Сандра Браун
Последният ден на карнавала (4)

Четвърта глава

„Бардо“, помисли си с омраза Базил и сви презрително устни.

Беше я взел за класно гадже, а тя обслужваше Бардо — краля на измета, който винаги се измъкваше с умелата помощ на Пинки Дювал.

Дали тя знаеше, че Бардо е убил проститутка едва на шестнадесетгодишна възраст? Играели си на „завържи ме и ми причини болка“, когато той объркал китката с шията й и я удушил със собствения й чорап. Бяха го съдили като малолетен за непредумишлено убийство и бе излежал само една година, а след това беше поставен на изпитателен срок. Ако тази първокласна курва се подлагаше на такъв гадняр, значи не заслужаваше нищо по-добро.

Бардо вече флиртуваше с нея, а тя кокетничеше. Бърк се извърна с отвращение, провря се през живия плет и се върна при тойотата си, паркирана между лимузините на гостите на Дювал.

 

 

— Решихте да подишате чист въздух?

Реми отвори очи, видя Уейн Бардо на входа на беседката и сърцето й подскочи. Той нарочно се бе промъкнал крадешком, за да я стресне. Тъмните му черти бяха в сянка и едва се различаваха, сякаш бе герой от някакъв кошмар.

Реми веднага свали ръце, но знаеше, че я е видял да ги притиска до тялото си, защото усмивката му бе по-похотлива от обикновено. Беше препречил пътя й. Тя нямаше накъде да избяга, освен ако не решеше да прескочи парапета.

Без да си прави труда да прикрива неприязънта си, тя попита:

— Какво правите тук?

— Липсвахте ми на партито. Дойдох да ви търся.

Той пристъпи напред. Макар да й струваше огромно усилие да не се отдръпне, Реми остана на мястото си. Когато Бардо застана само на няколко сантиметра от нея, огледа я нахално от глава до пети, като забави очи на гърдите й. След това снижи глас до поверителен шепот:

— И ето ви тук.

Бардо беше красив като герой от немите филми. Черната му коса беше зализана назад и откриваше широко чело. Кожата му беше гладка и мургава. Беше слаб, изискано облечен. Но още от първата им среща Реми изпитваше недоверие към мазните му маниери и тлеещата напрегнатост, която излъчваше, я отблъскваше.

Още преди Пинки да бе ангажиран да го защитава на процеса за Стюърт, бяха съдружници, затова Бардо често посещаваше дома им. Реми се отнасяше към него с хладна учтивост, но избягваше всякакви по-близки контакти. От мътните му погледи й се повдигаше.

В редките случаи, когато двамата оставаха сами, което обикновено биваше лукаво нагласяно от него, той никога не пропускаше да й каже нещо неприлично и усмивката му бе пълна с намеци. Винаги се държеше така, сякаш с нея имаха някаква палава тайна.

— Пинки ще ме търси.

Тя се опита да мине покрай него, но Бардо, вместо да се отдръпне, дръзко сложи ръка ниско върху корема й и я погали с пръсти.

— Защо не ми позволите да ви заместя оттук нататък?

Никога досега не се бе осмелявал да я докосне и за миг Реми остана като парализирана от отвращение и страх. Беше дочувала достатъчно от хвалбите му, за да знае, че му харесват всички форми на насилие — склонност, която по пътя на логиката сигурно се простираше и до връзките му с жените. И не по-маловажно — тя се страхуваше от това какво ще направи Пинки, когато разбере, че друг мъж я е докоснал.

Дързостта на Бардо тази вечер вероятно се дължеше на илюзията му за неуязвимост след оправдателната присъда и на алкохола, чийто мирис Реми подушваше в дъха му. Възбудата му само щеше да нарасне, ако покажеше какъвто и да било страх. Закова тя му каза дрезгаво, но отчетливо да махне ръката си.

Усмивката му като на влечуго стана още по-широка и дланта му затърка по-силно тялото й.

— Или какво, госпожо Дювал?

Реми процеди през зъби:

— Ако не си махнете ръката от мен…

— Той ви чукаше, нали?

Неспособна да изтърпи ръката му и секунда повече, тя я отблъсна.

— Оставете ме на мира!

Този път, когато се опита да мине покрай него, той я хвана грубо за раменете и я притисна до колоната.

— Затова закъсняхте за партито, нали? Пинки се е скъсал да ви чука. Ако ми принадлежахте, това щях да правя и аз. Ден и нощ. Постоянно щях да бъда върху вас. По най-различни начини. — Той се потърка похотливо. — Мислите, че Пинки е добър? Докато не сте били с мен, не можете да знаете, госпожо Дювал. — Той показа езика си, раздвижи го неприлично и го плъзна по шията й. — Е, всичко е въпрос на време. Ще ви имам.

Реми преглътна надигащата се в гърлото й горчилка и го отблъсна с всички сили. Физически не можеше да го надвие, но той просто й позволи да го отблъсне. Когато отстъпи назад, се хилеше на жалките й опити да го държи на разстояние.

— Ако отново се приближите до мен…

— Какво? Добре де, кажете, госпожо Дювал, какво ще направите?

Той опря ръка на колоната зад главата й и се наведе към нея. Гласът му прозвуча закачливо:

— Какво ще направите? Ще издрънкате всичко на Пинки? — Бардо поклати глава: — Едва ли. Ако кажете на съпруга си, че съм ви се натискал, може да обвини вас, а не мен. Нали разбирате, има ми доверие. А и вие знаете как да показвате достойнствата си.

Той посегна към гърдите й, но Реми го плесна по ръката.

— Няма да си правя труда да казвам на Пинки. Сама ще се оправя с вас.

— Ще се оправите с мен ли? — рече подигравателно той. — Ужасно ми харесва как звучи.

Реми отвърна спокойно, с очи, проблясващи студено като камъка на гърдите й:

— Господин Бардо, дали съм схванала погрешно, че не сте единственият убиец на заплата при съпруга ми?

За момент наглата му усмивка се стопи и тъмните му очи загубиха част от блясъка си. Реми използва изненадата му, блъсна го и този път успя да избяга.

Тръгна бързо по пътеката към къщата, като се надяваше Бардо да не види, че коленете й треперят. Защото — независимо от самоувереното й държане — не беше сигурна на кого ще повярва Пинки в такава ситуация.

 

 

Когато Бърк се прибра, Барбара вече спеше. Той се съблече на тъмно, за да не я буди. Но когато легна, тя се обърна към него:

— Къде беше?

— Съжалявам, че те събудих.

— Късно е, нали?

— Малко след полунощ.

— Къде беше? — повтори тя.

— На работа.

— Каза ми, че Дъг те е освободил за останалата част от деня.

— Така беше. — Искаше му се да премълчи, но усети неизреченото й желание за обяснение. — Трябваше да сложа край на всичко, Барбара. Нали това е модната фраза тези дни? Край?

Тя изсумтя неодобрително:

— За бога, Бърк! Кев Стюърт е мъртъв от месеци. Присъдата по делото на Бардо е влязла в сила.

— Знам.

— Е, преглътни го тогава — изсъска тя.

— Не е толкова лесно.

— Не е лесно, но ти го правиш още по-трудно, отколкото би трябвало да бъде.

В ума му се появиха дузина остри отговори, но Бърк се сдържа. С Барбара бяха предъвквали темата безброй пъти. Не искаше тази нощ да започват отново. След караници винаги се чувстваше като сдъвкан и изплют. Днес не можеше да понесе още едно поражение.

Барбара каза с по-примирен тон:

— Това, което се случи с Кев, беше ужасно, но грубата реалност е, че полицаите понякога ги убиват. Риск на професията.

— Но доста рядко рискът е в партньора на полицая.

— Грешката не е била твоя.

— Явно и заседателите мислят така. Във всеки случай не обвиниха и Бардо. — Докато присвиваше несъзнателно дясната си ръка, Бърк си представи къщата на Дювал, осветена като коледна елха, с леещ се алкохол и пълна с храна и луксозни жени. — Двамата с Дювал тази вечер дават голямо парти, за да отпразнуват убийството на едно добро ченге.

Той изрита завивките, седна на ръба на леглото, подпря лакти на коленете си и хвана главата си между дланите.

Зад него Барбара също седна.

— Откъде знаеш какво правят?

— Бях там и ги гледах.

Макар да беше с гръб към нея, Бърк си представи как лицето й се смръщва смаяно.

— Да не си луд? Да не искаш да те изхвърлят от работа? Ако Дъг Пату бъде принуден да те уволни, това ще оправи ли нещата? Загубата на работата ти ще те направи ли щастлив?

— Теб ще направи щастлива.

— Какво би трябвало да означава това?

Той я погледна остро през рамо.

— Сякаш не ме тормозиш от години да напусна отдела.

— Не искам да напускаш опозорен — рече сърдито тя.

Той се изсмя хрипливо и язвително:

— А, да. Нищо чудно, че не дойде в съдебната зала по време на процеса. Не искаше да бъдеш свързвана с позора на полицейското управление, което, по ирония на съдбата, е институцията, по която плюеш от години.

През всичките години на брака им работата му бе подложена на периодични спорове. Барбара искаше той да напусне полицията и да си намери работа, която да ангажира по-малко часове и да е по-добре заплатена. Обсъжданията на проблема започваха с раздразнителност и обикновено стигаха до крясъци, които не разрешаваха нищо, а оставяха след себе си отчуждение и яд от двете страни.

Барбара винаги прибягваше до аргумента, че ако я обича, ще вземе предвид чувствата й. Доводът на Бърк бе, че ако тя го обича, няма да иска от него да престане да прави нещо, което обича да върши. Ами ако той започнеше да настоява тя да се откаже от преподаването? Щеше ли да е честно? Това бе продължителен дебат, който никой от тях не можеше да спечели.

Тази нощ Бърк беше твърде уморен, за да се впуска в безплодни спорове. Той се отпусна в леглото и се втренчи в тавана.

След дълго мълчание тя каза разкаяно:

— Не исках да прозвучи така. Това с позора.

В гласа й имаше искрено съжаление, но то не го трогна. Не можеше да си спомни кога за последен път са се докосвали по друг начин, освен машинално. Във всеки случай не и от смъртта на Кев насам. Може би още отпреди това. Да, определено дълго преди това.

Той обърна глава към нея и каза нежно:

— Забрави го, Барбара. Няма значение.

Макар годините на хронично недоволство да бяха издълбали бръчки по лицето й, тя си оставаше много привлекателна жена. Преподаването на физическо възпитание в държавното средно училище бе запазило фигурата й слаба и гъвкава. Всъщност колегите му често подхвърляха завистливи, похотливи забележки за нея. Всички го мислеха за късметлия, задето имаше Барбара в леглото си всяка нощ.

За съжаление Бърк не можеше да си спомни кога за последен път са правили в леглото нещо друго, освен да спят. През месеците преди процеса разбитите му нерви и тежкият товар на работата не му оставяха енергия дори да си помисли за секс. В отговор на лошото му настроение и Барбара не бе поемала инициативата.

Но сега процесът на Бардо беше свършил. Проблемът бе история. Кев беше загинал, но не и Бърк. Беше време отново да започне да живее. Сексът щеше да му се отрази добре. Можеше да го накара да се зарадва, че не е бил заровен заедно е Кев.

Женската нежност имаше лековити свойства. Тялото й можеше да даде на мъжа не само облекчение, но и да потуши душевни конфликти. Неочаквано Бърк закопня за такова спокойствие. Отчаяно желаеше няколко минути на сладка забрава. Жадуваше за интимност с нещо друго, освен задушаващата вина и горчивото съжаление.

Той уви ръка около врата на Барбара и я притегли за целувка. Тя не му се противопостави открито, но Бърк усети в нея напрежение. Замисли се над липсата й на ентусиазъм. Отдавна не бяха се любили и той си напомни да не бърза. Всеки от тях се нуждаеше от бавно и непринудено опознаване. Или тя може би просто се срамуваше. Вероятно дългото им въздържание беше наранило самочувствието й и имаше нужда от ухажване.

Целуна я по-дълбоко с надеждата да разпали както нейното желание, така и своето. Погали гърдата й през нощницата, но зърното не откликна. Плъзна коляно по бедрата й, но тя не ги разтвори. Бърк прошепна името й между целувките.

След няколко неловки секунди тя се отдръпна.

— Утре рано сутринта трябва да бъда в училище. През първото междучасие провеждаме волейболен турнир.

Той я пусна.

— Ами… добре.

— Съжалявам, Бърк. Аз…

— Няма нищо. Не се извинявай.

— Наистина трябва да ставам рано, но…

— Барбара, не е станало кой знае какво — каза той по-остро, отколкото бе възнамерявал. — Ясно ли е? Съжалявам, че изобщо те събудих. Заспивай.

— Сигурен ли си, че…

— Няма да умра, повярвай ми. Човек не умира от един отказ.

— Не ме обвинявай, Бърк! — избухна тя. — Сам си го направи. Твърде дълго тъгува. Това не е естествено. Защо продължава да те яде?

Бърк не отговори. Не можеше.

— Добре тогава — каза тя. — Лека нощ.

— Лека.

Той затвори очи, но знаеше, че няма да може да заспи и така и стана. Отказът й го беше ядосал, но не колкото трябваше, и това само по себе си го тревожеше.

Когато се увери, че е заспала, Бърк стана, отиде до кухнята и си направи сандвич. След това седна на масата, хвана главата си с ръце и се втренчи с невиждащ поглед в сандвича, който така и не изяде.