Вики Баум
Това, което мъжете не знаят (9)

Петък. Мъжът

В началото на заседанието съдията предложи да бъде извикана като свидетелка вдовицата Онхаузен. Прокурорът остро протестира:

— Мисля, че обстойно проучихме всички обстоятелства, свързани с това дело. Убеден съм, че съдебните заседатели са стигнали вече до определено становище. Привличането на още свидетели ще доведе само до нова загуба на време…

Защитникът Бруне за пръв път в живота си го подкрепи. Сякаш, щеше да се задуши, ако продължи да изчаква и не произнесе заключителната си реч.

Дросте огледа залата — беше почти празна. Присъстващите журналисти се прозяваха отегчително. Изведнъж забеляза Мериан — беше седнала на третия ред от местата, предназначени за публика, и го гледаше внимателно. Изглеждаше съсредоточена, но когато срещна погледа му, се усмихна.

— Въпреки изказаните доводи настоявам да се призове посочената от мен свидетелка. Считам, че появата й ще хвърли допълнителна светлина върху процеса — натъртено каза съдията.

В този момент видя, че госпожа Онхаузен по някакво чудо се намира вече в залата. Тя даде знак с ръка, че иска думата. Държеше се като жена, уверена във впечатлението, което прави, и свикнала всичко да става по нейно желание. Госпожа Будекер, единствената жена сред съдебните заседатели, я погледна враждебно. Същият израз се изписа и на лицето на госпожа Руп. Залата видимо се оживи.

— Преди да пристъпим към разпита на свидетелката, бих искал да й задам един въпрос — отбеляза прокурорът. — По какъв начин се озова в съда?

Госпожа Онхаузен се обърна към него и учтиво отговори:

— Интересувах се какво ще стане с Руп.

— Значи се познавате с обвиняемия?

— О, да! — отвърна с почти снизходителен тон, сякаш въпросът й се стори доста глупав.

Дросте пое воденето на разпита.

— Можете ли да си спомните беше ли обвиняемият в кръчмата ви на четиринадесети октомври вечерта?

— Четиринадесети?… Страхувам се, че не помня точно. Може би. По това време идваше почти всеки ден — в думите й звучеше лека насмешка.

— Бихте ли разказали на съда какви бяха вашите отношения?

— Няма много за разказване. Не криех, че Руп ми хареса още от самото начало. Не обръщах внимание на клюките в Ритергасе. В края на краищата аз съм свободна жена и мога да постъпвам, както пожелая, нали?

Щайнер се ухили. Дросте приведе отговора на вдовицата в по-юридическа форма:

— Миналата есен обвиняемият Руп е посещавал често кръчмата „Синият таралеж“ и се е харесал на свидетелката, която е нейна съдържателка.

Журналистите стенографираха думите му.

— От само себе си се разбира, че тогава още не беше обвиняем — разумно добави Онхаузен.

— Какви бяха сред това отношенията ви с него? — продължи Дросте. За миг направи пауза и добави: — Разбира се, може да не отговорите на въпроса.

— Защо не! Когато се опознахме по-отблизо, решихме да се оженим. Разбирахме се чудесно, а и аз имам нужда от мъж вкъщи.

— Знаеше ли, че искате да станете негова жена и беше ли съгласен да се ожени за вас? — повтори твърдението й съдията.

Сега всички в залата напрегнато следяха разпита.

— Разбира се — усмихна се вдовицата. — Щеше да се отърве от всичките си неприятности, щом се оженехме.

— Знаехте ли, че има семейство? — попита Дросте.

Свидетелката хвърли бърз поглед на госпожа Руп, която седеше на подсъдимата скамейка.

— Да, знаех.

Настъпи мълчание, което тя прекъсна, без да дочака следващия въпрос.

— Виждате ли, господин съдия, между Руп и жена му всичко бе свършено, преди да има нещо между нас. Той си беше женкар, това го знае цялата улица. Жена му не можа да го задържи, а когато човек няма нещо, то не може и да му се отнеме, нали така? Руп сто пъти ми е повтарял, че никога не я е обичал. Щеше да й даде нещичко за прехрана и тя щеше да го остави на мира. На мен ми харесваше и за търговията, и иначе…

— А откъде щеше да намери парите? — намеси се прокурорът. — Знаели сте, че е без работа и не разполага с никакви средства. Вие ли щяхте да му дадете пари за развод?

Вдовицата учудено го погледна.

— Аз ли? От къде на къде?… Нали щеше да получи наследство от майка си след смъртта й и тогава…

— Моля, искам да кажа нещо! — неочаквано каза госпожа Руп, като се изправи.

Всички в съдебната зала се обърнаха към нея. Монотонният глас, който чуваха дни наред, бе променен. Дросте беше много възбуден. Струваше му се, че усеща биенето на сърцето си в гърлото.

— Изчакайте да свършим с разпита на свидетелката — чу се да казва.

Госпожа Руп не седна на мястото си. Остана права, с втренчен в мъжа си поглед.

— Още един въпрос: Отношенията ви с обвиняемия бяха ли интимни?

Онхаузен помълча, гледайки няколко секунди Руп. Той не отговори на погледа й.

— Ако искате, можете да не отговаряте — каза съдията.

Дружелюбно му кимна, показвайки, че го е разбрала.

— Тогава няма да отговоря — каза тя с усмивка.

— Има ли други въпроси към свидетелката?

Госпожа Будекер прошепна нещо на Щайнер, който пък предаде въпроса и на Дросте. Той се обърна към вдовицата:

— Съдебните заседатели искат да знаят дали все още имате намерение да се омъжите за Руп?

— Не, разбира се, че не! — беше моменталният отговор.

Защитникът се изправи. Изглежда, усещаше, че губи делото.

— Протестирам срещу използването на недоказани любовни връзки на моя клиент за създаване на настроения против него — извика, обръщайки се към заседателите.

— Има ли други въпроси? — отново попита Дросте, като изгледа всички. — Благодаря ви, госпожа Онхаузен, съдът няма повече въпроси към вас.

Погледна към госпожа Руп. Не можа да овладее израза на съжаление и разбиране, появил се на лицето му, нещо, което един юрист не биваше да допуска. Надяваше се, че най-после ще признае истината.

— Струва ми се, че преди малко обвиняемата искаше да каже нещо?

Госпожа Руп отвори уста, като се мъчеше да заговори, но от вълнение не можа да продума.

— Знаехте ли за отношенията между съпруга ви и свидетелката? — попита внимателно съдията.

— Нищо не знаех… Нищичко не знаех за всичко това… Живееш, трепеш се заради него, а той… — тя затвори очи. — Руп направи това сам, господин съдия… той е убиецът, ето го, ето го… Ако го обесят, тъй му се пада… Тъй му се пада! — извика тя. — След всичко, което изтърпях заради него… тичал след всяка жена… а аз да не подозирам нищо… Когато бабичката умря, дойде при мен, прегърна ме и рече: „Сега вкъщи всичко ще се нареди.“ Аз му повярвах като глупачка. А през нощта, когато децата заспаха, ми каза: „Ела за малко на двора, трябва да ти кажа нещо.“ А аз му отвърнах: „Луд ли си? Какво ти е дошло наум сега, посред нощ?“ Тогава той сложи главата си на коленете ми и заплака като дете… всичко ми разказа — как сипал отровата в супата на майка си… Аз дори не бях вкъщи, господин съдия, бях у Хьонеке — наши съседи. Помагах им, защото се пренасяха… Старата умря през нощта, аз бях при нея и пратих мъжа си за доктор… Докторът дойде чак на сутринта… тогава аз се върнах у Хьонеке… а когато ми разправи, че я е убил, едва не умрях от страх… „Направих го само заради тебе, да ти поолекне и да не се мъчиш“ — така ми каза. „Успокой се — рекох. — Няма да допусна да ти се случи нещо“, защото, видите ли, му бях благодарна, че е направил такова нещо заради мене. Когато заспа, аз си мислих, мислих…

Госпожа Руп замълча, но само за миг.

— При мене дойде, при мене — извика и в този вик се долавяше странна смес от гордост и страдание. — Дойде при мене… не отиде при Ритергасе… при онази жена… Живеете седмина в една стая и не знаете какво става наоколо… Сам направи това и ако го обесите, тъй му се пада…

В залата беше съвсем тихо, но щом Руп престана да говори, се вдигна шум, съдебните заседатели зашепнаха помежду си, журналистите и публиката също. Дросте почувства силна умора, но беше доволен. В същото време обмисляше последиците от признанието на госпожа Руп. Погледна мъжа й — седеше неподвижно на мястото си, по лицето му бе изписано учудване. Съдията се обърна към него:

— Какво можете да добавите към показанията, които съдът току-що чу? Признавате ли, че сте отровили майка си?

Руп се замисли, после поклати отрицателно глава.

— Не, не е така. Жена ми ревнува и затова иска да струпа всичко върху мен.

Разнесе се шепот на негодувание. Прокурорът стана.

— Искам отлагане на делото. Оттеглям от Алоис Руп обвинението си за съучастие и го обвинявам в извършване на предумишлено убийство.

— Заседанието се отлага — обяви Дросте.

Залата се опразваше с шум, скърцане на столове, разговори.

Надзирателите се заеха с госпожа Руп. Бе закрила лицето си с ръце, виковете й бяха станали почти конвулсивни. Дросте събра книжата си и противно на всички правила се приближи до нея. Изпитваше нужда да я утеши поне с една топла, човешка дума, след страданията, които й причини, но тя не виждаше и не чуваше нищо.

— Дайте й някакво успокоително — каза полугласно на служителите и излезе.

Нямаше съмнение, че истината бе възтържествувала. По коридора го поздравяваха, по-старите съдии спираха, за да го потупат по рамото, докато отиваше към кабинета си. По време на заседанието беше забелязал в залата председателя на Върховния съд заедно с един съдия от апелационния съд. Навярно по някакъв начин до Върховния съд бе достигнал доклад, че Дросте излишно протака делото. Сега вече беше спокоен. Благодарение на педантичността и прецизността си извоювах победа.

На бюрото си намери бележка:

„Каня те на чашка кафе.

Мериан.“

От вълнение съвсем бе забравил, че я видя в залата. Доволно се усмихна — точно от това имаше нужда. Бързо облече палтото си и излезе навън. Мериан го чакаше.

— Имаш уморен вид. Наистина се нуждаеш от почивка и смяна на обстановката. Къде искаш да отидем — в някое малко кафене или някъде другаде?

— По-добре да отидем вкъщи. Евелин ще ме чака и…

— Евелин ми е на гости в Гелтоу, забрави ли? — усмихнато го погледна Мериан.

— Честна дума, излязло ми е от ума! — засмя се и той. — В такъв случай защо не си при нея?

— Дойдох по работа, а щом веднъж съм дошла, реших да се отбия в съда и да видя как върви обърканото ти дело.

— Много мило, благодаря ти. А как е Евелин? — попита съдията, след като помълча.

— Когато тръгнах, още спеше. Написах й „план за деня“ и го оставих на масата — шеговито каза Мериан. — Сигурно сега привършва закуската си. После ще се разходи.

— Ще й е скучно, но, от друга страна, тя обича да бъде сама — отбеляза мъжа й.

Без да го пита повторно къде иска да отидат, тя се качи в колата си и двамата тръгнаха към Блайбдрайщрасе — там работеше. Стаята й бе разхвърляна — планове, чертежи, пепелници с цигари… В единия ъгъл имаше голямо канапе, отрупано с разноцветни възглавници. Дросте се разположи удобно на него. Мериан го погали нежно и се зае да прави кафе.

— Няма нужда да говориш — предупреди го тя. — Почини си.

С благодарност затвори очи и се отпусна. Ясно чуваше всеки звук: дрънченето на чашите, клокоченето на кипналото кафе… После усети как Мериан седна до него.

— Знаеш ли, чувствам се особено винаги когато имам подобно дело — заговори Дросте, без да отваря очи. — Сякаш частично губя съзнание. А това просто ме съсипа, толкова съм уморен, но същевременно и много доволен. Разбираш ме, нали?

— Не мисли за това. Кафето ти е готово. Изпий го и обещавам, че ще се почувстваш по-добре.

Съдията отпи глътка и се засмя. Както винаги, бе права.

— Глупаво е, че Евелин не е тук тъкмо сега, когато съм по-свободен. Можехме да измислим нещо за тази вечер, а сега ще трябва да се връщаш. Не мога ли да дойда с теб в Гелтоу?

— Там няма легло за теб, скъпи. Откажи се от тази идея. Ако искаш, мога да ти намеря партньор за бридж в клуба, но ако питаш мен, най-добре е да си легнеш. Нуждаеш се от здрав, укрепителен сън.

— Не мога да спя.

— Не, можеш да спиш! Можеш. И нямаш нужда от веронал, чу ли?

— Не бъди нетактична, Мериан. Изобщо не уважаваш чуждите тайни, може би защото самата ти нямаш такива.

Лицето й за миг доби загадъчно изражение.

— Кой знае? — почти на себе си каза тя. — Познаваме се отдавна, Пушел. Виждам, че мислиш и за нещо друго, не само за делото. Какво има?

— Притеснявам се за Евелин. Изглежда е болна от злокачествена анемия. Знаеш какво значи това. А и парите никога не достигат — плащаме и на гувернантка, защото е твърде слаба, за да се грижи сама за децата… Щом затворя очи, виждам само числа, неплатени сметки…

— Евелин ще се оправи. Не помниш ли, състоянието й бе такова и след раждането на първото дете. А за парите не мисли, още няколко дела като днешното и…

— Странно чувство е ревността. Тази жена — госпожа Руп — беше поела върху плещите си цялата вина — непоклатима като скала, защитаваше съпруга си упорито до момента, в който разбра, че й е изневерявал. Тогава изведнъж рухна.

— Никога ли не ревнуваш, Курт? Кажи ми честно, никога ли?

Мина известно време, преди съдията да отговори.

— Е, случва се понякога, когато явно показваш предпочитанията си към Евелин, а не към мен.

Веднага съжали за думите си. Знаеше, че не е прав.

— Не те питам дали ме ревнуваш, а дали ревнуваш жена си?

— О… Евелин… — усмихна се Дросте. — Тя е неподходящ обект за ревност.

Мериан го погледна някак странно. Почувства, че мускулите му постепенно се отпускат, очите му се затваряха. „Може би наистина ще мога да заспя“, помисли си с облекчение.

— Довечера сигурно ще ви се обадя по телефона — чу се да казва. Представяше си, че е в леглото си, до него има чаша чай и книга, тъмно е и вече е заспал. Всъщност много по-добре беше, че Евелин замина в Гелтоу. Когато жена му спеше до него, не можеше да се отпусне напълно.

— По-добре е да й се обадиш веднага. Не обичам да ме безпокоят вечер!

Спеше му се и едно от последните неща, които искаше да направи, бе да говори по телефона. Но Мериан вече поиска от телефонистката да я свърже. Ръката й стискаше слушалката, а във вперения в него поглед се четяха решителност и предизвикателство. Спомни си, че имаше същия израз в очите й, когато караше колата си по един опасен път. Не можеше обаче да разбере какво общо може да има този поглед с един обикновен телефонен разговор.

— Ало, Евелин, ти ли си? Добре ли спа?… Чудесно! Намери ли закуската си?… Много е мокро, за да излезеш на разходка? Е, тогава не излизай. Ще се върна довечера към осем. Курт е тук и ти изпраща много поздрави. Чакай малко… — Мериан се обърна към него: — Тя също те поздравява и пита как са децата, послушни ли са? Дросте се усмихна. — Не — продължи разговора тя — не много, като всички деца. Да му предам ли нещо? Евелин те моли да не се преуморяваш — отново се обърна към него Мериан. — Е, добре, ще се видим скоро.

Погледна го въпросително. Очите й светеха още повече отпреди.

— Искаш ли да й кажеш нещо сам?

Мързеливо вдигна рамене, но все пак стана и отиде до телефона.

— Ало, мила! Чу някакво изщракване, а след това и гласа на телефонистката:

— Връзката се разпадна.

— Сигурно вече е затворила — каза Дросте и остави слушалката.

Стоеше до него с цигара в ръка. Стъмваше се и в здрача лицето й изглеждаше бледо, много по-бледо, отколкото обикновено.

— Днес беше един от големите ти дни, Пушел. Гордея се с теб.

— Мигове като днешните са единственото нещо, което възнаграждава труда на съдията. Мислиш, блъскаш си главата, докато достигнеш до истината…

— Истината е нещо много по-сложно, вие, юристите, не можете да го разберете… — в гласа й звучеше съжаление, което учуди Дросте.

— Какво искаш да кажеш?

— И аз не зная. Просто си мисля, че може би днес госпожа Руп излъга, може би мъжът й имаше право, че просто иска да му навреди, защото го ревнува. Истината! Какво е тя всъщност? — засмя се Мериан.

Слушайки хубавия й плътен глас, виждайки така близо до себе си познатите черти, Дросте изпитваше страстно желание да я притисне до себе си и да я целуне. С мъка успя и този път да потисне чувствата си.

— Налей ми още една чаша кафе, преди да си тръгна — вместо това каза той.