Стеф Ан Холм
Кралят на пиратите (18)

Осемнадесета глава

— Недей — рече Дантон на Мадлен, когато тя посегна да завърти германския му глобус. Беше седнал зад писалището в кабинета си, а около него бяха разпръснати стотици карти.

— Защо не? — попита Мадлен и прокара пръстчетата си по гладката повърхност, сякаш за да провери сериозността на предупреждението му.

— Защото ръцете ти са мръсни.

— О… — Тя избърса устни с ръкава си. — А ако го въртя само с крайчеца на пръста си?

— Целите ти пръсти са мръсни.

Наистина не го интересуваше, че можеше да остави лепкави следи от бонбони, нямаше да й е за пръв път. Недоволството му идваше от факта, че там бе скрил торбичката с диаманта, който можеше да задрънчи, ако се задвижеше глобусът. Доколкото познаваше Мадлен, тя щеше да го направи с най-голямо удоволствие.

— А ако си оближа пръста? — попита Мадлен.

Дантон се опита да намери по-приемлива причина да я накара да остави глобуса на мира:

— Не. Искам да виждам Испания. Това ми напомня за моята родина, моя дом.

Момиченцето щеше да разбере важността на думата „дом“. Мадлен се отдръпна с въздишка от шарената сфера:

— Аз пък си нямам дом.

— Разбира се, че имаш. — Дантон започна да тършува из бюрото ри за компас. — Нали живееш при мен?

— Но не за дълго. После ще заминем за Париж, за Франция.

Дантон се ядоса най-вече на себе си. Напоследък изобщо не можеше да приеме мисълта, че Катрин щеше да го напусне.

— Знам — каза той спокойно. — Но засега живееш при мен.

— Харесва ми да живея при теб — заяви тя с широко отворени очи. — Но трябва да отидем в Париж, за да видим Лува.

Дантон извади една карта на островите Алдабра от китайската ваза:

— Да не би да имаш предвид Лувъра?

— Да, точно това имам предвид — отвърна тя. После направи голямо усилие да изглежда отегчена, като се залюля на ниските токове на детските си обувки и си заподсвирква. — Тук няма с кого да си играя.

— Защо не отидеш навън и…

— Не искам да си играя навън днес. — Скочи на стола срещу него и облегна брадичка на дланите си. — Там няма какво да се прави. Само копая, копая, а не мога да намеря рубинената огърлица.

— Нали намери обувки?

— Антонио ми каза, че били твои.

— Хм. — Как е могъл да й развали удоволствието този Антонио! Дантон смяташе за много забавно, че малката бе съобщила тържествено на целия екипаж, че е намерила съкровище. Нищо, че то се състоеше от чифт мъжки обувки, обшити със смарагди.

Мадлен повдигна красивите си веждички:

— Искаш ли си ги?

— Не.

Тя се облегна на лакти на писалището и втренчи в него тъжните си очи.

— Къде е майка ти? — попита кратко Дантон. Беше я срещнал преди около час и я бе поздравил сърдечно. Поддържаше преструвката за хладно приятелство заради Катрин, в случай че Антонио, Едуардо или някой друг от домакинството се случеха наблизо.

Но веднага щом се приближи до нея, вдъхна нежния й аромат и видя немирните й сиво-сини очи, изгуби чувството си за приличие. Хвана я за китката и я заведе в една северна стая и там, също като човек, обсебен от страст, я облада на червения килим, на който беше изтъкан гербът на крал Филип. Испанските портрети по стените бяха единствените им свидетели.

Катрин не се възпротиви. Като че ли вече не беше твърде убеден в нейната невинност. Когато пресичаше пътя му, тя се бе престорила, че се спъва и се хвана за ръката му за опора. След това го погледна косо с полуотворени розови устни. Нямаше нужда да го подканва с думи.

Дявол да го вземе, беше се превърнал в пълен идиот, носейки постоянно тази жена в съзнанието си. Бе готов да я моли коленопреклонно да остане да живее с него. Когато беше наблизо, а дори и надалеч, той просто не можеше да мисли нормално. Прекара почти целия следобед в кабинета си, но не успя да се съсредоточи върху картата на Сади. Всичко, към което погледнеше, беше изгубило смисъла си.

Направо не бе на себе си заради тази жена, заради Катрин Льоклерк. Беше изгубил ума си по нея и просто не можеше да я остави да си отиде.

Може би беше време да й каже за картата на Сади. Да й даде надежда, че може да намери диамантите и да се върне в цивилизования свят, без да се бои от затвор. Ако успееше да я убеди, че няма да свърже живота си с престъпник, тя може би щеше да остане.

Или ако все още настояваше за Париж, той щеше да отиде там с нея. Можеше да живее там или поне така смяташе. Нямаше причина да си мисли, че времето, прекарано по моретата и в спокойствието на острова, му е отнело възможността да се наслаждава на удобствата на цивилизацията. Щеше да се приспособи или поне щеше да се опита заради Катрин.

От друга страна, ако не успееше да разгадае картата, щеше да бъде преследван до края на живота си. Не можеше да помоли Катрин да остане, без да има надежда той да възвърне името си. Доколкото знаеше, щеше да прекара остатъка от живота си в търсене на нещо несъществуващо. Щеше да помоли Катрин да се свърже с един изменник. С мъж, обладан от миналото си. С Краля на пиратите, преследван от закона на Испания.

Любовта му към Катрин нямаше да е достатъчна, ако той увиснеше на бесилото.

Детското гласче на Мадлен прекъсна мислите му:

— Мама се разхожда, но не ми позволи да отида с нея. Каза да остана с Едуардо.

Дантон се намръщи:

— И къде е той?

Преданият му приятел бе започнал да се сближава с една хубава млада мадагаскарка, за която казваха, че била от кралски произход, от рода на крал Антаиморо.

— Той е с едно хубаво момиче. — Мадлен повдигна крачето си и се загледа в пантофката. — Мисля, че се казва Мия. Видях ги зад храстите да се прегръщат.

— По дяволите! — усмихна се Дантон.

— Това е лоша дума, господине. Не бива да казваш лоши думи пред мен, защото и аз мога да започна да ги казвам. — Издърпа нагоре един от свлечените си чорапи. — Ти какъв цвят чорапи носиш, господин пират?

— За бога, има ли някакво значение?

— Моите са розови.

— А моите — бели — отвърна той язвително.

Ставаше груб и знаеше причината. Тези малки, на пръв поглед нищо неозначаващи разговори с Мадлен бяха започнали да стават закономерност. Дантон Кристобал никога не беше правил нищо закономерно. Правеше каквото си искаше и когато си искаше. Просто не знаеше как да възприеме това ново чувство за ред.

— Искаш ли да чуеш една тайна? — усмихна се Мадлен и пусна крачето си долу.

Дантон разви картата и я затисна с два гладки камъка, подарък от госпожица Льоклерк. След това се покашля и каза:

— Щом настояваш…

Мадлен се изкикоти — началото на някоя щуротия, бе сигурен в това.

— Онази нощ, когато не дойде да вечеряш с нас…

Дантон се надяваше с цялото си сърце, че няма да започне пак да му натяква.

— Мама си слагаше корсета. Когато Танала я стягаше, мама каза „ох“. — Мадлен се разпуфтя за по-голяма образност. — И не можеше да диша, защото корсетът беше твърде стегнат. Тя седна на леглото и накара Танала да я разхлаби, иначе щяло да й стане лошо.

Дантон се покашля, защото не искаше тази малка бърборана да разбере как го беше погъделичкала тази история.

— М-да, добре — усмихна се широко той. — Радвам се да чуя, че на майка ти не й е прилошало.

— Знам и други тайни — грейна Мадлен. — И някои неудобни неща.

— Не сега, Мади.

Престори се на много зает с документите, за да не може тя да продължи. Мадлен се наклони напред и отново опря лакти на масата.

— Какво правиш, господин пират?

Дантон положи картата на Сади до един от островите Алдабра и каза разсеяно:

— Опитвам се да разбера кой е този остров на картата. — О!

Мадлен слезе бързо от стола си и заобиколи писалището, за да види по-добре. Без да поиска позволение, тя се покатери на скута му. Лекото й като перо телце го накара да се вцепени. Ръката му остана прикована за масата.

— Мога да седна у теб, защото днес не съм играла навън. — Вдигна ръка и пъхна маншета си под носа му. — Можеш да ме помиришеш.

Дантон се подчини покорно и вдъхна свежата миризма на сапун за пране, изсушен на вятъра ленен плат и, разбира се, на мента.

— Миришеш чудесно.

Докато Мадлен се наместваше по-удобно в скута му, той седеше като вцепенен. Беше му трудно да признае любовта си към детето. А му беше още по-трудно и да я покаже. Както винаги, той си помисли за Естебан, но този път споменът не предизвика у него тъга и чувството, че е бил измамен. Не. Всъщност с Мадлен беше благословен с повторен шанс. Колебливо я прегърна през кръста и остана така.

— Мадлен…

Гласът му замря.

— Да, господине?

Тя обърна лице към него и му се усмихна, като разби всичките признания, които беше приготвил. Не знаеше как да й каже за нежните чувства, които изпитваше към нея. Мислеше, че тя може би няма да разбере, че я обича като свое собствено дете. Но той просто шикалкавеше. Мадлен и без това си беше доста схватлива. Дантон се опита да се пребори с неудобството си и да не бъде толкова скован.

— Мадлен, аз много те харесвам.

Усмивката й стана широка, сякаш разбираше какво точно има предвид той.

— И аз те харесвам! — После обви малките си ръчички около врата му. — Но освен това те и обичам!

Заля го неочаквана топлина. Едва сега разбра колко се бе страхувал да не го отблъсне. Затвори очи и допря бузата си до главичката й. На лицето му беше изписана глупава усмивка, която просто не можеше да изтрие.

Мадлен се отдръпна първа и отново се обърна към книжата на бюрото му:

— Коя карта се опитваш да разгадаеш?

Дантон веднага задоволи любопитството й:

— Ето тази. — И посочи грубата рисунка на Сади.

— Мислиш, че е на някой от тези острови? — Мадлен наклони глава и се вгледа по-отблизо.

Дантон отговори с далечен глас:

— Надявам се да е така.

— Не изглежда да е тъй. — Връхчето на носа й почти докосваше хартията.

— Може би само така ти се струва.

Дантон се намръщи и видя, че е права. Двата острова изглеждаха напълно различни. Очертанията им си приличаха, но не и вътрешността.

Мадлен вдигна картата на Сади и се втренчи в жълтото парче хартия, сякаш можеше да разчете знаците. Дантон й позволи да разглежда, но я наблюдаваше внимателно. Малката можеше случайно да разкъса хартията и да унищожи най-важните линии.

— Кукличке — рече той след малко, — дай ми сега картата.

Лицето на Мадлен придоби тържествено изражение и тя не направи нито едно движение да стори това, за което я беше помолил.

— Знам къде е!

— Разбира се, че знаеш.

Той доближи ръката си до нейната, за да вземе картата. Знаеше, че Мадлен просто иска да му помогне и прави всичко възможно да не му върне толкова скоро драсканиците на Сади.

— Тези разклонения са от онзи самотен плаж, където мама запали големия огън и където намерих кафявата костенурка — кимна уверено детето.

— Хм.

— Кафявата костенурка имаше диаманти по гърба си. Само че не бяха истински.

— Разбира се — съгласи се Дантон, като пак посегна да вземе картата, но Мадлен я дръпна на разстояние от него.

— Да, а това е реката, дето я боли.

— Хм. — Дантон проследи несъзнателно пръста й, който се движеше по лъкатушещата линия.

— Виж! Нарисувана е с червено мастило.

Дантон присви очи. Скептицизмът му като че ли беше понамалял.

— Какво? Какво е това, кукличке?

— Реката, която изглежда така, сякаш я боли нещо, защото е червена.

Мадлен постави пръстчето си на картата, където линията на потока беше прекъсната от цяла редица разклонения, разклонения, за които си бе мислил, че изобразяват кратер на някакъв вулкан.

— Мисля, че трябва да е това.

— Господи! Водата, която извира от цинг…

Дантон издърпа картата на Мадлен. Реката, дето я боли…

Гниещи скали, които придаваха червен цвят на водата. Сърцето му заби бясно, докато откриваше все повече и повече прилики. Върховете и реката, която пресичаше неправилния кръг, наистина му бяха познати. Беше ходил там. Беше прекосявал острите като шипове камъни и бе газил през червената река. Бе минавал през цинги на другата страна. Там плажът се простираше дълъг и чист, прекъсван само от варовикови участъци. Плажът, където може би имаше заровен сандък със съкровище.

— Света Богородице! — въздъхна той бавно. След всичките часове, които бе пропилял в изучаването на карти и скици, се бе оказало, че съкровището, което търсеше, е точно под краката му.

Диамантите бяха заровени тук, на Острова на изгубените души.

 

 

Катрин се вгледа в останките от огъня на източната страна на плажа. Пепелта от изгорелите дървета беше разпръсната от мусона. Червените овъглени парчета се открояваха като обсидиан върху златистия пясък. Разглеждайки останките, на Катрин й беше трудно да повярва, че доскоро бе имала намерение да напусне Дантон, че бе готова на всичко, за да възвърне свободата си. А сега…

Въздъхна и се втренчи в бурното синьо море. Сега вече не искаше да си отива.

Пенестите вълни се удряха в брега и се разливаха по него като малки поточета. Времето отмиваше пясъка, времето, което Катрин не бе предполагала, че има, преди да бе решила да изчака сезона на мусоните. Примирие, сключено с вятъра и дъжда… Период на изчакване, докато стихнеха и отново станеше възможно да отплава от острова, да не отстъпи от решението да си отиде.

Беше много важно за нея, че бе направила избора си сама. Но все пак думите й не бяха издълбани върху камък. Можеше и да промени решението си, ако искаше. Но на каква цена? Нейната гордост. Ако беше толкова просто, щеше да го преглътне. Щеше да остане и да живее доволно, стига само да беше сигурна, че Мадлен можеше да бъде защитена от вредни последствия, че нямаше никаква вероятност властите да дойдат на острова и да ги отведат всичките. Защото ако дъщеря й и тя живееха тук, те със сигурност щяха да имат вина за престъпленията на Дантон, тъй като нямаше да могат да го спрат да ги извършва. Вярно, че откакто тя беше предотвратила сблъсъка му с испанската флотилия, Дантон не беше тръгвал по море, за да плячкосва, но това не означаваше, че се е отказал. Точно обратното — той никога не бе заявявал, че има намерение да води нормален живот.

И точно в това беше проблемът.

Дантон Луис Кристобал все още беше Кралят на пиратите. Това, че Катрин приемаше държането му, ни най-малко не смекчаваше сериозността на незаконните му постъпки. Все още го мъчеше жажда за мъст, ако разбереше, че Сади е жив, нямаше да има мира, докато не го убие. За Дантон нямаше никакво значение, че това можеше да разбие живота му.

Катрин мина покрай високите до кръста й овъглени дървета. Не можеше повече да пренебрегва чувствата си към Дантон. След онази нощ, в която се бяха любили, нещата между тях се бяха променили коренно. Знаеше, че интимността прави хората по-близки. Това, което бяха споделили, наистина ги бе направило такива. Но чувствата й надхвърляха физическото влечение. Бе засегнато сърцето й — дълбоко, изцяло.

Беше се влюбила безнадеждно.

Той й бе дал надежда, когато беше съвсем отчаяна. Знаеше, че шансовете да има дете почти не съществуваха, но той я бе накарал да чувства, че има надежда. Колкото и да беше слаба, тази надежда я караше да се чувства обичана. Ценена.

Беше й дал живот, когато се чувстваше празна. От толкова време беше майка, че бе забравила жената в себе си. Бе оставила настрана нуждите и желанията си, като вместо това бе съсредоточила цялото си внимание върху света на четиригодишната си дъщеря. Той я беше накарал да погледне отвъд майчинството. Беше я прегръщал така, както един мъж прегръща любимата си. За пръв път се бе почувствала желана.

Беше й дал любов, когато тя си мислеше, че няма повече място в сърцето си. И точно това й бе най-трудно да приеме. Много преди смъртта на Жорж Клод беше вложила всичките си чувства в отглеждането на дъщеря си. Беше я възпитавала, учила, насочвала, бе бдяла над скъпоценния живот, който бе заченала и родила. Но в замяна на това бе забравила да обича себе си, да вижда, че понякога и тя самата има нужда от грижи. Дантон й бе показал с любовта си, че е различна от другите, достойна за мъжка любов и преданост.

Беше й показал колко я обича с ръцете и тялото си, но никога не беше изричал тези думи. Нито пък тя. Може би и двамата се страхуваха. Тези две простички думи означаваха едно — обвързване.

Катрин засенчи очи с ръка и се загледа в слънцето, което обагряше небето в златисто и ослепителнобяло. Морето се простираше много по-надалеч, отколкото можеше да се види без помощта на далекогледа на Дантон. Погледна на изток, после на юг. Не след дълго щеше да бъде само една точица в морето, плаваща към Париж. Надеждите й щяха да се сбъднат. Желанията й щяха да се осъществят. Щеше да се върне в родината си.

Но на каква цена?

Може би ако Дантон й беше казал, че я обича, нещата щяха да бъдат по-различни. Но тя трябваше да чака дълго, а може би и вечно, това признание. Познаваше го твърде добре и знаеше, че той е горд и не говори празни приказки. Бе изразила съвсем ясно намеренията си. Дантон знаеше от самото начало, че ще го напусне. Даже бе стигнал дотам, че я помоли да остане, но тя му беше отказала.

Катрин се опита да потисне объркването си, което бушуваше в нея като ръждивата река, извираща от цинги зад гърба й и вливаща се в океана. Бе проявила твърде голям инат и го знаеше. Можеше, а и трябваше да му отговори, че ще си помисли, но вместо това го беше отблъснала и сега съжаляваше за привързаността си.

Беше толкова убедена, че трябва сама да е отговорна за съдбата си. Никой не можеше да промени обстоятелствата, ако тя самата не искаше. Трябваше всичко да зависи от нея. Трябваше сама да чертае плановете си. Но сега вече разбираше каква е цената.

Да остане сама.

Наистина имаше Мадлен и я обичаше с цялото си сърце, но едно дете не беше достатъчно. Жената имаше нужда да бъде обичана от мъж и тази любов беше безценна. Съкровище, закопано не в някой сандък в пясъка, а в сърцето. Реално и скъпоценно. Топло и истинско. Необходимо.

Обичта й към някого не означаваше, че ще изгуби своята самостоятелност. Все още беше Катрин Льоклерк. Все още можеше да мисли и сама да взима решения. Желанието да остане идваше от нейната глава, а не от нечия друга.

Не беше изгубила контрол над живота си. Дори бе спечелила нещо. Бе станала по-силна, признавайки грешката си и осъзнавайки какво щеше да направи, ако бе напуснала Дантон.

Сърцето й заби по-бързо. Внезапно разбра, че трябва да признае любовта си към Дантон. Даже и да не изпитваше нищо към нея, той трябваше да знае. Каквито и демони да го бяха завладели, тя щеше да му помогне. Щеше да остане с него, да го насочва. Щеше…

Една ръка я сграбчи за рамото и Катрин се обърка. Само Дантон можеше да я докосва така, но тази ръка й беше непозната. Тя се извърна и каза задъхано:

— Дантон?

Но въпросът замря на устните й.