Стеф Ан Холм
Кралят на пиратите (9)

Девета глава

— Какво ти каза собственикът? — попита Катрин колебливо.

Дантон седна срещу нея на масата и я погледна в очите. Не беше толкова щастлива, че се намира вече в кафенето в Занзибар, както бе очаквала. Очите й говореха повече от красиво оформената уста, която сега бе открила от черното фередже. Той не видя гримасата й. Парчето плат беше предназначено да скрива лицето й, но сега се бе смъкнало до под носа. По-рано мислеше, че е доста глупаво от страна на арабите да покриват жените си от главата до петите, но жадните погледи към Катрин го бяха накарали да преосмисли възгледите си. Не обичаше да я заглеждат.

Дантон протегна краката си под масата и каза с равен глас:

— Каза ми да прочета „кади иа чакула“ и ми спомена, че не може да ръководи заливите на Занзибар.

Гласът му издаваше неодобрението, основано на неучтивостта на собственика на кораба и на небрежното поведение на Катрин. Струваше му се, че прекалено много излага на показ женствеността си.

— Кад… какво? — опита се да повтори Катрин.

Погледът на Дантон попадна на устните й, които се опитваха да повторят арабските думи. Не биваше да я заглежда като другите мъже. Трябваше да прикрие гнева си, който го изпълваше, откакто напуснаха Острова на изгубените души. Яростта му ставаше все по-незабележима с отдалечаването им от брега, но той не й бе дал да разбере за това. Вниманието му бе насочено в друга посока. Не знаеше дали постъпва правилно, че оставя Катрин и дъщеря й в Занзибар. Пристанището изглеждаше много занемарено и наоколо имаше много повече корупция, отколкото предишния път, когато бе идвал тук.

— Има меню — каза той и посочи един лист на отсрещната стена.

Катрин отвори широко очи, като видя символите и завъртулките на листа хартия. Лицето издаде вълненията й. Тя не прикриваше неодобрителното си отношение към града.

— Не мога да прочета това.

— Написано е на арабски.

— Така и предполагах…

Огледа се разтревожено наоколо. Той се бореше с желанието си да я измъкне от заведението и да прекрати смешните й опити да стигне до Париж. Ако не го бе изкарала извън кожата му, сега нямаше да седят в този глупав бар.

Дантон не бе говорил с Катрин, откакто Тревор Тейт бе обстрелвал бреговете на острова му. След като й бе заповядал да стегне багажа си, той се бе затворил в кабинета си да чертае маршрута. Бе доста ядосан, но стана съвсем необуздан, когато намери Мадлен и готвачката да си играят на драскулки на гърба на картата на Занзибар. Той ги бе изгонил от къщата и бе наредил на Танала да отведе малкото кречетало до колибата. После бе взел компаса и линията си и се бе съсредоточил над работата си. Всяка начертана дъга, всяка драскулка с перото връщаше мислите му отново и отново към Катрин.

На плажа той троснато й бе казал, че не желае да я слуша, защото не искаше да чува лъжите й. Тя не бе запалила огъня по погрешка. Искрите не се получаваха току-тъй. Болеше го, че тя мислеше толкова малко за него, щом го бе предала. Искаше му се да… какво? Да се грижи за него? Да го обича?

Никой не можеше да обича мъж като него и тя го бе доказала.

За негова изненада, на следващата сутрин тя бе усмихната. Но усмивката й беше срамежлива и без преструвки. Очите й се извиняваха за случилото се. Бе казала само няколко откъслечни думи. С дъщеря си в едната ръка и куфара в другата се бе подчинила и приела всяка една негова заповед.

Беше й заповядал да стои далеч от него на борда на „Фурия“.

Тя го бе направила.

Беше й заръчал да държи дъщеря си извън погледа му.

Тя го бе изпълнила.

Помолил я беше да стои в каютата и да излиза на палубата само при изгрев и залез-слънце. Бе изпълнила и това.

От върха на абордажната кула той я бе наблюдавал как излиза с дъщеря си за ръка само в разрешените часове. Катрин вдигаше момиченцето си на ръце и го прегръщаше. Двете стояха до перилата и гледаха океана. Стомахът на Дантон се присвиваше, сякаш го бяха ударили в корема. Гледката беше невинна и непринудена. Молеше се на Господ да може да бъде част от нея. Искаше му се да е отново цял, отново човечен. Мечтаеше да има отново семейство.

Това той не бе споделил с никого — дори с Рейниаро. Можеше да си позволи да го признае само пред себе си. Чувствата му към нея го изваждаха от равновесие. Не можеше да се заеме с никаква работа, когато мислеше за нея. Беше се затворил в резиденцията и живееше и се хранеше сам. Задължението да се освободи от Катрин и малката го преследваше и в сънищата му. Въпреки проблемите, които му създаваха, той не искаше да ги пуска да си отидат. Не беше сигурен дори дали самата Катрин го желае при тези обстоятелства. Само гордостта го караше да избягва обясненията й.

Вместо да се тормози за неща, които не можеше да промени, той вдигна далекогледа си. Взираше се в морската шир, за да открие най-накрая кораба на Сади Коруджус. Плануваше бъдещото си отмъщение. Само Сади имаше някакво значение. Живееше само за да види смъртта на турчина.

Когато сапфирените кранчета на кораловите рифове край брега изникнаха пред очите им, голям камък падна от раменете на Дантон. Опитваше се да си внуши, че ще е много по-добре, когато се освободи от нея в Занзибар. Щеше отново да се заеме с по-важни задачи. Бе занемарил плановете си да разгроми галеоните на Негово величество.

Катрин бе спазила своята част от уговорката. Дори веднъж не прояви неподчинение. Не бе създала и най-малката неприятност. Той също трябваше да устои на думата си и да я остави на някое подходящо пристанище.

Когато го бе попитала дали може да го придружи до града, той й бе отказал категорично. Занзибарците бяха приятелски настроени и гостоприемни. Мюсюлманските султани и „сейиди“ не бяха толкова любезни. Дантон бе идвал на острова преди шест години. Тогава бе пристигнал, за да вземе слонова кост и чесън за крал Филип. Добре познаваше истинската същност на тези араби.

Като видя желанието й да разгледа града, той изведнъж почувства необяснима неприязън от себе си. Отново обмисли положението на нещата и троснато й каза, че има две условия, при които може да го придружи. Първото беше да остави Мадлен при Рейниаро, за да се грижи за безопасността на момиченцето. Второто бе да облече закритото „буибуи“, което бе изпратил Антонио предварително да купи.

Катрин се бе съгласила и на двете условия, въпреки че второто я хвърли в недоумение.

Дантон се наведе и повдигна крайчеца на тъмната памучна тъкан.

— Покривай се добре, Катрин.

Приближи фереджето до бузите й и пръстите му докоснаха нежната кожа на лицето й.

Тя потръпна при допира му. Изчерви се и хвана крайчеца на буибуито, за да го закрепи зад ухото си. Виждаше се само бадемовата извивка на очите й. Това бе още по-чувствена гледка, отколкото цялото й лице.

Идването им в кафенето не беше много добра идея. Определено не му се искаше да остава и минутка повече и да се замесва в бой заради нея. От предпазливия поглед в очите й се разбираше, че и на нея й се щеше да си тръгват.

Дантон побутна трохите хляб, които предишните клиенти бяха оставили.

— Ще кажа на собственика, че ще вземем храната със себе си — каза той.

Очите над черната забрадка го погледнаха облекчено.

Петнадесет минути по-късно Дантон вече носеше вързаната с панделка торба, пълна с хранителни продукти. Двамата с Катрин вървяха сред претъпканите улици на Занзибар. Антонио и Едуардо ги следваха непосредствено.

В града нямаше определено пристанищно бюро, защото износът се извършваше от независими търговци или държави, които нямаха представителство в Занзибар. След обстойно проучване на географската и политико — историческата карта на Африканското крайбрежие той бе решил, че това е доста безопасно пристанище. Най-малкото отговаряше на нуждите на Катрин и на неговите. Да не говорим, че познаваше и града на пръсти.

Пристанищната търговия се движеше на приливи и отливи. Едва някой склад се освобождаваше от една стока и моментално беше запълван с друга. Освободено място на кея мигновено се заемаше от нов кораб. Търговските дейности не се регистрираха от арабските официални части, които управляваха острова. Точно заради безпорядъка „Фурия“ също можеше да спусне котва в пристанището.

Тази система на анархия може би задоволяваше занзибарците, но Дантон трябваше да знае накъде пътува корабът, ако искаше да осигури безопасността на Катрин.

Неохотно, но по необходимост той се запъти към палата на Буауани. Надяваше се, че Бедр ще е все още там. Беше се запознал с Бедр бин Калифа, когато търсеше слонова кост преди шест години. Арабинът знаеше къде точно могат да се намерят най-добрите бивници, и то на доста ниска цена — естествено срещу прилично възнаграждение за самия него. В чест на сделката Бедр бе отворил вратите на палата си за Дантон и екипажа му. Бе им осигурил жени, пиене и опиати. Бедр се занимаваше с хашиш и оставяше достатъчно и за себе си, и за околните, но самопровъзгласилият се султан винаги разбираше, ако някой искаше да го изхитри.

Дантон не искаше да води Катрин при Бедр, но знаеше, че ако някой кораб или дори лодка пътува за Париж или друго европейско пристанище, Бедр беше първият, който ще научи.

Улиците, по които Дантон мина, бяха толкова тесни, че на места главините на колелата на някоя каруца бяха оставили следи по стените на три-четириетажните каменни сгради. Криволичещите улички бяха огрени от слънчеви лъчи или потънали в шарени сенки. Наоколо можеха да се видят разкошни врати, изработени от сръчни дърворезбари, богато украсени е религиозни мотиви.

— Загубихме ли се? — попита Катрин. В гласа й се долавяше страх.

Дантон погледна през рамото си. Тя за момент изостана, но бързо навакса разстоянието, като затича след него. Очите й бяха нащрек. Изглеждаше доста нервна.

— Скъпа, не можеш да се загубиш в Занзибар. Винаги ще стигнеш до същото място, откъдето си тръгнал. По-трудно е да отидеш там, където искаш. Аз помня къде живее Бедр — обясни й той.

— Знаеш ли къде отиваме?

Булото падна под носа й и тя наново го закрепи зад ушите си.

— Не се съмнявай в мен, Катрин — каза той, когато стигнаха някаква желязна ограда. — Познавам един много влиятелен човек, който може да те отведе в Париж.

Преминаха покрай няколко големи дървени маси, отрупани със сушена акула, фурми, повредена от водата коприна и муселин.

Около тях се мотаеха тълпи от занзибарци. Миризмата беше тежка и непоносима. Носеше се музика от духови инструменти и кратуни. Пазарът беше изпълнен с хора, обути в сандали и носещи тюрбани и дълги рокли, наречени канзус. На жените не им беше разрешено да пазаруват и продават.

Носеше се ужасна врява от мъжки гласове, докато арабите се пазаряха и продаваха стоките си. От коланите на повечето мъже са подаваха красиво украсени дълги изкривени саби.

Дантон си спомни, когато вървяха тук с Бедр и избухна скандал между двама търговци. Разпрата завърши с един забит нож в корема и локва кръв на земята.

Без да каже и дума, Дантон хвана ръката на Катрин. Тя стисна пръстите си и го погледна с благодарност. Дантон се почувства поласкан от този неин жест. Допирът до пищова на кръста му даваше увереност. Закле се да я защитава с цената на всичко.

Той продължи по една улица, която ги изведе в доста по-богата част на града. Приказно украсени минарета разнообразяваха гледката.

Сред разкошните постройки по средата на една площадка ухаеха червените цветове на пересто дърво. Короната му беше шест стъпки висока и приличаше на гъба. Край него беше разположен палатът на Буауани. Сградата имаше красиви бели балкони.

— Ето че пристигнахме.

Дантон пусна Катрин и нареди на Антонио и Едуардо да проверят уличката зад сградата. Двамата се върнаха бързо и Дантон каза на испанците да заемат стратегически позиции край дебелите стени — единият от северната страна, а другият от южната.

— Смяташ, че се има неприятности ли?

Челото на Катрин се свъси. Страхът беше изписан по лицето й.

— В моя занаят неприятностите връхлитат изведнъж — каза той и удари чукчето по дебелата дървена врата. — Само един глупак не би взел предпазни мерки.

Слънцето се отразяваше в металните украшения на вратата, докато Катрин трепетно очакваше тя да се отвори. Чувстваше се тъй, сякаш огромна буца е заседнала в гърлото й, и полагаше нечовешки усилия да не се разплаче. Какво й ставаше? Толкова дълго чакаше този момент. Бленуваше за свободата си. И все пак… сега, когато свободата беше зад тази врата, тя се страхуваше до смърт да се отдели от Дантон. Той действаше като неин покровител и тя бе свикнала да й казва какво да прави. Всичко това не биваше да има никакво значение. Бе бленувала за независимостта си. Трябваше да я посрещне с радост.

Защо тогава изпитвам ужас от мисълта за бъдещето? — питаше се тя.

Накрая вратата се отвори. Дебел мъж с брада се появи на прага. На главата си имаше черна шапка във формата на гърне. Изглеждаше занемарен. Брадата му беше безформена. Дантон му заговори на някакъв странен гърлен език.

Катрин се опита да възвърне решителността си, но всичко, което можа да направи, бе да се усмихне почтително на прислужника. После се усети, че той едва ли вижда усмивката й под фереджето.

Веднага ги поканиха да влязат. Поведоха ги по дълъг коридор, а после по стълби. Проходите приличаха на лабиринти, а стъпалата бяха железни. Стигнаха покрива на сградата. Площадката беше украсена с палми в саксии, кошници с цветя и ниски масички.

Брадат мъж с тюрбан се беше изтегнал на яркочервен диван и пушеше някаква странна лула. Тънък маркуч беше прикрепен към бутилка и като пушеше, водата бълбукаше. Мъжът всмукваше дълбоко, задържаше дима за няколко секунди, после бавно издишваше.

Като видя Дантон, той се изправи и се усмихна до уши. Беше облечен в бели фини копринени дрехи, които много наподобяваха нощница. Носеше много златни украшения — пръстени, огърлици и гривни. Катрин предполагаше, че това е Бедр. Този човек щеше да й помогне да стигне до Париж.

Чувстваше се ужасно нервна. Мъжът не изглеждаше влиятелен.

За нейна голяма изненада, Бедр и Дантон започнаха да говорят на арабски. Не схващаше и дума от това, което си казваха.

Изминаха дълги и напрегнати мигове, докато Бедр не се обърна към нея на английски.

— Аз съм султан Бедр бин Калифа. Можеш да ме наричаш и сейид, както прави капитанът. Аз ще ти викам Кат — рече й той.

Бедр я огледа доста подробно и похотливо. Това я накара да замръзне на мястото си. Тя потрепери.

— Той ми каза, че си французойка, но аз говоря само английски. Ще си говорим на английски. Ела — подкани я любезно той.

С пръст посочи към купа сатенени възглавнички.

Дантон кимна одобрително и тя го последва. В ъгъла на терасата бяха заметени купчина листенца от дървото с червените цветове. Но миризмата беше приятна.

— Вие сте гладни — заяви Бедр и вдигна звънчето, което стоеше на масата до наргилето му. — Нека ви нахраня.

Дантон подаде на султана храната, която бяха купили, и каза:

— Донесох малко сладки…

— Ти ме обиждаш, капитане.

Бедр грабна пакета от ръцете на Дантон и го хвърли навън.

Катрин зяпна от изненада.

— Ако съдя по миризмата — намръщи се той, — това не ставаше и за храна на козите ми. Ще ядете от моята храна. Седни. Седни.

Султанът седна с кръстосани крака и направи знак на Дантон и на Катрин да го последват. Те се подчиниха.

Ясният звън на камбанката предупреди слугите, че ги викат. Не след дълго пристигнаха жени, облечени в прозрачни рокли. Те вървяха в колона и носеха табли, отрупани с ястия. Металните гривни на глезените им звънтяха мелодично. Очите им бяха очертани със специален тъмен прах по клепачите. Те поглеждаха бегло към Дантон.

Приканващите им погледи ядосаха Катрин. Беше се наслаждавала на това, че той й държеше ръката на пазара. Беше отдала прекалено голямо значение на интимния му жест. Не се чувстваше добре сред тълпата. Страховете не бяха ли въведение към опасенията й за задръстените парижки улици? Твърде дълго бе живяла сред диваци — първо в Африка, после в Индия. Напоследък бе свикнала и със спокойствието на Острова на изгубените души. Трябваше да се приспособи към хаоса в цивилизацията. Явно нямаше лесно да се претопи в този нов свят. Поне така си мислеше.

— Можеш да си избереш една — каза султанът и се усмихна лукаво. — Или петте, ако пожелаеш.

Катрин разбра смисъла на думите му само от един поглед. Той говореше за жените. Жените щяха да забавляват Дантон, ако той пожелаеше. Първоначално се обърка от безсрамното предложение, което скоро се превърна в оскърбление.

— Не, сейид.

Разкъсвана от вътрешната си борба, Катрин избягваше да гледа към Дантон. Беше доволна от отказа му. Радваше се, че не харесва прислужниците. Самата мисъл, че може да целуне една от тях, както бе целунал нея, я потресе. Странни и обезпокояващи мисли започнаха да се въртят в главата й. Постара се да оправдае нервното си напрежение с неизвестността, но знаеше, че е повече от това.

Искаше й се той да пожелае нея.

— Такъв беше отговорът ви и миналия път, капитане — каза султанът.

Бедр взе една фурма от фруктиерата на коленете си.

— Вие бяхте верен на жена си. Все още ли я имате? Или може би Кат е заела мястото й? — продължи той, след като глътна плода.

Катрин едва не извика от изненада. Съпруга? Беше свързвала миналото на Дантон с много неща, но не и с брак. Той е женен. Женен… женен… женен… Къде беше жена му? Дали не беше някоя от малайзийките на острова и той я криеше? Женен… а я беше целунал. Женен… а тя все още си представяше, че може да я целуне пак. Женен… докато смъртта ги раздели. Женен…

На Катрин й се зави свят.

— Не, сейид. Вече нямам жена.

Устата й пресъхна. Отговорът му изобщо не я успокои. Това не променяше факта, че той никога не й бе споменавал за съпруга. Не че й го дължеше… но пък тя му бе казала, че е била женена. Катрин погледна Дантон. Искаше й се да сглоби частите в едно, но той не отвърна на погледа й.

Бедр щракна с пръсти и отпрати жените. Те се разкикотиха, опитваха се да привлекат вниманието му, докато се оттегляха.

— След като вече нямаш съпруга, капитане, можеш да опиташ от моите деликатеси, и то без угризения — каза Бедр.

Не даде възможност на Дантон да откаже отново или дори да се съгласи, тъй като се обърна веднага към Катрин.

— Можеш вече да махнеш фереджето, Кат. Не съм толкова изостанал, че да намирам оскърбително едно женско лице. Искам да видя твоето.

Дантон погледна Катрин и този път на нея й се стори, че видя в очите му неодобрение. Докато още се отърсваше от шока си, тя бавно отпусна черното парче плат.

— Красиво. Много красиво. — Стъкленокафявите очи на Бедр изучиха основно всяка нейна черта. — От Париж ли си? — попита той.

— Да.

— И искаш да се върнеш там ли?

— Много.

Но по пътя си бе допуснала грешки. Първо, беше се доверила на „Де Гидс“. Втората беше тайното й промъкване във „Фурия“. Третата беше огънят, който донесе толкова неприятности на целия остров. Дали ако се довереше на султана, нямаше да е четвъртата й грешка?

— Ще обсъдим за Париж, след като похапнем.

Катрин не беше сигурна, че може да хапне нещо. Какъвто и глад да беше изпитвала, сега се разсея от притеснение. Този Бедр, този вулгарен мъж, който миришеше лошо, как можеше да й помогне да стигне до Париж? Той изглеждаше безскрупулен и приличаше на коцкар. Едва ли беше човек, който би обърнал внимание на чиито и да било капризи, освен на своите. Изобщо не й харесваше. Не й се нравеше начинът, по който облизваше устните си, когато я гледаше, сякаш тя беше някой сладкиш, на който можеш да се насладиш и после да го забравиш.

— Не си с униформата си, капитане. Още ли си в Испанската флота?

— Вече работя сам за себе си, сейид.

Бедр отметна главата си назад и шумно се изсмя. Белите му зъби контрастираха с медения цвят на устните му.

— С пиратство ли се захвана?

Жилите по врата на Дантон изпъкнаха.

— Познавам много морски разбойници, капитане. Въпреки че моите приятели от Суахили ви наричат „панияс“ — плъхове, аз обичам мъжете, които правят това, което им харесва. Много смешен бизнес е пиратството.

Сръбна шумно малко супа с къри и размаха ръката, в която държеше къс хляб.

— Яжте, яжте — подкани ги.

Катрин погледна към чинията пред себе си. Нямаше никакви прибори. Погледна Дантон и забеляза, че той също ядеше като Бедр — само с дясната си ръка.

Направи същото. Поднесе къс месо към устата си. Едва не се разтрепери, когато сокът от месото се стече надолу по ръката й.

— Ти харесваш храната ми, Кат. — Това беше констатация, а не въпрос и Катрин трудно можеше да му противоречи. Кимна и хапна резенче манго. — Хубава е — каза Бедр с пълна уста. — Яж. Моите плодове идват направо от гората и са сладки като мед. — Посочи едно предястие, което изглеждаше прекалено мазно, за да може да се хване с ръка. — Това е боко боко. То също е много вкусно.

Султанът се наслаждаваше на ястията си, облизваше устните си и бършеше пръсти в една голяма кърпа.

— А сега да си дойдем на въпроса за Париж, капитане. Колко скоро желаете да тръгнете?

— Тя — уточни Дантон и погледна съсредоточено към Катрин. Погледът му я разтопи и тя усети, че чувството й за вина се удвоява. — Иска да замине колкото може по-скоро. Има и едно дете. Корабът трябва да е съвсем сигурен.

— В наши дни сигурността наистина е проблем. Утре може да не е. Така е в Занзибар, както добре знаеш, капитане. След три дни мога да я кача на един персийски платноход до нос Добра Надежда. Веднъж стигнала там, ще трябва сама да си намери връзка. Както знаеш, не пътуват направо кораби от Занзибар за Париж. Ще трябва да смени доста или може би, ако изчака седмица, говори се, че някакъв английски ще мине оттук по пътя си за Лондон, за да напазарува.

— Една седмица — повтори Катрин, съвсем отчаяна.

— Седмица е прекалено дълго.

Дантон бутна чинията си настрани и наля малко турско кафе в чашата си. Във въздуха се разнесе миризма на джинджифил, канела и кардамон.

Бедр зяпна срещу Катрин.

— Защо искаш да се освободиш от това цвете, капитане? Не те разбирам. Тя е разцъфнала, само трябва да я откъснеш.

Пръстите на Дантон стиснаха здраво дръжката на чашата, но не я защити от хапливата забележка на султана.

— Една седмица е прекалено дълго време — повтори той. — Не мога да чакам.

Катрин едва сдържаше сълзите си. Ако искаше да я измъчва с думите си — беше го постигнал. Искаше й се да го разтърси, да го накара да я послуша, да разбере.

Беше се опитала да прави точно това, което й заповядваше на „Фурия“. Опитваше да се извини поне десетина пъти. Той не искаше да й прости. Щеше да остане едно от разочарованията й, като се върне в Париж — място, което не означаваше вече нищо, като знаеше, че го е предала.

По пътя за Занзибар бе забелязала как я гледа, прегърната с дъщеря си. Струваше й се, че иска да я удари. На моменти обаче мислеше, че иска да я прегърне отново. Тази мисъл й даваше надежда, но тя осъзна колко илюзорна е тя, докато наближаваха Занзибар. Думите му сега потвърждаваха опасенията й за отчаяните му опити да се отърве от нея.

— Ако не можеш да чакаш, тогава не мога да ти помогна, капитане. Това са единствените варианти. Може би утре нещата ще се променят. Винаги се променят — каза замислено султанът.

Той довърши банана си и хвърли обелката в празна чиния.

Човекът, който им бе отворил вратата, скоро се появи на терасата. Пристигна с молитвено събрани ръце. Поклони се на Бедр и започна тихо да му говори нещо. Бедр се намръщи и кимна. После прислужникът се поклони отново и напусна.

Султанът се изправи.

— Ако може да ме извините, капитане. Трябва да отида да видя едни неща.

Погледна безсрамно Катрин, като се спря на бюста и извивката на шията й.

— Ще стоиш тук, докато се върна, Кат. Аз ще ти помогна. Да.

Сетне излезе.

Дантон рязко се изправи и изхвърли остатъка от кафето си. Сипа си малко от прозрачната течност, която беше прекалено гъста, за да е вода.

Тишината между тях започна да натежава. Явно беше, че е ядосан. Лицето му бе мрачно, а походката — нервна. Катрин чувстваше, че беше ядосан на Бедр за това, че бе споменал жена му — жената, която той вече нямаше… Искаше й се да го разпита за нея, но потисна любопитството си. Щеше да й каже да го остави на мира и да си гледа работата. Но тя толкова много искаше да знае за жената, която е носил в сърцето му.

Вместо това, Катрин попита:

— Какво пиеш?

— Оризово вино — отвърна троснато той. — Бих ти предложил, но вероятно ще ти се заповръща от него.

— Аз мога да пия алкохол.

— Сега не е време да ми го доказваш — сухо измърмори Дантон.

Катрин остави чинията си и се изправи. Приближи белите перила и се загледа към морето.

— Разбира се, че не е — съгласи се тя.

Вятърът се промъкваше в листата на палмите и предизвикваше странно шумолене. Уханието от червените цветове на дървото под тях изпълваше въздуха. Корабите на пристанището се бяха килнали на една страна. Тя забеляза и „Фурия“, но оттук можеше да различи само движещи се точки на борда й.

Мадлен й липсваше много и й се искаше да прегърне дъщеря си в този миг. Обърна се към Дантон. Той се бе приближил до нея и каквото и да възнамеряваше да му каже, замря на устните й. Всичко, което искаше да разбере, беше изписано в очите му. Очите, които обикновено говореха за душа, преследвана от кошмари, сега бяха чисти и искрени.

— Няма да те оставя в неговите ръце, за да те заведе до Кейптаун. Това все още е Африка, скъпа, а не любимият ти Париж.

Въпреки собствените си притеснения, тя се опита да го успокои.

— Можеш да останеш с нас с Мадлен, докато чакаме друг кораб. Той ти е приятел…

— Приятел убива приятел заради жена, а ти, скъпа, заслужаваш човек да рискува живота си, за да те има. — Дантон стисна здраво перилата. — Сега трябва да се позамисля дали ще ме заколи.

— Той не би те… убил.

— Кой знае какво би могъл да направи Бедр?

Дантон глътна остатъка от питието си. Вятърът развя абаносовата му коса. Отметна немирните кичури от лицето си.

— Не биваше да те водя в Буауани.

Думите му засилиха съмненията й и я накараха да се замисли защо бе променил решението си. Мислеше, че той иска да я изгони от живота си. Това увеличи и опасенията й, че може би няма да свикне лесно с Париж. Дали беше способна да отстои независимостта си? Досега толкова зле се беше справила с вземането на решения, че й се искаше да се тръшне и да плаче от отчаяние.

Нищо не вървеше както трябва. Дори Занзибар не бе могъл да реши проблема й. Но султанът бе обещал, че ще помогне. Как щеше да го направи? Като убиеше Дантон, за да може да я запази за себе си?

— Никой друг ли не познаваш?

— Дори да познавах всеки човек в Занзибар, това едва ли щеше да помогне. Нямам никаква власт на борда на друг кораб. — Лицето на Дантон помръкна. — Проклетник! А не мога и да остана в пристанището цяла седмица. Дори и в Занзибар има власти. Шансът не е голям, но и тук могат да ме обесят.

Каквото и да очакваше Катрин, не го искаше с цената на живота му.

— Тогава си върви. Остави ни тук. Изведи кораба и хората си на някое безопасно място. Всичко, за което моля, е да ни намериш подходяща странноприемница и…

— Не!

Настъпи мъчително мълчание. Спокойно и без да се притеснява, Катрин попита:

— Какво би направила жена ти, ако искаше да се прибере вкъщи?

Ноздрите на Дантон потрепериха.

— Жена ми би ми се подчинила.

Катрин усети, че по бузите й се стичат сълзи. Разбира се. Точно както и тя бе трябвало да се подчинява на Жорж Клод. Не можеше ли Дантон да разбере колко глупаво беше това? Не можеше ли да проумее, че с времето подчинението убива човешката душа?

— Не искам да се караме, Дантон.

Откъм пристанището се чу шум. Вятърът носеше гласовете на търговците и моряците. Катрин си пое дълбоко въздух и попита:

— Какво ще правим?

Дантон вдигна глава.

— Ще почакам ден или два и ще видя какво мога да намеря. — Той погледна към пристанището и продължи: — Толкова много кораби. Все някой от тях е достатъчно приличен, за да ви отведе в Париж.

— А ако не намериш?

— Тогава ще се върнем отново у дома — каза той, без да откъсва погледа си от платната на корабите в пристанището. — … Поне докато уредим нещо друго…

Дантон млъкна и втренчено загледа морето. Очите му се превърнаха в тънки цепнатинки, а ръцете му здраво стиснаха перилата. Лицето му доби мъртвешко изражение.

Катрин погледна в същата посока. Чудеше се какво точно бе видял Дантон. Не забеляза нещо нередно.

— Какво има?

— Господи! — Гласът му трепереше от злоба. Кокалчетата на ръцете му бяха побелели. — Това е Сади. Корабът му е в пристанището.