Вики Баум
Това, което мъжете не знаят (4)

Сряда. Той

По обед Франк пристигна в Париж. Валеше силен дъжд. До заседанието оставаха точно два часа. Хотелът, в който отсядаше винаги, се намираше на малкия безлюден Бургундски площад. Не обичаше големите хотели близо до Етоал, които винаги бяха претъпкани с американци. Имаше известен снобизъм в предпочитанието му към левия бряг, а може би и наследство от неговата баба французойка. Говореше френски доста добре, макар и със слаб нюорлиански акцент, но това не му пречеше да се чувства в Париж като у дома си.

Притежателката на хотела се зарадва много, когато го видя отново. Заминавайки за Берлин, остави част от багажа си в Париж, затова пристигането му сега приличаше на завръщане. Портиерът му подаде няколко писма и една телеграма. Качи се в стаята си и отвори кореспонденцията. Телеграмата беше от Пирсън, неговия управител в Санта Барбара. Съобщаваше му най-ниската цена, по която калифорнийските портокали могат да бъдат доставени във Франция, Франк нямаше много високо мнение за плодовете, които продаваше, макар да бяха вкусни и евтини. Добрата реклама можеше да накара мнозина да оценят тонизиращото въздействие на чаша портокалов сок преди закуска. Мислено вече съчиняваше текста.

Писмо от съпругата му Пърл, от Лондон. Както изглежда, там всичко беше наред. Една криво-ляво надраскана пощенска картичка от Марион — чакаше го да й телефонира… Телеграма от Пърл — „Моля те, обади ми се по телефона в 7 часа в Клеридж.“ Типично за нея — винаги ясна и точна.

Прислужникът Андре го поздрави сърдечно, поднасяйки му студена закуска. Франк взе душ, облече се, закуси набързо и запали цигара. Чувстваше се чудесно, берлинските разочарования бяха забравени. Протегна ръка към телефона и се обади на Марион. Усмихна се, когато чу чуруликащия й глас, но по време на разговора не сваляше очи от часовника си.

— Не мога да обядвам с теб — чака ме отвратително заседание с Фарер, но щом свърша… И моля те, отмени ангажиментите си за вечерта.

— Пашата заповядва — одалиската се подчинява — засмя се в отговор Марион.

Франк събра книжата си, напръска с одеколон носната си кърпа, бързо се огледа в огледалото и излезе.

Навън дъждът беше престанал и все още слабото слънце блестеше по измитите улици. Взе такси. Минавайки по моста покрай дебелите продавачки на цветя, ненадейно си помисли за Евелин. Сигурно причината бе в букетите мимози, които видя. Спомни си, че обичаше мимози. Жалко, че след като се разделиха, забрави да й изпрати.

Къщата на улица „Майербер“ имаше угнетяващ вид. Вече за четвърти път преговаряше с френските търговци и дребнавостта им по време на разговора го дразнеше. Като американец не приемаше, че толкова голям синдикат се е сврял в такава малка, грозна и неудобна сграда. Нямаше асансьор. Тъмната стълба се осветяваше от газова лампа. Дървените стъпала скърцаха под краката му.

Фарер бе дребен човек с малка брадичка. Тънка, старомодна дамска верижка за часовник висеше от джоба на жилетката му. Изглеждаше необикновено весел и любезен, прегърна Франк, нарече го „мон ами“ и „мон шер“, но в действителност бе недоверчив и коравосърдечен. Съдружникът му Дюбаро седеше зад бюрото си и мълчеше. Не чуваше по рождение. Пред него имаше слухов апарат, в който Франк трябваше буквално да крещи предложенията. Това го забавляваше. Бяха поканили и своя юрисконсулт, господин Франшето, имащ обноски на човек, който отлично знае как да играе възложената му роля и умее незабелязано да наблегне на най-главното.

Разговорът продължи два часа и не доведе практически до никакъв резултат, Франк бръкна в джобовете си и се заразхожда нервно из кабинета. С всички сили се стараеше да им продаде идеите си, но Франция, както самите французи му казаха, не изпитвала голяма нужда от портокали.

— Никой не изпитва голяма нужда от каквото и да било. Нуждата трябва да се създаде. Мога да ви гарантирам, че след година нито един парижанин няма да закусва без чаша портокалов сок на масата — мъчеше се да убеди събеседниците си Франк.

Думите му се посрещаха със снизходителни усмивки.

— Страхувам се, че американският начин на водене на търговия няма да има успех тук — каза Дюбаро.

Оглеждайки се наоколо, Франк разбра, че той има право. Стените бяха покрити с мазни, зелени тапети. Нямаше и следа от реклами, нещо толкова важно за един овощарски синдикат. Беше почти готов да прати по дяволите всичките си идеи. Париж е чудесно място, ако пътувате за удоволствие, но е ужасен, ако там трябва да се занимавате със сделки. Реши да прекъсне заседанието и да отиде при Марион. Сякаш отгатнал мисълта му, Франшето предложи да отложат съвещанието за следващия ден. Предложението на Франк щяло да се обсъди отново, евентуално ще се договорира пробна пратка от калифорнийските портокали, разбира се, ако американското дружество, председател на което е Франк Дейвис, поеме митническите разноски.

Разделиха се приятелски. Още преди да излезе на улицата, Франк се отърси от раздразнението си. Притежаваше възможността да се съсредоточава в сделката толкова, колкото е необходимо в момента и веднага щом пожелае, да я забрави. Оценявайки тази си способност, грижливо я развиваше. На ъгъла взе такси. Помоли шофьора да спре пред магазин за цветя и купи букет теменужки за Марион. Когато плащаше, погледът му се спря на голяма ваза с мимози. В съзнанието му отново изплува образът на Евелин. Намери адреса й в бележника си и поръча да й изпратят голям букет мимози чрез берлинския цветарски магазин, като направят поръчката по телефона. Плати сметката и седна в таксито с повишено настроение.

Марион живееше в голяма и хубава къща на улица „Де ла Помп“. На вратата го посрещна флора, дебела стара прислужница, която изпълняваше всички длъжности в домакинството на Марион. Тя поздрави неохотно — не обичаше чужденците, и навъсено го въведе в хола.

— Здравей, скъпи, как си, как пътува, как върви търговията? — едно през друго заразпитва Марион и като се повдигна на пръсти, обви с ръце врата му и го целуна.

— Виж ти, нова рокля! — възхити се Франк, все още държейки я в прегръдките си.

— Какъв мъж! Нищо не може да убегне от вниманието му! Можеш ли да се досетиш колко струва? А откъде я имам? Никога няма да отгатнеш. Взех я за петстотин франка от една разпродажба вчера сутринта. Помогна ми една приятелка. Ще пиеш коняк, нали? Е, как вървят твоите работи? Донесе ли ми подарък от Берлин?

Франк отвори куфарчето си, порови сред документите и извади малка кутийка с не особено скъпи обеци от полускъпоценни камъни.

— Имаш изискан вкус — похвали го Марион и отново го целуна. Тръпка на желание премина през тялото му.

Влезе Флора с букетчето теменужки в една ваза. Изгледа критично обеците през рамото на Марион и излезе от стаята.

— Е, харесаха ли ти берлинчанките? — попита, галейки го с върховете на пръстите си по косата.

Франк си спомни шампионката по тенис в клуба, Мериан — приятелката на Евелин, и самата нея — леката й нежна фигура, очите й, треперещите й устни.

— Не зная. Не гледах жените — малко смутено отвърна Франк.

— Това се казва лъжа! — насмешливо се усмихна Марион.

— Честна дума, живях като монах.

Тя го погледна и миг след това се намираше в прегръдките му.

Наведе се и я целуна продължително и страстно. Марион стана, усмихна се предизвикателно и изчезна зад вратата на спалнята, Франк я последва.

Връзката му с Марион бе едновременно и преходна, и трайна. Преди пет години ги запозна негов приятел, работещ като американски кореспондент в Париж. Самотата го потискаше и бе щастлив, че при престоя си в Париж Марион почти не му оставяше свободно време. Имаше хубава външност — сини очи, тъмна коса и чудесна кожа. Срещите й с него бяха неотделима част от живота й, както ходенето при фризьора, масажиста, шивача. С удоволствие приемаше подаръци, но не бе алчна за пари. Имаше своя „рента“ — ежемесечен чек, изпращан й редовно от възрастен господин, като своеобразна благодарност за благосклонността си към него. Марион се гордееше, че посвоему възнаграждава Франк за отношението му към нея, за скъпоценните малки бижута, които й оставяше на тоалетната масичка в спалнята. Канеше го на вечеря в жилището си, където винаги имаше от любимия му коняк. Веднъж дори го учуди, като му подари сребърен молив с неговия монограм. Гордееше се и с това, че бе опитна и изкусна в любовта.

Франк не можеше да си обясни защо днес всичко малко го дразнеше — спуснатите пердета, приготвеното легло, ласките на Марион, парфюмът й с мирис на сандалово дърво…

Почувства облекчение едва след връщането си в хола, оставяйки я да се занимава с тоалета си в спалнята.

Едно от нещата, което Марион изтъкваше, бе фактът, че има телефон — безспорна привилегия в Париж. Това му припомни за молбата на Пърл да й се обади в хотела в Лондон. Гласът й се чуваше съвсем ясно.

— Здравей, скъпи, закъсняваш! — звучеше като укор, но знаеше, че се шегува.

— Извинявай. Имах съвещание. Как си, има ли нещо ново?

— Да, успях най-после да намеря кучето, което винаги съм мечтала да имам. Истински хубавец, син на английски шампион. Нетърпелива съм да ти го покажа… Искат за него петдесет франка, но съм сигурна, че ще успея да смъкна цената. Да го купя ли?

— Щом си толкова луда по него…

Последва малка пауза, след което отново чу гласа й:

— Тогава трябва да ми изпратиш още 500 долара.

— Ти ще ме разориш — отвърна Франк. — Още не съм продал и един портокал, а ти…

Явно бе, че не говори сериозно. Дори си представи усмихнатото й лице. Прибави още няколко разяснения относно каютите и багажа им. „Беренгария“ тръгваше в събота сутринта от Саутхемптън, затова трябваше следобед да бъде в Шербург. Жена му не прикри недоволството си, че трябва да се качи сама на кораба, Франк се засмя, каза й няколко комплимента и затвори. Нямаше съмнение, че ще се справи — Пърл бе най-самостоятелното същество в целия свят.

Още говореше по телефона, когато Марион излезе от спалнята и седна до него. Оценяваше тактичността й — нямаше нищо против факта, че е женен, Марион познаваше и разбираше живота.

Имаше и друго ценно качество, интересуваше се от сделки. Ако има на света някой, който да знае за борсата повече от банкера, това е неговата любовница.

Влезе Флора и съобщи, че масата е сервирана. И преди да свърши с ордьовъра, Франк започна подробно да разказва за преговорите си.

— Каква комисионна ще получа, ако ти дам един добър съвет? — попита Марион.

— Десет процента от печалбата.

— Трябва да „намажеш“ Франшето. — Несъзнателно каза „подкупиш“ на парижко арго и веднага го преведе.

— Как и колко да му дам?

— Смятам, че десет хиляди франка ще свършат работа. Само че не можеш просто да му ги сложи в плик като на някой чиновник. Прати му табакера и сложи парите вътре. Покани го на вечеря с любовницата му и изпрати цветя на жена му… не, по-добре направи обратното. Трябва и…

Марион продължи да му дава чудесни съвети, каквито може да даде само практична и умна жена.

След вечерята настъпи онова, от което се опасяваше. Двамата трябваше да отидат на театър.

По време на постановката се чувстваше неловко, беше му дори скучно. Усещането започна още от спалнята, не го напусна и по време на вечерята, в таксито, в театъра. Пиесата му се стори отвратителна — баналният любовен триъгълник.

След представлението, когато седнаха в кафе „Роял“ и към тях се присъединиха приятелите на Марион, мисълта за Евелин му причини почти физическа болка. През деня си спомни за нея само два пъти, и то съвсем бегло. Сега почти телесно усещаше присъствието й, виждаше лицето й, ръцете й, чуваше гласа й. Евелин!

„Ще й се обадя по телефона“, с тази мисъл се надигна от стола. „Глупости… след полунощ… сигурно полудявам“, опомни се и седна отново.

Марион учудено го наблюдаваше. Беше пребледнял въпреки калифорнийския си загар. Тя се сбогува набързо с останалата компания и го качи в едно такси. Отново валеше. Все повече се отдалечаваха от хотела му, а Франк не беше наясно със себе си, не знаеше какво иска. За сметка на това знаеше точно какво не иска — не искаше да се върне в жилището на Марион. Въпреки нежеланието му това стана. Шофьорът ги остави пред вратата на къщата й и замина.

Влязоха вътре.

— Ще заспя още щом видя леглото — съвсем искрено каза Франк.

— Добре, заспивай — сви разбиращо рамене Марион.

Въпреки умората не можа да заспи, а и Марион тропаше с нещо в банята.

— Какво се е загнездило в ума ти? — попита тя, влизайки в спалнята.

— Не… няма нищо, просто съм уморен.

— Не искам да те притеснявам с въпросите си, нито да се меся в живота ти — каза, като легна до него.

— Понякога се питам защо си толкова добра?

— Вие, мъжете, понякога не забелязвате очевидни неща — последва отговорът й от тъмнината.

— Кои например? — попита, вече заспивайки.

— Например, че те обичам — каза нежно, след почти незабележима пауза, но Франк вече спеше дълбоко и не я чу.

Малко по-късно заспа и тя.

 

 

— Днес следобед няма да може да се срещнем. Четвъртък е — отбеляза Марион по време на закуската.

Спомни си, че четвъртък бе денят, който посвещаваше на стария си приятел. Вероятно връзката им отдавна бе само платонична, но той бе верен на навика си да я посещава веднъж седмично, както и да й изпраща чек веднъж месечно, Франк се сбогува и напусна къщата, чувствайки се унижен. Нямаше нищо против да се издържат жени, самият го бе правил вече четири пъти в живота си. Противно му се струваше друго — да бъде любовник на жена, издържана от друг.

С облекчение е върна в хотела. Избръсна се, взе пощата и се залови отново с опитите си да наводни европейския пазар с калифорнийски портокали. Изпълни онова, което го посъветва Марион. Посети господин Франшето, юриста от съвета на френските овощари, и намери подходящ момент да му предаде не пари, а малка връзка акции с добри изгледи на борсата. Закуси с глухия Дюбаро и покани на обяд Фарер и съпругата му. Изпрати цветя на мадам Дьо Бленкур, любовница на Фарер, с която се запозна преди две седмици.

От два до четири заседава с трима французи. Пристъпи към сделката съвсем делово — намали цената с два цента и половина и буквално изкрещя цял куп съблазнителни обещания в слуховия апарат на Дюбаро. Считаше се за голям търговец, но никога не бе преговарял с толкова трудни клиенти. Беше почти четири часът, когато най-после склониха да поръчат пробната пратка от четиридесет хиляди сандъчета портокали, Франк прекрати заседанието, за да не им предостави възможност да съжалят за решението си. На другата сутрин трябваше да подпишат договора и да уговорят срока на доставката.

Имаше нужда да се откъсне от света на сделките и парите.

Тръгна към кея. На него стояха няколко рибари, като че ли не помръднали от времето, когато бе студент. Майка му, светска жена с френска кръв, го бе пратила да учи в Париж. Гордееше се с хубавия си син и не скриваше желанието си Париж да го възпита и в изкуството на любовта, както и стана. Франк погледна реката — две малки лодки плуваха по нея, дърветата на отсрещния бряг изглеждаха величествени. Тук човек ставаше по-сантиментален и навярно затова се почувства остарял и ненужен, но бързо прогони натрапчивите мисли. Отдалечи се от реката, навяваща му тъга, и се прибра в хотела.

Размени няколко думи с портиера, със собственичката на хотела, поръча билети за едно ревю, което имаше голям успех през този сезон, и дълбоко въздъхна при мисълта за предстоящата вечеря с фарер и съпругата му. Качи се в стаята и взе един студен душ. Цигара, кафе, коняк. Изтегна се на леглото — нищо не помагаше. Чувството на неудовлетвореност се засилваше. Усети го вечерта преди заминаването си от Берлин и оттогава не го напускаше.

Избягваше да нарича чувството си на безпокойство с думата любов. Бе имал твърде много авантюри, за да вярва, че има любов.

Известно време лежа, без да мисли. После взе бележника си и затърси номера. Без да става от леглото, поиска телефонистката да го свърже с Берлин Олива 03784, госпожа Евелин Дросте.

„Лудост“, помисли си в очакване да го свържат и усети, че сърцето му бие учестено.

Чу неясния глас на жена, вероятно слугинята, която викаше нещо, а след това прозвуча гласът й.

— Франк?

— Евелин?

— Да.

— Сама ли сте?

— Не… тоест да…

— Скъпа, нуждая се от вас, самотен съм, а вие ми липсвате… много…

Мълчание.

— Получихте ли цветята?

— Да, благодаря!

— Обичате ли ме, Евелин — неволно думите се изплъзнаха от устата му.

Отначало не чуваше нищо, после познатият глас едва доловимо каза:

— Да, Франк, обичам ви.

— Тогава трябва да дойдете при мен, тук, в Париж! Ще го направите ли?

— Това е невъзможно.

— Невъзможни неща не съществуват. Толкова е просто. В десет и четиридесет и пет се качвате на влака в Шарлотенбург и на другата сутрин в единадесет и тридесет пристигате в Париж. Ще ви чакам на гарата. Ще бъде чудесен ден, само си представете — двамата заедно. На другата сутрин ще ви настаня в самолета и ще се върнете отново вкъщи. Само елате! Уредете го по някакъв начин… нима нямате нужда от това?

„Ако откаже, цялото ми пътуване се обезсмисля.“ Дори вече чувстваше блудкавия вкус на разочарованието.

— Ако вие ме бяхте поканили, нямаше да се колебая нито миг — почти извика в слушалката. Отново настъпи мълчание.

— Свършихте ли разговора? — намеси се гласът на телефонистката.

— Добре. Ще дойда — желаните думи най-после бяха произнесени.

— Чуйте ме, Евелин! Ще ви чакам на гарата, но ако се разминем, елате направо в хотел „Бургон“, на Плас дьо Бургон. Запомнихте ли? По-добре си запишете… чувате ли ме?

— Довиждане, Франк — чу гласа й, но продължи да вика в слушалката.

— В Берлин затвориха — съобщи телефонистката.

Отдъхна си облекчено. Вече можеше да продаде на Фарер толкова портокали, колкото пожелаеше. И тананикайки с уста, започна де се приготвя за предстоящата вечеря.

Евелин ще дойде. Пресмяташе наум срещите си с жени, но при нито една от тях трепетът на очакването не бе толкова силен.