Метаданни
Данни
- Серия
- Приказни романи
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Once Upon a Tangled Tale, 1996 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Елена Атанасова, 1998 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,3 (× 27 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Lindsey
- Корекция
- Xesiona (2010)
- Допълнителна корекция и форматиране
- maskara (2010)
- Допълнителна корекция
- ganinka (2015)
Издание:
Бронуин Улф. Вълшебната кръстница
ИК „Калпазанов“, Габрово, 1998
Редактор: Мая Арсенова
Коректор: Мариета Суванджиева
ISBN: 954-17-0166-3
История
- — Добавяне
- — Корекция от ganinka
Глава трета
Целувката й почти го уби.
Привличането между тях беше още по-силно, отколкото си спомняше, което обясняваше плахите му надежди. Мили боже! Губеше разсъдъка си, финеса, самообладанието. Макс последва Роберта до масата им в ресторанта на хотела и се опита да се съсредоточи върху алените хибискуси, разцъфтели наоколо… а не върху тръпнещото си тяло.
Контрастът между обстановката в градината и свенливата му мишчица не би могъл да е по-голям. Нещата невинаги бяха такива, каквито изглеждаха на повърхността. Защото той бе забелязал пламъка в очите й и бе вкусил сладостта на устните й. Да, след безбройните студени нощи това почти го уби. Имаше късмет, че все още можеше да ходи.
Каквото щеше да става, Макс бе готов да се бори и нямаше да отстъпи нито крачка назад. Понякога бизнес партньорите му се шегуваха, че фамилното му име му придаваше загадъчен вид и по този начин печелеше нечестно преимущество. Беше абсурдно, знаеше, че е така, но на сватбеното тържество се бе надявал, че приказките, които майка му бе разказвала, щяха да му донесат късмет, а сега се надяваше, че партньорите му биха били прави също. След грешката си в самолета Макс би приел всякаква помощ.
Постави розовата салфетка върху скута си и се опита да подхване незначителен разговор, докато четеше менюто. Ресторантът с тераса в хотела им бе един от най-известните в Сейнт Томас, „Шарлот Амали“. Носеше името на съпругата на датския крал, от времето, когато заселниците от Дания се бяха установили тук в началото на XVIII век. Роберта кимна леко зад менюто си. Великолепието на Карибите се разкриваше пред тях със сюрреалистична яснота. Сините и зелени багри бяха така наситени, че пухкавите перести облачета и белите, дървени решетки, които преграждаха терасата, като че ли блестяха. Това бе поразителната красота, която някога бе мечтал да й покаже.
Нито веднъж обаче, откакто слязоха от самолета и попаднаха в този рай, тя не бе реагирала. Макс се чудеше дали спътничката му все още си спомняше за Таити.
Французинът стисна по-силно менюто. Не можеше да повярва, че разказва историята на острова като екскурзовод, но трябваше да опита да достигне до нея по някакъв начин, да я успокои. Роберта не говореше и времето му изтичаше.
Преди час, когато се настаниха в хотела, само един поглед към вглъбеното й лице му бе достатъчен да проумее, че тя възнамерява да се барикадира зад позлатената врата, да се отдръпне от него толкова бързо и толкова далече, колкото бе възможно след постъпката му в самолета. Той бе настоял да обсъдят действията си за следващите няколко дни, преди да си починат, за да превъзмогнат разликата във времето.
Макс направи знак на сервитьора и огледа бледата, леко смаяна Роберта. Изглеждаше изморена, а тъмните й дрехи подчертаваха изтощението й. Беше въплъщение на зима в стая, изпълнена с вечно лято. И без съмнение Роберта искаше да поспи, за да забрави емоционалното напрежение, достигнало връхната си точка с онази целувка. Макс присви устни от неудачния си избор. Как ли се чувстваше тя наистина? Роберта бе отвърнала на целувката му, но повърхностно. Сега той се измъчваше от мисълта дали мълчанието й се дължеше на шок или отвращение.
Французинът се раздвижи с непривично за него безпокойство върху плетения от тръстика стол. По време на този обяд трябваше да измисли логична, приемлива причина да попречи на малката му мишчица да избяга. Единственото сигурно нещо като че ли бе да предизвика куража й. Така да е. Направи поръчката и продължи със залагането на стръв в капана.
— Ще се опитам да уговоря среща с Милисент утре вечер.
— Защо да чакаме, Макс? — Попита настоятелно Роберта с такова оживление, каквото не бе проявявала отпреди целувката. Играеше си със салфетката и най-накрая я остави върху бледозелената покривка на масата. — Искам да приключим това. Опитай за довечера.
Макс прекара пръст по ръба на кристалната си чаша, обмисляйки положението.
— Трябва да сме си починали, когато се заемем с Милисент, Роби. — Той отново преднамерено използва умалителното й име, напомнящо за предишната им близост. Тя повдигна вежди, в очите й се появи лека уплаха. След като бе направил първата крачка, Макс можеше да подсили малко натиска. И двамата трябваше да узнаят какво бе останало между тях.
— Обеща няколко дни. Разбира се, няма да промениш решението си заради онази целувка? Ако в сърцето ти няма чувства към мен, тя няма да те притесни ни най-малко.
Роберта повдигна очилата си с пръст.
— Не се ласкай, Уулф. Притеснена съм, защото ме използва. Искаше да изпратиш послание на госпожица Джонсън и сграбчи най-удобната жена пред себе си, за да го направиш. А след това ме накара да страдам, докато изпитах необходимост да се гърча. Трябваше ли да има нещо повече?
— Само ти можеш да кажеш, шери. Но да се гърчиш? Наистина?
Сервитьорът се появи с обяда им, като прекъсна Роберта по средата на възмутено оскърбление.
Трябваше да се прибере в стаята си колкото можеше по-бързо. Беше твърде изморена и прекалено съзнаваше катастрофалните си чувства към Макс. Винаги ли целуваше жените по този начин? О, милост, сега, след като знаеше, беше още по-лошо. Сега, след като можеше да си представи какво е правил през изминалите две години. След като се нахранеше, можеше да си тръгне! Роберта опита от салатата си с авокадо, папая и пиле, която приличаше на произведение на изкуството и имаше божествен вкус. Екзотичната смесица на миризми я накара да почувства глад, който потискаше от няколко часа. Известно време тя отхвърли мисълта за Макс.
Твърде късно обаче осъзна обратната страна на нещата. Салатата, цветовете, вкусът изведнъж станаха така реални… не можеше да вижда всичко в сиво. Не можеше да се преструва, че всичко около нея е мъгла, както бе правила, откакто слязоха от самолета. Роберта премига и за част от секундата всичко около нея се изпълни с цветове и звуци.
Тя огледа помещението и калейдоскопа от предмети и хора. После погледна себе си, дрехите си. Не се вписваше в тази среда и не принадлежеше към съсловието на Макс. И ако не избягаше от обръщението „шери“, целувките и този мъж, можеше да позволи на сърцето си да я води. Да я поведе обратно към тъмните места, откъдето едва бе изпълзяла. Роберта стана.
— Уреди срещата колкото може по-бързо, Макс. Не по-късно от утре. Позвъни в стаята ми, за да ми кажеш за часа. Сега отивам да спя и…
— Почакай — изрече Макс. — Не би ли искала да видиш някои от забележителностите междувременно? Блекбърн и Капитан Кид са оставили следите си тук, също и Франсис Дрейк. Бихме могли…
— Какво? Никакви полезни уроци повече за отношенията между мъжа и жената? Никакви предложения за романтични разходи по брега? Никакви танци на лунна светлина? — Роберта усети как гласът й се извиси, но не успя да го успокои. — Прозрях през теб! Първата ти мисъл беше да ми предложиш пиратите, а не вана с гореща вода с аромат на хибискус. Уреди срещата и забрави всички разходки и игри като тази в самолета, капитан Уулф. Погледни ме. Аз не принадлежа към този свят. Никога не съм принадлежала и го зная.
Макс остана напълно безмълвен. Седеше на масата и я наблюдаваше да се отдалечава, мушитрънче сред пауни. По дяволите, беше права, но до известна степен. Беше й предложил пиратите, защото те го очароваха и той си помисли, че тя би могла да изпитва същото, тъй като някога двамата възприемаха толкова много неща по един и същи начин. Да, осъзна той, с облеклото си тя наистина не се сливаше с екзотиката на острова. Но това бе всичко — дрехите. Само че Роберта не го проумяваше. Смени перушината на мушитрънчето, то все още си оставаше, вместо да смениш поведението му. И кого се опитваше да убеди с реторичния си въпрос: „Не подхождам на тази среда“? Него или нея? Тя би могла да принадлежи към всяка среда, стига да поискаше, стига да опиташе нещо различно…
Трябваше да има начин да я накара да види една страна от характера си, която винаги е била там, но скрита. Роберта, покрита с пластове страх и несигурност. Ако не друго, трябваше поне да й покаже колко красива бе, вътрешно и външно, и каква голяма част от живота пропускаше.
„О, предрешена красавица…“
Предрешена? Макс скочи от стола си и почти се сблъска с един от нещастните сервитьори. Господи! Като че ли бризът разнасяше ехото на мислите му. Да, разбира се, той знаеше какво точно да направи! Първо, щеше да покаже на Роберта Чалмърс, че е красива жена, а после щеше да накара Милисент да признае, за да може той най-после да каже истината. И ако имаше късмет… ако да обичаш някого имаше значение сред космическата подредба на нещата… щеше да има шанс да докаже на Роби колко е желана.
Вятърът навяваше тази идея, но Макс я пропусна. Той вече бързаше, за да прекара една нощ в сериозни планове и мечти.
* * *
— Казвам ти, Макс, не разбирам защо трябва да стигаме до такива крайности. Снощи ти обясних, че не се вписвам в тази среда, нека да не преиграваме за такова кратко време. Освен това, доколкото зная, Милисент ме е виждала един-единствен път, когато се опита да провали годежа на Принс. Тя така гневно напусна тържеството, че сигурно си ме спомня съвсем смътно.
Макс хвана Роберта за лакътя и я поведе към един от най-изисканите магазини на острова. Бе отговорила с неохота и проявила подозрение, когато позвъни в стаята й преди два часа, но все пак вече бяха тук. Беше около три часа, време да започнат приготовленията, и той бе възприел съвсем нов подход. Засега, и доколкото можеше да издържи, той използваше сдържания си, неемоционален начин на поведение. „Желанието“ му я бе изплашило.
Трябваха й почти тридесет минути, преди да престане да му хвърля тайни, преценяващи погледи и да притиска ръце плътно до себе си. Постепенно почувства как се отпусна, докато той й представяше необходимостта от дегизиране. Тя очакваше логичното му, реалистично обяснение и така се чувстваше добре. И това го улесняваше да постигне целта си, да предпази Роберта и да й отвори очите. Дегизирането само по себе си бе добра, стабилна предохранителна мярка.
Късно снощи, той най-после бе проумял, че за Роберта беше нещо много повече от чувството, че я е отхвърлил. Господ знаеше, че това бе достатъчно. Но докато Макс седеше на терасата и наблюдаваше бледите цветове да изгасват на небето, осъзна, че Роберта Чалмърс, любовта на живота му, дори не можеше да проумее факта, че е желана жена. Затова така се бе развълнувала от постъпката му в самолета. Мислеше си, че той й се подиграва.
Макс направи знак на една русокоса продавачка и придърпа Роберта навътре в стаята. До този момент всичко, което се бе опитал да направи, за да промени погрешните й схващания, само бе влошило нещата. Не беше важно само да се помогне на Принс. Макс искаше да излекува и раната, която й бе нанесъл, без да съзнава, че е толкова дълбока. Той отчаяно копнееше да поправи нещата, но малката му мишчица, не, малката му тигрица, го затрудняваше страшно много.
— Слушай, Роберта. — Той я завъртя, за да застане с лице към него, и заговори с делови тон. — Ще се срещнем довечера с Милисент в един доста посещаван бар. Трябва да се слееш с околната среда, не забравяй. Но по-важно е, че ще бъде истинско нещастие, ако тя те познае. Не можем да поемем и най-малкия риск това да се случи. Освен това — той изкриви пръст към продавачката, но й прошепна до ухото, — колкото по-бързо намерим доказателство за Принс, толкова по-скоро можеш да си заминеш. — Роберта настръхна от тези думи и Макс изскърца със зъби.
Три часа по-късно се връщаха обратно към хотела. Умението на Максимилиан Уулф да убеждава хората бе изчерпано, усещаше дори физическо изтощение. А повечето мъже мислеха, че да пазаруват с любимата си беше удоволствие. Ха! Опитай се да бъдеш ентусиастът. Опитай се да бъдеш този, който действително пазарува. Въпреки това той се бе издигнал до неподозирани височини.
Като се опитваше да поднови приятелството им без секс от миналото, той успя да преодолее подсъзнателните импулси, които правеха Роберта така неуравновесена. И в този деликатен процес той успя да я убеди да си купи две рокли, два чифта къси панталони, две блузи, подходящи обувки и аксесоари. Дори си взе две неща, които Макс не забеляза.
Кулминацията на деня бяха новите й контактни лещи. Може би не беше честно, но парите дърпаха конците — и в този слънчев и спокоен понеделник Макс бе дръпнал всички конци, които можеше да достигне. И все още не бе свършил.
— Най-после, Роби, пристигнахме. — Той драматично въздъхна, като постави чантите до вратата й. Макс изчака, но тя само го изгледа. Или страдаше от вцепенение вследствие на изтощение, или вече бе привикнала да чува съкратеното си име. Не го наричаха „галантен рицар“ без нищо. — Не забравяй, ще изпратя фризьорката на хотела при теб в шест и половина. Така ще имаме достатъчно време, за да стигнем в клуба в осем. Междувременно ще си почина.
Роберта не успя да се въздържи. Изцъка, усмихна се сърдито и размаха пръст. Да, мъжът бе очарователен. Но той играеше ролята си отново, за да я спечели на негова страна, и тя го знаеше. И все пак беше много приятен и търпелив, а след няколко часа двамата щяха да узнаят истината. После можеше да си замине и да остави всичко това зад гърба си.
Предишната нощ имаше достатъчно време, за да овладее отново сърцето си и да погледне действителността. Нещо детинско в нея винаги щеше да обича Максимилиан Уулф. Нещата обаче трябваше да се поставят на зряла основа и тя нямаше право да се огъва сега.
Макс бе казал, че съжалява за миналото им, че помага на Принс, и най-важното, Роберта имаше възможност да види мъжа без звезди в очите си. Не бе й направил нито един сексуален намек през целия ден. И все пак бе твърде странно да изпитва леко разочарование, гледайки изкривената му в усмивка устна или тези тъмни очи, присвити в ъгълчетата. Роберта бързо потърси ключовете си и решително отвори вратата си. Уютната стая бе така празна и тя бе толкова самотна.
Прогони глупавите мисли от главата си и се обърна към Макс, нервно прекарвайки ръка по зелената си блуза и облизвайки с език пресъхналата си устна.
— В осем без петнадесет ли ще се срещнем във фоайето? — попита тя спокойно.
Макс рязко отстъпи назад и пъхна ръце в джобовете на бялото си сако. Роберта присви вежди. Какво бе направила? Усмивката му изчезна заедно със закачливия поглед. Изведнъж Макс се отчужди, стана студен. Тя очакваше някакво обяснение.
— Да. Добре. — Той се обърна, извървя няколкото крачки до стаята си, преди Роберта да успее да затвори устата си и да направи същото. Макс бе прекарал няколко часа с нея. Вероятно бе изчерпал капацитета си да бъде със стайно цвете.
— Добре сега, госпожице Роберта, трябва просто да не забравяте да оставяте косата си да се накъдри, накъдето желае. Прекарайте пръсти през нея, за да изглежда по-пухкава, и използвайте грима, както ви показах.
Роберта се огледа в огледалото и не можа да повярва на очите си. Беше си все така ниска и никога нямаше да има формите, които повечето мъже ценяха, но бе станала изненадващо хубава. Без очила, с кафяви сребристи сенки и спирала, очите й изглеждаха така големи и зелени. Лек руж с цвят на праскова подчертаваше скулите й, медното червило очертаваше устните й. Това наистина ли беше тя? Роберта премига изненадана отново колко малко я дразнеха контактните лещи. Погледна часовника на тоалетната масичка. 7:40. Милост, беше време да върви.
— Знаеш ли… не съм сигурна. Имам чувството, като че ли ме е докоснала вълшебна пръчица, но това не съм аз, Лусинда. Аз…
— Сега, госпожице, послушай ме. — Роберта видя фризьорката на средна възраст да размахва пръст към нея в огледалото. Косата на Лусинда бе скрита под пъстър пурпурно-златист тюрбан, който подчертаваше екзотичното й лице и караше кожата й с цвят на кафе да изглежда гладка като стопен шоколад. — Разбира се, че си ти. И единственото вълшебство, за което трябва да се тревожиш, е вълшебството, което е било в теб през цялото това време и не си му дала да изплува на повърхността. Трябва да обичаш себе си, госпожице Роберта. Любовта е вълшебството, от което всички се нуждаят. Тя може да извърши много повече от стотици магии. Това е, от което се нуждае този стар, нещастен свят. Но, виждаш ли, скъпа, понякога ние трябва да се променим, за да открием силата на любовта, да я търсим упорито и да не се отказваме. Защото това, което си мислим, може да се окаже, че е нещо съвсем различно. И ако това, което виждаме, не е точно така, тогава можем да опитаме отново.
Лусинда събра нещата си и потупа окуражително Роберта по рамото.
— Обличай тази рокля и бъди щастлива, госпожице. Но никакви панталони, нали, скъпа?
Вратата се затвори, преди Роберта да успее да помръдне. Вълшебство? Любов? Опитай отново? Защо като че ли чуваше това всеки път, когато се обърнеше? Завъртя се на стола и й се стори, че зърна някаква светлина да се процежда под вратата. Мигна и облиза устните си. Нищо. Просто нерви. От думите на Лусинда, които бяха чисто съвпадение, не й стана по-леко. И като се прибавеше и новата й външност, срещата с Милисент, близостта с Макс и бинго: разклатени нерви.
Роберта отиде до гардероба и докосна дългата копринена рокля в островитянски стил: плетеница от листа в зеленикаво и бяло, тук-там посребрени. Дрехата бе красива и тя си помисли колко разочарован ще бъде Макс да я види на нея. Но сега? Роберта се погледна в огледалото през рамо. Този път, когато се разделяха, тя щеше да запази този спомен. Този път щеше да държи високо вдигната главата си и да бъде горда. Всяка жена заслужаваше да се почувства като Пепеляшка, поне една нощ в живота си. И това бе нейната нощ.
Опитай отново? Може би трябваше.
Вълшебните приказки бяха зла измама. Колко малки момиченца глупаво се придържаха към образа на принца, яхнал бял жребец, препускащи в галоп да ги спаси? Колко големи момичета са слушали някой да бръщолеви за вълшебството на любовта? Роберта бе вперила очи в чашата си с вино „Перие“ за пет долара и любезно се преструваше. Господи, нима думите на Лусинда бяха измислица. Опитай отново? Промени се? Промяната не бе достатъчна. О, разбира се, Макс й направи комплимент, предложи ръката си и с равномерния си френски акцент я бе поздравил за хубавичката й външност.
Роберта стисна зъби. Беше перверзна жена. Какво бе очаквала? Да падне на колене във възторг? Тя остави чашата си с вино обратно на масата и огледа задимения бар. Нейната нощ, нощта й на Пепеляшка, завърши в един шумен, препълнен бар, а новооткритата й външност подейства единствено на някои от съмнителните посетители тук.
Макс я бе приел, без да се издаде. Въпреки че за миг, когато тя влезе във фоайето, Роберта можеше да се закълне, че той изглеждаше очарован. Бързо обаче възприе безизразния си начин на поведение и двамата се отправиха към мястото на срещата. Толкова за психологически изкривеното й желание да го накара да страда, че я принуди да претърпи трансформацията на грозното патенце!
Роберта отпи глътка студена вода. Вероятно не бе добър признак, че мислите й така витаеха. Пирати, принцове, вълшебство, вълшебни приказки? Беше общоизвестно, че хората, които прекарваха прекалено много време сами, ставаха ексцентрични. Това може би бе предупредителен сигнал, но нямаше време да се тревожи за него сега. Макс бе отишъл отново при портиера и щеше да се върне всеки миг с Лилит Смайт.
— Роберта — прошепна Макс. Устните му изведнъж бяха почти до ухото й, Роберта подскочи и се обърна, осъзнавайки болезнено, че без очилата си можеше да се приближи много повече до хората. Гъстите му мигли се сведоха за миг, прикривайки тъмните му очи, които като че ли я привличаха като черна дупка. Макс изрече името й, погледът й се спря върху копринените му мустаци. Не можеше да престане да се взира в изваяните устни, които глуповато копнееше да почувства отново.
— Роберта! За бога! Не прави това сега. Моля те. Не мога да го понеса.
Какво? Тя премига, веждите й се повдигнаха. Не беше го чула въобще. Нима си мислеше, че ще се откаже, ще се отдръпне?
— Готова съм, Макс — обеща тя.
— Ти ме убиваш, Роберта Чалмърс. — Той почти изстена, сграбчи ръката й и притисна дланта й към устните си. Роберта застана нащрек. Какво ставаше? Отвори уста да попита и Макс пусна ръката й. — Идва, Роби — предупреди я той, без да я поглежда. Погледът му бе прикован към високата, смайващо красива блондинка, която се носеше към тях. Роберта затвори очи. Беше виждала Милисент. Трябваше да е подготвена. Пръстите й се вдигнаха към носа, преди да осъзнае защитния си рефлекс, но сега нямаше очила да я прикриват.
— Каквото да каже или да не каже, не говори. Остави ме да се оправя с нея. — Гласът на Макс бе нисък и настойчив, и за пръв път, откакто напуснаха Калифорния, Роберта изпита мрачни предчувствия.
— Здравей, Макс, скъпи — топ моделът пропя, напълно пренебрегвайки Роберта, като се настани на стола до Макс. Роклята й без презрамки от лъскав бледосин плат я правеше да изглежда като че ли бе обвита от морскосините вълни на Карибите. Деликатни бели обици и бяло колие допълваше тоалета й. Доведената сестра на Синди обви ръката си около врата на Макс и разпери пръсти с дълъг, ярък маникюр върху гърдите му.
Двамата изглеждаха подходяща двойка, макар и от тази мисъл стомахът на Роберта да се сви: морска сирена и нейният пират капитан. Морската сирена очевидно готова да покаже своите желания, независимо от незначителните наблюдатели.
— Макс, мислех, че ще сме сами.
Тези обвиняващи леденосини очи пронизаха Роберта. Но Макс леко се наведе назад в стола си, докато Милисент не можеше да види главата му и привлече вниманието й. Докато Роберта го наблюдаваше, лицето му като че ли придоби почти вълчо изражение. Тя знаеше, че той иска от нея безпрекословно подчинение и тъкмо щеше да му кимне, но спря навреме. Някак си усети, че Милисент очаква точно такова общуване между двамата.
Блондинката задържа погледа си върху младата дама на масата още няколко секунди, после го отклони и Роберта въздъхна тревожно, но го направи почти безшумно. За щастие, точно в този момент оркестърът започна да свири „Калипсо“ и за щастие Лилит Смайт бе единствената от семейството на Синди, която участва в сватбеното тържество.
— Хей, Ред, иди ми донеси нещо за пиене.
Роберта сложи сгънатите си ръце върху ръба на масата. Командата бе недвусмислена. Разбира се, щеше да го направи. Но Ред? Добре, светлини, камера, действие. Тя стана и почти щеше да го попита какво точно иска да пие, после реши, че нощта и без това вече ставаше твърде опасна. Нямаше смисъл да смесва виното с нещо силно. Освен това Макс щеше да се нуждае от всяка капка здрав разум, за да се опази от тази баракуда.
Французинът наблюдаваше с едно око как Роберта си проправя път през препълнената зала. Твърде много от посетителите на масите и до стените бяха съмнителни. Но Милисент знаеше това твърде добре — и точно заради това бе избрала подобно място и точно затова го изучаваше така внимателно, и точно затова той отпрати Роби. Вещицата искаше да знае доколко той се вълнува от нея. Отговорът му бе съвършено ясен. Тя се усмихна и се приближи до него.
По дяволите! Макс искаше всичко да свърши — искаше да може да прегърне жената, която обичаше, да й покаже колко е красива и най-после да й обясни всичко. Загуби Роберта от погледа си на бара и Милисент вероятно осъзна, че вниманието му бе отклонено от нея. Тя бавно прекара пръст по извивката на ухото му. Макс погледна лукавите й очи и усети как кожата му настръхва. Задържа погледа й, докато хвана ръката й и я отдръпна.
— Значи дойде, защото си сърдит. Майка си помисли точно това.
— Какво стана с плановете ни, Милисент? Изостави ме в много уязвимо положение и искам да получа отговор. — Макс зърна с ъгълчето на окото си Роберта и бавно отпусна ръката си, свита в юмрук, върху коляното си. Скоро — скоро тя щеше да узнае всичко.
— Ето ти питието. — Роберта плъзна чашата към него и се отпусна в стола си. Не посмя да я погледне. Беше време да получат това, за което дойдоха.
— Името ми вече е свързано с това, Милисент, и аз няма да поема вината сам. Затова по-добре ми кажи точно кой и какво се крие зад това. Някой друг ли те накара да промениш решението си?
— Не, скъпи, моля те — глезеше се тя, а погледът й се плъзна към Роберта и се задържа отново върху него. Наведе се още по-близо до кавалера и нарочно притисна гърдите си към ръката му, давайки му мълчаливи обещания. Макс видя как очите на Роберта се разшириха и ноздрите й потръгнаха. Не беше правилно и бе ужасно преценено, но за миг той се надяваше, че тя е поне малко ревнива.
— Ако нямаш какво да ми кажеш, така да бъде. Но искам да те предупредя, Милисент — заплаши я Макс, подсилвайки думите с цялото презрение, което изпитваше към тази жена и това заплетено положение. — След няколко часа ще се обадя на моите хора в Калифорния и ако нещо се е случило на Синди Чалмърс, ще напиша подробно анонимно писмо. — Той стисна силно китката й. — Няма да рискувам бъдещето си, защото си изпаднала в яростен пристъп.
— Добре, по дяволите, Макс! Добре — процеди Милисент. — Възнамерявах да направим точно това, което планирахме. Не съм аз човекът, променил плановете. — Тя отскубна ръката си и разсеяно потри китката си. — Онази луда, стара жена е. Казвам ти, не е наред.
Проклятие, беше прав! Хелън Чалмърс бе обвързана с това.
— Продължавай.
— Тя ми се обади два дни преди сватбата, бълнувайки, че ще оправи всичко с един удар. Отговорих й, че не ме интересува кого другиго иска да накаже, моето единствено желание е Принс и Синди да ми платят за това, което ми бяха сторили. Но тя не ме слушаше. Не можах да се свържа с теб, а нямах намерение да бъда наблизо, когато всичко се провалеше. Предположих, че като пристигнеш, ще разбереш и аз си измих ръцете от цялата история. Аз съм извън играта, Макс.
Мъжът гледаше право в Милисент и не виждаше Роберта — не можеше да разгадае реакцията й. Единственото нещо, което виждаше под този ъгъл, бяха ръцете й, стиснати върху масата. Кокалчетата им бяха побелели.
— Слушай, Максимилиан, аз не започнах това. Планът беше на Хелън Чалмърс от самото начало. Да, зная, че пропуснах да ти спомена тази подробност, но не беше необходимо. Исках малко отмъщение и не забравяй, ти се съгласи. Нямах представа, че жената изведнъж ще стигне толкова далече, затова не ме обвинявай. Умопобърканата дама е изчезнала и най-големият ми кошмар е, че ще се появи тук. Искам да кажа, колко хора биха предположили, че бабата на Принс ще направи това?
Макс дочу пъшкане. То не убягна и на Милисент. Трябваше да се отърве от нея, преди Роберта да се е пречупила.
— И така, ръцете ти са абсолютно чисти? Добре, ще проведа тези разговори във всеки случай, Милисент, и ти предлагам да не напускаш острова. Няма да допусна това да се случи отново и ако историята се раздуха, искам да зная къде да те намеря. И ще постъпиш разумно да ми се обадиш, ако чуеш нещо. Ето ми номера. — Той й подаде една картичка и дискретно протегна другата си ръка, за да стисне рамото на Роберта. Господи, усети как трепери. Това не бе подходящото място да се пречупи.
Макс я придърпа и обърна гръб на Милисент. По дяволите, всичко бе излязло много по-лошо, отколкото бе очаквал. Главата на Роберта бе съвсем малко по-висока от рамото му и тя изглеждаше така крехка. Уви тялото си около нея и им проправи път през лабиринта от човешки тела, като се опитваше да излязат през страничната врата, преди тя да избухне в сълзи. Мили боже, какво бе мислел? Знаеше истината за Хелън Чалмърс толкова отдавна, но Роби?
Дори двете с баба си да бяха спорили, да имаха някои проблеми, Роберта нямаше представа какви долни, подмолни чувства се криеха под съвършената на повърхността представа за семейството й. А той… той бе така обзет от любов, че бе мислел единствено за възможността истината да им даде втори шанс.
Макс отвори тежката врата и двамата излязоха в топлата нощ. С едно дълбоко вдишване миризмата на цигарен дим и запарени тела бе изместена от сладкия парфюм на зеленина и цветя. Палмите, които се открояваха сред синьото небе, очертаваха паркинга, клоните им леко се полюшваха от нощния бриз. Безброй звезди блестяха над тях, като че ли небето бе оживяло от милиони мигащи очи. Макс стисна Роберта през талията, мечтаейки си това да е истина. Мечтаейки си звездите над тях наистина да бяха вълшебни.
Но вълшебствата бяха за деца, а красотата наоколо правеше грозното изпитание, на което току-що бе подложил Роберта, да изглежда сто пъти по-лошо. Бе сляп за всичко останало, освен за възможността да се реабилитира. Макс погледна наведената глава на любимата си. Преглътна с усилие от бучката, свила се в гърлото му. Колкото и ужасни да бяха разкритията на Милисент, поне бяха заедно. Можеше да я държи, докато отмине болката.
— Толкова съжалявам, Роби — прошепна той. — Такова нещо е трудно за вярване и…
Мълчаливата му, отчаяна Роби вдигна така рязко глава, че почти го удари по брадичката.
— Да се повярва? Да се повярва! — извика тя, изплъзна се от ръцете му и се завъртя с лице към него. — Мислиш, че ще послушам онази… онази жена там — тя посочи с пръст към бара — и ще повярвам на историята й? Искаш да повярвам, че Милисент Смайт е била подведена от собствената ми баба? — Роберта изведнъж отпусна ръка и притихна. Гласът й стана мек. — Боже господи! Ти наистина си убеден в това, Макс? Затова ме накара да измина целия този път, за да го чуя.
Макс стисна юмруци от отчаяние. Всичко се бе объркало и някак си той отново я предаде. Истината не бе спасила нищо, защото тя не повярва. По дяволите, тя не можеше да повярва. Така се бе вкопчил в мисълта какво можеше да им даде истината, че не осъзнаваше какво можеше да им отнеме.
Макс прекара ръка през косата си. Не знаеше какво да каже. Животът на Роберта никога нямаше да бъде неин, ако не се научеше на какво бе способна Хелън Чалмърс. Но, Господ да му е на помощ, за да я убедеше в това, трябваше да я нарани така жестоко, както преди две години. Любов, чест, страх, ужас, всичко се сливаше в едно.
Лъжите бяха провалили живота му. Те накараха сърцето на баща му да спре, принудиха го да се отдръпне от единствената жена, която някога бе обичал, и бяха оставили майката на Макс да почине без съпруга си. Незададени въпроси пламтяха в очите му. Горчивият им вкус се спря в гърлото му. Милостиви боже, но единственият начин да освободи Роберта, беше да я нарани отново. Рана, която със сигурност щеше да унищожи всичко останало между тях.
Призляваше му от това. Беше лошо — и той трябваше да е негодник, за да я кара да го проумее. Но тя имаше Принс. Те наистина се обичаха. Нямаше да бъде сама. Макс щеше да му се обади веднага щом всичко се изяснеше и да му каже истината.
— Искам да се върна в хотела, Макс. Трябва да си уредя обратния полет.
Макс стисна челюсти.
— Обещах ти истината, Роберта… а ти ми обеща да не бягаш. Твърде лошо, че ти все още си същата малка мишчица и твърде лошо, че брат ти ще страда заради това. — Недоверието, което изказа право в лицето й, го накара да падне на колене. Щеше да го направи, бе виждал прекалено много болка на лицата на тези, които обичаше.
— Ще ти кажа кое е твърде лошо, Максимилиан Уулф. Твърде лошо е, че ти се появи в нашия живот — отвърна тя, скръсти ръце и видимо преглътна. — Добре, очевидно имаш и друго нещо, което да хвърлиш в лицето ми. Добре, аз обичам брат си и каквото и да си мислиш, ще направя всичко, за да му помогна. — Тя притвори очи за секунда, притисна два пръста до слепоочията си и после го изгледа свирепо. — Давам ти срок до утре вечер да намериш нещо по-достоверно, отколкото празните приказки на някаква разглезена жена. Извърши своето голямо зло, Уулф, но имай предвид, че аз може да съм мишка, но неотдавна открих, че имам много остри зъби.
Макс я видя да тръгва към такситата. Последната му надежда се сгромоляса. Пъхна ръце дълбоко в джобовете на панталона си и отпусна глава надолу. Нещо щипеше затворените му очи. Някак си най-лошото, най-проклетото нещо беше… че не й каза колко е хубава.
Да върви по дяволите френската му кръв — романтичният му импулс да изчака първо за признанието. Беше искал да я вземе в обятията си, да застанат двамата пред огледалото и да каже: „Виж се с моите очи, любов моя. Всичко в теб ме кара да те желая… главата ти, сърцето ти, вкусът ти, мирисът ти. Тялото ти говори на моето както никое друго. О, шери, ела, позволи ми да те обичам“.
Но мечтите му за тази нощ се превърнаха в прах в ръцете му. А утре щеше да е още по-лошо.