Вики Баум
Това, което мъжете не знаят (1)

Вторник. Той

По време на танца Франк внезапно погледна часовника си.

— Още двадесет минути — каза и почувства как лекото й тяло внезапно натежа.

Той се вгледа в нея. Нямаше нищо изкуствено. Много по-ниска от него, с блестяща пепеляворуса коса.

Евелин промълви нещо, но саксофонът заглуши думите й и тя повтори по-високо:

— Още двадесет минути и аз никога вече няма да ви видя.

„Колко са сантиментални немкините“, помисли си Франк, притискайки я по-близо. Тя вдигна глава и го погледна. В този миг се почувства неловко: „Бях много предпазлив, много…“ — Помъчи се да намери думата, за да определи това свое усещане, но не можа…

В десет и четиридесет и пет влакът тръгваше за Париж.

Танцът свърши, но Евелин още за миг остана в прегръдките му. Макар и несъзнателно, той отърси леката следа от пудра по девера на смокинга си. На дансинга имаше около двадесет двойки — твърде много за размерите на помещението. Присъствието на толкова много хора го нервираше и Франк предложи на Евелин да вдъхната чист въздух.

От малкото езеро повяваше хлад и това му напомни за Южна Каролина.

— Искате ли да се разходим? — предложи той.

Тя го последва мълчаливо. Двамата вървяха към мястото, където преди осем дни се срещнаха за първи път.

Преди седмица Джордж го замъкна в клуба, уверявайки го, че берлинските момичета имат много по-хубави фигури и говорят английски много по-добре от нюйоркските. Думите му се оправдаха донякъде. Пред него се изправи жена, излъчваща здраве и добро настроение. Тя се хареса на Франк от пръв поглед, очите им се срещнаха заговорнически. След това го запознаха с друга жена — Мериан. И двете играеха много добре, а той не обичаше някой да е над него — това влияеше на самочувствието му. Но именно Мериан бе тази, която препоръча приятелката си Евелин като подходяща партньорка.

Всичко започна с типичните за мъжкото любопитство въпроси: „Каква е всъщност тази жена? По-различна ли е, когато я целуват, когато е гола, когато се отдава?“ Тя не спадаше към типа жени, при вида на които мъжът веднага си помисля за леглото — желанието идваше по-късно, след първата целувка. Това му се случи само преди пет дни в едно такси.

На третия ден беше поканен на „пти дежьоне“ — коктейл в „Адлон“. Там се запозна с мъжа на Евелин — изглеждаше на около тридесет и пет години, със слаба гъвкава фигура и любезни очи, които гледаха разсеяно наоколо. От пръв поглед си личеше, че Дросте е човек на място, но тъй като не говореше английски, Франк бързо се отдалечи.

Присъствието на съпруга въпреки светския му вид направиха Франк предпазлив и той се пазеше да не оказва на Евелин повече внимание, отколкото на другите жени. На другия ден сутринта към девет часа тя му телефонира, за да го попита дали не й се сърди.

— Да се сърдя? Какво искате да кажете? — каза, като се засмя учуден. Без да му отговори, тя затвори.

А сега бе последната вечер и оставаха още дванадесет минути. Те стояха на игрището за тенис и разговаряха.

— Надявам се, че пътуването ви ще е приятно — учтиво каза Евелин.

— Уверен съм. Благодаря. Ще ви пиша от Париж — той знаеше, че на жените се харесва да получават писма.

— Не, моля, не пишете.

— Защо?

— Искам да съм спокойна — каза Евелин.

Франк се питаше какво всъщност харесва в тази жена, но не намираше никакъв задоволителен отговор. Те вървя ха към езерото по посипаната с пясък пътечка, между грижливо окосените ливади. Тук беше съвсем тъмно, а оттатък езерото в къщите блестяха светлинки.

Внезапно тя потрепери.

— Студено ли ви е?

— Не.

Стояха под върбите, Франк протегна ръка в тъмнината и мълчаливо я прегърна, потръпвайки, когато устните й най-после се разтвориха. Очите му свикнаха с мрака и той различи очертанията на малката съблекалня. Пипнешком намери бравата и двамата влязоха вътре. Заведе Евелин до скамейката в дъното, зацелува я лудо и не се учуди, като почувства биенето на собственото си сърце. Ръката й се плъзна под смокинга му и се спря на гърдите му. Като Лидия — помисли си в полузабрава.

Лидия, девойка с маслинена кожа и черна, къдрава коса, прислужница в къщата на дядо му в Нови Орлеан, беше неговото първо приключение. Нито в една от многобройните любовни авантюри не можа да намери очарованието на първата, пълна със съзнание за вина, забранена прегръдка. Сега страстната наивност на Евелин му напомняше това.

Направи движение, което накара ръката й бързо да се отдръпне от полудялата му гръд.

— Сега трябва да си вървите — прозвуча гласът й от тъмнината.

— Невъзможно! Не мога… — задъхано отвърна той. Почака, но Евелин не се обади… отстъпваше мълчаливо.

— Елате с мен в Париж! Моля ви… направете го заради мен.

— Немислимо е.

— Защо? Париж е близо. Може да се върнете със самолет…

Евелин отвори вратата. Лицето й беше като бледо петно в мрака.

— Сбогом! — каза тя на немски.

Той приглади косата си несъзнателно. Кипежът на кръвта му утихваше и сърцето отново я изтласкваше с бавни тласъци, Франк погледна светещия циферблат на часовника си. Извади цигара, запали я и при светлината на кибритената клечка погледна отново стрелките.

— Дявол да го вземе! — промърмори, тръгвайки подир Евелин.

— Вървете напред — каза тя и затвори вратата след него.

Обзе го съжаление към нея. Беше трогателна в бялата си рокличка и с особената усмивка, играеща на устните й. Поиска му се да я прегърне отново, но тя се освободи и го тласна леко напред по тясната пътека. В тъмното, откъм клуба, се чуваше музика.

В малката зала, която пресякоха, имаше няколко двойки. С кимване на глава Франк се сбогува с неколцина познати. В едно от стенните огледала опита да се огледа, тъй като не беше уверен дали косата му е в ред. Евелин изглеждаше спокойна и сънлива. Нищо в нея не издаваше неловката сцена, разиграла се току-що в съблекалнята.

Едва сега му направи впечатление, че на лицето й има лунички. Изглеждаше по-бледа от обикновено, устата й му се стори по-голяма, а очите по-тъмни.

— Господин Дейвис иска да се сбогува с тебе — каза тя и застана зад стола на мъжа си в залата за игра. Дросте остави картите и стана учтиво, мъчейки се да намери правилния английски израз за довиждане.

— Аувидерзеен! — каза Франк, като употреби една от петте немски думи, които знаеше, и стисна ръката.

— Кой ще закара Дейвис на гарата? — попита Мериан, стоейки в ъгъла с чаша портокалов сок.

— Ще взема такси от Шарлотенбург.

— Глупости. Аз ще ви закарам — каза Мериан.

— Благодаря ви. Да не губим време.

— Тогава по-бързо. Ще дойдеш ли с нас Евелин?

— Не зная — прошепна тя и погледна мъжа си. Ръката й лежеше на облегалката на стола му, а той изглеждаше задълбочен в картите си.

— Ландесгерихтератът не възразява. Хайде, Дейвис, да вървим. Гостът трябва да бъде почетен колкото и да е отегчителен — каза Петер Пантер. — Хайде!

Автомобилът на Мериан беше спрян на посипаната с чакъл алея до входа на клуба. Те се настаниха в него, Франк между двете жени.

— Евелин изглежда много уморена — каза Мериан. — Вие я преуморихте. Американското темпо не е за нея.

— Глупости, Мериан — обади се Евелин, сгушена в ъгъла си.

— Може би е скрила от вас, че трябва да се отнасяте предпазливо с нея. Изтощена е от раждането на наследника. Оттогава не се е възстановила напълно и ландесгерихтератът има основание да е загрижен за нея.

— Вие имате дете? — учудено попита Франк.

Евелин кимна, а Мериан отговори вместо нея:

— Двама луди немирници, измъчващи до смърт майка си, но въпреки това ги обожавам.

Тя рязко сви на един завой.

— Аз се отнесох с госпожа Дросте крайно предпазливо… нима не е така? — попита Франк. Мислите му прескочиха от децата на Евелин върху мъжа й.

— Каква е тази чудна титла, с която се обръщат към господин Дросте? — попита той.

— Ландесгерихтерат, сър. В тази страна това означава върховен съдия, Дросте е един от най-младите между тях и пред него се очертава блестяща кариера.

Франк замълча, Евелин тайно потърси ръката му.

— Жалко, че се налага да заминете така скоро — каза Мериан. — Какво налага бързото ви връщане в Париж?

— Обикновено нещо — сделки.

— Какви сделки, ако смея да попитам? Може би вие сте един от онези знаменити индустриални магнати, за които пишат такива невероятни истории във вестниците? — попита Мериан.

Франк не можа да сдържи смеха си.

— Далече съм от това. Търгувам с портокали, но не обсъждам делови въпроси с дами — и той леко стисна ръката на Евелин.

— Сделките са единственото нещо, което е интересно в мъжете — добави Мериан.

Самата тя беше архитект и се отдаваше с любов на своята работа.

В този момент автомобилът спря неочаквано и Франк за малко не падна от седалката. Евелин изпусна ръката му, но не каза нито дума. Той бързо погледна часовника на ниското здание на гарата. Евелин излезе от автомобила, Франк я последва. Един полицай им направи знак да минат, отзад едно такси свирна с клаксона си. Мериан дръпна Евелин назад в автомобила.

— Ако не тръгнем веднага, ще предизвикаме скандал! Сбогом, Дейвис. Весело прекарване в Париж и успех в сделките! — извика Мериан. — Не може да ви придружим до вагона. С вечерните си тоалети ще направим сензация. Затвори вратата, Евелин.

Франк протегна ръка в автомобила. Шофьорът на таксито започна да ругае и един човек с вид на чиновник се засмя. Последното му впечатление бе, че ръката й е студена като лед и не отвърна на стискането му. Колата набра скорост и се скри зад ъгъла.

Франк извади билета си и бързо влезе в гарата. Салонът беше залят от онази болезнено жълта светлина, която прави всички гари по света тъжни места. Показаха му стълбата към перона. Лицата на хората, чакащи влака, изглеждаха бледи. Те се обърнаха към него така, сякаш човек в смокинг е невиждана гледка за тази станция. Обзет от нетърпение и неудовлетвореност, Франк започна да крачи напред-назад. Изведнъж почувства и умората. В този миг влакът пристигна.

Намери купето и доволен го огледа. Портиерът на хотела беше изпълнил задълженията си — багажът му се намираше тук, а леглото го чакаше оправено.

„Най-напред ще поспя“, помисли си той.

Франк спадаше към хората, чийто сън не се нарушава дори и при пътуване във влак. В купето имаше малък умивалник. Въпреки освежилата го вода продължи да изпитва същата неудовлетвореност и не можеше да си обясни причината. Всичко, взето заедно, го караше само да се радва, че напуска Берлин. Тук всеки чужденец си оставаше чужденец, докато в Париж той и много като него се чувстваха като у дома си. Опита се да премахне лошото настроение с цигара, но това не му помогна. С известно усилие дръпна завесата настрана и погледна през прозореца. Влакът минаваше през борова гора. Франк легна на удобната кушетка, взе чантата си и извади няколко книжа. Среща с фарер. Имаше му пълно доверие, французите разбираха от числа. Те действаха въз основа на тях, а не въз основа на рекламата. С Гобен от Съюза на вносителите на плодове щеше да бъде по-трудно. Ако успееше да подбие испанците с два цента на сандъче, сделката ще е сключена. Трябваше да предвиди й плащането на високото френско мито и едновременно с това да продава по-ниско на конкурентите си. Франк почувства, че му се спи, за да пресмята ясно, остави книжата настрана и угаси осветлението.

Числа, кръгове, мрежи се мяркаха пред затворените му очи. „Евелин“, помисли си и отново почувства неудовлетвореност. Нервите му се опънаха, дори кожата му започна да се свива. Спря да диша и се опита да си я представи. Пред затворените му очи се появиха различни лица, които бе срещнал по време на късия си престой в Берлин: Мериан, юристът от съюза на овощарите, портиерът на хотел „Адлон“, момчето, което събираше топките за тенис в клуба, полицаят пред гарата. Лицата, гласовете, числата, звуците — всичко се сля в едно, образувайки калейдоскопа на големия град. Единствено образът на Евелин се изплъзваше от паметта му.

Само за миг мускулите му се напрегнаха и се отпуснаха отново.

— Дано утре Марион не ме помъкне веднага в някой от онези ужасни френски театри — помисли си, заспивайки.