Александър Белов
Бой без правила (24)

23.

Следователят Сиротин седеше в своя тесен и дълъг като кутия за моливи кабинет. На бюрото пред него беше поставена стара колкото света пишеща машина. Съоръжението, призвано да подпомага работата на правозащитните органи, отново го беше подвело. Сиротин хвърли тъжен поглед към хаотично преплетените стволчета с букви, които по никакъв начин не искаха да застанат на определените им места, и като въздъхна, бръкна в чекмеджетата на бюрото за отвертка и клещи.

Някой тихо почука на вратата. Сиротин погледна часовника си — това вероятно беше свидетелят по делото за убийството в квартал „Раменски“, същият онзи младеж със странното име Космос, който на това отгоре бе извадил идиотския късмет да стане поемно лице при обиска. Предстоеше му да направи протокол, а пишещата машина, май беше сдала багажа!

Отново се разнесе чукане по вратата — този път по-силно и по-настойчиво. Сиротин пъхна инструментите в чекмеджето и ядосано извика:

— Да!

— Може ли? — На прага се появи един младеж с месести устни и призовка в ръце.

— Влизай — не много любезно покани госта си стопанинът на кабинета.

Космос се приближи към бюрото и сложи призовката пред следователя.

— Ето, явих се…

— Виждам — избоботи Сиротин и изведнъж се усмихна радушно на посетителя си: — Виж какво, Космос… а-а-а… Юриевич, случайно да разбираш от пишещи машини?

— Ъ-ъ… — С широка усмивка поклати глава Космос и кимна към стола: — Може ли да седна?

— Засега седни. А пък после и ще лежиш — разочаровано му отвърна следователят с дежурната си шегичка.

Космос спокойно пристъпи към бюрото. Той вдигна очи — над главата на следователя висеше портретът на Горбачов. Изведнъж за част от секундата на Космос му се стори, че младият генерален секретар ободрително му се усмихва. Той почувства, че всичко ще се нареди и разговорът ще мине добре.

Сиротин разписа засъхналата химикалка на къс хартия и започна разпита:

— Познаваш ли Сергей Дмитриевич Мухин?

— Мухин ли? Сергей Дмитриевич? — привидно замислен повтори Космос и поклати глава. — Не, не го познавам.

— По прякор „Мухата“ — подсказа му Сиротин.

— А-а-а… Мухата го познавам — с готовност кимна той. — По-точно — просто знам кой е.

— Той имаше ли конфликт с Белов? Между тях имаше ли сбиване?

— Може и да е имало, Мухата се бие с много хора.

— Имало е, имало е. Май че в квартал „Люберци“…

— Ъ-ъ, аз, наистина, не знам.

Разговорът едва беше започнал, а Сиротин вече бе наясно, че младежът няма да каже нищо. Щеше да върти и да суче, да се прави на луд, да се инати, но нямаше да издаде приятеля си. Оставаше му само да се надява, че тъй като беше млад и неопитен, все накъде щеше да се издъни.

— Хайде, хайде — изсумтя следователят. — Тогава ми кажи, младежо, къде беше тази събота? Само не ми обяснявай, че си изпращал едно момиче на „Ждановска“, че си закъснял за метрото, че си тръгнал пеша и че след това е станало земетресение.

— А вие откъде знаете, че е имало такова нещо? — учудено повдигна вежди Космос. — Точно в събота се разхождахме с едни момичета. Но не на „Ждановска“, а на „Университетска“.

— Как се казват момичетата?

— Лена, Наташа, Оля, Света — без да се замисля, изстреля Космос.

— А кой още беше с теб?

— Аз, Саша Белов и Витя Пчьолкин.

— Трима ли бяхте? А пък приятелките ви, значи, са били четири? — недоверчиво присви очи Сиротин.

— Ами, аз обикновено съм с две… — гордо изправи рамене и се ухили младежът.

— Можеш ли да посочиш адресите им?

— Нали ви казах, запознахме се с тях в парка „Горки“ — безпомощно разпери ръце той, — тъй че не сме си разменяли адресите.

— Аха. Значи… Таня, Марина… — записваше си следователят. — Кой още?

Космос се замисли за миг и бавно повтори, свивайки пръсти под бюрото.

— Ъ-ъ… Лена, Наташа, Оля и Света…

Разговорът продължи още около половин час, но резултатът се оказа нулев. Този път предчувствието не излъга Сиротин — младежът наистина не се издъни по нито една точка.