Сандра Браун
Последният ден на карнавала (30)

Тридесета глава

Бърк стоеше на отворената врата на колибата, пиеше кафе и наблюдаваше дъжда, когато я чу да се приближава зад гърба му. Той погледна през рамо, като почти очакваше да я види как вдига към него железен тиган или някой друг тежък предмет, с който да му разбие главата.

Предишната вечер не беше приела твърде добре слагането на белезници и се бе съпротивлявала. Беше му отнело доста усилия да я усмири, без да я нарани.

— Това нямаше да се налага, ако не се бяхте опитали да избягате — каза й тогава той. — Не мога да рискувам да ме ударите по главата или да ме убиете, докато спя.

— Дори не ми е минало през ума.

— Е, на мен пък ми мина. — Той се изтегна на леглото и я дръпна до себе си. — За мен денят беше дълъг и уморителен. Смятам да поспя. Предлагам ви да направите същото.

Госпожа Дювал отказа да легне и седна на ръба на леглото, като кипеше от яд. Бърк затвори очи и престана да й обръща внимание. Най-сетне тя бе победена от изтощението, легна и заспа дълго преди него. Тази сутрин той отключи белезниците и стана, без да я буди. Сега се виждаше, че очевидно още е намусена, но поне не се опитваше да се промъкне зад гърба му с оръжие.

— Кафето е на печката — каза й той и продължи нехайно да съзерцава времето.

Върху блатото се изливаше пороен дъжд и нямаше изгледи да спре скоро. Добре че беше донесъл продукти за два дни. Днес нямаше да ходи до Дред. Разбира се, дори и да не беше дъждът, пак нямаше да може да отиде заради пробитата от куршуми лодка.

Дъждът ги държеше принудително в колибата. Не беше ли логично, че ще държи и всички останали на разстояние? Докъде беше стигнал Дювал с издирването им? Кога щеше да се покаже? До десет минути? Или щеше да му отнеме още една седмица?

Бърк се надяваше да е по-скоро рано, отколкото късно. Колибата изглеждаше все по-тясна. Започваше да се чувства ограничен, а и напрежението вече го изнервяше. Докато лежеше до нея през нощта, чуваше дишането й. Всеки път, когато се помръднеше, той разбираше. Сънят му постоянно бе прекъсван от въздишките й. Сега, макар да бе с гръб към нея, знаеше къде точно стои и какво прави.

В Ню Орлиънс имаше гардероб, който крещящо подчертаваше формите й. Дрехите й бяха скъпи, но граничеха с долнопробни.

Сега, облечена в сивия анцуг, изглеждаше по-нежна и сексапилна, отколкото в онази нощ в беседката с ниско изрязаната черна рокля. Без грим, с розови от съня устни и разрошена коса, изглеждаше топла, мила и невинна като котенце. И адски чувствена.

Вече му бе невъзможно да пренебрегва желанието, което предизвикваше у него, и то още от първия път, когато я бе видял. Онази нощ бе изпитал прилив на похот, която не бе стихнала дори и при откритието, че тази ефирна богиня в беседката е съпругата на Пинки Дювал.

Защо не бе проявил здрав разум, когато разбра коя е, да намери някоя услужлива жена и да прекара нощта с нея само за да притъпи желанието си? През, последните няколко месеца от брака си с Барбара не бяха имали интимни отношения, а това бе достатъчно време, за да тръпне от желание. Не трябваше да отклонява предложението на Дикси. Или на Ръби Бушъро. Един час с някое от нейните момичета щеше да му се отрази дяволски добре. Но той бе отказал. Защо, луд ли беше?

Макар да се страхуваше, че дори и най-опитната курва, владееща до съвършенство всякакви трикове, нямаше да успее да угаси точно този му огън.

Къде, по дяволите, беше Дювал?

Дали властта, за която се говореше, че има, не бе преувеличена; част от рекламната му кампания с цел да насади страх у враговете? Дали армията му от наемници не бе фиктивна? Или пък, ако беше реална, не бяха ли те просто банда бездарници? Или Бърк Базил нямаше равен на себе си като похитител? Дали не притежаваше неподозиран досега талант?

Каквато и да бе причината, в резултат той вече четвърти ден бе със заложницата и му ставаше все по-трудно да мисли обективно за изхода от това положение.

Плисна утайката от кафето си в дъжда.

— Гладна ли сте?

— Да. Снощи така и не успяхме да вечеряме.

Той й хвърли поглед, който казваше „а по чия вина?“, но каза само:

— Ще видя какво имаме.

Огледа запасите от консервирана храна, купена от Дредовия магазин.

— Освен хляб и бисквити, имаме сардини, риба тон, Mustard greens^[1], чили, доматена супа, консервирано месо, боб, ананас, още боб и фъстъчено масло.

— Mustard greens?

— Предполагам, че дори и хората, които работят на открито, имат нужда от груба храна.

— Искам сандвич с фъстъчено масло и малко ананас.

Докато ядяха, той я попита за раните на гърба й.

— Проверих ги на огледалото над мивката в тоалетната — каза му тя. — Мисля, че вече заздравяват. Необходимо ли е отново да ги мажете?

— Дред ще ме одере жив, ако се инфектират. По-добре да се погрижа за тях, поне днес.

— Може би ще успея да се справя сама.

Бърк беше посегнал да вземе картонената й чиния, но отново я пусна на масата.

— А, сега разбирам, не е заради лекарството, а защото не искате да ви докосвам.

— Не съм казала…

— Ръцете ми са толкова чисти, колкото и тези на Бардо, а вие като че ли нямахте нищо против да ви опипва, затова не ми излизайте с тези номера.

— Бардо ли? — възкликна тя.

— Да, видях ви какво правите в беседката вечерта, когато беше оправдан. Дювал беше домакин на партито, но и вие с Бардо си бяхте организирали собствено празненство.

— Не знам какво си мислите, че сте видели, господин Базил, но грешите.

— Достатъчно видях. Махнах се, преди да е станало наистина срамно. — Той бутна стола си назад и бързо се изправи. — И недейте да си мислите, че не съм забелязал как си кръстосвате ръцете отпред, сякаш да не ви видя циците. Виждал съм ги на път да се изтърколят от роклята ви, затова знам, че тия демонстрации на свян са си чисто и просто театър. Няма да ме накарате по този начин да бъда по-мил е вас, госпожо Дювал. Даже ме вбесявате.

Той приключи речта си и излезе от колибата.

Дъжд не дъжд, трябваше да поправи скапаната лодка.

 

 

Преди да отвори очи, Грегъри се опита да убеди себе си, че е сънувал адски кошмар. Предишната нощ бе пил прекалено много или може би бе пушил марихуана, или пък беше правил нещо, което бе накарало подсъзнанието му да сътвори странното приключение с Бърк Базил, Пинки Дювал, един отшелник, който живееше в блатата и дереше алигатори, една красива жена и — като капак на всичките тези герои — той самият играеше ролята на свещеник.

Слава богу, че кошмарът беше свършил!

Но когато отвори очи, не видя затворените капаци на прозорците с изглед към двора на къщата му в града, а две грозни перденца, висящи накриво от ръждясала пиринчена пръчка. През избелялата басма се процеждаше оскъдна сива светлина. Тежки дъждовни капки падаха от стрехите на къщата, в която бе прекарал нощта.

Беше благословил стопаните, задето го бяха спасили. Беше им благодарил горещо за гостоприемството. Те, на свой ред, го бяха помолили да благослови техния син и бременната му втора братовчедка. Отец Грегъри, тъй като не виждаше друг изход, се беше съгласил да извърши брачната церемония.

Беше планирана за днес. Надяваше се да помни всички думи. Струваше му се, че е учил в семинарията преди цяла вечност. Но такъв му се струваше и целият му живот преди нощта, в която Базил го беше хванал в мъжката тоалетна на градския парк. Грегъри ругаеше лошия си късмет. Какво го бе накарало да отиде в парка точно същата вечер? Защо например не беше отишъл на кино?

Това едва ли щеше да има някакво значение, помисли си мрачно той, докато навличаше мръсните си дрехи. Рано или късно Базил щеше да го замеси в личната си война срещу Пинки Дювал. Той имаше нужда от човек с уникалната комбинация от умения на Грегъри. Ако не го беше намерил в парка, щеше да го намери на друго място.

След като се огледа в мръсното огледало, той излезе от спалнята. Семейството се беше събрало в голямата стая, разделена от барплот на кухня и всекидневна. Младоженецът седеше и дъвчеше бонбони, а булката си навиваше косата с ролки.

Приготовленията за сватбата бяха в разгара си. Някой му бутна чаша с кафе в ръката, докато го представяха на баби, лели и племенници, които вече бяха дошли, на помагачи, хвърчащи напред-назад, за да приготвят всичко преди пристигането на гостите. Ругаеха добродушно дъжда. Помолиха го да се намеси и да измоли от Бога слънце за този ден. Той се усмихна немощно и обеща да предаде молбата им.

От кухненската печка долитаха съблазнителни миризми. Яки роднини мъже мъкнеха на раменете си каси бира. Като се стараеше колкото се може по-малко да се набива в очи, Грегъри се местеше от прозорец на прозорец и гледаше в дъжда, за да открие път за бягство. Вечерта му се беше сторило, че къщата е построена на остров, но изпита облекчение, когато видя, че всъщност е разположена на върха на един полуостров с път от натрошени черупки, около петдесет метра дълъг, който водеше от твърдата почва по тясна лента земя до къщата.

По обяд запристигаха приятели и роднини и всички носеха храна: гъмбо, пушена свинска наденица с чесън и подправки, кървавици, стриди в креолски сос, червен боб и ориз, свинско пушено и дори многоетажна кокосова торта с пластмасови булка и младоженец на върха.

Грегъри разбираше само откъслечни думи от оживения им разговор. Беше очевидно, че са много сплотена група и той определено е единственият чужд. Всеки новопристигнал го изглеждаше с подозрение. Той се опитваше да разсее съмненията им е чаровна усмивка, макар да не бе убеден, че е особено убедителна, тъй като лицето му все още изглеждаше като прегазено от отряд пехотинци. Никой от семейството или гостите на сватбата не попита защо е приел да извърши церемонията, когато други свещеници са отказали по морални причини. Когато подписа брачното свидетелство, бащата измърмори някакви благодарности.

Макар и да не приеха с радост чужд човек сред тях, ужасно се забавляваха да бъдат заедно. Стените на къщата сякаш се издуваха и свиваха от врявата, която вдигаха, особено когато музикантите започнаха да настройват инструментите си.

В два следобед булката влезе свенливо в голямата стая, облечена в дълга рокля на цветя. Преди това Грегъри бе видял една от бабите набързо да преправя същата рокля, очевидно за да я нагоди към нарасналия корем на булката. Мъжете избутаха напред залитащия, полупиян жених, за да заеме мястото си до смутената булка.

Двамата застанаха пред отец Грегъри, който започна церемонията, като призова божията благословия за това чудесно събиране на семейство и приятели. Дори и да беше поизпортил тайнството, никой не беше достатъчно трезвен, за да забележи.

Пет минути по-късно младоженците се обърнаха един към друг, за да запечатат с целувка един напълно фалшив брак. Грегъри не даваше и пет пари. Просто искаше да си обере крушите оттук, преди да го хванат, че е мошеник.

Яде заедно с тях. Изпи една бира, те нямаха задръжки и пиеха постоянно. И колкото повече пиеха, толкова по-силна ставаше музиката и по-енергични танците. Двама се сбиха, но се размина без кръвопролития. С настъпването на вечерта в стаята ставаше все по-задушно от къкрещите на печката ястия, потните хора и страстта, която, изглежда, бе движещата сила на всичко, което правеха. Някой отвори вратите, за да се проветри.

Именно през една от тези врати Грегъри се измъкна навън с вълненото сако и шапката на един от братовчедите.

Дъждът пердашеше яко, но веднага щом излезе от вратата, той се втурна като луд към навеса. Дори и не мислеше да се върне обратно с лодката, която беше откраднал от Дред и която сега бе завързана до тази на семейството. Не, благодаря. Отсега нататък щеше да се опитва по суша. Беше рисковано, но поне не бе толкова непозната.

Той хвърли поглед назад към къщата и видя, че никой не е забелязал бягството му. Грегъри наведе глава, за да се предпази поне малко от дъжда, и хукна от навеса. Движейки се приведен, той бяга толкова бързо, колкото никога в живота си не бе успявал, като напрягаше всичките си сили. Продължи, докато вече му се струваше, че дробовете му ще се пръснат. Изхълца от радост при вида на края на пътеката.

Пресичащото я шосе беше асфалтирана магистрала с две платна. Той се опря с ръце на коленете и започна да диша дълбоко. След това закрачи енергично към — както предполагаше — най-близкия град.

Не можеше да стигне далеч пеша. Единствената му надежда бе някоя кола да го вземе, преди някой от празненството да е забелязал, че отец Грегъри вече не е сред тях, и да тръгнат да го търсят. Сега, след като беше оженил грешниците, можеха да го затрият с лекота.

Когато видя фаровете зад себе си, сърцето му подскочи. Можеше и да е някой от тържеството, изпратен да го намери и да го върне обратно. Или хора на някоя от детективските агенции, наети да търсят похитителите на госпожа Дювал. Или пък някой от служителите на Пинки Дювал, на които бе предложена огромна награда за същото.

Или билетът му към цивилизацията.

„Моля те, Господи!“, замоли се той, докато се обръщаше и вдигаше палеца си. Пикапът забави ход, шофьорът го огледа и отмина и го опръска с кална дъждовна вода. Грегъри се почувства толкова нещастен, че захлипа. Пет минути по-късно все още плачеше, когато го застигна следващата кола. Сигурно изглеждаше толкова окаяно, че да предизвика съжалението на шофьора, защото, след като го отмина, колата спря.

Той се затича към нея. На мястото до шофьора седеше тийнейджърка. Друга, още по-малка, седеше зад волана. Те го изгледаха с интерес. Първото момиче попита:

— Къде ви е колата, господине?

— Потопих я в блатото, след като се престорих на свещеник, за да отвлека съпругата на един богат и известен човек.

Те се изкикотиха, като предположиха, че се майтапи.

— Страхотно — рече първото момиче и кимна към задната седалка. — Влизай.

— Накъде сте? — попита предпазливо той.

— Ню Орлианс — каза същото момиче. — Отиваме на парти.

— Страхотно — влезе в тона им той.

Шофьорката натисна педала на газта до дупка, колата се плъзна по хлъзгавия от дъжда асфалт и се стрелна в тъмнината.

Момичетата нямаха дори петнадесет години, но бяха облечени така, че можеха да накарат и Мадона да се изчерви. Прозрачни блузи и сутиени, които повдигаха гърдите им. Продупчени уши, носове и устни. Драматичен грим, който подчертаваше очите и устните им.

Когато стигнаха френския квартал, той ги помоли да го оставят там, но те се опитаха да го убедят да отиде с тях.

— Можем да те накараме страхотно да се забавляваш — рече едната.

— Недей да си мислиш, че не знаем как — подразни го другата.

— Точно заради това — усмихна им се възможно най-блестящо той. — Вие, момичета, сте твърде опитни за мен.

Ласкателството свърши работа. Те спряха на една пресечка и Грегъри слезе. Докато потегляха, му изпратиха въздушни целувки. Беше слисан от безразсъдството им. Не бяха ли ги предупреждавали родителите им за опасностите, които ги очакваха, когато вземат стопаджии? Не гледаха ли новините всяка вечер? Откъде знаеха, че не е някой извратен тип?

След това си спомни мрачно, че наистина е извратен. Измина останалите няколко пресечки, като заобикаляше тълпите, които въпреки времето бяха излезли да започнат с празненствата, и избягваше да поглежда хората в очите. Когато стигна до своята улица, настроението му се приповдигна. През последните двадесет метра до къщата си тича. Ключът все още бе скрит на мястото, където го бе оставил онази сутрин, преди да тръгне с Базил.

— И аз ги критикувам ония, че са глупави и безразсъдни — промърмори самоукорително той.

Вероятно снимката му бе разпространена из всички офиси на ФБР в страната и чужбина. Беше търсен от властите. Имаше награда за главата му заради отвличането и бог знае още колко престъпления. Това щеше да вбеси баща му до крайност и да го накара да спре издръжката и да го лиши от наследство.

Е, какво можеше да направи сега? Първа задача: изстудена бутилка вино и горещ душ. Тази нощ щеше да остане тук, а да си събере багажа на сутринта. След това щеше да си обере крушите.

Малко му беше неясно как ще финансира пътуването без помощта на баща си. Трябваше ли да се хвърли за последен път в краката на злобното дърто копеле? Може би ако поговореше първо с майка си, щеше да събуди майчинския й инстинкт, ако Желязната лейди имаше такъв.

Той реши първо да се наспи и запали лампата.

— Здравей, Грегъри.

Грегъри изпищя. Двама полицаи се бяха изтегнали на канапето в дневната. Седяха като гигантски паяци в тъмното и го чакаха.

Всъщност единият дори го призна:

— Крайно време беше да се появиш. От два дни те чакаме. Боже! — възкликна той, като огледа по-внимателно лицето на Грегъри. — Изглеждаш ужасно. Вече няма да могат да ти викат Хубавелко.

Другият добави:

— Животът на беглеца май не е точно такъв, какъвто разправят, а? Е, авантюрата ти приключи. С престъпната ти кариера е свършено, Грегъри. Убита в зародиш, така да се каже. Ей така. — И щракна с пръсти на сантиметър от подутия нос на Грегъри.

Той се отпусна назад на стената, затвори очи и стенейки, заобръща глава наляво-надясно. Кошмарът продължаваше.