Барбара Картланд
Невъзможна любов (10)

Глава 9

— Вие — извика с ненавист тя. — Какво правите тук?

— Всъщност аз наех тази къща. Мислех, че ще е добро място да се срещнем. Много любезно от ваша страна, че дойдохте… в отговор на писмото ми.

— Вашето писмо? Но…

Тя замлъкна, защото неприятната истина започна да й се изяснява.

— Разбира се, че писмото е мое. По какъв друг начин бих могъл да ви доведа тук?

— Не може да сте го написали вие — възпротиви се тя, задъхвайки се. — Започваше с „Прости ми“. Не бихте могъл да знаете, че с Иван сме се скарали.

Станислав се изсмя със странния си тих смях, който накара кръвта й да застине.

— Скъпа моя, нямах представа, че вие и Елзуик сте се скарали, докато току-що не ми каза. Но ако за толкова години, в които съм преследвал жените, съм научил нещо за тях, то е, че всяка смята, че любимият й греши. Той може и да е светец, това няма никакво значение. Тя винаги е намусена и кисела за нещо. Така, че умният мъж винаги би помолил за прошка. А аз бях прав, защото вие сте тук.

— И си тръгвам веднага.

— Страхувам се, че няма да стане. Присъствието ви е важно за мен.

Лавина направи крачка напред, стиснала здраво камшика си в ръка, изправи се срещу него и каза решително:

— Махнете се от пътя ми.

В отговор Станислав само се изсмя.

— Колко сте прекрасна! Колко сте великолепна! Каква принцеса ще бъдете.

— Никога няма да съм вашата принцеса!

— О, напротив, ще бъдете! Нямате друг избор. Трябва да имам английска годеница от кралско коляно…

— Аз не съм от кралско…

— Кралицата ви припозна като част от семейството си. Когато се оженим, тя ще ме смята за роднина, а от това ще произлязат много хубави неща. Нямам нужда само от защита срещу руснаците. Трябват ми пари. Когато се свържа с британското кралско семейство, парите сами ще дойдат в хазната ми.

— Предполагам, за сметка на благополучието на народа ви…

— Не от полза за народа ми, а от ползата лично за мен. Естествено, хората очакват да поддържам прекрасния си палат. Като моя принцеса, вие ще сте в центъра на лукса. Ще ви хареса, уверявам ви.

— Вие сте луд! Дори и да се омъжа за вас, което няма да сторя, как бих могла да се наслаждавам на лукс, за който сте платили с откраднатото от хората? Идеята е ужасна!

— Мислите ли? Аз я намирам дори за разумна. По какъв друг начин бих могъл да платя за малките си удоволствия? Скрупулите ви няма да траят дълго. Когато ви обсипя с диаманти, ще спрете да се тревожите кой и как е платил за тях.

Лавина изтръпна. От неговата цинична усмивка и тихият фъфлещ глас, й се повдигаше.

— Махнете се от пътя ми — повтори тя. — Искам да си вървя!

— Но не можете да си тръгнете. Тук сте и тук ще останете!

— Докато какво? Да не би да планирате да доведете свещеник и да ме принудите да се омъжа за вас тук и сега? Защото ако…

— За Бога, не! — каза той, този път наистина шокиран. — Не може и дума да става за това. За да ми бъде от полза, нашата сватба трябва да се състои пред целия свят. Трябва да е великолепно събитие и да се състои в абатство Уестминстър, в присъствието на кралицата и руския посланик, с церемония, водена лично от архиепископа на Кентърбъри.

— И как точно мислите да ме принудите да направя всичко това? — попита тя.

— Като ви задържа тук с мен, докато не постигнем споразумение, че никой друг мъж няма да ви има.

— Значи мислите да ме превърнете в употребена стока — презрително произнесе тя. — И каква полза ще имате от мен като принцеса на Кадрац?

Той сви рамене.

— Не бъдете толкова глупава! За мен няма значение дали сте употребена стока, докато носите пари със себе си.

Лавина я побиха студени тръпки, когато осъзна, че това създание беше на прав път. Никой не знаеше, че е тук.

Той можеше да я държи затворена с дни, без никой да разбере.

И кой щеше я поиска за съпруга след това?

— Нейно Величество никога няма да ви позволи да направите това с мен! — отчаяно извика тя.

— А защо не? — той наистина изглеждаше озадачен.

— Когато разбере как сте ме отвлякъл… аз лично ще я помоля за помощ.

Станислав се изсмя гръмогласно.

— Ще я помолите за помощ? След като тъй безочливо се държахте с нея?

Беше прав.

Тя беше отхвърлила всякакъв шанс за приятелство с кралицата, и сега положението й беше наистина отчайващо.

Изведнъж Лавина се обърна и побягна, като се насочи към отсрещната врата. Но за нейно нещастие, тя се оказа заключена и когато отново се обърна, видя Станислав да идва към нея. Той не си даваше много труд и се движеше бавно, тъй като беше сигурен, че тя е в капан.

— Пуснете ме — крещеше тя, останала без дъх. — Няма да се омъжа за вас!

— Не ставайте смешна — каза той, като се опитваше да скрие усмивката си и да остане сериозен. — Разбира се, че ще го направите. Искам ви и вие сте ми необходима за плановете ми. Забравете Елзуик! Той няма да ви иска, след като прекарате няколко дни насаме с мен.

— Няма да прекарам нито миг с вас — категорично отказа тя. — Ще си тръгна още сега.

— Чудно, как ли ще стане това?

— Не мога да повярвам, че ще се опитате да ме задържите тук против волята ми.

— Скъпа моя, не си навлякох тези неприятности да ви доведа тук, само за да ви пусна да си отидете. Имам нужда от вас, искам ви, а аз винаги получавам това, което искам.

— Няма да ме имате никога!

Лавина се опита гласът й да прозвучи уверено, но сърцето й беше изпълнено със страх.

— Защо пък не? Кой мислите, че ще ви помогне?

— Моят годеник — решително отговори тя. — Лорд Елзуик, мъжът, който ще се ожени за мен.

Принц Станислав се изсмя гръмогласно.

— Той ли ще се ожени за вас? Не се заблуждавайте? Той въобще не възнамерява да се жени. Годежът ви е фалшив, просто една фантазия, която обаче ми е от полза.

— Т-това не е вярно — заекна Лавина.

— Кралицата потвърди, че е вярно. Тя не е очаквала, че тирадата ви ще стигне толкова далеч. Виктория мислеше, че когато се изяснят желанията ви, ще й се подчините, но тъй като се оказахте инат, необходими са по-строги методи.

— Нима очаквате от мен да ви повярвам, че кралицата подкрепя отвличането ми? Никога!

— Е, аз не описах съвсем точно какво възнамерявам да направя, но по принцип тя подкрепя нашия предстоящ брак.

— Няма да се омъжа за вас — изкрещя още по-силно тя.

— След като останем тук сами няколко дни, ще се радвате да се омъжите поне за мен. Елзуик няма повече да претендира за вас. Той иска да ми отмъсти, но не и като се обвърже с употребена жена.

— Какво имате предвид под „отмъщение“?

— Не знаете ли? Колко очарователно! Радвам се, че ще имам удоволствието да ви осведомя. Аз бях човекът, който съблазни годеницата му и в резултат на това, тя го остави да изглежда като глупак в църквата, за смях на всичките си съседи.

Лавина го гледаше ужасена.

— Не ви вярвам — прошепна тя.

Но истината беше друга. Вярваше му! Това обясняваше всичко, включително и начина, по който маркизът се беше държал при първата им среща.

Отначало беше отказал да й помогне, но когато баща й спомена Кадрац, тогава той се извърна от прозореца и им предложи помощта си.

От този момент беше решен да направи всичко по силите си, за да направи така, че годежът им да изглежда убедителен. Набързо организираната вечеря, кореспондентът на вестника, семейните бижута, целувката по време на фойерверките — той беше направил много, много повече, отколкото тя беше очаквала, когато го молеше за помощ.

И това беше причината — всичко е било, за да си отмъсти на човека, който е съсипал живота му.

Лавина затвори очите си, опитвайки се да не мисли за това, защото й причиняваше твърде силна болка.

— Не ви вярвам — твърдо повтори тя.

Не беше истина, но искаше да го накара да говори. Колкото и да беше ужасно и болезнено за нея, трябваше да чуе всичко.

Той сви рамене.

— Защо не? Аз не живея в Кадрац през цялото време. Това е ужасно примитивно място, както сама ще се убедите, когато се оженим. Пътувам много и по него време бях в Англия. Срещнах Анжелика. Хареса ми. Беше прилично хубава малка вещ, достатъчно възхитителна, за да завърти главата на всеки мъж. Когато се запознахме, тя вече се беше хванала с младия Елзуик, като си мислеше, че е попаднала на златна мина. Той беше луд по нея, отчаяно увлечен. Мисля, че дори беше готов да пожертва всичко, което щеше да притежава някога, само и само да я има. Това беше такава любов, която човек изпитва веднъж в живота — или поне така ми казаха. Аз самият никога не съм си губил времето с подобни глупости. Но хората, които разбират от тези неща казват, че след това човек се пази да не обикне никога.

— Да… — прошепна на себе си Лавина. — О, да, разбира се!…

— Лично аз мисля — продължи с неизразимо самодоволство Станислав, — че е абсурдно и ненужно да отрупваш една жена с толкова внимание. В края на краищата всички жени са еднакви. Някои са по-забавни, други са с по-затворен характер, но всяка от тях е без всякакво значение. А Елзуик, напротив, беше готов в огъня да стъпи за Анжелика.

Лавина извърна поглед, за да не се досети той как лошо й влияе бръщолевенето му. В съзнанието й изникваха мисли, които не можеше да понесе, мисли за мъжа, когото обичаше такъв, какъвто е бил преди — млад и щедър, с открито сърце. А не предпазлив и подозрителен, какъвто беше сега, ами любящ, страстен, раздаващ се.

— Анжелика знаеше колко лудо влюбен беше той — продължи Станислав. — Тя мислеше, че ще победи и не предполагаше, че семейството му ще го отлъчи. Разбира се, те не можеха да го лишат от титлата му и ако тя беше проявила търпение, накрая щеше да стане маркиза и всичко щеше да бъде нейно. Но тя не разбираше думите „търпение“ и „и все някога“, а искаше всичко на мига. Аз бях в състояние да й предложа всичко „още сега“. Не брак, разбира се, а пари, бижута, охолен живот. Тя ме накара да почакам до сватбения ден, защото беше сигурна, че родителите му ще се омилостивят, когато дойде моментът и ще се появят на сватбата им. Анжелика дори отиде до църквата, облечена в бяло, а аз бях с нея, яздех до каретата й. Когато разбрах, че старият маркиз го няма в църквата, хванах я за ръката и избягахме заедно.

Станислав се засмя с неговия зловещ, гъгнещ смях.

— В последния момент погледнах назад и видях зарязания младоженец. Кълна се, че в първия момент той дори не осъзна какво се случи. После побягна след нас, като я викаше по име, но ние изобщо не се обърнахме, понесени в галоп с моя кон. Той дълго ни преследва и все тъй я викаше по име. След това дочух, че е лежал седмици наред в треска и почти изгубил разсъдъка си.

— Мили Боже! — прошепна Лавина.

— Тя беше отлична вещ, гарантирам ви. В Кадрац приемаме този род отношения по-добре, отколкото в предвзетата ви Англия. Водех я с мен навсякъде.

— И очаквате да се омъжа за вас при положение, че тази жена ви е любовница? — попита язвително Лавина.

— О, Боже, не! Не съм я виждал от години. Отегчих се от нея много бързо. Беше невероятно ограничена и чарът й скоро избледня. Освен това, на хоризонта се появи друга звезда, много по-красива и също толкова алчна.

— Разбирам защо се нуждаете от пари — каза хапливо Лавина. — Купувате толкова много бижута…

— О, моля ви! Повярвайте, аз съм по икономиите. И си прибрах обратно бижутата от Анжелика, за да ги подаря на нейната заместничка. Не че й отиваха много. Тя беше брюнетка и перлите никак не й отиваха. Е, невинаги човек може да има всичко.

Лавина го гледаше безмълвна и с откровено отвращение.

— Значи я захвърлихте без пукната пара, когато вече не ви е била от полза?

— Не беше точно така. Дадох й малко пари. Това беше единственият начин да се отърва от нея и от кавгите й. Боже мой, как харчеше тази щура жена! Елзуик никога не би могъл да си я позволи. А тя, ако знаеше колко скоро той щеше да наследи титлата, може би щеше да реши да изчака удобния момент и да се омъжи за него.

Сега Лавина разбра причината за огромната ненавист, която витаеше във въздуха, когато лорд Елзуик срещна принца на приема в Балморал.

Не беше само плод на въображението й. Беше самата истина.

— Все пак мисля, че беше щастлива с мен — похвали се Станислав, — макар и за кратко.

Изведнъж Лавина си спомни нещо, което лорд Елзуик беше казал, докато бяха в Балморал. Тогава то я озадачи, но сега вече имаше смисъл.

— Но той не се е отказал да ви преследва — каза тя, изненадана от догадката си. — Открил ви е, повалил ви е на земята. И заплаши, че отново ще го направи, онази нощ, по време на приема при кралицата.

Когато му припомни това, в гласа й прозвуча почти триумфална нотка.

— Усещали сте юмрука му и преди, нали така? Това имаше предвид той, когато каза, че знаете, какво ще ви сполети.

Станислав я погледна и в очите му се мерна огорчение.

— Имаше голяма кавга, признавам. В Хайделберг, а не в Кадрац, за съжаление. В моята страна щях да го затворя до живот, но в Хайделберг трябваше този въпрос да го решат служителите на реда. Оказа се, че един от тях е стар приятел по чашка на баща му и бързо го изведе от страната. Това много ме ядоса тогава.

Лавина се осмели да му се изсмее.

— Иска ми се да видя как ви побеждава. Интересна картинка…

— Знаете, че не сте в позиция да ми говорите по този начин.

— Ще говоря, както си искам! Не ме интересувате! Никога няма да се омъжа за вас.

— Не храните надежда да се омъжите за Елзуик, нали? О, скъпа, надявам се не ви е заблудил, че го е грижа за вас. Той е способен на това, но само, ако има полза.

Лавина извърна глава, защото не искаше лицето й да разкрие мъката, която изпълваше душата й.

Това ли целяха всичките му целувки — сигурност, че тя ще изиграе добре ролята си? Неговият гняв, когато си беше позволила малкия флирт със сър Джеймс — беше ли всичко това само за да се застрахова, че няма да го направи на глупак?

— Както и да е — продължи Станислав. — Сигурен съм, че започнахте да разбирате каква е ситуацията. Вие бяхте използвана. Иван Елзуик искаше да ми отмъсти, и бяхте неговото средство. Щом разбере, че е загубил битката, повече няма да сте интересна за него.

Лавина тежко си пое въздух.

Всичко, което казваше този отвратителен човек беше истина и болката ставаше непоносима.

Унесена в тези болезнени мисли, тя не видя, че Станислав я приближава с похотлива усмивка.

— Така, че защо не се опитате да бъдете малко по-любезна? В края на краищата ще бъдем тук заедно още известно време.

Той се протегна към нея и тя понечи да извади камшика си, за да го удари, но той беше по-бърз и сграбчи ръката й.

В следващия миг те вече се сборичкаха. Лавина беше отчаяна, но той беше по-силен и тя усещаше, че рано или късно ще бъде победена.

Тогава чу странен шум — звук от запъването на ударника на пушка, последван от леден глас.

— Имаш една секунда да я освободиш или кълна се, ще натисна спусъка, без да ме интересуват последствията.

Лавина погледна към вратата и почти се разплака от щастие.

Беше лорд Елзуик, който държеше пушка, опряна в главата на принца.

— Ти си много неразумен… — започна Станислав.

— Имаш само една секунда…

Тогава принцът я освободи и Лавина се отдалечи, колкото се може повече от него.

— Боже, благодаря ти! — пое си дъх тя.

— Сега няма време за това — изскърца със зъби Елзуик, докато й хвърляше бегъл поглед, за да се увери, че е добре.

— Иван, внимавай!

С невероятно гъвкаво движение, Станислав се изплъзна и извади нож.

Маркизът изруга, обърна пушката и удари с цевта Станислав по главата. Той падна на пода и остана да лежи там, като простенваше, а кръвта се стичаше по лицето му.

— Той е добре — каза маркизът и хвана Лавина за ръката. — Хайде!

Не трябваше да й се повтаря, за да хукне с него навън, колкото се може по-бързо. Беше рукнал порой и дъждът биеше толкова силно, че за момент Лавина отстъпи назад.

— Качвай се на коня — нареди лорд Елзуик, докато й помагаше да го стори. — И да изчезваме, колкото се може по-скоро.

Лавина и сама искаше да се махне оттук и да остане насаме с Иван, за да го погледне в очите и да прозре истината.

Но знаеше, че и с това трябва да почака.

Отначало дърветата ги предпазваха от силния дъжд, но постепенно те се разредиха и когато излязоха на открито, бурята ги връхлетя с пълна сила. Дъждът се лееше като из ведро, конете се чувстваха несигурни и не виждаха пътя напред.

— Трябва да намерим подслон, докато отмине бурята — предложи той. — Мисля, че минах покрай една странноприемница на около миля оттук.

Когато стигнаха до там, бяха мокри до кости и страшно изморени. Изпитаха истинско облекчение, когато видяха, че е отворено и могат да се скрият от лошото време.

— Дамата има нужда от стая — каза маркизът.

Съдържателят ги заведе в малка всекидневна отзад и заповяда на домашната прислужница да донесе няколко кърпи.

Мократа риза беше прилепнала по тялото на Иван, косата му беше рошава, а той дишането тежко, сякаш все още се биеше с онзи дивак.

При тази гледка Лавина да си спомни дърдоренето на Станислав. За маркиза това беше битка, която продължаваше от дълго време и все още не беше свършила.

— Лавина…

Той се протегна към нея, придърпа я близо към себе си и я обгърна с ръце. За момент това я зарадва, но тази радост беше кратка, защото ласките му вече бяха като отрова за нея.

Тя извика на помощ цялата си решителност и вместо да се размекне, както сърцето й подсказваше, Лавина се наежи и попита със строг глас:

— Как ме намерихте?

— Изпуснала си писмото в стаята и прислужничката ми го даде. Познах кой го е изпратил и за щастие, пишеше накъде си тръгнала.

Беше му благодарна, че я спаси, но все още изпитваше ужас от онова, което беше узнала.

Неочаквано осъзна, че едва понася близостта му и това я накара да се отдръпне на достатъчно разстояние. Силните й чувства я бяха заслепили и сега й попречиха дори да осъзнае, че той вече й говореше любовно.

— Скъпа моя… — прошепна той и отново протегна ръце към нея.

— Недей! — заплака тя, отстъпвайки още една крачка назад. — Не ме наричай така. Не се доближавай до мен.

— Но какво има? Сърдиш ли ми се? Нима допускаше, че нямаше да дойда за теб?

— И за да си сигурен, че ще доведеш отмъщението си докрай — извика през сълзи тя.

— Скъпа…

— Трябваше да ми кажеш.

Лицето му доби леден израз.

— Значи Станислав е проговорил. Предполагам, че е съчинил добра история.

— Иска ми се ти сам да ми я беше разказал. Почувствах се толкова глупаво, когато чух истината от него.

— Как бих могъл да ти кажа — остро отвърна той. — Ти помоли за помощта ми и аз ти я дадох. Тогава не можех да ти доверя истинската причина. Твърде болезнен спомен за мен. И защо трябваше да предположа, че миналото те интересува, щом правех това, което се искаше от мен?

Тя си пое дълбоко въздух.

— Да, разбира се. Прав си! — съгласи се тя, като се опитваше да разсъждава разумно. — Благодарна съм за онова, което стори за мен, и сега, когато всичко свърши, аз…

— Свърши ли? — прекъсна я той.

— Със сигурност трябва да свърши, при това колкото се може по-скоро. Принцът няма да остане тук. Ще се оттегли победен и тогава ти ще имаш всичко, което искаш.

— Не съвсем всичко… — прошепна той, но Лавина не го чу.

Тя обикаляше стаята и се стараеше да изглежда спокойна, за да не подразбере той, че всъщност я измъчваха много противоречиви чувства…

— Ти ме използва! — най-после извика тя, наистина разстроена.

— В началото да, но това беше преди да се опознаем. Не усети ли какво се случи между нас? Трябва ли да казвам, че се влюбих в теб — влюбих се отчаяно, както не съм предполагал, че мога някога да се влюбя!…

Това бяха думите, които бе копняла да чуе, но сега изглежда нямаха значение. В това объркано положение, в което се намираше, сякаш нищо не можеше да я трогне.

Нищо на този свят не беше реално, или не беше както трябва. Тя беше попаднала в друго измерение, онова, което й беше показал Станислав — място на измама и страдание.

Сега сякаш беше в Ада и дори обяснението в любов от мъжа, когото обожаваше, й се стори като подигравка на дявола.

— Лавина, нека да загърбим миналото и да започнем всичко отначало — умоляваше я той. — Кажи ми, че ме обичаш.

— Не… — извика тя, а гласът й беше дрезгав. — Не, махни се от пътя ми! Никога не може да има нещо между нас.

Той я погледна едновременно изненадан и натъжен.

— Нима казваш, че не ме обичаш и че съм живял в една красива заблуда?

— Да! — потвърди тя. — Както и аз самата. На този свят има само измама и лъжа.

Тя смътно осъзнаваше какво говори и върши, но някак успя да отвори отсрещната врата, която водеше към някакъв коридор. Тя побягна през него, колкото сила имаше, сякаш да се избави от демони. Дръпна силно вратата в дъното на коридора и изскочи навън.

Дъждът и вятърът бяха утихнали и тя побягна през двора, мина през задната порта и излезе на открито в полето.

Не знаеше къде отива.

В ума й имаше само една мисъл, да избяга от него.

Можеше да чуе как вика името й, но тя продължи да бяга по-силно и по-силно.

Изведнъж се чу ужасен звук като от експлозия и Лавина видя отпред да проблясва светкавица.

Спря се, неспособна да осъзнае какво се беше случило. Погледът й беше прикован към хоризонта, а там като чудовищно видение принц Станислав седеше изправен на коня и размахваше димящ пистолет. Ухилен зловещо, той се обърна и изчезна в галоп, толкова неочаквано и бързо, както се беше и появил.

Зад нея шумът се усили, защото откъм странноприемницата се дочуваха нечии викове и стъпки.

Като в кошмар тя съзря как съдържателят стигна до маркиза точно, когато той падаше на земята, а на гърдите му се очерта грозно червено петно.