, като се огледа с ужас. — Защо я пуснахте?

— Тя не е малка. — Душата на Мария Григоровна се тресеше от погнуса.

— Много добре — каза с по-спокоен глас Серафим Горин. — Разбрахте ли сега каква змия е тя?

— Мога ли да прочета какво сте написали? — попита Мария и посегна за листовете, които Горин беше оставил на масата.

Горин усети как по кожата му полазиха тръпки, спусна се към масата и грабна листовете. Как може някой друг да чете изложението му! Но защо тогава го е писал?

— Не, не може — извика той, това е моя тайна, моя най-голяма тайна!

— Вие, струва ми се казахте, че сте донесли това за Максим. Той няма тайни от мене.

— Разбира се — омекна той, — аз съм нещастен, обречен човек. Вземете.

Мария Григоровна докосна листовете с някакво странно чувство. Тук беше скрита една голяма тайна за живота и смъртта на много хора.

Колко болка и мъка се крие зад думите: „… лагерът ни бе ограден с бодлив тел“, „не бяхме яли по цели дни“, „всеки, който лягаше на земята, биваше разстрелван“, „от високите лагерни комини непрекъснато излизаше тежък черен дим — там изгаряха трупове“… Този внезапно остарял и съсипан мъж, който седи пред нея и наблюдава всяко движение на очите й и сякаш се мъчи да отгатне собствената си присъда, е видял и преживял всичко това.

Но защо се вълнува така? Може би не е написал всичко, може би е скрил най-главното?

Не, не го е скрил. Ето започва най-страшното. Тези думи би трябвало да се напишат не с мастило, а е кръв, за да напомнят винаги на Горин извършеното от него престъпление.

— „Двадесет души — четеше шепнешком Мария, като мърдаше леко устните си, — в това число Максим Шайтан, бяха отделени в специална група. Ние разбрахме какво означава това. Положително Елза Таубе бе намислила някаква нови опити, които свършваха с моментална или бавна смърт…“

С каква точност описваше той миналото. Така може да разказва само човек, който е видял всичко със собствените си очи и е изгубил вяра в бъдещето.

Пред погледа на Мария израсна лагер с гъста телена ограда с бели изолатори, залепени като охлюви за коловете, със смъртоносните проводници с високо напрежение, със схлупени бараки без прозорци, без слънце, вонящи на креозот, пропити със задушливи дезинфекционни средства. Часовои с кръгли каски, застинали на наблюдателните кули, черен пушек от комините. И през този ад вървят бавно към смъртта двадесет и пет концлагеристи, между които и Максим Шайтан.

Мария си представи ясно тази ужасна картина, тя се пренесе мислено в лагера и тръгна заедно с групата към смъртта…

Най-после се освободи от това видение и зачете по-нататък.

— „Цялата група реши да избяга. Бягството се подготвяше отдавна, но трябваше да се ускори. Бях посветен в тайната, беше ми възложено да прекъсна високото напрежение и да отвлека вниманието на часовоя. По-късно узнах, че ролята ми се дублира и в случай на несполука същото е трябвало да направи Кравченко С. И., който не знаеше нищо за моята роля, тъй като бях помолил другаря Шайтан да скрие това от конспиративна гледна точка. Той одобри предложението ми. Три дни преди бягството бях извикан в управлението на лагера. Как можа да стане това — не зная, тъй като следователят от гестапо нямаше никакви данни. Започнаха да ме изтезават. Спрямо мене беше приложен така нареченият осми комплекс. Аз не издържах и издадох всичко. Признавам се искрено за виновен, осъждам дълбоко простъпката си и съм готов да отговарям за нея. Но моля да се има предвид, че тогава бях млад и неопитен.“

„Млад и неопитен.“ Ето го човека, който с цената на живота на свои приятели е можал да спася кожата си. Очите му не отразяваха нищо друго, освен страх и скрита надежда — дано се смилят, дано му простят…

Мария се задъхваше от гняв. Не, трябва да прочете всичко докрай.

— „… Бягството на групата, разбира се, беше осуетено. Всички бяха затворени в газова камера-вагон. Ние знаехме че от този вагон никой не се връща, и как е останал жив Шайтан М. П. — не ми е известно. Вероятно само той може да разкаже за това. Но същата нощ гражданинът Кравченко С. И. използува случая и изчезна от лагера. Подробностите за бягството му знаех само аз, защото ми беше известно къде може да се прекъсне незабелязано високото напрежение. Естествено веднага след бягството на гражданина Кравченко С. И. тази възможност беше премахната и поради това аз не можах да повторя неговия опит. Трябваше да отклоня подозрението от себе си й затова разпространих слуха, че групата е предадена от Кравченко С. И. Този слух намери благоприятна почва, защото се оказа, че ролята на Кравченко е била известна не само на мене; той беше лош конспиратор, а за мене никой не знаеше. На другия ден разбрахме, че другарят Шайтан и останалите концлагеристи са още живи — те успяха да пратят бележка. В тази бележка другарят Шайтан М.П. писа, че съм ги предал аз. Не ми е известно как е узнал той това. Благодарение на един щастлив случай бележката попадна в мене. Разбира се, аз я унищожих. Съзнавам, че простъпката ми заслужава най-строго осъждане, осъждам я и аз, както би постъпил на моето място всеки съветски човек.“

Следваше нечетливият подпис на Горин, а след това името му, написано с печатни букви, за да не сгреши, един вид, някой. На края беше поставена и датата.

Мария отпусна ръката с листовете и погледна в лицето Горин. Той седеше пред нея изплашен и гаден, с единствената мисъл в главата: дали е написал правилно всичко, дали е вмъкнал достатъчно самокритика?

Нещо я бодна в слепоочията и главата й сякаш се наля с олово. Каква е тая мисъл, която непрекъснато се мъчи да улови? Защо бяга от нея тази много важна мисъл?

От дъното на душата й се надигаше силно негодуване и от доскорошното й спокойствие не остана и следа. И тя произнесе думите, които може би не трябваше да каже:

— Так-а-а, значи унищожил си бележката… Излязъл си от лагера и си наблюдавал спокойно как съдят Кравченко? Да не си бил свидетел на делото му?

— Не, не — побърза да се оправдае Горин, — за това никой не знаеше. Но във вашите думи има много истина… Няма защо да го извъртам, всичко е точно така, както казвате вие… Кажете ми откровено — много ли сте изненадана? Как ви се струва това? В края на краищата всичко признах… Оттогава има вече близо двайсет години…

— Да — каза замислена Мария, — признавате защото Максим Шайтан знае всичко и може да ви изобличи. Иначе една дума не бихте казали…

— Нищо подобно, не съм толкова подъл човек. Сигурен съм, че Максим Павлович ще потвърди това… Той знае всичко…

— Почакайте — сепна се Мария.

Стори й се, че именно в този миг се оформи леко неуловимата мисъл-догадка, която я тревожеше непрекъснато.

Горин моментално се сви и се наведе леко напред, готов да се затича и изпълни каквато и да е заповед. Нещо кучешко, покорно и умолително се появи в големите му тъмня очи и зад всички тези чувства се криеше нещо съвсем друго — надеждата.

— Слушам ви!

— Друг въпрос ме интересува. Постарайте се да си спомните нещо и да ми кажете истината.

— Аз съм честен човек.

— За това после. Кажете ми знаел ли е Максим Шайтан в лагера как се казвате?

Въпросът беше толкова странен и неочакван, че Серафим Горин едва пое дъх, сякаш усетил някаква голяма опасност. Какво се крие зад тези думи? Защо Мария я интересуват такива обикновени неща? Въпросът положително не бе зададен току-така и Горин трябва веднага да разбере какво се крие зад него…

Стори му се, че зад думите „Знаел ли е Шайтан как се казвате?“ се крие някаква заплаха.

И тъй като не беше в състояние да вникне в същината на Мариините подозрения, Горин се разсърди.

— Защо ми задавате идиотски въпроси?! — навика той.

— Този въпрос не е толкова безсмислен, както ви се струва. Аз трябва да уточня: знаел ли е Максим в лагера името ви?

— Разбира се, че го знаеше — сви рамене Горин и в гласа му отново се долови уплаха.

— В самия лагер, непосредствено преди бягството? — настояваше Мария, впила очи в Горин.

— Защо ме питате за това? — разпери ръце Серафим Петрович. — Разбира се, знаеше, нали ми писа бележка…

— Извинете, май че сте прав — каза тихо Мария, — сега разбрах, че въпросът ми беше неуместен.

— Но какво се криеше зад него?

— Нищо.

Наистина защо зададе тя този въпрос, кое я подтикна към това? Има някакво несъответствие в разказите на Максим и Горин, някакво странно, недопустимо несъответствие. На какво се дължи то? Как се е породило? Горин не лъже в изложението си — тук всичко е истина. Но положително и Максим не я е излъгал, нещо повече, той се мъчи с всички сили да прикрие загубата на паметта си. Кога е станало това? Може би Шайтан не знае истината? Кога тогава? И на какво може да се дължи, освен на избухването на фаустпатрона? В това има нещо странно, и на нея никак не й се отдаваше да долови най-главната мисъл.

Не, сега тя не е в състояние да открие нещо. За това са необходими по-задълбочен анализ и по-точни факти. Пък може да няма нищо важно в това?

Не, положително има. Пред очите й се мяркаше някаква загадка, която тя не можеше да открие, и от напрегнатата мисъл още по-силно я заболяха слепоочията. Стига е мислила. Нека си иде Горин, да настъпи нощта, тя ще се успокои и тогава ще помисли.

— Може би сте прав — каза Мария, въпросът ми беше неуместен. И аз не зная защо го зададох. Ще оставите ли листата, или ще почакате Максим?

Горин плесна с ръце:

— Разбира се, ще го почакам. Може ли другояче? Ще падна на колене, ще се превърна на килим, нека ме тъпче, но само и само да ме пощади… Той е добър, аз го познавам… Добър и милостив, той положително ще ми прости… Нали оттогава има двайсет години, изживени честно и безупречно…

„Честно и безупречно — помисли Мария. — Странно същество е човекът.“

Звънецът в антрето отново иззвъня.

— Не чакахте дълго — каза тя.

— Аз съм готов на всичко — произнесе с вдигната глава Горин.

Мария отвори вратата, но вместо Максим на прага стоеше старият Кравченко. Идването му не беше никак навременно, особено сега, когато у тях беше Горин. Пък може да е за добро?

Степан Иванович изгледа учудено Горин, сетне Мария, разтърси прошарената си коса, изгледа отново Горин и каза весело:

— Ще извинявате за изненадата. Сигурно не сте ме очаквали?

— Напротив, очаквахме ви — отговори любезно Мария. — Максим ме предупреди, че ще дой дете.

— Виж ти! И тебе ли е предупредил?

Този въпрос се отнасяше до Горин.

— Не — отговори сърдито Серафим Петрович, — аз сам дойдох.

— Добре — усмихна се Кравченко, — щом си дошъл, стой. Нещо много си кисел.

— Това си е моя работа.

Кравченко се поразходи из стаята, хвърли поглед към Мария и Горин, сякаш ги съпоставяше, и каза:

— Мария Григоровна, много добре разбирам, че идването ми не ти доставя голямо удоволствие, но моля да бъда извинен. Ще потърпиш, аз няма да стоя много. Къде е стопанинът?

— Заповядайте, седнете, Степан Иванович — покани го вежливо Мария. — Максим скоро ще се върне.

Кравченко изсумтя и седна на стола до пианото. Любезността на Мария го учуди. — Степан Кравченко не бе свикнал да слуша любезности, още повече от нея.

Като се мъчеше да се държи непринудено, той изгледа по-внимателно Горин, който седеше загрижен в креслото с отпуснати на коленете ръце, и каза високо:

— Какво си се затъжил, Серафим Херувимович? От Максим Шайтан ли се уплаши? Или от римския папа?

— Никой на този свят не може да ме уплаши — отговори с достойнство Горин.

— Виж го ти, храбреца!

— Не желаете ли по един аперитив, докато се върнат Максим и Вера? — запита Мария Григоровна, за да промени темата на разговора.

— А те къде са?

— Отидоха за вино.

Големите вежди на Кравченко се вдигнаха от учудване.

— Какво, какво-о? — попита той проточено. — Какво става на този свят, многоуважаема Мария Григоровна? Нищо не разбирам!

— Домакинята е длъжна да посреща гостите — отговори Мария.

— Да, права си. Учудва ме друго — защо досега не си ме канила? Да не е казал нещо Максим?

— За вас ли?

— Не, за Пушкин.

— Не, нищо не ми е говорил. Просто животът се оказа много по-сложен, отколкото ни се е струвало.

Кравченко я стрелна с очи изпод големите си вежди, мъчейки се да прочете в погледа й онова, което се криеше зад любезните й думи. Но нищо не можеше да се прочете по хубавото й изразително лице. По него личеше дълбоко вътрешно спокойствие. Явно беше, че завръщането на Максим Шайтан се е отразило благотворно върху нея. Кравченко изсумтя сърдито и каза:

— Да, права си, Мария Григоровна, животът е нещо сложно. Истинска загадка! Сфинкс! Преди, съгледала ме отдалеч, ти пребледняваше от гняв, а сега си решила да ме черпиш с вино! Какво ще кажеш по тоя случай, Серафиме?

Горин премълча. Той дори не чу думите на Кравченко. Всичките му мисли бяха заети с едно: ще му прости ли Максим Шайтан или не?

— Да не сте решили да ме амнистирате? — продължи Кравченко, без да дочака отговора на Горин. — В такъв случай трябва да вя кажа, че нямам нужда от такава амнистия. След дъжд качулка! Малко ли бяха смешките, та искате да станат още повече? Пришило ви се е да се посмеете?

— Във всеки случай по-добре е човек да се посмее, отколкото, да плаче.

— И това е истина. А ти, Горин, какво ще кажеш по тоя случай?

Горин мълчеше. Думите им почти не достигаха до съзнанието му. Не го интересуваше нищо друго, освен собствената му съдба.

— Всички ще се радват, ще се смеят, само Серафим Горин е нещастен — продума той.

— Какво си се намусил? — попита го насмешливо Кравченко. — Защо си толкова тъжен?

Горин се сепна и за миг се преобрази в силния и властен Серафим Петрович.

— Не, не съм тъжен — каза твърдо той, — просто размишлявам върху това колко странна е човешката съдба. Непостижими са нейните пътища!

— О, оказва се, че те интересуват такива важни неща — подигра го Степан Иванович. — Какво знаеш ти за тях, за тези странни пътища, когато цял живот си прекарал като бъбрек в лой?

— Аз ли?

— Не, Пушкин.

Горин махна отчаян с ръка, отпусна отново рамене, а очите му станаха като стъклени. Кравченко едва не го заплю — такива слабохарактерни хора винаги предизвикваха у него отвращение.

— Противно ми е да седя тук — каза той, — да гледам киселата ти усмивка — кимна той на Мария, — да слушам хленча ти — Кравченко хвърли унищожителен поглед към Горин. — Изобщо аз съм излишен тук… Къде е стопанинът?

Но Мария не обръщаше внимание нито на думите му, нито на неговия тон — тя мислеше и се мъчеше да улови най-главната мисъл.

— Не се ядосвайте. Степан Иванович — каза ласкаво домакинята, — зная, че съм виновна пред вас, и ако желаете, ще се извиня пред всички.

Кравченко изсумтя.

— Нямам нужда от твоето извинение. Но все пак какво е станало?

— Почакайте да дойде Максим.

Умълчаха се. След малко Мария се осмели да пристъпи към най-тайнственото:

— Мога ли да ви запитам нещо?

— Защо трябва да искате разрешение?

— Така, налага се… Кажете ми, когато бяхте в лагера, Максим спомнял ли си е за мене?

— За Достоевски си спомняше — отговори сърдито Кравченко. — Ще извиняваш, Мария Григоровна, смятах те за умна жена, а се оказва… а се оказва, че жената си остава жена, та дори когато е инженер или председател на Върховния съвет. Виж я ти, като че ли това е най-важното! Смъртта косеше хората като трева, а на нея й се иска да знае дали са си спомняли за нейната уважаема персона! Сякаш няма друг по-важен въпрос.

Мария го изгледа строго, сякаш думите му не бяха достигнали до съзнанието й, и каза сериозно:

— Вие не грешите: в този момент за мене не съществува друг по-важен въпрос.

Кравченко недоумяваше. Мария Шайтан говореше сериозно, а в гласа й се долавяше някаква тревога.

— Нищо не разбирам — каза той, — какви са тия странни въпроси?

— За мене това е от голямо значение.

— Можеш да не се тревожиш, мъжът ти не те е разлюбвал.

— Не това ме интересува.

— Какво тогава? — попита Кравченко.

— Кажете ми само дали си е спомнял той за мене в лагера или не?

— Можеш да бъдеш спокойна. Благоверният ти съпруг мислеше само за тебе. Когато веднъж му откраднаха едно твое писмо, за да си правят от него цигари, той едва не ги изтрепа, вагабонтите…

— Това в лагера ли стана?

— Не, в рая — ядоса се Степан Иванович.

Някой отвори входната врата и домакинята въздъхна с облекчение.

Максим и Вера с пакети в ръце влязоха в стаята. Те забелязаха гостите и спряха.

— Охо, днес сме имали голяма компания — обади се Максим. — Добър вечер.

— Верочка, иди да приготвиш вечерята — каза Мария със спокоен глас.

Вера усети, че става нещо необикновено, усмихна се, изгледа заговорнически Максим и като взе покупките, отиде в кухнята.

— Добър вечер — повторно поздрави гостите Максим, след като Вера затвори вратата.

— Мислиш ли, че е добър? — измърмори Кравченко.

— Надявам се.

В този момент Горин доби кураж, стана от дивана и каза с обичайния си уверен глас:

— Смятам, че вечерта е добра. Въпреки това, Максим Павлович, трябва да кажа, че престоят ми тук не ми доставя много голямо удоволствие. При това смея да ви напомня, че днес е понеделник. Аз съм точен на обещанието си. Седмицата, която ми дадохте, изтича утре, но аз бих искал да имам в резерва известно време и затова идвам днес. Ето, заповядайте.

Горин подаде на Максим прочетените от Мария листове, в последния момент обаче понечи да отдръпне ръката си, но се овладя и даде листовете, като каза:

— Всичко съм описал. Моля да имате предвид, че тук всичко е истина, а оттогава има близо двайсет години.

Максим Шайтан докосна обикновената плътна хартия с някакво странно чувство.

Защо се вълнува? Нима го е страх да узнае истината за някогашния Шайтан и да се гордее е него?

Ами ако този Шайтан се окаже противен и долен човек, извършил недостойни постъпки?

Не, това е невъзможно!

— Бих искал да зная — каза Степан Иванович, — нарочно ли си организирал тази среща или случайно?

Максим Шайтан не отговори.

— Добре, ако щеш отговаряй, но аз ще ти поднеса подарък. И на мене не ми доставя удоволствие тази среща. Утре е вторник. Ето ти моето изложение, написал съм всичко, три пъти съм го прегледал, заклевам се.

Най-после Максим Шайтан имаше в ръцете си данни за миналото си. Да ги прочете или да остави това за друг път, за да не се развълнува пробуденото му сърце?…

— И ти ли си написал? — изкрещя Серафим Петрович.

— Написах — отговори Кравченко, който не разбра причината на тази уплаха. — Защо да не напиша?

— Да, да! — крещеше Горин. — Сега ви е кеф да пишете! Нещастен човек си ти, Серафим Горин! Никой вече няма да те съжали, всички ще се нахвърлят върху тебе като вълци!

— Седни, истерик нещастен! — заповяда му Кравченко. — Какво си се развикал?

— Няма честни хора на този свят — заяви Горин, като се строполи в креслото.

Мария наблюдаваше мълчаливо тази сцена. Тя се мъчеше да не изпусне нито една дума. Всичко в този разговор беше извънредно важно за нея. Мисълта, която така много я тревожеше, ставаше все по-остра, пареше мозъка й. Мария искаше да се освободи от нея, да я забрави, а тя ставаше все по-ясна и най-после се оформи окончателно.

„Кога е изгубил Максим паметта си?“ — запита се Мария.

И тъй като не можеше да намери отговор на въпроса, съмнение загриза душата й. Тя поиска да запита Максим, но не посмя. Нека си отидат гостите. По-добре да изчака. Ето Максим вече зачете акуратно изписаните листове. Изразът на лицето му се промени, сякаш беше в театър и гледаше някакво старо, но интересно представление Колко бавно се точеха минутите!

Най-напред Максим прочете изложението на Горин, след това листчетата на Кравченко. Описаното в тях съвпадаше. Кравченко не знаеше само едно в цялата тази история — ролята на Серафим Петрович. Че какво, картината сега е напълно ясна.

Той погледна Горин, който седеше неподвижно в креслото, след това хвърли поглед на написаното. Няма съмнение, че Горин се страхува от пълно изобличаване и е написал цялата истина.

Той е предал Шайтан и неговите другари и сега описва всичко с такова спокойствие, сякаш изминалите двадесет години могат да го спасят от заслуженото наказание…

Но нима времето може да прости извършена подлост? Нима тази подлост може да се премълчи?

Не, Максим Шайтан няма право на това.

— Значи, ти си ни предал? — попита той, като се мъчеше да сдържи гнева си.

— Нима той е знаел за нашето бягство? — обади се изненадан Кравченко.

— Знаел е. Тук всичко е написано.

Кравченко поиска да каже нещо, но нямаше сили.

Когато в съда го запитаха: „Щом не си ти, кой тогава е направил това?“ — той не знаеше какво да отговори. Стори му се, че Горин беше тогава в залата. Да, той положително беше там и слушаше.

Идеше му да го стисне сега за гърлото така, че да вземе душата на тази угоена свиня.

Той дори направи една крачка към Горин, но нямаше сили да продължи и спря.

— Не удържате думата си — изкрещя Серафим Петрович, — нали обещахте да мълчите?!

„За какво ли говорят тия?“ — помисли Кравченко, усещайки как бавно се възвръщат силите му. — Тоя тип заслужава да бъде изгонен оттук, да го развеждат из града, та и децата да го сочат: „вижте, този е предател“.

Той хвърли поглед на Мария. Лицето й беше пребледняло, само тъмните й очи светеха от възбуда, замислена, тя не смееше дума да продума. За какво ли мисли?

Погледна Шайтан. Лицето му беше решително и малко дяволито, сякаш само той знаеше как трябва да се накаже Горин.

— Значи, ти си ни предал и гледаше сеир, когато ме съдеха? — Кравченко вече се бе овладял. — Знаеш ли, че заради тебе бях пратен десет години в Сибир?

— Не можете да докажете това.

— Не става дума за наказание. Работата е там, че хората трябва да знаят, че си подлец. Те ще запитат Шайтан и всичко ще се изясни без твоите писма…

— Не, ще има и наказание — каза твърдо Шайтан и Мария дори не позна неестествения му сипкав глас. — Горин сам ще се накаже…

— Не, аз не съм способен на това! — извика Серафим Петрович.

— Никой не те пита. Не става дума за самоубийство. Ти не си способен ка това. Но от днес нататък ще проклинаш себе си, докато не пукнеш от яд.

— Нима ще покажеш изложението, нима няма да удържиш думата си?

— Това вече няма никакво значение. Сега аз мисля за друго — за миналото.

— Всички ние трябва да мислим за него — каза Кравченко.

— Не само да мислим, но да правим и изводи — добави Мария.

— Именно — подчерта Шайтан, — да мислим за миналото и да правим изводи. Колкото и да се мъчи човек да го потули, то излиза наяве. Трябва постоянно да мислим за него. Човек умира, споменът за него изчезва и затова той е длъжен да остави нещо, което заслужава внимание…

— Стига философия — не издържа Горин, — дотегна ми да слушам празни приказки…

Максим Шайтан го изгледа отново насмешливо и Мария не можеше да разбере откъде се появиха тези чувства у него.

— Сега ще се увериш, че това не е само философия, но и практика — усмихна се весело Максим.

Той отиде до масата, издърпа чекмеджето, сложи там двете изложения, заключи чекмеджето, а ключа сложи в джоба си. Горин, Кравченко и Мария наблюдаваха всяко негово движение.

— А сега слушай, Горин — каза Шайтан, усещайки студения ключ върху дланта си. — Само внимавай да не припаднеш от изненада. Когато те помолих да опишеш всичко, не направих това с цел да те изпитам. Трябва да знаеш, че след избухването на фаустпатрона завинаги изгубих паметта си, която още не се е възвърнала. С една дума, Максим Шайтан не помни половината от живота си. Не помни нищо от това, което е преживял през време на войната, не си спомня нито едно събитие от лагерния живот, дори не знае кой ни е предал и дали изобщо някой ни е предавал… Не помня хората, с които съм страдал, не мога да си спомня дори тези, които съм обичал над всичко.

Горин го слушаше и не можеше да повярва. Нима това е истина, нима опитният и всезнаещият Серафим Горин е измамен, нима наистина се е хванал на въдицата?

Не, не може да бъде! Максим нищо не е забравил, той всичко помни, а сега се преструва, че е шегаджия. Всъщност от това нямаше да му олекне. Но друг път Максим Шайтан ще има много здраве…

Ами ако говореше истината?

Той трябва да се убеди в това, на всяка цена трябва да се убеди! Пък може да не е необходимо да се убеждава? Да приеме това като истина? Все едно нищо не може да се промени, защото листовете са в чекмеджето.

— Не помниш ли? Нищо ли не помниш? — изтръгна се неволно от гърдите му.

— Да, не помня — отговори Шайтан и тонът, с който той отговори, убеди окончателно Горин, че Шайтан му казва истината.

Изгубил всякакво самообладание, осъзнал каква страшна и непоправима грешка бе допуснал. Горин се нахвърли върху Шайтан:

— Измамник! Подлец! Провокатор! Върни ми изложението!

Кравченко, който стоеше до него, го блъсна обратно в креслото.

— Върни ми изложението! — настояваше с прегракнал глас Горин. — Върни ми изложението, подлецо!

— Никога няма да ти го върне — каза Кравченко, — няма защо да се надяваш и да чакаш. Не предполагах, че си такъв шегаджия, Максиме — обърна се той към домакина. — Защо трябваше да измисляш това? За да се подиграеш с това чучело ли?

— Не ми ли вярваш?

— Не.

— Аз нищо не измислям.

— Възможно. И все пак ти ме излъга, и това е непонятно за мене. Кога си изгубил паметта си?

Мария се помести напред и впи поглед в лицето на мъжа си.

Максим изгледа смутено Кравченко, не разбирайки въпроса му.

— Как кога съм си изгубил паметта? След избухването на танка. Това знаеха всички у нас…

— Къде у вас?

— Там… в болницата. Това се случва често след тежко контузване. Защо трябва да лъжа?

— А излиза, че лъжеш. За избухването на танка съм чувал от тебе още в лагера. Тогава ти всичко помнеше.

— Не може да бъде… — прошепна Максим с недоумение.

— Може. Кажи ми, наистина ли нищо не помниш или нарочно си подготвил тази сцена, за да ядосаш това чучело?

— Не, аз наистина нищо не помня.

— Серафиме, Серафиме, нещастен човек си ти! — викаше Горин, като кършеше ръце; той мислеше не за миналото, не за подлата си постъпка, а за недосетливостта си.

Кравченко ходеше из стаята, решителен, развълнуван. Личеше, че цялото му същество е овладяно от една мисъл, и той трябваше да я потвърди или да я отхвърли незабавно.

— Какво са правили с вас в тази група? — запита той, като се обърна рязко.

— Не зная.

— Нищо ли не знаеш?

— Последните години ни учеха да говорим, да стреляме и пишем.

— Но кога си изгубил паметта си? Това ще е станало не в танка, а по-късно. Спомни си!

— Не зная.

Мислите на Максим се надпреварваха една с друга и ту се издигаха стремително нагоре, ту падаха надолу като птици, сякаш в някакъв безумен танец. И внезапно от самата среда на черното ято от мисли, наподобяващи врани, прелетя светкавица и го удари в мозъка така силно, че той дори затвори очи от болка и страшна догадка.

— Почакай — каза глухо Максим, — в групата, за която говориш… в моята група имаше ли един чернокос с белег на челото, като буква „хикс“?

— Гаприндашвили! — изкрещя Горин.

— Ами един рус с откъсната мека част на ухото?

— Семьонов — каза Горин.

— Ти нищо не си забравил — рече насмешливо Кравченко на Горин. — Къде са сега тези момчета?

— Наведнъж ли ни изкараха от лагера?

— Да. Елза Таубе ви подбираше нарочно.

— Къде ни откараха?

— Това никой не знае.

От вълнение Максим не можеше да стисне зъби и те тракаха ли, тракаха като в треска. Най-после се поуспокои.

Мария Григоровна гледаше мъжа си и разбра цялата истина. Какво само не би направила тя, за да облекчи положението му, за да поеме върху себе си поне малка част от страданията му.

Тя бе разбрала всичко, но мълчеше като няма. В душата й растеше чувството на някаква заплаха и същото чувство в същия миг овладя и Максим.

— Значи, всички сме имали памет? — недоумяваше Максим. — Говори! За мене сега няма нищо по-важно от това.

— Да, тогава помнехте всичко — отговори твърдо Кравченко.

— Горин, ти какво ще кажеш?

— Какво мога да кажа? Аз съм нещастен човек и кръгъл глупак.

— Друго те питам! Имахме ли тогава памет?

— Разбира се, че имахте.

Максим потри с ръка челото си, сякаш за да успокои мислите си, но това движение не му донесе спокойствие.

— Значи, това е станало по-късно? — запита той объркано. — Но защо? Как е могло да стане, нали войната бе свършила? Такова нещо може да се случи само през време на война.

— Или след войната — каза Кравченко.

— Това е работа на Елза Таубе. Тя е погубила хиляди хора, за да си прави опити.

— Но защо й трябва нашата памет?

— Как защо? Нима с другите момчета също? — стресна се Кравченко.

— Да, и те.

— Паметта сама по себе си никому не е нужна — каза Степан Иванович, — но човек без памет може да послужи някому…

— Да не предполагаш, че…

— Нищо не предполагам, защото не разполагам с факти. Само ти можеш да предполагаш…

— Нима това е могло да стане по-късно? — повтори той объркано.

— На тоя свят всичко е възможно, всичко! — подскочи Горин. — В това няма нищо чудно. Върни ми обаче веднага изложението. Ти нямаш право да си играеш с човешкия живот.

Кравченко го блъсна отново в креслото.

— Млъкни, истерик такъв. Щом си го написал, имай смелост да отговаряш.

В стаята влезе Вера с голям поднос в ръце. На подноса имаше шише шампанско и чинии с мезе. Очите на девойката светеха от радост. Тя зашари с поглед по лицата на присъстващите и моментално се досети, че се води сериозен разговор. Дали е дошла навреме?

— Хайде — каза тържествено тя. — Заповядайте.

Никой не помръдна от мястото си. Вера се озърна учудена:

— Приличате ми на хора, които, се канят да се сбият. Нима отново…

— Не, всичко е наред — каза Максим Шайтан, — всичко е наред.

— За последен път — върни ми изложението — настояваше Горин, сякаш не бе чул думите на Вера.

Шайтан не помръдна.

— Е добре — каза Кравченко, като направи крачка към вратата, — смятам, че трябва да поразмислим. На пръв поглед всичко е ясно, но на мене ми се струва, че Максим или не знае истината, или иска да я скрие. Но стига сме говорили за това. Описал съм всичко откровено и точно, сега е ред на твоята съвест.

— Отиваш ли си?

— Не, ще нощувам тук.

— Ами шампанското?

— Не съм много по шампанското. Не ми се сърди, Мария Григоровна, всички трябва да помислим върху това. Бъдете здрави.

И излезе, като стъпваше леко като на пружини.

Горин го изпрати с поглед и въздъхна с облекчение.

— Предполагам, че сега ще ми върнеш изложението. Ако си честен човек…

— Нищо няма да ти върна. Върви си, Горин.

— Ще удържиш ли на думата си? Нали сключихме джентълменско споразумение!

— Ще удържа на думата си. Върви си.

— Но аз нищо, аз… Ти сам разбираш, обстоятелствата… Двайсет години…

Максим се надвеси над него с цялата тежест на грамадното си тяло.

— Вън!

Горин го погледна уплашено. Той все още не можеше да повярва — излъгал ли го е Шайтан или наистина е изгубил паметта си? Недоволен от себе си, объркан и отчаян до безкрайност, той напусна стаята, без да има смелостта да погледне Максим.

— Ама че гости — изпрати го с объркан поглед Вера, — едва донесох шампанското, а те се разпръснаха! Комедия!

— За тях това положително не е комедия — каза Мария.

— Но какво да правя с вечерята? — учуди се Вера. — Да я слагам или да я върна в кухнята?

Максим погледна дъщеря си и се усмихна дяволито-заговорнически. Вероятно мисълта, която се породи в главата му, му направи голямо удоволствие.

— Защо пък в кухнята? — каза той. — Напротив, сложи я веднага на масата.

— За нас ли?

— Защо пък да не е за нас? Слагай за четири души.

— Защо?

— Имам една молба към тебе. Иди, моля ти се…

— Къде?

— Иди намери Михайло и го доведи тук жив или мъртъв. Само че по-бързо.

За всеки случай, за по-сигурно, девойката запита:

— Михайло Кравченко?

— Да. — Очите на баща й се усмихваха.

Вера изгледа умолително майка си.

— Баща ти говори истината, Верочка, ние ще се радваме много да го видим. Отивай.

Странно! Какво се бе случило тук през тези някакви си петнадесет минути?

— Добре, щом желаете, ще го повикам — каза Вера и тръгна.

Тя затвори бавно вратата и след малко токовете й затракаха като картечница по стълбището.

Максим се усмихна.

— Симпатично девойче.

— Да, симпатично — обади се Мария. — Дай ми писмото на Кравченко.

Максим й подаде изложението. Мария започна да чете, а той я наблюдаваше внимателно, като че ли се мъчеше да отгатне мислите й. Веждите й се сключиха, лицето й стана студено и сурово.

Той мислеше за своето минало, за Елза Таубе, и в душата му се вдигна истинска буря. Паметта му подсказваше хиляди подробности от миналото, които преди му изглеждаха съвсем несъществени и незначителни. Той не можеше да повярва в предположението.

„Кога съм изгубил паметта? Нима това е сторила Елза Таубе? Защо?“

Но ако размисли добре, всичко ще стане ясно. Всички бивши концлагеристи на Елза — летци, танкисти, пионери — бяха хора без памет, без родина. Те приличаха на живи автомати, които не знаят какво е колебание и съмнение, за които има само един закон — заповедта на командира. Отглеждаха ги като питомни зайци, и те бяха доволни, когато опитите даваха добри резултати.

Той дори се задъха от неочаквания пристъп на гняв.

„Тя е отваряла хиляди черепи за опитите си“ — спомни си той думите на Горин. Може би още тогава е търсела човешката памет?

Какво трябва да прави сега?

Да умре ли?

Не, той нямаше това право. Да се умре — значи да остави Елза Таубе ненаказана. Това няма да го бъде!

Или да махне на всичко с ръка и да остане тук с Мария и Вера, за да се радва на щастието?

Ами инжекциите на Елза?

Дали наистина са необходими, или Елза само ги е плашила, за да насажда в тях страх и подчинение?

На лекарите сигурно са известни тези инжекции, но не е там въпросът…

Има ли той право да купи собственото си щастие с цената на мъката, а може би и живота на десетки, хиляди, ако не и милиони хора?

На всички тези въпроси трябваше да се даде отговор, това може да направи само той, никой друг не е в състояние да му помогне…

Мария отпусна ръката с изложението.

— Сега всичко е ясно — каза тихо тя. — Ти си изгубил паметта си много по-късно.

— Изгубил ли съм я?

— Разбира се.

— Не съм я изгубвал.

— Не разбирам.

— Не съм я изгубвал. Това не е от фаустпатрона. Паметта ми е отнела Елза Таубе! Отнела ми е всичко — паметта, миналото, приятелите, любовта. Засега в нашата група сме само дванайсет души. А колко ще станат те след пет години! И все млади хора, в силите си, лишени от всякакви човешки чувства — летци, танкисти, ракетчици! Хиляди? Десетки хиляди? Сто? Осакатени, лишени от минало, от памет, любов, нерви. Представяш ли си какво може да направи една армия от такива хора?

Мария ахна — ето го най-страшното.

— Не разбирам едно — защо трябваше да ме изпращат тук? Защо?

— Може би е трябвало да се провери нещо?

— Къде?

— В тебе, в твоя мозък, в паметта ти.

— Възможно ли е това?

— Успокой се — каза Мария, като сложи ръце на раменете му, гледайки го в очите като в бездънен кладенец, — утре ще заминеш за Москва, ще идеш в редакцията на „Правда“, ще разкажеш и ще напишеш такава статия, че целият свят да изтръпне от ужас…

— Статия ли? Статията няма да помогне. Никой, в това число и аз, не зная къде живее Елза Таубе, къде се намира лабораторията й. Някъде в северозападна Европа. Този адрес прилича повече на някаква мистификация.

— Но ти нали знаеш къде трябва да се върнеш?

— Да, в Брюксел. Там ще ме качат на самолет, който ще полети в неизвестна посока. След три прехвърляния на военни летища ще пропътуваме десетки километри в затворена кола и най-после ще стигнем нашата научна болница. Ще напиша статия, а те ще отговорят, че това е маниаческа фантазия, и Елза Таубе ще продължи спокойно работата си, ще осакатява хора, ще комплектува от тях роти, батальони, полкове. И един прекрасен ден в небето ще литнат стотици хиляди летци, лишени от човешки чувства, памет, страх, нерви, летци, надеждни и жестоки. Ти ще разкажеш за това.

— Аз?

— Да, ти. Но по-късно. Ти си права — в Москва трябва да знаят. Но за вестника е още рано. Зная кому трябва да разкажа всичко преди да замина… Какъв ужас! Колко добре, колко щастлив се чувствах тези дни…

На Мария и се стори, че потъва бавно в някаква непрогледна бездна. Дъхът и спря, нещо стисна гърдите й.

— Да не искаш да ни напуснеш?

— Да ви напусна ли?

Стори му се, че тази мисъл е недопустима и за него.

— Да замина ли? Не зная, трябва да помислим, може би ще се наложи да замина, ако не се намери друг изход…

— Това е жестоко!

— Жестоко ли? Навярно в живота на всеки човек настъпва часът, когато той се запитва: за какво си живял и живееш на този свят? Коя е най-важната ти цел в живота? Постигнал ли си тази цел? Сега зная коя е най-важната ми цел. Непрекъснато виждам пред себе си младия и здрав Максим Шайтан, непрекъснато се мъча да си представя неговия портрет и искам да узная как би постъпил той, ако би бил на моето място.

— Ами ние? За нас мислиш ли? — продума с горчивина Мария, като помръдна леко пресъхналите си устни.

— За никого не съм мислил през живота си с такава болка, както за вас, за моето щастие.

На Мария Григоровна й се стори, че именно сега трябва да каже решителната дума, и тогава ще изчезнат всички опасения у Максим Шайтан. Нима в сърцето му няма капчица чувство, капчица любов?

— Не — с мъка произнесе тя, — никъде няма да те пусна. Представяш ли си колко е жестоко това?

Тя каза това, но много добре разбираше, че ако Шайтан реши да замине, никаква сила няма да може да го задържи.

— Защо жестоко? — попита Максим.

— А за Вера помислил ли си?

— Малко съм мислил и нищо още не съм решил. Разполагам с много малко време. Трябва да обмислим всичко добре…

Тя вече знаеше всичко предварително. И той чувствуваше в дъното на душата си, че наближава краят на краткото им безоблачно щастие, че започва отново жестока и напрегната борба, само че не за лично щастие, а за нещо много по-голямо и по-важно.

— Ох, Максиме — плесна с ръце Мария, — защо сме толкова нещастни, защо именно ние трябва да понесем това?

— Не зная. Така сигурно мисли всеки човек, изпаднал в затруднено положение.

— Но как ще живеем без тебе?

— Не, отсега нататък вие винаги ще бъдете с мене, дори и да замина. Още нищо не съм решил и не зная какво ще стане утре, но във всеки случай вие ще живеете и ще ме чакате, ще знаете, че съм жив и че мисля за вас. И ако се наложи да замина, положително скоро ще се върна… Макар и стар, побелял, но щастлив, защото ще постигна целта си…

Мария разбираше, че няма никаква надежда да задържи Максим. Той само си въобразяваше, че размисля, че се колебае и пресмята, а в действителност всичко беше вече решено — ще постъпи така, както му подсказва сърцето.

Но какво ще направи сам, невъоръжен и беззащитен? Как ще се бори? Не е ли по-добре да започне тази борба тук, без да заминава?

Най-после Мария дойде на себе си. Максим беше прав — разсъждаваше мислено тя, — върху тях лежи голяма отговорност и те нямат право да бъдат лекомислени.

Странно, че в такива минути той може да говори за щастието. А всъщност какво чудно има и това? Тъкмо сега щастието е най-скъпо. И все пак сега тази дума звучи неуместно…

— Щастлив ли? — попита като на сън Мария, смаяна от звученето на тази обикновена дума.

— Да, щастлив. Каквото и да става. Дали ще замина или ще остана тук, няма да забравя тази седмица, тази любов… В моя живот беше ти и Вера… В живота ми беше милият Михайло Кравченко. Беше баща му, честният, невинно пострадалият, но винаги бодър Степан Кравченко. Беше танкистът Федир Малцев, един верен до гроб приятел. Беше Гана Жук. Дори Горин, този жалък и нищожен човек… Ако реша да замина, ще предадеш тези изложения, неговото и на Кравченко, в партийния комитет, там ще се ориентират по-добре и ще решат какво да правят с него. В изложенията е написана самата истина. Жал ми е за Степан, но годините вече не могат да се върнат. Горин естествено ще бъде наказан, но това не е утешение. Подлостта не бива да се прощава…

Той говореше, сякаш разглеждаше и себе си, и Мария, и тази уютна квартира.

— Заминаваш ли? — попита го Мария.

— Не, тук съм още и не зная дали трябва да замина. Това е въпрос на живот и смърт. Всичко трябва да се обмисли. Най-малката грешка може да бъде фатална.

— Да, това е истина.

Обзе ги голяма мъка и не можеха да намерят думи, за да я разпръснат. Овладя ги чувството на отговорност не само за своето щастие. Тепърва трябваше да отговарят за пелия свят, за живота на милиони хора и може би именно тази тежка отговорност намаляваше болката.

Вратата изскърца и на прага се появи развълнуваното личице на Вера, а зад нея стоеше Михайло Кравченко. Макар и разтревожени, те се мъчеха да се държат така, сякаш нищо особено не се бе случило.

— Ето — каза Вера, като влезе в стаята и затвори вратата след Михайло.

Младежът поглеждаше изпод вежди родителите на Вера. Той доби кураж и понечи да каже нещо, но нямаше сили. Устните му запитаха:

— Викали ли сте ме?

— Да, поканихме те — каза Максим.

— За какво пък съм ви дотрябвал? — попита полугласно Михайло.

— Ей така, поканихме те на гости. Ще вечеряме, ще пийнем шампанско.

Михайло изгледа Вера, като че ли зад тези обикновени думи можеше да се крие някаква страшна тайна или хитрост.

— На гости ли? — попита той.

— Да, ей така, на гости — изчурулика Вера. — Трябва да знаеш, че отсега нататък ще бъде така. Хората трябва да ходят не само по работа, но и на гости. Разбра ли?

Михайло Кравченко разбра, че това е решаващ момент.

Той хвърли поглед на Мария Григоровна и като събра всичките си сили, за да не секне гласът му, каза смело:

— Знаете ли, че я обичам?

— Как можа! Млъкни! — извика Вера, но Михайло не се уплаши нито от тона й, нито от блясъка на сините й очи.

— Не ви ли е страх, че ще я взема със себе си? — продължи той, като се пъчеше със смелостта си.

Максим Шайтан се засмя тихо.

— Не, не ни е страх.

— Хайде, заповядайте на трапезата — подкани ги тихо Мария, сякаш току-що бе станала от сън, — остават ни още няколко дни.

След това настъпи нощта, топла лунна нощ. Синьозеленикавата светлина, която се струеше през прозореца, образуваше в стаята някакви чудновати петна.

Максим лежеше, сложил ръце под глава, и не можеше да заспи. Мария дишаше равномерно до него. И нея не я хващаше сън, но тя не смееше да помръдне. Лежеше с отворени очи и гледаше пред себе си, без да мига.

Най-сетне сънят я повали, като прекъсна мисълта й, и тя простена от болка. Дишането й веднага стана по-дълбоко и бавно и Максим Шайтан едва тогава усети, че е останал насаме с мислите си.

Той имаше на разположение цяла нощ. Но вместо да мисли за бъдещето, Максим се пренесе в миналото.

— Какъв ли е бил той на младини?

Пред него се изпречи весел, усмихнат, светлоок младеж. Той имаше много приятели, жена. Той обичаше весели компании, обичаше да си поприказва, да се посмее и да се почерпи с приятели. Той мечтаеше да строи сгради, квартали, градове. Верността беше неговото най-важно правило в живота, той никога не се страхуваше да каже истината, дори когато това биваше свързано с някаква опасност. Той добре свиреше на роял, но най-много обичаше оня миг, когато мечтите му се въплътяваха в бетон и стъкло. През време на войната той пострада доста, но другарите му не, го забравиха. Нещо повече, те и до ден днешен пазеха добри спомени за него, като претвориха в живота някои негови идеи.

Как би постъпил младият Шайтан? Какво би му подсказала съвестта? Дали би останал в тази уютна, изпълнена с лунна светлина стая?

Разбира се, той може да остане, излагайки се на смъртна опасност, защото тук нямаше кой да му сложи проклетата инжекция, но собственият му живот не струва чак толкова много. Той може да каже всичко на всеослушание и не милиони, а милиарди хора щяха да изтръпнат, разбрали истината за тихата, никому неизвестна лаборатория. Елза Таубе ще бъде настанена на още по-сигурно място, а нейните господари ще кажат, че всичко това са измислици на умопомрачен маниак.

Въпреки всичко светът трябва да знае за опасността, която го заплашва. Максим Шайтан няма да мълчи, той ще седне на масата и ще напише… Светът трябва да знае всичко…

Но само това не е достатъчно. Той трябва да се бори, да се бори активно, и тъкмо затова трябва да се върне в лабораторията на Елза Таубе.

Но какво ще направи там?

Защо мълчиш, млади Максим Шайтан? Да знаеш само колко си ми скъп и как те обичам. Ти си най-добрата част ст мене, от моя живот, от моите мечти и чувства. Кажи ми, какво да правя?

Би ли заминал или би останал тук, при Вера и Мария, в този чуден дом на Шайтан, наподобяващ дворец?

Защо мълчиш и се усмихваш смутено? Кажи ми, как би постъпил ти? Положително не би се колебал нито миг. Ти беше човекът на действието и проклета да е войната, която унищожи паметта ти! Искаш да кажеш, че това е направила не войната а Елза Таубе? Все едно, това е пак дело на войната.

Какво може да направи той?

Първо, утре трябва да седне на масата и да напише не статия, а истинска изповед с всички подробности, защото всичко в тази изповед може да бъде от голямо значение…

А след това?

След това трябва да замине.

Да замине оттук? Да напусне намереното щастия, Мария, Вера?

Нима с досегашните си мъки не е заслужил това щастие? Защо не замине някой друг?

Но кой?

Той погледна заспалата Мария. Устните й се бяха изкривили от болка. Навярно сънуваше тежък сън.

„Нима трябва да се откажа от щастието си? Да убия чувствата си? Ще ми достигнат ли сили за това?“

Младият Шайтан престана да се усмихва. Лицето му доби сериозен израз. Сякаш в този миг държеше изпит с живия Шайтан.

„Но нима ще бъдеш щастлив, ако останеш тук?“ — запита се тутакси Максим.

Не се лъжи. Максиме. Тежка е участта ти.

Ти можеш да удължиш щастието си с още два-три дни, за да станат всичко десет. Това е премного. Помисли, че можеше да нямаш и това…

Но защо именно на него се паднаха такива страдания и мъки, такава отговорност и тревоги?

Защото ти си Максим Шайтан, син на едно велико и многострадално поколение, което може да издържи всичко, може да победи и атомната бомба.

Да, когато се налага, дори с цената на собствения живот и личното щастие. За един честен човек това не е чак толкова голяма жертва.

Той се изправи развълнуван и се доближи до прозореца.

Небето на изток започна да посинява. Някъде на строежа изсвири локомотив. Мария дишаше тихо насън. Светът беше спокоен, неподвижен. Съдбата на този щастлив свят беше в ръцете на Максим Шайтан.