Сандра Браун
Последният ден на карнавала (13)

Тринадесета глава

Мъжката тоалетна обхващаше едната страна на квадратна постройка от бетонни блокчета. Вътре имаше две ръждясали мивки и кабинка, чиято врата висеше само на едната си панта. Покрив липсваше, но въпреки отвореното помещение, обществената тоалетна миришеше отвратително и имаше крещяща нужда от почистване. Бърк задържа въздуха си, докато влизаше.

Вътре беше тъмно, защото лампата беше счупена. Това хулиганство явно бе останало неизвестно на службата по поддръжка на градския парк. Нямаше много мъже, достатъчно луди, за да влязат тук след залез-слънце, а тези, които го правеха, предпочитаха тъмнината.

Когато Бърк влезе, в тоалетната имаше само още един мъж. Беше застанал пред писоар с гръб към входа. Сигурно бе чул Бърк да влиза, но дори не хвърли поглед през рамо при шума от приближаващи се стъпки.

Бърк застана пред следващия писоар. Мъжът до него свърши, но не си вдигна веднага ципа, а обърна глава към Бърк и някак срамежливо забеляза:

— Малко е призрачно тук, нали?

Бърк си вдигна ципа и се обърна към другия:

— Дума да няма. Никога не знаеш на кого може да налетиш.

Грегъри Джеймс се отпусна на стената и се замъчи да закопчае ципа си, като в същото време изстена:

— Базил!

— Не се ли радваш да ме видиш?

— Мамка му!

— Май не.

Бърк хвана слабичката ръка на младежа и го бутна към изхода. Грегъри започна да се дърпа.

— Не съм направил нищо. Не можеш да ме арестуваш!

— Би трябвало да те прибера само защото си толкова глупав. Откъде можеше да знаеш, че не съм Джефри Дамър^[1]? Или някой хулиган, тръгнал да пречука поредния педераст? Някой ден ще си събираш вътрешностите по земята. Ще се опиташ да свалиш някого, когото не трябва, и той ще те направи на кайма.

— Не ме арестувай, Базил! — замоли се младежът. — Кълна се в Бога, научих си урока!

— Има си хас да не си! И затова шариш из тоалетните на градския парк посред нощ.

— Влязох само да пусна една вода.

— Стига, Грегъри. Лъжеш като дърт циганин. От известно време те следя и знам, че още правиш разни работи, приятелю. И то доста.

— Не е вярно! Аз си оправих поведението.

— И то как! Момчето, дето снощи го заграждаше, ми се струваше малолетно. Ако тогава нямах друга работа, щях да те прибера и да бъдеш обвинен по всички възможни углавни престъпления.

— О, боже! — изхълца сухо младежът. — Ако ме арестуваш…

— Ще те заключат и този път ще изхвърлят ключа. Ти представляваш заплаха за обществото.

Вече отчаян, младежът започна да се моли:

— Моля те, Базил, остави ме на мира! В миналото съм ти правил услуги, нали? Спомни си всичките пъти, когато съм ти помагал!

— За да си спасиш задника от арестуване.

— Моля те, Базил, остави ме!

Бърк се престори, че обмисля това, след това каза рязко:

— Да вървим, хубавецо!

Грегъри проплака.

— Млъквай! — заповяда му Бърк и го разтърси здравата. — Няма да те арестувам, само ще те заведа до вас и ще се уверя, че си влязъл вътре, за да знам поне, че съседите ти са в безопасност за останалата част от нощта.

Грегъри започна да благодари многословно на Бърк, докато вървяха към колата му. Младежът живееше на няколко пресечки от парка в двуетажна къща, подновена в модерен стил. Къщата и дворът бяха поддържани в отлично състояние въпреки честите отсъствия на собственика й, когато излежаваше присъди за сексуални престъпления.

Бърк придружи Грегъри през предната врата от скосено стъкло във фоайето.

— Не е нужно да влизаш с мен — каза му Грегъри. — Няма повече да излизам. Кълна се!

— Твоите родители са те учили на по-добри обноски, Грегъри. Няма ли да ми предложиш чаша кафе или нещо подобно?

Напрегнат, разтреперан и очевидно недоверчив към намеренията на Бърк, той се съгласи бързо:

— Добре. Чудесна идея. Трябваше сам да се сетя. Не знам какво съм си мислил.

— Мислеше си как да се отървеш от мен, за да можеш пак да излезеш и да направиш опит за още една точка тази вечер.

— Ти си подозрителен по природа, Базил — каза Грегъри с мек укор, докато го въвеждаше в кухнята.

— Защото съм си имал работа с прекалено много лъжливи престъпници като теб.

— Аз не съм престъпник.

— О, така ли? — Бърк възседна един от кухненските столове на обратно и започна да наблюдава как домакинът му приготвя кафето. — Хайде да видим дали не ме лъже паметта. Спомням си едно дело за блудство с дете.

— То беше на шестнадесет и всичко стана по взаимно съгласие. Обвиненията бяха оттеглени.

— Защото татко ти плати на бащата на момчето. След това си спомням поредица арести за публични скандали.

— Нищо сериозно. Поставиха ме на изпитателен срок.

— Знаеш ли, Грегъри, педалите сте жалка пасмина.

— Ако смяташ да ме тероризираш словесно, ще подам срещу теб жалба за полицейски тормоз.

— Както искаш. Ще се обадя на татко ти и ще му кажа, че си се върнал към старите си навици. Тогава той ще спре да плаща за това чудесно място, в което те е настанил.

Грегъри загриза вътрешната страна на бузата си.

— Добре, печелиш. Но си голямо копеле, Базил.

— И друг път са ми го казвали.

На Бърк никак не му се искаше да му вади душата, но Грегъри Джеймс сам се правеше лесна мишена за присмех. Беше класически пример за младеж, неоправдал стандартите и очакванията на богатото си семейство. Най-големият му брат, след като игра успешно няколко сезона във Висшата бейзболна лига, пое контрола над семейната промишлена империя и прибави милиони към нейната каса. Вторият брат беше световноизвестен неврохирург.

Грегъри беше прекъснал тази верига на големи постижения. Вероятно нямаше да завърши и университета, ако баща му не бе платил неговата диплома с едно огромно дарение на заведението. Грегъри влезе в семинарията, като споразумението беше, че е нужен свещеник, за да допълни семейната характеристика. Разчитаха на него да стане поне кардинал.

Грегъри издържа в семинарията само година и половина, след което откри, че склонността му към обратни сексуални преживявания е несъвместима с живота, посветен на Бога. За да се дистанцира от позора, кланът Джеймс го изпрати в Ню Йорк, където го записаха в актьорско училище.

Тук Грегъри най-сетне намери своето убежище. Той действително имаше актьорски талант и изпълни няколко роли в пиеси извън Бродуей, но след това беше арестуван за неприлични действия с друг мъж в обществена телефонна будка на Пен Стейшън. Богатият му баща се намеси още веднъж и обвиненията бяха оттеглени. Грегъри се върна у дома след скандала.

Това беше последната капка в чашата на фамилията Джеймс, която изми ръцете си от син номер три, макар и да продължи да плаща сметките му за къщата в града. Бърк предполагаше, че предпочитат да харчат тези пари, отколкото всеки ден да се сблъскват с единствения провал в живота си.

Грегъри му сервира кафето.

— Искаш ли да си сложиш нещо в него? Сметана, захар, ликьор?

— Не, благодаря, това ми стига.

Грегъри седна от другата страна на барплота. Личеше му, че е нервен.

— Защо си толкова неспокоен, Грегъри?

— Не мога да разбера защо дойде тук.

— Приеми го като приятелско посещение. Както сам каза, с теб се познаваме отдавна.

Грегъри Джеймс беше един от най-добрите доносници на отдел „Наркотици“. Той бе активен участник в нощния живот на френския квартал и се движеше в същите кръгове като пласьорите на наркотици, макар й самият той да не ги употребяваше. Често разменяше информация за снизходителност към избрания от него порок.

— Би бил истинско преимущество за отдела, ако можехме да те задържим извън затвора — забеляза Бърк и отпи от кафето си.

— Преди малко ме нарече престъпник. Да знаеш, че съм ти обиден, Бърк — рече докачливо Грегъри. — Аз не съм такъв.

— А какъв си тогава?

— Пациент. Имам… проблем.

— Това едно на ръка.

— Страдам от остри емоционални смущения, чиито корени са в детството ми. Ценностната система на семейството ми е изкривена. Бях принуден да се състезавам с братята си, макар това да не бе в природата ми. Те се отнасяха отвратително с мен.

— Ау, Грегъри, късаш ми сърцето!

— Вярно е! Психиатърът на затвора каза, че проблемът ми бил психологически.

— Такъв е бил и на Тед Бънди^[2].

— Не съм виновен! — възкликна младежът. — Това е порив, който не мога да контролирам. Не мога да се сдържам да не… правя… това, което понякога… правя.

— Аха. Напоследък това е доста популярна защита. Понеже мама ме караше да нося бели чорапи, а татко обичаше прочистващи диети с плодове, ги халосах и двамата. — Бърк изсумтя презрително: — Направо ми се гади от хора като теб! Само хленчите и обвинявате другите за действията си. Ти си възрастен човек, Грегъри. Отговорен си за това, което вършиш. — Той неочаквано се изправи и сграбчи Грегъри за преднината на ризата. — Промених си решението. Прибирам те.

— Не! Не, Базил! Ти ми обеща!

— Така ли направих?

— Да.

— Не си спомням да съм обещавал нещо.

— Обеща.

Бърк го пусна бавно и се върна на стола си, но втренчи в него остър поглед и не го отклони, докато Грегъри не започна да се върти на мястото си. Накрая младежът го погледна безпомощно.

— Какво?

— Просто си мислех. — Той продължи да гледа младежа, докато отпиваше от кафето си. След това остави чашата и каза: — Може би мога съвсем удобничко да забравя, че съм те видял снощи с оня малолетен. Може и да затворя очи за това, че тази вечер се опита да ме сваляш в тоалетната на парка. Вероятно имам желание този път да оставя нещата, както са си.

— Ако…

— Ако ми направиш една малка услуга.

Грегъри застана нащрек.

— Каква услуга?

— Не мога да я обсъждам с теб, докато не сключим сделката.

— Това не е честно!

— По дяволите, не, не е честно! Но това е условието — съгласяваш се или се отказваш.

— С Макуен ли ще работя?

— Защо? — намигна му Бърк. — Да не си се влюбил в него?

— Да те чукам, Бърк!

— Не и в този живот, приятел. Забелязах, че зяпаш отнесено Мак, но ако ти е на сърце, по-добре е да го забравиш. Той си има знойна женичка, която смята патката му за магическа пръчка. А сега сключваме ли сделката или не, защото важи още само тридесет секунди.

— Ако кажа да…

— Този път се отърваваш. В противен случай отиваме в участъка и те прибирам на топло.

— С какво обвинение?

— Склоняване към секс в мъжката тоалетна на парка. Двадесет секунди.

— Не съм правил такова нещо!

— Защото не ти дадох възможност.

— Следователно не можеш да ме арестуваш!

— Разбира се, че мога. На кого, мислиш, ще повярват — на теб или на мен?

— Мамка ти!

— Десет секунди.

Грегъри зарови пръсти в къдравата си черна коса.

— Не ми даваш никакъв избор.

— Не е вярно. Можеш да откажеш. Може би този път в затвора няма да бъде толкова зле.

Грегъри вдигна глава и погледна горчиво Бърк.

— Знаеш ли какво правят там с хора като мен?

Бърк знаеше и в този момент се мразеше, задето манипулира жалкия младеж. А в очите на Бърк той наистина будеше съжаление. Но трябваше да гледа на него като полицай. Едно от престъпленията му бе станало на детска площадка за игра. На Бърк му бе трудно да събере жалост към човек, показал оная си работа пред група деца в предучилищна възраст.

— Времето ти свърши. Какво решаваш?

— А ти какво мислиш? — попита унило Грегъри.

— Добре. — Бърк стана и отиде до кафе машината, за да си напълни отново чашата, след това пътьом потупа Грегъри по рамото. — Недей да изглеждаш толкова мрачен. Това ще бъде истинско предизвикателство. Би могъл да направиш кариера.

— Бас държа. — Грегъри го погледна. — Кажи ми нещо, Базил. Как, по дяволите, научи за момчето снощи?

Това бе честен въпрос, който изискваше честен отговор. Бърк погледна младежа право в очите и отвърна:

— Не знаех. Просто блъфирах.

 

 

На следващата сутрин Бърк излезе, заключи вратата на апартамента си, обърна се към стълбите и се натресе право в юмрука на Уейн Бардо.

Строполи се позорно на едната си страна. Бардо застана над него и се изсмя:

— Всички разправят, че си скапан задник, Базил. Започвам да им вярвам.

Бърк се изправи бавно. Челюстта му пулсираше. В този момент от всичко на света най-много му се искаше да забие глава в корема на този кучи син. Можеше да му забие и няколко здрави юмрука, но беше по-скоро любопитен, отколкото ядосан. Затова реши за момента да се бори със словесни средства.

— Е, поне не се обличам като педал. Бас държа, че човекът, който ти е продал тази пурпурна риза, още се смее, като се сети за това.

Макар самодоволната усмивка на Бардо да не трепна, Бърк усещаше, че обидата е попаднала в целта. Другият отвърна саркастично:

— Ха-ха, колко смешно!

— Благодаря.

Бърк не си направи труда да попита Бардо как го е открил. Дювал имаше по-съвършена система за проследяване от полицията, ФБР, Управлението за борба с наркотиците или която и да било полицейска институция — местна, щатска или федерална. Именно затова никога нямаше да бъде осъден. Имаше само един начин да спре Дювал и неговата машина и Бърк смяташе да го направи.

Тревожеше го това, че знаеха къде живее. Това означаваше, че го следят. Дали знаеха, че предния ден е проследил госпожа Дювал? Ако не, защо тогава Бардо бе цъфнал тук толкова рано?

Сякаш прочел мислите му, последният каза:

— Господин Дювал иска да те види.

— Дювал може да ме цуне отзад. Ти също.

Бардо се приближи с още една крачка.

— Добре. Това ми харесва. Значи ще затрудняваш нещата. Моля те, прави го! Ще умра от кеф да те блъскам, докато заплачеш с кървави сълзи.

Бърк не се уплаши от думите му, но беше любопитен да разбере колко точно знаят. Затова сви рамене и рече:

— Хайде, води.

— Не, след теб.

Бардо го блъсна надолу по стълбите. Бърк загуби равновесие и се запрепъва към първия етаж. Когато стигнаха входа на сградата, Бардо го блъсна още веднъж към улицата, където до бордюра беше паркиран последен модел кадилак.

— Ей, Уейн — подразни го Бърк, — откога са те понижили от специалист по мокри поръчки до момче за всичко? Да не би Дювал да ти е извадил зъбките?

— Затваряй си устата и си дръж ръцете така, че да ги виждам.

— Не съм въоръжен.

— Да не ме мислиш за идиот?

— Всъщност да.

Когато стигнаха до колата, Бардо го потупа навсякъде, след това плъзна ръка надолу по двата шева на панталоните на Бърк. В крайна сметка не откри нищо.

— Нали ти казах? — рече Бърк.

— Влизай вътре, многознайнико.

Когато се качи в колата, Бърк се ухили:

— Признай си, Уейн, тая риза ти действа. Просто искаше да ме опипаш, нали?

 

 

Кантората на Пинки Дювал беше също тъй показна, както и къщата му, но коренно различна. Тук обзавеждането бе лъскаво и модерно. Секретарките и помощничките му бяха дългокраки и страхотни. Клиентите и посетителите не виждаха офис машини, а само чисти повърхности от мрамор и полирано дърво. Телефоните не звъняха, а припяваха с приглушени тонове.

Пинки беше зад бюрото си, когато една секретарка му съобщи, че господин Базил е пристигнал, сякаш това не бе появяване под команда, а имаха уговорена среща; сякаш не бе заплашен с телесна повреда, за да дойде.

Дювал не стана, когато Бърк и Бардо влязоха. Бърк усети, че това незачитане е умишлено, за да го накара да се почувства като плебей, доведен при господаря си. Дювал каза:

— Здравейте, господин Базил.

— Дювал. — Може и да бе дребнаво, но и Бърк му показа пренебрежението си.

Пинки се престори, че не е забелязал нищо.

— Седнете.

Бърк зае един стол пред бюрото, което бе малко по-голямо от маса за пинг-понг. На него имаше портрет на Реми Дювал в сребърна рамка с орнаменти. Той се престори, че не я е забелязал.

— Желаете ли нещо за пиене? — предложи Пинки.

— Нещо като отвара от бучиниш?

Дювал се усмихна.

— По-скоро нещо като кафе.

— Не искам нищо.

— Благодаря ви, че дойдохте.

— Не съм идвал. Доведоха ме.

Бърк вдигна глезен върху другото си коляно и погледна през рамо Бардо, който бе седнал на едно канапе срещу стената. Бърк не обичаше да седи с гръб към човек, за когото знаеше, че е убиец, но предполагаше, че ако Дювал е изпратил Бардо да го гръмне, досега щеше да е мъртъв.

Когато отново се обърна към Дювал, усети, че домакинът се забавлява. Очевидно очакваше гостът да го попита каква е причината за тази среща. Само че Бърк по-скоро щеше да си отхапе езика, отколкото да зададе този въпрос. Защо пък да доставя на Дювал удоволствието да види любопитството или страха му? Тази среща бе негова идея и той трябваше да започне.

След дълго мълчание Дювал най-сетне каза:

— Сигурен съм, че се питате защо съм ви повикал тук.

Бърк сви рамене с безразличие.

— Чух някои изненадващи новини.

— Аха, и какви?

— Напуснали сте полицейското управление.

— Източниците ти винаги са били отлични.

— Вашето напускане отваря голяма дупка в редиците на отдел „Наркотици“.

— Съмнявам се.

— Твърде сте скромен.

— Също така съм твърде зает, за да седя тук цял ден и да си тракаме с теб зъбите за нещо, дето хич не е твоя работа.

Дювал отново отказа да бъде провокиран.

— Преждевременно пенсиониране?

— Може би.

— Защо напуснахте?

— Не е твоя работа, казах ти.

— Какво смятате да правите?

Бърк поклати невярващо глава и разпери широко ръце:

— Принуждаваш ме да се повтарям.

Дювал го огледа внимателно.

— Според мен сте напуснали, защото все още ви е яд за присъдата от процеса на господин Бардо. Ние спечелихме, а вие загубихте и приехте загубата като нещо лично. Думите „неумеещ да губи“ точни ли са в случая, господин Базил?

— Иска ти се, нали? Страхотно би поласкало огромното ти самочувствие, ако си помислиш, че можеш да имаш такова влияние върху решенията ми. Е, съжалявам, че ще те разочаровам, но не би могъл да грешиш повече.

Дювал се усмихна по начин, който показваше, че усеща лъжата на Бърк.

— Искате ли да знаете причината за тази среща?

— Или не. Нищо друго не ме интересува толкоз малко.

— Сега, след като вече не сме противници, бих искал да ви предложа работа в моята организация.

Бърк Базил нямаше голямо чувство за хумор. Никога не губеше контрол над себе си в полицията. Всъщност всички знаеха, че се усмихва рядко. Още по-рядко се смееше на глас. За много от неговите колеги си остана неосъществена амбиция да накарат Бърк Базил да избухне в смях.

Сега едва ли щяха да разпознаят в негово лице смеещия се от все сърце след абсурдните думи на Дювал човек.

— Я пак?

— Смятам, че се изразих достатъчно ясно — каза Дювал, но вече не изглеждаше толкова развеселен.

— О, чух те. Просто не мога да повярвам на ушите си. Искаш да дойда да работя при теб? И какво ще правя?

— Човек с вашия опит би бил много ценен за мен. По-ценен, отколкото в полицейския участък. — Той бръкна в чекмеджето на бюрото си, извади няколко листа, защипани с кламер, и ги подаде на Бърк да ги разгледа. — Копие от данъчната ви декларация за миналата година. Подаянието, което обществото плаща на мъжете и жените, които го пазят, е срамно.

Дювал едва ли бе имал някакви трудности да получи копие от данъчната му декларация. Може да го бе сторил чрез всеки — от данъчното управление до пощальона на Бърк. Не му пукаше дали Дювал знае колко много или малко е спечелил от бившата си работа. Тревожеше го само това, че адвокатът има толкова лесен достъп до него. А и усещаше, че точно такъв е намекът.

— Вече не съм ченге — рече Бърк, — но недей да правиш грешка, Дювал. С теб все още сме на противникови страни. Дори може да се каже, че сме два полюса.

— Преди да заемате тази морална поза, няма ли поне да чуете каква работа имам предвид?

— Няма значение каква е и колко ще плащаш. Въпреки тая луксозна обстановка — рече Бърк и огледа добре обзаведения офис, — ти си оставаш една фъшкия. Не бих пикал на теб дори и да си се запалил, тъй че не си въобразявай, че ще работя за теб.

Бърк стана и се отправи към вратата. Дювал му нареди да се върне на мястото си. Бардо се хвърли към него и щеше да го събори на земята, ако Бърк не го бе спрял с ръка върху гърдите.

— Ако още веднъж ме докоснеш, ще ти извия шугавия врат!

В предупреждението се съдържаше достатъчно сила, за да накара Бардо да размисли. Той остана на мястото си, но в очите му проблясваше омраза.

Бърк погледна Дювал.

— Работата ти не ме интересува.

— Наистина ли? Странно. — Без да се смути ни най-малко, Дювал сключи ръце върху бюрото си и дори се усмихна съчувствено, преди да каже нежно: — Защото имам основателни причини да смятам, че може да те заинтересува. Нали, Базил?

Двамата мъже се втренчиха един в друг. Разстоянието между тях сякаш започна да се свива, докато Бърк почти различи отражението си в черните зеници на Дювал. Човекът, който го гледаше, бе луд.

Бърк свали ръка от гърдите на Бардо.

— Върви на майната си, Дювал! Усмивката на адвоката стана още по-широка.

— Знаеш ли какво, предложението ми остава валидно. Помисли си и се върни при мен.

— Да, ще го направя. — Само че не по начина, за който си, мислиш, самодоволен кучи сине. Бърк погледна към Бардо. — Няма нужда да ме изпращаш до вкъщи. — След това прибави към Дювал: — Знам пътя.