Сандра Браун
Последният ден на карнавала (28)

Двадесет и осма глава

Бърк издърпа лодката до кея. Плуваше долу-горе толкова бързо, колкото човек с камък на шията. Чувстваше главата си като блъскана с чук за пържоли. Когато стигна до кея, му струваше неимоверни усилия, за да изтегли лодката върху него. Взе пистолета, който бе хвърлил на дъното, но не се зае веднага да преценява щетите. Точно сега по-малко го бе грижа за лодката на Дред, отколкото за съпругата на Дювал.

Беше там, където я бе оставил, но обърната на една страна, с присвити до брадичката колене, вероятно за да се стопли. Не мърдаше. Когато се наведе над нея, от дрехите му върху лицето й покапа вода. Тя не помръдна. Бърк я докосна по шията, за да се увери, че има пулс.

— Защо не направихте нещата по-лесни и за двама ни и не ме оставихте да се удавя? — Едва след като каза това, отвори очи.

— Не ми трябвате, ако сте мъртва — каза дрезгаво той. Сега, когато имаше време да си помисли колко близо е била до смъртта, се почувства отпаднал от облекчение.

— Нямаше ли моята смърт да бъде вашето отмъщение?

— Не искам Дювал да тъгува за вас. Искам да тръгне след вас.

Тогава тя направи последното нещо, което би могъл да очаква — разсмя се.

Бърк отдръпна ядно ръка. Предположи, че щом има сили да се кикоти, значи потъването в блатото не я е разтърсило сериозно. Беше пълен хапльо, задето се бе притеснил.

Зашляпа по гредите и прекрачи един лост — несъмнено нейното оръжие. Той отиде зад колибата, където, без да обръща внимание на студа, се съблече гол.

Изми се енергично с вода от резервоара и силен сапун. Изтърка си косата с шампоан и бръкна в ухото си с насапунисано парцалче, като се надяваше по този начин да изгони всички микроорганизми, които се канят да се настанят за постоянно там. Когато се почувства достатъчно чист, влезе в колибата, изсуши се пред печката и се облече.

Шампоанът беше подлютил цицината на тила му. Адски го болеше, но не беше нарушено нито зрението, нито паметта му, затова предполагаше, че няма мозъчно сътресение. Взе няколко аспирина, за да притъпи болката, след това отново излезе навън.

Пристъпът на веселие на госпожа Дювал беше преминал. Всъщност изглеждаше заспала.

— Хей. — Той побутна коляното й с пръста на крака си. — Трябва да се изкъпете.

Тя изстена и притегли още повече колене до брадичката си.

— В тази вода има всякакви гадости. Не искам да ми умрете в ръцете от инфекция.

Бърк се опита да я издърпа за ръката, но тя не реагира. Той изруга под нос, наведе се и я принуди да седне.

— И аз съм уморен, госпожо. Сама си докарахте това до главата. Ако не бяхте направили такава тъпотия, нямаше сега да се чувствате толкова зле.

Накара я да стане и почти я отнесе до мястото, където се намираше цистерната. Напълни отново кофата с прясна вода и шляпна сапуна в дланта й.

— Измийте се основно — нареди й Бърк. — Ушите, носа, всичко. Търкайте здраво. Когато свършите, трябва да сте розова като бебешко дупе. След като свършите, ще се погрижа за раните на гърба ви.

Страхуваше се от инфекция. Отворените рани бяха изключително уязвими към бактериите, а блатото бе истински развъдник на всякакви едноклетъчни убийци.

Той я остави да се къпе и се върна в колибата, където неизядената им вечеря бе започнала да вони. Събра и изпържените, и суровите парчета в найлонова чантичка и ги уви здраво. Постави капака на тигана, като реши, че ще изхвърли мазнината по-късно. Вече нямаше апетит и се съмняваше тя да има. Но може би трябваше да я попита.

Преди да излезе, грабна още две кърпи и свали юргана от леглото. Взе ги със себе си и отиде до ъгъла на колибата.

— Госпожо Дювал? — извика Бърк. Тя не отговори. Той се ослуша за шум от плискаща се вода, но не чу нищо. — Госпожо Дювал?

Когато за втори път не му отговори, той надникна иззад ъгъла на колибата. Нямаше защо да се тревожи, че може да го помисли за воайор. Госпожа Дювал все още беше облечена, седеше на едно ниско столче до стената с наведена глава, а ръцете лежаха неподвижно на скута й. Бърк забеляза, че сапунът все още е в дясната й ръка.

— Какво има? — Той се приближи предпазливо. Привидната й незаинтересованост към обкръжаващата я среда можеше да бъде поредният номер. Когато се приближи, видя, че трепери. — Знам, че тук е студено, но наистина трябва да измиете мръсотията от себе си. Колкото по-бързо, толкова по-добре.

— Исках да умра.

— Какво?

— Исках да…

— Чух ви — рече раздразнено той. — Какъв изискан начин да си отиде човек, като потъне в ония лайна!

— Не — рече тя и поклати глава. Косата й все още беше оплетена и мокра. — Когато бях малка, всяка вечер, преди да заспя, се молех ангелите да слязат и да ме вземат, преди да съм се събудила.

Едва сега Бърк осъзна, че смехът й на кея е бил проява на истерия. Това сега пък бе втората фаза. Беше изплашена от блатото, от потъването, а може би и от него. Какво трябваше да направи сега — да я разтърси, зашлеви или да се отнесе снизходително? Той се спря на последното.

— Всички деца в определен период от живота си се молят за това. Обикновено когато са ядосани на родителите си и искат да им дадат урок за строгостта.

— Аз се срамувах.

— Задето сте искали да умрете?

— Не, от нещата, които Ейнджъл правеше и ме караше да правя.

Ако това беше игра, предназначена да предизвика неговото съжаление, бе дяволски добро изпълнение. Говореше с далечен глас, напомнящ за дете, свито под завивките и молещо се на ангелите да дойдат за него.

— Мисля, че точно затова Бог ми отне бебето. За да ме накаже, задето съм се молила за погрешни неща.

Бърк вече се бе наслушал.

— Хайде, станете.

Изправи я на крака и започна да разкопчава токата на колана й. Ако платът бе сух, прекомерно големите й панталони щяха да се свлекат веднага. Вместо това, мократа материя си стоеше, прилепнала към бедрата й.

Той коленичи и издърпа панталоните надолу по краката й.

— Вижте, така не става.

След това я хвана за единия глезен и измъкна крачола от него. Направи същото и с другия крак.

— Бог е прекалено зает, за да води досиета на всички ни.

Хвърли панталоните й встрани и се зае с копчетата на старата риза на Дред. Разкопча първо горното и продължи надолу. Говореше, за да се разсейва от гладкия корем, към който гледаше.

— Всичките тия глупости за вината ще ви подлудят. Повярвайте ми, знам. Трябва да престанете да мислите, че сте виновна, задето сте загубили бебето, иначе ще откачите като мен. Онова си е било биология. Това е всичко.

— Не сте длъжен да го правите.

Той вдигна глава, погледна я внимателно в очите и видя, че вече е в пълно съзнание. Неразположението й беше изчезнало. Бърк се изправи, но ръцете му останаха на талията й.

— Не бяхте на себе си.

— Вече съм добре.

— Сигурна ли сте?

— Страхувате се да ме оставите сама, след като ви казах, че искам да умра?

— Може би.

— Ако исках да умра, щях да се удавя.

— И аз не исках да умирате. Ако го бяхте направили, щеше да бъде моя вината, защото не ви повярвах, като ми казахте, че не умеете да плувате.

— А съзнанието ви и без това е претоварено?

— Нещо такова.

Бърк загуби сметка за секундите, които изминаха, защото вниманието й бе насочено изцяло към него — поне очите й го гледаха неотклонно — и усещаше остро кожата, която топлеше дланите му.

Очевидно тя осъзна същото, защото сведе поглед към ръцете му. Бърк я пусна и отстъпи назад.

— Тази кал започва да засъхва — рече той. — Ще бъде трудно да се почисти. Наведете се над парапета и ще ви помогна да си измиете косата.

Тя се поколеба, сякаш го обмисляше. Малко ядосан от свенливостта й, Бърк добави:

— Кофата с вода е тежка, особено когато човек се опитва да я излее на главата си. Е, съгласна ли сте?

Без да каже нищо, тя отиде до края на кея и се наведе над парапета. Бърк изля половин кофа чиста вода на главата й, след това направи хубава пяна с шампоан и изтърка косата й от корените до краищата. Изми най-голямата мръсотия и сложи шампоан за втори път.

Пръски пяна излитаха между пръстите му, докато масажираше кожата на главата й. По врата и зад ушите й потече река от сапунени мехурчета. По шията се плъзна струйка сапунени перли и стигна до златната верижка с кръстчето, след това по-нататък — към грозната фланелена риза на Дред и към гърдите, за които Бърк знаеше, че са хубави.

Не престана да я търка с шампоана, докато пяната не свърши, а дори и тогава спря неохотно. Напълни отново кофата е вода. Приказките в момента изглеждаха някак неподходящи, затова протегна ръка, хвана я за брадичката и я наведе надолу. Изля бавно вода върху главата й, като я обръщаше първо на едната, след това на другата страна с минимален натиск върху брадичката.

Накрая и последните капки се изляха от кофата.

Бърк отстъпи назад. Известно време просто стоя така, втренчен в тила на наведената й глава. След това напълни отново кофата и я остави на кея до краката й.

— Зад вас на стола има кърпа. Може да ви е студено, когато свършите, затова ви донесох юргана.

След това я остави. Когато влезе в колибата, застана в средата на стаята, като дишаше тежко и натискаше очите си с длани. Главоболието се бе преместило от цицината на главата зад очите му, където пулсираше като рап ритъм. Потеше се, сякаш бе не февруари, а юли.

Бърк нареди тромаво принадлежностите за първа помощ на масата. Вече нагласяше масата до един от столовете близо до печката, когато тя се появи на вратата, увита в юргана, с хавлиен тюрбан на главата.

— Оставих дрехите си да киснат в кофата, ще ги изплакна утре сутринта.

Той й направи знак да седне.

— Преди да се облечете, можем да свършим и това.

— Добре.

Когато седна с гръб към него, тя свали юргана дотолкова, че да оголи гърба си. Бърк огледа раните и изпита облекчение, когато видя, че всичките изглеждат затворени и без следи от скорошно кървене. Нанесе дезинфектант и ги намаза с мехлем.

Не говореха, нито имаше страничен шум, който да запълва клаустрофобичната тишина — нито радио, нито телевизор, нито улично движение. Нищо не нарушаваше абсолютната тишина, освен дишането им.

Когато приключи, той вдигна несръчно юргана към раменете й и я потупа по гърба.

— Достатъчно топло ли ви е?

— Да.

— Аз, ъ-ъ, донесох някои неща, които може би ще ви трябват, докато сте тук. Ще ги намерите в чантата в тоалетната.

Той знаеше какво ще стане, когато отпътуват от Ню Орлиънс за „Къщата на Джени“, а тя не.

— Благодаря.

— Няма нищо.

Реми отиде в тоалетната и затвори вратата. Бърк отпуши шише с вода и го изпи почти цялото. Ръцете и краката му трепереха, все още леко му се виеше свят и ушите му бучаха. Отдаде това на аспирина или на празния си стомах; на усилието да спаси заложницата от удавяне и на удара по главата. Отдаде го на всичко друго, освен на истинската причина.

Когато госпожа Дювал излезе от тоалетната, кърпата на главата й я нямаше, но косата й все още беше мокра и прибрана зад ушите. Носеше сив анцуг. Бърк го беше купил, преди да отпътуват от Ню Орлиънс.

— Тази сутрин трябваше да ви дам това — рече той, — но Дред вече ви беше облякъл. Не беше в настроение, за да развалям нещата, които е направил.

Тя го гледаше право в очите, но Бърк доби впечатлението, че не чува думите му. Първо си помисли, че може да е изпаднала отново във вцепенение, но разбра безмълвната й изненада, когато погледна протегнатата към него ръка.

Кутията с пудра за тяло не беше кристална и нямаше сребърен капак; далеч не беше толкова луксозна, колкото онази, която бе видял на тоалетката й, но бе същото ухание, което бе усетил да се носи от нея на френския пазар и в изповедалнята.

Прочете въпроса в очите й, сви леко рамене и каза:

— В деня, когато дойдохме с отец Грегъри, тършувах из къщата ви.

Реми остави кутията с пудра на масата и продължи да я гледа, докато търкаше с пръст познатата емблема.

— Как изобщо съм могла да ви взема за свещеник?

Дали трябваше да й отговори? Бърк не знаеше, затова не каза нищо. Все още загледана в кутията, тя рече:

— Онзи ден в изповедалнята…

— М-м-м?

Тя помръдна нехайно с рамо.

— Нищо.

— Какво?

— Няма значение.

— Продължавайте. Какво?

— Вие… — Тя се поспря и си пое дълбоко дъх. — Докоснахте ли ръката ми?

На очите й сякаш им бе нужно доста време, докато срещнат неговите. Всъщност времето като че ли бе спряло. Последната й дума увисна във въздуха за няколко секунди — като последния вибриращ тон на цигулка. Когато най-сетне замря, тишината бе осезаема и приятно потискаща.

Сърцето на Бърк биеше силно и учестено. Във въздуха витаеше нещо деликатно, което не можеше да определи. Сякаш по чудо, разстоянието между тях се бе смалило, макар да не можеше да си спомни да е пристъпвал напред. Тя също не се бе движила. Ръката й все още си стоеше върху капачката на кутията с пудра, а другата висеше неподвижно надолу.

Точно тази ръка докосна той с опакото на своята. Едва-едва.

Отдръпна се. Поколеба се. Отново я докосна и този път остана там. Дланите се плъзнаха една срещу друга. Ръцете се обърнаха едновременно. Хванаха се. Постояха така, след това се стиснаха. Пръстите бавно се преплетоха.

Бърк сгъна лакът и повдигна първо дясната, после лявата си ръка. След това завъртя китката си така, че нейната ръка да застане отгоре. Погледна я, като се възхищаваше на нежната кожа, на тънките й пръсти.

— Венчалният ви пръстен го няма — забеляза той.

— Изхлузил се е във водата.

Венчалният й пръстен го нямаше, но тя все още бе съпруга на друг мъж. И то не на който и да е мъж, а на най-заклетия му враг. Ако на Дювал му се приискаше да целуне шията й, където една вена пулсираше до златната верижка, беше в правото си да го направи. Ако искаше да я гледа, докосва или чука, можеше да го направи. А това вбесяваше Бърк, затова си го изкара на нея.

— Можете да си купите друг диамант. Със застраховката живот на Дювал.

— Това, което казахте, е ужасно! — извика тя и издърпа рязко ръката си.

— Ако наистина исках да стана ужасен, знаете какво щях да направя.

Трябваше да й се признае, че не се сви от страх, а вирна предизвикателно брадичка.

— И от мен се очаква да ви благодаря, задето не сте ме изнасилили?

— От вас не се очаква да правите нищо. Това не е заради вас, а между мен и Дювал. Вие сте просто стръвта, която да го примами.

— Обречен сте на провал, господин Базил. — Тя поклати глава и му се усмихна тъжно. — Разбирам плана ви, но погрешно сте преценили съпруга ми. Той няма да лапне стръвта. Няма да дойде за мен. След като съм прекарала няколко дни и нощи с вас, съпругът ми вече няма да ме иска.

Той се изсмя кратко:

— Добър опит. — След това бръкна в джоба си с една ръка, а с другата хвана нейната.

— Какво правите?

— Ще ви закача с белезници. — И щракна решително ключалката им.

— За какво?

— За мен.