Барбара Маколи
Невероятна афера (4)

Четвърта глава

— Алекс, скъпа, как ви се струват ананасите? Снаха ми Джун казва, че ананасите са много подходящи. Придавали екзотичен вид на кухнята и те карали да мислиш, че лежиш някъде на морския бряг, а не робуваш около печката. Не че снаха ми знае какво е да се робува около печката. Единственото, което тази жена прави за вечеря, са резервации за ресторант. Нямам представа как брат ми се примирява с това. Когато ми идва на гости, той изпада във възторг от храната. Човек би помислил, че жена му ще разбере намека…

Алекс устоя на желанието да погледне часовника. Усмихваше се пресилено и слушаше дърдоренето на госпожа Гибсън. Тази жена не млъкваше нито за миг и Алекс чувстваше, че ушите й вече пищят.

Как ли успява да диша, запита се Алекс.

Тя рядко работеше в събота. Обикновено госпожа Хенли отваряше магазина за половин ден, но тази сутрин артритът отново я измъчваше и тя помоли Алекс да постои вместо нея час-два. Позвъни й у Кейд, тъкмо когато бе завела децата там. Увери я, че Джими и Джонатан ще се чувстват добре при него. Бе принудена да се съгласи. За първи път от осем месеца ги оставяше сами, и то не с госпожа Хенли. Цяла сутрин бе нервна и притеснена.

Веднъж телефонира и задъхан й се обади Кейд. С момчетата подменяли дървените стъпала на верандата и го хванала в неудобен момент. Денят беше необичайно топъл, същинско циганско лято. Във въображението й изплува представата за разгорещеното му тяло. Картината я преследваше неотлъчно.

Алекс погледна часовника. Дванайсет без двайсет. Беше казала на Кейд, че ще отиде към обед.

— Вашият съпруг обича да хапне домашно приготвена храна, като се върне вкъщи уморен от работа, нали, Алекс? — попита госпожа Гибсън, после добави бързо с престорено разкаяние: — О, извинете, скъпа, забравих, че сте разведена.

Интересно как забравяше вече за трети път. И винаги, когато забравяше, задаваше досадни въпроси. Алекс стисна зъби, готова за предстоящото мъчение.

— От колко време, казахте, сте разведена?

— Отскоро — Алекс й подаде друг албум. — Ето тук има образци с ананаси, ако желаете да ги видите.

— Млада жена като вас трябва да излиза повече, скъпа — намести госпожа Гибсън очилата си и отвори албума. — Разправят, че в днешно време не се срещат често добри мъже. Такива, на които може да се разчита, като моя съпруг Уили. Племенникът ми Ърнест има ферма недалеч от града, споменавала ли съм ви? Отглежда предимно крави, но си е взел и няколко прасенца за угояване. Сега поне ще има кой да носи месо вкъщи.

Тя се засмя на собствената си шега, а Алекс се усмихна вежливо.

— Госпожо Гибсън…

— Защо не дойдете някой път на вечеря у нас? О, и вашите прелестни момченца също. Предполагам, че като живеете тук, толкова далеч от… Къде казахте сте живели преди?

— В Орегон.

— О, да — погледна над очилата госпожа Гибсън, — като сте тъй далеч от Орегон, момчетата, предполагам, не виждат често баща си, нали?

Алекс вкопчи пръсти в албума. Няма ли да свикне вече с подобни въпроси? Така ли винаги ще й прескача сърцето и ще й се свива стомахът всеки път, когато трябва да лъже?

— Не, не го виждат често.

— Колко жалко! — изкудкудяка госпожа Гибсън. — Ърнест обича децата. Винаги е казвал, че иска цяло стадо около себе си. Представете си, стадо деца! — изсумтя тя.

— Госпожо Гибсън, като заговорихме за деца, аз трябва да прибера моите момчета от съседите. Защо не вземете албумите вкъщи и да ги върнете в понеделник? Така ще имате достатъчно време да прецените дали ви харесват десените с ананаси.

— Ами да, благодаря, скъпа. Тъй ще е ми е по-удобно. И не забравяйте за сбирката на Женското дружество във вторник вечер. Вече сте близо два месеца в Клиървил. Всички ще се радват да ви видят и да ви опознаят по-добре.

Точно това най-малко желая, помисли Алекс, но се усмихна любезно и обеща да направи всичко възможно, за да дойде. Госпожа Гибсън не спря да бърбори, докато Алекс събра албумите и я изпрати до колата. Когато най-сетне успя да се отърве от нея, тя грабна чантата си, заключи и се качи в своя стар, но надежден пикап. Потегли към стопанството на Кейд. Трябваше да доведе момчетата в магазина! Как можа да ги остави с напълно чужд човек! Познаваше го само от седмица-две. Никога няма да си прости, ако се случи нещо.

И какво може да се случи? Никой няма да я открие тук. Добре бе замаскирала следите си. Човек лесно може да се скрие в градче като Клиървил. Хората наистина й задаваха въпроси понякога, но вярваха. Приемаха отговорите й за чиста монета и никой, с изключение на госпожа Гибсън, не се задълбочаваше особено. Никой, освен Кейд. Още усещаше допира на устните му, топлината на тялото му, притиснато в нейното. Взаимността, с която му отвърна, я порази. Цяла нощ лежа будна, опитвайки да се убеди, че всичко е било само обикновена целувка. Но целувката съвсем не беше обикновена. Никога преди не бе изпитвала подобна страст и вълнение. Кейд събуди у нея чувства, които не можеше да си позволи да изпитва. Не и сега. Може би никога.

Той очевидно се досещаше, че тя крие нещо от него. Дори й предложи помощта си. Но той не знае нищо. Не може да й помогне. Никой не може. Само ще възникнат нови проблеми. А момчетата? Виждаше как им липсва баща. Бяха пощурели от щастие, че работят заедно с Кейд. И това ми било наказание! Щяха да сметнат за наказание, ако не им беше позволила да ходят при него. Харесваше й тук в Клиървил, но рано или късно ще трябва отново да се пресели. Ако Кейд стане по-настоятелен, ще трябва да замине по-скоро, отколкото беше предвидила.

Малко преди да свие от шосето видя зад себе си колата на шерифа. Проклинайки, Александра освободи педала на газта и погледна в огледалото. Сигналната лампа не бе включена, но полицейската кола бързо се приближаваше. Обзе я ужас. По дяволите! Никога не бе превишавала скорост. Не можеше да си позволи подобен риск. Сърцето й биеше лудо. Затаила дъх, тя наблюдаваше патрула. Колата я настигна, изпревари я и отмина. Алекс въздъхна с облекчение. Мислите за Кейд бяха отвлекли вниманието й. Това не трябва да се повтаря! Трябва винаги да е нащрек и с бистър ум.

Отби по черния път към стопанството. Още само една седмица. Още една събота и край. Беше й казал, че си заминава след някоя и друга седмица. Дотогава все ще успее да го отбягва. Това решение я поободри. Може да заведе момчетата на кино. Рядко си позволяват такива удоволствия. Защо не? Те доста бяха поработили. Киното ще им се отрази добре. А тя ще се разсее — нещо, което сега й е много необходимо. Да отвлече мислите си от Кейд, от мазолестите му ръце, чието докосване още усещаше, от горещия му дъх, опърлил устните й, когато я целуваше…

Еротичните мисли мигом отлетяха, щом спря пред къщата и излезе от колата. Къде ли са всички? Огледа се, но не забеляза никого. Освен чуруликането на птичките, не се чуваше друг звук. Мъртва тишина. Алекс се намръщи. Сигурно са вътре. Навярно Кейд ги тъпче с шоколадови сладки.

Тръгна към верандата и… кракът й замръзна във въздуха.

Кръв! На стъпалата имаше кръв!

Сърцето й спря да бие. Притъмня й. Къщата се залюля пред очите й. Пронизителен писък разцепи неподвижния горещ въздух. Джими! Господи, не! Не! Алекс се спусна по посока на вика, разнесъл се някъде от гората зад къщата. Тичаше, без да вижда накъде. Нисък клон я удари през лицето, храстите деряха босите й крака. Тя отвори уста да изкрещи и тогава внезапно се разнесе нов вик, последван от… гръмогласен смях. И плясък. Силен плясък. Тя спря задъхана. Вече ги виждаше, точно отпред. Кейд люлееше Джонатан на въжена люлка, окачена над езерото. Джими беше във водата и караше Кейд да засили люлката по-високо. Със смразяващ кръвта писък Джонатан се пусна и цопна при брат си. Алекс допря трепереща ръка до челото си. Слава Богу! Те си играят. Просто си играят. Затвори очи и се подпря на близкото дърво. Преглътна сълзите, вдиша дълбоко да дойде на себе си, после излезе на полянката. Кейд стоеше по къси панталони до самия край на езерото, а момчетата се опитваха да го изпръскат. Тримата весело се смееха.

— Страхливко! — изкрещя Джими.

— Пъзльо! — добави Джонатан.

Момчетата го дразнеха и пищяха като гарджета. Кейд се преструваше на уплашен и с ужасени гримаси се дърпаше от водата. В миг хукна по брега. Изведнъж нададе пронизителен крясък, заудря се по гърдите и се хвърли върху въжето на люлката.

— А-а-а! — люлееше се над тях и имитираше Тарзан.

Макар краката й още да трепереха, Алекс не можа да сдържи усмивката си. Момчетата се заливаха от смях на маймунджилъците му.

Той се залюля силно, направи салто и цопна във водата. С писъци Джими и Джонатан се нахвърлиха отгоре му. Алекс не ги бе виждала, преди да играят така с някого, освен с по-големия й брат Том. Марк… той винаги бе твърде зает или с работа, или с конни надбягвания, или с игра на покер по цяла нощ. Не че е бил лош баща или пък лош съпруг. Знаеше, че той я обича, обича и синовете си по някакъв свой начин. Него просто го нямаше при тях. Нито когато децата боледуваха от дребна шарка, нито когато се връщаха от училище, нито когато играеха футбол. Нямаше го и в нощта, когато тя направи спонтанен аборт. Щеше да бъде момиче.

Тя наблюдаваше играта им с Кейд и в гърлото й се надигна огромна буца. Ето така би трябвало да бъде.

Пръв я забеляза Кейд. Той вдигна близнаците, остави ги на брега и нарочно изпръска Алекс. Тя ахна и отскочи.

— Здравей, мамо! — избърса капките от луничавото си лице Джими. — Почиваме си, защото Джонатан ме удари с една дъска и ми потече кръв от носа. Ама ти сигурно си видяла, цяла кофа кръв изтече на стълбите.

— Не съм го удрял — навъси се Джонатан. — Аз държах дъската, а той сам налетя на нея.

— Удари ме!

— Не съм!

Започнаха да се пръскат и караницата им се превърна в игра. Джими заплува към отсрещния бряг на езерото, а Джонатан го следваше по петите. Кейд стоеше до кръста във водата и гледаше Алекс с присвити очи. От този поглед сърцето й прескочи, после бясно заблъска в гърдите й. Само един поглед на този мъж беше достатъчен да я извади от равновесие.

Той тръгна към нея. Вдигна ръце да приглади мократа си коса. Капчици вода блестяха по гърдите му, стичаха се по ръцете и широките плещи. Мускулите му играеха под влажната кожа, блестяща под лъчите на следобедното слънце. Сладостна болка прониза тялото й. Късите панталони бяха прилепнали и очертаваха дългите му стройни крака. Всичко у него събуждаше женския интерес — увереният начин, по който се движеше, плътният глас, необикновените му тъмнозелени очи. Тя не можеше да откъсне поглед от него. Искаше да избяга, да се махне, преди да е започнала да се държи като глупачка.

Ако вече не е твърде късно, помисли си мрачно. Стои тук и го зяпа влюбено, след като няколко пъти му бе повторила, че помежду им не може да има нищо. По дяволите! Той наистина ще я помисли или за глупачка, или за измамница.

Кейд взе от брега хавлиена кърпа и я уви около врата си. Намръщи се.

— Какво има?

Какво има ли? Алекс едва не се изсмя. Какво ли не!

— Какво искаш да кажеш? — повдигна въпросително вежди тя.

Той се намръщи още повече.

— Знаеш какво искам да кажа. Когато се появи тук, бе пребледняла като мъртвец. Ето — докосна я по рамото, — цялата трепериш.

— На верандата имаше кръв — отвърна тя тихо. — Чух Джими да пищи.

Кейд изруга глухо.

— О, Господи, Алекс, съжалявам! Трябваше да ти оставя бележка, но смятах, че ще се върнем, преди да си дошла. Не си помислила, че аз съм им направил нещо, нали?

— Не! — погледна го стреснато. — Помислих… — внезапно млъкна.

— Какво?

Той улови тревожния й поглед. Такава дълбока мъка имаше в очите й! Но това трая само миг и Кейд се запита дали не му се е сторило.

— Нищо — отговори му безстрастно.

По дяволите! Лъжата отново се връща, спуска се помежду им като непрогледна черна завеса.

— Кейд — изтръгна се тя от ръката му, — съвсем нормално е за една майка да се обезпокои, когато види кръв, а децата й ги няма.

Разбира се, съгласи се той мислено. Всяка майка би се паникьосала. Но Алекс не е като „всяка“. Нейният страх надхвърля нормалните граници. Дори когато децата й са в пълна безопасност, тя пак е нащрек. Вечно ги наблюдава, бди неотлъчно, сякаш очаква някой да изскочи иззад храстите. Страхът винаги е там — в очите, в стойката, в цялото й същество. Сега бузите й аленееха на фона на бледата кожа. Косата — водопад от тъмни къдрици — струеше по раменете. Но в красивите й очи имаше нещо различно. Нещо, което тя искаше да скрие от него. Желание!

Беше му казала, че не се вълнува, ала целувката й говореше друго, тялото й я издаде. Той три нощи лежа буден и мисли за тази целувка. Тя явно изпитва същото влечение към него, каквото и той към нея. Но не го признава. Защото иска да потисне чувствата си. А той бе решен на всяка цена да открие каква е причината.

— Хей, Кейд! — викна Джонатан от езерото. — Гладни сме!

— Знаете къде са сандвичите!

Двамата доплуваха и се покатериха на брега. Префучаха край Алекс, подражавайки крясъка на Тарзан, чули го от Кейд.

— Сандвичи! — скръсти ръце Алекс и го изгледа осъдително. — Откога наказанието върви заедно с обяд?

— Човек огладнява, когато работи — засмя се той.

— На плуването работа ли му казваш?

— Всеки има нужда от почивка от време на време. Ти също — приближи той към нея. В зелените му очи играеха дяволити пламъчета.

— Да — отстъпи назад Алекс. Забеляза ярък червен белег на лявото му рамо, но уловила блестящия му напрегнат поглед, бързо забрави за него.

— Защо не си починеш сега?

Гърбът й опря в ствола на близкото дърво, което попречи на по-нататъшното отстъпление.

— Момчетата…

— … са добре! Трябва да се научиш да си почиваш! — отметна той кичура, паднал на лицето й. — Позабавлявай се.

— С момчетата непрекъснато се забавляваме — опита се да изрази негодувание Алекс, но не й се удаде.

— Говоря за други забавления, Алекс — засмя се Кейд. — Само за възрастни.

Тя долавяше аромата на тялото му — на гора, на хладна езерна вода, на мъжка сила. Той беше подпрял ръце на дървото от двете й страни и тя не можеше да помръдне, без да го докосне. А това щеше да бъде грешка. Голяма грешка.

Кейд гледаше пламналото й лице, леко разтворените устни и тялото му до болка тръпнеше от желание. Плъзна ръка по бузата й, после надолу по голата шия. Тя затвори очи. Пръстите му очертаха острото деколте на блузата. Отчаяно му се искаше да погали изящната й гръд, да усети тялото й под своето, да чуе как простенва името му. Обзелото го желание се превърна в мъчение. Кръвта пулсираше в слепоочията му. Чувстваше вътрешната й съпротива, но знаеше, че ако я целуне, тя ще му отвърне. Така страстно и невъздържано, както онази нощ. Желаеше го, както и той нея.

Той беше пожелавал и други жени. Силно и до болка. Напълно нормално чувство. Идваше и си отиваше. Както и жените. Кое бе по-различното този път? Защо му се струваше толкова важно тя да дойде при него без опасения, без съпротива?

Искаше да я люби, да слее тялото си с нейното. И да види желание и страст в погледа й, не страх и тревога. Ако в някое мрачно кътче на съзнанието й витае споменът за друг мъж — бившия съпруг или приятел, който е обидил нея или децата й, Кейд не искаше този звяр да застане между тях, когато се любят. Искаше нея, само нея.

Искаше тя да му се довери.

Но при по-подходящ случай, обеща си той мислено. Когато не ги чакат деца, когато всички прегради помежду им рухнат. Дяволски се надяваше това да е скоро.

Алекс чувстваше как желанието я завладява. Усещаше дъха на Кейд върху устните си. Лекият ветрец, шумолящ в листата, разхлаждаше пламналото й тяло. Желанието се бе превърнало в живо същество, което крещеше за удовлетворение.

— Готова ли си? — сепна я гласът му, тих и гальовен.

— Готова ли? — повтори объркана.

— За малко забавление.

Ръцете му се стрелнаха толкова бързо, че тя нямаше време да реагира. Мъжът я метна на рамо и се запъти към езерцето.

— Кейд! — викна Алекс, щом успя да си поеме дъх. — Пусни ме!

— Това и смятам да направя! — отвърна й присмехулно.

Тя напразно се бореше да се отскубне. Мъжът само се подсмихваше. Спря на брега. Неочаквано подскочи и се хвана за въжето на люлката. Алекс извика и затвори очи. Когато се осмели да повдигне клепачи, под нея беше водата. Люлееха се над езерото.

— Това не е забавление!

— Разбира се, че е забавление! Само трябва да се залюлеем по-нависоко.

Така и направиха. Толкова високо, че на Алекс й се сви стомахът, я вятърът разпиля косите й. Тя се вкопчи в Кейд. Около тях се мяркаха ярко оцветените корони на дърветата. Отдолу блестеше водата. Беше вълнуващо и страшно. Беше зашеметяващо. Тя се смееше и пищеше.

— Весело ли е? — викна Кейд.

Не посмя да отрече. Ако се залюлееха още по-нависоко, въжето със сигурност щеше да се скъса.

— Да! — извика в отговор.

После Кейд скочи и двамата се претърколиха на влажната земя. Алекс се смееше и той реши, че това е най-хубавият звук, който бе чувал през живота си.

— Е, господин Уокър — рече тя с искрящи очи и задъхана остана да лежи под него. — Надявам се, че сте удовлетворен.

Той се отпусна върху нея. Очите й се разшириха и усмивката угасна.

— Ни най-малко, Алекс — целуна я нежно по нослето. — Но скоро и двамата ще бъдем удовлетворени.

Стана и тръгна към къщата, без дори да се обърне. Алекс се изправи. Краката не й се подчиняваха. От дивото люлеене над езерото е, каза си.

Но някъде дълбоко в нея един глас, дълго потисканият глас на жената, нашепваше, че вълнуващите преживявания едва сега започват.