Стеф Ан Холм
Кралят на пиратите (12)

Дванадесета глава

— Ще повърне ли? — попита с безпокойство Дантон, сякаш и на него започваше да му се повдига.

— Наистина ми се повръща, мамо.

И на Катрин й се повдигаше, но се притесняваше да покаже това пред Дантон. Беше ги завел в подножието на планината, за да наблюдават как туземците извличаха от иланг-илангови цветове ароматното масло, което се използваше за направата на парфюми. Отначало миризмата беше приятна, но толкова силна, че я заболя глава.

— Ще повърне ли? — попита отново Дантон.

— Едва ли. Досега е повръщала само веднъж — успокои го Катрин, — когато беше на две години. Яздехме с камили към връх Джаму. Държах я в скута си, но горещината и друсането бяха непосилни. — Споменът накара Катрин да се усмихне. — Никога преди не бях предполагала, че камилите са толкова раздразнителни. Ядосано от повърнатото на гърбицата си, рошавото животно се беше обърнало и примигвайки, се бе опитало да я ухапе за коляното.

— Джаму? — попита Дантон, като погледна към Мадлен през рамото на майка й. Катрин проследи погледа му. Малката беше вдигнала крайчеца на роклята към носа си, а полите се опираха в глезените и смъкнатите й чорапи.

— В Индия — отговори Катрин, без да прибави повече подробности. — Мадлен, свали си полите!

Детето се подчини, но сбърчи нос:

— Повдига ми се от тази миризма!

Катрин се почуди дали да не предложи да се отдръпнат настрани, но не искаше да обиди Дантон. Тази екскурзия беше негова идея.

Въздъхна и го остави да предприеме първата крачка, но той не каза нищо. Изглеждаше погълнат от работата на туземците. Тя не можа да се сдържи да не прикове поглед в него.

Дантон прокара пръсти през косата си, за да отмахне по-късите кичури от очите си. Предишният му стил беше див и екстравагантен — отразяваше личността на пирата. Колкото и да бе заинтригувана от бунтовническия му дух, новият му образ — по-спретнат, макар и все още с обица — също й харесваше. На първата им среща й приличаше на благородник със склонност към авантюри. Сега, когато го виждаше такъв, с неговите класически черти и облечен в чиста бяла риза, тъмнозелени бричове и черни кожени ботуши, бе почти сигурна, че е роден аристократ.

Дантон никога не беше засягал темата за миналото си, преди да й бе признал, че иска да говори за това. Тя не би го попитала, а и нямаше правото да любопитства, въпреки че много й се искаше да чуе нещо за жена му. Коя ли е била? И какво се бе случило с нея? Любопитството й към Дантон нарастваше с всеки изминал ден, дори и от малки, на пръв поглед нищо незначещи събития.

Катрин си припомни деня, в който Мадлен беше изчезнала с ножиците. Бе намерила дъщеря си в дома на Дантон, в неговия кабинет, да си играе с колекция кутийки от пиперово дърво, докато той подреждаше писалището си. Когато се беше приближила, лицата и на двамата бяха придобили заговорническо изражение. А щом ги попита какво правят, не орониха нито дума. Доста изненадващо за Мадлен, чиято представа за тайни означаваше да няма тайни.

Дантон ги беше поканил на вечеря — първото му подобно предложение, откакто двете с Мадлен бяха пристигнали на Острова на изгубените души. Катрин не бе намерила причина да откаже.

Същата нощ, когато слагаше Мадлен в леглото, видя, че Нанет липсва. Дъщеря й никога не си лягаше без куклата и Катрин си помисли, че ще бъде разстроена от изчезването й, но вместо това, малката само сви рамене и каза, че сигурно я е оставила навън.

На следващия ден Дантон бе донесъл Нанет с нова черна коса, пришита с малки стегнати бодове. Катрин го бе попитала защо е поставил косата си на главата на куклата, но той само се усмихна и каза, че това е негова и на Мадлен работа.

Колкото и да одобряваше приятелството им, тя се страхуваше дъщеря й да не се привърже твърде много към Дантон. Когато напуснеха острова през март, на детето щеше да му бъде много трудно да се раздели с него. Малката толкова много искаше да има баща. Жорж Клод никога не й бе обръщал внимание. Това беше нещо ново за Мадлен — някой възрастен да й посвещава толкова много време. Даже и Хади не го бе правил.

— Мамо, няма да повърна, ако се махнем от тази воня!

Предложението на Мадлен върна Катрин към действителността и я накара да усети и собствения си разстроен стомах.

— Мисля, че е добра идея. — И без да дочака Дантон да подкрепи предложението, тя се отправи към сянката на близкото дърво. Той ги последва.

Застанаха под надвисналите клони на едно абаносово дърво и продължиха да наблюдават оттам. Дузина жени, облечени в ярки дрехи, някои с деца, закрепени на гърбовете им, работеха около упойващите иланг-илангови дървета. Клоните им бяха подрязани, за да достигат височината им берачките, и висяха грациозно, обсипани с жълто-зелени цветове. На Катрин й направи впечатление как жените крепяха на главите си плоски плетени дискове. Късаха ароматните цветове и методично ги хвърляха в кошниците.

От блестящ тумбест казан се вдигаше пара. Мъже в саронги обръщаха вътре пълните догоре плетени кошове. Цветовете се изсипваха като жълт водопад. Маслото започна бавно да капе в малък съд. Силната миризма на концентрата накара очите на Катрин да се насълзят, макар и от такова разстояние. Дантон я видя и се засмя:

— Хайде да влезем вътре.

Катрин кимна енергично.

Без да се колебае, Мадлен хвана Дантон за ръката. Катрин забеляза, че той не се отдръпна. Само сдържаността й я възпря да не се усмихне окуражително на дъщеря си.

На хълма, на известно разстояние от работниците, имаше къщурка с полегат сламен покрив. Кирпичените стени поддържаха вътрешността й хладна. Хората от племето на Рейниаро бяха дошли да помогнат за брането на иланг-иланга. Вътре Рениала готвеше ориз на печка, над която беше пробита дупка в тавана.

Старата мадагаскарка вдигна поглед от тенджерата и се усмихна широко. Поздрави Дантон на родния си език и им даде знак да седнат на рогозките. Стомахът на Катрин вече се бе поуспокоил и пикантният аромат на пиле с пипер и чесън възбуди апетита й. Тя се настани до Мадлен, която беше седнала по турски на пода.

— Вече не ми се повдига, мамо. Махнахме се от онези вонящи цветя.

Дантон седна до Катрин и кръстоса крака като Мадлен. Идеално лъснатите ботуши обгръщаха мускулите на стегнатите му прасци. Зеленият плат на дългите до коленете му бричове се беше опънал, като не поставяше никакви граници на въображението й. Всеки мускул по бедрата му се открояваше ясно.

— Гладна ли си, моя дива маймунке?

Подчертаната чувственост в думите на Дантон накара бузите й да пламнат. Беше доловил жадния й поглед.

— Да — промълви тя засрамена, без да вдига очи.

Рениала сложи купички с ориз пред всеки от тях и се настани на домашно плетената рогозка пред Катрин. Докато ядеше, тя разговаряше с Дантон.

— Алоало — посочи тя с мършавите си кафяви пръсти.

— Какво каза? — попита Катрин, като отпи глътка изворна вода.

Дантон преведе:

— Каза, че е минала покрай една гробница и е имала видение.

Катрин вече бе започнала да разбира вярата на племето мерина. Възвишените хора, към които принадлежаха Рениала и Рейниаро. Те бяха много религиозни и вярваха в тотеми и в свещени погребални ритуали, както и в изгарянето на телата. Катрин не считаше това за много правилно, но не можеше да отрича напълно начина на живот на хората само защото бяха по-различни от нея.

Рениала продължи с историята си. Ръцете й показваха небето, облаците и птиците. Дантон каза:

— Видяла една „ду“, змия, а от корема й излизали насекоми, някои летели, други пълзели. Те пирували с гората — поглъщали всички дървета и животни.

Лицето на Рениала стана тъжно:

— Тци миси ала.

— Ако няма гора — преведе Дантон.

— Тци миси рана.

— Няма да има и вода.

— Тци миси вари.

— Няма да има и ориз.

Катрин знаеше колко важен беше оризът за мадагаскарците. Той беше основната им храна. Даже измерваха времето с това колко ориз могат да сготвят за даден период.

— Господин пират, нали каза, че на твоя остров няма лоши змии? — Мадлен потопи лъжицата в купичката и загреба парче пилешко месо. — Кажи го на Рениала, за да не се плаши.

Дантон се обърна към жената и преведе думите на Мадлен. Това, че предаваше казаното от дъщеря й, достави удоволствие на Катрин. Профилът му бе пред погледа й. Започна да наблюдава извивката на носа и пълните му устни. Дали някога щеше да се умори да го гледа?

След малко той се обърна към нея:

— Рениала имала и друго видение. За теб.

— За мен? — попита Катрин учудено.

— Занахари — рече Рениала, като я погледна право в очите.

— Творецът — веднага преведе Дантон.

— Занахари ампонгалахи кабари.

— Творецът ударил барабана и произнесъл дълга реч.

Катрин преглътна, когато Рениала продължи да говори с гърления си глас. Думите й се смесваха и приличаха на музика. После се оживи и завърши с усмивка. Протегна към Катрин ръцете си и поклати покритата си с шал глава. Пръстите й бяха като топъл пергамент, стегнато увит около малки пръчици.

— Най-добрата жена — заяви тя на идеален френски. След това стана и се зае да мие купичките за следващото ядене.

— Какво искаше да каже? — попита Катрин.

— Творецът дошъл при нея и й рекъл, че ти си най-добрата жена. Най-добрата жена — той спря и втренчи в нея замислените си очи — за мен!

Катрин се вцепени, играеше си с краищата на рогозката.

— Тя каза, че Творецът никога не греши. И че ти си дошла на острова, за да ме спасиш.

Катрин се изсмя нервно:

— От какво?

— От мен самия.

Напрежението в тихия му глас я накара да остане неподвижна.

— Ех, да имаше малко шоколад! — наруши магията Мадлен. — Спомняш ли си, когато онзи чичко ми даде, мамо?

— Да, спомням си.

Но мислите на Катрин не бяха отправени към английския дук, който беше дал шоколад на Мадлен в Индия. Дантон я беше приковал с погледа си и тя едва дишаше. Очите му проникваха до самата й душа и я обгръщаха. Ако тя трябваше да го спаси, кой тогава щеше да спаси нея да не се влюби?

Мадлен се сгуши между тях и сложи ръката си в тази на Дантон.

— Искам вече да си ходя вкъщи. Мамо, мога ли да си взема една от портокаловите бисквити на Танала?

Детският въпрос разчупи крехкото мълчание между Катрин и Дантон. Без да й даде шанс да отговори, той вдигна Мадлен на ръце, а после я качи на раменете си. Когато я раздруса, Мадлен записка от удоволствие, а слабичките й крачета се удряха в гърдите му.

— Знаеш ли, че имам шоколад? — попита Дантон.

— Наистина ли? — извика тя. — Дай!

— Мадлен — каза предупредително Катрин, като се изправи, — поискай както трябва!

— Ще ми дадете ли малко, господин пират?

— Да, кукло, разбира се.

Дантон се изправи, отиде до вратата и се наведе, за да не удари Мадлен главата си в рамката. Навън усилващият се вятър разпръскваше облаците. Те се кълбяха толкова гъсто над зелените хълмове, че чак ги караха да изглеждат сини.

— Приближава мусон — отбеляза Дантон. — По-добре да се прибираме, ако не искаме да ни застигне дъждът.

Катрин много добре разбираше скрития смисъл на думите му. Спомни си нощта, когато се беше върнал на острова — студените капки, които ги обливаха, устните на Дантон върху своите, нуждата да бъде в прегръдките му и сигурността, която чувстваше там. Защо не можеше животът да бъде толкова прост! Не можеше да си позволи да забрави целите, надеждите и плановете си за своето и на Мадлен бъдеще. Тук не бяха у дома си. Техният дом беше във Франция. Трябваше непрестанно да си припомня това, ако искаше изобщо някога да се върне в цивилизования свят.

Но късно през нощта, когато Мадлен вече спеше спокоен сън в креватчето си до нея, Катрин не можа да се сдържи да не си представи прегръдките на Дантон. Не спираше да мисли за предсказанието на Рениала. Беше изпратена, за да го спаси. А точно сега трябваше да спасява себе си, защото всичко, което правеше, бе да мисли за него и да го желае. Не беше чувствала толкова силно влечение към мъж, откакто бе срещнала Жорж Клод Льоклерк.

Дантон Кристобал я караше да иска отново да открие магията от любовта между мъжа и жената, защото несъмнено нещо бе липсвало в брака й. Това, че не беше омъжена за Дантон, в момента не беше особено силен аргумент. Искаше го, въпреки че не бяха женени. Тази мисъл я бе изплашила и затова за пръв път от деня, в който бе открила Мадлен в кабинета му, бе отказала да вечеря с него. Трябваше да запази дистанция, за да остане в сянка. Ако не го стореше, щеше да бъде наранена. Ужасно наранена.

Не знаеше още колко време ще може да продължи с учтиви разговори и прикрити намеци. Това беше ужасно мъчение: причиняваше й болка и я караше да чувства празнота.

Сламеният покрив над главата й шумолеше при всеки порив на бурята. От покривните греди се посипваше фин прах, дори проникнаха няколко капки дъжд. Измазаните с хоросан стени се бяха размекнали от влагата и изпълваха малката стая с миризма на глина и оборски тор. Катрин нямаше нищо против дъжда. Харесваше локвите, които оставаха след пороя, но звукът на вятъра я плашеше. В един момент яростта му стана толкова силна, че приличаше на бръмченето на хиляди сърдити пчели.

Едрите капки плющяха в прозорците и бурята беснееше в палмите. Клоните на жаракандата драскаха по стъклото като нокти. Около леглото се образува течение. В този миг Катрин бе готова да се откаже от всичките си претенции за независимост, стига да не бъде сама. Подвоуми се дали да събуди Мадлен и да потърсят убежище в къщата на Дантон. Но се опасяваше да покаже страха си, за да не изглежда глупава.

Тогава мусонът утихна. Катрин седна в леглото и притисна завивките до гърдите си. Ослуша се за вятъра, но чу само лекия ромон на дъжда и капчуците.

В далечината се чу грохот, който набираше сила и скорост и след малко се стовари върху къщата. Сламеният покрив беше отнесен сякаш от невидима гигантска ръка. Вятърът се втурна вътре и полетя из стаята, като събаряше обувки и дрехи от рафтовете и прекатури вазата с портокалови цветчета, която Мадлен беше поставила на масата.

— Мамо! — изправи се стреснато в леглото си Мадлен.

Катрин скочи и изтича при дъщеря си.

— Не се бой! Ела, милото ми! Трябва да се скрием! — Вдигна детето, чиито крачета се удариха в преградата на леглото. Вятърът и дъждът ги обсипаха с пръски, откъснати от гребените на вълните. Скоро и двете бяха съвсем мокри. Катрин се втурна към стария сандък за зърно. Беше достатъчно голям, за да ги приюти и двете. Тя влезе първа и издърпа Мадлен при себе си. После се протегна и затвори капака. Вътре стана тъмно като в рог. Виковете на Мадлен се усилиха:

— Искам да изляза, мамо! Искам да изляза! Толкова е тясно и страшно!

Катрин я притисна до себе си:

— Знам, захарчето ми, но не можем! Трябва да стоим тук, докато вятърът утихне.

Мусоните, които Катрин беше преживяла в Индия, бяха по-сухи и по-спокойни. Ако изобщо валеше дъжд, той беше съвсем слаб. Въпреки че тези тропически бури не бяха нещо ново за нея, знаеше, че щом вятърът беше отнесъл покрива, лесно можеше да отнесе и едно дете. Не биваше да рискува живота на Мадлен с надеждата, че ще могат да стигнат до къщата на Дантон. Почуди се дали той е чул какво става навън.

Минутите течаха бавно, секунда по секунда. Дъждът отново беше започнал да се излива като из ведро и вече беше невъзможно Мадлен да бъде утешена. Катрин почувства, че очите й се изпълват със сълзи, но ги преглътна. Не можеше да си позволи да бъде слаба.

— Дантон ще дойде да ни вземе — успокои тя колкото детето, толкова и себе си.

— Не искам никога повече да влизам в тесни места, мамо!

Катрин помилва бузата на детето и притисна малкото му личице към гърдите си.

— И аз.

Бурята продължаваше да вие. На Катрин й се стори, че чува името си. След малко го чу по-ясно.

— Катрин! — прогърмя гласът на Дантон и по вкочанените крайници на Катрин се разля облекчение.

— Тук сме! — Прегърна здраво Мадлен и й прошепна: — Видя ли, знаех си, че ще дойде!

Капакът на сандъка падна и двете бяха залети от струя вода. Дантон коленичи пред отвора. От косата му се стичаше вода, а дрехата беше прилепнала мокра към тялото му.

— Катрин, добре ли сте?

— Да.

— Мади, ела тук, кукличката ми! — Дантон протегна ръце и детето бързо се оказа в прегръдката му.

— Страх ме е! И мама също!

— Дай ми ръката си, скъпа!

Катрин го хвана за китката и изпълзя навън. Като застана сред разрушената стая, тя прие с облекчение силата и сигурността, които предлагаше Дантон, и зарови лице в мократа му яка. Изобщо не я интересуваше, че изглежда беззащитна и изплашена.

— Отиваме вкъщи. Дръж се за мен, Катрин! — каза той, а вятърът повдигаше краищата на робата му. Дантон носеше Мадлен на ръце, а Катрин направи така, както й беше заповядал — плъзна дясната си ръка през кръста му и се облегна на него.

Антонио и Едуардо се появиха на вратата с фенери. Едуардо понечи да вземе Мадлен, но тя се бе сгушила в рамото на Дантон и не искаше да се пусне. Той заговори бързо на испанците и те започнаха да разчистват барута и сандъците с оръжие в разрушената стая.

Дантон осветяваше пътя с фенера на Антонио. Скоро пристигнаха пред внушителната розова къща, през прозорците, на която се процеждаше светлина на свещи. Дантон отмести желязното резе на вратата, която се блъсна в стената от порива на вятъра и изгаси лампата на масичката в коридора. Той изруга, затвори и се отправи към гостната.

По стените имаше железни свещници, в които торяха дебели свещи. Танала, чиято къдрава коса беше стегната на плитка, седеше на един тапициран с ангорско сукно стол. Когато ги видя, се втурна към тях.

— Мадам, мадам! — закърши ръце тя.

Дантон й каза нещо и тя бързо излезе от стаята.

— Казах й да стопли вода за чай и баня. — Той отмести купчината възглавници на дивана и сложи Мадлен там. Тя трепереше и не искаше да се пусне от него. — Всичко е наред, кукло — убеждаваше я той с толкова нежен глас, че сърцето на Катрин се сви. — Аз ще се погрижа за теб. — Отмахна с трепереща ръка една къдрица от челото на Мадлен. — Кълна се в живота си, че този път нищо няма да ме спре. — После вдигна поглед към Катрин. — Няма да живеете повече в онази къща.

Чувствата, които преди се беше опитвала да потисне, се отприщиха. Той съвсем недвусмислено бе заявил, че щяха да живеят при него. Как можеше да се надява да запази дистанция, когато щеше да бъде постоянно край него?

Но алтернативите не бяха много, а и тази като че ли беше най-разумната. Катрин каза смутено:

— Ще останем при теб.