Стеф Ан Холм
Кралят на пиратите (6)

Шеста глава

— Не искам да го правиш.

Катрин нямаше възможност да се оттегли. Устните на Дантон задушиха протеста й, удавиха молбата й. Принудена да се подчини, тя притисна юмруците си към копринения плат, който покриваше гърдите му.

Целувката му разля горещи вълни по цялото й тяло. Меките му устни опровергаха твърдостта и студенината, която му приписваше. Сърцето й биеше лудо, докато ръцете му я държаха като заложничка. Той погали нежната кожа по врата й и почувства възбудата, която разтърсваше цялото й тяло. Тя знаеше, че може да се освободи и все пак…

Прегръдката му я опияняваше като наркотик и тя се бореше с желанието си да е плътно прилепена до него. Той я притегляше към себе си със страстна нежност и тя откри, че трудно може да му се устои. Целувката му бе като слънчев лъч и я караше да изгаря от желание. Беше много по-добре да се бори с него, отколкото да стои безпомощна в прегръдката му. Не, тя не можеше да се пребори с него. Нямаше опит и не знаеше как да се отбранява от такъв вид атака. Той напълно завладя чувствената й душа.

Когато я целуна, цялата й решителност се стопи. Краката й отмаляха. Ударите на сърцето й отекваха в ушите й. С пръстите си усещаше пулса на Дантон.

Той нежно прокара език по устните й. Тя се дръпна назад, но той притисна главата й с ръце.

Катрин отпусна пръстите си и ги преплете в гънките на ризата му. Остави го да я подлудява, да я завладява.

На Катрин започна да й се вие свят и щеше да падне, ако не беше здравата му прегръдка. Тя трепереше, тръпнеше.

Напълно бе загубила представа за реалността.

Повдигна ръцете си нагоре и обви врата на Дантон. Мускулите по гърба му бяха по-твърди от гранит, по-здрави от всякакво въже. Още първия път, когато го видя, тя бе впечатлена от бохемския му вид, от буйната му коса, от обицата му.

Сега го опозна. Преплете пръстите си в дългите абаносови кичури, наслади се на копринената им мекота. Докосна златното кръстче на ухото му и почувства пухкавата кожа на мястото под обицата.

Тя забрави кой беше той и с какво се занимаваше. Може би щеше да се мрази за слабостта си, но сега това не я интересуваше.

Устните на Дантон я докосваха, когато той проговори. Гласът му бе груб и дрезгав.

— Защо остави рисунката на дъщеря си пред вратата ми? — попита той.

Внезапният му въпрос трудно стигна до съзнанието й. Погледът й беше замъглен. Трудно беше да мисли, когато той бе толкова близо до нея.

— Не съм го направила.

Не можа да разбере защо той внезапно се дръпна назад и я погледна с очи, по-тъмни и от нощта. Чертите му омекнаха, сякаш се колебаеше дали да й вярва. Мълчанието натежа и съмненията му надделяха. Погледът му имаше странно излъчване.

— Не отричай това, което си направила, скъпа. Успя да постигнеш целта си. Наистина съжалих, че се налага да прекара рождения си ден тук.

— Рожден ден?

Думите му сякаш задушиха сърцето й. За какво говореше? Започна да диша тежко. Внезапно се бе върнала към реалността. Втренчено погледна човека, в чиято прегръдка бе потънала, и краката, до които се докосваше. Осъзна се с писък на отчаяние. Истината трябваше да я зарадва, но не стана тъй. Те бяха чужди.

— Да. — Той нарочно я предизвикваше. — Със собствения ти почерк бе написано: „Честит рожден ден, Мадлен.“

— Наистина го написах — отвърна тя, като се освободи от прегръдката му и отстъпи назад. — Аз написах „Честит рожден ден.“ Тя винаги ме кара да пиша разни неща. Но кълна се, не съм оставяла рисунката пред вратата ти. Ако си я намерил, това е, защото Мадлен е искала да ти подари тази рисунка.

Дантон прокълна на испански, сетне попита:

— Защо?

— Тя те харесва. Иска празненство в нейна чест, господине.

Нарочно натърти на обръщението. Той сякаш бе забравил целувката и се държеше, като че ли нищо не се е случило. Тя го мразеше точно поради тази причина. Себе си мразеше още повече, защото се чувстваше отблъсната.

— Бях й обещала да й организираме едно на „Де Гидс“. Сега и двамата знаем, че това е невъзможно — тъжно каза Катрин.

— Оттегли обещанието си.

Искаше й се да го удари заради забележката му. Щеше й се да му забие юмрук в корема, да го срита в краката, да насини очите му. В никакъв случай не беше жестока жена, но той си играеше с чувствата й. Беше безсърдечен. Изобщо не съзнаваше какво е да имаш дете. Мадлен беше единственото нещо, за което живееше, за което искаше да се грижи, на което мечтаеше да изпълнява капризите. Можеше да разчита единствено на нея, а вече не можеше да изпълни едно от обещанията си. Не би разочаровала Мадлен отново.

— Няма да го направя — каза тя спокойно. — След пет дни, независимо къде сме, ще празнуваме четвъртия рожден ден на дъщеря ми. Не ме интересува, че няма да има дори един гост. Не ме интересува дали това ти харесва или не. Не ме интересува дали ще бъдем на стотици километри в Индийския океан на някой скапан сал. Тя е дете. Невинна е. Помни това, когато я караш да страда.

Потъмнялото от слънцето лице на Дантон помрачня. Катрин си помисли, че ще я удари. Честно казано, тя дори се присви в очакване. Направи две бързи крачки назад.

— Да страда? — Гласът му продължаваше да бъде учудващо мек. Той беше застрашително спокоен. — Нямаш и представа какъв е истинският смисъл на тази дума. Дъщеря ти не страда тук. Играе си на плажа, копае и търси скрито съкровище, рисува, пее, говори си сама. Дори се радва, като ми разказва детските си мечти.

— Тогава я пусни да си отиде! — Катрин усети, че отново го умолява, но й беше все едно. — Остави ни и двете да си отидем, преди…

— Преди да направите отново нещо глупаво ли? — прекъсна я той.

Катрин направи гримаса. Досега не бе споменал за опита й да избяга, а ето че сега си бе навлякла гнева му. Нямаше да потрепне. Нямаше да отстъпи пред обвинителния му поглед.

— Сторих това, което счетох за най-добро. Откъде можех да знам, че ще нападаш някакъв кораб? — защити се тя.

— Трябваше да не излизаш, както ти казах. — Дантон отметна дълъг кичур коса над рамото си. — Ти бягаш, Катрин Льоклерк, и не мисля, че бягаш за Франция. Бягаш от починалия си съпруг.

— Ти нищо не знаеш…

— Знам достатъчно. Никога не говориш за него, освен ако не те предизвикат. Това ми подсказва, че не си го обичала.

— Как смееш? — възмути се тя.

— Смея, защото съм прав. — Арогантността му нямаше граници. — Пазиш най-лошите си спомени заключени зад решетки, както правя и аз. Мислиш си, че можеш да контролираш миналото си. Смяташ, че можеш да избягаш от кошмарите си, но не можеш. — Изражението му стана тъжно и замислено. — Събуди се, огледай се и разбери от какво точно бягаш. Не можеш да се криеш от миналото си, скъпа. Повярвай ми, аз опитах. При всеки опит частица от мен умираше. Умирам по малко всеки ден.

Косата й настръхна от начина, по който той говореше. Как бе познал, че спомените за Жорж Клод я караха да се разтреперва? Страхувала се бе от гъстите джунгли на Индия, от дивите животни на Африка, от кръвожадните мъже, с които съпругът й контактуваше, и държавните служители, които винаги бяха по следите на Жорж Клод. Искаше й се да избяга от приключенията, от дързостта, от безкрайните дни, укрити с дъщеря си. Молбите минаваха нечути покрай ушите на съпруга й.

Жорж Клод бе казал, че без риск не може.

Откакто бе умрял съпругът й, често се будеше през нощта. Страхуваше се, че никога няма да се прибере у дома. Сънищата й подсилваха опасенията й и завръщането й в Париж се бе превърнало в идея фикс.

Трябваше да избяга от Дантон Кристобал. Ако останеше, имаше опасност да се поддаде на чара му. Тази вечер бе потвърждение, че наистина е в беда. Беше се отнесла далеч от реалността. Имаше нужда да намери твърда почва под краката си.

Непрестанното бръмчене на нощните насекоми я върна към действителността. Прокара език по сухите си устни.

— Трябва да си тръгвам. Оставих Мадлен твърде дълго сама. Ако се събуди и види, че ме няма, ще се уплаши и ще се разплаче.

Катрин се обърна, без да погледне към Дантон, и се запъти към жилището си.

— Катрин. — Гласът му я преследваше. — Можеш да бягаш от дявола, ако желаеш. Само не бягай от самата себе си. Приеми съдбата.

Тя продължи да върви напред. Сухите листа шумоляха под краката й. Не разбираше какво иска да й каже. Не желаеше да разбира.

 

 

Мадлен пищеше от радост. Оставяше белите вълни да я гонят по брега. Обедното слънце огряваше гладката й кожа. Бузките й бяха розови, а също и връхчето на чипия й нос. Розова панделка държеше косата й прибрана. Кичурите по бретона й бяха съвършено руси.

Тя отново затича към мокрия океански бряг. Легна на пясъка и почака вълните да я залеят. Смееше се, когато водата гъделичкаше краката й и пръскаше тялото й.

— Мамо, преструвам се, че съм костенурка.

Катрин я погледна над купчината сухи клони.

— Това е прекрасно, миличка. Чудесна костенурка си. Не влизай във водата. Стой на брега.

— Да, мамо!

Катрин се върна да оправи сухите клони, щастлива, че водата развлича Мадлен. Не й се искаше дъщеря й да задава въпроси. Как щеше да й обясни вината, която й тежеше? Знаеше, че да върви против Дантон бе лошо, но да се замесва с него щеше да е още по-голяма грешка.

Преди седмица Катрин бе приела това място като тяхно убежище. Нощта, когато лемурите я бяха нападнали, бе дошла да събира клони и се страхуваше, че Дантон ще поиска да му даде обяснение. Той обаче се бе задоволил от отговора й. Всеки ден идваше тук и събираше съчки, връзваше ги на снопове и ги прибавяше към купчината. Беше пропуснала само един ден — деня, когато Рейниаро плаваше някъде с поправения „Черна Испания“. Пред вратата й стоеше обещаната охрана и не можеше да излезе навън.

Сега вече щеше да й стигна да направи огромен огън, когато му дойде времето. Щеше да запали съчките, когато някой кораб премине покрай острова. Разбира се, проблемът беше, че трябва да е на това място и да забележи кораба, преди да премине. Надяваше се да се добере до далекогледа на Дантон.

Това очевидно беше голям проблем и тя цяла сутрин се мъчеше да намери някакво решение. Бе неспособна да извърши кражба, затова отговорът изглеждаше доста сложен. По-умно бе да заеме далекогледа без знанието на Дантон. Всичко, което трябваше да направи, бе да се промъкне в дома му. Това беше опасна стъпка, като се има предвид присъствието на Антонио и Едуардо, но беше необходимо да я поеме. Само тогава щеше да е готова. Дори да не успее да подпали огъня по необходимия начин, белият дим щеше да послужи за бял флаг — а тя се нуждаеше именно от това.

Накрая щяха да бъдат свободни. Спасени.

— А сега съм риба, мамо!

— Хммм! — Катрин погледна дъщеря си, която шляпаше в плитчините. — Моля те, недей да влизаш навътре, мила.

— Няма.

Океанът изглеждаше много привлекателен и приканващ. Въздухът не потрепваше. Потта се стичаше по веждите на Катрин. Лицето и ръцете й бяха мръсни. Въпреки че водата изглеждаше привлекателно студена, Катрин нямаше време да се потопи. Да се плиска беше невъзможно за нея.

Беше събрала клоните и сухите дърва в най-източната част на Острова на изгубените души. Брегът беше преобладаващо бял и сив. Имаше съвсем малко зеленина. Отзад беше заобиколен от стръмни, стотина крачки високи скали. От устието на една река течеше червена вода. Катрин не можеше да прецени къде точно беше изворът й. Може би беше някоя скрита пукнатина. Аленият цвят на водата я подлудяваше. Сякаш кръвта на острова изтичаше от това речно устие.

Дърветата в гората се наричаха „тцинги“ — само това знаеше. Рейниаро й беше казал, когато говореше за тази част на острова в един от формалните им разговори — един, за който тя го бе изнудила. Чувстваше се зле, че му прави номера. Крадеше информация, която щеше да й помогне да се измъкне оттук, но просто нямаше друг изход. Трябваше да намери място, което никой не посещаваше — място, до което не идваше Дантон или който и да е от островитяните.

Тази откъсната част от острова беше идеална. Бе усамотена, девствена. Пътят не беше много изморителен — само на час от колибата им. На Мадлен й беше интересно да разглежда хамелеоните и костенурките с диамантено жълти и черни петна по черупките си. Те бавно се тътреха по пясъка. Покритите с бодли дървета напомняха на Катрин за кактусите в сухата, оранжева глинеста почва. Величествени баобаби се издигаха към висините. Изглеждаха като обърнати с клоните надолу дървета. Короните им бяха там, където трябваше да стоят корените.

Една чапла прелетя над тях, а после изчезна в къпинака. Тази част от острова беше плоска и скучна, но имаше някакво очарование в нея. Имаше нещо уникално, нещо, което тя никога в живота си не бе виждала.

Катрин потърси с поглед дъщеря си и я видя на безопасно разстояние от водата да копае дупка.

Доволна, че Мадлен е приела предупреждението й сериозно, Катрин се изправи и сложи ръце на кръста си. Купчината от клони не изглеждаше толкова висока, колкото би трябвало. Беше шест стъпки в окръжност и две стъпки на височина. Тя се поколеба дали това наистина е достатъчно. Повдигна рамене и реши, че купчината е готова. Помисли си, че може да добавя по някой и друг клон от време на време, докато чака съдбовния момент.

— Мадлен, нека ти помогна да се измиеш и изсушиш. Трябва да се връщаме, преди да усетят, че ни няма — обясни Катрин.

— Кой ще усети, мамо? — попита Мадлен.

Вода капеше от цялото й тяло, ситни песъчинки бяха полепнали по кожата й.

— Твоите приятели естествено — отвърна майката.

Катрин нежно побутна Мадлен да се потопи до глезени във водата и да измие мръсотията от себе си.

— Липсва ми Хади.

Мадлен бързо забрави за къпането. Наведе се и започна да събира миди от пясъка.

— На мен също.

Катрин свърши тази работа вместо нея, като се опитваше да не намокри обувките си. После събра обувките, роклята и чорапките на Мадлен. Тръгнаха по пътека към колибата си.

— Но сега имаш други приятели — Рейниаро, Джеймс, Антонио и Едуардо — успокои я майка й.

— А също и господин пиратът — добави Мадлен сериозно. — Той също е мой приятел.

— Да, така е — съгласи се Катрин. Щеше да е нечестно да пропусне Дантон в списъка на приятелите й.

— Когато напуснем острова, няма да имам отново никакви приятели… Ще имам ли приятели в Париж, мамо? Всеки път, когато си създам приятели, ти решаваш да напуснем — забеляза момиченцето.

Катрин внезапно бе завладяна от упреци към себе си. Не бе забелязала как Мадлен е приела пиратите за свои приятели. Това не беше правилно. Едно дете на възрастта на Мадлен би трябвало да си играе с деца, със сестриче или братче. Стомахът на Катрин се сви. Мисълта бе толкова внезапна, че изведнъж почувства болка — никога повече нямаше да има деца.

— В Париж ще си намериш приятели точно за теб — обясни тя на дъщеря си.

— Но нали не говориш за баба, дядо и чичовците, за които си ми разказвала?

Мадлен взе листо от земята и изстиска влагата от него.

— Не, те са при баща ти.

— Защо всички трябва да ходят при татко или при Исус? — попита детето.

Сърцето на Катрин се сви.

— Не и аз, котенце мое. Аз винаги ще съм с теб.

Мадлен се усмихна и хвана майка си за ръката.

— Обичам те, мамо.

— Аз също те обичам.

Върнаха се в старата къща на готвача, без никой да ги забележи. Днес не ги пазеха. В дните, когато някой кораб напускаше Острова на изгубените души, слагаха стража пред колибата. През останалото време никой от островитяните не им обръщаше внимание. Дори и Дантон!

От вечерта, когато я бе спасил от лемурите, той не я бе потърсил. Това беше добре дошло. Не можеше да си позволи никакви романтични отклонения. Нейният интерес към Дантон не беше нищо друго, освен обикновено любопитство. Никога не бе целувала разбойник досега.

Всъщност тя не бе целувала друг мъж по устата, освен Жорж Клод.

Целувката на Дантон бе съвсем различна от тези на мъжа й. Жорж Клод си имаше изградена система за любене и беше се уверил, че тя е добре запозната с нея. Първо започваше със скромна целувка, после милувка и на третата стъпка нощницата й беше вече вдигната. Съпружеските им ласки бяха вечно едни и същи. Това беше задължение без никакво удоволствие.

Той не приемаше нищо по-малко и не даваше нищо повече.

През кратката им връзка с Дантон тя разбра, че всъщност нищо не знае. Той беше непредсказуем, невъздържан и много опитен в това, което правеше, без да я кара да се чувства неопитна или неспособна. Как можеше да прилага системата, на която бе научена, когато в прегръдката му костите й се разтопяваха? Той бе способен да запали неутолимо желание в нея само с една целувка и това я плашеше. И я вълнуваше.

Да, беше добре, че не го бе срещала оттогава.

Плануваше да прекара остатъка от деня в игри с дъщеря си. И после, вечерта, щеше да разкрие изненадата си пред Мадлен.

Тя се зарадва от решението си, избърса дъщеря си и я облече в чиста рокля. Сплете косите й на плитка и я остави да виси между лопатките на гърба й. Накрая й върза красива панделка. Катрин очисти пясъка по тялото си, изми се и сложи розовата рокля, която смяташе за най-хубава.

Точно решеше косата си, когато някой почука на вратата и Мадлен изтича да отвори.

— Добър ден, господин пират.

Сърцето на Катрин се сви.

— Добър ден, госпожице Льоклерк. Как си днес?

Дълбокият му глас изпълваше малката стая. Отекваше у Катрин и убиваше волята й да се съпротивлява. Защо не можеше гласът му да е висок и носов, вместо толкова кадифено спокоен?

— Бях да плувам на брега, където мама…

— Мадлен, защо не пуснеш господин Кристобал да влезе? — прекъсна я майка й.

Това не бяха искрените й намерения, но беше единственият начин да попречи на Мадлен да продължи.

Мадлен се отдръпна настрани. Дантон остана на прага. Огромната му фигура закриваше входа. Косата му свободно падна върху веждите и раменете, когато се наведе да погледне Мадлен. Бяла риза загадъчно прикриваше мускулестото му тяло, докато тъмни бричове очертаваха стройните му бедра. Погледът й неприлично пробягна по тялото му, но тя бързо се осъзна и го отклони, за да посрещне намръщеното му лице.

— Не, не мога — каза той.

Мадлен се нацупи.

— Защо не? — попита тя.

— Трябва да отида до едно много важно място и бих искал да дойдеш с мен.

Той погледна към Катрин. Погледът му докосна устните й, така както бе направила устата му онази нощ. Изражението на лицето му говореше по-красноречиво от думите. Той преживяваше отново целувката им. Тя усети, че се изчервява и се упрекна още преди да го бе направила. Когато накрая Дантон проговори, студеният властен израз на лицето му бе поомекнал:

— Майка ти също може да дойде.

Мадлен се завъртя от радост. Плитката й се преметна през рамото й и остана отпред.

— Може ли да отидем с него, мамо? — попита момиченцето.

Катрин бе доста объркана. Присъствието на Дантон не й позволяваше да мисли трезво. Опита се да намери най-точните думи, за да му откаже. Всичко, което можа да измисли, бе:

— Не днес.

Дантон изглеждаше доста привлекателно — строен и висок. Много висок! Много красив!

— Поне веднъж, Катрин… — дългите му пръсти затропаха по касата на вратата, — бъди разумна. Кажи „да“!

Заповедта му я прободе. На езика й беше да му отговори, че винаги е разумна или поне се опитва да бъде, но само един поглед от страна на Мадлен я накара да се предаде. Перспективата да прекара остатъка от деня в негова компания беше изкушаваща. Решителността й изчезна, както и здравият й разум, и тя отвърна:

— Добре, ще дойдем с теб.

Мадлен се втурна навън, преди Катрин да може да я хване за ръката.

Катрин застана до Дантон, който заемаше цялото пространство под вратата. Въпреки че много внимаваше, тя се удари в ръката му. Всеки нерв от тялото й бе опънат до крайност и тя всячески се мъчеше да не го поглежда в лицето. Продължи да върви така. Нямаше възможност да оттегли съгласието си и да му обясни защо винаги се чувства толкова непохватна, когато той е наблизо. Още в момента, в който прекрачи прага, отвори уста от удивление.

Под бледолилавите екзотични дървета стояха Антонио и Едуардо. В ръцете си стискаха дръжките на разкошен открит стол — носилка. Златният емайл блестеше под огнените слънчеви лъчи. Седалката беше тапицирана в червена обработена кожа и имаше разкошна облегалка.

— Това за кого е?

Вместо да отговори на въпроса й, Дантон заповяда на двамата мъже да коленичат.

— Това е за пътуването ни.

Деловият му тон я накара да загуби ума и дума. След момент на осъзнаване тя попита:

— А ти къде ще седнеш?

Ръстът на испанците беше действително колосален, но Дантон бе още по-едър от тях. Тримата щяха да са прекалено тежки за Антонио и Едуардо.

— Аз си имам Санто.

Тя забеляза красив снежнобял арабски кон на няколко метра от тях. Катрин не бе виждала коне на острова и не знаеше, че Дантон има такива. Както къщата му и всички неща в нея, така и конят му бе безупречен.

Катрин не можеше да прикрие възхищението си от коня. Тръгна към стола — носилка, замаяна от изненадата.

Той се приближи до нея и й подаде ръка, за да й помогне да се качи. Тя не смееше да го докосне. Учтиво отхвърли предложението му, качи единия си крак на стъпалото и се прехвърли вътре.

През цялото време усещаше погледа на Дантон върху себе си.

Тя помогна на Мадлен да се качи. После Антонио и Едуардо плавно вдигнаха носилката. Никога не се бе возила на подобен стол, въпреки че семейството им бе доста заможно в Индия. От височината леко се замайваше, но бе изключително приятно.

Чувстваше се като птичка.

Конят на Дантон нямаше поводи или седло, но той го яхна по доста грациозен начин, като се хвана за гривата на животното, фино изработените кожени ботуши на пирата притиснаха хълбоците на коня, докато той даваше заповедите си на Антонио и Едуардо.

Двамата испанци носеха стола доста стабилно и балансирано. Тя се приготви за приятното пътуване, доволна, че се е съгласила.

Мадлен сияеше от щастие.

— Точно сякаш се возим на слон, нали, мамо? Далече, далече в небесата.

Те се потопиха в гъстата гора. Дебелите дървета им правеха сянка. Катрин все още не бе идвала в тази част на острова на Дантон. Птички чуруликаха по дърветата. Говорящи папагали скачаха от клон на клон. Лемури със завити опашки прескачаха от дърво на дърво и си подвикваха със странни звуци.

Гигантски тамариндови^[1] дървета и зелени поляни бяха декорът на излета им сред дивата природа. През гъстия покрив от дървета, който им правеше сянка, се промъкваха откъслечни слънчеви лъчи и разкриваха пъстроцветни пеперуди и насекоми, каквито Катрин не беше виждала.

Дантон яздеше съвсем близо до тях и тя не можеше да устои да не му се усмихва. Усмихваше се на величието, което ги заобикаляше. В Индия нямаше такъв разкош, такива екзотични ухания.

— Всичко това е много красиво — забеляза тя.

— А с всеки изминат ден става все по-красиво — отвърна той.

Беше прав.

Карамфилови цветове със златисти листа потрепваха във въздуха. Ухаещите цветя бяха бели, по крайчеца на цвета си имаха розово. Мирисът напомняше на Катрин сладки, току-що извадени от фурната.

Пътеката ставаше все по-тясна и по-обрасла с растителност. Дантон водеше напред. Катрин напразно си налагаше да гледа другаде. Погледът й не можеше да се откъсне от мъжествената му фигура.

— Цветя, мамо! Цяла градина с цветя! — извика момичето удивено.

Мадлен опасно се наведе над облегалката на носилката и Катрин инстинктивно я хвана за ръкава.

— Стой мирно, Мадлен. Ще паднеш и ще се удариш — предупреди я майка й.

Дъщеря й се намръщи на забележката и се загледа към градината от полюшващи се от вятъра цветя.

Дантон ги поведе право през една поляна.

Нагазиха сред високите стръкове екзотични цветя. Сякаш бяха навлезли в океана, а водата бе обагрена от червено — лилавия залез. Точно в този миг Катрин бе толкова очарована от острова на Дантон, че не можеше да си представи по-красиво място от тази райска градина.

Многобройни поточета се спускаха от високите стръмни скали и шумно се разбиваха в обширни каменни басейни. Приказните водопади образуваха очарователна кристална завеса.

Дантон повдигна ръка над главата си и Антонио и Едуардо спряха. Без да слиза от гърба на красивия Санто, капитанът се обърна към Мадлен и попита:

— Виждала ли си някога прилепи?

— Не знам — отвърна тя и се обърна към майка си. — Виждала ли съм, мамо?

— Не си.

— Не се страхувай! Погледни това и стой спокойно — продължи уверено той.

Устата на Дантон се изкриви в усмивка. Погали коня си и го притисна силно между краката си. После удари стъблото на едно дърво с двете си ръце. От клоните му изхвърчаха стотици прилепи и нарушиха тишината с биенето на крилете си.

— Плодни прилепи — извика той силно, за да могат да го чуят въпреки невероятния шум.

Мадлен притисна лицето си към рамото на Катрин. Не изпускаше от поглед ятото развълнувани птици.

Огромните прилепи изглеждаха като хвърчащи лисици. Рижавите им тела лъщяха, големите им черни очи искряха, а слънцето очертаваше всяка кост на пръстите им под полупрозрачния воал на крилете. Катрин потрепери, като си спомни какво й бе казал веднъж Жорж Клод. Прокара ръка по разпуснатите си коси и се помоли да си тръгнат по-бързо от това зловещо място.

За нейно голямо облекчение, те поеха пак по пътя си.

Мадлен въртеше глава наляво и надясно и се възхищаваше на всички нови неща, които се изпречваха пред очите й.

— Обичам тази гора, мамо. Това е най-хубавата гора, която някога съм виждала.

— На мен също много ми харесва — отвърна майка й и не излъга.

След десет минути пристигнаха до нещо, което приличаше на село. Сред една поляна, на брега на някаква лагуна, беше построена къща. Покривът й бе направен от сухи листа. Личеше, че се намират сред дивата природа. Наблизо имаше стадо зебу.

Ръждивата врата се отвори. Рейниаро се появи с пура от палмово листо в устата. Той поздрави Дантон на малайзийски. Катрин се изненада да види старши кормчията точно тук. Не бе си помислила, че Рейниаро може да живее сред подобна красота. Предполагаше, че обитава една от колибите на брега заедно с другите жители на острова.

— А, смелата жена!

Той напусна верандата си и отиде да ги посрещне. Смачка фаса с босата си пета. Беше облечен с доста странна дреха — копринена рокля, прихваната със златиста лента през кръста. Кафеникавите му гърди бяха голи и на тях висеше керамична огърлица, на която имаше два черни лъскави камъка.

— А, довела е и детето си. Добре дошли, мои красиви приятелки, добре дошли!

Антонио и Едуардо оставиха носилката във висока трева и Мадлен скочи на земята.

— Здрасти, Рейниаро.

Тя го прегърна през коляното, а той се наведе и я вдигна на ръце.

Докосна връхчето на носа й с пръст и попита:

— Помниш ли какво ти бях казал за прегръдката, дете?

Погледът на Мадлен стана замислен.

— Вола — каза тя.

— Воло — поправи я той.

— Воло.

Тя прехапа устната си и повдигна вежди, за да покаже, че не е съвсем сигурна.

— Воло михици — добави тя.

— Добре, госпожице!

Рейниаро я притисна към себе си и я погъделичка. Веселото кикотене на Мадлен заприлича на джавкането на малко кученце.

Противоречиви чувства завладяха Катрин. Беше очарована от постиженията на дъщеря си, но същевременно не беше човек, който обича да я обучават. Жорж Клод беше голям безделник, но той бе и единственият баща на Мадлен. Родителите й бяха доста студени един към друг и възгледите на момичето бяха доста женствени. Може би като се върнат в Париж и се установят напълно, Катрин ще си помисли за повторен брак.

Въпреки че Рейниаро бе доста любезен и приятелски настроен, той си оставаше пиратски старши кормчия, чието основно занимание бяха морските похищения. Мадлен имаше нужда от бащино възпитание. Трябваше й някой почтен мъж. Може би някой касапин или шивач, или часовникар, или дори чистач или леяр.

Трябваше само да е някой, който честно си изкарва хляба.

Само ако Дантон Кристобал… Не! Какви си ги мислеше? Той сигурно щеше да се изсмее на подобен съюз, а и тя няма никога да позволи да попадне в същия капан. Никога няма да забрави докъде води брак, сключен заради богатствата на съпруга.

Катрин слезе, като поклати глава и се отърси от фантазиите си относно Дантон. Вместо това помъчи се да отхвърли предубежденията си за старши кормчията. Не искаше да го обвинява за неща, които самата не разбираше. Мадлен го харесваше толкова много. Катрин се пребори със собствените си мисли и реши да приеме пороците му.

— Какво толкова има в една прегръдка, Мадлен? Какво каза за нея?

— Казах, че прегръдката има стойността на златото. Това е на ма’зийски.

— О, колко умно от твоя страна.

— Знам много неща — заяви гордо тя.

— Да, знаеш.

Дантон преметна крака си през главата на Санто и скочи на земята. Без ножа и пистолетите си, без далекогледа си той изглеждаше съвсем обикновено. Не приличаше на човек, който си изкарва хляба с обири. Беше по-мъжествен, отколкото Катрин искаше да си признае. Тя си наложи да не гледа към него и започна разсеяно да изучава цветовете на орхидеите наоколо.

— Дойдохме да видим Рениала — каза Дантон и се запъти към Рейниаро.

— Тя много ще се зарадва. Не е виждала „вазахи“, въпреки че доста е чувала за тях.

Отново тази дума, помисли си Катрин. Чужденки! Добре че поне малко разбираше от езика на местните.

— Влезте вътре!

Рейниаро изкачи единственото стъпало от дъсчената си веранда. Цялата къща беше под дебела сянка, прикрита под перестите клони на едно розово дърво.

— Защо си полугол, Рейниаро?

— Мадлен!

Дъщеря й повдигна недоумяващо рамене.

— Но той наистина е полугол, мамо. Защо?

Баритоновият смях на Рейниаро разтърси голите му гърди.

— Никога ли не си виждала баща — мъж без риза, дете?

— Хади винаги си носеше туниката. Понякога и моят татко не слагаше своята, но той не носеше огърлица като твойта.

— Тази огърлица — той повдигна гердана си — ми носи късмет. Слагам я в специални случаи. Моето „ламбахоани“ също. Това е моята риза.

— Момчетата не носят поли.

— Не носят ли? — Лицето на Рейниаро се озари от подигравателна усмивка. — Дявол да го вземе! Тогава и аз ще си сваля моята.

Катрин въздъхна, когато Мадлен я хвана за пръстите.

— Няма нищо, мамо. Не може да си свали ризата. Ще е много неудобно. Ще трябва да ни покаже своята…

— Мадлен!

Сърцето на Катрин учести ударите си. Почувства, че гори от главата до петите.

— Мадлен! — повтори тя по-спокойно. — Не е нужно да ни казваш това, което вече знаем.

Дъщеря й се престори, че съжалява и заби поглед във върха на обувките си.

Тогава се чу шумен смях — дълбок и ехтящ.

Катрин вдигна брадичката си. Видя Дантон, заливащ се от смях, с единия крак пред другия. Не можеше да си спомни да го е чувала да се смее. Смехът му бе дълбок и приятен и я накара неволно да се усмихне. Не можеше да повярва, че му позволява да се смее над… е, тази думичка.

— Наистина… — Тя се опита да въздържи собствения си смях. — Наистина не бива да й даваш да разбере, че ти е смешно.

Катрин се обърна, за да не позволи на Мадлен да види усмивката й.

Рейниаро запази чувството си за приличие, което явно липсваше на Катрин и Дантон.

— Госпожице Мадлен, мъжете от моето племе винаги носят поли. Това е нашият обичай.

Катрин стана сериозна:

— Красива рокля наистина. Извинявам се за липсата на такт. Това наистина не е в стила ми.

— Тогава изглежда, че и двамата с капитана сте загубили стила си.

Рейниаро повдигна мрежестата завеса, която висеше на вратата.

— Съвпадение или Провидение? Ще трябва да се посъветваме с омбиази — продължи той.

После влезе в къщата и им даде знак да го последват.

Мадлен се втурна след Рейниаро и остави Катрин и Дантон на верандата.

Дантон стоеше до парапета. Лицето му беше мрачно. Катрин не можеше да съзре хумор в сребристосивите му очи. Нямаше нито искрица от светлина или щастие. Очите му бяха отчаяни и непроницаеми.

— Ще накажа Рейниаро. Той не познава моя характер. — Устните на Дантон се извиха в кисела усмивка. — Аз наистина се смея… когато съм в добро настроение.

Не й се искаше да е такъв. Защо ли — тя сама не знаеше. Странно, толкова бе харесала смеха му, че вече не можеше да приеме тази студена и далечна душа. Опита се да го развесели отново.

— А какво точно е омбиази? — каза тя с широка усмивка.

Дантон повдигна тънката завеса, за да й помогне да влезе. Тя се докосна до него, когато премина под ръката му. Беше толкова близо, че усещаше меката тъкан на ризата му. Достатъчно близо да долови лекия мирис на сапуна му. Погледите им се срещнаха и тя застина на място. Нямаше сили да се помръдне или да мисли трезво, стоеше и чакаше Дантон да каже нещо. Искаше й се да направи нещо.

Усещаше го с цялото си тяло, въпреки че той вече не я докосваше.

Дантон вероятно бе прочел мислите по очите й, защото продължи, без да я кара много да чака:

— Омбиази е най-мъдрият мъж на селото. Той предсказва съдбите.

Дантон отново се бе затворил в черупката си и тя трябваше да се примири с обстоятелствата. Но смехът му бе докоснал сърцето й, помисли си Катрин, докато влизаше. Искаше й се да го чуе отново.

Насреща имаше малка стая, която водеше в широка всекидневна. Подът бе постлан с рогозки, а в ъгъла на стаята имаше два стола — за чужденците. Катрин веднага се досети, като видя, че Мадлен инстинктивно седна на единия стол, а Рейниаро кръстоса крака на една от рогозките.

— Смелата жена пристигна, също и капитанът.

Рейниаро говореше на жена, облечена в сари^[2], която усърдно мачкаше цветя. Без да прекъсва работата си, тя хвърли един поглед на Катрин, която забеляза, че очите й бяха тъжни, но внимателни и умни. Кожата й бе осеяна с дълбоки бръчки, които приличаха повече на цепнатини. Жената, която според преценката на Катрин беше около осемдесетгодишна, очевидно не страдаше от лошо зрение. При все това тя насочи цялото си внимание към цветята и продължи сръчно да натиска валяка с костеливите си пръсти.

Тя каза нещо на Дантон на мадагаскарски.

Той й отговори бързо и гладко и тя поклати глава. Рядката й коса бе сплетена на плитки. Жената даде знак на Мадлен да се приближи и й посочи кошницата с цветя. Движенията й показваха, че иска Мадлен да вземе няколко стръкчета и да ги подреди на дървената дъска.

Дъщеря й спокойно се подчини. Сетне жената ги премачка с валяка си.

— Името й е Рениала — каза Дантон на Катрин. — На мадагаскарски това означава „майка на горите“. Много е възрастна, но е все още доста енергична. В момента прави тапети. Помислих си, че на Мадлен ще й хареса да дойде да погледа.

Катрин беше объркана от доброжелателния му жест и затова успя само да кимне. Защо Дантон бе направил това за дъщеря й? Караше я да се разкъсва от противоречиви чувства. Беше й показал, че и той може да изпитва съчувствие и бе продължил да подклажда огъня на нейното възхищение от мъжествеността и душевната му същност.

Мадлен поиска да сложи още космос на дъската. След нея Рениала внимателно подреждаше цветните нишки. По този начин папирусообразният материал се свързваше с космоса, тревата и листата. Когато свършеше една лента, тя я опъваше на светлината. Листът бе по-прозрачен и фин от най-изящната хартия, която Катрин бе виждала.

Жената се усмихна. Горните й зъби липсваха.

— Мом мини ина.

— Какво каза?

Мадлен искаше да разбере, но всъщност не попита никого конкретно.

— Животът е сладък — преведе Дантон.

Тримата останаха с Рейниаро и Рениала повече от три часа. Катрин изостави мястото си на стола и седна на земята, за да може по-добре да вижда работата на жената. Вечеряха заедно с нея. Ядоха задушен ориз с лютиви чушки и подправки, а също и риба, подправена с кориандър. Десертът беше портокали и папая — плодовете, които им бяха сервирали на „Фурия“. Катрин не бе посмяла да попита Дантон за името им, но бе го научила от Рейниаро.

Когато вечерята приключи, Дантон и Рейниаро благодариха на Рениала, после изведоха Катрин навън. Беше се смрачило и някой бе запалил цяла редица фенери по пътека, заобиколена от дървета, около които се увиваха ванилови храсти.

— Къде отиваме, Рейниаро? — попита Мадлен и започна да подскача около него. — Тук е много весело. Тази жена ми харесва. Харесвам и цветята. Тя дори ми даде едно. Виж!

Извади жълто цвете от джоба си и го подаде на Рейниаро да го погледне. То беше клюмнало и се нуждаеше от вода.

— Отиваме към една изненада, дете.

Катрин се зачуди за какво говори испанецът. Нощта напредваше и може би щеше да стане прекалено късно за неговата изненада. Вероятно щеше да се наложи да почака до сутринта. Беше планувала да уважи Мадлен за… Катрин внезапно спря.

Насреща им на една тясна маса, над която имаше многобройни фенери, седеше екипажът на Дантон. Това беше утайката на испанското и мадагаскарското общество. Пиратите бяха прибрали почтително оръжието си. Бяха свалили и шапките си, бяха измили и прилежно сресали косите си.

Като видяха Мадлен, всички станаха на крака.

— Че’тит ро’ден ден, Мади — провикнаха се на един глас морските разбойници на развален английски.

Катрин веднага обърна очи към Дантон. Той стоеше безразлично и единственото, което каза, бе:

— Това бе най-доброто, което можех да направя.