Метаданни
Данни
- Серия
- Бригадата (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Бои без правил, 2003 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Ива Николова, 2004 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,1 (× 19 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Александър Белов. Бой без правила
Руска, първо издание
Редактор: Лилия Анастасова
Художествено оформление на корица: Димитър Стоянов — Димо
ИК „Ера“, 2004 г.
ISBN: Липсва информация
Издание:
Автор: Александър Белов
Заглавие: Бой без правила
Преводач: Ива Николова
Година на превод: 2004
Език, от който е преведено: руски
Издание: първо
Издател: ИК „Ера“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2004
Тип: роман
Националност: руска
Печатница: Експреспринт ООД
Редактор: Лилия Анастасова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7669
История
- — Добавяне
11.
Вече бе започнало да се мръква, когато линкълнът бавно се приближи към беседката. Вратите му се отвориха едновременно и приятелите наизскачаха от колата с радостна гълчава. Въпреки подпухналото си око и сцепената си вежда, Белов приличаше на рожденик.
— Знаеш ли, Саша, той те души със синджира, а аз си викам — ей сега ще побелея, мамка му! — кикотеше се Космос. — Я виж, може наистина да съм побелял някъде?
— А пък аз седя и си мисля: така, ковчегът струва хиляда рубли, оркестърът — още петстотин… — подхвана и Пчелата.
Всички избухнаха в смях, а Фил приятелски плесна Пчелата по врата.
— Намерил се счетоводител…
Пчелата махна с ръка, те започнаха да се суетят, а в това време Космос отвори багажника и измъкна от бездънната вътрешност на линкълна тежък весело подрънкващ сак.
— Е, какво ще кажеш, Саня? Да му ударим ли по една биричка за отскок, а?
Белов не отговори.
— Защото може и… — Космос се обърна към приятеля си и се втрещи.
Лицето на Саша се бе вкаменило, а от радостната му усмивка не бе останала и следа. Той гледаше в една точка като омагьосан. Космос се обърна в същата посока и едва не изпсува от яд.
До входа на беседката стоеше неизвестно откъде взелата се… Ленка Елисеева! Тя също не откъсваше очи от Саша. Стоеше и го гледаше — виновно и изплашено.
— Не разбирам какво правиш тук? — решително тръгна към момичето Космос. — Ти пък какво правиш тук, тебе питам?! Я, хайде, омитай се!
Лена не помръдна от мястото си, дори не погледна към него. Той се приближи до нея и злобно й повтори:
— Чу ли какво ти казах?! Омитай се оттук!
— Космос, успокой се! — подвикна му Саша.
Приятелят му се извърна и сви рамене в знак на недоумение:
— Не, Саша, нещо не мога да те разбера! Да не би на всичкото отгоре да си решил да се ожениш за нея?
Белов мълчеше, а недоволният Космос още веднъж сви демонстративно рамене и се отдръпна настрани при Пчелата и Фил, които напрегнато мълчаха.
— Да вървим — подхвърли най-сетне Саша на момичето и без да се обръща, закрачи към близкия парк.
Лена успя да го догони едва между дърветата. Тя се изравни с него и тихо попита:
— Саша, Мухата ли го направи, а? — Опита се да докосне разцепената му вежда.
— Мухата досадница… — отдръпвайки глава от ръката й, мрачно избоботи Белов.
— Саша…
— Какво?
— Саша, не разбираш ли, две години наистина са твърде много… — с потрепващ от смущение глас измърмори Лена. — Аз не съм виновна…
— Така ли? А кой е виновен? Да не би папата да е виновен? Кой? — Белов се обърна към момичето и го погледна в очите. — Кажи ми, може би ще те разбера…
Тя стоеше пред него със сведени очи — онемяла, смутена и жалка. Днес по лицето й нямаше никакъв грим, а гладко сресаните коси бяха вързани на опашка. Точно такава, а не като онази намацотена фръцла, се появяваше тя в спомените на Саша в казармата. И на него изведнъж му се прииска да обясни тъкмо на тази — на предишната Лена, каква мъка му е причинила.
— Добре, де, ударила си го на живот — твоя си работа! Но поне ми пиши, кажи ми истината! — с болка в гласа продължи той, като непрекъснато свиваше рамене. — А пък аз като глупак… като някакъв дръвник… Нося се през глава през цялата държава, на крилата на… Не мога да спя, не мога да ям… Викам си: ще се върна, ще се оженя…
— Саша. — Лена внезапно го прекъсна и сложи ръка на рамото му. — Изчукай ме, ако искаш!
— Какво-о-о-о? — извика втрещеният Белов.
— Такова! — истерично изкрещя тя, тъй като разбра, че е изтърсила нещо неподходящо. — Такова! Положително наше момче! Ама, бива ли такова нещо — той честно си отбива военната служба, а пък момичето му изневерило! Ами, изчукай ме тогава! Ей ме на — тук съм! Хайде! Нали това искаш?
Саша присви очи и едва сдържайки се, изрече с леден тон:
— Кога стана от леглото на Мухата?
— Ох, Саша, просто не се чувам какво говоря! — Лена започна отчаяно да върти глава, сграбчи го за ръкава и жално занарежда: — Прости ми, Сашенка! Миличък, скъпи мой, прости ми! Ето, виждаш ли? — Протегна дланта си, в която имаше едно съвсем обикновено пръстенче, подарено й навремето от Саша. — Аз те обичам, прости ми, прости ми, моля те!
— Бог ще ти прости — поклати глава Белов и в този миг избухна: грабна пръстенчето, захвърли го в храстите и яростно закрещя: — Край! Не се мяркай повече пред очите ми! Край!
Той се обърна и с всички сили се понесе напред между храстите, без да гледа откъде минава, презглава, слепешката…
— Саша! Саша! — викаше след него Лена, размазвайки по лицето си сълзите на вина и отчаяние.
Белов се спря едва когато престана да чува виковете й. Той обхвана главата си с ръце и се свлече на земята. Тресеше се от злоба, обида и отвращение. В ушите му звучаха думите на Лена: „Ако искаш, изчукай ме!“ С какво оскърбително безсрамие му го предложи? Как можа да й се обърне езикът? Как можа да го направи?!
И в този миг той най-сетне разбра — можеше. Можеше, защото тя никога не е била онази, за която той я бе смятал! Просто истинската Лена Елисеева беше друга. Онази Лена, която той обичаше, никога и при никакви обстоятелства не би станала курва. Тази беше станала.
Мъчително, с болка и разочарование, Саша осъзнаваше, че неговата любов се бе оказала една илюзия. Просто той е бил твърде наивен. Да, наивен, доверчив и глупав. Какво пък, сега щеше да стане по-умен. Както се казва — благодаря за урока!
И така, от днес нататък той нямаше свое момиче. За сметка на това имаше приятели, истински приятели и сега те го чакаха.
Белов въздъхна дълбоко и стана — трябваше да върви. Изведнъж почувства, че го тресе. Дръпна ципа на якето до брадичката си и вдигна глава.
В парка духаше студен вятър, той брулеше пожълтелите листа от клоните, завихряше ги в накъдрени ленти и ги гонеше между дърветата. Край, лятото свършваше.
„Есен е — помисли си Белов. — Ето, че вече е есен…“