Бронуин Улф
Вълшебната кръстница (2)

Глава първа

Не можеше да е вярно! Не можеше да повярва на ушите си. За миг, останала без дъх, Белинда Браун помисли, че ще припадне. Защо някой би поискал да изглежда, че Синди Ела Джоунс е изоставила съпруга си на сватбената им церемония? И все пак точно това твърдеше Лилит Смайт, по-малко надутата от двете доведени сестри на Синди.

Високата блондинка с бронзов тен и кремава копринена рокля говореше несвързано. Но и тази поредица от прилагателни бе достатъчна да направи жените предпазливи и подозрителни. Може би преди, когато Белинда бе по-млада, красивата като картина Лилит я бе карала да изпитва малоценност. Но сега повече се вълнуваше от поведението на манекенката и известното й себелюбие. И все пак, вероятно беше съвсем малко по-добра от другата, Милисент, но това не бе кой знае колко показателно.

Ако Лилит наистина казваше истината… Ако някой чужд човек се спотайваше наоколо със зли помисли… Белинда се повдигна на пръсти и се опита да обходи с поглед препълнената, обсипана с цветя зала. Можеше да е навсякъде, да е всеки!

Трябваше да престане с това. Трябваше да направи нещо, веднага! Прииска й се да изпищи, после помисли да извика охраната и да затворят херметически целия хотел. Каквото и да е, само да помогне на най-добрата си приятелка. Не, те бяха повече от приятелки. Години наред двете със Синди бяха единствената опора, която имаха.

Бяха планирали този ден в продължение на три месеца, бяха използвали цялото си въображение, всяко творческо хрумване, за да превърнат балната зала в хотел „Роял Армс“ в приказната обстановка, която Синди желаеше. В края на краищата, подсмихваше се тя, като се имаха предвид имената на булката и младоженеца, те наистина имаха задължение към традицията. Освен това двете млади жени, проправили си сами път в този свят, искаха също и да напомнят на богатите и известните старата поговорка за трудолюбието, изобретателността и находчивостта. Претенциозната и придирчива баба на Принс бе твърде притеснена, но всичко се бе получило хубаво. И сега това!

Ужасяващ, смразяващ страх премина през нея и сви сърцето й. Щастието не можеше така лесно да бъде победено. Не беше честно. Ако само знаеше какво да направи…

Изведнъж елегантната обстановка започна да избледнява и огромният фикус до нея заблестя, озарен от пъстроцветна дъга. Почти невидим искрящ въздух заструи около трите, застанали в кръг. Халюцинация под въздействието на стреса ли беше? Сатенът с прасковен цвят на роклята бе тежък и горещ до влажната й кожа. С трепереща ръка Белинда повдигна къдрите, които така старателно бе направила, и приток на хладен въздух в тила й я върна към действителността.

Тя премига един-два пъти и стаята отново стана същата, а въздухът отново бе обикновен. Но тя вече знаеше какво точно трябва да предприеме. Да заеме мястото на Синди. Да спечели малко време.

Лилит също изглеждаше зашеметена и Белинда се чудеше дали бе изпитала същото странно усещане, или просто съжаляваше, че е проговорила, че е издала своето съпричастие. Белинда трябваше да премисли това, което бе наблюдавала в продължение на много години у двете доведени сестри на Синди. Би могло да е трик. Но ако не беше… Ако съществуваше дори и най-нищожната вероятност някой да е планирал провалянето на сватбата… е, тогава щеше да му се наложи да мине първо през Белинда Браун, за да успее.

Не беше време за много приказки.

— Добре, Лилит. — Тя кимна и отпусна косата си. — Ще ти повярвам, защото е по-добре да си в безопасност, отколкото да съжаляваш. Синди току-що излезе, за да й направят още няколко снимки, и после ще се преоблече за медения си месец. Намери Франк Хенсън, шефа на охраната на Принстън, и го предупреди какво се опасяваш, че може да се случи.

Белинда забеляза как бледосините очи на модела се разшириха от изненада и още нещо при тази категорична заповед. Само за миг далечна студенина измести чувствата от лицето й.

— Слушай, доколкото зная, с изключение на този път, нито веднъж не си проявила и най-малка загриженост за Синди през последните петнадесет години. Майка ти и Милисент дори не благоволиха да дойдат на сватбата. Затова, ако все пак изпитваш нещо към нея, сега ще помогнеш или ми кажи, че не желаеш, за да мога аз да се погрижа.

При последните си думи Белинда се опита да махне с ръка, за да им придаде по-голяма тежест, и най-после забеляза, че Роберта Чалмърс я бе стиснала здраво за рамото. От това, което знаеше от Синди, сестрата на Принс бе водила такъв усамотен живот, че тази шокираща новина вероятно я бе ужасила. Белинда погледна след Лилит, съгласила се мълчаливо с вдървено кимване на главата, и се обърна към ниската, по-млада жена до себе си. Кестенявите къдрици на госпожица Чалмърс се сливаха чудесно със сатена с прасковен цвят и Белинда трябваше да признае, че навикът й да преценява и подсилва неповторимия външен вид на жените не я напускаше дори и в тежки мигове като този. Защо Роберта продължаваше да носи тези тежки очила с тъмни рамки?

Странно, Белинда бе очаквала тези зеленикави очи да трептят от тревога. Вместо това, отчаянието в тях бързо отстъпи място на гняв. Е, това бе добре. Защото и за Роберта също имаше задача. Не трябваше да хленчат. Нито една от трите.

Внимателно, тя се освободи от стегнатата хватка на изящната ръка.

— Роберта, трябва да намериш Принс и да му съобщиш това колкото можеш по-спокойно. — Тя вдигна длани нагоре към двете жени. — Вижте, имам план, но завися от двете ви. Трябва да изпратите някой в апартамента на Синди колкото може по-бързо. Тръгвайте!

Белинда остана още един миг и после незабелязано се измъкна през една странична врата. Щом вратата се затвори зад гърба й, тя повдигна дългата си рокля с една ръка, сграбчи обувките си с високи токчета в другата и изтича към асансьора — като остави другите две момичета неохотно да съобщят ужасната новина.

 

 

Слава богу, че фотографът на Синди все още не бе свършил. Синди все още не се бе върнала и Белинда имаше време да заблуди злодеите. Тя се насили да се усмихне смело, като заключи вратата на апартамента и започна да съблича премяната си на шаферка. Беше се научила да обича старите уестърни, които слушаше седнала на коленете на дядо си. Дядо, със сигурност сега имам нужда от теб. Беше отпаднала, цялата трепереше и си спомни колко уплашена беше преди толкова много години, когато родителите й починаха при автомобилна катастрофа. Дядо й я бе вдигнал под мишница, отнесе я в хамбара и я сгуши до себе си, докато тя се наплака.

Като знаеше, че е обичана, всичко бе станало по-различно. Прегръдката му означаваше безопасност и сигурност. И сега нямаше да й е излишна.

Двамата с баба й я бяха научили да се грижи сама за себе си, бяха й вдъхнали неувяхваща вяра в любовта, надеждата и семейството. Тя обичаше Синди и тази обич означаваше, че двете взаимно се пазеха от злини. Страхът можеше да си върви.

Благодарение на дядо й и баба й, загубата на мама и татко не беше провалила живота й. Тяхната обич бе нейната сигурност. Сега тя щеше да се погрижи за безопасността на Синди.

Колкото можеше по-бързо и по-тихо, тя се опита да се пъхне в роклята на Синди номер четиридесет и две, макар самата тя да носеше четиридесет и шест. Роклята бе ментово зелена със сако в същия цвят. Дали беше възможно да се надува от адреналина? Слава богу, че платът бе еластичен. В колежа преди осем години, когато двете със Синди се сприятелиха и после станаха съквартирантки, Белинда трябваше да се примири с физическото им различие или да остави определението за красота в медиите да разруши чудесното им приятелство.

Белинда се замисли за всички жени, които непрекъснато се мереха с грешен метър. Костите й бяха едри по рождение, но ако трябваше да е откровена, Рубенс също би я отхвърлил като твърде слаба и несъвместима с представата му за истинската красота. Според гледната точка, обичаше да повтаря баба й. Твоята гледна точка е номер едно, Линди. Затова дръж на нея и никой няма да те притеснява.

Успехът на Белинда да открие положителното във външността си й бе открил пътя и към кариерата — да основе свой бутик за красота. Всъщност, мислеше си тя, като се отказа да закопчае ципа на роклята и наметна сакото отгоре, именно Синди я бе убедила да развие концепцията си „Бъди красавица по свой собствен начин“. Двете си бяха помагали на всяка крачка от развитието си. Да мечтаят за велики неща и да се трудят неуморно.

Още няколко дръпвания — сакото й бе твърде тясно. Да, веднъж бе прекарала доста време в копнежи да бъде дребничка и слаба, но никога не бе имала такава благородна причина като сега. След толкова неумолимо безразличие от второто семейство на Синди, особено през последните пет години след смъртта на баща й, Синди заслужаваше това щастие. Белинда я обичаше като истинска сестра и беше готова да го докаже, независимо от цената.

Би ли могла да заблуди обаче неприятелите?

Хвърли бърз поглед към огледалото и видя отражението на широкопола сламена шапка върху леглото. Косата на Синди бе много по-светла от нейната. Белинда събра буйните си кестеняви къдри в импровизиран кок и сложи шапката ниско на главата си, като прикри с нея по-голямата част от лицето и повечето от луничките си. С шал завърза набързо шапката си, най-важното нещо за маскирането й. Климатикът работеше на пълни обороти, но въпреки това Белинда почувства горещи вълни да обливат тялото й.

— Добре, Браун — каза си тя, застанала строго пред огледалото. — Вероятно вече ти пристига помощ. Синди би направила същото за теб, ако обстоятелствата бяха други и ти много добре го знаеш. Затова излез и направи каквото трябва, преди цялата сватба да се провали.

 

 

Всичко се случи толкова бързо, че Белинда все още не можеше да осъзнае подробностите. Едно нещо обаче бе кристално ясно: успя да заблуди неприятеля. Размърда се неудобно, раздвижи изтръпналите си ръце, завързани на гърба й, като обмисляше всичко, което знаеше, отново. Това й помагаше да се чувства по-малко като завързана жертва, макар и да беше точно това, и да не крещи като дух, вещаещ смърт, макар и да й се искаше.

Белинда бе решила да надзърне долу в залата, за да види дали Франк Хенсън иди Принс не идваха, когато целият й свят внезапно потъна в мрак. Бяха я покрили с одеяло, напъхаха я в една количка и най-вероятно са я изнесли от хотела като голям вързоп пране. Знаеше, че сценарият е бил такъв, защото похитителите й носеха хотелски униформи и маски за ски.

Предупреждението на Лилит, че планът е да се отвлече Синди и да се унижи Принс, едва ли намаляваше страха й. Никой не трябваше да бъде наранен, но все пак, предполагаше се, че тя е Синди. След като престъпниците я натикаха в малка камионетка, миришеща на масло, и завързаха ръцете й, тя реши да запази тази малка подробност в тайна колкото може по-дълго.

С изключение на старото одеяло, камионетката бе съвсем празна и Белинда скоро се почувства като топка за пинг-понг. Струваше й се, че бе подскачала върху твърдата стомана дванадесет часа вместо три, които си мислеше, че са изминали. В тъмнината представата й за времето не бе много добра, но трябваше да е около два часа сутринта. Беше изплашена, изморена, гладна, разтревожена, всичко я болеше… и се нуждаеше от тоалетна. Беше време да предприеме нещо или да загуби и малкото си останало достойнство.

Каква ирония, че Синди искаше Белинда да преживее някое малко приключение точно след сватбата. Нещо, което да смекчи промяната в тяхното приятелство и като благодарност за всичко, което бе сторила за нея. Белинда бе настоявала, че не прави нищо повече от това, което семейството на всяка булка би направило. Но Синди й купи билет за едноседмично плаване из Карибско море. Екскурзия за неженени. Искаше най-добрата й приятелка да намери това, което тя бе открила в компютърните зали на „Чалмърс Инк“. Истинската любов. Е, пътуването очевидно щеше да мине без нея. Планът за малко приключение бе взел неприятен обрат.

Отгоре на всичко бе принудена да разчита на Лилит Смайт. Подпря пулсиращите си ръце върху студената метална стена на затвора си върху колела и започна да рита. Около тридесет минути по-късно шофьорът спря рязко и Белинда отхвръкна болезнено на една страна. Въздухът се задържа в гърлото й, учестеното биене на сърцето отекваше в ушите й и за пръв път през живота си тя си помисли, че ще припадне.

Злокобното изскърцване на металните врати я накара да отскочи в ъгъла на беззащитното си пространство като мишка, търсеща убежище в дупката си. Белинда съзнаваше, че е безполезно, но действията й едва ли можеха да бъдат твърде разумни сега.

— Добре, госпожо Чалмърс, хайде, излез от там. Няма да ти сторим нищо лошо. Нали помниш, че ти обещахме? Просто изпълняваме заповедите на шефа си.

Да, добре. Като че ли можеше да вярва на похитители.

Ярък лъч от електрическо фенерче освети Белинда, сгушена в ъгъла. Сега, след като бяха пристигнали, всичките й въпроси се свеждаха до едно сигурно убеждение. Синди и Принс никога нямаше да могат да живеят свободно, докато този шеф не бъдеше разкрит и притиснат до стената. Тя потисна бучката, заседнала в гърлото й, и предпазливо пристъпи напред. Слава богу, че шапката й все още бе на мястото си. Едва ли бе подходящото време враговете й да открият, че са сбъркали плячката.

Като извиси глас, за да имитира Синди, тя се опита да говори разумно.

— Наистина мисля, че трябва да ме пуснете или поне да ми кажете за какво е всичко това. Разбира се, съзнавате, че не бихте могли да ме държите тук завинаги. Ще дойдат да ме търсят и двамата ще отидете в затвора за отвличане, и тогава…

— Да й запушим устата, Барт.

— Млъкни, глупачке. Сграбчи я!

Белинда се опита да се хвърли назад, но мъжете бяха твърде бързи. Безмилостни ръце я повлякоха по пода и тя съзнаваше, че съпротивата й ще бъде причината за повечето от ожулванията и натъртванията по тялото й. Но не можеше просто да остави всичко да се случи така лесно. В устата й напъхаха някакъв парцал с вкус на машинно масло, от шапката й се откъсна широка лента, която увисна пред лицето й, почти до брадичката.

В мига, когато я свалиха от камионетката, Белинда осъзна, че са пропътували голямо разстояние. Не се виждаше никъде Сан Леандро, разположен на брега на океана. Дори сред плътния мрак, който я обгърна, тя успя да различи дървета, а по мириса позна, че са борови. Въздухът бе изненадващо хладен за края на март и тънкият, прозрачен тоалет, който Синди бе подбрала за медения си месец в Хаити, бе съвсем неподходящ тук. Къде ли се намираше?

— Сигурен ли си, че това е мястото?

— Да, къщата е точно зад завоя. Да я заведем малко по-близо и да изчезваме.

В първия миг Белинда стоеше на краката си, а в следващия бе преметната през рамото на по-едрия мъж. Злодеят изсумтя и тя нарочно стегна тялото си. Защо да улеснява негодяите да извършат подлото си деяния?

— По дяволите, тази жена е много по-тежка, отколкото изглеждаше на снимката — изпъшка мъжът и Белинда стисна зъби под отвратителната превръзка на устата си. Ако само можеше да го ритне хубавичко.

— Е, дяволът е едър мъжага. Ще се справи с нея. Освен това няма да е за дълго. Трябват само няколко дни. Представям си на колко въпроса ще трябва да получи отговор, преди да изпълзи от бърлогата си.

Приглушеният звук от стъпките по земята скоро се превърна в скриптене върху дребен чакъл. С неочаквано движение, от което Белинда остана замаяна и загуби ориентация, тя бе изправена отново и започна да се клатушка към огромна дървена къща. Като че ли имаше голяма дървена двойна врата с нещо като навес без нито един прозорец. Поклати глава. Сигурно притокът на кръв и тъмнината изкривяваха способността й да вижда. Какъв ли човек би могъл да живее на подобно място? Белинда присви очи и се взря в неясните очертания около себе си. Никакви светлини, никъде. Не различи никакви други човешки следи.

Кой ли би искал да стори това на Синди и Принс? Какво ли бяха направили, за да предизвикат някой да предприеме такива драстични действия? Белинда бе така погълната от несвързаните си мисли, че не забеляза как един от похитителите завърза краката й с въже. В момента, когато стегна примката около глезена й, тя се опита да отскочи настрани и се строполи върху чакъла. През ръцете й преминаха стотици болезнени ужилвания.

— Добре, това е. Да се махаме от тук.

Мъжете се обърнаха да си вървят и Белинда изпита срам, защото й се искаше да ги помоли да я вземат със себе си. О, те бяха злодеи, но поне ги познаваше вече. Бяха груби, но не бяха се опитали нарочно да я наранят, а биха могли. В продължение на часове тя зависеше напълно от тяхната милост.

— Мля, не вайте! Не вайте! — успя да изрече през превръзката на устата си.

По-ниският се обърна през рамо и като че ли се поколеба една-две секунди.

— Госпожо, така няма да стане. Просто млъкни, докато изчезнем от тук, или ще трябва да ти сложа инжекция за приспиване — а ти не би искала това. Наоколо има толкова диви животни.

Не, не би искала това. Със свит от притеснение стомах, Белинда почувства как и малкото й останала увереност я напуска. Нощта изведнъж стана мрачна и зловеща като черна дупка. Всичко около нея, гледката, звуците и усещанията се сляха в едно, като че ли бе попаднала във вакуум.

После мъжът спря за последен път.

— Опитай се да стигнеш до онази врата и я ритни няколко пъти, както направи в камионетката. Ще бъдеш добре.

Белинда седна върху издадена малка скала, като се опитваше да задържи сълзите си, които напираха в ъгълчетата на очите й. Разбира се, ако запазеше спокойствие и направеше опит да стигне до сърцевината на човека зад този заговор, би трябвало да има благополучен изход, без насилие. Премигна няколко пъти бързо, за да спре влагата в очите си и се опита неумело да се задържи върху неравната повърхност. И тогава, точно преди черната като мастило гора да погълне двамата мъже, тя дочу слабото ехо да донася нечии думи в мразовития въздух.

— Хайде де, Барт, ти би ли потропал на онази врата? Искам да кажа, ако трябваше да избираш между дявола и мечката, какво би предпочел?

Гласовете им заглъхнаха, преди да чуе отговора.

В края на краищата, обаче, имаше само една възможност. След около двадесетина минути на пълен отказ, Белинда предпазливо заподскача напред като зайче. Падна отново и почувства, че едното й коляно започна да кърви по парещото ужилване. По-близо вече забеляза, че чудовищната къща бе дървена — дървена хижа с гигантски размери. Издигнатата веранда малко я затрудни, но тя събра последните си сили и подскочи. Близо до вратата имаше обикновена пейка от разцепен дънер и тя се отпусна върху нея с благодарност.

Всички мускули по тялото й агонизираха. Сандалите с каишки на Синди не бяха кой знае каква защита за изранените й, замръзващи пръсти, а ръцете й бяха изтръпнали, почти безчувствени. Похитителите й говореха за човека в тази къща като за дявол, но в този миг мисълта за топлина, независимо къде, й се струваше твърде примамлива. Белинда изпъшка, когато седна върху ожуленото си бедро, и вдигна крак, за да ритне по вратата. Ако не друго, мъжът поне би могъл да я развърже и да й позволи да използва банята му, преди да извърши нещо подло.

Поколеба се още минутка. Ако беше на кино, сигурно цялата публика щеше да крещи: „Не го прави!“.

Но това не беше кино и Белинда нямаше никаква друга алтернатива. След секунди тя отчаяно риташе масивното дърво.

Вратата се отвори така внезапно, че тя не успя да спре движението си напред. Претърколи се от пейката и притвори очи от болка. От запушената й уста се разнесе тихо проплакване, но резкият шум от зареждане на пистолет я накара да повдигне глава и да отвори очите си широко.

— Какво, по дяволите, става тук? Отговори или ще ти пръсна мозъка.

Мъждукаща светлина осветяваше мъжа на прага. Ако и характерът му бе така свиреп, както и гласът му, тя наистина бе изпаднала в сериозна беда. Беше огромен — едър като мечка, и Белинда почти в истерия си помисли, че би могла да отвърне на похитителите си, че намери и двете — дявола и мечката.

— Ставай! Веднага! Ставай и ми отговори. Няма да питам повторно.

— Мля. Не ога тана.

— Този пистолет е насочен към главата ти, приятелче. По-добре да си помислиш много внимателно, преди да си играеш с мен.

Белинда бавно се извъртя, докато успя да седне. Пое си дълбоко въздух през носа, извърна с усилие на волята си лице към загадката на вратата и опита отново.

— Не ога воря. Зана съм.

Изведнъж двойната врата се разтвори широко. Силна светлина заструи върху черните дъски на верандата и Белинда изведнъж се озова в центъра на златистите лъчи. Моментното й заслепяване я остави съвсем неподготвена за светкавичната реакция на мъжа, с която той й дръпна шапката.

— Мили боже, това е жена!

Изгледа го косо и задържа погледа си върху мощните му рамене, които бързо се навеждаха към нея. Първичният инстинкт за съхранение се събуди в нея и тя се опита да се извие настрани, но не бе достатъчно бърза. Глезенът й бе сграбчен като в желязна окова.

Дори истинска мечка не би имала шанс да избяга от такава хватка.

— Госпожо, няма да ти сторя лошо, но трябва да съм сигурен, че и ти няма да ми направиш зло.

Като държеше глезена й, той клекна до нея и плъзна ръцете си нагоре по босите й крака. Паниката, която се опитваше да потисне през последните два часа, взе връх и Белинда се опита да изпищи неистово. Една ръка грубо се вмъкна под подгъва на прозрачната й рокля и се плъзна по нежната кожа на бедрото й. Тялото й се стегна и се раздвижи със силата на изригващ вулкан.

Риташе, за да се освободи от хватката му, претърколи се и се изви като дъга, за да успее да се освободи. Когато нищо не се получи, тя се стрелна напред и удари мъжа с главата си, събирайки кураж от приглушеното му стенание. Но скоро ушите й започнаха да бучат, а измъчените й ръце като че ли бяха излезли от ставите. Мъжът бе твърде силен.

Прикова я към верандата. Тежестта на тялото му я притисна плътно върху дъските. Белинда бе сигурна, че дървените резки ще се отпечатат върху смачканите й ръце и гръб. Можеше да диша съвсем слабо, усещанията й почти я напуснаха. Усети допира на меката му дълга коса до бузата си и ноздрите й се изпълниха с остър мъжки парфюм. Широките му гърди, притиснати към нея, й се струваха тежки като панелен блок и този път си помисли, че наистина ще припадне. После изведнъж той се надигна и седна върху нея. Движението му прогони всяка разумна мисъл от главата й. Промени и ъгъла на светлината, която се процеждаше от къщата.

Тя вече знаеше кой иска да нарани Синди и Принс.

И той беше дявол. Дяволът, дебнещ „Чалмърс Инк“ през последните пет години.

Каин Девлин. Най-злият враг на Принс.

Очите им се срещнаха и тя разбра, че той забеляза изумлението и шока й. Беше го разпознала. Внезапна сатанинска усмивка изкриви лицето му, той задържа погледа си върху нея и бавно извъртя лицето си. Сенките хвърляха причудливи отражения върху кожата му, но тогава тя проумя, че това съвсем не бяха сенки, а трайните следи от нещо ужасно върху бузата му.

За мит Белинда почувства как сърцето й се смекчава при гледката на такава болка. Беше чувала за случайната експлозия, обезобразила Каин, но да види последствията, беше стотици пъти по-лошо. Нещастието бе превърнало бъдещите съдружници в непримирими врагове. Девлин не бе престанал да обвинява Принс. Какво възнамеряваше да прави със Синди тук? Ако можеше само да поговори с него. Ако можеше да пропука ледената му обвивка, вероятно би имало възможност да се сложи край на тази разрушителна вражда.

— Мля, мля! — Тя дишаше учестено, като се опитваше да изрази цялата топлина, на която бе способна, в погледа си.

— Престани да даваш обещания с очите си, госпожице. Трябва да довърша проверката за скрито оръжие. Вече нищо не приемам на доверие.

За най-голям ужас на Белинда той продължи да прави това, което бе започнал. Плъзна огромните си ръце с очевидно отвращение нагоре по тялото й, по ръцете й, през косата й и най-накрая леко върху гърдите й. Не откъсваше погледа си от нея нито за секунда. Дори когато забеляза единствената й сълза, която не успя да задържи, да се спуска към косата й.

— Някой… моля! Някой да ми помогне!