Стеф Ан Холм
Кралят на пиратите (8)

Осма глава

Копитата на коня отекваха по ситния пясък, докато Дантон галопираше към огъня. Вятърът развяваше буйната му коса. В този момент приличаше на пирата — демон, когото всички познаваха. Беше облечен в кафяво кожено късо яке без ръкави. На широките му гърди висяха дебели златни вериги. Очите му бяха толкова живи, че човек би казал, че хвърляха огън. Той се бе взрял точно в нея и сякаш я проклинаше. От дъното на гърдите му излезе отчаян стон:

— Катрин!

Изплаши се. Крайниците й омекнаха и тя изпадна в паника. Внезапно се обърна и побягна в обратна посока. Краката й затънаха в мекия пясък и тя забави хода си. Тръгна към мократа ивица покрай водата. Веднъж достигнала там, сякаш полетя напред. Не мислеше накъде отива. За разлика от пазара в Мадагаскар, тук нямаше къде да се скрие. Крайбрежната ивица беше широка и просторна. Само тук-там имаше по някой храст или скала, паднала от възвишенията на Тсинджи.

Катрин се задъха, не можеше да чуе дали Дантон я преследва. Не й се щеше да губи ценни секунди, за да види разстоянието, което ги дели. Цялата се бе съсредоточила в огромните глътки въздух, които вече изгаряха гърдите й.

— Катрин!

Името отекна в ушите й. Обърна главата си наляво и почти я удари в коня на Дантон. Той слезе от Санто и прегради пътя й. Нямаше избор — Дантон или морето. Нагази смело във водата. Вълните заляха първо глезените, коленете, бедрата и накрая цялата бе повлечена бе мощния им вихър.

Някаква сила я теглеше за кръста. Усети, че я дърпат назад, че се долепва до бедрото на Дантон. Той я притисна плътно до тялото си.

— Пусни ме! — пищеше тя.

Ребрата я боляха от силното стискане. Той я държеше прекалено здраво — като в капан.

Една вълна се издигна високо и се разби на бяла пяна. Течението повлече краката на Катрин и тя започна да пропада. И двамата с Дантон потънаха във водата. Вълните ги заливаха над раменете.

Катрин започна да плюе солената вода, която изпълваше устата й. Дантон изруга. Той се изправи и започна да я тегли към брега. Пусна я на пясъка и се строполи върху нея. Дръжките на пищовите му се врязваха в таза й. Тя се присви от болка. Краката му й пречеха да направи и най-малкото движение. Мощните му гърди укротяваха протеста й.

— Катрин, дразниш ме повече от когото и да било.

Усещаше горещия му дъх. Солени капки се стичаха от един кичур коса и падаха точно на върха на носа й. Той я погледна право в очите и тя потрепери.

— Ако беше мъж, щях отдавна да съм те убил — продължи той.

— Не исках да го направя — отвърна тя със задъхан глас. — Трябва да ми повярваш.

— Но ти не си мъж, скъпа. — Той се притисна към крехкото й тяло. Дори през плътната мокра тъкан на дрехите си тя усещаше мъжествените му форми. Стомахът й се сви. Той бе мъжествен тип, който винаги знаеше как да се оправя. Отново го бе предизвикала — без да иска. Този път със сигурност щеше да си понесе последствията.

Той се превъртя над нея и сръчно се изправи на краката си. Светлината зад него очертаваше фигурата му. Изглеждаше много привлекателен.

— Стани!

Катрин сериозно се замисли дали пак да не побегне. Щеше да го накара отново да я последва и да засили гнева му. Отчаяно мечтаеше да почувства вятъра по бузите си.

Пое си дълбоко въздух. Явно нямаше шансове да му избяга точно тук. Той беше й доказал, че е по-бърз и по-силен от нея.

— Стани, Катрин!

Равният тон на Дантон не й даваше възможност да избира. Той й подаде ръка — жест, на който веднъж вече бе отказала.

В далечината се чу експлозия. Само след секунди водата се надигна в мощни плисъци точно край борда на фрегатата. Беше на косъм да я улучи. Очевидно екипажът на Дантон даваше предупредителен залп.

— Ако държиш на живота си, Катрин, стани веднага! — повтори той.

Този път Катрин не се поколеба. Хвана Дантон за ръцете. Той сви пръстите си около нейните. Цялото й съзнание се бе съсредоточило в здравата му китка. Само с едно движение той я изправи на крака.

— Не можем да останем тук. Виждаш ли, моя дивачке? Повикала си на помощ неподходящ кораб.

— Съжалявам. Опитах се да загася огъня.

— Но нали сама го запали?

Той я дръпна след себе си. Нямаше друг избор, освен да го следва. Не й бе дал възможността да избира.

Огънят продължаваше да гори и да изпълва въздуха с пламъци и пушек. Дантон я пусна на безопасно разстояние и се запъти към огъня. Катрин го наблюдаваше ужасена как влезе сред пламъците и взе далекогледа си. Хвана я грубо за ръката и я повлече отново напред.

— Нямам никакво желание да ме застрелят.

По гънките на полата й се бяха полепили песъчинки и роклята й бе прилепнала между краката. Трудно й беше да върви така и още по-трудно да следва бързите крачки на Дантон.

— Защо поне за момент не ме изслушаш? — Молбата й беше сърцераздирателна. — Вече ти казах, че беше грешка… съжалявам.

— Кажи това на хората ми.

Бе изстрелян още един залп. Този идваше от фрегатата. На предела на силите си, Катрин се стегна и закрачи по-бързо.

— Осъзнаваш ли какво направи?

Изплашена до смърт, тя извика:

— Да, съжалявам за станалото.

— Не е достатъчно да съжаляваш — каза Дантон. Гласът му бе суров. — Зад кормилото на тази фрегата стои извратеният главорез Тревор Тейт.

— Кой е Тревор Тейт? — Тя преглътна тежко. — Твой враг ли е?

Дантон рязко спря и тя почти се блъсна в гърба му. Той тикна далекогледа в ръцете й.

— Мой и на много други хора. Погледни сама.

Видя платноходен кораб, който пореше вълните.

— Знамето. Опиши ми какво виждаш! — заповеднически каза той.

Вятърът й помогна да различи знаците по флага — сребърен бокал на черен фон.

— Чаша. Това коя държава е?

— Никоя държава — каза Дантон и взе далекогледа от ръцете й. — Никоя държава не го желае. Той е най-лошият от всички морски вълци. Чашата е доста глупава шегичка на Тейт. След като хване врага си, той го убива и изпива кръвта му в сребърна чаша.

Катрин усети, че кръвта се качи в главата й.

— Не… не знам какво да кажа.

Нов залп разцепи въздуха. После още един и още един. Екипажът на Дантон явно нямаше никакво намерение да позволи на Тейт да се приближи и една левга по-близо до Острова на изгубените души.

Изведнъж Катрин осъзна откъде идваха изстрелите — от залива, където държаха „Фурия“.

— Мадлен! — извика тя.

Представи си, че дъщеря й е там и се ужаси.

— Трябва да отида при Мадлен.

Направи крачка встрани. Той незабавно я хвана за ръката.

— Да вървиш по голия бряг е чисто самоубийство. Няма да рискувам живота ти.

— Но щеше да рискуваш своя, ако не бях при теб. — Направи грешката, че погледна към ръката му. Пръстите му бяха дълбоко порязани преди време. Сега раните бяха зараснали, но белият цвят на белезите ярко се открояваше върху бронзовия тен на кожата му.

Погледът му проследи нейния.

— Животът ми не е само мой.

— Същото се отнася и за моя. Аз имам Мадлен. Постъпих ужасно. Не искам да повтарям грешката си. Трябва да отида при нея.

Размяната на залпове продължаваше, защото нито една от страните не желаеше да се предаде първа. После изведнъж фрегатата започна да стреля по Катрин и Дантон.

— По дяволите! Тейт ме е видял през далекогледа си.

Той се наведе и даде знак на Катрин да го последва.

— Бягай, Катрин, и не спирай, докато не стигнем до коня ми.

Тя направи точно това, което той й заповяда, втурнаха се към арабския жребец, който се мяташе срещу горещите вълни от огъня. Санто се отзова незабавно на повикването на Дантон. Повдигна опашка и разшири ноздри.

Дантон хвана Катрин за ръцете и я повдигна на гърба на животното, сякаш беше перце. Тя седна настрани и Дантон се качи зад нея.

Препускаха през голата плажна ивица, а заблудени куршуми продължаваха да свистят наоколо.

Избухна нова вълна от залпове.

Силният вятър пареше очите й и те се навлажниха. Това бяха сълзите на отчаянието.

— Тревор Тейт не можа да разбере къде съм се настанил — крещеше той срещу вятъра. — Сега загубих важно предимство. — Забележката му я удари право в сърцето. — Островът ми е добре защитен, но има такива, които ще дойдат тук само за да търгуват с барут.

Как можеше да го накара да разбере, че наистина съжалява? Безсмислено беше да опитва отново точно сега… той нямаше да й повярва.

Насреща им беше джунглата. Тя щеше да бъде тяхното прикритие.

Катрин бе достигнала до брега за час. Само след петнадесет минути на гърба на Санто те бяха вече в главната част на острова.

Въздухът се изпълни с огнено жълти и яркочервени цветове. Не по-малко от двадесет и пет топа бяха разположени по протежението на една крайбрежна ивица. Пиратите постоянно пълнеха оръдията, като даваха на първите възможност да презаредят и да поемат щафетата.

Трите лемура на Дантон пискаха от върховете на палмите. Когато видяха господаря си, те се втурнаха към него и заподскачаха след Санто.

Катрин се закашля и сложи ръка на устата си, за да се предпази от ужасната миризма на барут. Въздухът беше станал сив от праха и пушека. Никога не бе ставала свидетелка на подобно сражение. Екипажът на Дантон щеше да я намрази. Щеше да я презре, че ги бе въвлякла в тази адска битка. Срам изпълни сърцето, душата, съзнанието й.

Дантон спря Санто и бързо скочи на земята. Без миг колебание той буквално грабна Катрин от гърба на коня и я свали.

— Иди в къщата ми. Ще намериш Мадлен там — каза й бързо.

После я остави. Тя видя изражението на лицето му, когато я пусна. Чувстваше нежеланието, с което той се запъти към хората си.

Бе неспособна да му помогне. Затова се затича нагоре по криволичещата пътека към розовата резиденция и блъсна вратата. Стъпките й отекваха по плочките на пода.

— Мадлен!

Трескаво претърси всички стаи по пътя си, докато не чу гласа на дъщеря си.

— Тук вътре, мамо! Тук вътре!

Катрин знаеше пътя до кабинета на Дантон. Бързо премина по всички коридори и стигна до желязната врата, която сега бе открехната. Бутна я с рамо, без да спира. Мадлен стоеше зад бюрото на Дантон, а Танала бе седнала на един допълнителен стол.

Катрин се втурна към дъщеря си.

— Мамо! — В усмивката на Мадлен можеха да се прочетат отчаяни опити да не заплаче. — Аз бях добро момиче. Едуардо ми посочи стола и хвана дръжката на ножа си. Разбрах, че иска да стоя тук или ще ме убие.

Катрин слушаше със свито сърце и притискаше детето в прегръдките си. Знаеше, че Едуардо никога не би убил Мадлен. Долепи лице към меката бузка и целуна скъпите й сълзи.

— Аз бях добро момиче, мамо — плачеше тя. — Не отидох никъде.

— Да, мила моя. Ти си много добро момиченце.

Готвачката Танала започна да говори оживено на малайзийски, като правеше бързи движения с ръцете, но Катрин не можа да разтълкува знаците й.

— Иска да останем тук. Навън има фойерверки, а аз дори не отидох да погледна — каза Мадлен.

— Толкова се гордея с теб.

Катрин избърса сълзите на Мадлен и се усмихна, за да не я разстройва допълнително.

Танала седна обратно на мястото си и взе една запалена пура от ръба на бюрото на Дантон. Изплю се, захапа я и каза:

— Лефона! — Вдъхна ароматния тютюн и повтори: — Лефона, ала!

— Какво ти се е случило, мамо?

Катрин погледна мократа си рокля.

— Паднах в океана.

Опита се да се усмихне, а навън гърмежите продължаваха. Сега, когато се бе уверила, че Мадлен е в безопасност, реши, че е време да се върне, за да види с какво може да бъде полезна на Дантон и екипажа му. Искаше й се да опита да поправи това, което бе сторила.

— Много ми е студено, Мадлен. Ще трябва да отида да се преоблека. Бих искала да останеш тук с Танала.

— Аз искам да дойда с теб.

Катрин я прегърна и долови дъха, който само Мадлен имаше.

— Веднага ще се върна. Няма да имаш време да се затъжиш дори. — Отдалечи дъщеря си и каза: — Искам да ми направиш една рисунка с фойерверки. Спомняш ли си, когато ги гледахме в Калкута?

Момиченцето кимна.

— Помня.

— Използвай писалката на Дантон, ето ти и малко хартия — каза Катрин и взе първия лист, който попадна в ръцете й, без да гледа какъв документ беше. Обърна го от обратната страна, за да има Мадлен достатъчно място да рисува, докато тя отсъстваше.

— Винаги използвам вещите на Дантон, но той май не харесва това.

— Няма нищо. Този път го попитах.

Мадлен присви рамене и прехапа малките си устни.

— Побързай, мамо.

Тя взе перото и внимателно потопи връхчето в мастилницата.

Катрин се изправи и забърза към вратата. Излезе от къщата и пое по пътеката, която водеше към брега. Щом стигна там, се огледа за Дантон. Трудно й беше да го открие сред суматохата и дима.

Рейниаро се приближи към нея. Алигаторската му шапка беше килната настрани. Изглеждаше доста изтощен. Ризата му беше разтворена и потната му гръд лъщеше на слънцето.

— Смела жено, не му е времето да се проявяваш — предупреди я той. — Върни се в къщата.

— Не мога. Трябва да разбера дали е в безопасност — каза тя.

По лицето на Рейниаро се изписа любопитство.

— Всички сме невредими. Стрелковата част на капитана в момента убеждава Тейт, че трябва да се върне назад — намръщено каза той.

Въпреки че Тревор Тейт и хората му бяха варвари, мисълта, че е отговорна за живота им я накара да потрепери.

— Мислиш ли, че Тревор Тейт ще се съобрази с предупреждението на Дантон?

— Никой капитан не желае да си загуби кораба, когато може да предотврати това.

Рейниаро още не бе свършил изречението си, когато фрегатата на Тревор спря стрелбата. Платноходът зави и пое курс на североизток от Острова на изгубените души.

— Дантон можеше да я потопи. — Гласът на Катрин стана дрезгав. — И все пак не го направи. Той не е като… — Поклати глава и добави: — Не го разбирам.

— Не, жено, не го разбираш — меко каза Рейниаро в настъпилата изведнъж тишина. — Дантон никога не би оставил мъже без кораб. Не би ги поставил пред единствената възможност да плуват, за да достигнат до бряг.

— Защо?

— Там има коралов риф, който може да насече човека жив и да нареже ботушите му на ленти, ако се опита да го преплува.

Студена пот обля тялото на Катрин. В съзнанието й изплува една ръка с дълги фини пръсти. Имаше цвета на опушено стъкло — гладка и кафява. Въпреки белезите, които я насичаха, ръката беше красива, широка й силна. Представи си Дантон — плуваше из коралите и се мъчеше да се пребори с опасностите. После видя кръв. Ръцете и краката му бяха насечени и пареха от солта във водата. Сърцето й се сви от ужас.

Гласът й бе измъчен, когато попита:

— Какво му се е случило, Рейниаро?

Той се намръщи.

— Това само Дантон може да ти каже, жено. Аз не мога. И все пак, ако погледнеш по-внимателно, ще видиш, че ръцете на Антонио, Едуардо и половината мъже на Дантон са с подобни белези.

В този момент Дантон се появи отнякъде и стремително тръгна към тях. Докоб, Разана и Пус-пус подскачаха и бягаха по дирите му. Бяха все още доста развълнувани от случилото се.

Лицето на Дантон бе покрито с прахоляк и бръчките около присвитите му очи бяха станали по-забележими. По ръцете му имаше дебел пласт черен барут, а някои заблудени горящи въгленчета бяха надупчили бричовете му. Искаше й се да се затича към него, да го прегърне, да го утеши и да му каже колко съжалява. Потрепери от мисълта си. Очите му бяха празни и далечни. Изражението на лицето му бе студено и каменно.

Той насочи заканително пръст към нея.

— Ти изложи на заплаха екипажа ми, острова ми, лемурите ми и живота на собственото си дете.

Продължи бързо да крачи напред и я подмина. Катрин не можеше да направи нищо друго, освен да го гледа как се отдалечава.

— Подгответе се с дъщеря ти за път. Утре ще ви отведа в Занзибар.