Александър Белов
Бой без правила (15)

14.

— Какво ще кажеш, майче? — попита Саша, настанявайки се край масата на закуска.

Той задаваше този въпрос на майка си по няколко пъти на ден през цялата последна седмица — още от момента, в който най-сетне откри един кучкар, който продаваше кутре от породата мастиф.

Татяна Николаевна почти веднага се съгласи да си вземат кученце, но когато разбра колко пари искат точно за това пале, едва не й прилоша. Саша беше принуден наново да започне да я увещава.

Разбира се, той можеше да уреди нещата и по по-лесен начин — да вземе пари от Коса или от Пчелата. Но не му се искаше да го прави. И съвсем не заради това, че Белов осъждаше чак толкова техните методи да се сдобиват с пари. Просто не му се щеше…

Всеки ден той се обаждаше на продавача и молеше за още един ден отсрочка и всеки ден по сто пъти задаваше на майка си един и същи въпрос:

— Какво ще кажеш, майче?

Днес бе решаващият ден — кучкарят не искаше да чака повече и Белов утрои усилията си. Той не се съмняваше в успеха си, виждаше, че майка му вече се съпротивлява по-скоро по инерция, затова се бе уговорил с продавача, а и с Космос да го откара вкъщи с паленцето.

Времето го притискаше, защото освен всичко трябваше да успее да се стигне в уреченото време до дома на кучкаря, и Саша крадешком поглеждаше часовника си.

— Не, не те разбирам, Саша. На тебе вече ти е време да мислиш за женитба, а пък ти… — мърмореше Татяна Николаевна, докато шеташе покрай печката.

— Че аз мисля, майче! Ако щеш вярвай, ама всяка сутрин ставам и започвам да мисля!

— Правилно, мисли! — Тя сложи пред сина си една чиния и сви рамене. — Пък и освен това защо е толкова скъпо? За такива пари човек може да си купи крава.

— Ама, мамо, нали ти казах — това е много стара порода, още келтите са се сражавали, като са впрягали такива кучета в колесници!

— За какви келти говориш? Поне с пухкава козинка ли е? — с надежда попита Татяна Николаевна.

Саша врътна глава и преглъщайки горещия кренвирш, изломоти:

— С къс косъм е…

— Как с къс, като на дакел ли? — разочаровано проточи майка му.

Явно куче на такава кошмарна цена по принцип не можеше да събуди ни най-малка симпатия в нея.

— Горе-долу! — засмя се той и вдигна ръка над пода. — Само че на бой е около седемдесет сантиметра — някъде толкова — и тежи колкото… ами, почти колкото мен!

Татяна Николаевна с ужас си представи подобно чудовище в дома им и направи последен опит да разубеди сина си:

— Не, Саша, по-добре да похарчим тези пари за рушвет в института! Ще станеш студент, ще изучаваш вулканите…

Синът й я хвана за ръката и я погледна в очите:

— Ама, мамо… Мамче… Мамусенце…

— Какво е пък сега това „мамусенце“? — засмя се Татяна Николаевна.

— Майче, дай ми ги на заем, а… След месец ще ти ги върна!

— Как ли пък не! — Тя плесна сина си по врата. — Ама, че го измисли, да вземаш пари на заем от семейството си! Да не би ние с теб да сме си чужди хора? Добре де, мъко моя, кога ти трябват парите?

— Днес, майче! Веднага! — скочи от стола Саша.

— Я бързо сядай обратно и си дояж закуската — навъси се майка му и въздъхна: — Ей сега ще ти ги донеса…