Стеф Ан Холм
Кралят на пиратите (15)

Петнадесета глава

— Скачай, Катрин!

Дантон протегна силните си ръце, но Катрин не се подчини на молбата му.

— Да, мамо! — окуражи я Мадлен. — Скочи в ръцете на господин пират!

— Не мога!

Катрин беше загубила чувството си за сигурност на обраслия с мъх камък. Когато беше в езерцето, скалата не изглеждаше толкова висока. Сега, застанала отгоре, тя се чувстваше на няколко метра, а не на няколко стъпки височина. Едно погрешно движение и щеше да се озове във водата, най-вероятно в протегнатите ръце на Дантон, независимо дали го искаше или не. Като капак на всичко я беше видял по бельо. Не й беше никак лесно да се опитва да стои изправена в мокрите подробности от тоалета си. Искаше й се да коленичи, за да не може той да я види, но Дантон толкова много бе повтарял, че тя се страхува да скочи във водата, че накрая тя се изкачи на голямата скала, за да я остави на мира. Сега, когато беше там, просто не можеше да скочи.

— Аз ще те хвана, Катрин!

Увереният глас на Дантон не я успокои. Високият му ръст му позволяваше да стои без усилие в средата на езерцето, доста далеч от плитчините, без да му се налага да плува. Дори да изпънеше докрай краката си, Катрин нямаше да може да достигне с пръсти дъното. Просто не беше достатъчно висока, за да скача в дълбокото.

Обхвана я паника. Дантон я наблюдаваше с очакване. После погледът му бавно се спусна към дрехите, които бяха прилепнали към гърдите, по гладкия корем и извивката на бедрата й. В този момент направо й се искаше да потъне в земята.

Беше облякла два ката дрехи, тъй като знаеше, че един няма да бъде достатъчен, ако ги откриеха в езерцето. Долната й риза беше обикновена, от плътен муселин. По ръба на деколтето й имаше ленти от фина дантела, а под тях — богато избродирани розови пъпки. Три реда дантелени волани се диплеха на маншетите, които сега висяха безпомощно над китките й.

Въпреки двата ката дрехи, Катрин се чувстваше като гола. Не трябваше и да се опитва да крие нещо от него. Той вече бе опознал цялото й тяло. Беше галил гърдите й, беше я хвърлил в огън с устните си, бе позволила на ръцете му далеч по-интимни неща.

Объркана и ядосана на себе си, тя почти беше решила да скочи, за да не може той да я наблюдава повече. Но тъкмо си мислеше, че е събрала смелост да се хвърли с главата напред в неизвестното, и отново се изплаши. Погледът на Дантон се върна на лицето й.

— Кълна ти се, Катрин, няма да те оставя да потънеш!

— Скачай, мамо! — извика Мадлен. Катрин се обърна към дъщеря си. Малката седеше в плитчините до една тенекиена кофа, с дървена лопатка в ръка. — Аз как го направих!

Катрин се почувства така, сякаш долната част на стомаха й липсваше. Да, Мадлен беше скочила, и то право в ръцете на Дантон. Дъщеря й толкова много бе харесала смелия скок, че бе настояла да скочи още половин дузина пъти, докато Дантон не я беше предизвикал да го направи сама.

И тя го бе направила.

Беше изплувала, задавяйки се и плюейки вода, но беше постигнала целта си. Дантон веднага бе стигнал до нея и я бе вдигнал на раменете си, за да я отнесе на брега. Мадлен с кашляне и насълзени очи се беше обявила за голямо момиче. Само че не искаше да скача отново сама.

Катрин се приближи още малко до ръба на камъка. Можеше да види как наблизо преминава ято сребристи рибки. Приличаха на костури, блещукащи и гладки. Бореше се с желанието си да седне и да се признае за страхливка, въпреки че завиждаше на Дантон за умението му да плува. Просто не можеше да убеди себе си да напусне сигурността на скалата. Знаеше, че изглежда много смешна. Щом Дантон беше казал, че ще я хване, значи щеше да го направи. Това беше нейният шанс да докаже, че може да се бори с трудностите и да ги побеждава.

— Катрин, няма да ти се моля повече — достигна до нея гласът на Дантон. Объркана, отначало тя не разбра добре думите му. — Ако не искаш да скачаш, тогава…

Катрин си пое дълбоко въздух, стисна носа си с два пръста, затвори очи и скочи в езерцето с краката надолу. Студената вода обгърна прасците, бедрата и талията й, когато почувства как я обхванаха две силни ръце. Главата й не успя да потъне, но плясъкът беше достатъчен, за да намокри косата й. Осъзна като през мъгла, че Дантон я беше притиснал здраво до силното си тяло и не я пускаше. Инстинктивно се вкопчи в него и обгърна бедрата му с крака. После отвори очи и примигна няколко пъти, за да отстрани капките, които замрежваха погледа й, като се опитваше да се ориентира.

— Виждаш ли, Катрин? — промърмори в ухото й Дантон и с това още повече засили биенето на сърцето й. — Не те излъгах.

— Никога не съм се съмнявала в обещанието ти — рече задъхано Катрин. — Имах свои причини и затова се колебаех да скоча.

Ужасена, тя разбра, че краищата и на двете й ризи плаваха високо над краката й. Когато се опита да ги оправи, усети, че потъва във водата. Катрин панически се вкопчи в хлъзгавите рамене на Дантон. Дланите й почувстваха топлината му. Мускулите му заиграха, когато се размърда, за да я намести по-удобно в ръцете си. Това ново положение я накара да се изчерви.

— Има много неща, които харесвам у теб, скъпа — каза шепнешком Дантон. — Едно от тях е твоята искреност. — Ръцете му се плъзнаха под кръста й и тя замръзна. — Признаваш страховете си и се бориш с тях.

„Невинаги“ — помисли си Катрин, като се бореше с бързо разгарящия се в нея огън. В този миг се страхуваше от реакциите си. В никакъв случай не би го признала, дори това да можеше да я успокои.

Тя се опита да демонстрира цялото безразличие, на което беше способна, и се опита да не обръща внимание на тялото му.

— Можеш да ми помогнеш да стигна до брега.

— Искаш ли да скочиш пак? — подразни я той.

— Вече доказах, че мога да го направя, така че няма нужда от втори опит.

Катрин не искаше да бъде зависима. Не искаше да разчита на неговото благоволение. Той просто се забавляваше, като потъркваше лениво е палци вътрешната част на бедрата й. Ако знаеше да плува, щеше веднага да се махне от него. И сега щеше да отпусне хватката на краката си, но се страхуваше, че ще потъне.

— Не губи кураж точно сега, скъпа. — Дантон не направи нито едно движение към брега. — Няма защо да излизаш от водата. Мога да те науча да плуваш.

— Не искам да се уча.

— Видях те как се опитваше. Правиш го погрешно. Не трябва да си стискаш носа, докато плуваш. Задръж въздуха в дробовете си и водата няма да влезе вътре.

— Ще запомня това. — Катрин чувстваше топлината му до себе си. — Но точно сега искам да ме занесеш някъде, където да мога да стъпвам на дъното. Не искам да вземам уроци.

— Чудесен скок, мамо! — извика Мадлен. — Направи го пак!

— Не, захарчето ми, мама е уморена.

— Мама — каза тихо Дантон в ушите на Катрин — бяга от учителя си.

Дълбоко в себе си тя знаеше, че това е вярно, но не каза нищо гласно. Нямаше да й бъде лесно да намери думи, за да го отрече.

Дантон я отнесе до плитчините. Ситните му стъпки разбъркваха светлия пясък и правеха облачета в кристалната вода. Рибки се шмугваха по пътя му и подобно на малки огледалца отразяваха слънчевата светлина. Когато стигнаха до плитчините, той я пусна да стъпи и тя с облекчение извървя останалия път до брега сама.

— Ти също ли излизаш, господин пират? — попита Мадлен, като изсипа пълна лопатка пясък в кофичката.

Дантон остана до кръста във водата, а по гърдите му се стичаха струйки.

— Само след минута.

Катрин му хвърли поглед през рамо. Знаеше много добре за какво му беше нужно това време. Очите му бяха потъмнели, с разширени и загадъчни зеници. Беше се втренчил в нея с такъв копнеж, че я обърка. След онази нощ, когато я беше галил, а после отпратил, бе решила да стои на разстояние. Не смяташе да се държи нито твърде приятелски, нито твърде резервирано. Както се оказа, напоследък не се бяха виждали чак толкова често, за да успее да приведе плана си в действие. Сега й се предлагаше първата възможност и трябваше да издигне около себе си стена от безразличие.

Но беше толкова трудно да остане безразлична към Дантон Кристобал! В негово лице тя виждаше истинския образ на мъжествеността. Просто не можеше да му устои, въпреки всичките му недостатъци.

Ситният чакъл по брега боцкаше стъпалата й, докато вървеше към дъщеря си. Знаеше, че би могла да убеди Дантон, че ако прави любов с нея, няма да се случи нищо. Можеше да му каже, че не е способна да има повече деца. Само че унижението й щеше да е прекалено. Не искаше той да дойде при нея само защото му е гарантирано, че няма да стане баща. Искаше да дойде, защото я желае.

Мадлен си правеше къщичка от пясък. Забоде ярко перо на върха й и попита:

— Мога ли да поплувам с господин пират, мамо?

— Не — отговори кратко Катрин. — Не искам да влизаш днес повече във водата.

— Защо?

— Замълчи, Мадлен!

Катрин вдигна халата си, който беше оставила върху купчината от роклята, обувките и чорапите си. В момента нямаше да може да понесе да се стегне в корсета. Сгъна роклята на Мадлен и внимателно постави шапчицата до мъничките й обувки.

Тъй като не беше успяла да спаси нищо от собствения си гардероб, Катрин бе принудена да използва този на баронесата. Не одобряваше това, но докато се намереше друго решение, с Мадлен трябваше да носят разкошните дрехи. А как можеше да се намери друго решение не й беше ясно.

Над главата й звъннаха камбанки, залюлени от лекия бриз. Три наниза с черупки от стриди бяха завързани на клонче с рибарски конец. Беше ги чувала и преди, когато бяха идвали с Мадлен на лагуната.

— Харесват ли ти? — стресна я гласът на Дантон.

Тя се извъртя рязко на пети. Беше се приближил неусетно зад гърба й. Водата проблясваше в косата и се стичаше по широките му рамене. Погледът й се спусна по гърдите му и по избледнелите белези — от коралите и от ножа на Сади. После погледна още по-надолу — към широките му панталони. Стегната на кръста му, леката материя се спускаше свободно под пъпа му. Тя бързо върна погледа си на лицето му.

— Да, харесват ми — каза. — Кой ги е сложил тук?

— Аз.

— Ти? — Стори й се странно и интересно, че той се занимава с такива неща.

— Да — докачи се той. — В дните, когато не кръстосвам моретата да ги прочиствам от плячка, не мързелувам. Тези звуци ми доставят удоволствие и понякога правя камбанки.

Сарказмът му я жегна:

— Сериозно ли говориш?

— Напълно.

Катрин го изгледа с подозрение. Мадлен въздъхна:

— Бих искала да съм голяма колкото теб, господин пират, за да мога да стигам до звънчетата и да ги разклащам!

— Ако те повдигна, ще можеш да го направиш. — Дантон сложи момиченцето на раменете си и то се разкикоти от удоволствие. — А сега прокарай пръстите си през тях.

Мадлен го послуша и лагуната се изпълни с чудна мелодия от раковините.

— Знаеш ли, господин пират, ако беше малко по-висок, щеше да си удряш главата в дърветата и да казваш „ох“.

— Никога не ми е хрумвало.

— Да-а, и главата щеше да те боли, но аз щях да ти я разтривам.

— Значи мога да бъда спокоен! — Дантон пусна Мадлен на земята и направи няколко крачки към ботушите и ризата си. След това се наведе, вдигна ги и се отправи по пътеката към къщата.

Катрин взе своите и на Мадлен дрехи и също закрачи нататък. Лемурите ги последваха, подскачайки от клон на клон. Цели туфи бледожълти цветове и тамариндови шушулки се посипаха по пътеката. Катрин се отдръпна, като се страхуваше да не убоде босите си крака. Дантон и Мадлен не обърнаха внимание на лудориите на лемурите. Отнасяха се с тях като към човешки същества, а не като към диви животни. В резултат на това рошавите лудетини винаги вършеха пакости.

Голям черен бръмбар пресече пътеката, а тъничките му крачета едва носеха лъскавото му като восък тяло. Мадлен забеляза насекомото.

— Страхуваш ли се от буболечки, господин пират?

— Не.

— Обзалагам се, че те е страх, но не си признаваш!

— Не, кукло, честно ти казвам, изобщо не ме е страх от буболечки.

Мадлен въздъхна:

— Аз пък не обичам змии!

— Да, спомням си, че веднъж ми разказа.

— Но пък обичам мечки. И слонове, и чакали, и папагали, и кози, и кучета, и котки, и костенурки, и жаби…

Равномерното жужене на гората в този ленив следобед беше огласено от монолога на Мадлен, който продължи през целия останал път до къщата. Мадлен привърши списъка с животни и когато вече влизаха в двора, беше се заела да изброява любимите си ястия:

— … и шоколад, и ориз, и сладки бисквити. Обичам да ям и ментови бонбони, и сладкиши, и…

— Мадлен! — извика Катрин. — Престани!

Катрин почувства нервите си обтегнати до скъсване. От бръщолевенето на Мадлен я беше заболяла главата. А освен това трябваше да помисли как Дантон ще се вмести в живота им. Дали щеше да го види на вечеря, след като явно беше прекратил доброволното си заточение?

Очевидно същият въпрос занимаваше и Мадлен.

— Ще вечеряш ли довечера с нас, господин пират?

След като свали момиченцето от раменете си и го остави на плочките, Дантон пъхна ботушите си под мишница. Предишното му добро настроение беше изчезнало. Накрая той каза:

— Ще видим.

Мадлен засия. Катрин мълчеше. Изобщо не споделяше оптимизма на дъщеря си.

 

 

Дантон крачеше по коридора. По стените висяха гръцки произведения на изкуството. Позлатените чинии правеха обстановката по-ведра, рередо — декоративните олтари — и икони й придаваха тържественост. Сбирката от картини с кораби издаваше мъжки вкус.

Докато пресичаше източното крило, в мозъка на Дантон блуждаеха мисли за картата на турчина. След плуването с Катрин и Мадлен в лагуната беше подновил досадната работа в кабинета си. След двата часа съсредоточено изучаване на островите Реюниън имаше нужда от малко почивка. Смяташе да отиде в спалнята си и да се преоблече за вечеря.

Когато мина по един от малко използваните коридори, до носа му стигна аромат на силен парфюм, който се носеше из въздуха. Той спря пред отворената врата и вдъхна зашеметяващата миризма, процеждаща се през процепите. Катрин! Кой друг можеше да ухае така омайно?

Любопитен да види какво можеше да търси тя в този салон, Дантон внимателно натисна бравата. Тъй като очакваше да види Катрин, бе направо слисан, когато зърна Мадлен, която седеше в средата на полупразната стая и пееше нежно на куклата си. Детето беше облечено в бялата ленена риза на майка си. На врата си беше окачило няколко наниза перли, а на главата му имаше дамска сламена шапка. Късните следобедни лъчи блестяха в подаващите се изпод периферията къдрици. Начервените устни се оформяха сладко, докато говореше нежно на Нанет. Преструваше се, че дава парти за чай и има пред себе си истински чайник и чаши. Отразена зелена светлина привлече погледа му, когато малката се протегна, за да вземе въображаемата чиния. Носеше обшитите със смарагди обувки, които той беше захвърлил и забравил на брега преди седмици.

Мадлен усети присъствието му и вдигна поглед.

— Здравей, господин пират! — Чистите й сини очи се изпълниха с обожание, а веждите й се повдигнаха от удоволствие. — Играем си на парти с Нанет с измислени сладкиши и ми се искаше да има някой, който да играе с мен. Ще дойдеш ли?

Тя зачака отговора му с нетърпение, а от красивото й личице струеше надежда. Не беше свикнала да прикрива чувствата си. Тя чисто и просто го обожаваше и безрезервно вярваше в него — пирата.

Почувства как в тялото му се разлива топлина. Беше се борил дълго и упорито, но разбра, че нейното присъствие му доставя удоволствие.

Неочаквано го порази възвишено откритие.

Той обичаше това дете.

— Е, ще играеш ли с мен? — подкани го тя.

Мина известно време, докато Дантон успее да каже нещо и когато го направи, гласът му беше неуверен:

— Ъ-ъ, не. Имам работа.

— Трябва да убиеш някого?

— Не — отвърна бързо той, а сърцето му подскочи при неочаквания й въпрос.

— Аз пък убих един паяк, който лазеше по крака на Нанет. — Свали едната си обувка и я размаха към Дантон. — Сплесках го с тока.

— Хм.

— А тези обувки ги намерих. Не са на никого. Попитах целия свят, но те ми казаха, че тези обувки не били техни. Знаеш ли какво?

— Хм?

Тя понижи глас, сякаш информацията, която щеше да му даде, беше строго поверителна:

— Тези зелени обувки са съкровище. Ако продължа да копая, сигурно ще намеря рубинена огърлица.

Объркан от безбройните нежни чувства, които го бяха завладели, Дантон не оспори дръзките й твърдения.

— Бих искала да имаше с кого да си играя — въздъхна печално тя. — Рейниаро кърпи мрежи. Джеймс прави оръдия. Антонио и Едуардо чистят пушки. А мама си почива. — Мъничките ръце на Мадлен привлякоха вниманието му, докато тя наливаше въздух във въздух, преструвайки се, че налива чай. — Бих искала да имам сестричка. Мислиш ли, че от коремчето на мама може да излезе едно бебе?

— Какво? — задави се той слисано и се хвана като удавник за първия приемлив отговор. — Не, освен ако някой не го постави в утро… в коремчето й.

Мадлен привърши със сервирането и кръстоса крака, като и другата й обувка се изхлузи.

— А ти ще го поставиш ли?

По слепоочията му изби пот и той едва се сдържа да не изругае.

— Не, няма.

Трябваше да излезе от стаята.

— Ако промениш решението си — провикна се след него тя, — не забравяй да сложиш в коремчето на мама сестричка, а не братче!

— Света Богородице! — измърмори той под нос.

 

 

Четири часа след плуването Катрин и Мадлен седяха в тихата трапезария. Катрин знаеше, че е безпредметно да чакат Дантон. За разлика от Мадлен, на нея й беше ясно, че обещания не се даваха с неясни отговори. Дори и ясно изречените обети се разбиваха като крехък порцелан. Жорж Клод я беше разочаровал безброй пъти с двусмислените си отговори.

Знаейки това, не й беше трудно да приеме отсъствието на Дантон, но беше ядосана заради детето. Трябваше да намери някакъв начин да го извини.

— Мадлен, като че ли… — Катрин спря на средата на изречението, защото чу затваряне на врата.

— Мамо, той идва! — извика ликуващо Мадлен. — И ние сме толкова хубави!

Дългите къдрици от двете страни на лицето й подскочиха. Катрин беше намерила маша за къдрене и старателно беше украсила кестенявите къдрици на дъщеря си с книжни лентички и панделки в тон с рокличката й. Опита се да остане спокойна, но няколкото кичура на тила й гъделичкаха голия й врат.

Катрин вдигна ръка и с усилие поглади кожата на това място. Укори се, че беше съдила Дантон толкова строго. Не беше честно от нейна страна. Въпреки всичко той не беше като Жорж Клод. Много й се искаше да дойде тази вечер, но и не можеше да успокои биенето на сърцето си при мисълта, че ще се появи.

За случая се беше облякла с официална рокля, опита се да се убеди, че е направила това заради Мадлен. Малката беше казала, че това е най-красивата рокля, която някога е виждала. Но дълбоко в себе си Катрин искаше Дантон да я види облечена така. Роклята й стоеше идеално, само дето й беше малко тясна в бюста и малко по-къса от приетото. Глезените й се виждаха, но копринените чорапи бяха избродирани с розови цветчета, така че тази недискретност беше смекчена.

Сега, когато идваше часът на истината, тя се чувстваше нелепо натруфена. Дантон щеше да разбере, че се е докарала заради него. Дори си беше сложила малко парфюм с аромат на нарциси на китките и червило на устните.

Стъпките по мозаечния под известяваха приближаването на Дантон. Катрин седна по-изправено и провери дали пепелно розовите дантели, които придържаха корсажа й, си бяха на мястото.

Украсената с ковани гвоздеи врата започна бавно да се отваря и дъхът на Катрин замря. Внезапно се почувства така, сякаш Танала беше стегнала прекалено много връзките на корсета й.

— Добър вечер на всички — поздрави ги жизнерадостно Джеймс Еври от вратата. — Хубаво местенце, а? — Пристъпи в стаята и токовете на ботушите му от биволска кожа зачаткаха по пода. — Капитанът каза веднага да дойда тук.

Катрин бързо спусна клепки, за да прикрие разочарованието си.

— Къде е господин пират? — попита изненадано Мадлен. При други обстоятелства дъщеря й щеше да бъде очарована да види червенокосия.

— Трябва да се погрижи за нещо. Мъжки работи, нали знаете. Няма нужда да ви обяснявам. — Джеймс подуши пикантния аромат, който идваше от кухнята. Заобиколи внимателно стола на стопанина, като описа широк кръг около него, сякаш се страхуваше да седне там. Като си избра първия висок стол от едната страна на масата и се настани срещу Катрин, Джеймс разпери салфетката е ловко движение.

— Капитанът каза, че вие с малката ядете самички и е време някой да ви прави компания, за което избра мен. — Джеймс гордо сложи пръст на гърдите си с широка усмивка на момчешкото си лице. — За пръв път идвам в тази къща. Много е хубава, нали?

— Но господин пират също трябваше да дойде — промълви Мадлен. — Исках да дойде и да види колко е хубава мама!

Джеймс погледна към Катрин и отбеляза:

— Изглеждате направо фантастично, госпожо. — После грабна вилицата и се усмихна широко: — Хайде сега да се назобим!

Половин час по-късно Катрин се опитваше да придума Мадлен да излезе от гардероба в спалнята им. Малката беше отказала да яде, втренчена в празното място на Дантон. Катрин беше толкова разстроена, че също не успя да хапне. Джеймс, твърде погълнат от обстановката и специалното обслужване, не беше забелязал нищо.

Когато Катрин освободи дъщеря си, Мадлен излетя от стаята. Катрин се извини и изтича след нея. Малко по-късно намери малката. Детето се беше свряло в един гардероб от палисандрово дърво и бе заровило лице в ъгъла му. Приглушените й хълцания се чуваха изпод висящите над нея рокли.

— Мое малко мъничко захарче — промълви успокоително Катрин. — Ела при мама! — Отмахна пъстрите дрехи и коленичи пред гардероба, за да бъде по-близо до дъщеря си.

— Н-не искам! — изхлипа Мадлен. — Щ-ще остана т-тук завинаги!

— Не можеш да живееш в гардероба.

— О, да, мога!

Катрин докосна треперещото й рамо. Къдриците на дъщеря й бяха започнали да увисват и да се разбъркват от висящите над нея рокли.

— Знам, че си разочарована, но господин Кристобал не каза със сигурност, че ще дойде.

— Разбира се, че го каза! — заплака тя още по-силно. — Каза: „Ще видим“, а това означава „да“! Той излъга!

— О, захарчето ми! — Катрин я притисна към себе си и се опита да я успокои.

— Н-не е честно!

— Знам. Но няма да престане да те боли, ако се криеш. Хайде сега излез! Ще ти облечем нощничката, а аз ще легна до теб и ще ти разкажа приказка.

Мадлен й позволи да я измъкне от гардероба, но гласът й все още трепереше от плач:

— И-искам носна к-кърпичка!

Катрин взе едно ленено парче от наредените на масата. В стаята бяха запалени свещи, чиито пламъци хвърляха наоколо жълта светлина.

— Ето.

Момиченцето издуха носа си и подсмръкна:

— Бих искала да си имам истински т-татко!

— Но ти имаш — каза бързо Катрин.

— Искам истински татко! Някой, който да не е на небето!

Катрин не отговори. Не можеше да щракне с пръсти и да намери мъж, който да замести Жорж Клод. Въздъхна тежко. Не знаеше какво да каже. В моменти като този се чувстваше страшно глупаво. Как да обясни на едно четиригодишно дете, че не от всеки мъж става баща?

Развързвайки връзките на ризката й, Катрин каза:

— Вдигни си ръцете.

Мадлен се подчини и Катрин свали изящната дрешка.

— Няма кой да си играе с мен. Искам сестричка — оплака се Мадлен, докато Катрин й обличаше нощницата. — Сложи една в коремчето си, мамо!

— Не е толкова просто — отговори майка й, отмахна снежнобялата завивка и легна до нея в леглото. Мадлен вдигна Нанет, притисна я до бузата си и лапна мъничкия си палец. Катрин обясни: — Не може просто мама да поиска бебе и да го има.

Мадлен заговори, все още с палец в устата:

— Господин пират каза, че някой трябва да ти го сложи в коремчето. Аз го помолих да го направи и той каза „не“.

Катрин преглътна. Чувстваше се така, сякаш пламъците на свещите бяха до бузите й, а не на другия край на стаята. Можеше да си представи какво си е помислил Дантон за всичко това. Сигурно е бил смутен.

— Мадлен, аз съм щастлива с теб. Не искам повече бебета. Ти си моето сладко момиченце. Обичам те.

— Разкажи ми за… когато си била малко момиченце.

Катрин порови в мозъка си за нещо подходящо, но мислите й бяха далеч от детските спомени. Бяха насочени към това как да намерят един определен пират и да го нахокат така, както никой не го е хокал през живота му.