Вики Баум
Това, което мъжете не знаят (2)

Вторник. Тя

По време на танца Франк погледна часовника си.

— Още двадесет минути — каза той.

Около минута Евелин не виждаше нищо. Цялата зала плуваше пред очите й. „Това е като смъртта“, помисли тя неочаквано. Като смъртно наказание очакваше минутата, в която Франк ще я напусне. Все още не си представяше какво би станало, когато си замине.

„Още двадесет минути и аз никога вече няма да ви видя.“

Оркестърът на малката сцена сякаш долови мисълта й и я повтори в звуците на саксофона… и аз никога няма да ви видя… никога вече няма да ви видя…

Евелин почувства виене на свят. Лекарят я предупреждаваше, че не трябва да танцува. Отдавна вече не чувстваше твърда почва под краката си. Притисна се силно до Франк, така че цялото й тяло го усещаше, и само за миг облегна глава на рамото му. „Но защо плача, след като се чувствам щастлива?“, питаше се Евелин. Замига, за да премахне сълзите от очите си и да го види отново. „Ти не знаеш, че ще умра, когато всичко свърши“, новата й мисъл я плашеше. За Франк всичко се струваше леко, всичко беше удоволствие, любимото й същество не знаеше и не разбираше от трудности. Оркестърът млъкна. Никога вече… никога вече… Никога вече няма да танцувам с теб. Никога вече няма да те видя. Гърлото й се стягаше от неизплакани сълзи, Франк я улови под лакътя и я изведе от залата. Стараеше се да върви изправена, за да не забележи, че й се вие свят.

На терасата беше по-прохладно и там се почувства много по-уверена. Франк заговори за Южна Каролина. Думите й звучаха и чуждо, и романтично. С учудване и възхищение предчувстваше, че този човек е дошъл от далечен край, за да преобърне целия й живот, да го изпълни с щастие, след което ще я напусне.

— Искате ли да се разходим? — каза той.

— Кога заминава вашият влак? — попита и добави: — Надявам се, че пътуването ви ще е приятно.

Недопустимо беше да каже „обичам ви“. Имаше нещастието да живее в епоха, в която не бе прието неща от подобен род да се казват така директно. Игрището за тенис беше пусто и ярко осветено. Стояха като на сцена пред погледа на всички хора на терасата. Обзе я лудото желание да се усамоти някъде с Франк, някъде в мрака и тишината. Той навярно почувства желанието й, защото я поведе по алеята към брега на езерото. Там беше съвсем тъмно. Евелин знаеше, че Франк ще я целуне, и чакаше това с нетърпение и страх. Два пъти вече я бе целувал — един път в таксито, втори път в къщата на Мериан извън града. Целувките му сякаш я преобразяваха — от тях ставаше диво, беззащитно, съвсем непознато същество, което като че ли сега се раждаше.

Евелин знаеше твърде малко за любовта. Не вярваше в съществуването на подобно чувство, въпреки че така много се говореше за него. Четеше във вестниците за престъпления, извършени от любов, знаеше, че мъжът й съдеше хора, извършили убийство от любов. Книги, драми, опери — всичко бе наситено с любов. За нея любовта беше чисто и просто въображение. Не се съмняваше, че обича мъжа си и че той също я обича, но помежду им нямаше онези страстни преживявания, за които четеше или слушаше винаги когато става дума за любов. Понякога, наблюдавайки приятелките си, сълзите им и сцените на страдание, й се струваше, че всички играят игра, на която в никакъв случай не трябваше да гледа на сериозно, защото според нея залозите имаха единствено стойността на жетони за игра.

Така мислеше до запознанството с Франк Дейвис. Всичко, което до този момент приемаше за измислица, се превърна в реалност.

— Колко време ще останете в Берлин?

— Шест дни. Може и седмица.

Една седмица. Новородена любов, появила се на бял свят със собствената си смъртна присъда. Седмица любов на Южното море можеше да бъде вечност, но седмица любов в Берлин — с познати, тенис, коктейли, бридж, празни приказки в клуба, такива дни отлитаха, превръщаха се в пустота, в ненаситно желание да останеш насаме, за да изкажеш всичко, да го почувстваш, те причиняваха болка. Целувка в такси, отронена по телефона дума, танц — единствено това облекчаваше живота на Евелин. Но най-силното й желание беше изключено. Да можеше поне веднъж, един-единствен път да заспи на рамото на Франк вместо на рамото на Курт, поне веднъж…

Когато Франк я заведе в съблекалнята, тя се почувства по-добре след онова виене на свят, в което премина вечерта. Нещо я караше да бъде нащрек. Спомни си за момичетата — слугини, които заварваше да се прегръщат с мъже по праговете на стълбите. Усети и мириса на мокри бански костюми, влажни рогозки и нагрято от слънцето дърво. И скамейката, на която я притегли Франк, беше влажна. Водата се просмукваше в тънката й рокля. Желанието му я порази. Беше дръзко, лишено от всякакво достойнство.

— Не, не така… защо по този начин… — искаше да прошепти.

Събра силите си и рязко се изтръгна от ръцете му. Не, това не беше онова, за което копнееше.

— Сега трябва да си вървите — каза тя и пипнешком намери бравата.

След себе си в мрака на съблекалнята чу тежкото дишане на мъжа.

— Слушайте, елате с мене в Париж…

В неочакваните му думи, казани шепнешком в мрака, се съдържаше цялата лудост, цялото чудо, наречено любов. Въпреки всичко Евелин не можа да сдържи усмивката си. Напипа бравата и я дръпна. Зави й се свят още щом излезе на чист въздух. Усети и звънтенето в ушите, и парализиращото я чувство на безпомощност, предвестник на припадъците, от които страдаше след раждането на второто си дете. Облегната на вратата, тя вдигна ръце към небето, сякаш търсеше помощ отгоре. „Сега всичко свърши“, помисли си Евелин. Изпита и онова странно чувство, напомнящо й раждането — усещането надвишаваше силите й, беше повече, отколкото можеше да понесе.

— Сбогом! — каза тя.

Франк излезе от съблекалнята и Евелин го пусна да мине пред нея. Той приглади косата си и се усмихна. Не искаше да види лицето й, защото не можеше да овладее нито сълзите в очите си, нито потръпващите си устни.

— Вървете напред! — почти като заповед прозвучаха думите й.

Но той все още стоеше до нея и палеше цигарата си. Само един миг — на светлината на кибритената клечка можеше да види отново лицето му, любимото лице…

Когато минаваха през залата за танци, й се струваше, че всички двойки виждат какво преживява. Опасяваше се, че ще падне в несвяст, когато стигна до стаята за бридж и коректният и възпитан Франк й отвори вратата, правейки й път да мине.

Първото нещо, което видя, бяха очите на Мериан.

Гледаха я въпросително и с известна насмешка. Мериан, в огненочервената си рокля, стоеше в един ъгъл и пиеше портокалов сок. Евелин все още я наблюдаваше, когато й причерня пред очите. „Ще падна в несвяст“, помисли си ужасена. Направи няколко крачки към мъжа си, по навик протегна ръка, за да намери опора в рамото му. Намерила се до него, веднага почувства познатата близост, която я закриляше. Пелената пред очите й започна да изчезва и тя отново видя стаята. Усетил на рамото си ръката на Евелин, Курт се обърна и въпросително я погледна.

— Господин Дейвис иска да се сбогува — чу собствения си глас. Прозвуча й неестествено и отдалечено дори за самата нея.

Последваха ръкостискания, поклони, размяна на английски и немски думи.

Някъде отдалеч чу гласа на Мериан. Отначало не разбра. Постепенно въпросът достигна до съзнанието й.

— Не зная — безпомощно отговори и погледна мъжа си. Не, виждаше се, че Дросте няма нищо против да отиде с тях на гарата. Със слаба усмивка прие тези последни минути.

Мериан вече ги водеше през градината на клуба към автомобила, говорейки оживено. Навярно нямаше да могат да разменят с Франк нито дума. Впрочем нямаше какво да си кажат. Думите са фалшиви, те само скриват действителността. Мериан продължаваше своето бърборене, но Евелин знаеше, че не й липсва такт. Сигурно го правеше нарочно. Говореше за слабото здраве на Евелин, за децата й, за трудното раждане на Берхен. Автомобилът вече минаваше по Халензее. Мериан вземаше завоите доста рязко и всеки път Евелин се притискаше до Франк. Последните минути изтичаха.

Франк погледна часовника си. Тя напипа ръката му и мушна своята в нея. Ето я и гарата. Колко скоро се свърши всичко.

Страшното беше, че последното сбогуване потъна в суматоха от баналности. Носачите, стражарите, пътниците, колите — всички се люлееха в бледожълта светлина. Лицето на Франк се криеше в сянката на дърветата такъв го запомни в последния миг. Когато се обърна, за да погледне през задното стъкло на автомобила, той стоеше с вдигната за сбогом ръка. Продължи да стои там, когато Мериан сви зад ъгъла.

— Славен младеж — отбеляза Мериан след известно мълчание.

— Да.

— Типичен американец.

— Не зная. На мен ми се стори някак обикновен…

— О, да! Нашите мъже са по-умни, но не притежават тази жизненост, ако говориш за нея. Там в Америка всички са като Дейвис подобно на рекламите за масовото производство в хубави опаковки.

Мериан беше ходила веднъж в Америка, за да проектира на един милионер къща, която да бъде точно копие на къщата на германските му прадеди от Льорах.

„Какво знаеш ти за него“, помисли си Евелин. Имаше усещането, че между нея и Франк има велика и неизмерима тайна и единствено тя го познава така както никой.

— Да? Какво каза? — отново попита, защото не бе чула последния въпрос на Мериан.

— Курт ми се вижда малко изнервен.

— Да?… Навярно… — неуверено и с известно раздразнение отвърна Евелин. От няколко дни напълно забрави света, към който принадлежеше мъжът й. — Може би делото не върви така, както би искал — добави тя.

— Но тази Руп е признала всичко. Цялото дело протича гладко, но е безкрайно отегчително. Вчера цял час седях в съда — продължи Мериан и Евелин я погледна учудено.

Освен към архитектурата Мериан имаше слабост и към психологията. Обичаше съдебните зали и бе привързана към Курт. Можеха с часове да стоят заедно и да разговарят. Евелин понякога казваше, че Курт й е донесъл Мериан в зестра. След женитбата обаче Мериан поизостави съдията и се отдаде на Евелин със същото горещо приятелство.

Минаваха покрай Курфюрстендам. Двете ръце на Мериан бяха заети с кормилото.

— Моля те, запали ми една цигара — каза Мериан, посочвайки страничния джоб на вратата на автомобила.

Думата „цигара“ като че събуди Евелин от сън и болезнено й напомни раздялата с Франк. Едва сега започваше агонията й.

Посегна към страничния джоб, но намери кутията американски цигари, които Франк беше забравил. Около минута седя неподвижно със запалената цигара, чийто дим й се стори като престъпна, забранена милувка.

Мериан с нетърпението на страстна пушачка очакваше Евелин да сложи запалената цигара в устата й — това беше техен стар навик, — когато видя цигарата да пада на пода, а самата Евелин, почти в безсъзнание, назад.

Евелин страдаше от припадъци след раждането на Берхен. Припадаше без каквато и да е явна причина и едва след много време с много усилия успяваха да я свестят. Лекарят смяташе, че се дължи на преумората, на слабостта й като последица от тежкото раждане. Съветваше я да си почива, да избягва вълненията и грижите. Евелин водеше именно такъв живот — спокоен и защитен.

Мериан натисна спирачката и автомобилът рязко спря. Тялото на Евелин се отпусна на седалката, но сътресението не я свести. Мериан я разтърси, помилва я по челото, но безуспешно.

— Може да продължи дълго — мърмореше угрижено. — Не мога в такъв вид да я заведа при Курт.

Евелин бе в несвяст. Устните й бяха безкръвни, но се усмихваха така както никога не са се усмихвали дори и когато беше в съзнание. Мериан се пресегна и взе цигарата. Внезапно приближи горещия й край до ръката на Евелин. Тогава тя дойде на себе си.

— Ето до какво водят танците — с укор каза Мериан.

Евелин не виждаше смисъл да се оправдава. Черният облак я обзе и тя с радост му се предаде. Причиняваше й къса и много приятна смърт. Съзнанието, че Франк замина, й причини болка, надвишаваща силите й. Припадъкът я спасяваше, предоставяше й възможност да избяга от агонията.

— Моля те, не казвай нищо на Курт.

— Разбира се, няма… — отвърна й Мериан.

— Моля те — продължи Евелин, когато минаваха по насипалата с чакъл алея, — нека се отбием за минута при езерото.

Заобиколиха зданието на клуба и спряха до съблекалнята, без да говорят. Беше съвсем тъмно, светеше единствено небето, същото онова небе…

— Можем вече да се връщаме — най-сетне каза Евелин.

Оркестърът си беше отишъл, но един добродушен член на клуба свиреше на пианото за няколкото двойки, които като че ли не можеха да се откъснат от танца.

В крилото до камината, с гръб към танцуващите, Курт Дросте задълбочено разговаряше със знаменития хирург, професор Зенфтенберг.

Съдията не забеляза влизането на жена си. Едва когато се приближи до креслото и сложи ръка на рамото му, нещо, което правеше винаги, вдигна глава и я погледна.

— Това е въпросът професоре, това е истинският въпрос — повтори все още завладян от разговора.

— Евелин е уморена, трябва да я заведеш вкъщи — заяви Мериан, която стоеше до нея. Дросте бързо се обърна, взе ръката на Евелин и я притегли към себе си.

— Не си ли добре, мила — попита загрижено.

— Защо? Нищо ми няма — едва промълвиха бледните й устни.

— Имаш уморен вид — забеляза Дросте. — Не трябваше да танцуваш.

— Заведи я вкъщи — заповяда му Мериан.

— Бих искала да остана още малко.

Престоят в стаята, в която бяха с Франк, й доставяше болезнена радост. Думите все още витаеха във въздуха, фигурата му се очертаваше на вратата, лицето му се отразяваше в огледалото.

Дросте се сбогуваше със Зенфтенберг и с Мериан.

— В края на седмицата ще дойда, за да взема Евелин и децата със себе си извън града — обеща Мериан.

Евелин беше свикнала да се разпореждат с живота й. След минута вече седеше в таксито на път за Вилмерсдорф, където живееха.

Дросте я прегърна и тя с благодарност се облегна на рамото му.

— Е, мила… — каза разсеяно, тананикайки си с уста хора на пилигримите от „Танхойзер“ — знак, че е погълнат от мисли за своята работа.

„Една гореща вана“, мислеше Евелин и това й желание я обземаше все повече. Обичаше ваната, нейната топлина, облекчението, почивката и забравата. Още с влизането отиде в банята и нетърпеливо завъртя крана. Водата беше гореща и тя въздъхна облекчено, защото затрудненията с топлата вода е едно от всекидневните неудобства на не толкова скъпото жилище за хора от средна ръка.

С учудване наблюдаваше тялото си. Струваше й се ново, чувстваше тежест в коленете, изопване, почти болка в гърдите. Не знаеше как да овладее това непознато и неудовлетворено тяло. В безопасното си убежище Евелин потърси възможност да си спомни за Франк. Каза, че ще й пише, но надали знаеше адреса й. Курт влезе в банята и тя се намръщи. Държеше се сякаш е сам или поне такова впечатление й направи. Търсеше четката си за зъби. Преди не беше забелязала, че в цялото жилище няма нито едно място, където би могла да се усамоти сама със себе си и със своите мисли. Несъзнателно взе гъбата и прикри гърдите си, но Курт не я погледна.

— Е, мила — каза, след като привърши с миенето, и се приближи до края на ваната. — Вечерите в клуба са безкрайно отегчителни — продължи, поглаждайки с върховете на пръстите си мократа й ръка. — Зенфтенберг твърде зле играе бридж.

— Ще се къпеш ли? — попита Евелин. За първи път докосването на Курт й се струваше неприятно, но от страх не помръдна ръката си.

— Не, само един студен душ — отвърна Курт. Пристрастието му към студената вода я изпълваше с ужас. Въздъхна и се приготви да излезе от ваната. Курт й подаде хавлията. Гледаше я как се изтрива, но като че ли не я виждаше.

— Познаваш ли тази Руп? — неочаквано попита съпругът й.

В този момент Евелин обличаше нощницата си.

— Какво впечатление ти направи? — с едва доловима строгост в гласа добави Курт. — Може би с този тон разпитваше и свидетелите.

Евелин сбърчи чело, опитвайки да си спомни госпожа Руп.

От няколко месеца я викаше винаги когато имаше пране или се налагаше основно почистване. Спомни си бледото й лице с луничките, червеникавата коса.

— Имаше отекли колене подобно на всички чистачки — зарадвана от определения факт, останал в паметта й, отвърна Евелин.

— Крала ли е?

— Боже мой… нима не знаеш какви са чистачките.

Беше факт, че в черната чанта на госпожа Руп се намираха неща, чието място съвсем не беше там. Спомни си скандала, който настъпи, когато готвачката намери в чантата й какво ли не — сапун, захар, будилник, два чифта чорапи. Оттогава не беше идвала. А сега я обвиняваха в убийството на свекърва й, което самата признаваше. „Чудно нещо — мислеше намръщено Евелин, — всеки човек, дори госпожа Руп, има своя тайна.“ Струваше й се, че от последната седмица насам разбира хората много по-добре.

Ненадейно осъзна защо госпожа Руп беше откраднала, а може би и убила. Просветлението й я накара да се върне от коридора в банята, за да го сподели с мъжа си.

Курт току-що се беше съблякъл и стоеше под душа. Евелин търпеливо чакаше да спре шума на течащата вода, гледайки стройното му мокро тяло.

— Тя имаше много хубав мъж, когото обичаше твърде много…

— Кой? — попита Курт.

— Госпожа Руп.

— И сега го има — отговори съдията и започна да се изтрива.

Евелин излезе от банята и без да съзнава, тръгна по коридора, за да види децата си. Правеше го всяка вечер, преди да си легне.

Не запали лампите, страхувайки се да не ги събуди, но през стъклената врата проникваше светлината от преддверието. Както обикновено тригодишната Клерхен лежеше в креватчето си обърната наопаки — главата на мястото на краката, около й имаше измачкани чаршафи и завивки. Евелин вдигна детето и го сложи на възглавницата.

В съня си Берхен издаваше чудновати звуци, пухтеше, свистеше като малко локомотивче, притискайки към бузките свитите си юмручета. Малкият й син още я очароваше и тя не можеше да стои наблизо, без да усети щастието, пронизващо цялото й тяло. Наведе се и допря устните си до влажната бузка, миришеща на мляко. За миг забрави своето нещастие, пустотата в живота си след заминаването на Франк. Отдръпна се и страхувайки се да не събуди детето, на пръсти излезе от стаята.

Минаваше полунощ. Курт не беше си легнал.

Евелин легна, като благодареше на съдбата, че е сама. „Да спя, само да заспя.“ Остави лампата да свети заради Курт и затвори очи.

Макар да жадуваше съня, пред нея се появи лицето на Франк, тъмната, блестяща коса, хубавото чело, върху което изпъкваше понякога една жила — признак на нетърпение, вълнение, самообладание. Кожата му имаше златист отблясък.

— Такъв цвят на лицето може да се добие само в Калифорния. Аз притежавам портокалови плантации по крайбрежието…

— Да, представлявам странна смес — дядо ми и баба ми са французи, майка ми е от Нови Орлеан, баща ми е ирландец, а неговата майка произлиза от най-старите испански родове в Калифорния…

Евелин лежеше със затворени очи и си припомняше за какво бяха разговаряли. Изведнъж дишането й спря. Ландесгерихтерат Дросте, Дюселдорфщрасе 47, жилище от четири стаи, принадлежащо на порядъчно немско семейство от средна ръка… и как можа да се случи всичко това след идването на Франк Дейвис от един непознат и романтичен свят…

— Плати ли сметката за газта? — попита Курт, който беше влязъл в стаята.

Евелин потръпна, сякаш можеше да долови мислите й.

— Не — почти прошепна и добави: — нима можех?

— Ако продължим да отлагаме, ще ни спрат газта.

В момента й беше все едно дали ще има газ или не и затова замълча.

— Е, нищо, мила — със смешна трогателност прозвучаха думите му в тъмнината.

— Уморена ли си?

— Да, много — отвърна Евелин.

— Е… лека нощ, скъпа.

— Лека нощ, Курт — Евелин се настани по навик по-удобно на ръката му.

Дълго време не можа да заспи, имаше толкова неща, за които да си спомня, за които да мисли. Например — децата, но Клерхен и Берхен са нещо различно. Те са мили, очарователни, но не е вярно, че променят нещо, когато жената обича. Не изпитвам угризение на съвестта, обичам ги, също и Курт, но не се упреквам за случилото се. Но всъщност нищо не се беше случило, нищо-нищичко не се беше случило…

И като облекчение в очите й бликнаха сълзи.

— Още ли не си заспала, мила?

Дъхът й спря, но отговор не последва „Не мога свободно дори да си поплача“, мислеше Евелин в отчаянието си. После чу как мъжът й въздъхна и отново стана тихо.