Барбара Маколи
Невероятна афера (2)

Втора глава

Връщането им бе тъжно като траурна процесия. С отпуснати рамене и сведени глави Джими и Джонатан се тътреха бавно пред майка си и подритваха разсеяно ярките листа, покриващи горската пътека. Алекс спря на мястото, където се бе нахвърлила върху Кейд. Притвори очи и живо си спомни онзи ужасен миг, когато чу виковете му. Беше излязла да окопае лехите на двора и стремглаво се спусна към гората.

— Джими! Джонатан! — те спряха и бавно се обърнаха. — Елате тук! — това, което трябваше да им каже, не търпеше отлагане. Избягвайки погледа й, те приближиха. Александра клекна пред тях. — Погледнете ме! — двамата вдигнаха очи. — Обичам ви — каза Алекс с треперещ от вълнение глас.

Пусна пакетчето с бисквити и прегърна децата. Сега можеше да се отпусне и даде воля на чувствата, които бе сдържала през последния половин час. По бузите й се стичаха сълзи. Седна на земята и придърпа момчетата до себе си. Целуваше ги като замаяна. Подухна ветрец и разпиля окапалата шума. Алекс продължаваше неистово да ги прегръща.

Така не може да се живее! Не е справедливо! Знаеше, че иска твърде много от синовете си. Как може да очаква две здрави осемгодишни момченца да бъдат безукорни? Та те са само деца, за Бога! Притисна ги още по-силно. А те наистина са безукорни. През последните осем месеца след онази нощ я бяха слушали за всичко, правеха каквото им каже, без да й противоречат, сякаш разбираха колко сериозно е положението и какво може да ги сполети. Неприятностите са неизбежни и са само въпрос на време. Господ е свидетел какво бяха преживели. Тя си дава сметка, разбира се, че е късмет, дето синовете й са избрали човек като Кейд, към когото да насочват лудориите си. Той явно обича деца, а тъй като не е местен и не познава хората в градчето, едва ли би споменал пред някого за случилото се. Още по-добре, че няма да се засели тук. Скоро си заминава и докато имотът не се продаде, тя няма защо да се безпокои относно съседите. Колкото по-дълго тримата са сами, толкова по-добре.

— Мамо? — отскубна се от нея Джими.

— Да, миличък?

— Наистина ли ще ни позволиш да работим при Кейд?

Тя въздъхна. Нима има друг избор? Кимна и Джими се ухили. Джонатан го изгледа под око и се намръщи.

— Аз мисля, че той е голям грубиян! Хубавичко го ритнах.

Алекс присви очи.

— Не желая да чувам такива думи, млади момко!

Джонатан сведе очи и каза кротко.

— Той те удари.

— Не ме е ударил — прегърна го Алекс. — Имаше причина да го направи, но не е. Аз се нахвърлих върху него.

Изведнъж си спомни, че като го повали на земята, Кейд изстена от болка, а после потриваше рамото си. Всъщност може би тя го е наранила.

— Ти харесваш ли Кейд? — попита неочаквано Джими.

Въпросът я изненада. Харесва ли Кейд? Ако се съди по прималяващото усещане в стомаха, по това как ръката й гореше от неговото докосване… Е, добре, така е, по дяволите! Харесва го! Дори много.

— Аз пък го харесвам — каза Джими, като не дочака отговор.

Джонатан го погледна гневно.

— Какво разбираш ти!

Джими се нацупи.

— Знам много неща, които ти не знаеш, глупако!

Започнаха да се карат, но Алекс рязко ги прекъсна и двамата млъкнаха, стиснали устни и вирнали войнствено глави. Джими стана и взе пакетчето бисквити.

— Не ме интересува какво приказва Джонатан — измърмори. — Аз харесвам Кейд!

Тръгна напред, а Джонатан го следваше по петите. Продължиха да спорят. Алекс ги гледаше и сърцето й преливаше от любов. И от облекчение. Бяха в безопасност. Нищо не ги застрашаваше и тя би направила всичко, за да е така. Всичко.

 

 

В събота, вече за трети път поглеждайки през прозореца, Кейд безуспешно убеждаваше себе си, че всъщност не очаква с нетърпение момчетата. Тишината и спокойствието през изминалите две седмици, откакто бе пристигнал, му доставяха удоволствие. Работата ангажираше ума и ръцете му, а уединението му се струваше чудесно. Не бе отегчен и самотен, освен това беше свикнал да е сам. Харесваше му да е сам. Макар някога да бе живял за кратко време с жена и дори сериозно се бе замислял за улегнал живот — къща, деца, куче — това не стана.

Сега, на трийсет и четири, с приключила кариера зад гърба си и никакви перспективи бързо да си намери друга работа, женитбата и семейството не бяха най-важните му задачи. Хвърли отново поглед към гората, погледна часовника и се навъси. Можеше да започне и без тях, но на котлона подгряваше какао, а снощи беше купил понички в града. Отиде в кухнята, наля две чаши с какао и ги сложи на масата до поничките, после си сипа кафе. Къде се бавят, чудеше се. Върна се във всекидневната и пак погледна през прозореца. Вече е близо девет и половина, а…

Те внезапно се появиха от гората. Вървяха един след друг, но Кейд нямаше представа кой от тях кой е. Закачаха се и весело се смееха. Устните на Кейд трепнаха, но след миг усмивката му замръзна. Облечена в джинси и бяла блуза с дълъг ръкав, между дърветата изникна Алекс. Лицето й бе радостно озарено, погледът изпълнен с нежност към палавите малчугани.

Сякаш виждаше съвсем друга жена. Тази, с която се запозна преди седмица, бе студена и затворена. Грижливо беше изградила около себе си и синовете си стена, на която светеше неонов надпис: „Вход забранен“.

Сега, когато не знаеше, че я наблюдават, тя изглеждаше по-нежна, по-спокойна. Излезе на просеката и вдигна лице към слънцето. Лъчите му се заплетоха в дългите й коси. Пое дълбоко и с наслада свежия въздух и Кейд усети как пулсът му се ускорява при вида на повдигащите й се гърди.

Не можеше да отрече, че е красива. Нито пък, че цяла седмица е мислил за нея. Примамливите й сиви очи го преследваха всяка нощ. Леглото му се струваше по-голямо и по-студено отпреди, а в мрака на нощта долиташе самотният зов на совата. Въображението му бе твърде възбудено. Спомняше си стройното й гъвкаво тяло под своето там, в гората, когато се бе нахвърлила върху му, разпиляната по пламналото й лице коса. Тази случка извикваше съвсем друга картина пред очите му — легло и смачкани чаршафи, гореща и влажна кожа. Чудеше се дали пламъкът и страстта, с които се хвърли да защитава синовете си, ще горят така ярко и в подобна ситуация.

Бавно, сякаш неохотно, тя отвърна лице от топлите лъчи на слънцето и повика момчетата. В очите й отново се появи онзи напрегнат и предпазлив израз. Това му напомни защо бе решил да се държи настрана от тази жена, въпреки че силно го привличаше. Тя се крие от нещо. Или от някого. Беше се сблъсквал с това много пъти. Бе тънко и неуловимо, но той го разпознаваше. Начинът, по който отбягваше погледа му, неувереността в гласа й. Колебанието, с което отговаряше на най-прости въпроси. Жената имаше проблеми и бягаше от тях.

Най-вероятно от бившия съпруг, предположи Кейд. Жените често грабват децата и си тръгват, за да се отърват от своите съпрузи — безделници или побойници. Стисна зъби при мисълта, че Алекс е търпяла подобно насилие. Неведнъж бе ставал свидетел на побои. Сам бе прибирал зад решетките такива мръсници. Огромно усилие на волята му бе струвало да се въздържи и да не даде на някой от тези нехранимайковци порядъчна доза от собственото им лекарство. „Нека съдът се погрижи за тях“, повтаряха началниците му. Но съдът рядко се занимаваше с тази измет, която Кейд и другите полицаи ден след ден вкарваха в ареста. Освобождаваха ги под един или друг предлог, най-често още същия ден, а те продължаваха да крадат, да тормозят съседите, да бият жените и децата си. И какво получава един полицай за цялата тази работа? Той несъзнателно потри рамото си. Мизерна заплата, никакво уважение и погребение на държавна сметка, ако на някое шестнайсетгодишно хлапе му хрумне да вземе пушка и да постреля. А в случая със самия него — два месеца платен отпуск.

Кейд прогони връхлетелите го мисли. Видя как Алекс клекна пред момчетата и тихо им заговори. Те внимателно я слушаха, гледаха я със сериозен вид и бяха престанали да се смеят и закачат. Какъвто и да беше техният проблем, изглежда дори децата го разбираха.

Това не е моя работа, каза си Кейд. Нямам намерение да се забърквам. По всичко личи, че тя е добра майка и хлапетата са луди по нея. Алекс не е малко момиче и ако има някакъв проблем, може да го реши сама. Освен това, продължи да си говори наум и се отдръпна от прозореца, аз съм тук, за да стегна къщата и да си почина. Разполагам с още пет седмици отпуск по болест. Пет седмици, през които трябва да реши какво ще прави по-нататък в живота си. Няма желание да си пъха носа там, където не му е мястото.

 

 

Александра застана пред входната врата, пое дълбоко дъх и почука. Джими и Джонатан стояха от двете й страни. Сърцето й бясно заби, щом чу приближаващи се стъпки и щракането на ключалката. Обзе я желание да побегне. Цяла седмица живя с опасения за новата си среща с този мъж. Боеше се момчетата да се сближат с един непознат. И от своите отношения с него. Смяташе да се държи колкото е възможно по-далеч от Кейд Уокър, докато синовете й работят при него. Така ще е по-лесно да избегне въпросите. И все пак, странното чувство на възбуда, което усети при запознанството си с него, съществуваше. Отначало то бързо отшумя и тя дори бе убедена, че си го е въобразила. Тогава беше разстроена, прекалено обезпокоена, това е причината. Страхът за децата е изострил чувствителността. Не Кейд, а случката беше предизвикала това особено вълнение. Когато вратата се отвори, всички доводи, с които опитваше да убеди себе си, че този мъж не я интересува, отидоха по дяволите. Той изглеждаше така, сякаш току-що се е измъкнал от топлото легло и набързо е нахлузил работните дрехи. Карираната, наполовина закопчана риза не бе затъкната в панталоните, дори не си бе дал труд да завърже връзките на обувките. От чашата с кафе в ръката му се издигаше пара.

— Здравейте! — усмихна им се. Върху челото му падаше непокорен кичур коса.

Алекс преглътна и опита също да се усмихне.

— Добро утро. Надявам се, не сме подранили?

— Съвсем навреме! Хей, как сме? — ухили се той на децата.

— Добре! — отвърна лъчезарно Джими, а Джонатан смотолеви нещо неразбрано.

— На масата в кухнята ви чакат какао и понички. Какво ще кажете да хапнем като начало?

Алекс не успя да възрази, така бързо литнаха малките лакомници към кухнята. Двамата с Кейд останаха на верандата. Ароматът на прясно свареното кафе се смесваше с есенното ухание на въздуха. Тя забеляза наболата черна брада на мъжа и си представи какво ще е усещането да я докосне с пръсти, да я почувства върху бузата си…

— Кафе? — попита я той, сочейки чашата.

Тя бързо отмести поглед.

— Не, благодаря.

— Какао? Понички? — усмивката му беше заразителна.

— Ако ги храните така, те ще искат да идват тук всеки ден.

— Ще запомня.

Многозначителният му тон накара сърцето й да подскочи. Прекрасно разбираше, че той няма предвид момчетата. Издаваше го и блясъкът в очите, тъмнозелени като планинска гора. Това няма да стане, отвърнаха нейните очи. Няма никакво значение какво искаш ти или какво искам аз. Това просто няма да се случи.

Мълниите в погледа й озадачиха Кейд. Нямаше намерение да проявява някакво особено отношение. Но разумът замлъкна, когато пристъпи към нея и усети уханието й на свежо утро, видя поруменялото от мразовития въздух лице, съблазнителните устни. И очите. Очи, които те поглъщат, макар, че ти казват да стоиш надалеч. Гълъбово сиви, нежни, но отчаяно решили да скрият мислите и чувствата. Едва ли разбираше как я издават тези очи.

— Казахте, че тази къща е на леля ви — отмести поглед тя и посегна към сандъчето с цветя под прозореца.

Той отпи от кафето и кимна.

— Единствена сестра на майка ми. Тя и чичо нямаха деца, тъй че аз прекарвах много време тук, когато бях малък. Лятото и почивните дни.

Дори сега чуваше шумоленето на вестника, когато чичо му, седнал край масата в кухнята, разлистваше страниците. Още усещаше аромата на палачинките с ябълки и канела, които правеше леля му.

— След като и родителите ми починаха, имотът наследих аз. За четири-пет седмици трябва да го постегна. Ще го обявя за продан и се връщам в Ню Йорк.

Алекс откъсна увехнало листенце от здравеца. Плъзна поглед по широката морава, простряла се чак до гората.

— Защо трябва да го продавате?

Той се изсмя на неуместния въпрос, но като видя сериозния й израз, само вдигна рамене.

— Това място сигурно е чудесно за отглеждане на деца и кучета, но аз не притежавам нито едното, нито другото. Имам две стаи без двор за копаене и гараж за чистене и те са ми напълно достатъчни.

Тя взе шепа суха пръст от сандъчето и я разтри между пръстите си.

— Но сте тук и сте се заели с ремонта. Ако така горите от нетърпение да се върнете в Ню Йорк, защо не наемете работници и с това да приключите?

— Точно сега имам малко свободно време.

С други думи, рече си Алекс, той е без работа. Знаеше, че за един мъж е трудно да си го признае. А по това, как бе стиснал челюст, се досещаше, че не е напуснал службата си при най-добри обстоятелства. За малко щеше да го попита къде е работил, но се опомни навреме. Ако не иска той да й задава въпроси за нейния живот, и тя не трябва да го разпитва.

Кейд я гледаше как разравя пръстта и къса пожълтелите листа на здравеца с нежни, но бързи и уверени движения. Цяла вечност не бе чувствал женско докосване и от внезапната представа за тези ръце, милващи неговото тяло, го разтърси остра, възбуждаща тръпка.

— И така — изтупа ръце Алекс, — какво трябва да правят момчетата?

— Могат да започнат от тези черчевета — посочи той към прозорците. — Аз съм ги изстъргал, но трябва и да се боядисат.

Приближи се зад Алекс, която оглеждаше прозорците и прокара пръст по перваза. Ръката му леко докосна рамото й. Едва сдържа усмивката си, защото усети как тя цялата се напрегна. Макар да намираше сдържаното й поведение за странно, харесваше му, че неговото присъствие я смущава. Повечето от жените, които познаваше, започваха веднага да се държат твърде свойски, ако проявяваха интерес към него и не губеха време да се преструват на загадъчни. Но така е много по-интригуващо, помисли Кейд, вдишвайки лекия аромат на здравец, разнасящ се от Алекс. Може би по-спокойният ход на провинциалния живот има своите предимства, в крайна сметка.

— Те само ще залепят по една книжна лента край всяко черчеве, преди да започна да боядисвам.

Алекс едва осъзнаваше думите. Близостта му, ароматът на кожата му почти я накараха да се разтрепери. Преглътна с усилие и реши да не обръща внимание на непокорното си тяло.

— Джи… Джими ще се справи добре с това — постара се гласът й да прозвучи безстрастно. — Той има търпение за бавна и прецизна работа.

— А Джонатан? — Кейд посегна да махне парче боя от перваза и отново докосна рамото й.

— Той… — краката й се подкосиха. — Той е по-енергичен и повече го бива за физическа дейност.

— Кой от двамата прилича на теб?

Плътният му, изпълнен с чувствени нотки глас, разля гореща вълна по тялото й. Трябва веднага да сложи край на всичко това, преди да е станало късно!

— Господин Уокър, по-добре да…

На верандата тичешком изскочиха Джонатан и Джими.

— Мамо! Виж какво ни е купил Кейд! — размахваше Джими поничка с шоколадов крем. Зад него Джонатан отхапваше от своята. — Има още много — продължаваше Джими. — Още сто! Искаш ли и ти?

— Не, благодаря, миличък. А вие ще вземете само по една.

— О, мамо, те са много и ще се развалят, ако не ги изядем!

— По една! — скръсти ръце Алекс.

— Може ли да си допием какаото? — помоли Джими.

— Добре — въздъхна тя. — Само че побързайте. Дошли сте тук да работите, не да ядете.

Блъскайки се един друг, те се втурнаха обратно в къщата. Алекс се усмихна и поклати глава.

— Шоколадови понички и какао! Вече ги пленихте.

Значи и тя има трапчинка, когато се усмихва, отбеляза със задоволство Кейд.

— А теб, Алекс? С какво може да те плени човек? — съжали за думите в мига, в който ги произнесе.

Усмивката й угасна. В първия миг това го подразни, но забеляза втренчения й поглед. Същия поглед, който го озадачи, още когато я видя за първи път. В него имаше страх. Какво, по дяволите, става с тази жена?

— Това не ме вълнува, Кейд.

Чудно, него или себе си иска да убеди? Ясно бе доловил прехвръкналата помежду им искра преди малко, усети, че тя потръпна, когато я докосна. Истината е, че се вълнува. Просто не иска да е така. Защо? Той се усмихна и повдигна рамене.

— Е, щом шоколадови понички и какао не могат да свършат работа, значи напълно съм загубил обаянието си.

Видя, че тя се отпусна, но продължаваше да го безпокои тревожният израз в очите й.

— Съжалявам — каза тя тихо. — Не исках да бъда груба.

Не му даде други обяснения. Той обаче имаше някои догадки. Времето щеше да разкрие истината. А сега той разполагаше с много време.

Целият предобед Алекс се държа настрана. Кейд искаше да й предложи да си иде вкъщи, а той да доведе после момчетата, но знаеше, че тя няма да ги остави сами с непознат човек. Джими свърши голяма работа с прозорците, докато Джонатан изглеждаше напълно доволен да стърже боята от парапета на верандата. Кейд работеше редом с тях и им разказваше случки от неговия живот в стопанството — как си е строил крепост в гората, как е плувал и ловил риба в езерото. Те слушаха с интерес, питаха дали крепостта все още стои там, дали и сега има риба в езерото. Дори го поканиха да им гостува.

А Алекс седеше под сянката на един дъб и търпеливо чакаше синовете си да свършат. През цялото време не ги изпускаше от очи.