Барбара Картланд
Невъзможна любов (5)

Глава 4

Втората им визита в Елзуик Тауърс беше много по-различна от първата във всяко едно отношение. Без съмнение маркизът беше осъзнал, че отчужденото държане, което беше демонстрирал към годеницата си по-рано през деня, в никакъв случай не би допринесло за успеха на каузата им. В резултат на това подходът му беше съвсем нов.

Сега той ги очакваше, за да ги посрещне, като лично помогна на Лавина да слезе от каретата. После, за нейна голяма изненада, взе ръката й и като я поднесе към устните си, галантно я целуна. Ако човек не знаеше истината за отношенията им, дори би си помислил, че в погледа му има едва ли не благоговение към тази жена.

Зад гърба му се чуха радостните възклицания на събралия се персонал, излязъл да поздрави жената, за която се предполагаше, че трябва да бъде тяхната нова господарка.

— Не очаквах такова посрещане — каза тихо тя.

— Напълно в реда на нещата е бъдещата маркиза на Елзуик да получи подобаващо приветствие от тези, които ще управлява — отговори спокойно той.

— Благодаря ви! — каза тя и се опита да освободи ръката си от неговата, но той не я пусна.

— Освен това се предполага, че трябва да изпитвате наслада от моето ухажване — напомни й той.

Лавина го погледна право в очите, удостоявайки го с най-ослепителната усмивка, на която беше способна, което потвърждаваше готовността й да се включи в играта.

— Милорд — каза тя и си пое дъх, — не можете да си представите каква радост е за мен да бъда отново с вас. Сърцето ми се изпълва с щастие…

— Внимателно — прошепна той, — не преигравайте!

— Възможно ли е една жена да преиграва по отношение чувствата си към мъжа, който един ден ще бъде неин съпруг и повелител?

За момент сякаш каменното изражение, което имаше лицето на маркиза изчезна и дори й се стори, че той леко се усмихва. Но това трая само секунда, защото маркизът на мига овладя завладелите го емоции.

— Действително ще бъда ваш съпруг и повелител! — отговори той. — Радвам се, че сте наясно с това. Сега, скъпа моя любов, позволете да ви представя на персонала, който ще бъде и на вашите услуги.

Лавина беше изправена пред стотина души, някои от които се поклониха в знак на уважение, а други правеха реверанси.

— В момента в къщата липсва персонал — поясни маркизът. — Както казах, това е дом на ерген, а и аз почти не се забавлявам. Много от хората, които виждате тук, работят в околността, на полето или пък в оборите. Естествено, присъствието на маркизата ще промени всичко това.

— Естествено… — прошепна тя, като вече се чувстваше зашеметена от преживяното.

— Това е Пъркинс, главният иконом, който се грижи за цялото домакинство.

Пъркинс, един от малкото прислужници, които я бяха видели по-рано днес, се поклони, едва прикривайки озадачението си от неочаквания развой на събитията.

Зад него имаше няколко помощник-иконома и безброй други слуги, които кимаха с глави за поздрав.

След това на Лавина бе представен главният готвач, който беше един придаващ си важност французин, на име Лоран, а неотлъчно до него стояха и двамата му помощника.

Най-накрая тя видя и няколкото прислужнички, за които беше споменал маркизът. Бяха облечени в спретнати черни рокли и носеха ослепително бели надиплени престилки. Въпреки всичко, очевиден беше фактът, че мъжете ги превъзхождаха многократно по брой.

— А сега, моля да ми окажете удоволствието, да ви придружа до новия ви дом! — галантно каза маркизът, и като я хвана за ръка, въведе я през прага в къщата си.

Когато влязоха, Лавина вече беше нетърпелива да сподели преживяното в имение Рингууд.

— Трябва да говоря с вас — започна тя.

— Случило ли се е нещо?

— Да, при това нещо ужасно. Кралицата прати писмо на баща ми.

— В което пише?

— Не знам, не му позволих да го отвори!

— Не сте му позволили…?

— Щеше да бъде фатално — побърза да го прекъсне тя. — Щом веднъж прочете писмото, ще бъде длъжен да се подчини на заповедите в него. А така, той не го е получил.

— Мисля, че току-що казахте, че е!

— То пристигна в къщи, но ние не…

Той я погледна неодобрително и се намръщи.

— Какво не сте?

— Не сме се прибирали в къщи!

— Лейди Лавина, простете за бавната ми схватливост, но останах с впечатлението, че сте били вкъщи, и ако наистина не сте били, както твърдите, то аз съм в неведение, относно това, как сте разбрали, че има писмо от кралицата?

— Разбира се, че си бяхме вкъщи!

Маркизът поклати неразбиращо глава и махна с ръка.

— Предполагам, че започнахме разговора от края му — каза той тихо. — Аз обикновено започвам с началото на историята, но вие очевидно използвате други похвати.

Лавина тропна с крак, в знак на несъгласие.

— Бих искала поне за миг да спрете с глупостите си. Изразявам се пределно ясно.

— Съжалявам, но за мен не е така. Пристигнало ли е въпросното писмо или не е?

— Да, пристигна, докато ние бяхме тук с вас. Тъй като не е в интерес на баща ми да го получи, аз го оставих в иконома и веднага напуснахме имението. Когато пратеникът на кралицата се върне да ни търси, ще бъде информиран, че няма да се върнем в имение Рингууд и ще трябва да ни го достави тук…

— Където ще ни завари в пълна готовност да го посрещнем, както подобава! — добави маркизът, а в очите му проблесна знак на одобрение. — Много добре! Сега, след като ми се изясниха обърканите ви обяснения, мога спокойно да кажа, че се гордея с вас!

Ако с тези думи той целеше да я успокои, то това определено беше грешка. Разбира се, че беше приятно човек да бъде похвален, но как смееше той да се опитва да я покровителства? Нима този мъж си мислеше, че я беше грижа, дали се гордее с нея или не?

— А къде са прислужницата и гардеробиерката, с които ме заплашихте? — попита маркизът, видимо развеселен.

— Ще дойдат всеки момент! Тъй като бързахме, тръгнахме преди тях.

— В такъв случай, една от моите прислужнички ще ви покаже стаята, където винаги се е разполагала господарката на къщата.

Скоро Лавина разбра, че това, което той наричаше „стая“, всъщност приличаше по-скоро на разкошен апартамент.

Беше разположен в ъгъла на къщата, така че на двете стени имаше огромни прозорци, които позволяваха помещението да се изпълва със светлина.

Мебелировката беше изключително ценна, състояща се предимно от антики, които обаче бяха добре поддържани. В средата на стаята имаше огромно легло, покрито с копринена дамаска с цвят на мед и обковано със злато.

Над камината имаше голямо огледало със златна рамка, в тон с цвета на леглото и тавана, който изобилстваше от златни орнаменти. Накъдето и да погледнеше, Лавина виждаше само злато — от полилея до столовете и от целия този разкош и пищност, дъхът й спираше. Очевидно тук смятаха, че маркизата на Елзуик трябваше да живее в лукс.

Прислужницата я разведе, като й показа личната й баня, както и гардеробната.

Един от прозорците разкриваше прекрасна гледка към главния вход на Елзуик Тауърс и за успокоение на Лавина, точно в момента, в който погледна натам, тя видя, че каретата с прислугата и багажът й вече пристигаха.

— Благодаря на Бога! — прошепна Лавина.

Вече можеше да бъде напълно спокойна, че щеше да има възможност да използва най-опасните си оръжия, за да се справи с най-странната ситуация, в която бе изпадала някога.

Окуражена от красотата, чара и великолепието си, тя щеше да се изправи срещу маркиза и да го срази напълно.

Тайничко и категорично, Лавина си обеща това да стане на всяка цена и в най-кратък срок.

 

 

Пристигането на госпожа Банти в Елзуик Тауърс беше доста по-шумно от това на Лавина.

Облечена в стилна черна рокля и със сламено боне, украсено с черна дантела, тя високомерно премина по пътя, водещ към покоите на господарката й.

А Джил, личната прислужничка на Лавина, подтичваше след нея като след някоя придворна дама. Следваха ги няколко мъже с багажа, който възнамеряваха да оставят на пода, но ненадейно бяха стреснати от нечий заповеднически глас.

— Тая няма да я бъде!

— Банти, скъпа, какво има? — запита Лавина.

— Не може да спите тук. Срам и позор! Никога не съм виждала подобно нещо!

После отправи сърдит поглед към носачите, които я гледаха недоумяващо.

— Вие какво търсите тук? Веднага се махайте и някой да извести господаря ви, че искам да го видя и това не търпи никакво отлагане!

Мъжете зяпнаха от изненада и се спогледаха с недоумение, чудейки се кой ли ще се осмели, да съобщи на маркиза, че някаква жена, при това от прислугата, искала да го види.

За тяхна радост и късмет, в същия момент на вратата се появи самият лорд Елзуик. Само за секунда, всеки от тези, които носеха багажа, се измъкна от апартамента със скоростта на светлината.

— Дойдох да се убедя, че сте се настанили удобно — обърна се маркизът към Лавина, при това изключително учтиво. — Виждам, че прислугата ви е пристигнала, така че всичко е наред.

— Напротив, нищо не е наред! — възрази госпожа Банти като го гледаше гневно. — Никога през живота си не съм била толкова възмутена!

Лавина затаи дъх, убедена, че това щеше да доведе до истинска катастрофа. Маркизът никога не би толерирал такова поведение, още повече на жена, и то от прислугата.

Но вместо да се обиди, той погледна госпожа Банти и й отвърна със съвсем благ тон:

— Мога ли да попитам, кои добри обноски по-точно съм нарушил?

— Този апартамент е напълно неподходящ за лейди Лавина.

— Това е стаята на господарката на къщата. Исках да й окажа тази чест.

— Но тя все още не е господарка тук и именно затова е скандално спалнята й да бъде свързана с вашата.

— Всъщност, не е! — отговори маркизът, видимо удивен от доводите на жената.

— Нейната стая е свързана с гардеробната — каза госпожа Банти и отвори врата на дрешника, но това разкри още една врата, водеща към друга стая. — А след нея е именно апартаментът на Негово Височество! — завърши тя, а гласът й беше силен като гръмотевица.

— Е, да — съгласи се той, — но забележете, че в стаята за дрехи има и две легла, едното, от които предполагам, ще заемете вие, а прислужницата, другото. Допускате ли, че ще се опитам да се промъкна през стаята ви, за да застраша честта на лейди Лавина? Убеден съм, че бихте ми попречили, а и освен това, вратата към апартамента ми е заключена.

Но госпожа Банти беше абсолютно непреклонна и не отстъпи дори пред този довод.

— Не се съмнявам, че Негово Височество има ключ!

— Който с радост ще ви предам.

— Как все пак мога да бъда сигурна, че нямате резервен?

— Добре! — каза маркизът. — Ще ви дам пистолет и ако случайно ме видите да се прокрадвам през гардеробната, давам ви разрешение да ме застреляте!

Госпожа Банти го погледна навъсено и сякаш още по-разгневена.

— Банти, скъпа — тихо произнесе Лавина, — моля те, остави нещата така. Не виждаш ли, че той се шегува?

— Той така си мисли! — заяви тя. — Не вярва, че бих го застреляла!

Изненадващо за Лавина, лорд Елзуик едва доловимо се усмихна.

— Напротив — каза той, — убеден съм, че бихте го сторили. Но ако се съгласите на компромис, предлагам да извикам дърводелец, който да закове вратата, водеща към покоите ми. Така лейди Лавина ще бъда в пълна безопасност от моите зли намерения.

Госпожа Банти благосклонно даде одобрението си относно това предложение и вече спокойно се зае със задълженията си — да разопакова багажа и дрехите на господарката си.

— Милорд, искам да поднеса извиненията си! — смутено каза Лавина, като беше изключително разтревожена за това, дали ще успее да защити гардеробиерката си от гнева на маркиза. — Просто госпожа Банти е много загрижена за мен…

— Дори не си и помисляйте да се извинявате за поведението й — възрази той. — За нищо на света не бих пропуснал да се запозная с нея.

— Но начинът, по който ви говори…

— Напомня старата ми гувернантка, която аз много обичах. А сега трябва да уредя нещата с дърводелеца. Ако се върне и види, че не съм изпълнил обещаното, ще трябва да се страхувам за живота си.

— Но вие все още не сте й дали пистолет?

— Няма да се учудя, ако тя крие свой собствен някъде.

Той побърза да напусне стаята, за да се заеме със задълженията си, а Лавина остана дълго време загледана след него, чудейки се какъв беше този човек, който постоянно я изненадваше с нови и нови черти в характера си.

 

 

Когато графът се качи да вземе дъщеря си за вечеря, не можа да скрие възхищението си от красотата й.

— Изглеждаш прекрасно, скъпа моя! — каза той.

— Нали? — извика госпожа Банти, която имаше пълното основание да се гордее с работата си.

Златото, с което беше декорирана стаята я беше вдъхновило да облече любимата си лейди Рингууд в рокля от златен сатен, чието бюстие беше в бледолилаво. Този цвят се срещаше и в долната част на тоалета под формата на панделки. Под нея Лавина носеше фуста с много волани, която караше роклята да бухне, в резултат на което младото момиче придоби визия, достойна за принцеса. В задната част на роклята имаше шлейф, на който бяха избродирани лилави и златни теменужки. Деколтето й беше дълбоко изрязано, но не неприлично, а напълно достатъчно, за да се разкрие изящната диамантена огърлица, която носеше. Бледолилавите чехлички и бели ръкавици бяха последното допълнение към умопомрачителния външен вид на Лавина.

— Моята дъщеря е вашата гордост, мадам! — каза графът, като бе изключително мил с госпожа Банти, защото се страхуваше от нейната избухливост.

— Благодаря, милорд! — прие похвалите тя и отиде в гардеробната.

Графът въздъхна от възхищение и отстъпи крачка назад, за да се полюбува още малко на дъщеря си.

— Няма друга жена, която може да се сравни с теб!

— Всъщност, на вечерята няма да има никакви други жени, татко! — отвърна му тя през смях.

— Напротив, ще има. Маркизът е поканил някои от местните. Тук са свещеникът и кметът, заедно със съпругите си, както и няколко бедни роднини, за които предполагам, че живеят в земите му.

Лавина зяпна от изненада.

— Мислех, че той никога не устройва празненства.

— Изглежда сега е направил изключение.

— И е довел роднините си да се запознаят с мен?

— Прави го, защото така е редно, но и трябва да отбележа, че е в твоя полза.

„Или негова?“ — помисли си Лавина, но замълча.

Изведнъж някой почука на вратата. Джил отвори и те с изненада видяха, че е маркизът.

Той беше облечен във великолепен черен костюм, допълнен от снежнобяла риза, а на ревера му имаше диамантена игла.

Лавина си напомни, че не бива да се заплесва по него, въпреки че никога преди това не беше виждала по-красив мъж от него.

Той любезно направи лек поклон и се приближи.

— Моите поздравления, мадам — каза той. — Вие сте годеница, с която би се гордял всеки мъж.

— Поласкана съм, че се гордеете с мен, сър — отвърна му със същата любезност Лавина.

— Липсва само едно нещо, за да изглеждате перфектно — каза той. — Ще ми окажете ли честта да носите това?

Чак тогава тя забеляза, че маркизът носеше голяма черна кутия. Когато я отвори, там имаше най-поразителните бижута, които някога беше виждала — огърлица, диадема, обици, две брошки, всички изработени от злато и инкрустирани с най-невероятните изумруди.

— Това са изумрудите на рода Елзуик — обясни маркизът. — Всеки, който ви види да ги носите, ще бъде напълно убеден в истинността на годежа ни.

После той се обърна и показа бижутата на госпожа Банти:

— Бих искал да чуя мнението ви, мадам?

— Много красиви и напълно подходящи! — компетентно изтъкна тя.

— Кое бихте предложила за тази вечер?

Банти се замисли се миг.

— Огърлицата, диадемата и обиците! — категорично каза тя.

— А гривна?

— Ще бъде прекалено натруфено! — възрази госпожа Банти и смръщи вежди, в знак на неодобрение.

— Тогава, ако обичате!

Маркизът се отдръпна, за да даде възможност на гардеробиерката да сложи бижутата, където беше необходимо. Когато всяко от тях зае мястото си, Лавина установи, че никога не беше изглеждала толкова ослепително великолепна. Всъщност, изглеждаше точно, както трябваше да изглежда една маркиза.

— Присъстват някои от моите роднини — поясни й маркизът, — които със сигурност ще разпознаят бижутата, а ако пристигне и кралският пратеник, ще се погрижа той също да разбере значението им. Това се отнася и за всички други гости.

— Всички други? — попита недоумяващо Лавина.

— Надявам се местният вестник да изпрати репортер. Казах на Хънсбъри да спомене нещичко за вечерята, когато пращаше телеграмата, а прислугата е инструктирана да пуска всеки, който желае да влезе.

Нямаше дори място за съмнение и Лавина трябваше да признае, че маркизът играеше ролята си по най-добрия начин.

Малко преди да излязат от стаята, графът прошепна в ухото й:

— Трябва да призная, че двамата изглеждате чудесно, скъпа моя!

— Татко, трябва да си се побъркал.

— Щом казваш, мила… — отговори й графът и леко се усмихна.

Тримата заедно слязоха за вечеря. Лавина беше хванала маркиза под ръка, за да може той да я представи пред местната аристокрация и роднините си. Гостите бяха шестима на брой, всички възрастни хора и изключително развълнувани от това, че са поканени на празненство в Елзуик Тауърс.

Именно жената на кмета беше разказала на Лавина за добрите дела на маркиза.

— Всички тук разчитат на него, тъй като той ги подслонява и плаща по-голямата част от сметките им — увери я тя. — Предполагам, не ви е споменал за всичко това, защото не иска хората да научават за добрите му дела.

— Започва да ми става ясно как стоят нещата — прошепна Лавина.

Разбира се, тя беше сигурна, че добротата му има две страни. В замяна на проявената щедрост, той вероятно очакваше от роднините си да бъдат на негово разположение, когато има нужда от тях. Но не можеше да се пренебрегне още един факт — всички изглежда разчитаха истински на него и му говореха без страх и притеснение.

На Лавина й направи впечатление, че когато една възрастна дама го задържа особено дълго, за да му разкаже в детайли за някакъв семеен проблем, той я беше изслушал с нескрит интерес, без да покаже и капка раздразнителност, като й обеща, че ще й помогне с каквото може.

Всичко това я объркваше и правеше още по-любопитна по отношение на мъжа, за когото беше сгодена официално.

На самата вечеря тя седеше до него, като през цялото време той я обсипваше с ласкави грижи. Още утре сутринта, предположи тя, новината щеше да се разчуе навсякъде и поне за известно време с баща й щяха да се чувстват в безопасност.

Но не можеше да се отрече, че имаше нещо странно в цялата тази история.

Графът определено се забавляваше в компанията на кмета и неговата съпруга. Оказа се, че и двамата му събеседници бяха запалени по морски пътешествия. Тъй като той им беше споменал, че притежава кораб в Тилбъри, между тях започна пламенна дискусия по темата.

— Току-що ремонтирах и пребоядисах „Русалка“ — каза им той.

— „Русалка“ — възкликна една възрастна дама, очевидно роднина на маркиза. — Какво прекрасно име!

— По това време на годината обикновено сме на някой круиз — обясни графът, — но сега, разбира се, се наложи временно да отложим плановете си.

— Круиз ли? Това е прекрасна идея — каза маркизът. — Може би наистина трябва да я обмислим.

После разговорът се прехвърли на друга тема, понеже съпругата на свещеника искаше да разбере повече подробности за кралицата. Истината беше, че графът нямаше желание да говори за причината, която най-много го притесняваше в момента, но въпреки всичко, задоволи любопитството й с няколко интересни факта за Нейно Величество.

— Пътувате ли заедно с нея? — попита кметът.

— Да, до Осбърн, но истината е, че тя не пътува често. Ходи единствено до там и до Балморал в Шотландия.

— Шотландия е изключително красиво място — въздъхна свещеникът.

Графът сподели, че има братовчед, който живее в Шотландия, близо до Балатър и за негово успокоение, разговорът беше изместен към красотите на тази част от Англия.

Най-накрая маркизът стана на крака, като понечи да каже нещо, но беше прекъснат от иконома, който прошепна нещо в ухото му. Единственото, което Лавина го чу да казва беше: Доведете го тук.

Когато икономът напусна стаята, маркизът се обърна към графа и му прошепна тихо:

— Пристигнал е пратеникът на кралицата. Търси ви.

Графът застина от страх, както си беше, неспособен да каже каквото и да било.

Лавина, която запази самообладание, първа наруши тишината:

— Чудя се какво точно иска?

— Предполагам, че ви вика, за да помогнете на Нейно Величество в някое важно дело — предположи свещеникът, останал почти без дъх от вълнение.

— Да, сигурно е това — едва чуто отвърна графът.

— И трябва да е неотложно — предположи съпругата на духовника, — щом идва толкова късно вечерта.

— Несъмнено е така — съумя да им отговори графът.

— А може би е въпрос от национално значение — възторжено продължи с предположенията тя.

Думите й бяха толкова близки до истината, че очите на графа се разшириха от ужас, което накара свещеника да прошепне в ухото на съпругата си, че това е тема, която не ги засяга.

И двамата с Лавина веднага разпознаха сър Ричард Пейтън, който влезе в стаята. Графът често го характеризираше като „изключително безчувствен човек, без никакъв темперамент“.

Щом сър Ричард влезе, маркизът стана и го поздрави любезно.

— Идвате точно навреме, за да се присъедините към нас за тоста, в чест на моята годеница Лавина! Скъпа — каза той и я хвана за ръка, което я принуди да стане. — Нима може да има по-щастлив мъж от мен?

После подаде чаша на кралския пратеник и я напълни догоре.

— За лейди Лавина Рингууд, бъдещата маркиза на Елзуик.

Тостът постави Пейтън в неловка ситуация, защото както самият той, така и всеки в кралския двор, знаеше защо Нейно Величество изискваше присъствието на лорд Рингууд. Напълно му беше ясен и фактът, че кралицата ще бъде повече от недоволна от развоя на събитията и състоялия се тук годеж.

Но тъй като не му достигна куража, за да оповести това, за което беше дошъл, той изпи чашата с шампанско до дъно и се помоли в себе си, неговата господарка никога да не разбере за проявената мекушавост от негова страна, защото в противен случай би му одрала кожата.

Последваха още тостове и речи, които принудиха пратеникът на кралицата да отложи разговора с графа за после, след като всички се оттеглят в салона.

За нещастие, когато този момент най-накрая дойде, той беше прекъснат от появата на господин Ферис, репортерът на местния вестник, който маркизът сърдечно приветства.

Но не това беше най-лошото. Домакинът говори с репортера няколко минути и дори му представи годеницата си. Всичко това накара сър Ричард да се разтрепери при мисълта какво щеше да се случи, щом новината за годежа се появеше във вестника.

Джак Ферис, който беше собственик и редактор на местния вестник, не можеше да повярва на късмета си. Това, че беше успял да влезе в Елзуик Тауърс, и то на такова събитие, беше надминало и най-смелите му мечти.

А сега дори маркизът и лейди Лавина любезно го поздравяваха.

— Елате в градината! — покани го маркизът. — Ще започне представление с фойерверки.

— Фойерверки! — повтори невярващо Лавина.

— В твоя чест, мила моя!

Френските прозорци на салона бяха отворени и гостите излязоха на широката тераса.

Маркизът поведе Лавина към стълбището, водещо към градината. Застанаха в центъра им и впериха очи към тъмното небе, което в следващия миг се озари от многоцветните багри на фойерверките.

По-голямата част от прислугата също беше излязла в градината, за да се любува на спектакъла, а радостните им възгласи се сливаха с пукота на избухващите ракети.

Лавина стоеше на стъпалата с вперени в небето очи, като цялото й внимание беше погълнато от яркото светлинно шоу и не забеляза, че всички погледи, включително и този на маркиза, бяха насочени към нея.

Най-накрая тя погледна мъжа до себе си, и пред одобрителните викове на прислугата и учуденият поглед на сър Джак Ферис, той я притегли към себе и я целуна.

Определено това беше последното нещо, което беше очаквала и в първия момент Лавина не съумя да реагира. Целувката му не беше бурна или страстна, а по-скоро беше за пред насъбралите се. Но въпреки това, чувството, че неговите устни бяха докоснали нейните, я правеше неспособна да се контролира. Устните му бяха чувствени и настойчиви, но милувката му беше изключително нежна. Лавина беше наясно колко силен беше той и не можеше да не си признае, че й харесваше да чувства неговото мъжествено, мускулесто тяло, близо до себе си.

— Би било от полза, ако се постараете да изглеждате поне малко въодушевена — прошепна той, а устните му все още бяха опасно близо до нейните.

— Аз… не мога… — прошепна тя и лека червенина обагри бузите й.

— Не изпълнявате вашата част от уговорката ни, мадам!

— Аз ли? Добре тогава…

Едва изрекла тези думи, Лавина решително обгърна врата му с ръце, като се престори, че отвръща на целувката. И тогава, напълно неразбираемо за нея, тя осъзна, че всъщност това не беше преструвка, а че тя наистина го целуваше.

Изплашена от постъпката си, тя рязко се отдръпна и видя, че всички около тях се усмихваха, както и самият маркиз.

— Достатъчно въодушевена ли бях, сър? — попита тя престорено сериозно.

— Ще свърши работа, поне засега.

Те се отдалечиха един от друг и всичко се върна постарому, сякаш нищо не се беше случило — имаше още тостове, а шампанското не спираше да се лее.

Джак Ферис ги следваше неотлъчно, като през цялото време енергично драскаше нещо на лист хартия. Очевидно бе, че той е видял всичко и без съмнение щеше да го опише във вестника, така че Лавина предположи, че по-късно трябва да благодари на маркиза за проявената досетливост.

Сега обаче тя се чудеше защо един мъж би положил толкова усилия за нещо, което въобще не го интересуваше.

Окуражен от проявеното внимание към него, Джак Ферис се доближи до нея.

— Мога ли да попитам, дали вие двамата се познавате отдавна?

— От години — отговори маркизът, без капка колебание в гласа. — Всъщност първата ни среща беше в Лондон, в къщата на лорд Брейсуел. Нали така, любов моя?

— По-точно — незабавно се включи в играта Лавина, — преди три години, въпреки че това не може да се нарече точно среща, но тогава за първи път се видяхме и съответно се харесахме.

Ферис, който беше напълно завладян от възхищение, побърза да оповести на всички, че лорд Елзуик и годеницата му са пазили дълго в тайна любовта си.

Сър Ричард наблюдаваше всичко това отстрани с доста яден поглед, като се чудеше кога ще има възможност да предаде писмото, което носеше за графа. Когато най-накрая успя да се доближи, графът вече беше овладял нервите си и го приветства с широка усмивка. Кралският пратеник, подаде писмото, но граф Рингууд, го остави настрани и каза:

— Налейте си питие, скъпи мой приятелю!

— Лорд Рингууд, изключително важно е да го прочетете сега. Нейно величество изисква присъствието ви в Уиндзор незабавно!

С неохота, графът отвори писмото и с още по-голяма разсеяност го прочете. В него преобладаваше заповедническия тон, но най-много го притесни изразът: „Трябва да дискутираме проблем от национална значимост“.

От това тягостно положение го измъкна маркизът, който незнайно как се беше озовал зад гърба му.

— Не можете да отидете там, приятелю, защото по това време вече ще сме отплавали — каза той и после се обърна към сър Ричард.

— Лорд Рингууд и лейди Лавина ме поканиха на пътешествие с кораба им, и планувахме да заминем незабавно, така че няма да е възможно той да се отзове на любезната покана на кралицата.

— Това не е покана — възрази сър Ричард, — а повикване да се яви.

— Каквото и да е, лорд Рингууд не може да присъства, защото заминаването ни е уредено за утре сутрин.

Маркизът потупа сър Ричард по гърба и му заговори изключително жизнерадостно, сякаш нищо не се беше случило.

— Ще се наложи Нейно Величество да почака, докато се върнем. Не може да е чак толкова важно.

Сър Ричард беше останал без думи, а очите му се разшириха от ужас.

— Пийнете още едно — предложи маркизът. — Наредил съм да ви приготвят стая.

Пратеникът понечи да се възпротиви и се опита да обясни, че се налага да се връща в Уиндзор, но внезапно промени мнението си. Той предположи, че оставайки да пренощува тук, щеше да има по-голям шанс да убеди графа, че трябва да изпълни задълженията си към кралицата.

Скоро след този разговор, свърши и приемът в Елзуик Тауърс. Върволицата от карети бавно потегли от двора на замъка, а сър Ричард се оттегли в стаята изключително нещастен от развоя на събитията.

— Да отидем в библиотеката — каза маркизът на Лавина и баща й щом и последните гости си заминаха.

Той се увери, че никой не ги беше последвал, затвори вратата и дори я заключи.

— Трябва да решим как ще действаме от тук нататък — предложи Елзуик.

— Безсмислено е — простена графът. — Какво можем да направим? Утре той ще откаже да тръгне без мен.

— Няма как да стане, ако вече сме отпътували — отбеляза маркизът. — Казахме му, че се готвим да отплаваме и точно това трябва да направим.

— Но за къде ще отплаваме? — попита Лавина.

— Къде пътувате обикновено?

— В Средиземноморието — отвърна тя.

— Не мисля, че трябва да ходим там — намеси се графът, а гласът му беше разтревожен. — Прекалено близо е до Балканите.

— Съгласен съм. Може би трябва да тръгнем към Шотландия? Мисля, че ви чух да споменавате, че имате роднини там, близо до Балатър. Напълно логично е да ги посетим.

— Но Балатър не е ли прекалено близо до Балморал? — напомни им Лавина. — А кралицата обича да ходи там през лятото.

— Няма да отиде там поне още един месец — каза баща й. — А дотогава най-вероятно ще сме си тръгнали от Шотландия. Това е идеалното разрешение, освен… О, Боже… капитанът на кораба ни няма да ни очаква.

— Оставете това на мен — каза маркизът. — Значи всичко е уредено и тръгваме утре сутринта, колкото е възможно по-рано.