Вики Баум
Това, което мъжете не знаят (3)

Вторник. Мъжът

Дросте се спря на прага, опитвайки се да види Евелин. Различи я трудно сред танцуващите двойки. По навик търсеше с очи черната рокля, но тази вечер тя носеше бяла и прозрачна, падаща свободно върху стройното й тяло.

Изглеждаше му уморена, имаше сънен вид, когато, танцувайки с американеца, мина покрай него. Съжали я, защото знаеше, че не обича да бъде сред много хора.

— Беше ме яд на тебе — каза на Мериан, която срещна в стаята за игра. Огненочервената рокля само подчертаваше изящната й фигура.

— Какво направих този път, миличък?

— Смешно е, че толкова често ни мъкнеш в клуба. Уморително е и за Евелин.

— Но след усилието, което положих, за да те склоня да се запишеш, и внесената висока такса би било жалко да не посещавате клуба.

В действителност не мислеше така. Вноската беше твърде висока за заплатата, която получаваше Дросте. Мериан, напротив, беше получила първа награда за проекта си на един град-градина, осъществяването му също й бе възложено. Живееше охолно и караше приятелите си да споделят начина й на живот.

— Малко тенис, плуване и танци съвсем няма да навредят на Евелин, полезно е за нервите, вместо да си стои вкъщи и да слуша плача на Берхен — каза, улавяйки го под ръка, за да вървят заедно. — Да ти намеря ли компания за бридж?

— Благодаря, но без чужденци. Не бих могъл да играя при такива големи залагания.

Истината беше, че обичаше вечерите в клуба. Имаше възможност да си почине след уморителните часове в съда. Но след като настъпи седмицата на турнира по тенис, в клуба се появиха членове на английската и американската колония на Берлин, дойдоха испанският посланик и турският консул.

Чужденците го притесняваха. Бяха твърде шумни, твърде безцеремонни и невероятно жизнени, с което караха останалите да се чувстват песимисти.

А Евелин не можеше дори от учтивост да каже „не“ на смешния, полуцивилизован американски простак, въпреки че не понасяше танците, тъй като вредяха на здравето й.

Дросте бе ядосан и раздразнен, поради което нервно поглъщаше цигарения дим.

— Е, миличък, какво ти е? — попита Мериан. Познаваше го твърде добре, повече, отколкото той познаваше самия себе си.

— Беше ли днес в съда? — директно попита съдията.

— Не, нямах време, защо?

— Няма значение. Исках просто да поприказвам с теб за делото.

Мериан беше отдавнашна поклонница на всичко, което ставаше в съдебната зала. Две години преди женитбата му бяха любовници, след това станаха близки приятели, но навикът да посещава негови дела остана, а той от своя страна продължи да обсъжда с нея въпросите, които го вълнуваха.

— Е, разказвай — подкани го, сядайки пред камината.

— Отново тази Руп. Направи признание, че е отровила свекърва си — започна Дросте. — И въпреки това думите й звучат неубедително. Не се съмнявам, че историята й е върволица от лъжи, така както няма съмнение, че сега съм тук.

Дросте се замисли, а Мериан продължаваше да го наблюдава с интерес. Всичко в него беше изящно: фигурата, ръцете, главата, кожата, косата.

— Какво именно те тревожи, Пушел? — попита Мериан, назовавайки го със старото гальовно име.

— При положение, че госпожа Дросте е невинна, дори и най-лекото наказание ще бъде тежко за нея.

— Но нали твърдиш, че си е признала? — не без известно учудване отбеляза тя.

— Да, вярно е — каза Дросте, все още погълнат от мислите си, след което стана и се отдалечи.

Изненадана, Мериан погледна след него, подсвирна тихо и тръгна да си потърси компания за бридж.

Без да съзнава, Дросте отново се озова в залата за танци. Раздразнението от неуспешния ден в съда се смесваше и с раздразнението, че си пропилява вечерта тук, в клуба. В този момент в съзнанието му ненадейно изплува споменът за една книга върху умишлените отравяния, съвсем убягнала от вниманието му, която държеше да прегледа веднага. С намерение да потърси Евелин и заедно с нея да се прибере вкъщи, при своите документи и справочници, влезе в залата. Тя обаче не беше там, но това не го подразни, защото вече не бе принудена да се мъкне с потящия се чужденец в претъпканата зала. И стоейки до вратата, Дросте забрави за нея. Пред очите му отново бе образът на госпожа Руп — разплута четиридесетгодишна жена, със суха червеникава коса и лунички по широкия й плосък нос, със загрубели от работа ръце.

Беше винаги учтива, услужлива, готова да даде показания, за да ускори хода на бавно протичащия съдебен процес. Казани съвсем тихо, показанията й бяха кратки, ясни и точни. Руп имаше четири деца и очакваше пето. Мъжът й от половин година нямаше работа. Пред съда често заявяваше:

— Както вече казах, сигурно съм сипала наведнъж цялата отрова за мишки, за да настъпи най-после мир, защото със старата у дома беше истински ад, ад и нищо друго…

През последните нощи Дросте вземаше веронал, за да заспи и да пропъди госпожа Руп от мислите си. Делото се превръщаше в мъчение и за него.

— Чакат те на масата за бридж или може би ще ми доставиш удоволствие като танцуваш с мен? — думите на Мериан го върнаха към действителността.

— Знаеш, че не танцувам много добре.

Но тя стоеше твърде близо до него, червената й копринена рокля се заплиташе в коленете му и без да може да устои, Дросте я улови през кръста и разсеяно започна да танцува.

— Твърде добре за един съдия — с лека ирония каза Мериан.

Ритъмът на танца сякаш му помогна да намери думите, с които да изкаже мисълта си.

— За съдията има два смъртни гряха — да пусне виновния на свобода или да накаже невинен. Не зная кой от тях е по-тежък за човек, чието призвание е да отстоява закона. В това дело аз чувствам, че ще извърша два гряха едновременно…

Мериан рязко спря да танцува.

— Но, за Бога, ако не е госпожа Руп, кой е могъл да го извърши?

— Уверен съм, че е дело на мъжа й.

— Нима има улики, които ти дават основание да го подозираш?

— Не, никакви улики и това е, което ме влудява. Къде е Евелин? Отиваме си вкъщи.

— Остави жена си на мира! Държиш се с нея, като че ли си й бавачка и това я прави несамостоятелна. По-добре ми разкажи всичко за тази госпожа Руп.

Дросте престана да танцува и започна да говори още преди да са излезли на терасата.

— Представи си, Мериан, те са седем човека в една стая в сутерена: мъж, жена, четири деца и свекървата. Когато са се оженили, вече е имала две деца от него. Работил е в магазин за месо и е бил като всички онези момчета, ухажващи млади слугини. Госпожа Руп е една от тях. По всичко изглежда, че обожава мъжа си и чувства, че му е задължена, защото се е оженил за нея. От самото начало живеят в недоимък, детски плач и сиромашия. Парите не само че не достигат, но и мъжът остава безработен. Няма да е истина, ако се каже, че е по негова вина. Не е крадял, нито е пиел, с изключение на празничните дни, не се е карал с хората, на жена си не е посягал. Истинският ад в живота им настъпва с пренасянето на свекървата при тях. Майката презира простата слугиня, за която се е оженил забележителният й син. Заменя мястото на госпожа Руп в стаята, край печката, в очите на децата и мъжа й. Въпреки всичко госпожа Руп продължава да работи, състарява се, изтощава се, а ревността й към бабичката расте. В ръцете на старата има силен коз — завещанието, а застраховката й за живот възлиза на хиляда марки, които ще се изплатят след смъртта й. Поради това госпожа Руп търпи всички лишения, отстъпва й дори собственото си легло и отива да спи на дървената пейка в кухнята. Все повече желае смъртта й, но въпреки болестта на старата тя живее като че ли от инат. Руп отново е бременна, но докато свекърва й е жива, още едно дете е немислимо. Няма пари за раждане, няма и за аборт. Затова купува отровата за мишки й я сипва в супата й. Бабичката умира. И всичко щяло да се нареди, ако осигурителното дружество не се беше усъмнило в смъртния акт, посочвайки съмнителния факт за липсата на лекар, когато старата е умирала. Госпожа Руп прави признание, след което прекарва четири месеца в предварителния арест, а вече е в осмия месец от бременността си.

Дросте замълча. Имаше усещането, че е на необитаем остров и Мериан е заедно с него. Наоколо всички танцуваха, флиртуваха и се смееха.

— Би ли могла да си представиш цялата тази картина? — прибави смутено.

— Ненапразно изучавах жилищата на работниците цели пет години — отвърна Мериан, като го гледаше в очите. — Но при положение, че си е признала, в какво се състои затруднението ти? Може би я съжаляваш?

— Съжаление? Съдията няма право на подобно чувство. Затруднението произтича от обвинението отправено към мъжа й, въпреки твърденията и на двамата, че не е знаел нищо за замисъла. Съмнявам се. Мъжът винаги знае какво прави неговата жена. Не мога да го пусна при създаденото положение…

— Неприятното в това дело е, че трябва да защитаваш интересите на осигурителното дружество — неочаквано отбеляза тя.

Дросте се намръщи сред направената забележка. Чувстваше се много по-добре, когато описваше живота на семейство Руп.

— Все още не разбирам защо не съм се оженил за теб, Мериан?

— Можеш само да си благодарен на съдбата. Бракът с жени като мен е изнервящ.

— Бракът с всяка жена е изнервящ — отговори бързо и веднага съжали за думите си. „Колко са несправедливи относно Евелин“. Нежността и трогателната й безпомощност пробуждаха чувствата му. Замълча отново.

— А сега ще играеш бридж, докато не ти се приспи и не забравиш за госпожа Руп — строго заповяда Мериан.

— Може би.

Беше му приятно с нея. Познаваше по очите му, че има нужда от веронал, и можеше да го предпази.

Събралата се компания за игра включваше него, Мериан, хирурга Зенфтенберг и старата мадам Лунгщрьом. Имаше хубави карти и дори започна да печели.

Играта се прекъсна, когато един от безцеремонните американски тенисисти отведе Мериан към бара. По-късно дойде и Евелин, като сложи ръката си на рамото му тъкмо когато се канеше да обяви четири без коз. Изглежда, двете с Мериан имаха желание да изпратят американеца на гарата. Считаше, че клубът прекалява с гостоприемството си спрямо веселите чужденци, но не му влизаше в работата да възразява.

Леко разочарование го обзе, след като всички заминаха, а поради лошите карти изгуби интерес и към играта. Отказа се от бриджа и седна в ъгъла със Зенфтенберг. Разговаряха, без да се изслушват — Дросте говореше за госпожа Руп, а хирургът за пациентката си, починала от апендицит. Завръщането на Евелин го накара да съжалява, че й разреши да отиде на гарата. Изглеждаше твърде отпаднала.

Съдията качи жена си в едно такси и те си заминаха.

— Навярно не ти е било лесно да разговаряш през цялата вечер на английски с мъж, когото не познаваш, и при това, без да има какво да си кажете — отбеляза Дросте, отпускайки се на седалката.

Евелин неопределено се усмихна, но преди още автомобилът да е потеглил, мислите на съпруга й отново се насочиха към госпожа Руп. Делото го измъчваше и това беше повече от смешно. Съжаляваше я навярно. Като се вземат предвид смекчаващите вината обстоятелства, госпожа Руп ще се отърве с леко наказание, но все пак няма да избегне затвора и детето й ще се роди там. После ще й го отнемат, за да го настанят във възпитателен дом. Другите й деца също ще попаднат в сиропиталища. Това ще съсипе и мъжа й. Делото приключваше несправедливо… а госпожа Руп умишлено поемаше цялата вина, отказваше се да се бори и очакваше с непроницаемо лице своята присъда.

— Мъжът й бе коренно различен — жизнерадостен, винаги готов да се засмее и на най-глупавата шега, произнесена в съда. Подозираха го в укриване на факти, дори в съучастничество, и бе призован като обвиняем по делото. Дросте не се съмняваше, че е замесен в убийството, но липсваха доказателства в подкрепа на това твърдение. Госпожа Руп го прикриваше и всячески го защитаваше. Това беше несправедливо, твърде несправедливо…

Таксито спря. Помогна на жена си да слезе, несъзнателно плати, несъзнателно отвори входната врата и натисна ключа на осветлението.

Стълбището бе пропито с онази застояла миризма на къща, в която на етаж живеят по две семейства, всеки петък се готви риба, а зеле два пъти седмично. Съпругата му уморено се качваше по стълбите. „Тези вечери в клуба, танците, чужденците — всичко това не е за нея“, помисли си Дросте.

Влязоха в апартамента. Жилището им никога не се поддържаше в пълен ред — нещо, което педантичният съдия констатираше винаги с известно раздразнение. Ръководенето на домакинството не се отдаваше на Евелин.

Дросте отиде в така наречения хол, едновременно с това и негов кабинет. По-голяма част от времето си прекарваше именно тук. Колко се различаваше от жена си. Тя принадлежеше към типа жени, чийто живот се върти единствено около леглото им. Книги, списания, писма, шоколад, сметки за различни домакински разходи, в повечето случаи неточни, както бе установил, тези и стотина други дреболии се търкаляха по него. Не се сещаше в коя от книгите му бе онази важна глава за умишлените отравяния. Крачейки из стаята и ровейки усилено в паметта си, осъзна необходимостта от един освежаващ душ.

Банята бе изпълнена с пара, издигаща се от горещата вана на жена му. Евелин се чувстваше в нея като у дома си, можеше да прекара там часове наред. Дросте потисна нетърпението си и започна шумно да се мие. От опит знаеше, че това бе най-сигурният начин да накара съпругата си да излезе от ваната. И наистина успя, но веднага почувства към тази безпомощна жена прилив на нежност. Кракът, който стъпваше неохотно върху килимчето, му напомни крачето на малко дете. Тя потрепери, излизайки от горещата вана, и той бързо я зави с хавлията й. Ненадейно пред него отново се появи образът на госпожа Руп, седнала с невиждащ поглед на подсъдимата скамейка.

— Ти познаваше госпожа Руп, нали? — попита Дросте тъкмо когато Евелин обличаше нощницата си. Сепна го мисълта, че жена му в наивността и простодушието си може да му каже много по-съществени неща, отколкото Мериан с целия си психологически усет. Но Евелин не знаеше нищо, освен това, което бе известно: че ходела по къщите да пере и че била много бедна. Когато вече се наслаждаваше на студения душ, тя се върна, за да му каже, че госпожа Руп имала много хубав мъж, в когото безумно била влюбена. Дросте поклати глава. Не само че не беше сантиментален, но чувстваше отвращение към мъжа на Руп. Чу как вратата на детската стая скръцна. Вярна на навика си, жена му отиваше да види децата. Сам се върна през коридора към книгите си.

Едва сега си спомни. Роберто Пеншо — „История на отравянията“. Не беше книга, а серия статии в едно специализирано списание. Вече държеше в ръцете си това, което търсеше — психологически разбор на убийствата чрез отрова.

Нетърпеливо кимна, когато Евелин го прекъсна, и продължи да чете. Пеншо бе посветил цяла глава на отравяния сред бедните. Бяха мрачни убийства с отрова за мишки или варени билки, продавани от циганки. Убийства, извършени в див, първобитен свят, в който селските момичета убиваха любовниците си, дъщери убиваха бащите си, за да станат свободни… Задълбочен в четене, Дросте загуби представа за времето. Когато вдигна глава, в стаята бе станало хладно. Навън имаше буря. Прозина се и остави настрана Пеншо. Постоя около минута до бюрото, преглеждайки бележките си, свързани с утрешния ден, когато видя неплатената сметка за газта. Загаси лампата и тръгна към спалнята.

Нощната лампа до леглото на Евелин светеше. И без да съобрази, че жена му навярно е заспала, я попита за сметката. Искрено съжали, че я събуди. Лицето й върху възглавницата изглеждаше уморено и затова навярно усети непреодолимо желание да я прегърне, забравяйки госпожа Руп и всички останали грижи.

Топлото й тяло се приближи до неговото и се сгуши в ръцете му, но той не почувства отговарящия на желанието му трепет.

— Уморена ли си?

— Много — отвърна Евелин.

Дросте въздъхна. Обзе го тъга, но това бе тъга по Мериан. Мериан бе силна. С нея можеше да изживее незабравима нощ, след което, поддал се на приятната умора, да заспи. Протегна предпазливо ръка към нощната масичка, търсейки таблетките веронал. Намери ги пипнешком, взе една и бързо я изпи, сякаш вършеше нещо забранено и срамно. Ослуша се. Евелин не дишаше равномерно като при сън.

— Още ли не си заспала, мила? — попита той. Никакъв отговор. Дишането до него съвсем затихна. Дросте въздъхна отново, обърна се и се опита да заспи.