Барбара Маколи
Невероятна афера (5)

Пета глава

Градското полицейско управление на Клиървил се помещаваше в малка тухлена постройка. Към нея водеше пясъчна алея, покрай която сега бяха наредени като за изложба тикви и кратуни по случай традиционния фестивал. Високи кленове, обагрени в яркожълто и оранжево, като невените в двора, разстилаха клони над плоския покрив. Сива катеричка, с издути от събраната зимнина бузи, спря за миг, подуши натежалия от аромат есенен въздух и любопитно погледна надолу. Пикапът на Кейд тъкмо спираше пред управлението.

Кейд остана с ръце на волана, после въздъхна, излезе от колата и тръгна по празнично украсената алея. Забави се за миг пред вратата да прочете написаното на ръка съобщение за предстоящия Фестивал на тиквата.

Вътре миришеше на паркетин. Зад бюрото нямаше никой, тишината се нарушаваше единствено от шума на течаща вода зад вратата към вътрешното помещение.

Кейд си помисли за районното полицейското управление в Ню Йорк, където работеше. За непрекъснатия звън на телефоните, шума на пишещи машини, за унилото безпокойство на жертвите, враждебността на заподозрените, хаоса на масовите арести. За миризмата на цигарен дим и раздразнение, на пот и безнадеждност. Такава му беше работата. Като самия живот. Клиървил бе сякаш градче от приказките.

Той взе сребърното звънче от бюрото и го разклати. Водата спря да шурти. Тъмнокос мъж подаде глава иззад открехнатата врата. Видя Кейд и на лицето му се разля широка усмивка. Тръгна към него с протегната ръка. Нашивките на светлокафявата униформа сочеха, че е лейтенант.

— Кейд! Чух, че си в града. Крайно време беше да наминеш при стария си приятел!

Кейд с усмивка пое ръката му.

— Разликата ни от две години наистина те прави старичък, Майк.

В очите на другия блесна предизвикателство. Стисна по-силно ръката му.

— Изглежда си забравил урока, който ти дадох навремето.

Кейд срещна погледа му и отвърна със същата сила на ръкостискането му.

— Какъв урок? По плетене ли?

— Този беше на сестра ми — пошегува се със стиснати зъби Майк. — Говоря ти за онова лято, когато те учех как да уважаваш по-възрастните.

— А-а, онова лято — усмихна се също през зъби Кейд. — Това беше лятото, когато с Роби Андрюс нападнахте мен и Стив Хенли в гръб. Мисля, че това беше урок по горско разбойничество.

Двамата продължаваха да се гледат в очите и така стискаха дланите си, че мускулите по врата на Майк се издуха, а ръката на Кейд започна да трепери от усилието. Само миг преди да се чуе хрущенето на счупени кости, двамата се пуснаха едновременно и се прегърнаха засмени. Сякаш годините се бяха върнали назад и те отново се почувстваха деца. Ритаха топка, ловяха риба, ухажваха едно и също момиче.

Тези момичета вече бяха жени. Повечето омъжени, с деца. Дори в място като Клиървил животът си течеше. Усмивката на Кейд бавно се стопи.

— Съжалявам, че не се отбих досега. Стягам къщата за продан.

Разбираше колко е неубедително оправданието, но друго нямаше. Замълчаха за момент и Кейд се подготви вътрешно за следващия въпрос, който знаеше, че ще последва.

— А ти как си, Кейд? — наруши Майк неловкото мълчание. — Дяволски се разтревожих, когато разбрах какво се е случило.

— Само рамото ми изтръпва от време на време — въздържа се Кейд да не го потрие по навик. — Работата го раздвижва.

— Нямам предвид рамото ти — каза тихо Майк. — Говоря за теб самия. Не познавах Франк, но съм чувал, че бил свястно момче. Мръсна работа е това, дето стана с него.

Силна болка преряза гърдите му и Кейд се извърна към висящата на стената карта на окръга.

— Ами, това е да си ченге. Занимавах се все с мръсни работи.

— Какво искаш да кажеш с това „занимавах“? — намръщи се Майк. — Да не си напуснал?

— Подадох оставка — сухо отвърна Кейд. — Хората непрекъснато менят работата си.

— Какво правят „хората“ и какво Кейд Уокър винаги е правил, са две различни неща — не сваляше поглед от него Майк. — Ти още от хлапак искаше да станеш ченге. И двамата искахме. Какво друго би могъл да вършиш?

— Да карам камион, да продавам застраховки, да боядисвам къщи. Каквото ми попадне.

— Ти? — изсмя се подигравателно Майк. — След една седмица ще умреш от скука!

— Поне ще съм единственият мъртвец.

Известно време двамата се гледаха напрегнато, после Майк въздъхна и сложи ръка на рамото му.

— Е, ако искаш работа, младежо, можеш да я получиш тук. Ако скуката не те довърши, със сигурност ще го направи Женското дружество.

Майк винаги е имал чувство за хумор, помисли Кейд и се отпусна.

— Ами ти, Майк? Ожени ли се вече?

Майк приседна на ръба на бюрото и поклати глава.

— Веднъж ми стига, благодаря. Сега съм заклет ерген. Но като говорим за жени — светнаха очите му, — твърде съм заинтригуван от твоята съседка, Александра Холингз. Познаваш ли я?

Невинната забележка на Майк накара Кейд да стисне гневно челюст.

— Познавам я.

— Е?

— Не е твой тип.

— О! — повдигна вежди Майк. — Разбирам. Означава ли това, че ще останеш в града известно време?

— Не! — отвърна Кейд доста рязко. — Казвам само, че не е твой тип.

— А чий тип е? — не се примири Майк, развеселен от неочаквания интерес на Кейд към Алекс. — Може би твой?

Да, това беше въпрос на място. Не си бе давал сметка, но от миналата събота, не, по дяволите, още откакто я срещна за първи път, само за нея мислеше — за тъжните й сиви очи, дългите стройни крака, нежната кожа. Мисълта, че някой друг може да докосва тази кожа, го влудяваше. Ядосан от собствената си ревност, Кейд посочи компютъра на управлението.

— Слушай, имаш ли нещо против да използвам вашия компютър? Оставих недовършена работа в Ню Йорк.

Майк стана от бюрото и му предложи стол.

— Заповядай. Тъкмо направих кафе и се канех да прегледам докладите от миналата седмица. Ще бъда във вътрешната канцелария. Отговаряй на телефона вместо мен и можеш да седиш, ако искаш, цял следобед.

— Няколко минути ще ми бъдат достатъчни.

Майк се упъти към съседната стая.

— Ако искаш кафе, само извикай — каза през рамо.

Кейд седна и се взря в компютъра. Прокара ръка през косата си и въздъхна дълбоко. Остави я на мира, Уокър! Просто я остави на мира.

Жълтият курсор мигаше насреща му като злокобно око. Нямаш право да си пъхаш носа в чужди работи.

Би трябвало веднага да стане и да си тръгне. Да забрави цялата история. Продължи да седи. Барабанеше с пръсти по бюрото в такт с мигащия курсор.

Не му бе лесно, но до миналата събота успяваше да се държи настрани от Алекс. Тогава тя дойде от езерото и седна при тях в кухнята. Джими и Джонатан бърбореха неспирно, докато лапаха сандвичите. Спореха кой се е люлял по-високо, как следващия път ще се залюлеят така силно, че ще изхвърчат чак в космоса, но това пък породи нов спор дали ще изгорят там, или ще ги смачка някой метеорит.

Освен, че направи един-два пъти забележка на момчетата да се държат прилично, Алекс през цялото време мълча, като избягваше не само разговора, а и погледа на Кейд. Отново се беше оттеглила зад изградената от нея стена. Стена, която Кейд бе решил да разруши, без да знае защо.

Беше пристигнал в Клиървил с единственото намерение да поправи къщата и да се върне в града. Какво притежаваше тази жена, та го караше да забрави всичко? Каза му, и то неведнъж, че животът й не е негова работа и беше абсолютно права.

Той погледна отново компютъра и прокара ръка през лицето си.

Е, добре, нека не е негова работа. Но Алекс не му е безразлична. Момчетата също. Ако тя има неприятности с бившия си съпруг, може би ще бъде в състояние да й помогне. Кейд поиска сведения за превозните средства.

Име… Фамилия… — попита компютърът.

Пръстите му се поколебаха над клавиатурата, после набраха:

„Александра Холингз. Регистрационен номер от Върмонт 8H247Z4“

Жълтите букви обвинително го гледаха. На екрана се появи:

„Александра Холингз. DL/NO:B224838*B/D:6–17–64.

Местожителство: Куейл Лейн 210, Клиървил, Кънектикът.

Отличителни белези:

Пол: женски *Коса: кестенява *Очи: сиви *Ръст: 1.68 *Тегло: 55“

Да, това е тя, но компютърът не посочи нито предишния й адрес, нито моминското име. Странно. Беше му казала, че е дошла от Орегон. Кейд натисна друг клавиш. На екрана се появи:

„Задържания под арест: няма. Присъди: няма. Неявяване като свидетел: няма. Нещастни случаи: няма“

Той с облекчение се облегна на стола. Относно Алекс нямаше нищо. Дори глоба за неправилно паркиране. Нищо. Намръщи се. Трябва да признае, че очакваше да открие нещо. Не нещо голямо, разбира се, но все пак нещо. Призовка за разпит например или жалба за отвличане на децата, подадена от бившия й съпруг. Човек не проявява такъв явен страх като Алекс, без да има основателна причина. Дълго време е бил полицай, за да не го забележи. Притежава достатъчно опит, за да разбере кога човек крие нещо. Или, може би, точно заради тези дълги години в полицията е станал прекалено подозрителен. И мнителен. Винаги вижда нещо съмнително там, където нищо подобно не съществува. Кейд погледна екрана за последен път. Чувстваше се донякъде виновен, че се бърка, където не му е работата. Алекс ще побеснее, ако разбере.

 

 

— Кога тръгваме, мамо?

Алекс затвори хладилника и сложи кутията с яйцата на масата.

— По същото време, което ти казах преди пет минути и което казах на брат ти преди три минути.

— Добре де, а не може ли да побързаме? — не преставаше Джими. — За да не закъснеем.

— Това, за което можеш да побързаш — усмихна се Алекс, — е да подредиш стаята си и да се облечеш, докато аз приготвя закуската.

— Ама ще закъснеем! — изхленчи Джими. — Не може ли да го направя после, след като се върнем от Кейд?

Тя приклекна. В очите му се четеше искрена молба.

— Ще ти кажа това, което казах на Джонатан преди три минути, когато той ме помоли за същото. Не! — разроши нежно косата му и го побутна. — Хайде, върви.

Джими се нацупи и повлече крака към спалнята.

— Нали ти казах! — викна на брат си.

Усмивката изчезна от лицето й. Цяла седмица момчетата с нетърпение очакваха отново да видят Кейд. Не минаваше ден, без да се спомене името му, макар самата тя да не насърчаваше разговорите на тази тема. Тази сутрин дори се събудиха и станаха рано — нещо, което никога не бяха правили в съботните дни, преди да се запознаят с Кейд.

А най-лошото, помисли с въздишка, е, че самата тя очакваше срещата с нетърпение. Цяла седмица я спохождаше мисълта за него. Докато редеше албумите в магазина, докато пазаруваше, когато си лягаше да спи… Цяла седмица копнееше да го види. И се боеше от срещата. На два пъти зърна колата му в града и тръпнеше в очакване, надявайки се той да се отбие в магазина. Ала той не се появи и това я изпълни с разочарование. Макар да съзнаваше, че не може да си позволи подобни чувства и… желания.

Алекс разсеяно взе кутията с яйцата. Проблемът е там, че тя наистина го желае. Напразно опитваше да си внуши, че това е плод на самотата и е чисто плътски порив. Знаеше, че нещата са много по-дълбоки. Най-лекото докосване на ръката му, дрезгавият му глас, неразгадаемата дълбочина на очите му — всичко у него излъчваше сила. Този вид сила, който предизвикваше не само плътта, но и чувствата. Тази сила я караше да желае неговата прегръдка не само за удоволствие, а като опора в живота. Той успя да я разсмее. И прогони умората й. Бог е свидетел колко е уморена! Уморена е да бяга, да се крие. Искаше й се да има поне един човек, комуто да се довери.

На външната врата силно се похлопа. Алекс ахна и изпусна яйцето, което държеше. Никой никога не беше идвал тук. Госпожа Хенли би извикала, а други близки познанства тя грижливо избягваше да завързва. Може би ако не се обади… При второто почукване момчетата тичешком се спуснаха от спалнята с викове:

— Аз ще отворя!

— Не! — беше твърде късно да ги спре.

— Здравей, Кейд!

Кейд. Тя затвори очи и с облекчение си пое дъх. Прокара ръка през разрошените коси и пристегна халата. Господи, видът й е ужасен! Но той пък изглеждаше чудесно. Беше с джинси, бяла риза и до блясък лъснати черни каубойски ботуши. Дори косата му беше грижливо сресана. Накъде, за Бога, се беше запътил в този ранен час?

— Здравейте, деца! — клекна пред тях и посочи пижамите. — Защо не сте облечени още?

— Защото мама каза да си подредим стаята — оплака се Джими.

— Казахме й, че ще закъснеем, ама щом тя каже нещо, край! — добави Джонатан. — Никога не си променя решението.

— Върху това ще поработим по-късно — усмихна се Кейд. — А сега свършвайте със стаята и се обличайте, за да тръгваме.

— Къде да тръгвате?

Кейд вдигна глава. Тя бе застанала до вратата на кухнята. Светлосиният домашен халат придаваше още по-голяма дълбочина на очите й, които го поглъщаха и го караха да забрави защо е дошъл.

— Добро утро — изправи се той бавно. — Извинявай, че нахълтвам така, но не зная телефонния ти номер и не можах да се обадя, за да те предупредя.

— Хей — сбърчи нос Джими, — миришеш много хубаво!

— И си се издокарал! — огледа го Джонатан. — Мама страшно ще се ядоса, ако работя с най-хубавите си дрехи.

— Не ви ли казах? Днес няма да работим — засмя се той. — Отиваме на фестивала!

 

 

Навсякъде бе пълно с тикви. Кръгли и дебели, дълги и тънки, тикви, малки като бейзболна топка и огромни като автомобилна гума. Гладки и лъскави тикви, други грапави и набраздени. Мъдреха се върху маси и сергии, върху купчини сено край палатките и навесите със забавни игри. Но истинска забележителност на този тиквен фестивал, бе извисяваща се над всичко кула, построена от тикви.

— Трябва да е хиляда метра висока — каза Джонатан, гледайки със затаен дъх нагоре.

— Сигурно има две-три хиляди метра — прецени Джими.

Започнаха да спорят по въпроса. Колко е висока, колко ли тикви са отишли, колко тиквеника биха могли да се направят от тях. Единственото нещо, по което постигнаха съгласие, беше, че никой от тях не би желал да е отдолу, ако кулата се срути.

Сутринта Алекс искаше да откаже, когато Кейд предложи да ги заведе на фестивала. Всъщност така и направи. Днес я чакаше много работа и освен това перспективата да е сред хора, които не познава, я плашеше. Но Джими и Джонатан, и Кейд, разбира се, я гледаха така печално, че тя отстъпи. Сега, като стоеше тук сред всеобщото веселие и натежалия от аромат на канела и индийско орехче въздух, като виждаше възторжените лица на момчетата, Алекс бе доволна, че дойдоха.

Маскиран като тиква клоун приближи до тях и стисна оранжевия си гумен нос. Той изписука силно и близнаците се заляха от смях. Клоунът потърка нос в носа на Алекс и й поднесе червен карамфил. Тя се засмя, помириса го, а клоунът се преви и се хвана за сърцето. Тя докосна нежните листенца на цветето. Спомни си за деня край езерото, когато Кейд й каза, че не знаела как да се весели. Отчасти бе прав. Не че не знаеше, просто бе забравила. Имаше толкова неща, за които да мисли и да се безпокои. С момчетата отдавна не се бяха забавлявали истински. Сега, виждайки светналите им от радост очи, тя бе благодарна на Кейд.

Той стоеше на опашка край една от сергиите да им купи нещо за ядене. Усмивката й изведнъж се стопи. Помагаше му привлекателна блондинка. Бе невъзможно да не забележи погледите, които му отправя. Усмихваше се дяволито, премигваше, гледаше го прелъстително. Алекс бе сигурна, че Кейд е свикнал на такива погледи.

Тя бързо се извърна и потисна внезапния изблик на ревност. Не трябва да изпитва подобно чувство. Няма никакви права над Кейд и не иска да има. Заедно са само за днешния ден и толкова. Само за днес.

И защо да не се повесели този ден? Момчетата жадуваха за развлечение. Тя също, по дяволите! От утре пак ще започне да се крие, да дебне всяка мярнала се наоколо сянка, да се стряска от всяка профучала наблизо кола. Но днес, обходи тя с поглед тълпата, днес ще бъде майка като всички останали.

Видя Кейд, който си пробиваше път и крепеше картонена кутия, препълнена с лакомства. Освен това днес тя ще бъде жена — като всяка жена, която харесва някой мъж.

— Алекс!

Обърна се. От противоположната посока към тях приближаваше госпожа Хенли. На главата си носеше бейзболна шапка с парцалена тиква отгоре и явно беше във вихъра на фестивалното веселие.

— Алекс, мислех, че няма да дойдете — прегърна тя момчетата.

— Убедих я — каза Кейд, вече успял да се добере до тях през тълпата. Усмихна се и клекна пред Джими и Джонатан. — Понички с тиква?

Те се колебаеха и гледаха с недоверие. Ала вкусният аромат ги примами. Джонатан протегна ръка. След него и Джими.

— О, хубави са! — изфъфли с пълна уста Джими.

— Разбира се! — Кейд предложи на госпожа Хенли и на Алекс, после сам налапа една. — Почакайте само да опитате палачинките с тиква!

— Като става дума за ядене… — обърна се към Алекс госпожа Хенли — ще можеш ли да ми помогнеш после на сергията, където продаваме тиквеник? Има повече хора, отколкото очаквахме и едва се справяме.

Първият й импулс бе да откаже. Разумът подсказваше, че колкото повече се въвлича в обществения живот, толкова повече рискува да й задават въпроси, повече трудности ще възникнат, ако й се наложи да напусне града. Обходи с поглед тълпата весели, щастливи хора и до болка й се прииска да бъде част от тях. Част от този град и от тези хора. Само за един ден. Поне за един.

— Разбира се, че ще помогна — усмихна се.

— Чудесно, скъпа! — прегърна я госпожа Хенли. — Ела следобед, към четири, да речем. Тогава ще е същинска лудница.

Алекс кимна. Госпожа Хенли свали шапката си и я нахлупи на главата на Кейд.

— Твое служебно задължение на този тиквен фестивал е да се погрижиш Алекс да прекара добре!

Кейд направи сериозна физиономия и сковано се поклони.

— Ще направя всичко, което е по силите ми, о, Кралице на тиквите!

Старата дама намигна, извъртя се на пети и изчезна сред навалицата. Джими и Джонатан се превиваха от смях. Чак очите им се насълзиха. Кейд невъзмутимо скръсти ръце и се обърна към Алекс.

— Защо се смеят?

Тя вдигна рамене, едва сдържайки се да не прихне.

— Нямам представа.

— Винаги приемам задълженията си много сериозно, да знаеш.

— Разбира се — кимна тя и се повдигна на пръсти да нагласи килналата се шапка.

Кейд хвана ръцете й. Дланите му бяха горещи. Топлината им сякаш се вля в тялото й. Ето, само от едно докосване и краката й се подкосяват.

В очите му се таеше желание. Той леко я придърпа към себе си. Или тя сама го направи? Зад гърба им се разнесе силен гръм. Алекс извика й подскочи.

— Това е балон — успокои я Кейд. Стисна я по-здраво, защото тя понечи да се отскубне. — Всичко е наред.

Алекс пое дълбоко дъх и затвори очи.

— Всичко е наред — повтори той тихо.

Тя кимна и бавно повдигна клепачи. Мъжът я пусна. Двамата дълго се гледаха.

— Хей, вие… — хленчеха превзето Джими и Джонатан. — Може ли да идем при игрите?

— Да — каза Алекс и бавно се усмихна на Кейд. — Хайде да се позабавляваме!

Краката не я държаха от умора, когато привършиха с продажбата на тиквеника, но бе доволна. В сумрака на ранната вечер танцуваха сенки, свеж ветрец разнасяше окапалите есенни листа. Повечето от хората си тръгваха вече. Денят беше минал чудесно. Отбиха се във всички палатки със забавни игри поне по веднъж, опитаха всевъзможни лакомства — от карамелени тиквени бонбони до сандвичи с пържен чипс от тиква. Джими спечели състезателна количка при хвърляне на бейзболна топка в бидон от мляко. Джонатан пък завоюва цяла армия войничета от стрелба със стрелички. А Кейд с чудесно попадение на стрелбището спечели огромен плюшен жираф, който Алекс разнасяше през целия ден.

— Защо не си тръгваш вече, скъпа? — викна през рамо госпожа Хенли, заета с почистване на сергията.

— Чакам Кейд и момчетата да се върнат от своята експедиция на лов за тикви — отвърна Алекс и се загърна по-плътно в жилетката. Ветрецът се беше усилил. — Ще си дойдат всеки момент.

Появиха се Джими и Джонатан. Всеки мъкнеше по една тиква. Кейд бавно крачеше след тях.

— Може ли да ги издълбаем и украсим довечера, мамо? — помоли Джонатан.

— Може ли, моля те? — обади се като ехо Джими.

— Ами, не съм… — тя млъкна внезапно. Към Кейд се приближаваше някакъв мъж. Не някакъв, а шерифът. Стомахът й се сви. Двамата мъже се здрависаха.

— Защо не дойдете у дома да ги направим? — предложи госпожа Хенли. — Имам специални ножове за изразяване на тикви и тайна рецепта за най-вкусните тиквени семки в целия окръг. Всъщност… — тя погледна Алекс — ако майка ви е съгласна, може да останете да спите вкъщи, а сутринта ще направим кифлички с тиква.

Думите й не стигаха до съзнанието на Алекс, която се бе загледала в Кейд и шерифа. Кейд се беше намръщил, устните му бяха здраво стиснати. От какво ли е ядосан, питаше се. Освен ако шерифът не е… Не, изключено! Шерифът не може да знае нищо. Надигащият се страх смразяваше кръвта й.

— Може ли, мамо? — чу да я питат Джими и Джонатан. — Моля те!

— Ами… предполагам… — отвърна им разсеяно, като не сваляше очи от двамата бързо приближаващи се към тях мъже. С известно чувство на облекчение забеляза, че шерифът се усмихва. Едва ли би се усмихвал, ако се кани да я арестува, нали? Тя стисна юмруци в джобовете на жилетката. Двамата спряха пред сергията. Усмивката на шерифа стана още по-широка, докато лицето на Кейд придоби мрачна сериозност.

— Нещо лошо ли се е случило? — обърна се към него Алекс и положи неимоверни усилия да запази спокойствие.

Нещо дяволски лошо, каза си мислено Кейд. Майк искаше да го запознае с Алекс. И тъй като нямаше никаква основателна причина да отклони молбата му, трябваше да го доведе тук.

— Алекс… — Кейд посочи приятеля си — това е лейтенант Донован от окръжното полицейско управление в Клиървил.

Представянето не беше от най-вежливите, но Кейд не го бе грижа. Алекс кимна сковано.

— Шериф Донован…

— Наричайте ме Майк — отвърна той и протегна ръка.

Задържа нейната по-дълго от необходимото и това окончателно вбеси Кейд. Но тук става още нещо, забеляза той, въпреки раздразнението си. Алекс забележимо бе пребледняла и се беше вторачила в униформата на Майк, като че ли очакваше всеки миг да й надянат белезници. Странно, помисли Кейд. Тя бързо издърпа ръката си и я пъхна в джоба на жилетката. Много странно.

— Имах намерение да се отбия някой ден при вас — продължи Майк. — Да ви кажа добре дошли от името на окръжното полицейско управление в Клиървил.

— В такъв случай е щастлива случайност, че Кейд ни запозна — отвърна любезно Алекс. — Няма да е необходимо да биете толкова път.

Настроението на Кейд значително се подобри от вежливия, но хладен тон, с който Алекс отряза Майк. Шерифът не бе свикнал да получава отказ от жена и изписалото се на лицето му объркване едва не накара Кейд да се разсмее на глас.

— Точно така — ухили се Кейд. — Каква щастлива случайност, нали?

Майк също се усмихна широко.

— Съвсем навременна. Ако фестивалът беше след две седмици, ти щеше да си вече в Ню Йорк и трябваше сам да се оправям.

Кейд добре познаваше този предизвикателен блясък в очите на Майк. Много пъти го бе виждал през годините, прекарани заедно, когато винаги някой от двамата хвърляше ръкавица на другия, но всичко тогава бе на шега. Сега беше различно. Нямаше го усещането за дружеска закачка и надпревара. Сега помежду им стоеше Алекс и стремежът на всеки да я спечели съвсем не бе игра.

— Всъщност минавало ми е през ума да остана тук известно време — усмивката на Кейд се стопи, но той не откъсваше поглед от Майк.

Не беше лъжа. Хрумна му преди десет секунди. Майк погледна учудено, а Алекс рязко се извърна към Кейд. Не бе сигурен дали в очите й имаше радост, или недоволство от неочакваната новина.

— Шегуваш ли се? — Майк явно бе слисан. Но, в крайна сметка, не по-малко слисан бе и самият Кейд.

— Нямам още съвсем точно определени планове — отвърна. — Но бъди сигурен, че ще те уведомя.

Майк го изгледа продължително, после с лъчезарна усмивка се обърна към Алекс.

— За мен беше удоволствие, Алекс. Надявам се скоро пак да ви видя — каза и се отдалечи.

Ако не ти попреча, помисли Кейд навъсено. Погледна Алекс и се намръщи още повече. Лицето й бе бяло като платно.

— Добре ли си?

— Наистина ли оставаш тук? — попита тя напрегнато.

Той се опитваше да разбере чувствата й. Не му се искаше неправилно да е изтълкувал това, което видя в очите й и долови в гласа й. Надяваше се да е било радост.

— И ако наистина оставам? — попита тихо. — Как би го приела?

— Аз… не съм съвсем сигурна.

Едва ли един мъж би желал да чуе подобен отговор от жена, помисли Кейд, но поне за първи път бе сигурен, че тя казва истината. Вятърът си играеше с косата й и я разпиляваше по раменете. Той посегна да отметне непокорен кичур от бледото й лице. В този момент дотичаха Джими и Джонатан.

— Всичко наред ли е, мамо? — попита неспокойно Джонатан.

Тя приглади косата си.

— Да, милички, всичко е наред.

Момчетата се усмихнаха щастливо.

— Тогава може ли да тръгваме? — попита Джими. — Госпожа Хенли ще дойде с нас и ще ни почака, докато си вземем нещата.

— Да си вземете нещата ли? — с недоумение попита Алекс.

— Нали ще спим у госпожа Хенли! — повиши раздразнено глас Джими. — Ти каза, че ни пускаш!

О, Господи! Казала е, че ги пуска. Сега не може да се отметне.

— Хайде, тръгваме ли? — приближи се госпожа Хенли. — Аз ще ви откарам вкъщи.

Алекс погледна Кейд. Искаше й се този ден да не свършва.

— Благодаря ти — протегна ръка. Чувстваше се малко неловко. — Прекарахме чудесно.

Той се усмихна и пое ръката й.

— Това бе мое фестивално-тиквено задължение, госпожо. Хей, помагачи! — разроши главите на близнаците. — Добре да си свършите работата с тези тикви!

Последва ги с пикапа. На разклона изсвири с клаксона за довиждане.

Вкъщи момчетата бързо си събраха багажа. На тръгване целунаха майка си, както правеха някога, когато тя ги оставяше у баба и дядо. Останала сама, на Алекс й се стори, че в къщата цари оглушителна тишина. Най-много мразеше нощите, когато тъмнината сякаш я поглъщаше. Тогава се чувстваше най-уязвима. Отправи се към кухнята. Реши да свари чай. В този миг на външната врата се почука. Тя замръзна. Първоначалният й порив бе да избяга. Здравият разум я възпря. Не може да е Морено. Човек, който се кани да те убие, няма да дойде и да почука на вратата ти. Ами ако е ФБР… Не, сигурна бе, че не е ФБР.

Пое дълбоко дъх, за да дойде на себе си и отвори. Срещна блестящите черни очи на… плюшения жираф.