Барбара Картланд
Невъзможна любов (4)

Глава 3

Лавина разбра, че е изгубила всякакъв шанс за спасение, ако въобще някога го беше имала, а може би събитията нямаше да се развият така неблагоприятно, ако не беше избухнала пред лорд Елзуик.

Но как би могъл човек да запази търпение при положение, че пред него стоеше най-непоносимият човек на света?

Останала напълно без сили, тя отиде при баща си и седна до него на дивана. Възрастният граф прегърна дъщеря си, така че тя се облегна на рамото му.

— Мила моя, това, което направи беше много смело! — каза й тихо той.

— Не мога да го направя татко! — отвърна му отчаяна тя. — Не мога да се омъжа за онзи принц. Но и няма смисъл да се надяваме, че маркизът ще ни помогне. По-добре да си тръгваме и да помислим за някакъв друг начин, с помощта, на който да се измъкнем от това положение.

Двамата станаха и въпреки, че графът беше съсипан от мъка, заговори с чувство на достойнство.

— Съжалявам, че ви обезпокоихме, сър, но няма да отнемаме повече от времето ви. Ще трябва да потърся друго разрешение на проблема. Не знам как ще го направя, но в никакъв случай няма да позволя на дъщеря ми да бъде изпратена в Кадрац и принудена да се омъжи за онова чудовище.

Изненадващо маркизът се обърна.

— Какво казахте? — попита той.

— Казах, че никога няма да позволя…

— Не, не, мисля, че споменахте Кадрац?

— Да. Мъжът, за когото трябва да се омъжи прекрасната ми Лавина е принц Станислав от Кадрац. Чувал съм всякакви отвратителни неща по негов адрес.

Маркизът кимна с глава в знак на съгласие.

— И всяко едно от тях е абсолютна истина. Той е прочут с лошата си слава.

— Тогава разбирате защо съм решен на всичко, за да защитя дъщеря си.

Маркизът се отмести от прозореца, прекоси цялата стая и спря на известно разстояние от графа и Лавина. От тази позиция имаше възможност да ги огледа добре. За няколко мига той остана безмълвен, сякаш преценяваше нещо.

— Определено ми навлякохте големи неприятности — каза най-накрая той, а тонът му беше доста рязък. — Не обичам да лъжа или да върша неща, които не са редни.

— Вече ни стана ясно — хладно отвърна Лавина. — И съжалявам много, че ви се натрапихме. Тръгваме си на момента!

— Седнете, млада госпожице! — сурово настоя маркизът. — И позволете да довърша. Както вече споменах, не съм съгласен с идеята ви да се преструвам и да лъжа, но това, което не одобрявам повече е безскрупулното изпращане на млади, беззащитни жени в чужбина, сякаш са пионки в нечия игра. Така че ако вие не виждате друг изход, проявявам готовност да взема участие в този фалшив годеж.

— Но… — възрази Лавина, невярваща, че е чула правилно, — нали току-що казахте, че няма да ни помогнете?

— Това, което съм казал преди малко вече е без значение. Слушайте ме какво ви казвам в момента. Съгласен съм да направя жест във ваша полза.

Графът и Лавина не можеха да повярват на ушите си. За момент останаха застинали от удивление, неспособни да отронят нито дума.

После възрастният мъж произнесе с малко неуверен глас:

— Ако наистина говорите сериозно, то тогава ви благодаря, при това от цялото си сърце!

В очите на Лавина проблеснаха сълзи, а когато заговори, те вече се стичаха и по бузите й.

— Благодаря ви, благодаря ви! — прошепна тя. — Толкова бях изплашена и изведнъж такава доброта… знайте, че съм ви изключително признателна…

— Достатъчно! — грубо я прекъсна маркизът. — Не искам благодарности и освен това не съм проявил никаква доброта. Както скоро ще разберете, никога не правя нещо, без да имам основателна причина и моля, престанете да ми досаждате с тези сълзи! Не понасям ридаещи и подсмърчащи жени!

— Аз не плача, нито пък подсмърчам! — остана слисана Лавина. — Просто се опитвах да бъда любезна и да изразя признателност…

— Много добре, но няма нужда да казвате нищо повече — нетърпеливо я прекъсна той. — Бъдете така любезна и запазете емоциите си за друг път, когато няма да присъствам!

Лавина го удостои с поглед, изпълнен с ярост, но срещна единствено безразличието, изписано на лицето му. Разбра, че няма смисъл да хаби думи и отмина саркастичната забележка на маркиза с хладно мълчание.

Ако някой някога й беше казал, че е възможно да бъде толкова ядосана на човек, направил най-голямата услуга в живота й, никога не би му повярвала.

— Лорд Рингууд — продължи маркизът, обръщайки се към баща й — можете да информирате кралицата, че дъщеря ви е сгодена за мен. Давам ви позволението си да кажете каквото е необходимо и пред когото е необходимо, но помнете, че не искам да бъдат допуснати грешки.

— Разбира се — отговори зарадван графът, — ще направя, каквото трябва!

— Предполагам, че това ще разбуни духовете в кралския двор. Неизбежно е, затова ще е най-добре да дойдете и да останете в моя замък, поне за известно време.

Резкият тон, с който беше отправена тази покана, принуди графа да отговори колебливо:

— Много мило от ваша страна, но не искаме да ви безпокоим.

— Не искате да ме безпокоите ли? — повтори лорд Елзуик, сякаш не вярваше на чутото. — На всички ни е ясно, че ме безпокоите, но съм дал думата си, а когато аз се заема с нещо, го правя както трябва. Стаите ви ще бъдат приготвени, така че ви чакам довечера.

После се обърна към Лавина и я огледа изпитателно.

— При никакви обстоятелства няма да се омъжите за принц Станислав, защото аз ще предприема всички необходими действия, за да го предотвратя. Давам ви думата си!

— А аз… много ви благодаря! — развълнувано каза тя и замлъкна, защото имаше нещо, което я плашеше в погледа на този мъж, а тя не разбираше какво е.

— Разбрахте ли ме добре? — рязко попита той. — Ще направя всичко, което е необходимо! Всичко!

В този момент Лавина беше толкова объркана от странното държане на лорд Елзуик, че се почувства неспособна да отговори. Имаше усещането, че действията му са провокирани от нещо, което нямаше връзка със самата нея или със злощастната й съдба.

За нейно най-голямо облекчение обаче, той продължи разговора с по-благ тон.

— Трябва да подходим към ситуацията много предпазливо и да бъдем подготвени за всякакви изненади. Няма място за съмнение, че кралицата ще бъде изключително ядосана, а предполагам и подозрителна.

— Боя се, че ще стане точно така — съгласи се графът и въздъхна.

— Ще изпрати хора, които да ни наблюдават и после да докладват за това как всъщност се държим. Ако останете тук, всичко ще изглежда естествено и по-убедително. Имате ли новини от нея?

Въпросът бе зададен много неочаквано и графът се поколеба как да отговори.

— Тя нямаше възможност да се свърже с мен — поясни той. — Напуснах Лондон по възможно най-бързия начин.

— Щом не ви открие в дома ви в Лондон, ще прати куриера си в имение Рингууд и ще бъде най-добре, ако той не ви намери и там. Всъщност, най-удачно ще е, ако във вестник „Таймс“ се появи съобщение, оповестяващо годежа, при това колкото е възможно по-скоро. Можем да пуснем телеграма.

— Никога не съм пращал телеграма — притеснено каза графът, но истината беше, че той изпитваше страх и недоверие към тези нови и модерни изобретения.

— Аз пращам понякога, по-точно прави го секретарят ми. Местният вестник има необходимите съоръжения, с които да предаде информацията до Лондон, така че не е проблем.

Още неизрекъл това, маркизът стана и отиде до бюрото си и веднага започна да пише текста на съобщението. Графът използва това време, за да разгледа библиотеката и книгите в нея. Тъй като не беше много схватлив и нямаше добре развито въображение, той остана в пълно неведение за искрите, които прехвърчаха между Лавина и маркиза.

И щом графът си намери друго занимание, лорд Елзуик направи знак на Лавина да дойде и да седне до него. Заговори й съвсем тихо така, че баща й да не може да го чуе.

— Предполагам, че ме разбрахте добре. Всеки момент секретарят ми ще дойде и ще му дам това съобщение. Щом бъде изпратено, няма връщане назад! Осъзнавате ли какво означава това?

— Естествено! — категорично отвърна тя.

— Не съм съвсем сигурен, че е така. Знайте, че няма да позволя да ме правите на глупак. Щом годежът бъде обявен, ще трае, докогато кажа аз. Единствено аз ще реша кога и как да бъде развален. Ясно ли е?

Лавина не отговори. Беше обидена от начина, по който този арогантен мъж разговаряше с нея. Единственото нещо, за което копнееше в момента, беше да го постави на мястото му, но не смееше, защото отчаяно се нуждаеше от помощта му.

Изпълненият й с гняв поглед, не остана незабелязан.

— Ядосвайте ми се колкото си пожелаете — хладно отвърна той. — Не ме е грижа и не искам да ме занимавате с това. Не се шегувам, мадам! Ако наистина искате помощта ми, ще правите каквото ви наредя, във всяко едно отношение. Закълнете се, че в бъдеще ще бъде така или ще ви оставя да си блъскате главата в стена!

— Мисля, че нямам друг избор! — призна си тя и в гласа й прозвуча голямо огорчение.

— Разбира се, че имате. Можете да ме пратите по дяволите.

— И да се омъжа за Станислав? — зачуди се тя. — Предпочитам да умра!

Маркизът поклати пренебрежително глава.

— О, съвсем не мисля, че е така! Всички се кълнат в правдата, но никой не го мисли сериозно. Дори след най-голямата трагедия, животът продължава. Готова ли сте да ми обещаете това, което искам, или да скъсам листа със съобщението?

— Обещавам! — едва доловимо промълви тя.

— Много добре, значи се разбрахме. Скоро ще откриете, че мога да бъда най-грижовният и предан годеник и очаквам същото и от вас. Наистина ще е необходимо, ако искаме да се справим с всичко това.

Без да дочака отговора й, той сгъна листа, на който беше писал и приключи разговора:

— Мисля, че това ще свърши работа!

После взе звънеца и позвъни. След минута в стаята влезе млад мъж, строг на вид и с професионално поведение.

— Хънсбъри, искам веднага да изпратиш една телеграма — обърна се към него маркизът.

Обявен е годежът между лейди Лавина Рингууд, дъщеря на лорд Рингууд и Иван, маркизът на Елзуик. Младоженката, придружена от баща си, гостува в замъка на бъдещия си съпруг, в Оксфордшир.

Хънсбъри беше прекалено опитен служител, за да си позволи да изрази изумлението си, но Лавина долови в действията му леко колебание. Той взе листа хартия, погледна бегло съдържанието му и побърза да напусне стаята.

— Сега той ще разкаже на всички, а утре ще го публикуват и в „Таймс“ — поясни маркизът. — Кралицата ще го прочете, но едва на закуска и това ще ви спести известни притеснения.

— Ако се получи, ще бъде истинско облекчение — включи се в разговора графът.

— Да се надяваме, че на Нейно Величество няма й да хрумне да се свърже с вас чрез телеграма.

— Тя мрази тези неща — поясни графът.

— Много добре. Сега си отивайте вкъщи, за да подберете, каквото ви е необходимо. Можете да вземете всичко, което ще ви потрябва, а и колкото искате от слугите, но се върнете тук незабавно.

— Щом ще оставаме тук, ще трябва да взема гардеробиерката и прислужницата си — каза Лавина предизвикателно.

— Правете, каквото желаете! — отговори той, абсолютно безразличен.

— Длъжна съм да ви уведомя — каза тя остро, — защото имате репутация на мъж, който не наема жени за работа в къщата си, дори и за обикновени прислужнички.

При тези думи, маркизът рязко се обърна и срещна погледа на Лавина. За миг й се стори, че в очите му има неприязън, както към самата нея, така и към всички жени. Тя се изплаши и отмести поглед. Когато обаче отново го погледна, от цялата ненавист, която беше усетила, нямаше и следа.

— Грешите, мадам! — спокойно отрече той. — Тук работят само няколко жени, защото това е жилище на ерген и смятам, че е по-удачно домакинството да се управлява от мъж, а не от жена. Истината е, че има няколко прислужнички, които се занимават с хигиената.

— Искате да кажете, че вършат черната слугинска работа? — хапливо изрече тя.

Лавина осъзнаваше, че е неразумно от нейна страна да го провокира, но въпреки, че беше неин спасител, тя се дразнеше от него така, както от никой друг човек досега.

Баща й я погледна въпросително, видимо учуден от дързостта й.

— Не са ли именно същите прислужнички, които чистят и подреждат и вашия дом? — на свой ред зададе въпрос Елзуик.

— Да, но…

— Тогава не разбирам, какво точно имате предвид с тази забележка от ваша страна?

— Не е толкова важно — каза тя огорчена от това, че думите й не бяха постигнали желания резултат.

— Не съм такъв чудак, за какъвто ме мислят и разправят хората, така че не се притеснявайте да доведете със себе си всички слуги от женски пол, които пожелаете. Просто им кажете, че не е желателно да ми се мяркат пред очите. А сега побързайте да се приберете вкъщи и най-експедитивно вземете каквото ви е необходимо. Освен това, убедете се, че преди да тръгнете насам, всички от персонала на къщата са разбрали къде и защо отивате. Това е идеалният начин за разпространение на новините, защото няма нищо по-хубаво за прислугата от това, да шушука по адрес на господарите си.

Графът и Лавина забелязаха, че последните му думи, бяха изречени с известна доза горчивина, което беше разбираемо. Не изразиха съчувствие, а просто решиха да се вслушат в съвета му и да действат по същество.

— Тръгваме веднага! — съгласи се с него графът.

Лавина пристъпи напред, а гневът й беше изчезнал. Единственото нещо, за което можеше да мисли в момента беше, че този мъж я спасява от злощастната й съдба. Жестът му я накара да се обърне и да му заговори с цялата искреност, на която беше способна.

— Благодаря ви отново, че помогнахте на баща ми да ме спаси. И двамата сме ви много, много признателни!

Маркизът не я погледна нито за миг, докато тя му говореше.

Едва, когато свърши, отново посегна към звънеца, за да позвъни. Икономът се появи с такава бързина, сякаш през цялото време беше стоял с долепено до вратата ухо, а изражението на лицето му говореше, че вече е узнал новините.

— Гостите си тръгват! — кратко отсече маркизът, очевидно незаинтересован от факта, че част от прислугата, вече е научила за годежа на господаря. — Изпратете ги до каретата!

— Веднага милорд! — отговори икономът, докато придържаше вратата отворена, така че гостите да излязат.

Лавина протегна ръка към маркиза, но за нейно удивление той не я пое, а кръстоса двете си ръце зад гърба и се поклони в знак на уважение.

Тя с искрено учудване констатира, че той не желаеше дори да я докосне. Разбрала намека, тя на свой ред отдръпна ръката си и любезно каза:

— Благодаря от все сърце!

После отиде до баща си и двамата напуснаха библиотеката. Тъй като тя повече не се обърна назад, не можа да види, че лорд Елзуик не откъсваше поглед от нея, а лицето му прие някакво особено изражение.

Едва, когато се озоваха в коридора, Лавина забеляза, че той не ги беше последвал, както изискваше етикетът и както се предполагаше, че трябва да постъпи един годеник.

„Изключително внимателно и всеотдайно, няма що!“ — горчиво установи за себе си тя.

Или пък, именно така трябваше да постъпи един мъж с годеницата си, според неговите разбирания!

Новините за годежа им се бяха разнесли из замъка на маркиза с бързината на светкавица. Докато вървяха през коридорите към входната врата, Лавина забеляза, че всяка тяхна стъпка бива наблюдавана от стотици очи. Всички слуги искаха поне за миг да зърнат жената, постигнала невъзможното. Когато обаче ги погледнеше, всички те изчезваха, за да се появят отново в мига, когато е отминала нататък.

Единственото място, където служителите на маркиза не се криеха, а се бяха подредили на стълбището и нахално зяпаха, беше салонът.

Най-накрая двамата с баща й се качиха в каретата и тя хвърли последен поглед към прекрасния замък. От всички прозорци надничаха любопитните очи на персонала, който работеше там.

След като вече бяха на известно разстояние от Елзуик Тауърс, на път за в къщи, Лавина седна до баща си и взе ръката му в своята.

— Победихме, победихме! — радваше се тя, в изблик на възторг.

— Надявам се и вярвам, да е така! — отговори графът. — Но предполагам, че ще ти е трудно да се разбираш с този млад мъж, защото е доста особен.

— Това няма значение, татко! — увери го Лавина. — Ще го изтърпя, защото знам, че един ден ще се освободя от него. В края на краищата, най-лошото, което знам е, че е много груб, а най-хубавото, че се съгласи да ми помогне!

— Изглежда, че ще вложи всички сили, за да направи нещата, както трябва — съгласи се графът. — Идеята му за телеграмата беше отлична. И всичко това, след като първоначално ни беше отказал…

— Да, наистина е странно как така изведнъж промени мнението си — неволно се замисли Лавина. — Всъщност, имам усещането, че го прави поради някакви собствени подбуди, а не заради нас.

— Да, и аз останах със същото впечатление, но нямам идея какво общо може да има той с тези неща.

Тъй като графът беше романтик по душа, погледна дъщеря си с любов, усмихна се и допълни:

— Промяната стана, когато той се обърна и те погледна. Предполагам, че те е видял по-добре, осъзнал е колко си красива и мигновено се е влюбил в теб.

— Татко! — засмя се тя и презрително махна с ръка.

— Добре, добре, скъпа моя, признавам, че това просто е едно…

— Което е наистина ужасно! Та той е груб, арогантен, непоносим, тесногръд…

— Ако това е начинът, по който говориш за човека, направил ти такава голяма услуга, то тогава не смея да мисля, какво би станало, ако ти беше враг — констатира баща й и я погледна с поглед, изпълнен с нежност.

А тя си помисли, че баща й всъщност е прав и маркизът наистина й беше враг, макар и само в някои отношения.

Тя обаче не посмя да го изкаже гласно, за да не разтревожи баща си, а при това беше сигурна, че и не би я разбрал.

Вместо това отговори:

— Това е съвсем различно нещо! Той е последният мъж на земята, който бих искала да се влюби в мен. Може дори да е по-лош и от принц Станислав!

Графът целуна нежно ръката й и добави:

— Щом смяташ така, скъпа моя…

 

 

Веднага след като пристигнаха в имение Рингууд, Лавина и графът разбраха, че нещо се беше случило. Икономът, който ги посрещна, имаше изключително разтревожен вид.

— Идва пратеник на Нейно Величество, докато отсъствахте, милорд! — оповести той, а гласът му звучеше гордо, сякаш беше говорил със самата кралица.

— О, небеса! — извика Лавина. — Вече? А аз мислех, че ще разполагаме с още малко време!

В един ужасен миг, тя видя как всичко, което бяха постигнали им се изплъзваше.

— Не се страхувай, мила! — ободри я графът, като се опитваше да звучи по-убедително, отколкото всъщност се чувстваше. — Ще отстоявам твърдо позицията си!

— Но този човек е тук, за да ме отведе право при Нейно Величество. Колко решителен можеш да бъдеш, когато се изправиш лично срещу нея?

Графът, който в момента се питаше същото, сега се изправи, за да даде израз на възмущението си.

— Ще й кажа точно това, което мисля — обяви той. — Както и това, че няма да те дам за нищо на света! Дентан, къде е пратеникът?

— Не е тук, милорд — отговори икономът. — Остави писмо, което да ви предам веднага, щом се приберете и каза, че ще се върне отново след час.

Граф Рингууд избърса потта от челото си и взе писмото, но щом понечи да го отвори, Лавина го изтръгна рязко от ръцете му.

— Колко жалко, че не се срещнахме лично! — заяви тя. — Дентан, моля ви, донесете ни малко шери, ние ще сме в библиотеката.

Лавина поведе графа към библиотеката, а когато вече бяха там, му заговори с тих, енергичен глас:

— Татко, трябва да напуснем къщата незабавно!

— Но, скъпа, как бихме могли да го сторим? Преди да пристигне писмото, нещата стояха по по-различен начин. Сега, след като вече съм го получил, длъжен съм да се подчиня на това, което пише в него.

— Но, татко…, ти не си го получил!

— Напротив! Ти чу Дентан…

— Не сме видели, нито сме чули Дентан, защото не сме се прибирали вкъщи. Били сме на посещение в Елзуик Тауърс, по покана на маркиза и не сме идвали въобще тук…

— Но, скъпа, ние сме тук!

— Не, татко, не сме!

Графът примигна учудено.

— Странно, но мога да се закълна, че току-що се прибрахме!

— Въобразяваш си! — настоя Лавина. — Всъщност, ние все още сме в замъка на маркиза.

Изправен пред силния характер на дъщеря си, графът нямаше никакъв избор, освен да отстъпи и да се съгласи с плана, като приеме, че все още са в дома на Елзуик.

— Изпратили сме прислужник в имение Рингууд, който да информира къде сме отседнали и който да вземе някои необходими за нас неща.

— Но нали Дентан би изпратил писмото по него?

— В цялата суматоха, писмото се е изгубило и не се е намерило до другия ден. Не можеш да бъдеш обвинен в незачитане на кралско нареждане, щом не знаеш нищо за него, нали така?

— Но представи си, че пратеникът ни види и сега ни последва до Елзуик Тауърс?

— Маркизът ще се справи с него, тъй като е достатъчно неприятен и му иде отръки! Но трябва да тръгнем начаса. Побързай с приготовленията, татко, а аз ще говоря с госпожа Банти.

Тя наистина се зае с работата си около багажа, като остави графа да се подсилва с шери.

Първото, което Лавина направи, беше да се разпореди да приготвят още една карета, този път покрита и с два отпочинали коня.

После повика Дентан и го удостои с най-възхитителната усмивка, на която беше способна и която можеше да накара всекиго от прислугата с охота да изпълни всяка нейна заповед.

— Дентан, ти си стар приятел на нашето семейство — започна тя. — Искам да си първият, който ще научи, че съм сгодена за маркиза на Елзуик.

Той ококори очи от изненада, но тъй като беше опитен служител, изрече пестеливо.

— Моите поздравления, лейди Лавина!

— Благодаря, Дентан. А сега имам нужда от помощта ти. Маркизът покани мен и баща ми в замъка си да му гостуваме за известно време. Така, че ние не сме се връщали вкъщи и не знаем нищо за писмото.

Икономът беше шокиран.

— Но, лейди Лавина, да не би да имате предвид, че съм забравил да предам писмо от кралицата?

— Знам, че това е нещо, което никога не би допуснал — ласкаво отвърна тя.

— Не ми прилича на мен! — смънка той, но личеше, че е жестоко засегнат. — Това никога не се е случвало!

— Знам, че искам от теб да направиш голяма жертва…

— Ще ме изпрати ли кралицата в затвора, ако загубя писмото й?

— Няма да й го позволя! — обеща Лавина.

— Е, може и да съм го дал на помощника си. Всички знаят, колко е разсеян. Оставете това на мен, лейди Лавина!

— Благодаря ти, Дентан! А когато пратеникът се върне, бъди така любезен да го информираш, че може да ни открие в Елзуик Тауърс.

— Разбрано!

— Обясни му за годежа ми…

— Значи не е тайна?

— О, съвсем не! Можеш да кажеш на всички в къщата, както и на кралския пратеник.

Щом уреди и този въпрос, Лавина побърза да отиде в стаята си.

За късмет, приготовлението за първото посещение у маркиза не беше изисквало много подготовка и повечето от дрехите й бяха все още опаковани. Госпожа Банти отговори на нарежданията й само с кратко кимване, което означаваше, че всичко, което искаше господарката й, щеше да бъде изпълнено на мига.

Само няколко минути след това закритата карета ги чакаше и те потеглиха.

В началото на пътуването, те непрекъснато надничаха през прозореца, за да се убедят, че пратеникът не ги следва с писмото на кралицата и когато се убедиха, че след тях няма никой, започнаха да се чувстват по-спокойни.

— Не мога да повярвам, че ще ни се размине — прошепна графът.

— Всичко ще е наред, ако не губим самообладание — отговори Лавина. — И ако маркизът изиграе ролята си, както трябва.

— Какво имаш предвид, скъпа?

— Говоря за начина, по който Елзуик отказа да се сбогува с мен. Той въобще не пожела да ме докосне.

Баща й кимна в знак на съгласие и тя продължи.

— Говореше, че ще се държи като всеотдаен годеник…

— Така ли? Не помня да е казвал такова нещо.

— Каза го, докато ти разглеждаше библиотеката. Освен това ме увери, че ще играе ролята си убедително, в което силно се съмнявам. Макар, че и аз трябва да направя за него същото.

— Смятам, че това е приемливо. Но се страхувам, че ще трябва да изтърпиш и известно по-специално внимание от негова страна. Имам предвид, ухажване.

— Стига да не се опитва да ме целува, ще се справя — каза Лавина и вирна надменно брадичката си.

— Убеден съм, че не би му хрумнала подобна идея.

— Да — каза тя сърдито, — както и на мен. Видя ли как се държа, когато си тръгнахме? Ще стане ясно на всеки, който има поне малко усет, че е бил принуден да се обвърже, а не че влюбено ме е молил да му окажа честта да стана негова съпруга.

Графът въздъхна и тихо добави:

— Трябва да ти призная, мила моя, че и според мен той не се справя много добре с ролята си и в интерес на истината, малко се притеснявам заради това посещение.