Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Приказни романи
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Once Upon a Tangled Tale, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 27 гласа)

Информация

Сканиране
Lindsey
Корекция
Xesiona (2010)
Допълнителна корекция и форматиране
maskara (2010)
Допълнителна корекция
ganinka (2015)

Издание:

Бронуин Улф. Вълшебната кръстница

ИК „Калпазанов“, Габрово, 1998

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Мариета Суванджиева

ISBN: 954-17-0166-3

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от ganinka

Глава втора

Жената бе напълно объркана, а Каин я бе изплашил до смърт. Абсолютната неподвижност на тялото й го накара мъчително да почувства страха й. По дяволите, би трябвало да е свикнал с тази реакция досега. Все пак някаква низша причина го бе подтиквала винаги да се държи повече като звяр. Господи, наистина го правеше. Къде беше само сега! Седеше върху съвсем беззащитна развалина, която вероятно не бе в състояние да убие дори муха.

Все пак, Каин Девлин знаеше, че нещата невинаги бяха такива, каквито изглеждаха на повърхността. Тук нещо не беше наред. После забеляза сълзата. Прокле се сърдито наум и почувства леко потреперване да преминава през тялото й, така близо до неговото. Тези големи очи се разшириха още малко и изведнъж му напомниха за един млад елен, попаднал в мерника на пушката му. Не беше способен да застреля онова беззащитно животно и все пак сега, съвсем определено, бе ужасил жената до смърт. Какъв човек беше той?

Може би административният му сътрудник бе прав. Понякога той беше повече звяр, отколкото човек. Глупак! Сега тя така щеше да се страхува, че вероятно ще припадне или ще се разплаче. Така нямаше да получи никакъв отговор. Странно — тъкмо си бе мислел… не, бе разсъждавал мрачно само преди няколко часа, когато не можеше да заспи, за липсата на жена в живота му, а още по-малко за специална жена, като съпругата на врага му.

Ако вярваше в разните теории за случайностите, това неочаквано пристигане в три часа сутринта би могло да се разтълкува като някакъв знак на съдбата. Но окаяната жена, която едва дишаше под него, бе съвсем различна от онази, която неприятелят му вероятно държеше в обятията си в този миг. Проклет да е! Любов, щастие, страст… Каин бе лишен от всичко това.

Той се изправи в секундата, когато осъзна реакциите на тялото си. Която и да бе госпожица Изплашени-големи-кафяви-очи, тя вероятно щеше още повече да се ужаси, ако разбереше, че женствеността й му въздейства. Не се бе доближавал така до жена повече от три години и се смути. Всичко се случи толкова бързо, че бариерата, издигнал около себе си, се пропука. Каин отхвърли реакцията си като естествен отговор на тялото си, подложено на дълго въздържание, и на собствената си завист. Не означаваше нищо.

Но инстинктивното му поведение означаваше. Първо атакувай, после задавай въпроси. Проклятие. Този път тактиката му съвсем не му бе помогнала. Пол бе прав. Започваше да губи. Ако майка му все още бе жива, вероятно щеше да се откаже от него, ако бе наблюдавала тази сцена. Която и да беше тази жена, каквато и да бе причината да е застанала на прага му, тя не беше тук по собствено желание. Ако бе отворил глупавите си очи и наистина се бе огледал за миг, щеше да го забележи. Тя очевидно страдаше. Щеше да е по-добре да й помогне или никога нямаше да открие какво става.

Каин се размърда и сложи ръце на раменете й, после бавно я изправи на крака. Жената се олюля и той я прихвана през кръста. Едва тогава осъзна, че ръцете й бяха вързани. Небеса, сигурно я бе наранил лошо, когато я прикова върху дъските.

— Госпожице — изрече той, като се наведе леко и се взря в измореното й, бдително лице. — Виж, зная, че те боли, но не рискувам. Никога! Имам много въпроси, но ще те оставя първо да се оправиш малко, преди да изясним как и защо си се появила посред нощ на прага ми.

Не беше дребна жена, съзнаваше го по-ясно, отколкото трябваше. Все пак, с неговия ръст, винаги бе предпочитал високите жени — когато имаше приятелки. Тази едва достигаше до раменете му. Въпреки че светлината, която се процеждаше от вътрешността на къщата, не бе добра, той забеляза зачервените й, подпухнали устни и се почувства като първокласен негодяй, че не я бе освободил по-рано. Той обаче просто имаше врагове, беше нощ, почти заспал и все още в лошо настроение. Но погледът, изпълнен с болка, вперен в него, не беше подправен.

През последните пет години Каин се бе научил да наблюдава хората твърде внимателно. Много бяха готови да излъжат и го бяха правили заради парите и властта, които притежаваше. С този подтик, той бе открил, че някои жени бяха готови да използват всяко свое преимущество, независимо от външността му. Но преди три години една го бе накарала почти да падне на колене, накарала го бе да повярва, че между тях връзката означаваше много повече. Бе го накарала да повярва, че чувствата им бяха такива, за каквито винаги бе мечтал. След това не бе допуснал нито една жена да се доближи до него.

Бе забелязал съжалението в погледа й и както винаги, стомахът му се сви при подобна реакция. Може би и затова не бе обърнал внимание на състоянието, в което се намираше. Бе прогонил съжалението. Да предпази себе си на всяка цена, като сплаши нападателя, използвайки всякакви средства! Все пак бе потънал много дълбоко, превръщайки се в съвсем нов Девлин. Нима Пол бе прав? Нима ставаше по-лош?

Той внимателно протегна ръце към тила и предпазливо потърси възела на превръзката над устата й. Тя потрепери и остана напълно неподвижна, но той не успя да намери края на възела. Опита се да наведе главата й към гърдите си и тя замръзна като стоманена пръчка.

— Слушай, просто искам да махна това, без да те нараня отново. Ясно ли е?

Тя мигна бавно и сведе поглед към гърдите му, после се облегна върху него. Копринената й коса, плъзгаща се по пръстите му, и лекият мирис на ягоди започнаха да пораждат променливи, заспали чувства. По дяволите, случваше се отново. Прекалено дълго бе стоял без жена и това явно ставаше болезнено. Среднощната гостенка не би трябвало да породи в него дори и най-малката реакция и въпреки това само главата й, допряна до гърдите му, го зашеметяваше.

Дължеше го на гордостта. Проклетата му гордост да не спи с жена, която не изпитваше чувства към него, го бе направила по-слаб, отколкото осъзнаваше. Вероятно бе дошло време да приеме факта, че би могъл да има женска компания в живота си, ако не забравяше на какво се базират взаимоотношенията им. Бизнес.

Слава богу, възелът се развърза.

Тя повдигна главата си, като че ли тежеше сто килограма. По лицето й се разпиляха тъмни, с цвят на мед, кичури и Каин се изненада, че тя не направи опит да ги отметне назад. Беше или твърде уплашена, или твърде изморена. Вероятно и двете. Той се наведе бързо и освободи въжето около глезените й и после се изправи. Косата й все още бе паднала върху лицето й и без да се замисля, той протегна ръка и прекара пръстите си през къдрите й. Отметна ги назад, а пръстите му минаха от челото до тила й, оставяйки леки дири като бразди в прясно изорана пръст. Очите й се притвориха машинално и той почувства как сковаността на тялото й се стопява.

Каин внимателно отдръпна ръцете си, като ясно усещаше нежните, извити кичури да прилепват до загрубялата му кожа. Големите, кафяви очи не се отвориха. Той предпазливо започна да развързва възела на китките й и осъзна, че ръцете му бяха прегърнали тази непозната много по-интимно, отколкото някога е бил с друга в близкото минало. Тази неочаквана среща ставаше все по-нереална с всяка изминала минута. Какво правеха все още на верандата? Дори не я бе попитал как се казва. Това трябваше да спре веднага. Постъпваше като някакъв омагьосан малоумник.

Устните на Каин се изкривиха саркастично. Колко характерно. Ако наистина съществуваха вълшебните кръстници, неговата сигурно бе сметнала, че той копнее точно за такава жена и тук се криеше късметът му. Въжето се разхлаби и тя отстъпи назад. Страхът се върна и магията се развали. Добре. Последните няколко минути бяха прекалено напрегнати.

— Мо-же — изрече тя накъсано, после спря и преглътна с видимо затруднение. — Може ли да използвам банята?

О, да, магията определено бе развалена.

— Добре. Имаш десет минути и после искам да чуя всичко. С най-малките подробности. И, госпожице, ще е добре да повярвам на историята ти.

Каин я поведе навътре, като й направи знак да го последва по стъпалата. Празнотата в изражението й го притесняваше неимоверно и все пак това бе облекчение. Трябваше да се чувства притеснен… и предпазлив… и в отбранителна позиция. Когато тя спря пред прага на банята и погледна многозначително към ключалката, той почувства как космите на врата му настръхват.

— Мисля, че съм в състояние да се въздържам, госпожице. А и от пръв поглед ми е ясно, че не си мой тип. — Той разпери длани и повдигна едната си вежда със заучения си навик да изразява презрение. Бузите й порозовяха, издавайки емоционалния й отговор. Знаеше за какво точно говореше той. Но едва след като вратата се затвори, той осъзна, че жената нито веднъж не бе помръднала ръцете си. Бе използвала раменете си.

 

 

Двадесет и пет минути по-късно тя все още не се бе появила. Каин крачеше неспокойно по лъскавия дървен под напред-назад от стената, цялата в прозорци, до дивана в южняшки стил. Матовата луна с форма на сърп се забелязваше ясно през прозореца и Каин несъзнателно вдигна ръка към обезобразената страна на лицето си. Три сърповидни белега, най-дългият от слепоочието до началото на врата му, представляваха най-доброто, на което бе способен пластичният му хирург.

Усещането на набръчканата му кожа го върна обратно към настоящето. Гостенката му в банята бе заплашително тиха. Шумът от течаща вода бе престанал преди десет минути. Какво правеше жената вътре? Каин сви рамене и вдигна ръкавите на синята си карирана вълнена риза, която бе метнал, когато тропането по вратата го бе изтръгнало от съня му върху дивана.

По дяволите! Криеше се, разбира се. Нима можеше да я вини? Вероятно си мислеше, че ще я нападне в секундата, когато се появи на вратата. И защо да не си го мисли? Каин прекара длан през буйната си коса и се загледа в шарките на големия килим под краката си. Морскосините, кафяви и бежови стрелки, втъкани в килима, сочеха посоката, в която трябваше да тръгне.

Отново, инстинктивно, той вдигна ръката си… после я отпусна. Вече го бе видяла. Беше се погрижил да й го покаже дори по много по-противен начин от обикновено. Каин бе подготвен. Знаеше как реагираха жените на мъж, който едновременно изглеждаше и се държеше като звяр. Трябваше обаче да получи отговор, дори това да е тежко изпитание… и за двамата.

— Госпожице? — Той говореше през вратата на банята с умерен тон. Почука леко, за да подсили думите си. — Госпожице, излез веднага, за да можем да изясним нещата докрай. Обещавам, че няма да те докосна с пръст.

Тишина.

— Госпожице?

— Не.

Краткият отговор бе приглушен и сподавен, като че ли бе пуснат на касетофон с отслабнали батерии.

— Няма да те нараня, госпожице. — После продължи с по-рязък тон, за да разбере, че той все още смята да говорят по работа. — Но ако ти не излезеш, аз ще вляза.

— Не.

Каин натисна бравата. Проклятие! Беше се заключила. Този път той удари три пъти по вратата.

— Почакай! — изрече накъсано тя. — Трябват ми няколко минути.

Какво ставаше? Гласът й звучеше така странно и задъхано. Прозорецът? По дяволите, не би могла да е толкова луда. Бяха на втория етаж, за бога. Разбира се, малката глупачка го осъзнаваше. Но ако бе прекалено уплашена…

Каин натисна дръжката на бравата силно.

— Почакай!

— Не! Чуваш ли ме, госпожице? Покрий се или се закопчай или каквото и да е, защото влизам веднага. — Той отстъпи назад крачка-две и натисна боровата врата със златиста политура. Вратата зейна.

Тя седеше на ръба на ваната с книжна салфетка в ръка.

По бузите й тихо се стичаха сълзи, а тънката й рокля бе вдигната над коленете й. Върху двете й оголени колена бяха притиснати влажни тампони. Каин за пръв път я огледа добре при достатъчна светлина и забеляза множеството малки драскотини и ожулвания по ръцете и краката й. Две зачервени ивици очертаваха вързаните й допреди малко устни. Раменете й бяха приведени напред, ръцете й висяха неестествено. Тези огромни кафяви очи го гледаха враждебно през сълзи.

Но нямаше отвращение. Това изражение му бе познато до болка.

— Защо не отвори вратата, госпожице?

Тя се поколеба и сведе поглед. Каин бе готов да избухне.

— Плачех… и не… не можех да спра. Не обичам хората да ме виждат, че плача.

Каин Девлин знаеше точно как се чувства човек така. Той мразеше дори някой да усети в него и най-малката слабост. При това неочаквано разбиране в гърдите му се надигна тревожно напрежение. Рядко се интересуваше как се чувстват другите. Объркването сигурно бе проличало на лицето му.

— О, помислил си, че се опитвам да избягам, а? — Тя присви устни и равнодушно повдигна рамене. — Огледа ме добре, господин Девлин. Дори не мога да си съблека сакото, камо ли да изскоча през прозореца.

— Коя си ти? Откъде знаеш кой съм аз? — попита той, като сложи длани върху бедрата си и влезе напълно в малката стая. Колебливите наченки на съчувствие се изпариха като дъждовни капки в Долината на Смъртта. Тя знаеше кой е! Трябваше да има някаква подмолна причина за това загадъчно появяване, независимо как нещата изглеждаха на повърхността. Каин знаеше, че ръстът му е в негова полза, белезите също. Независимо дали изпитваше болка или не, той щеше да получи отговорите сега!

— Откъде знаеш кой съм?

Проклятие! Не трябваше да споменава името му. Подлият президент на „Девлин Ентърпрайзис“ като че ли се замисли за кратко, за около три секунди. Е, самият той трябваше да отговаря за доста неща и Белинда нямаше да му позволи да я уплаши. Не трябваше да показва страх!

Дядо й пръв я бе научил на това, когато беше на около единадесет години и бяха намерили ранено малко рисче. Тъй като фермата им граничеше с резерват, дивите животни съвсем не бяха рядкост в живота им. Дядо й имаше много важно правило, което Белинда бе научила твърде рано: движи се бавно, говори тихо и не показвай страх. Когато Девлин изви към нея обезобразената си буза, гледайки я навъсено, тя разбра, че правилото важеше тук така сигурно, както и във фермата.

Каин Девлин имаше вид на хищник. Нямаше съмнение, че знаеше съвсем точно как да използва тялото и лицето си, за да убеди жертвата си, че е срещнала чудовище. По голите му ръце и мишци се открояваха вени и мускули като въжета. Гривата му от кестенява коса падаше върху раната, за която Синди й бе споменавала, че е променила живота му за една нощ.

Беше странно, обаче. Нито белезите, нито ръстът му притесняваха Белинда, привикнала вече с тях. Най-много от всичко очите на Девлин я караха да премисли всичко отново, тези прикрити лешникови очи, които пламтяха с нарастваща враждебност.

Белинда се подготви да наруши равновесието на този човек. Тя изтри бузите си и прикри тревогата си. Бодящото я тяло копнееше за почивка — за сън — но нямаше смисъл да си играе на досещане или да отлага неизбежното. Тя заговори и зарът бе хвърлен.

— Сигурна съм, вече си осъзнал, че хората ти са оплескали работата.

Шестдесет секунди на ледено мълчание прикова и двамата на мястото им. Тези пламтящи очи се впиха в нейните така красноречиво, че Белинда усети как косъмчетата по ръцете й настръхват. Тя отново изпита горчивия вкус на страха в устата си. Не! Нямаше да позволи това чувство отново да я контролира.

— За какво, по дяволите, говориш?

— Наистина е много просто, господин Девлин. — Белинда погледна встрани за секунда, като се надяваше да отклони вниманието и на двама им, докато свали превръзките от парещите си колене. — Зная кой си, защото Синди Ела Чалмърс — отпреди няколко часа — ми е разказвала всичко за теб, за нараняването ти, за безсмислените ти атаки срещу съпруга й, твой бивш приятел. Но последната ти идея отиде твърде далеч. Както казах, хората ти оплескаха работата. Хванаха не когото трябва.

— Коя… си… ти?

Тя се изправи на крака, като бавно зае положение, даващо й повече преимущества.

— Аз съм Белинда Браун, най-добрата приятелка на Синди Чалмърс. Когато открих какво ще се случи на сватбата, трябваше да я защитя. Трябваше да предотвратя това, ако можех. Сега, след като съм тук, ще направя всичко възможно да те убедя да престанеш с разрушителната си фикс идея за отмъщение.

Белинда се насили да превъзмогне слабото треперене на краката си. Предположи, че нищо в момента не би могло да я направи да изглежда така внушителна, макар и правото да бе на нейна страна. Боса, измачкана, изранена и кървяща, не бе най-добрият й външен вид. Каин стоеше неподвижно, като че ли се опитваше да преведе думите й от някакъв чужд език. Едната му загоряла ръка се протегна и стисна бравата на вратата толкова силно, че пръстите му побеляха. Може би тя бе твърде силна?

— Знаеш ли, госпожице Браун — изсъска той, като удари няколко пъти по бедрото си с ръка. — Достатъчно ми е трудно да повярвам, че стоя тук в банята си посред нощ с някаква бръщолевеща истерична жена. А сега ми съобщаваш, че съм и в дъното на някакъв заговор за отвличане и обявяваш намерението си да ме спасиш от моите зли наклонности.

Девлин пристъпи крачка напред, като прекара палци през гайките на колана си и се надвеси над нея. Белинда се удари във ваната с подутите си крака. Карираната риза, протритите джинси и разрошената дълга коса му придаваха вид на див планинец.

— В момента единственото, което ще спаси самодоволното ти личице, госпожичке, е фактът, че участието ти в цялата тази история е неволно. Докато не получа потвърждение, че казваш истината, няма никакъв смисъл да продължаваме този разговор. Освен това видът ти е ужасен, госпожице Браун, и няма да ми бъдеш от полза, ако припаднеш. Можеш да вземеш няколко аспирина и да поспиш. Ще те събудя, за да получа отговорите, които ми трябват, повярвай ми.

Белинда осъзна, че се напряга назад и ръцете й започват да се парализират отново. Стисна зъби, за да преодолее пронизващата болка, и кимна.

— Добре. Бих ли могла да използвам телефона ти първо?

— Сигурно се майтапиш. Мислиш, че ще ти дам възможност да изпееш тази глупост на някой друг?

— Не искам изчезването ми да провали медения месец на Синди и Принс.

— Честно, госпожице Браун, надявам се всички да вървят в пъкъла. — Той вдигна длан в момента, когато тя си пое дъх, за да отговори. — Не ме е грижа дали ми вярваш или не, луда жено, но нямам нищо общо с това. Всъщност, не бих се изненадал, ако цялата тази история е скалъпена, за да ме изобличи по някакъв начин.

Сега беше ред Белинда да възнегодува. Тя рязко раздвижи ръцете си и премига от неочакваната болка.

— Ти си параноик, Девлин.

— А ти или си патетично наивна, или си най-доброто оръжие, което Чалмърс са използвали досега.

— Покажи ми стаята ми, моля те. Или би предпочел да спя тук?

Каин присви очи и се усмихна самодоволно, като нарочно я притисна в ъгъла, докато отвори шкафа с лекарствата. Предложи й аспирин и вода, като проследи всяко нейно болезнено движение. После кимна към вратата.

— Дамите първо.

В този момент маниерите изглеждаха съвсем неподходящи. Белинда си пое дълбоко дъх, желаейки вцепенените й крака да се размърдат. В никакъв случай не искаше да се огъне. Мъжът вероятно бе свикнал с подобно поведение. Разбира се, това не означаваше, че Девлин не бе много добър в ролята си да всява страх. Но Белинда бе зърнала за миг съчувствие в погледа му, когато я развърза и се бе хванала за тази малка искрица човечност като умиращ от глад за последната троха хляб.

Каин не трябваше да вижда жената. Не бе изпитвал такава комбинация от гняв и любопитство от години. Беше нарушила равновесието му и това можеше да се окаже доста опасно. Възможно ли беше да работи за Чалмърс? Ако е така, беше доста добра актриса. Въпреки че олюляващата й се походка не бе подправена, жената вероятно имаше някакво поръчение. Трябваше да узнае повече. Трябваше да узнае каква беше точно.

Дали постъпката й бе подбудена от приятелство и вярност, или бе някакъв план да го уличат в криминално престъпление? Това със сигурност щеше да го извади от строя и да остави Принстън Чалмърс победител. Някъде на бюрото си имаше доклад от един частен детектив, когото бе наел, за да проучи… годеницата. Струваше му се, че вътре пишеше нещо за приятелите и семейството й. Това и няколко телефонни разговора щяха да попълнят празните места за госпожица Белинда Браун.

Досега жената се бе държала доста поривисто. Повечето мъже, които познаваше, никога не биха говорили с него така като нея през последния час. Сега тя съвсем непринудено, леко накуцвайки, мина покрай него с разрошената си коса и обсипания с лунички нос, вперила решително очи напред, като че ли да се намери в банята на непознат мъж, целия в белези, бе нещо съвсем обикновено.

Белинда Браун трябваше да размишлява върху още нещо, преди да заспи. Беше му въздействала, използвайки любимата му тактика в бизнеса: дръж противника си несигурен за следващия ти ход.

Сега беше неин ред да се колебае.

— Нека да ти помогна за сакото. Изглежда не ти е твърде удобно.

Тя се сепна от кънтящия му глас така близо до ухото й. Каин се усмихна зад нея. Добре. Не беше толкова спокойна, колкото се преструваше. Забеляза вътрешната й борба да се изписва по лицето й и още веднъж разбра поведението й, без да го желае. Каин също мразеше да моли за помощ. Все пак тя присви рамене и прие с примирение, като му обърна гръб.

По дяволите! Направи го отново. Накара го да почувства връзка. Един поглед към неестествено свитите й рамене бе достатъчен да се увери, че я болеше. Тънкият зелен плат я бе стегнал като турникет. Той вдигна ръцете си към яката и се смъмри, проклинайки се тихо за моментното си колебание. Решително, той свали сакото от раменете й, покрити с лунички, така погълнат от усещането пръстите му да се плъзнат по гладката й кожа, че му трябваха няколко секунди, за да долови стенанието й.

Последната капка бе, че потръпна от нейната болка. Тясната дреха никога не би могла да се съблече, без жената да се измъчи. По дяволите! Той хвана ръба на късото сако и го разпра по средата на гърба.

— Аааххх! Не! — Тя се завъртя така бързо, че се удари в стената. Силно. После незабавно се приведе и сви ръцете си.

Каин не изпита никакво задоволство от смущението й. Вместо това се почувства така подъл, както когато я прикова върху верандата тази вечер. Проклятие! Жената щеше да му довлече сериозни неприятности, ако не се съвземеше. Беше му враг и не трябваше да го забравя. Той присви рамене и вдигна ръка с премерена загриженост.

— Виж, роклята първо никога не ти е ставала, госпожице Браун. Със сигурност не би могла да спиш с нея, затова не е голяма загуба. Ще ти намеря да облечеш нещо по-добро и по-голямо. — Очите й се присвиха, после се разшириха от учудване. Над повдигнатите й вежди се появиха леки бръчки. Улучи я. Долно, но ефектно.

— Можеш да се настаниш в стаята на последния етаж, първата врата вляво. Нуждаеш ли се от помощ?

— Ако има и грам благоприличие, останало в теб, ще разбереш, че това е последното нещо, което искам. Не ме докосвай отново.

Тя се размърда и закуца, като се подпираше върху стената до втория етаж. Каин вървеше след нея и очакваше да се обърне и да му удари плесница през лицето. Внезапно му се прииска да я помоли да го направи.

— Знаеш ли — каза тя с неочаквано спокоен глас, — чувала съм слухове за гнева ти. Мислех си, че са преувеличени. Но сега, след като го опитах на гърба си — тя вдигна двете половини на сакото, които висяха покрай нея, — повече съм изненадана, че точно ти изпитваш удоволствие да използваш несъвършенството на хората като оръжие.

Печалните й очи се задържаха за миг върху него. Такава невинна откровеност го прободе в сърцето. Ужили го по-лошо, отколкото плесница. Тя знаеше, че не би могла да направи нищо, за да го спре да се докосне до нея — и още повече, ако решеше да го направи. И двамата го съзнаваха. Но тя бе предизвикала неговата учтивост, неговата човечност. И въпреки че някакъв див, необуздан инстинкт подтикна Каин да избухне, да я нападне, той повече не можеше да играе ролята на звяра тази вечер.

Със стоическа решителност тя изкачи стъпалата до стаята си… а той не бе в състояние да откъсне очи от нея. После тихо, доколкото можеше човек с неговия ръст, я последва и заключи вратата. Звярът в него се нуждаеше от малка победа.