Вики Баум
Това, което мъжете не знаят (8)

Петък. Тя

След като взе билета си за влака, на Евелин й останаха едва деветнадесет марки — сума, съвсем недостатъчна, за да си купи и билет за връщане. Когато напускаше Берлин, беше твърде развълнувана, за да си даде сметка за положението, в което се намира. Сега вече беше в Париж. Какво щеше да прави, ако Франк не я посрещне — сама, в непознат град, без приятели, без пари…

Ненадейно го видя. Чакаше на перона — с тъмен костюм и шапка. Въздъхна с облекчение.

— Франк!

Вървейки най-после до него, се почувства някак остаряла, но заедно с това по-мъдра, по-опитна… Срещата не беше така романтична, както си я бе представяла, нямаше го нито неудържимият порив, нито прошепнатите, сподавени от вълнение думи на щастие. Беше ясно, че Франк не отдаваше на идването й такова голямо значение, каквото имаше то за нея. Беше оставила мъжа, даващ й сигурност и подкрепа, и смело бе тръгнала към другия — за когото не знаеше почти нищо, но в когото бе влюбена. Но „това е, което мъжете не знаят — нито този, когото сте оставили, нито онзи, при когото сте отишли“, мислеше си Евелин.

Отпусна се на седалката в таксито и се загледа през прозореца, Франк докосна ръката й. От допира тялото й се напрегна. За миг затаи дъх, като че можеше с това да задържи сладостната тръпка. В същото време говореха банални неща — как е пътувала, какво е било времето в Берлин…

„Вчера си бях вкъщи, днес съм в Париж. А утре?“ Тази внезапна мисъл я изтръгна от унеса и Евелин интуитивно разбра, че няма да се върне у дома — при Курт и децата, нито утре, нито…

Таксито спря. Слезе и мина през малката въртяща се врата, която Франк бутна пред нея. Не знаеше как трябва да се държи жена, която влиза в хотел с любовника си.

Асансьор, стълби, коридор, стая. Високият прозорец с балкончето извика в съзнанието й спомена за сватбеното й пътешествие в Париж. И тогава изпитваше страх, но усещането бе някак по-различно… Не разбра как се озова в прегръдките на Франк. Смутено се отдръпна.

— Трябва да разопаковам багажа си.

Той взе куфара й и го занесе в спалнята. Видя как мускулите му се напрегнаха. Тялото му я възбуждаше — виждаше единствено него, а не дрехите, елегантния костюм… Франк обясняваше нещо за стаите им. Усещаше, че и той се чувства малко неловко и това до известна степен я окуражи.

В спалнята усети силния мирис на букета тъмночервени рози, поставени във вазата до леглото. Те преобразиха всичко. Напомниха й за мимозите, които беше й изпратил. Навярно цветята бяха своеобразен начин да изразява без думи чувствата си.

— О, благодаря! — гласно каза Евелин.

Не можа да прикрие изненадата си, че в хотела са регистрирани като съпрузи.

— Вие сте пълна противоположност на женен мъж!

— Така ли мислите?

Усмихна се. Мъжът, за когото не знаеше много. Мъжът, който бе така различен от останалите, „любовникът“. Не можеше да изрази с думи подобни мисли.

Предложи й да се изкъпе и тя с удоволствие прие. Водата във ваната беше гореща. Разтривайки коленете си със сапунената пяна, Евелин се замисли за себе си. Предстоеше й нещо, за което беше съвсем неподготвена. Опитът, придобит в брака, нямаше нищо общо с любовното изкуство. Чу, че Франк разговаря по телефона и бързо излезе от ваната. Огледа се в огледалото и това й отне и малкото останала увереност. Облече се и леко начерви устните си, мислейки си, че това й придава вид на французойка, „Франк сигурно харесва французойките.“ Точно в този момент си спомни, че забрави да плати сметката за газта. Курт ще я намери, ще се обади в Гелтоу, а тя няма да бъде там и…

— Не трябва да припадаш, само това не! — заповяда си гласно. „Мериан навярно ще съумее да излъже вместо теб.“

Напудри лицето си, облиза току-що начервените си устни и влезе при Франк. Говореше по телефона с жена, беше уверена в това, и й стана неприятно. Твърде малко неща знаеше за него. Когато я видя, бързо затвори. По всичко личеше, че одобри външния й вид. Целуна я и излязоха заедно от стаята.

Отидоха да обядват в малък ресторант на левия бряг на реката. Трудно й беше да се държи естествено, чувстваше се като актриса — аматьорка на неподходяща сцена или в неподходяща за нея роля. Франк седеше съвсем близо до нея и от време на време стискаше ръката й под масата. Беше неспокойна, усещаше нечий поглед върху себе си. Това не убягна от вниманието му.

— Какво има, скъпа?

— Не зная… един мъж през цялото време ме наблюдава.

— Но това е естествено. Всеки парижанин би гледал жена като вас.

Евелин поклати глава.

— Не, не е това. Лицето му ми се струва познато, но не мога да си спомня кога съм го виждала.

Франк й наля още вино. Тя отпи и отново погледна към срещуположния ъгъл на помещението.

— Спомних си, това е доктор Екхард! — каза Евелин, пребледнявайки, а устата й потрепериха. Доктор Екхард беше един от колегите на Курт, с когото той често работеше. Наскоро се беше оженил — сети се, че обсъждаха дали да му изпратят сватбен подарък или телеграма с благопожелания. Навярно седящата до него невзрачна, тъмнокоса жена беше съпругата му, с която прекарват медения си месец тук. Все още се надяваше, че доктор Екхард няма да я познае. Евелин заговори бързо и припряно на безукорно правилен френски, опитвайки се да се представи за парижанка, но напразно — той вече се беше отправил към масата им.

— Нима е възможно! Госпожа Дросте, каква изненада! Господин съпругът ви също ли е тук? Ние бяхме в Алжир и…

— Мога ли да ви представя господин Дейвис — успя да вметне тя.

Франк само кимна, а Екхард отвърна с поклон, подобаващ на запасен офицер, какъвто всъщност и беше.

— В Париж съм с приятелката си, сигурно я помните, Мериан — по-скоро неуверено, отколкото категорично изрече Евелин набързо измислената лъжа.

Доктор Екхард все още изглеждаше учуден.

— Каква случайност! Първото познато лице от три седмици насам. Веднага казах на жена си — това не е ли госпожа Дросте? Колко време ще останете тук? Градът е великолепен, нали?… Е, ще се видим в Берлин!

Госпожа Екхард, която междувременно беше отишла някъде, се върна. Мъжът й я представи все така многословно…

Сега всичко бе свършено. Доктор Екхард ще разкаже на мъжа й за срещата им. Как ли щеше да реагира? Какво щеше да стане с брака им, с децата…

— Нима немците още си устройват дуели? — чу насмешливия глас на Франк. Не личеше да е забелязал друго, освен белезите по лицето на Екхард.

Внезапно й се стори чужд. „Никой не ме разбира“ — мерна се в съзнанието й. Мълчаливо вървяха един до друг надолу по улицата. „Не съм жена, способна на подобна авантюра… трябва веднага да се върна… да призная всичко на Курт… но не мога да го направя… до мен е Франк и аз го обичам… Обичам те, Франк, но ме е страх… трябва да ми помогнеш… не е толкова лесно…“

Заваля. Качиха се в едно такси и смяната на обстановката прекъсна хаотичните й мисли.

— Къде отиваме?

— Към Пре Кателон, в Болонската гора.

Евелин осъзна къде би искала да бъде. В Париж имаше малък параклис с чудни прозорци от цветно стъкло, който при сватбеното й пътешествие така я бе впечатлил, че беше сигурна — ако отиде там, в Сент Шапел, всичките й тревоги и страхове ще се разсеят.

Но таксито спря и Франк й помогна да слезе. Въпреки че желанието й да бъде в параклиса не се изпълни, тя усещаше как напрегнатостта й постепенно отслабва. Светът бе прекрасен — мъжът, когото обичаше, вървеше до нея, ръцете им бяха вплетени една в друга — това й бе напълно достатъчно, за да се почувства отново щастлива. Докато пътуваха, дъждът беше спрял и слънцето отново грееше.

Погледна Франк.

— Разкажете ми нещо за себе си — откъде сте, с какво се занимавате? Не зная почти нищо за вас!

Той й се усмихна и заговори. Разказът му бе пълен със съвсем нови за нея неща — непознати, романтични и много далечни. Така можеше да говори само човек с богат житейски опит, пътувал къде ли не, но чувстващ се навсякъде като у дома си… Но защо не споменаваше най-главното?

— А освен това вероятно в живота ви има и жени?

Думите й не прозвучаха толкова като въпрос, а по-скоро като констатация. Той не отрече, а очите му го издадоха, че мисли за една определена жена. Откритието й причини болка. Събра смелост и попита:

— Изневерявате ли на някого днес с мен?

— Да.

Беше му благодарна, че не я излъга. Болката, стегнала сърцето й, поотслабна и усети сълзите, парещи очите й.

— Вие също имате съпруг, нали?

„Нима ме ревнува!“ — с радост помисли Евелин.

— Той знае ли, че сте в Париж?

Кимна утвърдително, Франк я притисна до себе си и тя усети биенето на сърцето му. „Обичам ви!“, прошепна той. Думите му й прозвучаха фалшиво, като добре заучена, изкусна лъжа. Усещането за близост изчезна. „Колко малко от онова, което се казва между влюбени, носи истинско щастие!“, помисли си с тъга.

Отново се качиха в такси.

— В хотела ли? — чу въпроса му.

Видя тапетите в спалнята, усмивката на собственичката, леглото…

— Не, преди това искам да отида в Сент Шапел.

Изглеждаше обиден и навярно имаше право. Знаеше, че не разполагат с много време, доскоро го желаеше и все пак…

— Как ще се върна в Берлин? — попита след малко. Мисълта, че трябваше да му поиска пари за връщане й тежеше.

— Всичко вече е уредено. Самолетът ви е утре в девет и тридесет. Вече поръчах билета, ще го донесат довечера в хотела.

— Благодаря ви!

Погледна я усмихнато.

— Не мислете за раздялата! — в гласа му се долавяше неприкрита нежност.

Таксито спря. Идеята й да дойдат тук беше несполучлива. Сводовете на параклиса, прозорците с цветни стъкла — всичко това й напомняше за Курт. „Защо не мога да отида при него и да му разкажа всичко? Може би ще ме разбере, ще ми прости…“ Стори й се съвсем естествено съпругът й да я посрещне и утеши след раздялата с Франк. Видя се между тези двама мъже — вървяха по свой собствен път, без да знаят или поне да се досещат за нейните чувства, мисли, желания…

Усети ръцете на Франк по тялото си. Усети и прилива на твърде дълго потисканото желание. За първи път, откакто се познаваха, бяха обзети от една мисъл, една страст…

— Желая ви. Струва ми се, че не съм се любила истински, откакто…

Не дочакал края на думите й, той вече я водеше към таксито. По пътя към хотела образът на Курт отново се появи, но Евелин с лекота успя да пропъди бледия призрак…