Барбара Картланд
Невъзможна любов (2)

Глава 1

Писмото, което граф Рингууд получи беше изпълнено с думи на топлота и обич.

От доста време не съм те виждал, братовчеде Едуард. Дори прекалено отдавна, както ме уверява моята скъпа съпруга и аз съм напълно съгласен с нея.

— Аз също — прошепна графът и лека усмивка озари широкото му добродушно лице. — Няма нищо по-хубаво от това, да видиш семейството си след толкова години, а и Шотландия е невероятно красива.

Когато си спомни за великолепния планински пейзаж там, стените на библиотеката му се сториха като решетки на затвор и от това ненадейно закопня за необятните простори на Шотландия.

Нямаше съмнение, че той обичаше великолепния си дом в Лондон, както и живота, който водеше на доверен съветник и почти приятел на самата кралица, радваше се и на мястото, отредено му в кралския двор. Освен всичко това, графът изпитваше завидно удоволствие и от факта, че дъщеря му Лавина беше красавицата на всеки бал. Нейната обаятелност, неповторимият й вкус към модата и елегантност, наистина го караха да се гордее. Беше отказала вече пет предложения за женитба, едно, от които на херцог.

Всъщност, истината беше по-друга. Това, което поне малко облекчаваше болката на граф Рингууд от смъртта на обичната му съпруга, беше любовта към единственото им дете — Лавина.

Той беше убеден, че мястото им е тук, сред отбраното общество и те за нищо на света не биха го напуснали.

И сега, докато четеше писмото, нещо го накара да се замисли около всичко това.

Знам, разбира се, че Шотландия е много далеч от Лондон — беше написал братовчед му Иън. — Както и това, че ти имаш своите задължения в служба на Нейно Величество, но искрено се надявам, че един ден ти и Лавина, която би трябвало да е вече голяма, ще ни окажете честта да ни посетите.

— Мисля, че този ден дойде — гласно се съгласи с него лорд Рингууд и се присегна да вземе писалка, за да напише отговора.

В същия момент вратата се отвори и икономът съобщи:

— Херцогът на Брадуел желае да ви види, милорд!

Граф Рингууд стана на крака, за да поздрави посетителя си, зарадван от факта, че това беше негов дългогодишен приятел.

— Здравей, Бертрам! — поздрави го той. — Каква приятна изненада!

Херцогът беше висок, възрастен мъж, с благородна осанка и въпреки побелелите си коси, излъчваше енергия и жизненост. Сега обаче лицето му изразяваше тревога.

— Идвам да те предупредя за нещо изключително важно! — започна направо той, без никакво предисловие.

— Трябва да е наистина важно, щом идваш при мен в такъв час — разсъди графът. — Знам как никак не обичаш да ставаш рано!

— Така е — съгласи се херцогът, — но се задават неприятности и колкото по-рано узнаеш за тях, толкова по-навреме ще реагираш. Щях да дойда още снощи, но имах ангажимент за вечеря, която не можех да пропусна.

— Заповядай, седни! — покани го графът. — И ми разкажи по-бързо, какви са новините.

Спокойният тон, с който заговори, показваше, че не вярва в сериозността на думите на приятеля си.

Настъпи кратка тишина, после херцогът заразказва.

— Вчера вечерта бях в замъка Уиндзор, по заповед на кралицата. След вечеря, както обикновено, всички се оттеглихме в приемната на Нейно Величество. Очаквах да обсъждаме местните новини и се подготвих за една скучна вечер, когато изведнъж пристигна някакъв пратеник с писмо за нея. Кралицата го прочете и после доста остро обяви, че е получила поредното писмо от балкански принц, който я моли тя да му осигури съпруга, тъй като страната му е застрашена от руснаците. Мисля, че думите й бяха следните:

Многократно обявих, че нямам какво повече да сторя за Балканите. Както добре ви е известно, подкрепих няколко династични брака, за да разчитат те и на Англия.

— Вярно, така е! — отбеляза графът. — Кой търси помощ този път?

— Принц Станислав от Кадрац. Малка, но важна територия. Граничи с Херцеговина и Албания. Сега са притиснати от Русия и очакват кралицата да прати жена за принца, както е правила много пъти досега.

— Е, ненапразно наричат Нейно Величество „Сватовницата на Европа“! — пошегува се графът.

И той се засмя на шегата си, но херцогът мрачно продължи:

— Няма да ти е до смях, стари приятелю, щом разбереш какво е намислила кралицата този път. Знаеш ли, че прабаба й е имала родствена връзка със семейството ти?

— А това ли? Небеса, било е преди няколко поколения, а и ние никога не сме изтъквали родството си с кралското семейство.

— За нещастие на вас с Лавина, сега Нейно Величество разчита именно на това родство.

— Лавина ли?

Само при споменаване името на скъпата му дъщеря, усмивката на граф Рингууд мигом погасна и в очите му се появи тревога.

— Какво имаш предвид, Бертрам? Не ми казвай, че Нейно Величество мисли да омъжва Лавина за принц Станислав?

— Твърдо е решена да направи това, въпреки че повечето хора, присъствали на аудиенцията снощи, изказаха несъгласие. Няколко души познават въпросния принц и нямат добро мнение за него. Пияница, развратник и с репутация на жесток човек. За нещастие, Нейно Величество отказва да се вслуша в мнението им и ще наложи виждането си окончателно. Ти самият също много добре знаеш колко непоколебима може да е тя — заповяда ли нещо, длъжен си да се подчиниш. В случай, че й се противопоставиш, ще загубиш позицията си в двора и ще бъдеш обречен на нищета. Всеки, дръзнал да й се опълчи, бива отлъчван от кралския двор и пренебрегван във висшето общество.

— Истински кошмар! — простена графът и скри лице в дланите си. — Но какво мога да сторя? За Бога, Бертрам, кажи ми как да спася дъщеря си от брак с този дивак и от това, да бъде заточена в далечна страна, която постоянно е заплашвана от нападения.

— Разбирам как се чувстваш — отвърна херцогът. — И аз не бих искал подобна съдба да сполети мой близък. Дойдох тук да те предупредя, че скоро ще те повикат в замъка Уиндзор, за да може кралица Виктория лично да те информира за решението си.

— По дяволите, Бертрам, какво да правя? — видя се в чудо графът.

— Имаш само две възможности. Първата е да напуснеш страната, което не е много удачно, понеже тя веднага ще прати кораб след теб, за да те върне, а другата е, да омъжиш дъщеря си, преди да получиш „кралската заповед“.

— Но за Бога, как да го направя? — попита още по-разтревожен графът. — Лавина вече отказа на почти всички достойни мъже. Не можем да разчитаме на тях сега.

— Има един, който би помогнал, стига, разбира се, да се съгласи. Това е маркизът на Елзуик. Ако Лавина е вече сгодена, то тогава кралицата не би я принудила да разваля годежа си, за да се омъжва за другиго.

Графът се взираше в приятеля си с удивление.

— Искаш Лавина да се омъжи за Елзуик? — попита той слисано. — За този груб, коравосърдечен и неприятен човек, който не изпитва капчица съчувствие към никого?

— Разбира се, не искам тя да се омъжва за него. Един годеж би бил достатъчен. Знаеш, че после лесно може да се развали и то веднага, щом кралицата намери друга девойка, която да изпрати при принца.

— Не мога да повярвам на ушите си! Стари приятелю, знам че ни мислиш доброто и не казваш всичко това с умисъл, но сигурно си се побъркал, щом допускаш, че Елзуик ще се съгласи. Знаеш, той не дава и дума да се издума за женитба или годежи, след случилото се с него последния път.

— Знам, че последната му годеница го е изоставила пред олтара — съгласи се херцогът, — но всичко това беше преди много, много време.

— Той обаче със сигурност не го е забравил! И сега ненавижда жените. Къщата му в провинцията е на малко повече от десетина мили от моята и в околността е всеизвестно, че там скоро няма да се появи жена.

— В такъв случай, той е идеалният човек, който да ти помогне! — настоя херцогът. — Щом казваш, че е недружелюбен, суров и самотен, то значи със сигурност не би го било грижа за мнението на кралицата. А това приятелю, е в наша полза, тъй като той не би се страхувал да й се противопостави и следователно има голяма вероятност да се съгласи да помогне. При това, не би говорил с надменност и пренебрежение на Лавина, как са й оказали честта да я омъжат за принц, а тя е отказала. Едва ли го е грижа за всякакви там принцове или принцеси.

— Допускаш ли, че Елзуик ще се съгласи?

— Не напълно! — откровено призна херцогът. — Но не мога да се сетя за никой друг, който би се нагърбил в тази ситуация.

— Всичко, което искам, е дъщеря ми да бъде щастлива! — меко отбеляза графът. — Обичам я, и тя е единственото ми дете. Как би могла да е щастлива, ако бъде изпратена да живее в онова варварско място, при това омъжена за човек с такава лоша репутация?

— Знам — съгласи се Бертрам, — но трябва да имаме предвид, че и Нейно Величество е в много неизгодна позиция. По протокол на дипломацията, тя не може да даде категоричен отказ на принца, без основателна причина.

— Истината е, че се нуждая от време да осмисля всичко и да потърся най-удачния начин, за да се справя — закима графът. — За щастие, имам времето, макар и само до утре.

— Защо мислиш така?

— Утре ме очакват в Уиндзор и предполагам, че кралицата ще изчака дотогава.

— Не разчитай много на това. Въпросът е спешен. Най-вероятно ще ти изпрати известие още днес. Всъщност, имаш голям късмет, че писмото от принца пристигна вчера, а не в момента, когато трябваше да си в замъка. Тогава нямаше да съумееш да се измъкнеш.

— О, небеса, абсолютно си прав, Бертрам! Трябва да тръгваме на мига! — припряно каза графът.

После прекоси стаята и позвъни със звънеца, който се намираше на стената над камината. На вратата се появи икономът.

— Какво ще заповядате, милорд? — попита той.

— Заедно с лейди Лавина заминаваме за провинцията — обясни графът. — Бъдете така любезен да я информирате. Освен това, пригответе багажа и най-бързите коне. Всичко трябва да е готово до час!

Икономът изглеждаше неприятно изненадан от остротата в гласа на господаря си.

— Веднага милорд! — покорно отвърна той и напусна стаята.

— Колкото по-далеч, толкова по-добре — закима херцогът. — И не само това. Истински щастливец си, че къщата на Елзуик е толкова близко до твоята. Така ще ти бъде по-лесно да го намериш. Попитай го дали ще се съгласи да се сгоди за дъщеря ти или поне да се сеща за някой друг с позиция в обществото, който би помогнал. Почакай, мисля че се сетих за някого — какво ще кажеш за херцога на Ейлтън?

— Тя вече му отказа — отвърна графът и въздъхна. — Той беше много обиден от това. Сега е хвърлил око на една богата наследница, американка и иска да я спечели за съпруга.

— Времето, с което разполагаш наистина е твърде малко. И на двама ни е добре известно, че щом Нейно Величество поиска нещо, трябва да го получи веднага. А най-добре би било да го има, още преди дори да си го е помислила.

Бертрам се разсмя на шегата си, но графът изглеждаше все тъй разтревожен. Без да каже ни дума, той отиде до бюрото си, събра всички писма, които все още не беше отворил и ги прибра в джоба си. После се сети и за писмото от Шотландия, на което тъкмо се канеше да отговори, когато ненадейно го сполетя това нещастие. Бързо взе и него и го пъхна в джоба си при останалите. Истината беше, че всичко това му се виждаше нереално и по-скоро като сън.

— Представи си обаче, че Елзуик откаже — най-накрая наруши тишината той. — Трябва да има някой друг, на когото да разчитам и да спася дъщеря си.

— Не мога да се сетя за никого, който да е подходящ. Ти знаеш по-добре и от мен, че всички се докарват пред кралицата. Мнозинството от тези, които смяташ за приятели, не биха се осмелили да направят нещо за теб в този случай. Още повече, че човекът трябва да е наистина важен, като маркиза на Елзуик, така че Нейно Величество да не се осмели да развали годежа.

Изведнъж вратата се отвори и се показа икономът, който съобщи:

— Каретата ще бъде готова след половин час, милорд, а лейди Лавина е информирана и е готова за път.

Щом прислужникът затвори вратата след себе си, херцогът стана от дивана, приближи се до приятеля си и каза:

— Бих искал да направя нещо повече за теб, Артър, защото винаги си бил добър приятел, но колкото и да мисля, годежът с Елзуик е единственото, което ми хрумва сега.

— По дяволите! — извика графът. — Не мога да позволя дъщеря ми да бъде замесена във всичко това. Тя е единственото, което ми остана, след като загубих майка й.

В същия миг вратата се отвори и в стаята влезе лейди Лавина. Беше високо, изключително чаровно момиче, чието лице беше повече от красиво. Излъчваше едновременно сила и увереност. Големите й сини очи бяха еднакво запленяващи, както когато излъчваха гняв, така и когато бяха изпълнени с топлина. Освен това, отличителна нейна черта бе и способността й винаги да намира подходящи думи за всяка ситуация. Повечето мъже биха се уплашили от твърдостта на характера й, но за други това беше интригуващо.

Когато я зърна, херцогът забеляза, че се е разхубавила в сравнение с последния път, когато я беше видял.

Дългата й коса блестеше, огряна от слънчевия поток под прозореца, а тя пристъпваше елегантно и щом се приближи до баща си, целуна го нежно по бузата и попита:

— Какво става татко? Защо толкова бързо искаш да заминем в провинцията? Снощи каза, че няма да пътуваме никъде поне седмица или две, а и тази вечер трябва да сме на вечеря в семейство О’Донъл.

— Знам — отвърна баща й, — но херцогът донесе лоши новини. По-добре той сам да ти ги съобщи.

Лавина погледна към херцога и плахо попита:

— Какво се е случило, чичо Бертрам?

— Дойдох да предупредя баща ти, че си в голяма опасност.

— Аз, в опасност? — възкликна Лавина. — Какво искаш да кажеш?

— Кралицата търси младо момиче от кралско потекло, което да изпрати на Балканите, за да сключи брак с тамошен принц. И е решила това момиче да бъдеш ти.

В отговор Лавина се засмя.

— Предполагам, че се шегуваш — отвърна тя. — Аз не съм от кралско коляно.

— Прабабата на Нейно Величество е била свързана с вашето семейство, което й е достатъчно да смята, че си с кралска кръв.

— Но как така изведнъж? Нима досега всички са знаели за това и никой никога не го е правил на въпрос?

— Просто Нейно Величество не е имала нужда да използва този факт — отговори бързо херцогът.

— И за кого иска да се омъжа?

— За принц Станислав от Кадрац, който е с изключително неприятен характер. Освен това е пияница, на когото са присъщи жестокостта и безпринципността. Предполагам, че дори не се къпе.

Лавина се разтрепери.

— Никога няма да се омъжа за човек, който не се къпе! — решително отбеляза тя, щом се посъвзе от първоначалния шок.

— Разбира се, че е така — съгласи се херцогът. — Все ще намерим начин да те спасим, а най-добре е просто да се сгодиш за някой друг. Дори кралицата ще трябва да се съобрази с това, ако годеникът ти е важна и решителна личност.

Младото момиче погледна неодобрително приятеля на баща си.

— Годеникът ми ли? Какъв годеник? — смръщи вежди тя.

— Маркизът на Елзуик — поясни херцогът. — Единствената надежда за теб е той да се съгласи да се преструва, че уж сте сгодени, докато кралицата намери друга младоженка.

— Маркизът на Елзуик! — повтори Лавина и ахна от удивление. — Определено няма да се получи. Бих предпочела всеки друг, но не и него!

— Знам, че му се носи славата на неприятен човек… — започна херцогът.

— Която е напълно заслужена! — добави Лавина.

— Нима си го срещала, скъпа моя? — попита изненадан баща й. — Никога не си ми споменавала.

— Не беше точно среща, татко. Случи се преди три години, когато гостувах в семейство Брейсуел. Една вечер той се появи там абсолютно непредвидено.

— Ето това е нещо ново! — възкликна херцогът. — Никога преди не бях чувал, да се е появявал неканен.

— Аз пък чух, че граф Брейсуел му дължал пари — поясни графът.

— Ето това обяснява всичко — разумно отбеляза Бертрам. — А ти, скъпа ми Лавина, си помислила, че Елзуик се държи хладно и невъзпитано.

— Смятам, че такова е мнението на всеки, който го е срещал! — категорично отговори момичето.

— Но това не би било достатъчна причина, за да откажеш помощта му, нали? — запита я херцогът.

— А защо трябва да искам той да ми помага? Говори се, че ненавиждал жените и едва ли би се съгласил да се ожени за мен!

— Не става въпрос да се жени за теб — започна херцогът. — Единственото, което трябва да направи, е да заяви, че е сгоден за теб. По-късно, когато отмине опасността, ще му благодариш за благородството и ще развалите годежа по взаимно съгласие.

Лавина покри лицето си с ръце в знак на отчаяние.

— О, татко, трябва да ме спасиш! Не искам да се отделям от теб. Дали тази идея би дала резултат?

— Трябва да стане, скъпа моя! — мрачно отвърна графът. — Налага се да отпътуваме възможно най-бързо, преди да е пристигнал куриерът на Нейно Величество.

— Да тръгваме тогава! — съгласи се и Лавина.

Внезапно тя се обърна към херцога, прегърна го и каза:

— Благодаря ти за всичко, чичо Бертрам!

Графът също я последва, за да се здрависа със своя стар приятел.

— Ще ти бъдем задължени до края на живота си! — каза той. — Хиляди благодарности за това, че ме предупреди навреме. В случай, че Нейно Величество те попита къде съм, ти й кажи, че…

— За Бога, скъпи приятелю, за нищо на света няма да спомена и дума! — успокои го Бертрам. — Ще те държа в течение на всичко, което става в кралския двор, щом се върна обратно в Уиндзор.

— Не мога да изразя с думи благодарността си към теб! — каза графът.

— И аз също! — добави Лавина, след което целуна по бузата спасителя си.

Херцогът й се усмихна.

— Баща ти винаги е бил изключително добър към мен и аз искам да бъдете щастливи — отвърна той. — Знайте, че съм готов да ви помогна по всяко време и за всяко нещо. Само ми кажете, когато имате нужда!

— Ти си прекрасен, чичо Бертрам! — възторжено изрече Лавина и отново го целуна.

Само миг след това тя беше вече в коридора и обличаше палтото, което икономът й беше приготвил. На бегом отиде до каретата, последвана от баща си.

Едва-що бяха тръгнали, когато тя се осмели да заговори.

— Успяхме да избягаме — пое си дълбоко дъх Лавина, — но не за дълго. О, татко, трябва да ме спасиш!

Графът обгърна дъщеря си и я притисна към себе си с бащина милувка, а лицето му излъчваше непоколебимост.

 

 

Пътят от Лондон до имението „Рингууд“ в Оксфордшир беше изключително дълъг, така че Лавина имаше предостатъчно време да помисли върху случилото се.

Всичко, което беше разказала на баща си за срещата си с граф Елзуик беше вярно, но не и цялата истина.

Преди три години, като седемнадесетгодишна, трябваше да направи своя дебют сред висшето общество в Лондон. Тъй като майка й беше починала, лейди Брейсуел, под чиято опека беше, имаше грижата да я подготви за вечерта на нейния дебют.

Семейство Брейсуел организираше вечери с танци, за да може Лавина да бъде напълно подготвена като перфектна дебютантка на бала. На тези празненства присъстваха децата на семейството, както и всичките им млади приятели, следователно събиранията им бяха изключително весели и приятни.

Една вечер, докато танцуваха, на входната врата се позвъни и икономът съобщи, че посетителят е лорд Елзуик. Още щом го видя, Лавина остана поразена от красотата му. Беше висок, с черна коса и тъмни очи, лицето му, доста привлекателно, излъчваше благородство. В този първи миг той й заприлича на рицар герой от приказките.

Беше го зърнала съвсем за кратко, защото той бързо се отправи към кабинета на домакина на къщата, като остави незаличим отпечатък в сърцето й.

Минути след появата на лорд Елзуик, обявиха почивка за гостите на вечерта така, че да си поемат дъх и да пийнат по нещо разхладително. Лавина прекара това време с най-добрата си приятелка лейди Хелън Брейсуел.

— Не мислиш ли, че е голям красавец? — на смях я попита Хелън.

— Изглежда ми точно като Чайлд Харолд — отговори й Лавина, почти останала без дъх от неочакваното вълнение, което изпитваше в момента.

Знаеше, че Хелън ще разбере точно какво има предвид, защото двете заедно бяха въздишали по популярния герой на Байрон. В една от неговите поеми, Чайлд Харолд беше главен герой, който пътува по широкия свят и посещава различни екзотични места, в търсене на спасение от скуката и еднообразието. Въпреки, че го сполетяваха всякакви нещастия, той винаги съумяваше да намери спасение в красотата, както и сила да посрещне злото с усмивка.

А братът на Хелън, който също беше в компанията им, винаги се смееше презрително, когато станеше въпрос за този герой.

— Този приятел е клоун, който дрънка всякакви глупости, просто от самосъжаление! — обичаше да им натяква той.

Момичетата винаги отговаряха на думите му с викове на възмущение, но особено Лавина, която изпитваше най-голямо негодувание.

— Как е възможно — питаше тя, — да си толкова безчувствен, че да говориш така за красивия и толкова страдащ Харолд?

Този герой присъстваше в сънищата й нощем и изпълваше мислите й денем. Беше убедена, че когато стане време да бъде представена в обществото, едва ли ще срещне мъж, който да бъде тъй романтичен като него.

Изненада я чувството, което изпита онази вечер, когато на вратата застана лорд Елзуик. В този тъмноок, силен и ослепително красив млад човек, тя разпозна своя „Харолд“.

Тогава той леко се беше поклонил на лейди Брейсуел, после огледа с безразличие танцуващите, а Лавина долови в погледа му скрито страдание.

Знаеше, че тези им забавления не представляват интерес за него и в никакъв случай не биха могли да смекчат болката, белязала живота му. Не можеше дори да предположи, какво му се е случило, докато Хелън не й прошепна, че бил изоставен от годеницата си точно в деня на сватбата им. Тогава всичко й се изясни.

Танците започнаха отново, а Лавина не откъсваше поглед от вратата, през която той трябваше да излезе след срещата си с лорд Брейсуел. Предполагаше какво ще се случи, когато се появи на вратата — лейди Брейсуел щеше да го покани на импровизирания бал и той щеше да приеме поканата, макар и с неохота.

Дори можеше и да я забележи. Щяха да се гледат в очите, омагьосани от прозрението, че са родени един за друг. Той със сигурност щеше да забрави безсърдечната жена, изоставила го пред олтара и щеше да мисли само и единствено за нея — Лавина!

Мисълта за това толкова я въодушеви, че Лавина подскочи и затанцува шеметно. Другите танцьори край нея за момент спряха и я загледаха смаяно. Партньорът й отстъпи назад и я остави да танцува сама. Забравила всичко друго, освен предчувствието за собственото си щастие, Лавина се въртеше унесено, а сърцето й тръпнеше от радост. В този прекрасен момент имаше усещането, че целият свят е в нозете й.

Най-сетне музиката позатихна, после съвсем спря. Лавина направи красив реверанс, който беше аплодиран абсолютно от всички. Когато отново вдигна очи, погледът й срещна тъкмо този на самия лорд Елзуик, който я гледаше изпитателно, но по-скоро с безразличие.

Младостта обаче й даваше криле и поради това равнодушието му не я засегна, напротив, в себе си предположи, че той е запленен от красотата и изящество й.

Лейди Брейсуел му говореше нещо и като се усмихваше, посочи към младите хора в салона. Лавина се приближи до двамата, за да може лордът да я види по-добре.

За нейна изненада, той поклати отрицателно глава и мигом се отправи към вратата. Точно преди да излезе, той се обърна назад и тя го чу да изрича най-ужасните думи:

— Скъпа Джемайма, моля да ми простите, но имам по-важна работа от това, да лудувам с тия дечурлига!

От висотата на своите двадесет години, сега Лавина притежаваше завидна зрялост и съзнаваше, че от всички обиди, които по-после беше чула, думите на графа бяха най-малката. Но тогава, когато все още й предстоеше дебют в обществото, разсъждаваше като дете. Казаното от него си оставаше чиста обида за нея, а не просто констатация на абсолютен факт.

И така, на седемнадесет чувствата й бяха наранени. Сега разбираше, че всъщност не е изглеждала много добре след това стремглаво въртене, с разрошената си коса и зачервени бузи. Поведението й е било на мъжкарана и след онзи лудешки танц, тя наистина беше заприличала на такава!

По-после стана и по-зле, когато дочу хихикане зад гърба си. Както всяка изявена красавица, така и Лавина имаше врагове — момичетата на нейната възраст, които се преструваха на приятелки, а всъщност й завиждаха и скрито се радваха на всеки неин неуспех. В този момент можеха да й се присмиват на воля и те го сториха!

Същата нощ Лавина много плака и в себе си се закле, че никога и при никакви обстоятелства няма да прости на лорд Елзуик тази обида.

Сега, на път за дома му с молба за помощ, знаеше, че ще трябва да я преглътне. Всичко друго беше за предпочитане, пред заплахата да се омъжи за принц Станислав.

Но как наистина й се искаше, помощта да беше от всеки друг, а не от лорд Елзуик.