Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Приказни романи
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Once Upon a Tangled Tale, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 27 гласа)

Информация

Сканиране
Lindsey
Корекция
Xesiona (2010)
Допълнителна корекция и форматиране
maskara (2010)
Допълнителна корекция
ganinka (2015)

Издание:

Бронуин Улф. Вълшебната кръстница

ИК „Калпазанов“, Габрово, 1998

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Мариета Суванджиева

ISBN: 954-17-0166-3

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от ganinka

Глава втора

Макс отстъпи леко назад. Мили боже, дори спреят със сълзотворен газ не би бил така страшен като това признание. Но нямаше избор. Щеше да го разпъне на кръст, но трябваше някак да си върне доверието й отново… да спечели малко време.

— Да, аз бях на телефона. Но тази история е много по-заплетена. Не разполагам с нито минута повече, за да ме задържаш тук с въпроси. Имаш ли смелост да дойдеш с мен и да открием истината?

На лицето й се изписа страх и съмнение. Заслужаваше ги, но все пак го заболя.

— Можеш да вземеш спрея си с теб в самолета и да го използваш, ако ти се наложи. Но каквото и да е решението ти, аз заминавам за летището след — той погледна елегантния си платинен часовник — двадесет минути.

Роберта несъзнателно прехапа долната си устна.

Макс вдигна ръка и поглади мустаците си. Внимаваше да не прави резки движения. Крехкото създание, което познаваше отпреди две години, се бе променило значително. И въпреки че на пръв поглед не се забелязваше, тя наистина бе разцъфнала, но при много трудни обстоятелства. А Макс копнееше да я прегърне, да я помилва. Копнееше за това все по-отчаяно с всяка изминала минута. Дали щеше да бъде същото? Дали целувките й щяха да са все така сладки?

Небеса! Дали тя щеше да го направи? Една мишка да пътува с Уулф не изглеждаше твърде мъдро, но ако нещо можеше да докаже, че вече не е наивната Роберта, то щеше да е това пътешествие. Можеше да помогне на Принс и Синди и да отговори на всеки въпрос, който все още свързваше сърцето й с Максимилиан Уулф.

И нямаше да се тревожи в къщата на Чалмърс съвсем сама в очакване на новини. Това вероятно щеше да обиди баба й, но все пак беше истина. През по-голямата част от времето Роберта се чувстваше съвсем сама. Все пак, ако най-после успееше да наруши равновесието на Макс, това можеше да промени много неща. За пръв път от две години насам тя изпита лъч плаха надежда.

— Добре, Макс. Искам истината и трябва да помогна на Принс. Ще дойда.

Той вдиша рязко и се опита да се отпусне. Тя нямаше да избяга. Беше захапала стръвта. Щеше да получи отсрочката, от която така отчаяно се нуждаеше.

И когато настъпеше подходящият миг, той щеше да я докосне отново. Да я докосне така, както никога не си бе позволявал преди години. Да й признае всичко, което бе спотайвал в душата си и да й покаже, че това, което бе съществувало между тях, е истинско. С нежни ласки щеше да обхване лицето й в шепи и с пръст да помилва кестенявите вежди, така деликатно подаващи се над очилата, предпазващи я от прекалена интимност.

Бяха се срещали почти цял месец, преди тя да ги свали за пръв път. За дрехите въобще не можеше да става и дума. Веднъж, в самото начало, бе казала на Макс с неочаквана откровеност, че ако се надява на бърз успех, по-добре да премине към следващото име в списъка си. Тя се интересуваше от секса само ако бе съпроводен с истинска любов и венчална халка. Може би думите й звучаха смешно наивни, да вярва в подобни вълшебни приказки, но това бе гледната й точка и бе по-добре Макс да е на ясно, преди да си е загубила времето.

Французинът никога преди не бе подхващал подобен разговор с жена и не знаеше какво да отговори. Той също не се бе отдавал на леки физически връзки и все пак не бе свикнал да води монашески живот. Беше се опитал да стои надалеч от Роберта след това, но невинното й лице и нейната прямота го преследваха. Бяха го преследвали, докато трябваше да се върне. Все пак тя щеше да прозре през маската му, обикновено прикриваща истинските му чувства.

По онова време предполагаше, че много хора са им се чудили. Двамата изглеждаха толкова различни. Той, наперен европеец, винаги облечен по последна мода, тя — тиха, кротка жена с щедро сърце. Макс отчетливо си спомняше запознаването си с Роби. Беше около месец след внезапната смърт на баща му, който бе починал от инфаркт. В дома на Принстън Чалмърс се провеждаше изключително важна бизнес среща и Макс нямаше друг избор, освен да присъства, тъй като съвсем наскоро бе открил размера на бащините си дългове. Отчаяно се опитваше да започне някакъв бизнес и да провери дали вече не са тръгнали слухове.

Няколко часа бе успял да задържи самоуверения си, проницателен вид, но вътрешно се разкъсваше. Твърде много хора споменаха, че здравият му разум не е допуснал смъртта на баща му да попречи на сделката, която се уреждаше в момента. Макс се бе съгласил. Пораждайки интереса им и използвайки парите им, бе единственият начин да спаси майка си, а времето бе от съществено значение.

Все пак Макс трябваше да излезе от заседанието. Тръгна напосоки по дълъг коридор и попадна в стая, която се оказа библиотеката. Тя беше там, четеше книга в голям кожен стол, в който изглеждаше още по-малка. Той измънка името си и някакви извинения, което доказваше колко близо бе до ръба, защото никога не мънкаше. Момичето го изгледа странно, после се усмихна и повдигна очилата си.

— Твърде много време беше с акулите, предполагам — каза тя замислено. — Аз съм Роберта Чалмърс. Изплувай от водата за минута.

И до днес Макс не можеше да си обясни как бяха започнали да разговарят. Но преди да успее да се въздържи, вече бе споменал за смъртта на баща си и болестта на майка си. Роберта го слушаше притихнала.

— Не позволявай на акулите да унищожат сърцето ти, господин Уулф. Зная, че твърдят, че нямаш… — Тя почервеня така, както само рижите хора можеха и се изправи, притискайки тежката книга към гърдите си като щит. — Вярно е, че това не ми е работа, но зная колко боли да загубиш човек, когото обичаш. Просто се остави на чувствата. Не ги потискай. Намери си безопасно място от дълбоката вода от време на време, докато ти стане по-леко. Постепенно ще изплуват само хубавите спомени и това ще ти помогне. Честно.

После спря, присви рамене, като че ли го молеше за извинение, задето бе казала прекалено много. Преди да успее да проговори, бе изчезнала и той остана там, стъписан.

Не беше разумно да се влюбва. Беше се опитал да не го прави, но жената просто притежаваше някаква магия. Само след седмици връзката им така се задълбочи, като че ли двамата бяха предречени един за друг. Роберта откри скритото му сърце, а той откри скритата й красота, която много други не бяха забелязали. Бе очарован и развълнуван и му се струваше съвсем правилно два месеца по-късно двамата с Роби да са си обещали да си отдадат и телата, след като свържеха законно сърцата си.

Мили боже, тя никога нямаше да узнае колко усилия му струваше да се въздържа от физическа близост с нея, за да удържи на обещанието си. След това я предаде и обещанието се превърна в негово проклятие.

Няколко дълги, мълчаливи мига Макс не откъсна погледа си от сериозните й очи, като се питаше дали тя все още си спомня. Чудеше се какво щеше да отговори, ако й кажеше, че все още държи на онази клетва. Чудеше се дали тя имаше смелостта, която той искаше от нея. Това бе единственият му шанс да я спечели отново. Това бе единственият му шанс да върне отново вълшебството в живота си. Щеше ли да умре този път, ако я загубеше?

— След петнадесет минути съм поръчал такси отпред. Няма да чакам — довърши насечено Макс, съзнавайки много добре колко хора и неща биха могли да я спрат да не замине.

— Да… зная.

Пет секунди след като тя излезе, той се отпусна на колене, хванал лицето си с треперещи ръце. След няколко дни щеше да е или в рая, или в ада. Това наистина бе най-големият залог в живота му.

 

 

Беше невъзможно да спи или да се преструва, че спи, след като самолетът кацна в Маями. За щастие обаче нямаше никакво време да разговарят, докато бързаха, за да се прехвърлят на полета за Сейнт Томас. След лудо препускане Макс я бе настанил на местата им и я остави, за да провери още нещо, преди да излетят. Роберта погледна през прозореца на мястото си в първа класа мигащите светлини на пистата.

Над Флорида се разпукваше ново утро и на нея й се прииска да оцени по достойнство пастелните розови и сивкави цветове. Някога бе мечтала да нарисува точно такъв пейзаж, но желанието й бе умряло бързо, след като Макс я изостави. Сега работеше с цифри и квоти за продажбите на Принс, стъпила здраво на земята. Да преследва слънцето бе така романтично, съвсем не в стила й.

Беше добре, че остана сама, за да събере мислите си. Всичко се случи зашеметяващо бързо, а след това тя спа почти през целия път от Калифорния до Флорида, за да не размишлява за последствията от постъпката си. Действайки импулсивно, бе пренебрегнала факта, че ще прекара часове наред с Максимилиан Уулф. След като й обяснеше това, което знаеше за Синди и доведената й сестра, за какво щяха да говорят?

Потри потните си длани в черните си кадифени панталони. Ще можеше ли наистина да го попита за сватбата им? Вътрешно съзнаваше, че не би могла да оправи живота си, докато не го направеше. Бягството на Макс я бе извадило от релсите и доколкото съзнаваше, все още не се бе върнала обратно. Беше лудост и тя не бе споделяла с никого това странно чувство, макар да й се струваше, че Синди би могла да я разбере. Може би, след като всичко приключеше, тя щеше да поговори с новата си снаха и да й разкаже цялата трагична история. Вероятно щеше да й е от полза да чуе нечие обективно мнение.

Погледна към пътеката и разсеяно забеляза други ранни пътници, повечето от които се бяха отправили за ваканцията на живота си на Карибските острови. Острови? Тропически острови? Роберта почувства ледена бучка в стомаха си. Как бе могла да забрави? Двамата с Макс трябваше да прекарат медения си месец в Таити. Седмици наред бяха планирали пътуването си, тъй като Роберта никога не бе ходила в тропиците. Дори и на Хаваите. Макс не можеше да повярва.

Около седмица преди сватбата една вечер той я стресна, като я придърпа малко грубо в скута си, нещо, което не бе правил преди. Годеникът й винаги бе нежен, но не го проявяваше физически. Нормалният му, равномерен глас се бе превърнал в дрезгав шепот до ухото й, обещавайки й, че много неща, които малката му мишчица никога не бе виждала… или правила… или чувствала… че той ще й покаже напълно и много… много… бавно.

Копринените му мустаци се бяха докоснали до ухото й, той целуна шията й и се отдръпна рязко. Следващия път, когато бе видяла Макс, бе проваленият опит в градината, след като я бе изоставил да се изправи пред приятелите им съвсем сама. Веднъж й бе казал, че островите са създадени за влюбените, но това бе лъжа. Оттогава тя бе самотна.

„Опитай отново…“

Роберта се наведе напред и завъртя главата си. Сърцето й туптеше в гърлото, докато тя се оглеждаше. Никой не й говореше. Никой. Никой не бе проговорил, само подсъзнанието й, което я измъчваше. Намести очилата си и въздъхна, после бавно се отпусна на седалката. Господ да й е на помощ. Не биваше да се отдаде на тези мъчителни спомени отново. Докъде можеше да доведе една малка грешка. Започнаха да й се причуват разни неща!

Вероятно причината беше, че е близо до Макс, но трябваше да го преодолее. Нямаше начин да позволи на този мъж да узнае, че все още имаше власт над нея. Роберта притисна устата си с пръсти и си пое въздух през носа, за да се успокои. Добре, имаше основание да бъде нервна, но трябваше да преодолее тези чувства. Напускаше страната заедно с бившия си годеник, по следите на евентуален участник в отвличане.

Пътуването беше най-естественото от трите неща, но за нея дори това бе необичайно. Тя предполагаше, че би могла да види тези места при много случаи, парите не бяха проблем. Просто… нямаше с кого да отиде. Единственото й наистина голямо пътуване до Европа, подарък за завършването на училище, беше с баба й. А след раздялата й с Макс не би стъпила в Европа дори за един милион долара. Не искаше да види смайващата красота, която той си мислеше, че годеницата му ще нарисува. Не искаше да види любимата му винарска страна.

Роберта присви рамене и оправи зелената си блуза. Наистина не бе достатъчно близка с никого, за да отиде на ваканция. Баба й Чалмърс бе станала така критична, непрекъснато й напомняше грешните й преценки, че Роберта едва издържаше да стои покрай нея. А Принс? Той беше погълнат от новата си любов и не забелязваше несъществуващия социален живот на по-малката си сестра.

В резултат на това тя не бе предупредила никого, че заминава. Нямаше време да спори, а никой не бе в състояние да я спре този път. Беше подшушнала на един от хората на Франк да информира Принс и остави бележка в хотелската стая на баба си. Написа, че ще прекара уикенда със стара приятелка от училище, която бе срещнала на приема. Хелън щеше да каже на Принс къде е заминала. Ако не сравняха фактите твърде внимателно, никой нямаше да се притесни прекалено много, преди Роберта да открие някакъв отговор. Планът й бе съшит с бели конци, но това бе най-доброто, което успя да измисли за пет от петнадесетте минути, които Макс й бе дал. Налагаше се да предпази семейството си. Трябваше да го направи сама.

— Чуваш ли това, Роб, момичето ми? — измънка тя. — Бъди честна. Той е невероятно красив и използва външността си като смъртоносно оръжие. Всичките ти спомени са преструвка. Не го забравяй. Преструвка на едно стайно цвете.

Роберта прекара ръка през късата си, къдрава, рижа коса. Помисли си само: кой мъж със смайващата външност на Валентино или на страстен пират би забелязал нещо секси в жена като нея?

Макс щеше да се върне всеки миг и сега, след като знаеше колко е неустойчива психически, щеше да е готова. Роберта ненавиждаше жени, които губеха целия си разсъдък, когато попадаха в близост до красив мъж. И тя нямаше да стане отново такава. Да, веднъж се бе поддала, но Макс я бе хванал неподготвена. Да, всичко между тях започна като обикновено приятелство, но неочаквано между тях се създаде дълбоко разбирателство. Роберта никога не бе имала такъв добър приятел и разговорите с интелигентен мъж й доставяха удоволствие. Но никога не бе считала, че от тези отношения можеше да се породи нещо повече. Може да не беше най-опитната жена, но знаеше кога двама души не си подхождаха. Затова тъмните му очи и чувственият акцент не я плашеха. Тогава обаче Макс започна да променя правилата и тя… Тя бе заслепена. Превърна се в глупачка.

Не и този път! Щеше да бъде твърда, студена, безразлична. Щеше да се отнесе с господин Уулф така безкомпромисно, както той се отнасяше с другите. Двигателите на самолета забоботиха изведнъж и стреснаха Роберта от дълбокия й размисъл. Тя закопча предпазния си колан и се наведе над празното място на Макс, за да зърне какво става по пътеката.

Напевният му смях я прониза в мига, когато го видя. В стомаха й бавно започна да пламти малка бучка. Страхът бе смразяващ, гневът — възпламеняващ. Страхът я демобилизираше. Роберта го знаеше много добре. Твърде добре. Но гневът разсичаше леда като пламтяща факла и я подтикваше към действие. Щастието на брат й висеше на косъм, а той се бе впуснал в ново завоевание.

Красивата стюардеса имаше гарвановочерна коса, стройно, гъвкаво тяло и ръката й бе преплетена около неговата. Макс, разбира се, представляваше картина на изисканост, с шоколадовокафяви панталони, искрящо бяла риза, разкопчана на врата му, и небрежно навити маншети на ръкавите му до лактите. Не беше едър, грамаден, а среден на ръст, може би около метър и седемдесет, с тяло на истински европеец, който тренираше рапира или играеше поло, за да поддържа формата си. Беше със стегнати мускули и царствено поведение.

Роберта потри отново потните си длани в черните си кадифени панталони. Ако се бяха оженили, точно това щеше да я очаква. Красив мъж, от когото жените просто не можеха да стоят надалеч и той се опияняваше от това. За пръв път си помисли, че може би ужасната болка отпреди две години я бе спасила от нещо много по-лошо. Добре! Трябваше да види точно това.

Роберта рязко се отдръпна и извъртя глава към прозореца. Продължаваше да размишлява за това, когато Макс се настани до нея.

— Сега, господин Уулф, просто позвънете, ако се нуждаете от нещо, колкото и малко да е.

Ау, ау, каква съвестна служителка.

— Мерси, госпожице Джонсън. Хиляди благодарности за помощта ви.

Ако се и целунеха, Роберта щеше да си смени мястото. Всъщност, може би прекалено се вживяваше този път. По-добре да се придържа само към бизнеса. Тя се извъртя леко към него и той й се усмихна топло, но предпазливо.

— Забелязвам, че си успяла да останеш будна. Колко мило.

— Няма да влизам в словесен спор с теб, Максимилиан. Спах, защото бях изморена и не бях готова да се заема с проблема, но вече съм добре. Разкажи ми всичко, което знаеш за Милисент Смайт и какъв интерес има да подготвя подобен заговор.

Самолетът набираше скорост по пистата и Роберта загуби мисълта си. Почувства леко безпокойство и стисна облегалките на седалката. Излитането не бе любимата й част от пътуването. Изведнъж ръката на Макс се плъзна върху нейната. Очите й се разшириха, после се присвиха.

— За късмет, шери. Нищо повече.

— Макс… — предупреди го тя.

— О, извинявай. Забравих.

Самолетът бързо се издигна и Роберта отдръпна ръката си.

— Добре, разказвай сега, Уулф.

Максимилиан Уулф рядко пропускаше и най-малките подробности при разговорите. Но този път пропусна нещо. Може би защото за няколко кратки мига тя му бе позволила да остави ръката си върху нейната. По дяволите! Нямаше да стигне доникъде, ако губеше концентрацията си така. Макс преплете пръсти в скута си. Изведнъж му се прииска да има космически чифт зарове. Ами ако наистина нищо не бе останало от чувствата й към него? Господи! И защо трябваше да има, след това, което бе направил?

Краткият лъч надежда изведнъж потъмня в контраст с просветляващото небе. Можеше да й разкаже основните неща, които знаеше, но времето не бе подходящо. Да измъкне информация от Милисент, като я ухажва, не беше тема за обсъждане с Роберта.

— Запознах се миналата година с Милисент Смайт и около Нова година бях на едно парти, където тя се понапи. Започна да злобее за лошата си, отвратителна доведена сестра, която щяла да се омъжва за мъж, без да го заслужава. Някой много над нейното социално положение. След минути вече проумях, че говореше за Принс и възнамеряваше да направи нещо, което да унижи и него, и съпругата му.

Макс се поколеба, като се опита да прецени настроението на Роберта. Зеленикавите й очи изглеждаха още по-зелени от блузата й, бяха вперени в него с надигаща се буря от чувства. За секунда обмисли възможността да й разкаже и за участието в този заговор на баба й, но после реши, че ще я натовари прекалено много за твърде кратко време. Но дали щеше да повярва на сбитата версия за връзката му с тази история?

— Но ти как беше въвлечен, Макс? — попита настойчиво Роберта. — Лилит Смайт не спомена нито дума за сестра си. Каза, че ти си давал нарежданията по телефона.

Макс се изкашля. Проклятие! Какво му ставаше? Никога не се е колебал така.

— Трябваше да направя нещо, за да помогна, Роби. — Той не пропусна лекото й потръпване, когато използва умалителното й име. — Невъзможно е да го докажа, но исках да спестя нови страдания на семейството ти. Затова казах на Милисент, че с удоволствие ще й помогна, тъй като… — Макс погледна встрани, преди да продължи да забива пирони в ковчега си. — Тъй като знаеше, че аз вече съм имал неприятна връзка със семейство Чалмърс. Това ме направи подходящ и тя ми повярва, че говоря истината. За нещастие си мислех, че съм уредил всичко, за да мога да пристигна навреме да предупредя Принс и да позволя на съпругата му да се погрижи за семейните си проблеми не пред очите на хората. Трябваше да се обадя по телефона, когато разбрах, че Милисент е променила плана и аз трябваше да съм единственият, който да се справи със Синди. Щях да гарантирам да не й се случи нищо.

— И така — Роберта направи пауза, като се опитваше да проумее чутото. — Играл си ролята на лошия, само за да помогнеш на брат ми Принс. Мъжът, който някога се отнасяше с теб като с най-доверен приятел, преди ти да забиеш…

— Господин Уулф — напевният глас на стюардесата прекъсна изпълнения с напрежение разговор.

Роберта почти прехапа езика си, когато жената се наведе над Макс и доближи така лицето си до неговото, че и най-лекото олюляване на самолета щеше да ги слепи. Тя изви ръка над рамото му, а той седеше с доволно изражение на красивото си лице.

— Чудех се дали не бихте искали нещо. Ще бъда щастлива да ви го донеса.

— О, тя ще бъде щастлива да го донесе, прекрасно! — Роберта измърмори под носа си.

Макс я изгледа стъписано и бавно се обърна да отговори на госпожица Орлови нокти.

— Благодаря, добре съм, госпожице Джонсън. Ако нещо се появи, веднага ще ви уведомя.

— Надявам се!

Макс изви глава и я изгледа отново. Роберта се усмихна със стиснати зъби.

— Тази авиокомпания със сигурност има много всеотдайни служителки.

— Роберта? — Той спря, като че ли претегляше следващите си думи. — Не мислиш, че насърчавам…

— Макс — прекъсна го тя, като вдигна ръка във въздуха. — Има само едно нещо, за което мога да мисля, и то е да помогна на Принс и Синди. Те имат достатъчно проблеми. Дори баба ми бе малко студена и въздържана в началото. Освен това, някои хора в този луд свят трябва да живеят щастливо или всички ние да загубим всяка надежда.

Това, което малката му мишчица не каза, го смрази. Тя бе изгубила своя щастлив край и сега брат й означаваше всичко за нея. Макс стисна ръката си в юмрук. По дяволите! Той играеше важна роля в провала на щастливия край и за двамата Чалмърс.

Как можеше истината да излекува толкова голяма болка? Мили боже! Но зарът бе хвърлен и играта трябваше да се довърши. Истината бе козът и той трябваше да го изиграе.

Роберта скръсти ръце.

— Трудно ми е да повярвам на разказа ти, Макс. Съмнявам се, че щях да тръгна, ако ми бе казал това на приема. Предполагам, че бях така разтревожена, че се впуснах при първата възможност да предприема нещо.

— Роберта. — Макс преглътна, мразейки страха, който пропълзя като змия през тялото му от думите й и от това, което щеше да й отговори. — Зная, че не постъпих честно. Нараних те и…

— Това вече е минало.

— Моля те. — Той вдигна длан, за да я накара да замлъкне. — Остави ме да довърша. Разбирам, че нямаш основание да ми повярваш, но те моля да изслушаш това, което Милисент ще каже. Само няколко дни, Роберта. И без това вече сме почти там.

Тя извъртя очи встрани, после ги задържа отново върху лицето му. Макс забеляза несигурността в погледа й и притаи дъх.

— В този момент, предполагам, че това е най-разумното, което можем да направим. Сега ще си почина, докато кацнем. — Роберта вдигна ръце и започна леко да масажира слепоочията си. — Главоболие — изрече тя, преди да се обърне към прозореца. Надяваше се, че той все още си спомня за пристъпите й на мигрена от време на време. И че понякога можеше да ги овладее без лекарства, ако заспеше достатъчно бързо. Макс не каза нищо. Номерът й мина, но този път не я болеше главата.

Роберта вдишваше равномерно. Гърлото й се бе свило. Милост. Той го направи. Наруши мълчанието и отвори агонизиращата врата към миналото им. Бе потресена, но решена да използва следващите няколко дни да освободи душата си от Максимилиан Уулф и опасното въздействие, което все още имаше над нея. Младото момиче почувства как клепачите и тялото й натежават. Сънят бавно прогони мислите й и тя се унесе, а някой като че ли й нашепваше: „Опитай отново… Опитай отново… Опитай отново“.

Нещо удари ръката й и тя отвори очи. Бе замаяна, загубила ориентация, погледът й бе неясен, докато не се спря върху Макс и… Той държеше госпожица Страст в скута си. Ръцете й бяха увити около него, а пищните й гърди почти щяха да го задушат. Вероятно му харесваше, без съмнение. Роберта поклати сънената си глава и се намръщи. Вероятно това бе вторият му избор. Веднъж бе придърпал и нея в скута си. Може би там се криеше силното му място. Господи, така болеше да вижда това, което си бе представяла, че е правил с другите жени. Твърде лошо за мъж, за когото се предполагаше, че не означава нищо за нея.

По дяволите, беше прекалено!

— Може ли да стана, моля? Изглежда двамата се нуждаете от повече място.

Макс все още се опитваше да превъзмогне шока, че в първия миг забеляза госпожица Джонсън да се приближава към него, а в следващия тя вече бе в коленете му.

— Ако вие двамата можете да размишлявате и за секунда, нямам намерение да се чувствам излишната тук.

— Почакай! — Макс изсъска, сграбчи стюардесата за раменете и я отблъсна от себе си. Тя се изсмя, когато стъпи на краката си и прекара длани върху гърдите си и надолу по бедрата си, опитвайки се да оправи униформата си.

— Ще бъда в Сейнт Томас няколко дни, в хотел „Аутригър“. Обади се, ако се почувстваш самотен.

Самотен? Думичката прониза сърцето на Роберта. Каква по-ясна картина би могла да има за живота им? На него никога нямаше да му липсва компания. Докато тя… Господ да й е на помощ. Всичко това бе грешка. Баба й се оказа безпощадно права. Тя никога нямаше да успее да задоволи Максимилиан Уулф — по никакъв начин.

— Роберта, не съм сигурен какво си мислиш, но нямам нищо общо с това. — Той се приближи до нея, препречи й пътя с дългите си крака, за да не излезе. Роберта нямаше друг избор, освен да седне обратно на мястото си.

— О? Нима магнетичната ти личност привлича жените към теб, без ти да мръднеш и пръста си? Какво бреме. И колко странно, че това никога не се получи с мен. — Тя прехапа устни, за да не треперят. Слава богу, че очилата й прикриваха очите й доста добре. Щипеха я и тя съзнаваше какво означава това. — Сигурно е било такова облекчение за теб, когато така глупаво изказах възгледите си за секса. Но ти рядко страдаш от липсата му, нали, Макс? Какъв късмет за теб, а аз си мислех, че липсата ти на интерес е от учтивост и уважение. Нима не се надсмя по този начин над малката Роберта Хууд Чалмърс.

Макс бе стъписан. Ядосан и стъписан. През цялото това време, през цялото това проклето време тя си е мислела, че той не я е желаел. Че до такава степен не се е интересувал, че се е насилвал, за да я докосне. Господи! Втори път за по-малко от двадесет и четири часа на Макс му се прииска да се изсмее като луд.

И му се прииска да я шокира, да я остави безмълвна, да постъпи като голямо, лошо животно, подгонено от нагона си, за каквото тя очевидно го смяташе. Присви очи и се наведе напред, като я притисна в ъгъла, използвайки гърба си като преграда срещу нечии дебнещи очи.

— Мислиш, че желая онази жена? Не, Роберта.

— Спести ми го, Макс.

— Това пътуване е за истината. Все още ли търсиш истината? Имаш ли смелост за нея? Разбира се, Роберта, познаваш единственият признак, който не може да се сбърка и доказва, че мъжът желае жената.

Зелените очи зад черните рамки се разшириха. Макс сграбчи ръката й и я придърпа към тялото си, преди тя да реагира.

— Виждаш ли, не проявявам интерес към госпожица Джонсън. Никакъв. Но тя, като много други, не може да допусне, че мъжът ще отхвърли поканата.

Гневният му изблик започна да се охлажда и Макс осъзна, че Роберта е замръзнала като камък. Пусна ръката й миг преди сигурното му доказателство да го запрати в преизподнята. Беше я изплашил до смърт. Но когато се замисли над това, което тя му бе казала, почувства как слабата му надежда започва да се възвръща отново. Ако знаеше колко много я желаеше, преди и сега, може би щеше да повярва, че любовта му никога не е умирала?

Хрумна му една идея. Определено беше манипулация, но ако се получеше… и ако му отвореше вратата, Макс щеше да помоли за извинение по-късно.

— Можеш да ми помогнеш да поставя тази жена на мястото й, Роберта. И ще покажа и на двете ви, че не съм искал нищо повече, освен нормално, приятно обслужване. — Тя се опита да проговори, но успя само да изцвърчи в знак на протест. Макс не се засмя. Времето съвсем не бе подходящо да се усмихва на малката си мишчица.

Той погледна през рамото си.

— Бързо, връща се, вероятно с номера на стаята си. — Макс се обърна към Роберта. Спътничката му бе парализирана от смущение. Това още повече щеше да улесни нещата.

— Това е истината, шери. Урок за мъжете и жените — прошепна той, приближи се още повече до нея и сложи ръце върху раменете й. Макс почувства как устните й потрепериха до него и промълви: — Някой тип жени може да се опитат многозначително да заинтригуват мъжа, но когато разберат, че той истински, страстно желае друга, си тръгват. Помогни ми да я накараме да си отиде, сърце мое.

Макс никога не я бе целувал така преди. Това бе единствената мисъл в главата на Роберта. Устните му прилепнаха към нейните, докато тя искаше да стене. Копринените му мустаци я гъделичкаха и я дразнеха, докато тя разтвори уста, което му позволи да проникне по-дълбоко в нея.

Топлият му език се плъзгаше гальовно върху нейния, като че ли я подканяше да се присъедини в танца. През цялото й тяло се разля топлина и за пръв път в живота си Роберта разбра какво е страст. През месеците, докато се срещаха, докато бяха сгодени, той никога не й бе показвал тази сила. Защо? Защо, Макс? Какво означаваше това? Какво означава то сега?

Ръцете му стиснаха раменете й почти болезнено и Роберта почувства, че той се готви да се откъсне от нея. Последваха три влажни, бързи целувки и тя откри, че се взира в очите на мъжа, когото обичаше. Сърцето й потъна като камък.

— Сега, Роби — промълви той, устните му се движеха до нейните, — сега имаш ли смелостта да разбереш коя наистина желая?

— Извинете ме, господин Уулф — раздразнен женски глас я върна към действителността. — Подготвяме се за кацане. Моля, сложете коланите си.

Макс замръзна, после се хвана за облегалките за ръце на седалката на Роберта и се върна на мястото си. Сладката госпожица Джонсън бе изчезнала, на нейно място се бе появила Ледена кралица.

— Виждаш ли — прошепна накъсано той. — Казах ти истината. Не забравяй, че е възможно. — Макс й намигна и притвори очи.

Истината? Коя истина? И двете? Нито едната? Главата на Роберта се въртеше, ушите й пищяха. Не пропусна да забележи тревожното стягане на лицето на Макс, вероятно нейното изглеждаше по същия начин. Това не трябваше да се случва. Какво ли не би дала да върне времето с пет минути назад и да ги изтрие от паметта си! Глупавото й сърце я бе предало. Какво трябваше да прави? Как ли щеше да успее да прикрие истината, и да не позволи на Макс да я узнае?

Гласът на пилота я върна към реалността и Роберта просто седеше шокирана, изплашена и трепереща.

И двамата не казаха нито дума, докато пристигнаха в хотела.