Барбара Картланд
Невъзможна любов (3)

Глава 2

Родът на граф Рингууд живееше в Оксфордшир вече 500 години.

През 1390 година крал Ричард II направил барон Рингууд владетел на всички земи в околността, както и на солидна сума пари. Баронът построил великолепна къща, която всяко поколение разширявало и осъвременявало.

По време на гражданската война, родът Рингууд стоял плътно и лоялно зад интересите на кралското семейство, в резултат на което Чарлз II ги наградил подобаващо, а титлата, която притежавали, била издигната до графска.

Сега имението на Рингууд представляваше внушителна резиденция с пищен външен вид. Стените бяха от бял камък, а в просторния парк грациозно се разхождаха пауни.

Лавина беше родена именно на това прекрасно място и го обожаваше повече от всичко на света. Имаше спомени, свързани с него още от най-ранна възраст. В душата й грееха поляните и езерото, където се учеше да плува, както и това, че винаги беше възприемала имението като страна от приказките.

Но сега, на път към това невероятно място, тези чувства бяха изместени от други. Лавина изпитваше страх, невероятен страх от перспективата, никога повече да не види страната, която толкова много обичаше.

Как баща й щеше да склони маркиз Елзуик на фалшив годеж, след като беше всеизвестна омразата му към женското съсловие, оставаше тайна?

Тази ненавист към другата половина на човечеството се коренеше още във времето, когато маркизът е бил много млад, едва осемнадесетгодишен. Тогава се влюбил в красиво момиче, чийто баща купил къща в пределите на земите им. Момичето и бъдещият маркиз, какъвто е трябвало да стане един ден, се срещнали по време на езда и лудо се влюбили. Младежът я обичал безумно и вярвал, че и нейните чувства са същите. Бил решен на всичко, включително и на това, да се противопостави, както на общественото мнение, така и на баща си, само и само да се ожени за нея. Без благословията на родителите си обаче, той нямало да получи нито цент от наследството.

Нищо и никой не бил в състояние да го разубеди и той насрочил дата за сватбата, като бил уверен, че баща му накрая все пак ще отстъпи. Но сгрешил.

— В крайна сметка, това не е толкова важно — казал той на бъдещата си съпруга. — Какво значение има, че ще живеем бедно? Ще ни бъде достатъчно това, че се обичаме!

Но момичето се интересувало единствено от парите, облагите и удобствата, които връзката с един маркиз би й осигурила. Точно в деня на сватбата им, тя избягала с другиго и оставила младоженеца да я чака пред олтара, като го направила за смях пред гостите.

Маркизът така и не преживял унижението.

— Мразя жените! — казал тогава той. — Никога повече няма да повярвам на някоя от тях и се заклевам, че няма да позволя отново да бъда измамен.

Така си спечелил славата на женомразец, а след смъртта на баща му, в замъка гостували предимно мъже и желателно било, без жените си. Знаеше се, че маркизът често пътува в чужбина, както и това, че винаги се връща сам, без никакъв знак да е срещнал дамата на сърцето си.

Но въпреки всичко хората, които живееха в Оксфордшир, го смятаха за техен благодетел. Той помагаше изключително много за просперитета на областта и беше много щедър към нуждаещите се от някаква помощ или от пари.

Маркизът членуваше в няколко Лондонски клуба и беше известен на хората, които ги посещаваха. Именно там се беше запознал с някои персони от обкръжението на кралицата, между които беше и лорд Рингууд.

Лорд Елзуик беше тридесет и тригодишен, но създаваше впечатление на по-възрастен, може би заради слуховете, които се носеха по негов адрес вече повече от десетилетие.

 

 

— Не ми се вярва той да се съгласи да ни помогне! — сподели съмненията си Лавина и от устните й се изтръгна горка въздишка.

— Би трябвало да приеме, поне заради факта, че не е уместно да се принуждава някой насила да се омъжи, без да обича! Маркизът не одобрява подобни несправедливости!

— Но дали това ще е достатъчно, за да преодолее омразата си към жените? — попита Лавина. — Дори напротив, може да му достави истинско удоволствие да ни откаже и така да направи една жена нещастна.

Колкото повече мислеше по този въпрос, толкова по-мрачни й изглеждаха перспективите за благоприятен развой на нещата.

Най-после пътуването им наближи своя край и двамата се поуспокоиха, когато съзряха в далечината имението Рингууд. Каретата направи лек завой и те минаха през главните порти, като продължиха към вътрешността на имението. Там все още стояха дърветата, които Лавина толкова много харесваше, както и голямото езеро, в което сега безгрижно плуваха патици. Въпреки замъгленото си от тревоги съзнание, тази обична гледка й напомни, че вече си е у дома и й подейства благотворно.

Веднага щом стигнаха в къщата, Лавина повика икономката и поръча лек обяд, който да приготвят бързо. Колкото по-скоро тръгнеха към Елзуик Тауърс, толкова по-добре. После тя се отби в стаята си, където беше разтоварен багажът й. Джил, личната й прислужница и госпожа Банти, която беше личната й гардеробиерка, вече се бяха заели със задълженията си и разопаковаха нещата й.

Госпожа Банти беше жена на средна възраст, с вид на човек, който добре разбира от работата си. Уменията й се изразяваха в това, да подбира дрехите и аксесоарите на господарката си по всяко време, когато това беше необходимо. А сега беше дошъл идеалният момент, тази нейна способност да бъде изпитана.

— Отивам в Елзуик Тауърс — обясни й Лавина. — Трябва да изглеждам абсолютно съвършено!

— Розовият куфар! — отговори госпожа Банти и без минутка колебание й посочи куфара, който изглеждаше досущ като всички други. — Там е всичко, което ни трябва сега.

Беше необходим само миг, за да извадят тоалета, подходящ за визитата.

Долната част на роклята беше от розова коприна, украсена с четири волана, над всеки от които имаше лилава панделка от кадифе. Горната част беше от по-твърда ластична коприна, в малко по-светъл розов тен и също беше украсена с панделки.

И като истински експерт, какъвто всъщност си беше, госпожа Банти подбра най-подходящите аксесоари — малко чадърче от същата розова коприна и елегантно бяло боне, с украса от няколко розички.

Накрая визията беше допълнена с най-изисканите черни ботички.

Веднага щом привършиха с обяда, Лавина побърза да се качи горе и да облече дрехите, които гардеробиерката и прислужницата внимателно бяха изгладили и приготвили. Както и подобаваше, те помогнаха на господарката си да се облече, а когато всяка част от тоалета дойде на мястото си, Лавина се погледна в огледалото и се запита, дали всичко не е сън.

Беше истинска лудост това, дето избягаха от Лондон и сега единствената им надежда за спасение беше човек, който ненавиждаше женското съсловие.

Тя пропъди тези мисли и внимателно се вгледа в отражението си на огледалото. Съзря великолепно същество и призна пред себе си, че наистина се гордее. От разлудувало се дете, беше се превърнала в прекрасна млада дама от най-висока класа, толкова зашеметяваща на вид, че можеше да очарова всеки мъж.

Но щеше ли да развълнува лорд Елзуик или той беше точно толкова коравосърдечен, колкото го одумваха хората?

Нечие почукване на вратата я изтръгна от тези мисли. Беше баща й.

— Готова ли си, скъпа моя?

— Напълно съм готова, татко! — отговори решително тя и излезе с гордо вдигната глава.

Слязоха долу, където ги чакаше готовата карета, с впрегнати два бели коня. Кочияшът отвори вратата и помогна на господарите си да се настанят добре, след което потеглиха. Времето беше изключително приятно, а слънцето грееше толкова ярко, че Лавина разпъна чадърчето, за да предпази очите си.

Разстоянието до Елзуик Тауърс беше около дванадесет мили, а пътят минаваше през най-китните места на областта. Именно през лятото Англия беше най-красива и докато Лавина се любуваше на всички тези прелести, мислено се закле, че нищо няма да я принуди да напусне този рай. Струваше си дори да изтърпи и самия лорд Елзуик!

Изведнъж тя рязко се изправи и впери поглед в далечината.

— Какво има, скъпа? — попита баща й.

— Погледни натам, татко — каза тя и посочи нанякъде.

Графът се вгледа внимателно и разпозна фигурата на конник.

— Той е великолепен! — с възхищение произнесе тя.

— Той ли? — недоумяваше графът.

— Конят!

Конете бяха истинската страст на Лавина и цялото й внимание сега беше приковано от животното, черно на цвят и с лъскав косъм. Стори й се, че е най-красивият кон, който някога е виждала. Кожата му сякаш беше от сатен и въпреки, че изглеждаше доста едър, пристъпваше грациозно като танцьор. Преодоляваше с невероятна лекота всяко препятствие, изпречило се на пътя му и галопираше уверено, почти без усилие.

Лавина погледна бегло мъжа, възседнал коня, който за нейно учудване яздеше без седло, юзди и стреме и се държеше единствено за буйната грива на животното. На пръв поглед не изглеждаше това да го затруднява. Беше обут в брич и носеше риза, която беше разкопчана и разкриваше широките му мускулести гърди.

Първоначално Лавина го помисли за коняр, но щом се вгледа по-добре в този чернокос мъжага, лицето му й се стори познато и сърцето й лудо заби.

— Елзуик! — прошепна тя.

— Какво? — запита, недочул баща й. — О, Господи! Но това е Елзуик!

Маркизът се отдалечаваше все повече и повече в посока към Елзуик Тауърс, докато най-накрая съвсем изчезна от погледа им. След няколко минути и те самите видяха очертанията на замъка, а когато стигнаха, Лавина не можа да скрие възхищението си от дома на маркиза.

Сградата се отличаваше с изключителна пищност, разкош и великолепие, като определено засенчваше имението Рингууд. Защитна стена обграждаше замъка, а в центъра се извисяваше крепост с бойна кула, на върха, на която се вееше флаг и по него се разбираше, дали маркизът си е вкъщи или не. Сега той беше спуснат на половина, но докато Лавина оглеждаше наоколо, флагът се издигна догоре — знак, че лорд Елзуик се е прибрал.

По пътя към замъка, те минаха по прекрасен старинен мост над малък поток, а пред тях се показа пищна градина с разкошни цветове.

Най-сетне пътуването им наближи своя край и конете спряха пред огромния портал от красиво издълбан бял мрамор. Помощникът на кочияша слезе бързо от каретата и позвъни.

— Засега, скъпа моя, ще останеш тук! Ще поговоря с маркиза и тогава ще пратя да те повикат — разпореди се графът.

— Не, татко, аз трябва също да присъствам — настоя Лавина. — Все пак това ме засяга, нали!

— Съгласен съм мила, но това е много деликатна молба и мисля, че благоприличието изисква ти да не присъстваш, когато го питам дали той ще се съгласи да се сгоди за теб.

За пръв път младото момиче забеляза, че добрият й баща е способен на подобно твърдоглавие, което не й остави друг избор, освен да се съгласи с него.

Графът слезе веднага, щом икономът на замъка им отвори вратата. Въпреки, че изглеждаше малко изненадан, икономът вежливо ги информира, че ще провери дали маркизът си е у дома. Изключително бавно и с известна доза надменност, той уж се оттегли, но само след няколко минути отново се появи и обяви, че лорд Елзуик ще го приеме.

Поведе графа през безкрайни коридори, които приличаха на част от лабиринт, докато най-накрая изненадващо отвори една от вратите и извика:

— Имате посещение, милорд — граф Рингууд!

Маркизът четеше вестник, който веднага остави настрани, за да посрещне госта си. Изправи се и се приближи до него.

— Каква изненада! — извика той. — Мислех, че сте в Лондон.

— Бях — отговори графът, — но дойдох при вас, за да потърся помощта ви за една от най-трудните и неприятни ситуации, в които някога съм се озовавал.

Тъй като се беше прибрал едва преди няколко минути, маркизът още не беше сменил износените си стари дрехи, с които яздеше. Щом чу, че има посетител, той се беше опитал да подобри вида си, като наметна едно яке, но и то беше доста овехтяло и приличаше на дреха, която някой би носил, само когато отива до конюшните, което всъщност си беше чистата истина.

На пръв поглед, с това си облекло, маркизът приличаше по-скоро на някой коняр. Но това първоначално впечатление траеше само миг. Високият ръст и благородната му осанка, както и високомерието, изписано на лицето му, бяха отличителните знаци, че е носител на една от най-високите титли по тези земи. Черните му очи бяха изразителни и живи, но излъчването им сурово и напрегнато.

— Разбира се, аз съм на вашите услуги — отвърна той вежливо. — Ще желаете ли питие? Предполагам, че вече сте обядвали.

— Да, обядвах вкъщи, след едно невероятно бързо отпътуване от Лондон — отвърна графът.

Маркизът повдигна вежди в израз на учудване и попита:

— Но за Бога, какво се е случило? Надявам се да няма някакъв инцидент в къщата или нещо подобно.

— Не, тя е в отлично състояние, както и конете ми. Дойдох да поговоря с вас по един много деликатен въпрос. Всъщност, искам да ви помоля за помощ и ако не можете да ми я окажете, със сигурност ще полудея!

В гласа на графа имаше такова отчаяние, че маркизът го погледна загрижено.

— Нека ви сипя едно питие! — предложи той. — Убеден съм, че положението не е толкова лошо, колкото си мислите.

— Направо е ужасно — поясни графът мрачно. — И ако вие не успеете да ми помогнете, ще се наложи да напуснем страната, колкото е възможно по-бързо.

— Вие ли, кои сте вие?

— Аз и дъщеря ми. Само като си помисля каква съдба я очаква… — простена той.

— О, небеса! — извика маркизът. — Какво сте направили и как сте се озовали в това положение?

— Отчаян съм, при това толкова много, че ще направя всичко, което поискате от мен, само и само да изпрося помощта ви!

— Много добре, а сега се успокойте и седнете да си поговорим като мъже.

 

 

През това време Лавина се разхождаше в градината и се любуваше на цветята. Отиде до моста над потока, облегна се на парапета и се загледа в огряната от слънцето вода.

— Какво ли става с татко? — заразмишлява тя. — Няма го от доста време.

Изведнъж рязко се изправи.

— Трябваше да отида с него — каза си тя. — Дали маркизът ще вземе подобно решение? Как може аз да си стоя тук тихо и кротко, докато двама мъже решават моята собствена съдба?

Беше недопустимо това, че те разискваха проблеми, свързани с нейната личност, а тя дори не присъстваше. И как щеше лорд Елзуик да разбере, че тя не е онова дете, към което той се бе отнесъл с насмешка, ако позволеше и сега те двамата да я имат за дете?

Лавина не беше суетна, но много добре знаеше истината за себе си. Ясно й беше, че е красива и с невероятно излъчване. Освен това беше висока, стройна и от най-добро общество, а гъстата й черна коса в комбинация с ослепително красивите й сини очи, можеха да сразят всеки мъж. Беше го виждала хиляди пъти в чуждите погледи, така че не се съмняваше в тази си способност.

Когато маркизът я беше видял за пръв път, косата й беше разпусната по детски и без никаква прическа, докато сега беше прибрана в стилна фризура, която пък разкриваше изящната й шия.

Определено не желаеше да се омъжва за чуждестранен принц, но беше сигурна, че изглежда като принцеса и нямаше да допусне този чар да остане тайна за маркиза.

— Може би, дори ще го накарам да преосмисли отношението си към жените! — рече си тя и дяволито се поусмихна.

Лавина не искаше да го омайва, защото той не я интересуваше вече като мъж. Дните, когато беше си падала и въздишала по измисления герой на лорд Байрон, бяха останали далеч зад гърба й. Сега просто искаше маркизът да съжали за грубото си държане тогава и ако успееше, най-сетне щеше да се успокои напълно.

Така, с гордо вдигната глава, тя се отправи решително към замъка. Веднага щом икономът се показа на вратата, каза:

— Преди известно време баща ми влезе на посещение при маркиз Елзуик. Ако обичате, ще ми кажете ли къде мога да го открия?

— В библиотеката са, госпожице, а тя е…

— Обръщайте се към мен с Ваше Благородие — поясни Лавина. — Аз съм лейди Лавина Рингууд.

— Но Ваше Благородие, имам изрична заповед от господаря, да не ги безпокоя тях двамата по никакъв повод.

— Това не се отнася за мен! — отговори остро тя и го подмина. — Къде е библиотеката?

— Моля ви, лейди Рингууд, недейте… — умолително я сподири икономът.

— Към библиотеката, ако обичате!

Осъзнавайки, че тази жена е абсолютно непоколебима, икономът отстъпи и я поведе през дългите коридори към библиотеката. Тя се намираше в задната част на замъка и представляваше много голяма стая, в която имаше десетки хиляди томове, събирани от поколения.

Лавина не чака да бъде представена и сама отвори вратата. Баща й беше изключително изненадан от появата й, а маркизът стана от стола, на който седеше. Тя прекоси огромното помещение и застана точно пред него. Докато вървеше към него, успя да го огледа и да добие няколко впечатления.

Вече беше сигурна, че това е човекът, когото беше видяла да язди с такова умение и смелост. Забеляза също, че дрехите му бяха по-скоро като на коняр, а не като за маркиз, защото якето беше износено, а и ризата му — разкопчана около врата. Но въпреки облеклото, личеше, че е благородник, който не се съобразява с никакви условности и модни тенденции, защото просто не е необходимо да го прави.

Когато Лавина застана пред него, той не подаде ръка за поздрав, но и не се отдръпна. Остана близо до нея, като изглеждаше наистина смаян, но в никакъв случай доволен от това, че я вижда.

Всъщност тя подразбра, че единствено благовъзпитанието и учтивостта му попречиха да я изхвърли начаса, но в отговор тя също не се отмести и продължи да го гледа право в очите, в очакване на някакво действие от негова страна.

Но не последва нищо. Лицето му изразяваше пълно безразличие.

— Аз съм лейди Лавина Рингууд! — първа наруши мълчанието тя. — Простете, че влязох, без да бъда поканена, но не е честно баща ми да ви моли за такава голяма услуга и вие да не знаете всички подробности.

— И дойдохте да ме осведомите за някоя подробност ли? — високомерно запита маркизът.

— Аз самата съм тази подробност, сър! Жената, която ви молят да спасите, защото аз по-скоро бих загинала, отколкото да се омъжа за непознат чужденец!

Маркизът мълком се взираше в нея. Настъпи тишина, а когато най-сетне погледите им се срещнаха, тя каза:

— Изобщо не преувеличавам. Предпочитам да умра, пред това да се омъжа за човек, който никога не съм виждала и за който е известно, че не се къпе!

Маркизът се усмихна пренебрежително и добави:

— Смея да твърдя, че има много по-лоши неща на този свят, от мъж, който не се къпе.

— Не и ако не се наложи да се омъжиш за такъв! — остро отвърна тя. — Освен това, ще трябва да се сбогувам с всичко, което обичам и ще бъда принудена да живея в страна, която дори не съм посещавала, при това с човек, използващ ме единствено като оръжие срещу руснаците.

Изричайки тези последни думи, Лавина едва се сдържа да не заплаче, а двамата мъже бяха застинали на местата си, безмълвни от неочакваната й намеса.

— Разбирам, че ви молим за голяма услуга — настоятелно продължи тя, — но не виждам друг начин, по който да се спася от заповедта на кралицата.

Маркизът продължаваше да я наблюдава внимателно.

— Сигурна ли сте, че сте обмислили добре предложението на кралицата? — попита накрая той.

— Какво имам да обмислям? Та аз дори не познавам онзи принц!

— Нали съзнавате, че той все пак управлява цяла страна, без значение, че не е толкова голяма. Тези малки балкански страни носят големи облаги и вие като принцеса, ще имате всички бижута, за които мечтаят жените. Ще бъдете домакиня на официалните празненства и гостите ще се обръщат към вас с Ваше Кралско Височество!

Лавина зяпна от учудване, защото не можеше да повярва на това, което чуваше. Как се осмелява този тук да твърди, че е възможно тя да се продаде за някакви си бижута и облаги!

— Не ви ли блазни мисълта да живеете в такъв разкош?

— Определено не! — ядно отвърна тя.

— Значи сте по-различна от другите жени, които лазят на четири, щом съзрат скъпи бижута! — сопна й се в отговор той, а в тона му се долавяше скръбна ненавист.

— Не ме интересуват бижутата! — все тъй рязко му отвърна Лавина. — Когато се омъжа, ще е по любов и никога няма да се продам на някакъв чужденец, колкото и бижута да ми даде.

— Несъмнено, това са принципите на изтънчена дама — насмешливо отбеляза той, — но колко дълго ще ги отстоявате? Почакайте само, нека ви отрупат с диаманти — корона, огърлици, гривни, пръстени. Дори катарамите на обувките ви ще бъдат с диаманти.

Внезапно обаче той млъкна. Усети, че тонът му е изключително груб и това плаши гостите.

— Простете! — извини се той, а гласът му трепереше от напрежение. — Понякога не съм съвсем на себе си. Днес не е най-подходящият ден, да ме молите за услуги…

— Нямам време да идвам друг път, днес е единствената ми възможност — каза Лавина през сълзи. — Помогнете ми и обещавам, дори се заклевам, че няма да ви притеснявам за нищо друго. Не искам нищо от вас, освен да се преструваме на сгодени, докато опасността отмине. След това ще се разделим, както несъмнено ще пожелаете, и никога повече няма да ме видите.

Когато той не я удостои с отговор, тя повтори молбата си с още по-голямо отчаяние в гласа.

— Кълна се във всичко свято, че щом бъда в безопасност, ще си тръгна и никога няма да ви притесня, по никакъв повод!

Думите й накараха маркиза хладно да се усмихне.

— Осъзнавате ли какво ми предлагате? Искате да се сгодим за неопределено време и после какво?

— Ще обявим, че сме разбрали, че не сме един за друг. Лесно е, често се случва да се развалят годежи… — отвърна тя, без да помисли за ефекта от думите си и застина, когато усети леденият му поглед да я пронизва.

Чак сега разбра, какво всъщност искаше от този млад човек.

Та той е бил изоставен пред олтара, станал е за посмешище и това, само по себе си го правеше последният човек, който би се съгласил на фалшив годеж.

В този миг Лавина разбра, че е победена и отчаянието напълно я завладя. Защо, по дяволите, той мълчеше сега?

Напрегнатата тишина правеше обстановката наистина непоносима.

Най-накрая той все пак проговори, но много бавно, сякаш това му струваше неимоверно усилие.

— Лейди Лавина, съжалявам, че се намирате в затруднено положение, но наистина не знам какво бих могъл да сторя по въпроса. Това, което ми предлагате, е абсолютно невъзможно. Никой не би го направил! Всеизвестно е, че страня от обществото и не водя светски живот, така че къде може да сме се запознали?

— Това определено не е сериозен проблем, сър. Съгласна съм, че рядко се появявате във висшето общество, но все пак го правите. Например, лорд Брейсуел и съпругата му са ваши приятели.

Сега щеше да я попита откъде знае и навярно ще си спомни, че я е виждал преди три години в къщата им в Лондон. Но той не спомена нищо подобно и само сви рамене.

— Не съм се виждал със семейство Брейсуел от много време. Не ми звучи правдоподобно, да сме се запознали там.

— Прав сте, но…

— Щом съм прав, тогава какво? Преди колко време се предполага, че сме запознали? И ако сме се влюбили, как толкова дълго сме го крили?

Студеният и отегчен тон, с който й говореше, накара Лавина да настръхне от яд. Тя наистина полагаше изключителни усилия, за да запази търпение, но нямаше изглед това да трае дълго.

— Ако позволите да отбележа, ние вече сме се срещали и то именно в семейство Брейсуел.

— Така ли? Мисля, че грешите!

Само мисълта, че е дама, възпря Лавина да не го зашлеви.

— Моля ви, не губете от ценното си време да си спомните за мен, лорд Елзуик — иронично каза тя. — Мога да ви уверя, че не ми направихте никакво впечатление тогава!

— Изключително се радвам да го чуя, мадам! Смятам, че няма за какво повече да си приказваме!

С тези думи, маркизът се обърна, прекоси стаята и застана пред прозореца, с гръб към гостите си. Действието му подсказа, че разговорът е приключен и с това последната надежда отлетя.

Бъдещето на Лавина се очертаваше да е повече от ужасно.